Пол-Лу Сюлицер
Хана (26)

25.
Есен над Пратера

Не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си… На Лизи, която през юли 1899 г. дойде при нея във Виена, тя не каза нищо.

Само й съобщи, че Мендел е заминал за Америка, както и резултатите от издирванията на Каруцаря. Но не каза нищо или почти нищо за собствените си приготовления. По онова време не споменаваше и за случая Ван Ейкем, който окончателно приключи със заминаването — потвърдено от Поровете — на холандеца от Ротердам за далечна Холандска Индия. За всичко това, за своите трескави пресмятания и тревоги тя щеше да разкаже едва десетки години по-късно, когато и двете бяха вече много стари, а разликата във възрастта им отдавна бе изчезнала, през една от онези безбройни вечери, които щяха да прекарат заедно, насаме с десетилетията, наситени със спомени.

Тази Лизи, която слезе във Виена от Ориент експрес и идваше от Лондон за последното лято на деветнайсети век, беше невероятно весела. Тя бе удържала всичките си обещания към Хана. На седемнайсет години вече бе завършила образованието си. Направо блестящо. Засипана бе с дипломи, цял куфар. Научила бе из основи всичко, което едно момиче от доброто общество по онова време трябваше да знае: да бродира, седемдесетте и осем начина да се започне едно писмо, тънкостите на граматиката, латински и гръцки, малко смятане — това беше работа на мъжете, доста история (и коленопреклонното възхищение, което задължително трябваше да изпитва към такива ужасни главорези като Кромуел, Нелсън, Сесил Роудс и да свири на пиано, да съставя менюта в единомислие с готвачката, седемте начина да се покланя в зависимост от това дали е пред Нейно благосклонно величество или пред някой далечен братовчед на същата, малко поезия, но не много, деветте начина да се сервира чай, крайната недоверчивост, която трябва да се изпитва към чужденците (а чужденци или направо метеки^[1] са всички пришълци, които не са от Британската империя), достатъчно география, за да има точна представа за империята, където слънцето никога не залязва (за останалата част на света виж рубриката „чужденци“), малко френски, за да може да дава нареждания на детегледачките и сервитьорите в ресторантите, да язди, заради лова с кучета, и някои доста мъгляви сведения за съществуването на един друг вид, наречен мъже, различим по мустаците, за един от представителите, на който трябва да се примири да се венчае, за предпочитане възпитаник на Оксфорд, Кеймбридж или Сандхърст, и от когото ще трябва да изтърпи някои докосвания…

— … От типа: „Разтвори си краката и мисли за Англия, това е просто един неприятен момент, който ще мине“. О, Хана, мислех, че ще полудея, животът ми най-сетне започва! И то във Виена! Задушавам се от щастие, ей, не си ми казала, че си купила автомобил, каква марка е?

— Не променяй темата, ако обичаш. И ми отговори на въпроса.

— Не.

— Какво не?

— Нищо, дори и сянка от такъв, удържах на думата: никакъв любовник. Само позволих на трима или четирима да ме целунат.

— Зависи къде — отвърна Хана подозрително.

— Хана, би трябвало да се засрамиш, ти, която си имала седемдесет и двама любовници. Та те едва докоснаха устните ми. Внимателно следях ръцете им, както ми беше препоръчала. Но не беше нужно, те сякаш им бяха отрязани. Само едно лейтенантче едва не падна в корсажа ми, толкова се беше захласнал по него. Очите му бяха като кухненски ножове. Когато обаче го попитах знае ли позата на мисионера от Юнан^[2], едва не се просна на една носилка.

— Милостиви боже! — възкликна Хана.

— О, Хана, Хана! Та нали все пак ти ме научи на всичките тези неща.

— Проклета чума, изобщо не съм ти говорила за никакъв мисионер. А и за никаква поза.

— Сигурна ли си? Значи съм сънувала. Можеш ли да караш тази машина? Гледай ти, прекрасно е. Ще ме научиш ли? Какво куфарите ми? Имам само деветнайсет. И сандъците, естествено. Оставих всичките си зимни дрехи в Лондон. Поли ме отведе на гарата и каза, че това било достатъчно като гардероб. Между другото знаеш ли, че Поли се готви да се жени?

— Да.

— Време беше. Почти на четирийсет е. Когато един мъж остарее, може ли да направи деца на една жена? А, докато не съм забравила, получих пощенска картичка от Мендел Визокер, от Ню Йорк. Като телеграма е. Казва, че съжалява, дето не е могъл да ме види отново и че обича щраусите. Мило, нали? Добавил е и едно странно изречение: „Бдете над нея“. Очевидно „нея“, това си ти. Какво става? Защо Мендел ме моли да…

Тя най-сетне млъкна, водопадът престана да се лее. Огледа Хана, която точно в този момент спря даймлера пред сградата на канцлерството на Бохемия. Двете се познаваха прекалено добре…

— Господи, Хана, намерила си го, така ли?

Изчакаха да разтоварят всички куфари и сандъци, докарани с два файтона, повериха ги на двойката прислужници, които отидоха да ги разопаковат, и най-сетне влязоха в апартамента. Едва тогава се хвърлиха в прегръдките си, плачейки и двете, а Лизи каза:

— О, Хана, толкова се радвам за теб, толкова се радвам.

„И най-сетне ще го видя.“

 

 

За да привлече и задържи Тадеуш във Виена, отначало тя измисли най-невероятни планове. С нейното богато въображение, което с помощта на Лизи съвсем се развихри. Мислила бе за всичко. От най-обикновеното отвличане до екстравагантната машинация, при която някой виенски издател, на когото щедро ще е платила за това, да изпадне във възторжена възхита от стихотворенията на Тадеуш. И безспирно да твърди, че няма такъв прекрасен писател сред сътрудниците си. Той ще му предостави свободно време да пише книги, пиеси или стихове и дори ще го окуражава с неспирни субсидии, като истински меценат.

Подобно на Визокер, и Хана също бе прочела безброй пъти стиховете от книжката, издадена в Мюнхен. А този прочит я бе объркал повече и от Мендел. Най-напред заради откритието какви странни неща имаше в главата на Тадеуш. Които дори тя не бе успяла да долови. Беше като да се разхождаш из градина, сънувана и преброждана хиляди пъти, където познаваш и най-малкото камъче, и изведнъж да откриеш непознати цветя, които всъщност винаги са си били там. Измежду френските поети Хана бе чела Бодлер, Верлен и Рембо; чрез Андре Лабади се бе срещнала със Стефан Маларме в залеза на неговия живот; обичаше Хайне и Ведекинд, Дън и Йейтс; беше много по-посветена познавачка от Каруцаря. Четейки Тадеуш, тя бе поразена от неговия усет, дълбочина, от заряда на това, което изразяваше и всъщност разбра докъде се простираха нейните собствени възможности в сравнение с него. Друго нещо я бе развълнувало: тази чувственост, която струеше отвсякъде, чието съществуване тя дори за миг не бе усетила по време на срещите в стаята в квартал Прага. „Страшно се е променил или аз не съм съумяла да го видя такъв, какъвто е. Той е истински писател, способен да създаде свой свят, докато аз съм само читателка. Умът в тези случаи почти няма значение. Най-многото да разбереш, че нищо не разбираш. Той е творец, а не ти, ти само знаеш да печелиш пари.“

Обмислянето на всяка една от стратегиите й за действие бе съпроводено с весели и мъчителни изживявания. Весели, защото ги обсъждаше с Лизи и това често бе довеждало до страхотни изблици на смях, когато заедно измисляха най-невероятни начини — как калабрийски бандити отвличат Тадеуш, а Хана го освобождава, препускайки с флаг в черно и наситено червено, начело на ескадрон от наемници, събрани измежду френските зуави^[3]. Или пък как турски еничари превземат с абордаж казиното в Монте Карло и съседния хотел „Париж“ и отвеждат Тадеуш в харем, където се оказва единствения обитател, под зорките очи на Мендел, облечен в шалвари и с ятаган…

Истеричен смях.

… Но винаги идваше момент, в който другата Хана, ледено прозорлива, слагаше край на игрите. Тя не подценяваше опасността, която Мендел наистина бе съзрял. „Това не е игра, Хана, с Тадеуш вече сте минали тази възраст. Не е и сделка, която сключваш. Опитай се поне един път да бъдеш обикновена, спонтанна. Дори да е единственият в твоя живот. Няма да ви е лесно да живеете с Тадеуш, на него може би ще му е по-трудно, отколкото на теб. Ще трябва страхотно да се владееш и много да го молиш да те понася. Не разваляй нещата от самото начало…“

Реши да пише. През последните дни на юли започваше писмото си около шейсет пъти.

Най-сетне го изпрати, след като бе протакала до последната минута.

Накрая Лизи, мълчалива и сериозна, напъха плика в кутията.

Тя пишеше:

Никога не съм преставала да мисля за теб. Иска ми се и ми е нужно да те видя. Бих предпочела да не ми отговаряш, ако срещата между нас ще е само за да говорим за миналото.

Подписа се просто „Хана“ и му съобщи трите си адреса — във Виена, Париж и Лондон.

 

 

Почти се изтерза, налагайки си да е кратка, да се представи в известен смисъл обезоръжена (освен може би трите адреса, които показваха, че е богата). Но тя удържа на решението си да бъде скромна. Да остави на Тадеуш правото свободно да избере.

Единствено престъпи условието, когато помоли Мариан тайно да пусне някого след Тадеуш, във вила Босолей или където другаде отиде. Причината: искаше да е сигурна, че наистина ще получи писмото й. Не можела и да допусне, че би могла да чака със свито сърце отговора на писмо, което изобщо не е стигнало до получателя.

Претекст като всеки друг. Само че когато Мариан й съобщи, че писмото е пристигнало цяло-целеничко и е получено лично, тя заяви, че сама ще плати на шпионина — частен детектив, дошъл специално от Англия. Всъщност тя нареди на човека да продължи наблюдението до нова заповед.

Тайно от Мариан и дори от Лизи.

Срамуваше се от себе си наистина, но това беше по-силно от нея: „Непоправима си, Хана. Има дни, в които те мразя“.

 

 

Пътуване до Париж през август и началото на септември. Завари там Клейтън Пайк начело на австралийската си глутница. Беше направо анексирал „Риц“. Макар смехът му да звучеше все така гръмовно, изглеждаше остарял. И както често се случва при дебелите, едри мъже, с наближаването на смъртта той се бе стопил, сега кожата му беше прекалено широка за него… Но все още не се бе състарил дотолкова, че да се остави подвластен на тези едва четирийсет килограма розова и парфюмирана плът: „Каква е тази магария — при това си меря думите…“ — „Не ги мерете: още не е дошъл денят, когато ще ме уплашите, гигантско кенгуру такова!“ — „… тази тъпотия, която вашите адвокати са наприказвали на моите и според която…“ — „Да ме прелъстите междувременно, това да. Опасявам се от вас, Пайк, и от хубавите ви сини очи. Винаги съм обичала истинските мъже“ — „Да му се не види, не мога ли да се доизкажа? Не желая тия скапани пет процента от вашите сделки. Облогът си е облог“ — „Истински злорадствам, Пайк — ще получите парите, щете или не щете. Неумолимо, както би казал Поли“ — „Хана?“ — „Пайк, вие сте ми съдружник. Слава богу, все така седите на другия край на света и мога свободно да ви премятам…“ — „Хана!“ — „Да, скъпи мой Пайк?“ — „Ще пукна, Хана. Времето ми изтече“. Мълчание. Тя се доближи до него и го целуна: „Не говорете глупости, Пионер Пайк не може да умре“. — „Хана, ако ви бях срещнал в младостта си, един бог знае какво щях да сторя…“ — „Нямаше да ви се наложи да ме изнасилвате, във всеки случай — щях да скоча трупешката в панталона ви, какъвто сте си бил прелъстител още тогава.“ Той се усмихна и я помилва по бузата. Тя наистина изпитваше към него много нежност и приятелско чувство; той притежаваше всичко, което според нейното сърце един мъж трябваше да има: сила и приключенски дух и необходимата крехкост, та да можеше да го утешава, докато в същото време той те закриля. Беше от расата на великите пионери, дано този вид никога да не изчезне. Защото тогава тя, Хана, ще се почувства много самотна и това е два пъти по-страшно, защото е жена. Сигурно ще я поставят в някоя зоологическа градина.

Пайк: „Хана, според договора, който вашият загубен английски адвокат Туейтс ни накара да подпишем в Сидни, вие наистина трябва да ми давате пет процента. Добре, притиснат съм. Но дума да не става да ги оставя на наследниците си. И без това им оставям толкова, че всичките да са богати. Ако искат повече, да се оправят, просто трябва да се докажат. Препрочетох този договор и зная как да си отмъстя за вашето негодяйство: там се казва, че след изтичане на срока вашите пет процента ще отидат при «моите законно посочени наследници»? Е, аз веднага ще си определя един: вашият втори син“. — „Аз нямам деца.“ — „Все един ден ще имате.“ — „Да, три.“ — „Чудесно. Значи парите ще получи второто, ако е момче.“ — „Момче ще е. Решено е. На какво ще се обзаложим?“ — „Дявол да го вземе, повече не се обзалагам с вас! Хана, поне знаете ли вече кой ще ви направи тези три деца?“ „Да.“ — „Сигурно е някой изключителен тип, щом сте го избрали.“ — „Изключителен е, Пайк.“

Предприела бе пътуването до Париж, защото работата й го бе наложила; цифрите не спираха да растат с наистина неумолима редовност; получаваше предложения отвсякъде…

Направила го бе и защото вече не издържаше на очакването. Лаконичните доклади, които получаваше от Монте Карло, рисуваха един безнадеждно закотвен Тадеуш. Джон Д. Маркам, работодателят му, бе пристигнал във Франция, организирал соарета или посещавал такива. Понякога Тадеуш го придружавал на тези светски прояви, но с изключение на двата часа в края на предобеда, през които преписвал на хартия спомените на бившия посланик, той обикновено прекарвал повечето от времето в стаята си. Пишел. Не писма (детективът проверявал пощата), а нещо като пиеса, ако се вярва на прислужницата, подкупена от британския шпионин. „Така, мислеше си Хана, господинът не намира време да ми отговори, та дори за да ме прати по дяволите! Защо изпратих това гадно писмо, с което напълно се разкрих?“ Създала бе цяла система, за да бъде незабавно осведомена по телеграфа, в случай че пристигне отговор, а тя не е в Лондон или Виена. „Пък и аз не му казах точно къде ще бъда…“

Двете с Лизи купиха зашеметяващо количество рокли. Рокли и всичко необходимо към тях. Тоалетите бяха единствената област, в която Хана прахосваше за себе си, докато бижутата я оставяха почти безразлична. Измислиха една игра и тя се състоеше в това, Лизи да отиде в някой от козметичните салони или в един от четирите магазина, отворени в Париж и да се преструва на възможно най-досадна клиентка. Щом Лизи си излезеше, появяваше се Хана. Отначало ролята на таен агент се харесваше на младата австралийка, но после разбра, че е жестока, и се отказа от нея.

Хана се сдоби с осем платна, за по двайсет франка всяко, от една странна птица, за когото Гоген я бе уверявал, че е… своеобразен талант. Мъжът беше малко под шейсетте, имаше засукани мустаци, щръкнали вежди и горда брадичка, на главата нахлупена шапчица и съвършено самодоволен вид. В първия момент Хана реши, че е глупак, малко по-късно заключи, че е пълен идиот; след съвещание с Лизи постановиха, че е по-скоро комичен и затрогващ безумник, страхотен самохвалко. Беше бивш служител на митницата Ванв на име Анри Русо. Разказваше им за експедициите си в Мексико (където изобщо не бе стъпвал, дори самият Гоген бе убеден в това) и с помощта на пантограф^[4] прерисуваше лъвовете от една брошурка на магазините „Лафайет“. Творбите му обаче много се харесваха на Лизи: „Когато родя дванайсетте си деца от Мариан, ще има с какво да им украся стаите. Защо го наричат Митничаря“.

Лизи няколко пъти се бе виждала с Мариан. Както самата заяви, беше очарована, че той си има любовница: „Нека сега си полудува, защото после ще го държа под око“. Тя сякаш наистина възнамеряваше да се омъжи за варшавянина (който все още не беше в течение на проекта и изобщо не предусещаше брачния меч, надвиснал над главата му). Хана бе изненадана от търпеливото упорство на младата Маккена. Имаше и друг повод за изненада: поведението на самия Мариан. Противно на опасенията, които бе хранила, Мариан не се бе привързал кой знае колко към Гризелда; връзката му с нея напълно го бе освободила от задръжките и след три или четири седмици той сам си намери нови приятелки. На които посвещаваше точно необходимото време, точно толкова, колкото му отнемаше да се нахрани или подстриже между две срещи със собственици или домоуправители на сгради, с някой тапицер или банкер, стига да не беше заминал на проверка. Създавайки групата на Поровете, той естествено бе подбрал предимно жени и причините бяха ясни: в козметичния салон един мъж нямаше да остане съвсем незабелязан…

Трета изненада за Хана от страна на Мариан — сред петте млади жени, които бе избрал да бъдат Порове, беше и Гризелда Вагнер, дотогава модел на Климт!

— Самата ти я беше наела като секретарка, Хана. Значи си видяла у нея и качества, а не само красотата й. Помислих и открих — Гризи страшно обича да се конти и да се държи непоносимо с низшия персонал в магазините и салоните. Не беше лошо, но имаше нещо още по-хубаво — вродена склонност към шпиониране и вкус към превъплъщаването…

„Дали пък случайно не ме взима на подбив?“, помисли Хана, готова да прихне, но съзря по лицето на варшавянина единствено крайно спокойствие.

— … и вродена любов към пътуванията — продължи Мариан най-невъзмутимо. — Има доста добра памет и е достатъчно честна, когато я наблюдаваш. А аз естествено ще я наблюдавам. Трябваше да се научи само да внимава с цифрите. Научи се. Вече е почти един от най-добрите Порове. Все още ли искаш да замина за Америка?

— Да.

— Тогава на трийсети септември се качвам на „Маджестик“ на „Уайт Стар“. Ще бъда в Ню Йорк една седмица по-късно. Събрах някои сведения. Според господин Туейтс и други хора, с които се консултирах, там имат едно Пето авеню, което е много елегантно. Мисля, че може би трябва там да отворим твоя козметичен салон. Ще видя.

— Добре.

Сега вече тя беше сигурна, че преди малко, говорейки й за Гризелда, той леко се бе пошегувал с нея. Не му се сърдеше. Напротив — досещайки се за хитростта й, която тя бе използвала, за да му отвори очите, той напълно бе оправдал очакванията й. „Невероятен късмет имаше, Хана, че го срещна…“

Той попита безпристрастно:

— Искаш ли да се върна за сватбата ти?

Издържа погледа й.

— Ти ще имаш доста работа — отговори тя. — Пък и това ще бъде една доста особена церемония.

 

 

… На която може би нямаше да присъства младоженецът.

Защото дните минаваха, без да донесат нищо в един или друг смисъл. Не само че Тадеуш не даваше никакъв знак за живот — „може да е хвърлил писмото ти, без да го прочете“, — но и в един свой доклад от 6 септември частният детектив сигнализира, че не след дълго Джон Д. Маркам ще отпътува за своята Вирджиния. Заминаването му щеше да е скоро, след няколко седмици. А всичко сочеше, че ще отведе със себе си и своя секретар. Колкото и изключително здрави да бяха нервите на Хана, колкото и да беше силна вярата й в собствените изчисления и изводи, тя преживя този период в нарастващо безпокойство, което дори трескавата дейност, в която се потопи, не успя да усмири. Задържа се в Париж повече от предвиденото, въпреки инстинкта, който й подсказваше, че трябва да бъде във Виена. Жулиет Ман работеше начело на екип от шест души, четири от които бяха жени. Една от дейностите им беше разработката на пръчици с оцветител за устни, в чието бъдеще Хана безкрайно вярваше.

На групата студенти, чийто състав се променяше в началото на всяка учебна година, тя възложи проучване за парфюмите. Пазарът беше доста задръстен, вече съществуваха повече от петстотин вида благоухания и над една трета от тях бяха създадени от къщата „Герлен“ (съществуват също „Любен“, „Хубиган“, „Дорен“ и много други като „Молинар“, „Роже“ и „Гале“). Но предизвикателството, отправено към химиците бе преобърнало всичко. Според Хана на път беше да се роди нова, по-модерна парфюмерия. В която синтетичните продукти, получени в лабораторни условия, щяха да заместят естествените аромати, да снижат себестойността и най-вече да позволят създаването на уникални парфюми. Очевидно бъдещето беше там. От лабораторията на Политехниката Хана нае още две химички, бивши колежки на Жулиет и им повери една нова лаборатория, на два етажа, близо до работилницата за гоблени. Възложи им задачата да създадат „Хана“, който тя съвсем скромно желаеше да бъде най-скъпият и най-луксозният парфюм в света (той щеше да се появи едва през 1905, в същата година като „Ориган“ на „Коти“). Както и да създадат по-евтини козметични продукти, пълна и по-достъпна гама. Последните ги искаше възможно най-бързо. Не понасяше мисълта, че в магазините й би се продавало нещо, което не е произведено от нея. Названията? Състави цял списък с помощта на атласа и спомените си — имена на острови в южната част на Тихия океан… имаше чудесни.

Посвети десетки часове да души смеси и да дискутира за кумарин, пиперонал, ванилин, изкуствен мускус и алдехид, учудвайки собствените си специалисти с познанията си.

… Дейност почти френетична и все пак разсеяна. Всеки отминал ден, дори всеки час бяха изтезание. До такава степен, че Лизи предпочиташе да мълчи или по-точно с нежно внимание да избягва всеки намек за онова, което би могло да се случи през декември, а това още повече потискаше Хана. Тя вече почти не спеше. Преследваше я една мисъл, която тя се мъчеше да пропъди: да се качи във влака по линията Париж — Лион — Средиземноморието и да отиде право на юг, да се втурне към портокаловите дървета и палмите на Лазурния бряг. Да застане пред Него и да му каже нещо импровизирано или пък внимателно подготвено. И да разбере най-сетне какво мисли Той. „Трябваше да обсипя Мендел с въпроси, да му се моля, ако е нужно, усетих аз, че крие нещо от мен. Те са разговаряли часове, може би дни наред с Тадеуш; сигурно са говорили и за мен, мъжете винаги се разбират помежду си… О, Господи, Хана, страшно си глупава да обичаш така, особено след като са минали седем години!“

За да запълни безсънните си нощи, тя се опитваше да чете. Нито Лакло, а още по-малко Мелвил, „Потър“ и „Моби Дик“ тя обожаваше, успяваха да я измъкнат от отчаянието й. Дори по-лошо, с жест, който тя прие за случайност, но който несъмнено участваше в дейността на нейното подсъзнание, тя отвори Оскар Уайлд (когото само бе забелязала в компанията на Хенри-Беатрис декоратора, на когото беше интимен приятел). Препрочете „Балада за Редингската тъмницата“, издадена предишната година, и без особена причина се разплака, защото думите и идеите й се струват пророчески: Yet each man kills the thing he loves, By each let this be heard, Some do it with a bitter look, Some with a flattering word. The coward does it with a kiss, The brave man with a sword…^[5]

Плачеше, както никога досега не бе плакала и нямаше да плаче, с едри детски сълзи и силни хлипания. Независимо от машинката в главата й, която се хилеше и й се подиграваше. „Защо не съм истински красива и съвършено глупава? Нямаше да съм толкова нещастна…“

Отиде за няколко дни до Лондон, макар да знаеше (инак непременно щяха да я уведомят), че там не я чака никакъв отговор, но все пак се надяваше. Сесили Бартън потвърди онова, което и без това й беше известно: работата никога не бе вървяла по-добре. Неумолимият успех, обявен от Поли, вървеше напред и дори усилваше темпото си, а очакваните нови парфюми със сигурност щяха да увеличат печалбите. Имаше чувството, че съществува някаква неизбежна, взаимна обвързаност между съмненията и може би провалите в личния й живот и професионалните й успехи.

В Лондон Поли се ожени за Естел Някоя си, страшно аристократична и богата — притежаваше купища южноафриканско злато (като че ли имаше бури в тази затънтена страна в края на Африка). Естел не беше зашеметяваща красавица, ала за сметка на това беше умна и с чувство за хумор:

— Пол, когото вие наричате Поли, казва, че сте нещо като Наполеон във фусти, само дето сте разположили Булонския си щаб с пряк изглед към Бъкингамския дворец…

— И само дето Наполеон искал всички жени да са неграмотни — отвърна Хана, която всъщност беше бонапартистка, но наполеоновото женомразство винаги я бе дразнело.

Като сватбен подарък тя поднесе на двойката един от своите Клод Моне. Този, на който бе държала най-много — но какво би означавал подарък, ако не струва нищо? Сред седемстотинте или осемстотинте гости на сватбата имаше един млад мъж с долна устна като на нацупено бебе, който твърдеше, че съвсем скоро ще бъде депутат (той дори нямаше двайсет и пет години), имаше смайващо остър ум, изглеждаше невероятно амбициозен и безпрекословно вярваше в щастливата си съдба. Виждаше се в най-лошия случай вицекрал на Индия. Покани Хана да танцуват. Както винаги тя отказа. Да, каза тя, знае да танцува и то добре, но е дала обет да не танцува до края на века. По негова молба тя му разказа как маже с кремовете си (четиринайсет на брой до този момент) дамите от висшето общество. Обясни му го с онзи хапещ и саркастичен език, който използваше винаги, когато беше сигурна, че срещу себе си има човек способен да разбере словесните й каскади. Той се засмя, седна до нея, побъбриха си цял час:

— Наричайте ме Уини. Или Чърчил, както искате. Ще предложите ли специална цена на жена ми, когато дойде при вас?

— Имате думата ми — ще упеторя цените. Това е най-малкото, което бих могла да направя за една бъдеща вицекралица…

На следващия ден той й изпрати цветя и то не какви да е: розови рози, украсени с бодили, бодливи почти колкото Вас. Тя отвърна на мига като му изпрати най-голямата шапка, която бе успяла да намери (с диаметър сто и четирийсет сантиметра; всъщност това беше рекламният модел на един шапкар) придружена единствено със следните думи: Надявам се, че ще Ви е по мяра. За момент реши, че е отишла твърде далеч, подведена от естествената си дързост. Но не, същата вечер той накара да занесат у дома й на площад „Сейнт Джеймс“ десет големи бъчонки страшно воняща и гранива свинска мас: Скромен принос към усилията Ви за женската красота.

А на по-следващия ден се появи в козметичния салон, погали с одобрителни погледи продавачките, коя от коя по-очарователни, и я помоли да вечеря у една от лелите му, съвсем почтено, тъй като въпросната леля била най-малкото херцогиня. Тя отиде на тази вечеря, отиде и на други, понякога с двамата Туейтс, и не непременно с „Уини“, който между другото скоро щеше да замине за Трансваал, за да се покрие със слава — той сам щеше да пише статии в своя възхвала, за по-сигурно.

От своя страна Мариан Каден замина за Ню Йорк.

Последно уточняване с Хана малко преди да се качи във влака за Ливърпул.

— Мариан, запиши, ако обичаш, или по-скоро скътай в един ъгъл на паметта си: станах приятелка с Уинстън Чърчил, който е обсипан с благороднически титли и е момче с бъдеще. Майка му е американка, ето адреса й, Уини ми обеща да й се обади да те приеме… Плюс Ребека Аниелович, вече Беки Сингър, която живее на Парк авеню, и братовчеда на Поли, който е или гангстер или борсов посредник, вече имаме три опорни точки.

— Аз имам и други.

— Още по-добре. Никога не са достатъчно. Опитай се също така да разбереш какво става с Мендел. Не е учтиво от негова страна да не се обажда…

Мариан пристъпваше от крак на крак и съзерцаваше върховете на обувките си. Очевидно не смееше да произнесе името на Тадеуш. Но знаеше ужаса, в който тя живее заради това безкрайно чакане. Най-сетне попита:

— Ако видя Мендел, трябва ли да му кажа да дойде за сватбата ти?

— Той вече е в течение и няма да дойде. Мариан? Не се оставяй индианците да те скалпират, моля те.

 

 

Върна се във Виена заедно с Лизи. Все с това необяснимо чувство, че тъкмо там трябва да бъде. Козметичният салон на „Райхратщрасе“ беше отворен и съответно жънеше успехи. Сесили Бартън, дошла от Лондон на инспекция — това беше второто й пътуване, тя вече бе идвала във Виена през пролетта, — просто стана свидетел на един нов триумф. Но истината беше, че козметичните салони на Хана сега покриваха почти цяла Европа и мълвата се предаваше от ухо на ухо из интернационалното общество на изисканите дами. Някои столици едва не се бяха обидили, че все още не са сред избраниците.

Чрез художника Климт и музиканта Йохан Щраус Хана се запозна с всички значими личности по онова време във Виена. Като например с красивата Алма Шиндлео, която щеше да се омъжи за Густав Малер, както и със самия Малер; с Лорд Израел, тоест Теодор Херзел, който две години преди това бе организирал в Базел първия ционистки конгрес; с Ото Вагнер, големия архитект, който преобрази столицата на Хабсбургите; с прочутия бургмайстер Карл Лустер, „Хубавия Карл“…

Както и с Хуго фон Хофманстал, чиято интелигентност бе направо стряскаща и който щеше да напише за Рихард Щраус либретата на „Кавалерът на розата“ и на „Ариана в Наксос“; с Артур Шницлер и Арнолд Шьонберг.

Хофманстал й бе представил един млад лекар психолог, Алфред Адлер, който на свой ред я заведе при учителя си, частен лекар и хоноруван преподавател по невропатология във Виенския факултет, един евреин от Моравия на име Зигмунд Фройд. Първата среща с него стана в „Кафе Сентрал“, което все още не бе заместило напълно в сърцата на интелектуалците приказния „Гринщайдл“, разрушен преди две години за всеобщ ужас.

Този ден Фройд носеше под мишница коректурите на една книга, „Die Traumdeutung“, буквално „Тълкуване на сънищата“, която щеше да издаде едва през следващата година и щеше да стане за присмех на цялата лекарска гилдия. Той беше четирийсет и две годишен дребен мъж с брадичка и мустаци, доста притеснителен наглед. Хана му говореше на идиш, той й отговаряше на немски. Попита я дали сънува. „Най-вече с отворени очи“, отвърна тя. Успя да получи разрешение да прегледа няколко страници от ръкописа. Той се учуди на удивителната бързина, с която тя чете. Какво е учила? Нищо. „Тя е толкова уравновесена, че е направо анормална“, уточни Адлер, смеейки се. Фройд я попита разбрала ли е нещо от прочетеното. „Някои неща“, увери го Хана и веднага му доказа, че е разбрала дори повече, като резюмира главата, която бе прегледала. Фройд ги покани с Адлер на вечеря следващата седмица. Тя отиде общо четири пъти у него или у тях: той беше женен за една Марта с тъжен и нежен поглед (междувременно се разбра, че е почти болезнено ревнив). Успя само веднъж да покани двойката на собствената си маса.

При всяка от петте им срещи Фройд и Хана си разменяха реплики, както се подхвърлят топки.

В началото на играта тя му заяви, че чувства главата си достатъчно здрава и няма нужда никой лекар да наднича там през очилата си. Явно именно това го очарова у нея, тази така реална сила, която притежаваше, непретенциозната й вяра в самата нея, непоклатимата й убеденост, че е достатъчно да желаеш нещо наистина силно и рано или късно ще го получиш. Противно на Адлер, той сякаш мислеше, че в подобно равновесие има нещо ненормално.

Не стигна до там да го твърди, но беше заинтригуван. Оставяше я или по-скоро я караше да говори и дори тя се хващаше на въдицата. Без да знаят нито защо, нито как, една вечер, когато бяха сами в кабинета му, тя изведнъж започна да разказва за щетъла си, за срещите си с Тадеуш край поточето, за голямото приключение в житните ниви под слънцето, за смъртта на баща си и на Яша, за погрома…

Млъкна, много по-притеснена, отколкото ако се беше съблякла гола. Тишина. Тя седеше на прословутия диван, с лице към фаянсовата печка. Вляво от нея беше камината, покрита с турски плат. Фройд се усмихна, но не и очите му: „Нищо не е по-опасно от спомените от детството“, рече той най-сетне. Не добави нищо друго, отказа да постави каквато и да е диагноза, а и тя не го помоли.

Но си тръгна с онова тревожно и смущаващо чувство, което човек изпитва, когато някоя циганка, след като дълго е изучавала дланта ви, изведнъж млъква и си тръгва.

Дори когато човек не вярва на гадателки.

 

 

Във Виена настъпи есен. Дърветата в Пратера минаха през всички възможни цветове. Веселата атмосфера на града обаче не пострада от това. И ако Хана спазваше обещанието си да не танцува, с Лизи не беше така. Освен това по онова време тя беше ухажвана от цял ескадрон сладки офицерчета, които мечтаеха да се дуелират заради нея. Когато излизаха заедно, неизбежно придружавани от огромната Шарлот О’Мали, титаничната гувернантка, обикновено ги следваше цяло отделение конници, нагиздени с пера.

Понякога дори тези офицери наемаха един квартет цигулари и те свиреха „На хубавия син Дунав“, който Лизи обожаваше.

Но не и този ден.

Минаха през Пратера, край едно кафене, където гърмеше военен оркестър. Сетне обядваха на открито в градината на „Захер“. Петимата офицери придружиха Лизи, която държеше да се качи на голямото колело, високо шейсет и пет метра и въртящо се с голяма скорост. Хана остана сама на кръглата маса в забавната малка беседка с пердета, които човек можеше да дръпне, когато желаеше да се отдели от другите маси под дърветата. Беше много тъжна, но още повече съсипана, почти сломена: преди два дни с две телеграми, едната от Монте Карло, другата от Париж, нейният детектив й беше съобщил, че Джон Д. Маркам, придружен от секретаря си и други хора, е взел Синия влак за френската столица. От там отивал в Хавър, от Хавър в Ню Йорк, кабините били ангажирани на борда на кораба „Лорен“ на Главната Трансатлантическа компания.

Ако Лизи не беше до нея, щеше да направи някоя щуротия.

Извади от чантата си два-три кожени тефтера в черно и наситено червено с позлатени инициали и машинално засъбира колонките с цифри. Изведнъж усети някаква грамадна сянка над себе си. Мислеше, че е Шарлот О’Мали, която изпитваше ужас от колелото.

… Някой дръпна завеските и една огромна ръка затвори тефтерите й.

Тогава тя се разтрепери, гледайки пред себе си с очи, разтворени до невъзможност, и не намираше сили да обърне глава. С изключителна и трогваща нежност той я откъсна от молива й, от тефтерите, от черния й стол. Накара я да се изправи и взе лицето й в дланите си, наведе се, целуна я по клепачите, принуди я да затвори очи.

— Не казвай нищо.

— Няма нищо повече за казване.

— Замълчи, Хана.

А тя си мислеше уплашено: „Ако отворя очи, той може да изчезне“.

Ала той наистина беше там.