Мануел Васкес Монталбан
Пианистът (2)

II

— Ето че идва хубавото време. Щом се появят хвърчила над терасите, значи наближава. Виж онова хвърчило. Сигурно го пускат от някоя тераса по улица Сан Клементе. Само да си имах хвърчило, щях да хукна оттук, да скачам от покрив на покрив, та чак до площад Падро. Тук се диша. Ама че работа! Та ти нито за миг не спираш!

Другият тича по потъмнелите тухли, по следите от кучешка пикня и изсъхналите от слънцето изпражнения, които използва като препятствия, за да тренира мускулите на краката си, яки крака, като стоманени въжета, отбелязва наум Андрес, наблюдавайки непрестанните му подскоци и опити да се извърне, сякаш за да удари собствената си сянка.

— Ще те хване някоя охтика, ако продължаваш така да тренираш, а ядеш само колкото дават в купонната дажба, Юнг. Спри бе, Юнг!

Но Юнг, Юнг Сера, шампион „Златна ръкавица“ в категория петли — „Барселона“, кръжи около Андрес и дори замахва уж да го удари, приближава юмрук на два сантиметра от брадичката му.

— Някой ден ще вземеш наистина да ме цапардосаш.

В далечината се вижда трапецът на Монжуик с крепостта — твърде далечна, за да достигнат до града гърмежите от неотдавнашни разстрели, и все още площадка за обичайните оръдейни салюти, с които властта отбелязва значимите политически празници: 26 януари — Ден на освобождението на Барселона; 1 април — Ден на победата; 18 юли — Ден на Националното въстание; 4 октомври — Свети Франциск, имен ден на негово превъзходителство държавния глава; 12 октомври — Празник на нацията…

— Не ти ли остана някой вестник?

Юнг показва празните си ръце, като продължава да подскача ту на единия, ту на другия крак.

— Да ми дадеш един, като се върнат вашите от раздаването.

Непосредствено под Монжуик се виждат трите комина на „Паралело“, газовият завод „Ла Канадиенсе“. Дон Фрутос, старият учител от улица Сера, им бе разказал за стачките от седемнайсета година и полицейските разправи на „Паралело“. Тогава тези събития им се струваха само някакъв удивителен разказ за миналото — все още не подозираха своята участ на бойци, на убийци и убити, на победители и победени, която ги очакваше.

— Юнг, правя си радио от галванически елементи, а когато стана шофьор, ще спестя пари за истински радиоапарат. Имам един приятел, ти го знаеш, Кинтана, който всяка вечер слуша „Пиренаика“^[1] и Радио Париж. Ние тук изобщо не разбираме какво става по света.

Редуват се покриви и тераси, пълзят от полите на планината дотук, до тяхната улица, лежаща насред пътя към морския бряг. Тези тераси и покриви са своеобразни възвишения на стария град, похлупаци на един живот, разкъсван между спомена и въжделението, височини, от които можеш да се надвесиш над приличните на проходи тесни улички, тръгнали от старите крепостни стени към китайския квартал, порочното сърце на пристанищния град.

— В концлагера се запознах с един, който беше пътувал много, беше ходил дори в Париж. Та той ми каза: „Влизането в Барселона по Диагонал може да се сравни с влизането в Париж по Шанз-Елизе“. Ако майка ми не беше вдовица, не бих останал и минута повече в тая скапана страна. Щях да отида във Франция или в Белгия, или в Бразилия, тя е страната на бъдещето. Така казваше бръснарят, онзи, дето беше загубил трите пръста на дясната си ръка след някаква инфекция, той също е приятел на Кинтана. Жена му вече се беше видяла в чудо с него, защото си падаше малко канап — днес бил на кеф да подстригва, а пък утре нямал желание, и все посягаше към чашката, понеже беше много малодушен. Е, той замина за Бразилия и преди няколко дни получих снимка — той под една палма, със сламена шапка, на някакъв плаж, а до него жена му, предоволна, по бикини, в женски бански костюм от две части. Не можах да ги позная. Те се усмихваха и сякаш ми казваха: „Хайде, Андрес, стига си се бъхтил с глупости, ами идвай при нас“. Има ли човек желание да работи, там за два дни забогатява. После, ако иска, ще си идва на почивка или ще се установи тук след години и ще си живее от рентите.

— Какво работи в Бразилия?

— Бръснар. Но там работи колкото си иска, освен това му плащат в крузейро, което си е сериозна валута, и щом поспести нещо, ще си открие фризьорски салон, половината за мъже, половината за жени. Жена му също правеше прически. Беше много сръчна. Разбираш ли? Трябва да се измъкнеш от тази гадна страна, за да се оправиш. Само като погледнеш снимката, ти става ясно, че са страшно добре, други хора изглеждат, съвсем различни. Отървали са се от цялата тая гадост. С една дума, трябва да избираш — или да избягаш, или да пукнеш. Понякога се надвесвам от тая страна, към улица Сера и кино „Падро“, и си представям, че съм тук горе с картечница, а отдолу по улицата преминават фашагите от цяла Испания и та-ка-та-ка-та-ка, пречуквам ги до един и ми олеква. Ако някой ден ме видиш, че съм се покатерил тук и стрелям с уста, не ми обръщай внимание. Правя го, за да се облекчавам.

— Та-ка-та-ка-та… та… ка-та… — повтори боксьорът, като се обръщаше към въображаем кръг от врагове.

— Не, Юнг, не се учудвам, че сме се озлобили до такава степен. Ами те от бой на животни ни направиха. Нали знаеш за Миракле? Да не повярваш. Каква божа кравичка беше. Миракле, синът на госпожа Каталина, вдовицата с белите коси, ей такива, на вълни. Помня го през последните години на войната, винаги в панталон за голф — тия Миракле се носеха спретнато. Нали бащата беше счетоводител, не си спомням точно къде, и все пак го убиха с някаква бомба, тук, до площад Падро, на улица Рота^[2], аз така си я наричам, колкото и да искат да й сложат друго име. Не познавах много добре семейството. Бяха едни такива, как да ти кажа, малко надути. Дори по дрехите им личеше, че са различни, а в сравнение с нас, простите, сякаш и миришеха по-хубаво. Спомням си малкия Миракле, когато си дойдох от фронта в отпуска — единствената ми отпуска, защото после ме плениха. Беше съвсем малък. Обут в панталон за голф. После го срещнах още веднъж, когато се върнах от концлагера. Страшно се беше изменил. Висок, много слаб. Късоглед. Имаше очила със стъкла, дебели като дъна на бутилки. Ето че и него убили, Юнг. Няколко месеца преди това преминал във Франция. Обучили го файероси^[3] в Тулуза, после отново дошъл с отряда на Фасериас^[4], но го убили още щом прекосили границата. Спомняш ли си го? Помниш ли Миракле? Понякога си мисля, че е по-добре така да умреш. Ако могат, нека те убият, но да си с картечница в ръка и преди това да си очистил колкото може повече, като Миракле. Кой би могъл да повярва, че е бил способен на това!

Сиви пръти, размекнати от слънце и дъжд, въжета с пране, порутени комини, съсипани от ерозията парапети, патинирани от стотици години влага покриви, но това е чужда земя; тяхната територия е плоската тераса-покрив, оградена от перила, високи до гърдите, с тухлена настилка, две квадратни кули, в които завършват стълбищата на двата отделни входа, барака за резервоарите с шепнеща оскъдна вода; от едната страна е улица Ботеля^[5], чието гърло сочи към улица Сера Анча, преминаваща по-надолу в улица Сера Естреча; от другата страна — вътрешният двор, от който се надигат звуците от шевни машини — готови дрехи, кюлоти, фланелки, дамски комбинезони, — на радиореклами и нашумели плочи: „Обсадата на Сарагоса“, „Другата“, „Татуировка“, „Благодарната“, „Бялото сако“, „Ах, господин Колумб“, или живите гласове на лирично настроените жени.

Не ме обичай до полуда

и не плачи за мен.

Не си е работа това

от ядна обич да не видиш бял ден.

— Това е сестра ми. Щом пее, значи зет ми още не се е върнал от работа. Той е огорчен човек и почва да я гледа накриво, като военен, когато пее. От затвора излезе озлобен и трови живота на всички наоколо. Видял ли си някога племенникът ми да се засмее? Оня ден го заведох на Тибидабо^[6] да си поиграе с игралните автомати. Похарчих пет дуро, които си бях спестил, като разнасях изданията на „Сопена“^[7] с велосипеда. Внимавай с колелото, детенце, че ако се изтърсиш, баща ти пак ще ме хока. Това колело аз съм му го измайсторил.

Велосипедът е с три метални кръга вместо колела, с дървена седалка, която служи и за разпределител на трите оси на колелата, а върху нея стърчи забодено кормилото.

— Направих му го почти без инструменти. Не върви много хубаво, но малкият му се радва.

Детето не престава да обикаля около едно заспало куче, което от време на време отваря око, за да проследи пътя на колелото.

— Тук, на терасата, си играе и се разтоварва от глупостите, с които му пълнят главата калугерките. Бива си го моя зет. Цял живот е бил от червените. Лежал е в затвора. Детето си обаче даде в религиозно училище, при калугерките от Сан Висенте де Паул, защото е безплатно, към Спестовната каса, но на какво ли ги учат там… учат ги да се молят. А знаеш ли коя книга са им дали за прочит вкъщи? „Фабиола“^[8]. За мъченици, свещеници и римляни. Детенце, кажи на Юнг коя е Фабиола.

— Курва — казва детето невъзмутимо, без да престава да върти педалите.

Сега Юнг скача на място, сякаш през въображаемо въже.

— Къде се дяна въжето?

— Взе го майка ми да оправи жалузите. Старото беше изгнило.

— Не им е провървяло на вашите с увлечението ти. По цял ден продават вестници, а ти през това време се боксираш със сянката си.

— Някой ден ще стана шампион на Испания и на Европа и ще й купя визоново палто.

— На кого ще купиш визон?

— На майка ми визон, а на баща ми — кола. И ще си имат слугиня или по-точно прислуга.

— Може пък наистина да ти провърви.

— Ти можеш да ми станеш шофьор.

— Следващата седмица ми е изпитът. Ако ми дадат книжката, кариерата ми започва, момченце! Най-напред, за да се поотракам, ще се цаня частен шофьор на някой богаташ от Педралбес. Но после заминавам за Франция или за Бразилия. С шофьорската книжка всички пътища в света ти са открити. Помниш ли Себас, фризьора? Той заряза салона, извади си книжка и сега е шофьор на такси в Париж, и си кара ли, кара. Единственото, което ме дразни, е униформата. Толкова години насила съм носил униформа и такова отвращение изпитвам към военщината, че направо ти казвам, като видя някой военен по улицата кръвното ми се вдига. Оня ден слизах по Рамблас и като стигнах до Пуерта де ла Пас, се чува сигналът за вдигане на знамето и всичко живо по улицата застина, сякаш бяхме умрели прави, с вдигната за поздрав ръка. Умрели прави като героя на Роберто Фонт в „Пияницата“, който умрял на стол и трябвало да го погребат сгънат на четворка. Пренесли го в тази поза до капрата на един файтон и го сложили до кочияша.

Старите Бакеро подадоха глави през вратата откъм стълбите и бавно пристъпиха с изтерзаните си от отдавнашни и незнайни мъчения крака, като кимаха наляво и надясно за поздрав. Гледаха към залеза усмихнати; всеки носеше по едно дървено столче; поставиха ги до оградата, разделяща площадката на номер 9 от номер 7 на улица Ботеля. След това се появиха Офелия и Магда и сърцето на Андрес се сви като изстискана и захвърлена гъба. Три копчета от блузката на Офелия бяха разкопчани, а Магда седна на земята и показа мургаво бедро, чиято кожа изглеждаше нежна и свежа като на праскова.

— Не разбирам как издържаш с такива две момичета вкъщи.

— За мен наемателките са свещени. Мама хиляди пъти ми го е казвала. Ако искаш да правиш нещо нередно, прави го вън от къщи, а ако някога трябва да избирам между наемателките и теб, щом ти си се провинил, ти трябва да си отидеш. Сега имаме нов.

— Какъв нов?

— Нов наемател. Един много, ама много странен тип. Пристигна почти без багаж — само с това, което носеше на гърба си, и изглежда тъй, сякаш е паднал от небето. За всичко пита.

— Какво се учудваш? Сигурно е излязъл от затвора или се връща от изгнание като половината испанци.

— Май нещо такова. Майка ми в началото имаше едно наум, понеже той прекарва часове сам в стаята, а кажи ми какви удобства има в тая стая и в апартамента — само крушки по петнайсет вата, целите оплюти от мухи.

— Скоро и у дома ще имаме електрическо осветление. Засега се оправяме с масленици, газени лампи и свещи. Зет ми казва, че първата му работа, като събере малко пари, ще бъде да постави електричество, а мама все на нейното — цял живот сме били живели без електричество, та сега за какъв дявол ни е притрябвало. Преди войната имахме газово осветление, но се наложи да продам бутилката, трябваха ни пари за храна. Откъде е наемателят ти?

— Май че е каталонец. Ще се запознаеш. Казах му да се качи тук, на въздух, а той доста се изненада, че всяка вечер излизаме на терасата.

— И наистина, защо се качваме всеки ден на терасата? Може би за да не излизаме на улицата. Не ти ли се струва понякога, че живеем в чужда страна, откак дойдоха тия. Я, я виж как пуши!

Офелия палеше цигара с огънчето, което й подаваше Магда. Задържа дима и го изпусна като Вероника Лейк във филма, чието заглавие Андрес не можеше да си спомни. Офелия бе дребна и закръглена, а кестенявата й коса бе накъдрена на студено от Пепита фризьорката от четиринайсети номер, която заедно с папагала от партера и господин Матиас, посредника от „Елс трес тромб“, бе една от бележитите личности във входа.

Фасадата на четиринайсети номер си имаше свой облик благодарение на балконските цветя, които отглеждаше госпожа Лола, съпругата на господин Матиас. Всички съседи от долу до горе бяха последвали примера й и даже малката тераса бе отрупана със саксии, за които се грижеха Селия и дъщеря й. При входа на четиринайсети номер се бе разположила Пепа Лотарията; тя сядаше на стола, с окачени по безупречно бялата си престилка билети, и всеки ден ги предлагаше, като се надвикваше с черноборсаджийките от двата ъгъла — Пичи, кралицата на ъгъла с улица Сера, и госпожа Веро, господарка на ъгъла при площад Падро. „Светъл тютюн!“ „Бял хляб!“. Викаха от сутрин до вечер, участници в този гъстонаселен свят, в който сновяха хора с полупразни кошници или образуваха дълги опашки за хляб, угрижени жени разглеждаха останалите от продоволствените карнетки купони, амбулантни търговци незаконно продаваха зеленчуци, увити в щамповани забрадки, а полицаите се правеха, че не забелязват какво става, освен Китаеца, гадния кучи син Китаеца, който с настървение преследваше най-старите, понеже само тях можеше да настигне, преди да са успели да изчезнат надолу по улица Каретас или по Риерета към самите недра на китайския квартал. Железари, грънчари, вехтошари, които изкупуваха кожи, животинки, отглеждани на някой балкон или тераса за допълнение към оскъдната храна — кокошки, гълъби, с изключение на негодните за тази цел гълъби на господин Роура, ужасен старец, който нощем спеше на нар до гълъбите, за да не му ги откраднат, а до нара държеше петкилограмова възлеста гега. Той бе неприятен старец, какъвто беше и бившият собственик на краварника, който все не успяваше да се обръсне и даваше млякото, сякаш го изтръгваха от гърдите на собствената му майка; за сметка на това обаче жена му, краварката, винаги се усмихваше на клиентите и малко повечко на един продавач на кисело мляко, докато един ден мъжът й ги хванал и те хукнали полуголи на улицата, подгонени по-скоро от виковете на съпруга и любопитството на съседите, отколкото от страх.

— Чу ли виковете през нощта? Разбра ли за Кастелс? Този, дето работи нощна смяна в квартала Грасия и живее в къщата отсреща. Изглежда, човекът не бил нещо добре и се прибрал по-рано от работа. Жена му обаче я нямало. Той се върнал в четири, а тя се появила в пет изпощипана като калугерка и той й вдигна такъв скандал, че ми отровиха най-сладкия сън.

Юнг изпуфтя, докато правеше ножици с краката, и изрече задъхано:

— Ето защо не се женя. Един спортист трябва винаги да е във форма.

— Ти не се жениш, защото нямаш пукната пара.

— И затова.

— Когато се оженя, жена ми ще бъде като кралица. Не искам да работи по цели дни и нощи като сестра ми. Когато бях малък, казвах на мама, че като порасна, тя няма да работи и скоро ще изпълня обещанието си, а ако не беше войната, вече да съм го изпълнил. Горката, още работи в конфекцията, като сестра ми. Щом получа първата си кола, докарвам я тук и завеждам мама в Кастелдефелдс, тя никога не е ходила в Кастелдефелдс, а на това малкото ще му дам да яде толкова, колкото му трябва на едно дете. До гуша ми дойде от купони и едно основно ястие. Поне да беше истинско, питателно, вкусно. А то всеки ден каша със сланина, стига да има сланина, или леща, пълна с боклуци. На светлината на газената лампа или на масленика трудно можеш да различиш боклуците от лещата. Онзи ден събрах няколко извънредни бакшиша, като разнасях стока с велосипеда на „Сопена“, взех племенника и отидохме на Планас^[9] с Кинтана, бръснаря от улица Кармен, и с един негов приятел, не му помня името. Ти ходил ли си на Планас? Като пристигнеш, вместо да тръгнеш към голямата поляна, към фонтана Мас Гимбау или пък към закусвалните при поточето, свиваш вдясно след прелеза и вървиш по пътя, докато стигнеш до една къща. И там такова ядене, Юнг! Нямат разрешително за заведението и затова само на доверени клиенти сервират, и то по-евтино. Телешко с ангинари. Едно телешко, ама бяло, бяло като мляко и малки, препържени хрупкави сърцевини на ангинари, без никакви зелени листа, които трябва да плюеш. Заведох детето — да видиш как лапа като глиганче, въпреки че е само кожа и кости и с вечно погребална физиономия. Хей, детенце, я кажи на Юнг как беше телешкото, дето го яде онзи ден!

— Бяло.

— Ами хлябът?

— Бял.

— Бял, Юнг, бял, пшеничен.

— Стига бе!

— Кълна ти се — пшеничен хляб. За последен път ядох бял хляб от жито през трийсет и осма, когато загубих връзка с полка и се лутах с още четирима, изгубени като мен, без посока. И недалеч от река Ебро, в една циганска къща ни дадоха половинка бял хляб.

Офелия и Магда пушеха и пееха усмихнати, сякаш изпитваха незнайно вътрешно блаженство:

Сянка на Ребека,

тайнствено видение,

ти веригата

на моя плен си.

О, Ребека,

вечно въжделение!

Момичетата се изправиха и смеейки се, затанцуваха прегърнати пред изумените очи на слисаното семейство Бакеро, после се пуснаха и преминаха към буги, най-напред плахо, после по-уверено и накрая заеха половината тераса с лудешките си кълчения, които застрашаваха равновесието им, крепящо се върху високи коркови токчета.

— Хайде и ти, Юнг. Майка ти няма да те види.

Юнг разтегна в усмивка покритото си с белези лице и се показа беззъбата му уста.

— Ами то аз не умея да танцувам.

— И вие ли не танцувате, господин Андрес?

— Не особено, наистина.

— Колко сте скучни и двамата.

Те продължиха да се веселят без да обръщат внимание на мърморенето на стария Бакеро, че и тук човек нямал спокойствие, нито на осъдителните погледи на старата заради разветите поли, които оголваха трапчинките на момичешките колене. Възбудено от танца, детето насочи колелото си към танцьорките и започна да се върти в кръг около тях, окуражено от писъците им на преследвани от колелатия бръмбар жертви. Андрес извика племенника си, ала танцът вече бе прекъснат и момичетата, уморени и задъхани, си вееха с ръце.

— Ах, свят ми се зави!

— Още няколко такива танца, и ще си запазим линията. Юнг, какви момичета ти харесват, слаби или пълни?

— Закръглени.

— Като Лана Търнър ли?

— На мен ми харесва Даяна Дърбин.

— Тя пък каквато е блудкава. А на вас, Андрес?

— Бети Дейвис ми харесва много като актриса.

— Тази с опулените очи ли? Ама че вкус!

— Казах като актриса.

— Какъв е вашият тип?

— Може би Грета Гарбо, но тя вече не играе. И една италианка — Алида Вали.

— Какви вкусове! Никога ли не ходите на танци?

— Не.

— И в „Риалто“ ли не ходите, та то е на две крачки?

Въпросите задаваше Магда, ала той би искал да е Офелия. Тя обаче оправяше прическата и роклята си и се плезеше на стария Бакеро, който се разкъсваше между желанието да бъде мил с момичето и да не прекрачва границата, наложена от строгия поглед на жена му. Андрес отговаряше едносрично на въпросите на Магда, ала тя продължаваше да го разпитва с начервената си в ягодово уста.

— Този пък кой е? Някой бирник или местният управител?

Всички се обърнаха към новодошлия — слаб човек, среден на ръст, с ъгловати просеки в русата коса и кръгли очила с тънки и овехтели рогови рамки, — който надничаше плахо от стълбището на номер тринайсет.

— Това е новият наемател.

Юнг отиде към него и го доведе, сякаш непознатият имаше нужда от водач, който да го въведе в обществото на терасата.

— Семейство Бакеро, Андрес, Магда, Офелия, детето е племенник на Андрес, това е Томи, вие вече го познавате, едно от кучетата на родителите ми. Запознайте се с господин…

Но Юнг не произнесе името и новодошлият изрече с мек теноров глас:

— Алберто. Алберто Росел.

— А, да, Алберто.

Любопитство се изписа по лицата на момичетата, а госпожа Бакеро оголи жълто-зелените си зъби в широка усмивка. Новодошлият застана с ръце на кръста и огледа всички обозрими от терасата хоризонти. Очите му скачаха от откритие на откритие — Монжуик, трите комина, кулите на катедралата, после се завърна от пътешествието с лека усмивка и я отправи към присъстващите, които мълчаливо наблюдаваха зрителната му акробатика.

— През зимата се качваме тук да се погреем на слънце. През лятото — да се поразхладим — съобщи Андрес и посочи най-високата тераса, която е на Селия: — Някои са превърнали терасите си в истински градини, както Селия и дъщерите й. Ей, Юнг, този на балкона не е ли Видал, синът на госпожа Поуст? Не беше ли в приюта „Дуран“?

— Ту го приберат, ту го пуснат.

— Нищо добро няма да научи там.

Новодошлият дишаше, като че ли се намираше на някой планински връх, и енергично изпъна назад плещи, за да увеличи капацитета на гръдния си кош и да поеме повече въздух, сетне, без да продума, започна с широки крачки да обикаля терасата.

— По същия начин се разхожда вкъщи. Казва, че ускорявало кръвообращението.

След няколко енергични обиколки мъжът се върна при групата и зачака другите да го заговорят.

— Появихте се така тихо, че чак ни изплашихте.

В отговор Алберто Росел се усмихна на Офелия.

— В това смутно време не бива да се появявате така внезапно, като призрак. Преди няколко дни откраднали всичкото пране от терасите на улица Риерета, а на площад Падро отвлекли едно дете. Или ще го направят просяк, или ще му изпият кръвта.

— Дете ли?

— Да, дете. Казват, че било работа на туберкулозните, понеже, ако пиели детска кръв, можело да оздравеят. Или пък ги крадат, за да ги карат да просят по улиците. Направиха затвор за бедняци на Монжуик, в Двореца на мисиите. Но все още има повече бедняци навън, отколкото в него.

Андрес следеше какво впечатление прави на Росел потокът от сведения, с които го заливаше момичето. Мъжът слушаше съсредоточено, сякаш правеше усилие, за да разбере казаното, а от време на време, когато съзнанието му отказваше да го възприеме — явно му се струваше пресилено, — очите му се разширяваха според размера на съмнението.

— Тази зима на племенниците на една моя приятелка им откраднали палтата, представяте ли си — нови палта, в тия тежки времена. Двама младежи им предложили двете да се надбягват: „Дайте да ви държим палтата, а вие тичайте“. Хукват те и като се връщат — ни младежи, ни палта.

— Не бива да се отваря на никого — повтори няколко пъти Бакеро, седнал на столчето си. — Онзи ден дойде една бедна жена, цялата в нечистотии, с извинение, водеше едно детенце и поиска нещо за ядене. Не отворих, а й казах през шпионката да отиде на стълбите и да чака. Видях, че седнаха на стълбите, после открехнах вратата, колкото да им сложа на пода чиния с ориз и лъжица. Затворих пак, а през шпионката гледах как го ядат. Оставиха чинията и лъжицата на същото място и когато се уверих, че са си отишли, излязох и прибрах чинията. Явно са били съвсем изпаднали и много гладни, щом изядоха ориза, понеже от няколко дни стоеше в килера и вече намирисваше. Инак ти го беше сготвила вкусно.

— Нямах нищо подръка. Малко го позапържих и му сложих четири сарделки.

Жената показа ръцете, с които бе извършила чудото.

— Бях оставила малко, за да го изям по-късно, но вече намирисваше.

— Те направо го изгълтаха.

— Някой видя ли онзи ден пиршеството на фризьорката от четиринайсети номер?

Офелия мечтателно взе да описва угощението:

— Бяха намерили един литър зехтин от хубавия, не знам кой им го е донесъл, изляха половината в една голяма чиния, сложиха сол и червен пипер, и двете дъщери и майката го изтопиха с две франзели.

— Половин литър зехтин?

— Да, със сол и сладък червен пипер. Лигите ми изтекоха.

— Хубавият зехтин е лукс. Вече съм забравил вкуса му. Само като види човек пушека, който се надига от тиганите във вътрешните дворове — мазни облаци с розов цвят. Дори птиците могат да уморят — рече Андрес и присъедини едрия си нос към забележката, като го стисна с ръка, сякаш бе птица на път да издъхне сред зловонията.

— Сестра ми понякога ходи до Санта Еулалия да купи олио и ориз на черно, но не е същото, каквото беше преди войната, през нормалното време.

— Бяхме съвсем малки преди войната, но в нашето село се произвеждаше зехтин и ние набождахме залци на тръстикови пръчки, потапяхме ги в глинените гюмове да се напоят в чистото олио и ги лапахме. Ах, колко вкусно. Зехтинът течеше по брадичките ни. Създаваше усещане за изобилие.

— Вие от кой край сте?

— От Хаен.

— Ама нямате акцент.

— Семейството ни дойде в Барселона, когато наближиха националистите, и тук си останахме. Това е братовчедка ми.

Магда кимна, но не прояви повече интерес към разказа, а тръгна към парапета над улица Сера. Слънцето залязваше, а от улицата се носеше шум — циганите удряха с длани по табуретките в бар „Модерно“.

— Ето, започват — извика Магда от наблюдателницата си. Офелия изтича към нея, следвана от Андрес, Юнг и детето, което бе заразяло колелото си.

— Какво става? — попита Росел стария Бакеро.

— Циганите от улица Сера. Това е всяка вечер.

— Какво, карат ли се?

— Не. Пеят и танцуват.

Росел се приближи и спря зад четиримата, застанали в ъгъла на терасата, от който се виждаха вратата на кино „Падро“, входът на бар „Модерно“, част от тротоара, табуретките, шумната суетня на циганите, вдясно гледката свършваше с редица бели чували, поставени пред някакъв склад.

— Какви са тези чували?

— Фий и фураж за конете.

Едно циганче се опитваше да разпали увеселението, като удряше крака по тротоара и щракаше с пръсти, но всички очакваха същинските майстори да преодолеят първоначалния свян или да се почувстват наистина готови да отприщят скритото в телата им деунде^[10]. Пищна жена с разчорлени коси първа се втурна на улицата с разлюлян ханш и ръце като вдигнати към небето колони, а след нея — сух мъж с дълги бакенбарди; подканващите викове се превърнаха в мощна вълна и все повече ръцете удряха върху табуретките — там-там, там-там! — в ритъма на извиващите се тела. Плътен носов глас се издигна от недрата на улицата и стигна до ушите им като из дъното на въздушно море — задавен и насечен:

Огнено момиче

хората те наричат.

Двете братовчедки запляскаха от радост, а Андрес сбърчи вежди. Юнг наблюдаваше представлението, като същевременно правеше мускулни упражнения. Детето се бе усамотило в един ъгъл и се опитваше по детски да танцува фламенко пред единствения си зрител — слисаното и душещо псе.

— Какво пеят?

— Не го ли знаете?

— Не.

— Ами то е съвсем модерен шлагер…

— От много време не следя модата — каза Росел с извинителен тон. Андрес кимна и с жест даде да се разбере, че не са нужни повече обяснения.

— Това е „Огнено момиче“. Пее я Маноло Каракол, а партньорката му, една циганка на име Лола Флорес, я танцува.

— Това тези долу ли са?

— Не. Онези са професионални артисти, имат собствена трупа. Неотдавна бяха в Барселона.

— А, да.

— Не че не ми харесва, но предпочитам друг вид музика. Моцарт например. Бетховен. И сарсуелата. „Танцът на Луис Алонсо“ е прекрасна. Албенис. Правя си радио от галванични елементи, за да слушам музика. Още нямаме електричество вкъщи. Вие обичате ли сарсуелата? Понякога работя като клакьор във „Виктория“ и в един ден гледам по шест-седем сарсуели. Скоро представиха „Доня Франсискита“ с Емилио Вендрел. Сега отново са му разрешили да пее. Няколко години му беше забранено, като на маестро Ламоте де Гриньон. Чували ли сте за него?

— Да.

— Бил е интерниран във Валенсия, а може да е още там. Ходех на безплатните концерти, които Ламоте де Гриньон изнасяше преди войната, а дори и през войната. Много обичам музиката. Струва ми се, че е най-красивото нещо, което твори човекът.

Росел се поколеба, преглътна, накрая очите му се зареяха в единия край на терасата и устните му изрекоха:

— Аз съм музикант.

— Не може да бъде!

— Да, музикант съм. Надявам се, че все още съм музикант. Във всеки случай бях музикант.

— Юнг, господин Алберто е музикант!

Боксьорът оглеждаше своя наемател от главата до петите, сякаш фигурата му не съответстваше на занаята.

— На акордеон ли свирите?

— Не ставай глупак, Юнг. Господин Алберто най-малкото свири на цигулка или на пиано.

— На пиано. Пианист съм.

— Видя ли?

— Бях пианист.

Росел размърда пръсти във въздуха, сякаш свиреха по невидими клавиши.

— Прекрасно! Кълна ви се, че бих дал какво ли не, за да мога да свиря на пиано!

Замечтаност и възхищение пламтяха в очите на Андрес.

— Аз също. Нямам пиано. Това, което имах в дома на родителите ми, изчезна.

Росел се засмя.

— Те също изчезнаха, естествено. — И продължи, сякаш говореше на себе си: — Къщата също.

— Вие в някакъв моден оркестър ли свирехте? — попита Юнг.

— Не точно.

— Кажете, господин Алберто, ако ви дадат едно пиано и ви кажат: изсвирете ни „На Елиза“ например, ще можете ли да го изсвирите?

— Мисля, че да. Това е учебна пиеса. Като полонезите. От шест години не съм докосвал пиано, но мисля, че мога да я изсвиря.

— А „Под парижките мостове“ или някой шансон?

— Знам ли. Запомнил съм някои. Така или иначе, съществуват ноти за това. Важното е да има пиано.

— Роял ли?

— Без значение. Важното е да мога отново да свиря.

Сянката на някаква тайна се надвеси над пианиста, Андрес и Юнг. Шестте години, през които пианистът не е бил пианист.

— В затвора ли бяхте?

— Личи ли си? Преди една седмица ме пуснаха. „Сан Мигел де лос Рейес“. Но съм обиколил пет или шест затвора. Бях и в Барселона, в „Модело“, за съдебния процес.

Андрес кимна към Юнг.

— Казах му аз на този. За кратко време на нашата улица се върнаха четирима. Аз самият бях в концлагер. Зет ми се върна от Белчит преди шест месеца. А онзи ден срещнах Хаунито Коте.

— Видял си Хуанито Коте?

За първи път Юнг си позволи негимнастически жест — това беше жест на възхищение и тревога.

— Да. Най-напред и аз като теб не повярвах на очите си. Всички мислехме, че е загинал през войната или че е в изгнание. И семейството му нищо не знаеше за него, а той изведнъж се появява. Хванали го националистите, когато бил с колоната на Дурути^[11]. Той беше сред първите доброволци от улица Ботеля.

— И от цяла Барселона. Писаха за него във вестниците.

— Беше много буен.

— И много смел, мъжко момче.

— Смелостта трябва да се съчетава и с нещо тук — показа Андрес челото си.

— Коте направи неща, които не одобрявах, например нападението на колежа „Сан Луис Гонсага“, а сетне изгори книгите на дон Исидро, директора, насред улица Кармен. Вярно, че ставаше дума за консервативни, десни книги, но книгите трябва да се уважават. А и вечно се пъчеше и се правеше на храбрец със синия си комбинезон и пистолета на кръста. „А вашият син няма ли да отиде доброволец?“, все питаше майка му, като видеше моята. „Синът ми ще отиде, като му дойде времето.“ И когато ми дойде редът, отидох и изпълних дълга си достойно. Онзи ден, като го срещнах, той се обърна на другата страна, за да не ме заговори. Много се е променил. Изглежда с трийсет години по-стар. Целият е побелял. Беше приятел със съседа от апартамента точно под терасата — Кансинос, едра риба, анархист, един от тези, дето участваха в събитията в Есколапиос^[12] през май трийсет и седма година. През трийсет и девета замина за Франция. Умрял в Белгия, прегазил го влак. Вдовицата му идва понякога у дома, беше приятелка на сестра ми. Когато дойдоха тия гадове, понеже не можеха да арестуват мъжа й, хванаха нея и я държаха месеци; толкова много я били, че й счупили прешлен. Мръсници. Хиляда живота да живеят, няма да им стигнат да платят за злините, които са сторили, които сега причиняват и които ще причинят.

Смугло женско лице със сенки под очите и нос, подобен на този на Андрес, надникна от стълбищната врата.

— Добър ден. Къде е детето?

Поздравът бе насочен към всички, а въпросът за детето — към Андрес. Щом съзря главата на майка си, момчето изтича и се скри зад резервоарите за вода.

— Ела тук! Ей сега ще се върне баща ти и ще те накара да му разкажеш уроците. Смяташ ли, че е правилно в този час детето да обикаля по терасата?

— Тук си играе на въздух.

— Веднага да се прибираш! Внимавай, че свалям чехъла!

Не го свали от неудобство пред чуждия човек.

— Ела, сине, прибери се. Приготвила съм ти много сладък, съвсем топличък батат. Току-що го сварих.

Детето решително се насочи към майка си и към стълбището, като подхвърли едно: „Ей сега се връщам“, което вбеси жената.

— Как така „ей сега се връщам“?! Че кой си ти да решаваш дали се връщаш, или не. Ще видиш, като си дойде баща ти.

Андрес вдигна рамене, проследявайки с поглед сестра си. Останалите не им обърнаха никакво внимание, всички се бяха надвесили над магическия ъгъл, където вече танцуваха няколко двойки, а пресечката се бе превърнала в импровизирана сцена, под току-що запалените газени фенери и последните отблясъци на залеза. Безпогрешен ритъм обединяваше ръцете, удрящи по табуретките, и виещите се тела, а устните на Росел тихо припяваха монотонната музика.

— Колко хубаво танцуват! — почти извика Офелия с блеснали очи.

Застанал с гръб към представлението, Андрес наблюдаваше седящите кротко Бакеро. Ден след ден те бяха неми, неотменни съзерцатели на правоъгълния рисунък на тухления под.

— Андрес! — прозвуча прегракнал женски глас откъм отвора на стълбището. — Идва Кинтана!

И почти в същия миг на терасата изскочи плешив млад мъж, чиито крачоли на панталона бяха пристегнати на тръстикообразните глезени с две метални щипки. Носеше цял куп книги под мишница.

— „Седемте колони“! — обяви той и Андрес хукна към него.

Кинтана му показа книгите една след друга и ги постави на земята до краката си. Последната вдигна към небето.

— Страхотно!

Очарован, Андрес изчака Кинтана да довърши свещенодействието и да остави книгата наблизо. Изтръгна му я в момент, в който Кинтана се бе разсеял, и я подаде на Росел.

— „Седемте колони“!

Объркан, Росел пое книгата — старо издание, миришещо на влага, с втвърден по ръбовете на страниците прах, а едничката й илюстрация на корицата представляваше фриз, подкрепян от седем колони, а над тях името на автора — Венсеслао Фернандес Флорес^[13].

— Чели ли сте Венсеслао Фернандес Флорес?

— Малко.

— Запознайте се. Кинтана, господинът е музикант. Този писател най-много ми харесва, жалко, че стана фашага, сдуши се с гадовете и злослови срещу Републиката. Но този роман е изключителен, както „Господин Рохелио де Амарал“ и „Семейство Гомар“. Вие чели ли сте „Семейство Гомар“?

— Струва ми се, не.

Привлечени от въодушевените ръкомахания на Андрес, двете момичета напуснаха ъгъла, от който наблюдаваха веселието на циганите, и се приближиха към групичката.

— Какво е това?

— Една книга.

В гласа на Магда прозвуча съмнение.

— Толкова шум за една книга?

Кинтана се усмихваше самоуверено, предоставяйки на Андрес да обясни важността на събитието.

— Това е забранена книга.

— Политическа ли?

— Показва, че светът се крепи благодарение на това, което наричаме грях. Греховете всъщност благоприятстват труда, взаимоотношенията между хората.

— Включително и добротата — намеси се Кинтана и добави: — Нали ти казах, че книжарят от „Атарасанас“ вече ми има доверие. Обясни ми, че в началото винаги държал клиентите си на разстояние, бои се да не се окажат агенти на полицията. Онзи ден хванали у един антиквар от улица Оспитал „Черният паяк“ на Бласко Ибанес^[14] и „Така рече Заратустра“ на Ницше и го прибрали на улица Лайетана^[15]. Разговорихме се. Казах му, че бих искал да намеря „Четирите конници на Апокалипсиса“ на Бласко Ибанес и че Фернандес Флорес е много добър писател. Купих от него „Волворета“, въпреки че вече имах един екземпляр, а после и „Омагьосаната гора“. И той харесвал Фернандес Флорес, но го бил намразил заради „Остров в Червено море“ и ала-бала… насочих разговора към „Седемте колони“ — на човека почти сълзи му потекоха. „Капитална книга“, рече той шепнешком, не знам от кого се страхуваше, защото в магазинчето бяхме само двамата. „Сигурно ще е трудно да се намери, а, господин Дамиан?“ — „Всичко може“, отвърна ми той. Днес, като отидох да му върна „Вълшебната планина“ на Ман, той изважда „Седемте колони“ и ми намига: „Купувате ли я, или я вземате под наем?“

— Надявам се, че си я купил? Плащам половината, цена.

— Купих… ги.

От джоба на синия си комбинезон Кинтана измъкна още един екземпляр на „Седемте колони“ и го подаде на Андрес. Той пое книгата, като че хващаше някакъв искрящ, прекалено драгоценен за ръцете му предмет, и я задържа на разстояние от себе си, като я оглеждаше с възхитени очи, после я повдигна към някаква въображаема централна точка на света, сякаш за да се види от четирите посоки на хоризонта.

— Кинтана, аз…

— Без приказки. Дължиш ми едно-друго.

— Едно-друго. Господи!

— Стори ми се евтино.

— За такъв роман — вярно е. Знам наизуст началото на „Злодеят Карабел“^[16]: „Обзалагам се на каквато и да е сума, че за пръв път някой ще ви говори за Амаро Карабел. При все това той има към света по-голям принос от онази жаба, която подсказала на Галвани идеята за електричеството; а тази жаба е прочута и всички учители от началните класове възхваляват навременната благосклонност, с която славната жаба е размърдала бутчетата си върху цинковия балконски парапет“.

— Каква слонска памет! — извика Офелия, а Магда подкани припряно:

— По-нататък, по-нататък!

Андрес затвори очи, притаи дъх и първата страница, от „Злодеят Карабел“ — издание на Иберо-американската компания „Ренасимиенто“, Мадрид, 1931 г., изникна цялата, сякаш бе напечатана на екрана на паметта му:

— „Убеден съм също така, че никога не е достигало до ушите ви името на Алодия — пъргавата и мила леля на Карабел; но упорито отказвам да повярвам, че на земята има дори един образован човек, който да не познава майката на човека, чиято история описваме“.

— Много добре! — изпревари Магда всеобщите аплодисменти, но Андрес следеше изпод око какво впечатление е направил на Офелия, докато тя пък се стараеше да срещне погледа на Кинтана.

Росел изръкопляска шумно, но реши, че слабо е изразил възхищението си, затова енергично стисна ръка на Андрес.

— Винаги съм имал много силна памет. Дон Фрутос ми казваше: „Вие, Лариос, можете да следвате право и медицина, защото ще знаете на пръсти всичките закони и наименованията на всички кости и мускули“. Дон Фрутос се срещна и с баща ми, той беше стражар, от тия, дето ги пенсионираха по закона на Асаня^[17], и му каза, че трябва да продължа образованието си. Бедният татко. Показа празните си ръце и му отвърна: „Дон Фрутос, много малко се печели със стражарската палка“. Но ми остана страстта към четенето, чета дори на светлината на газеника, който много мирише. Направил съм си освен това малка стойка, закачена с въжета на тавана, и на нея поставям книгата през зимата, когато си легна, така че вадя ръцете си само за да обърна страницата. Такъв кучешки студ настава в тия стари къщи, че на човек му се бели кожата.

— А пък аз дори вестници не чета. То и без това в тях какво ли можеш да прочетеш… — заяви Магда с гримаса на отвращение и поясни: — Всичките пишат едно и също. Пако Жабата^[18] откри нов язовир…

— Магда!

— Ех, братовчедке, нали сме сред свои хора: Пако Жабата все открива язовири и произнася речи, дето заемат половината вестник.

— Кои вестници са разрешени?

— Юнг, кажи на дон Алберто какви вестници излизат. Нали ги продаваш с родителите си.

 

 

Юнг изрецитира с интонация на уличен вестникопродавач:

— „Ла Пренса“, „Ел Сиеро“, „Ел Нотисиеро Универсал“, „Ел Корео Каталан“, „Солидаридад Насионал“, „Ла Вангуардия“ и „Диарио де Барселона“.

— „Солидаридад Насионал“ ли?

— Бившият „Солидаридад Обрера“. Преди беше на анархистите, а сега е на фалангистите.

— Е, наистина няма кой знае какво да се чете — отсъди Росел, като насочи одобрителен поглед към прозорливостта на Магда.

— Нека бъдем справедливи. Сред потоците боклук външнополитическата информация на „Ла Вангуардия“ не е лоша. Репортажите на кореспондентите в чужбина, Аугусто Асия например, са доста дебри, а и през цялата Втора световна война бяха на страната на съюзниците.

— Но пък директорът се измъква все със статии, в които лиже задника на Непобедимия Пако Жабата…

— Да де, и това е вярно.

— Не мога да чета вестник. Не мога да свиря на пиано.

Росел бе скръстил ръце и призоваваше всички за свидетели на своята безпомощност. Чак когато се засмя, останалите схванаха, че се е пошегувал, и прихнаха след него. Тогава той пусна още два откоса смях, сетне замълча и отново стана сериозен и замислен. Двете братовчедки се спогледаха, музикантът май си падаше чудак, а Андрес си спомни за един свой познат от фронта — студент по ботаника, умрял от пневмония при обсадата на Теруел, който приличаше на Росел — както две капки вода, и знаеше на каталонски наименованията на всички растения и животни.

— На господин Алберто му трябва пиано — подхвърли Андрес към Кинтана.

— Пиано.

— Пиано.

— Пиано.

Като заглъхващо ехо думата стигна и до ушите на старите Бакеро, които се спогледаха, сякаш можеха да допринесат с нещо за разрешаването на проблема.

— Тази ръка трябва отново да изсвири петдесет пъти „Скерцо в си бемол минор“, номер две, на Шопен — показа им Росел дясната си ръка.

— Защо точно тази ръка?

— Защото е основното упражнение за дясната ръка, особено след като започва втората тема. Това е задължителна пиеса от репертоара за пиано.

— Трудно ще ви се удаде да свирите такива неща, освен на концерти или по радиото — осмели се Офелия да изкаже съображения относно бъдещето на Росел. — За сметка на това все повече оркестри свирят по улиците. Разрешиха отново да се организират вечеринки по кварталите. Следващата година например, какво ти следващата, след три месеца, сега, през юли, на нашата улица, ще дойдат оркестри и певци. Аз миналата година ходих на забавите в Побле Секо и в Грасия…

— Чакай… чакай…

Възмущението на Андрес надделяваше въпреки възхищението, което изпитваше към момичето.

— Чакай, господин Росел свири друг вид музика.

— А другото да не би да не е музика?

— Все едно да сравняваш каруца с лимузина.

— Андрес, знаете ли какво ще ви кажа? Втръснало ми е от нравоучения. Обичам да танцувам и затова харесвам забавите. А оная музика, дрън, дрън, дрън, я оставям на специалистите, да им е сладко. Наслушали сме се на помпозни тъпотии през последните години. Дотук ми е дошло от сълзи и траур. — И тя вдигна ръка над главата си, после със същата ръка хвана братовчедка си и двете се понесоха с фокстротна стъпка към потъващия в сумрака отсрещен край на терасата, където се издигаше високият зид, делящ номер девет от номер седем.

— Не разбирам защо, но, дон Алберто, знаете ли коя мелодия ми се въртеше в главата през цялото време на войната? В най-тежките моменти, когато умирах от умора, глад и страх, аз си тананиках танците от „Княз Игор“ на Бородин. Та-ра-ри, та-ра-ри ра-ра-ри ра-ри, ра-ри ра-ра-ри ра-ра, ра-ри ра-ра-ри ра-ри! Заловиха ни, когато се бяхме загубили, след като преплувахме някаква река, натоварени с шинелите и добре, че си ги носехме, защото шинелът ми бе единствената завивка през цялата следваща зима; плени ни патрул начело с един от ония „африкански“ офицери — гадняр легионер, който ни попита: „Я да видим, кои са доброволци?“ Две от момчетата с мен бяха доброволци. Такъв бой им хвърлиха, че кръв им течеше от ушите и устата, а мръсните копелета крещяха: „На ви да се научите кога пак ще защитавате Сталин!“ Аз помолих онзи мерзавец да се държи малко по-човешки, а той тогава започна да ме рита и си записа неща в картона ми, така че клеймото на бунтар ме преследваше през целия ми престой в трудовите батальони, в концлагерите, през военната служба, която ме принудиха да карам втори път, а в концлагера вдигнеше ли се камшик, то ще е по Лариос. Хайде сега, казваше някой от тия кучи синове, да видим кой има най-много нарушения през седмицата? Лариос. Вечно Лариос. Хващаше един бич, подобен на полицейска гумена палка, но без вътрешната арматура, и удря ли, удря, петнайсет, двайсет удара. Да сте ме чули някога да викам? Е, и тия толкова ме чуха. Аз включвах танците на „Княз Игор“ с пълна сила — та-ра-ри, та-ра-ри, та-ра-ри, ра-ри!… Тази музика ме извисява. Не знам, някак си започвам да се издигам, все едно плувам. Нали така, господин Алберто?

Росел се поколеба, но накрая кимна утвърдително за радост и успокоение на Андрес. Кинтана бе отишъл при момичетата и сега танцуваше с Офелия в плътна прегръдка, като ту я завърташе рязко, ту ускоряваше стъпка или пък навеждаше партньорката си назад, подкрепяйки я деликатно за талията; лудият смях на Офелия и нейното „ах, зави ми се свят, зави ми се свят“ не пречеха на Кинтана да продължи грациозните си движения със сдържана непринуденост като истински Фред Астер от една тераса в пети барселонски район.

— Има златни крака. Ние, приятелите му, го наричаме „танцьора със златните крака“, като Мирко. Онзи ден Мирко танцува във вариетето на кино „Падро“ след прожекцията на „Завърнаха се трима“ — един много хубав филм с Клодет Колбер. Ти гледа ли го, Юнг?

— Последния път, като ходих на кино, даваха „Тримата рицари“. Нямам време. Гимнастическият салон. Вестниците. Тренировките на терасата. Есента искам да стана професионалист, а следващата година да се срещна с Луис де Сантяго и ще го нокаутирам в два рунда, после вече ще имам време да ходя на кино.

— Мирко преди войната се наричаше Мирка.

Недоумението на Росел се разсея, след като Андрес поясни, че Мирко бил трансформист, или травестит, по времето, когато им било разрешено да участват в програмите на заведенията по Рамблас или из вариететата на Паралело, преди войната, естествено. Очаровани от грациозния танц на Кинтана, семейство Бакеро с удоволствие наблюдаваше двойката. Магда танцуваше сама със сянката си. Юнг поднови скоковете си ту на единия, ту на другия крак, така че новодошлият изцяло остана на разположение на Андрес. Там-тамът на циганите бе заглушен от пронизителната свирка на боклукчията.

— С напредването на деня шумовете на улицата се променят. Това се долавя особено добре оттук. Като се върнах от концлагера, бях без работа и прекарвах цели часове на терасата, излягах се, припомнях си миналото и мечтаех, представях си бъдещето. Сутрин се чуват гласовете на черноборсаджиите, шумят опашките пред хлебарницата, в къщите пеят жени, тракат съдове по рафтовете и в огнищата, разнасят се ударите на бухалката за пране в домовете, където има перални. А понякога и тропането на ботушите, ботушите на мръсните фалангисти, които маршируват и пеят „Смело напред към Гибралтарската скала“. Когато те минават, наоколо настъпва тишина, освен ако не се заядат с някого. Сега вече по-рядко го правят, но аз съм виждал тия свине насила да карат една жена да пие рициново масло, задето вдигнала шум на някаква опашка, или пък да й режат косите до корен. Знаете ли какво е водач на центурия?

Росел затвори очи, сякаш запазваше за себе си онова, което знаеше.

— Водач на центурия е мерзавец, облечен като дете, който командва сто деца, облечени като мерзавци. Аз дори не поздравявам хора от квартала, които след войната станаха фалангисти. Много тежко ли изкарахте войната, дон Алберто?

Росел се засмя и махна с ръка, без да каже нищо.

— На кои фронтове бяхте?

— На най-лошите и най-много на този тук.

— На този тук ли?

— Да, тук. Съвсем близо до това място например. Аз бях от доброволците на ПОУМ^[19] и участвах в престрелките през май хиляда деветстотин трийсет и седма. Изпратиха ни да помогнем на анархистите, които бяха обградени в колежа „Есколапиос“ в Ронда, и там ме арестуваха. Натикаха ме в „Модело“ нашите — всъщност комунистите, тия от Републиканската левица и социалистите, които се бяха обединили срещу анархистите и нас. Там изкарах почти година. В „Модело“. Представете си, в затвора, в сърцето на червена Испания!

— Ама че говедо! Моят зет беше от КОСП и разправя страхотии за анархистите и поумистите.

— Че какво друго може да се говори? Пуснаха ме и се върнах на фронта. Но се отнасяха с недоверие към всички, на които ни бяха лепнали по един етикет „троцко“, както те ни наричаха. А в трийсет и осма година, почти накрая, отново ме арестуваха и ме тикнаха в „Модело“. Не искаха да ме пуснат, въпреки че националистите вече бяха близо до града. Най-накрая някой прояви здрав разум и нареди да ни освободят, само че не успях да прекося Пиренеите. Натъкнах се на фашистки патрул и оттам започна ходенето по мъките.

— Съдиха ли ви?

— Искаха да ме осъдят на смърт, понеже съм бил от Контролните части.

— И какво стана?

— Двайсет години. Излежах почти шест и ме помилваха, но през шестнайсетте години, които ми остават до изтичането на присъдата, всеки две седмици трябва да се явявам в полицейския участък. Дадох този временен адрес и ме зачислиха към участъка на улица Доктор Доу.

— Знаят си те работата. Така ще ви държат цял живот под око. След четиринайсет години ще сме хиляда деветстотин и шестдесета. Струва ми се невероятна цифра, все едно да отидеш на Луната или Марс. Представяте ли си само какво може да се случи дотогава?

— Всичко или нищо.

Росел беше взел няколко листа от вестника, с който Кинтана бе увил донесените книги, и се зачете в една страница, изпълнена със снимки. „Луис Дория въодушеви критиката в Чикаго. Гениалният музикант защити правото на Испания сама да избира съдбата си.“ „Испания е като ангинар — има много листа, но главното е сърцевината.“ Росел не откъсваше поглед от снимката на облечения във фрак Дория, получаващ от ръцете на дъщерята на президента Труман златната палка.

— Луис Дория върна ли се в Испания?

— Музикантът ли? Разбира се. Остана в чужбина някъде до хиляда деветстотин четирийсет и втора, но междувременно свири на някакъв музикален фестивал на Коста Брава^[20] пред министри и пред самия Франко, въпреки че за него не съм сигурен. Направи шеметна кариера. Нима е толкова добър, колкото се говори?

Росел повдигна рамене и продължи да изучава черта по черта фотографското изображение на Дория във вестника — облечен във фрак мъж, слаб, с грижливо разрошени след бурята на музикалното сражение коси и очарователна усмивка на ястреб, отправена към дъщеричката на Труман. Коментар от уводната статия: „В разцвета на младостта си Луис Дория е живо свидетелство на вечния испански дух. Възприел е най-доброто от световната музикална култура, но не се отрича от корените, които никнат от гроба на Сид и се превръщат в аскетични цветя, достойни да съперничат със звездите. Дория постави младия си талант в услуга на истината за Испания в момент, когато международното съзаклятничество обяви бойкот на цял един народ, чийто едничък грях бе да задуши със собствените си ръце международния комунизъм в страната. По време на похода за освобождението на Испания Луис Дория беше далеч от родината, но съумя навреме да разбере, че мястото му е в Испания и редом с нея“. Росел внимателно прегъна двойната страница, нехайно попита: „Трябва ли ви?“, и я прибра в задния джоб на панталона си. Кинтана и Офелия се бяха уединили и си приказваха, доближили тела един до друг, а Магда, приклекнала на пода, бе подпряла с ръце главата си и гледаше унесено в сумрака. До нея старата Бакеро наблюдаваше събитията на терасата, сякаш бяха диорами. Първа сценка: двойката Росел-Андрес. Музикантът продължаваше да бъде отрупван с въпроси и възклицания и с труд отблъскваше нападението, тъй като почти не приказваше. Втора сценка: Кинтана предлага на Офелия да отиде с него в „Риалто“ в събота вечер.

— Кой оркестър ще свири?

— На Рамон Еваристо.

— О!

Едно „О!“, едновременно радостно и недоверчиво при такова великолепно предложение.

— Може първо да изпием по една бира с мезе от пушен тон в „Мориц“, а после — в „Риалто“.

— Ами Магда?

— Нека също да дойде, ще замъкнем и Андрес. Той вечно е без петак, понеже си дава всичките пари вкъщи, а там са толкова гърла. Пък все им идват на гости роднини от село, сякаш това не е Барселона, а Елдорадо. Андрес, колко души от Мурсия има у вас?

— Един.

— Нали ти казвам. А от Галисия?

— Чакаме двама.

— Мурсианците са негови роднини, а галисийците — на зет му. При това жилището им е съвсем малко.

Офелия продаваше яйца на пазара „Сан Антонио“. Цяла сутрин — от зори до два часа следобед, тя ги показваше на светлината на крушка, за да докаже колко са пресни, и ги увиваше в хартийки, които сама изрязваше от вестник, докато дойде следващата клиентка. Магда беше гардеробиерка в „Ригат“, но само за сезона, понеже щатната служителка беше заболяла от нещо на дробовете и я бяха пратили в санаториум. Ръката на Кинтана сякаш случайно докосна притиснатата от сутиена гръд на момичето, приличаща на сочен и твърд плод. Кинтана не отдръпна ръката си, нито Офелия — бюста си, но тя отмести коляно, когато ръката на Кинтана се отпусна върху него. Коляното на Офелия бе хладно като скъпоценен камък, а дланта на Кинтана бе успяла да усети зараждащата се топлина на границата с бедрото.

— Майка ми умря в Ла Гарига, малко след като се преселихме. Баща ми замина за Франция през хиляда деветстотин трийсет и девета и, какво нещо е животът, брат ми Пепе тръгна със Синята дивизия и повече не се върна.

Под жилетката си тя носеше рокличка от вискоза, а деколтето откриваше гънката между двете гърди и плетеницата от венички под восъчнобледата кожа. Кинтана огледа дребното, заоблено тяло и посегна към предната част на панталона си, да провери дали всичко е наред. Понякога имаше усещането, че пиленцето е хвръкнало, особено като го споходеха похотливи помисли. От вратата на единайсети номер изскочи племенникът на Андрес, като подтичваше върху крачката си и гледаше с тревожни очи, да не би следобедните герои да са изчезнали. В едната си ръка държеше филия хляб, а в другата — парче варена тиква.

— Колко ли е вкусно това? — отбеляза старият Бакеро.

— Само за ядене мислиш.

— Сигурно защото не ядем бог знае колко.

Погледът на старата бе като сярна киселина и мъжът й млъкна и скри очите си зад клепачите. Детето отиде при чичо си и му даде да опита тиквата.

— Стигна ли вече до онова място в „Сърце“, където бащата на Прокуза дава на децата тиква със салам?

— Не, сега чета приказката за барабанчика от Сардиния, но мама казва да не чета повече, защото плача.

— Плачеш ли?

— Всички истории в „Сърце“ ме разплакват, а мама прочете за барабанчика от Сардиния и също се разплака.

— Ама че работа. Купих му „Сърце“ на Де Амичис на търга в Сан Антонио и сега цялата фамилия реве.

— Чете ли вече?

— Баща му го научи, като излезе от затвора, всяка вечер му даваше уроци до припадък, та сега чете като говорител по радиото. Признавам заслугата на бащата, но мен сърце не би ми дало да тровя свободните часове на толкова малко дете.

— Вкусно ли е, малкият? — не можа да се сдържи старият Бакеро и подхвърли въпроса от разстояние със странно бодър глас.

— Предпочитам шоколад.

— Виж ти, и аз също.

Старецът пак потъна в мълчание, усмирен от зоркия поглед на жена си.

— А тези момичета? — попита Росел, дискретно посочвайки към двете братовчедки.

— Наемателки са на родителите на Юнг, добри момичета, но имат много бръмбари в главата. Зависи в какви ръце ще попаднат. На нашата улица има хубави, много хубави момичета. Виждали ли сте едно високо, мургаво, с вид на мулатка, но не е мулатка? Как не се сещате, винаги ходи с едно огромно куче, овчарска порода?

— Не.

— Казва се Олга — красавицата на квартала. Но тя не е от нашата улица, а от друга, от Виста Алегре, съвсем наблизо е. Много добре я познавам, понеже на тяхната улица има много хубави момичета. Виждали ли сте дъщерите на бояджийката на платове?

— Не.

— Невъзможно е да не ги забележи човек. Особено малката. Казва се Фина, много е сладка. Мургавичка, мъничка, с изхвръкнали гърди, ей така.

Пианистът сякаш не можеше да вникне в думите, нито пък в опитите на Андрес да го приобщи към своя свят.

— Мисля си, дон Алберто, че вие няма да се задържите при нас; щом се сдобиете с пиано и се посъвземете, хич няма да си спомните за тази улица. То и с мен е същото, въпреки че живея тук от дете, в този дом умря баща ми, роди се племенникът ми, в него прекарах най-хубавите и най-лошите години от живота си, познавам съседите, почти всичките загубиха войната и сега влачат следвоенния период на гръб като мъртвец. Когато бях в концлагера, понякога сякаш усещах мириса, идващ от рибарския магазин — ухание на накисната в сос сушена треска, на люти маслини в легените с чесън, лимон, подправки, червен пипер, или от дюкяна на билкаря — на липов цвят, лайкучка, или пък от „Рапидо“ — дъх на кожа, на гумени токове, от млекарницата, от хлебарницата, от кръчмата — на кисело вино; липсваше ми дори миризмата на шлайф машинките и на конопа от обущарницата на ъгъла. Преди войната в кръчмата понякога идваше Мусклайре, един певец любител, но много способен, който после стигна до „Лисео“; страхотен глас имаше, като Ласаро, но го изгуби от много пиене. Мусклайре пееше с часове; хората, застанали по балконите, си поръчваха някоя песен и той пее ли, пее. За да не пропуснат оскъдните събития, които стават по техните улици, жителите на този квартал прекарват времето си по балконите, затова ги украсяват като някакъв заместител на мечтаната градинка с мушкато, градински карамфили, аспарагуси, каквото може да поникне по тези сенчести улици, а като минат каруци, веднага слизат да оберат фъшкиите, за да наторят саксиите си. Майка хиляди пъти е казвала: „Където и да отида, цветята ми трябва да са с мен, освен в гробищата“. Познавате ли кюмюрджийката? Една тъмна, чорлава жена, дето продава въглища при отсрещния вход. Дъщеря й учи и вече е медицинска сестра. Ако слушате приказките им едни за други, можете да чуете и много одумвания, дребнави мнения за обикновени хорица, но като се видят по улицата или от балкона, или в магазина, те се познават, чувстват взаимна сигурност, каквато човек изпитва, когато се прибира вкъщи или се връща към познато място. Всички съзнаваме, че сме здравата притиснати, но стига човек да помисли, ще види колко щедрост е останала у тия хора. Сутрин улицата се изпълва със старци, които едва влачат латерната, или пък с певци, живи да ги оплачеш, и пеят песни на каталонски, ако наблизо няма стражари, или пък се появява Мачакито, Мачакито Вехтошаря — циганинът, който поправя евтини чадърчета с всичките им джунджурийки, както той сам казва; тогава от балконите започва да вали дъжд от дребни монети, никелови, от по десет сентимос. Как бих искал да умея да пиша като Варгас Вила^[21], Фернандес Флорес или Бласко Ибанес, за да разкажа всичко това, защото никой никога не ще го опише и тези хора ще си идат ей така, когато им дойде времето, не знам дали ви е минавало през ум някой път. Да умееш да се изразяваш, писмено да изложиш върху хартията какво мислиш и чувстваш, е равносилно да пращаш на бъдещите поколения корабокрушенски послания в бутилка. Всеки квартал би трябвало да си има свой поет или поне летописец, та да може след много години хората да оживеят чрез паметта.

Отекнаха камбаните на църквата „Кармен“, сякаш приканваха нощта, но погледът все още можеше да различава силуетите. Кучето правеше усилия да се покаже благодарно, като облизваше парченцето сладка тиква, което детето му бе сложило до муцунката.

— Не си ли гладно?

Кучето беше гладно, но не за сладка тиква, а на момчето то му заприлича на онези господарски деца, за които майка му разказваше, че всичко си имали и нищо не им се услаждало.

— Ти трябва да преживееш една война — каза детето на кучето, а животното го близна, за да се сдобрят.

— И да минеш през някой концлагер. Така ще се научиш кое е вкусно и всичко ще си изяждаш.

Подобно на сбръчкана кукличка с бели коси, госпожа Асунсион нахлу на терасата, търсейки сина си.

— Маноло. Тук ли е моят Маноло?

— Тук съм, мамо — отвърна с нежелание Юнг и продължи да се боксира с въздуха, като се правеше, че не забелязва майка си, която се насочваше към него.

— Баща ти те чакаше пред „Антик“ да му помогнеш в продажбата.

— Нищо не ми е казал.

— Значи си е стоял да те чака проста ей така, а?

Госпожа Асунсион виреше острата си брадичка към боксьора, но тъй като той не й обърна внимание, тя започна да го налага с юмруци по гърдите.

— На̀ ти бокс. На̀!

— Мамо!

Юнг се опита да избяга от бойката си майка, но госпожа Асунсион го преследваше с настървение и се спря едва когато забеляза присъствието и на други хора на терасата, както и на мъжа си, застанал на прага, с небръснато от няколко дни лице, със счупени от две години стъкла на очилата си и с ръце, подпрели изнурения кръст.

— Казва, че нищо не си му споменавал за раздаването.

— Щом така казва…

Господин Енрике отиде в един ъгъл на терасата, извади носна кърпичка от джоба на кадифеното си сако, постла я на земята, седна върху нея и се взря във върховете на плетените сандали, завързани около обутите му в чорапи хилави крака. Жал му беше за тях — отдалечени създания, за които не можеше нищо да направи и които експлоатираше ден след ден по улиците на града: „Ла Пренса“, „Ел Сиеро“, с пълна торба вестници, увесена на врата му, при това в квартали, в които хората твърде малко се интересуваха от пресата. Той обикаляше Сан Антонио, Сан Пабло, Хоакин Коста, улица Кармен, площад Падро, Ботеля, Сера, Рейна Амалия, площада, където преди беше женският затвор, превърнат сега в пустош, осеяна с отломки от зидария, в руини, сред които процъфтяваше незаконната търговия — продавачи на току-що събран от намерените фасове тютюн, шарлатани, които предлагаха ножчета за бръснене „Иберия“, моливи „Термосан“, течност за разтриване „Слоан“, одеколон за поникване на коса, мехлем срещу пърхот и лошата миризма на мазна коса; някакъв мошеник, гълтач на огън, се беше изхитрил и за да си пробута стоката, правеше свещ само с една ръка, като тръбеше, че държал силата си на хапчета, приготвени от корени на розов храст, ама не на какъв да е, а на александрийската роза. Ваксаджии, малки развратници без разрешително, понесли пазарски кошници, калайджии, продавачи на въздух, певци с цели купища зелени, лилави, жълти песнопойки в едната ръка, докато с другата крепяха към устните си фунии, от които се лееше:

От Пуенте Хенил до Лусена,

от Лоха до Бенамехи,

от Пуенте Хенил до Лусена,

от Лоха до Бенамехи

момите от Сиера Морена

по тебе чезнат,

облени в сълзи.

Всички те бяха конкуренти на Асунсион, продавачката на вестници, и на мъжа й, господин Енрике, навъсен мъж, гледащ на струпващия се всеки ден своеобразен, огромен пазар като на враждебна действителност, която той прекосяваше с лека стъпка, размахвайки по някой вестник, сякаш беше сигнал за тревога и спешност, та да му се стори път: „Ла Пренса“, „Ел Сиеро“!.

— Вечерните вестници повече вървят, защото е лесно да им извикваш заглавията — обясняваше Юнг теориите на баща си.

— Сутрин само за „Соли“ е лесно да се вика, ама ако седнеш да викаш „Ла Вангуардия“ или „Корео Каталан“, нищо не излиза. Или пък „Диарио де Барселона“.

— А за клетото животинче дори и не си се погрижил — рече Асунсион с обвинителен тон, като сочеше Томи, който радостно подскачаше около нея. — Даде ли му варената карантия, дето оставих, преди да изляза?

— Карантия ли давате на кучето, госпожа Асунсион? — попита старият Бакеро, като преглъщаше слюнка.

— Това е най-евтиното, което мога да намеря.

— С чесън, оцет и олио карантията става много вкусна.

— Прав сте, но какво друго да давам на животинката?

— Карантия на куче… — измърмори Бакеро, наблюдавайки недоброжелателно псето, което сновеше между господарката си и стълбището, за да я подкани да го придружи до храната.

— Това тук не е голямо и яде малко. Виж, онзи хубавец Циклон много ядеше, бедният, а след войната колко ли можехме да му даваме… Помните ли Циклон? — попита нерешително госпожа Асунсион със сълзи в очите. — Най-добричкото животно, което някога съм познавала. Успях да го опазя през цялата война, да не ми го вземат и да не умре, а после някакъв проклетник взе, че ми го отрови. Ей тук, тук на, го намерих мъртво, под резервоарите. Кой знае защо се бе скрило там. Може да му е парело на стомахчето и там му е било хлад. Трижди да бъде проклет тоя, дето ми го е отровил!

Огромната омраза заради толкова мъничко тяло бе обгърнала цялата тераса в тъжна мъгла.

— Какво пишат във вестника тази вечер, дон Енрике?

— Нищо, както винаги.

— Говорят ли нещо за Миракле?

— За него нищо няма. Но пише за арести във връзка с бандитизма и тероризма.

— Бандитизъм и тероризъм значи — процеди Андрес по посока на Кинтана.

— Аз никога не чета вестник — каза господин Енрике. — Горе-долу съм като месаря от нашето село, който никога не вкусваше месо. Но в един бар, където се отбих да пийна чашка, чух, че си говорят за партизаните.

— Окупирали са една част от Пиренеите. Навсякъде са. И в Астурия. И в Леон. Дори във Валенсия има.

— Да се връщат откъдето са дошли, миличките, преди да са ги изпотрепали. — Госпожа Асунсион доближи до по-плачливото си око едно крайче от дрехата си.

— Нищо няма да постигнат. Най-много нещата да тръгнат по-зле. Ще предизвикат още по-голяма злоба и жестокости.

— Разказаха ми една случка за Масана в Берга, е, за това наистина трябва да си адски смел, ама адски.

Кинтана бе доставчикът на партизански истории, но никой не го питаше откъде ги събира. Андрес и Росел се приближиха до него, а Кинтана вече се смееше, предвкусвайки комичността на случката.

— Било към седем вечерта и лейтенантът от Гражданската гвардия си пиел бирата или там друго нещо в най-посещавания бар на Берга. Изведнъж се появява Масана с още четирима-петима, просто така, нехайно си се шляели по улицата, едва ли не, за да подишат чист въздух. Хората в бара гледали какво, по дяволите, ще направи лейтенантът, а той се правел, че не забелязва. Накрая някакъв сержант или старшина, както и да е, го дръпнал за ръкава. „Господин лейтенант, господин лейтенант, вижте — Масана.“ — „Какъв ти Масана, пусто да остане?“ — „Партизанинът, господин лейтенант. Погледнете го. Онзи там. Същият като на снимката, дето е разлепена в казармата.“ Лейтенантът погледнал изпод вежди към групичката на Масана и се обърнал възмутен към сержанта: „Този да е Масана? Идете да си измерите диоптрите. Този толкова прилича на Масана, колкото аз на Фредерик Марк“. А той наистина бил Масана!

Едни се засмяха, други се усмихнаха, освен госпожа Асунсион, която застана лице в лице срещу Кинтана.

— А какво да направи според вас този лейтенант? Да го убие ли? Може пък да е бил с добро сърце и да е предпочел да си затвори очите. Далеч от очите, далеч от сърцето.

— Цялата работа е, че го е гонило страхотно шубе.

— И по-добре. Такъв поне нито е убил някого, нито него са убили. С малко повече страх може би светът щеше да върви на по-добре.

— Кинтана, разкажи за туберкулозното момиче.

— Нали онзи ден го разказвах.

— Но господин Росел не беше.

— Разкажете, разкажете. Това е случката с шунката, нали? — настоя Бакеро, чиято способност да преглъща слюнка се бе развила силно от глада.

— Да, с шунката. Вървели си партизаните по планината. Някои казват, че била частта на Масана, други твърдят, че това се случило в долината Аран, в района, контролиран от комунистите. Напредвали значи партизаните и се установили в дома на някакъв селянин. Стопанинът направо се побъркал, защото се знаело, че доносничи на Гражданската гвардия и войската, било ясно, че ще му видят сметката.

Кинтана снижи глас, да не би вятърът да го отнесе към ушите на вечерните шпиони, така че останалите трябваше да се доближат до него, за да разберат какво е станало нататък.

— Щом видял първия партизанин, селянинът взел да плаче и да се вайка колко били бедни, как Гражданската гвардия все им висяла на главите и ги били заплашвали с арест, ако помагат на партизаните. „Ако ме арестуват, какво ще стане със семейството ми? Едното ми момче е болно от детски паралич, не става за полска работа, а дъщеря ми е туберкулозна.“ — „Я да видя момичето“ — казал Масана или който е бил там, няма значение. Селянинът и жена му, също изплашена до смърт, показали стаята, където лежала болната. Тогава командирът рекъл на друг от отряда: „Ти нали си лекар, прегледай я в присъствието на майката“. Всички се оттеглят, след малко лекарят партизанин излязъл и казал: „Наистина е туберкулозно момичето — има каверни като пещерите на Драк^[22]“.

— Така ли казал?

— Не знам, не съм бил там, но казал нещо в този смисъл. Тогава командирът се замислил, после дал някакви заповеди. Майчице! След малко на масата в кухнята какво ли нямало: кутии с мляко, шоколад, заек, който били уловили, буркани с мармалад…

— А шунката?

— Да, господин Бакеро, също и шунка. Една голяма шунка, от тия, дето приличат на скала, но когато почнеш да я режеш, става на тънки, широки резени, които мазно се вият върху ножа.

— Не съм виждал такава шунка още от нормалното време.

Старецът закима, потвърждавайки верността на твърдението.

— В един комикс за Роберто Алкасар и Педрин има много голяма шунка — съобщи детето. — Роберто Алкасар лежи в някакъв руски затвор, а Педрин му напъхва един бут шунка през пречките на прозореца.

Цели редици едри бутове шунка прелетяха над терасата през кратката тишина, която Кинтана уважи, сетне пристъпи към развръзката:

— Селянинът и жена му били и много радостни, но и много изплашени, все нареждали: „Ще дойдат стражари и военни и ще ни питат кой ни е дал всичко това и срещу какво“. Командирът им отвърнал: „Първо мислете за дъщеря си. Докато ние сме тук по тези планини, никога няма да ви липсва храна. А ти, главата на това семейство, добре запомни какво ще ти кажа. Ако беше издавал военни, те щяха да те разстрелят. Аз знам, че ти си ме предавал няколко пъти, но в отговор ти протягам революционната си ръка“. Подал му ръка, а селянинът я целунал.

— А после сигурно веднага е изтичал да ги издаде на Гражданската гвардия — отбеляза старият Бакеро, който бе намразил селянина заради шунката.

— Кой знае дали тези истории са истински — мърмореше дон Енрике.

Андрес целият настръхваше, когато слушаше разкази за партизаните. Ако майка ми не беше вдовица… в такова време… Човек трябва да е замесен от особено тесто, за да жертва всичко за една идея, и то за една победена идея. Възхищавам им се, но същевременно ме плашат. Сигурно не са като нас, като нас, които мълчим и преглъщаме поражението може би завинаги. Завинаги ли? Кинтана не бе съгласен. Великите сили предадоха Испанската република и толерират режима на Франко, но ако наистина се пристъпи към същинска блокада, режимът няма да просъществува и всички демократи ще се обединят, за да прогонят фашизма от Испания. Кинтана извади прегънат лист от джоба на синия си комбинезон и протегна към тях някакъв позив.

— Намерих го сутринта недалеч от Испано Оливети, когато разнасях стоката с велосипеда.

Никой не искаше да го вземе, дори го гледаха под око, сякаш само да го гледат ги поставяше в опасност. Взе го Андрес и прочете на висок глас:

— „Барселонци! Франкизмът ви убива от глад, докато приближените на режима и спекулантите охолно си живеят на гърба на всички мизерстващи. Трябва да изразим народния протест срещу бруталните полицейски репресии. Петминутно мълчание на работното място, в дома или където всеки се намира, на двайсети май, в десет часа сутринта. От ОСТ^[23] и КОСП“.

— Все едно да ядеш хляб с хляб.

— Какво искате да кажете, господин Бакеро?

— Казвам, че тия от КОСП си присвоиха ОСТ. Сложиха си го в джоба.

Господин Бакеро направи движение, все едно че крадеше собствения си портфейл.

— Пет минути мълчание. Ама че начин да се бориш.

— Смелостта се възвръща постепенно, господин Бакеро.

— Не възнамерявам повече да си възвръщам смелостта, Кинтана. Вие сте още млади, а светът тепърва ще се променя. Но аз изразходвах моята смелост през войната. Какво имам сега? Един убит син, другият бог знае къде е и изобщо за какво ли да продължавам. Мен ако питат, да си заврат Испания където си искат и да им е наздраве. Аз, тоест ние с жена ми бяхме много добри приятели с братовчедката на госпожа Пакита, тая жена имала навремето връзка с Компанис, лека му пръст. Представете си какво ли не е видяла и преживяла тази жена. Ходехме й на гости неотдавна, преди няколко месеца, и я питахме как вървят работите и тя много ясно ни каза, че тук нищичко не ще се промени, ни днес, ни утре, пък и цели години наред.

Старецът отправи непристоен жест към историята, а прегънатата в лакътя ръка сочеше, подобно на бумеранг, зиналата му щърба уста.

— Трябва да се яде, за да се преживее, а другото са глупости.

— Как може режим като този да оцелее сред една демократична Европа? — попита Кинтана, като обгърна стареца с надменна и всезнаеща усмивка.

— Имайте търпение и ще разберете как. В края на краищата единствено руснаците или американците биха могли да направят нещо. Руснаците и така си имат достатъчно работа, за да се съвземат, а американците дори не знаят къде се намира Испания.

— Вярно е, вярно — потвърди Росел с известно оживление. — Преди време се запознах с един американец, който си мислеше, че Испания е до Мароко. Преди много години, в Париж.

— Нима сте били в Париж?

Интересът на момичетата към Росел ги откъсна от Кинтана и те застанаха от двете страни на Алберто.

— Преди колко време? Виждали ли сте модната къща „Диор“?

— Преди много години.

— Господинът е пианист — обясни Андрес на госпожа Асунсион и мъжа й.

Двамата погледнаха наемателя си, сякаш се съмняваха в реалното му съществуване или във възможността да е именно техен наемател. В представите им един пианист беше неделим от пианото си, а такава съвкупност трудно би се побрала в тесния им дом.

— Той си търси пиано, за да репетира и да започне отново да свири концерти.

— Отново да свиря. Просто отново да започна. Независимо какво.

— Пиано в този квартал — изключено. Може би на улица Обиспо Лагуарда. Там има домове с асансьор.

— Какво общо има пианото с асансьора, господин Бакеро?

— Знам какво говоря. По-вероятно е да има пиано в дом с асансьор, отколкото вкъщи като нашите — с тесни стълбища и без осветление, или греша, а?

— Колкото за имане, има едно пиано — каза госпожа Асунсион и отправи към мъжа си съучастнически, тайнствен поглед.

— Къде?

— На номер едно. Певицата, дето пее сарсуела в театъра на трамвайджиите, на улица Борел. Тъкмо сега обявиха следващото представление — „Песента на елзаската“ — видях един афиш в бояджийницата.

— „Елзаската“ от маестро Гереро — потвърди Андрес и продължи: — Казва се Манон Леонар, или поне това е псевдонимът й, и живее на първия етаж на номер едно с майка си. Вярно е, че имат пиано. Понякога тя свири на него, но рядко. Аз не съм го виждал. Може пък да ви даде да посвирите.

— Пиано не се дава току-тъй.

— Ама като не го използва… Да поговорим с майка й или със самата Манон Леонар.

— Нито е Манон, нито е Леонар — тросна се госпожа Асунсион, твърдо решена, че на нея не могат да й минат такива номера.

— А вие откъде знаете, госпожа Асунсион?

— Не бъди наивен, Андрес. Кой човек се казва Манон? А Леонар прилича ли ти на испанска фамилия?

— Може да е от френски произход.

— Чиста испанка си е, като мен и теб. И тя, и майка й говорят каталонски.

— Добра певица ли е?

— Едва ли е толкова добра, щом пее само в театъра на трамвайните работници и ходи по селските панаири. Гласът й е малко като на Глория Алкарас. Вие харесвате ли Глория Алкарас? Най-добра беше в „Момичето с букета рози“ от Соросабал. Соросабал също беше преследван, като баритона Пабло Ертокс, който напусна Испания. Мен повече ми харесва Пабло Ертокс, отколкото Маркос Редондо. Той е страшен фашага, едва беше приключила войната, и отиде в Сарагоса да пее хвалебствия на Пиларика^[24]. Сега се появиха нови певци на сарсуела, но много пеят и бързо си похабяват гласовете. Харесвате ли Селика Перес Карпио? А Кончита Панадес? А Хуан Гуал? Ами Флоренсио Калпе?

Явно на Росел му се струваше невероятно толкова много хора да се занимават с пеене, защото се стряскаше като осъден на смърт при всяко име-въпрос, изстрелян от Андрес. Реши да повдигне рамене, но го стори не съвсем безпристрастно, защото Андрес заключи:

— Не обичате ли сарсуелата?

— Не особено. Но не ми е неприятно да я слушам.

— Разни хора — разни вкусове.

— Разбира се.

— Аз ще ви издействам това пиано. Ще поговоря със сестра си. Тя познава повече хора от тази улица, може да поприказва и с Манон Леонар.

— Хубава ли е? — попита Кинтана.

— Прави впечатление — каза Андрес.

— Винаги се облича много крещящо и носи панталон — заяви Офелия. — Боядисала си е косата платиненоруса, а и е малко мазна. Искам да кажа закръглена. Напомня на артистката Кончита Леонардос. Наистина често ходи с панталон и много я одумват, защото се прибирала по нощите и невинаги я изпращал един и същи мъж. Хората са станали консервативни и клюкари. И помен няма от онзи дух през годините на Републиката и през войната, когато проявявахме много по-голяма търпимост едни към други. Даже доста момичета от квартала се събраха с приятелите си, без да се омъжват.

— А после се наложи преподобният Канис да ги венчае в „Модело“, когато изпозатвориха мъжете и госпожиците побързаха да си уредят положението — рече госпожа Асунсион, безпощадна към прищевките на времето, а Андрес не пожела да й противоречи.

Магда спомена, че е време за вечеря или за кино и че било по-евтино да отидат на кино.

— Когато почина преподобният Канис и изложиха тялото му в Енорийския център, двамата със сестра ми ходихме да го видим — призна Андрес. — Може да беше свещеник, но се държа много добре, когато арестуваха нашите момчета. Помогна на сестра ми да сключи брак със зет ми в затвора. А малкият вече беше на път да се роди.

— Андрес, аз не споменах „Модело“ заради сестра ти.

— Няма значение. Половината квартал отидохме да го видим, като умря. Направи ни силно впечатление — полуусмихнат, облечен в расото си. Същата усмивка, с която, както каза сестра ми, й рекъл: „Не се притеснявай, момиче, всяко чудо за три дни“; тя толкова бе развълнувана, че не посмя да го погледне. А аз го погледнах. Наистина се усмихваше. Изобщо има си разни свещеници. Никак не съм съгласен с това, което направиха с много свещеници през първите години на войната, но е вярно, че между тях имаше и негодници от петата колона, които после си измиха ръцете, като дойдоха онези, и почнаха да преследват, да разстрелват и да мъчат без причина, от чиста злоба. Даже веднъж се сбих с едно приятелче на фронта, защото разказваше, като нещо много смешно, как в неговото село били хванали свещеника и му напъхали помпата за гуми отзад и му надули червата, докато… така де…

Момичетата се бяха извърнали, сякаш за да не присъстват на ужасната гледка. Магда плахо попита:

— И свещеникът пукнал ли е?

— Това не ми каза.

— Хубава шега, няма що!

Отново се обърнаха, защото най-лошото бе отминало, а все още не се бяха решили дали да ходят на кино, или да вечерят.

— Няма ли да се намери някой щедър кавалер да ни заведе на кино?

Кинтана и Андрес се спогледаха и скришом претърсиха джобовете си.

— Все едно нищо не съм казала — рече Офелия и с жест на ръката сякаш изтри казаното, както правеше Каръл Ломбар във филм, чието заглавие не можеше да си спомни.

Но точно така трябваше да направи — да отметне назад глава, да вдигне ръка, която след това рязко да отпусне, като че зашлевява увисналите във въздуха думи. Освен това, докато траеше мълчаливата сцена, Каръл Ломбар нагласяше с другата си ръка много сладка шапчица на главата си, но Офелия нямаше шапка, а и я вбесяваше перспективата да се затвори в стаята си и да изпуши двете останали й „Буби“, които се бяха превърнали в четири цигарки, свити с хартийки „Смоукинг“. Джобовете на Кинтана бяха празни, всичко бе похарчил за дебелите книги, които толкова радваха Андрес.

— Познавам едно момче, то е моряк, и щом дойде в Барселона, гледам с него всичките филми, които съм пропуснала през годината — обяви на всеослушание Офелия. — Донесе ми също френски копринени чорапи, но като се пуснат бримки, много трудно се хващат, а и е скъпо. Струва ми се, че в квартала това са единствените копринени чорапи.

— Казват, че много лесно се сваляли. Някой ден ми се иска да гледам как си ги сваляте.

— Свалям си ги с двете ръце, много бавно.

— И за кино „Ора“ ли нямате пари? Та там едва ли не ти заплащат, за да те накарат да влезеш.

— Там е пълно с бълхи и старческа пикня.

— Откъде да знае човек дали младежите не пикаят — гневно набърчи нос Бакеро.

— Не се докачайте. Вариетето на „Ора“ е най-тъпото.

— Ама там нали не правят вариететни програми…

— Вярно, обърках ги с програмите на „Кондал“. Онзи ден някакъв палячо взе да прави стойка на ръце върху една маса и падна стотина пъти. Най-накрая се обърна към публиката и помоли да го извинят. Каза, че бил много слаб. Не бил ял от пет дни.

— И някой от публиката му дал сандвич.

— Не. Ръкопляскаха му. Много му ръкопляскаха и той беше страшно трогнат.

— Предпочитам да плача на филм, а не по вариететата. Но тъй като скуката, изглежда, заплашва тези две очарователни момичета, какво ще кажеш, Андрес, ако прибегнем към любимия ти спорт?

— Кинтана, не бъди глупак.

Като конферансие в многолюдна зала за забави и танци Кинтана поднесе към устата си невидим микрофон:

— А сега, дами и господа, Андрес и Кинтана — двамата победители в „Мелодии от Бродуей“ и „Дъщерята на Хуан Симон“, ще ви предложат едно пътуване към звездите. От покрив на покрив като Дъглас Феърбанкс, вълшебен акробат по небесата на Арабия. Какво ще кажете за една екскурзия по терасите до бездната на площад Падро, по протежение на цялата тази част на квартала?

— Че може ли? — Магда беше очарована.

— Да — отговори Андрес, — той е специалист.

— За можене — може, въпреки че вече се стъмва.

— А като завършек на такова странно пътешествие към Южните морета, ще нахлуем в двореца на Манон Леонар и ще я помолим да предостави луксозния си роял от слонова кост, та Андре Костеланец и неговият оркестър да ни почетат с изпълнение на „Концерт в си бемол“, нали така се казва, сеньор Росел?

— Може и така, разбира се.

— Аз съм съгласна! А ако не мога с тия високи обувки, събувам се.

— На ръце ще ви нося, ако се наложи.

— Кинтана, все се занасяш.

Кинтана пак бе хванал Офелия за ръка и искаше да я превърне в истинска Джинджър Роджърс, замаяна от въртенето на Фред Астер. Смехът на момичето зарази госпожа Асунсион и тя усмихнато затактува с глава въображаемата музика, вдъхновяваща танца на Кинтана. Докато се въртяха, Кинтана подвикваше: „На другия свят ще бъда танцьор на степ“. Андрес преценяваше плюсовете и минусите на експедицията и започна най-напред да търси начин да се освободи от детето.

— Прибирай се вкъщи.

— И аз искам да дойда.

— Питай майка си за разрешение.

— Няма да ме пусне.

Вместо да се колебае като Андрес, Кинтана се отдели от момичето и подскочи към първата от стъпаловидно наредените тухли, които свързваха терасата на девети номер със седми. А след него скочиха Офелия, Магда, детето. Юнг побутваше Андрес и Росел да минат пред него.

— Аз ще вървя последен.

— Маноло, ти ще останеш, трябва да преброим вестниците и да върнем останалите утре.

— После, мамо.

И без това подроненият авторитет на госпожа Асунсион бе разгромен окончателно от мъжа й — той се изправи и съобщи:

— И аз отивам.

— И ти ли? Ама да не са полудели всички тук? Не можете ли да слезете на улицата и да отидете да го поискате като хората?

— Пианото е без значение, госпожа Асунсион. Важното е приключението — извика Кинтана, който вече почти бе стигнал до терасата на седми номер.

Бакеро се бяха изправили, а от висотите, към които се изкачваха екскурзиантите, изглеждаха смалени, застанали редом с госпожа Асунсион и Томи, изненадан от внезапното бягство на детето и душещ разстоянието, което ги делеше.

— Сбогом. Да ни запомните такива, каквито ни видяхте на тръгване, млади и дръзки — издекламира Кинтана, кацнал на зида на седми номер.

— Сбогом, господа — размахваше старият Бакеро баретата си. — Много ми беше приятно да се запознаем, господин Росел — провикна се Бакеро, насочил баретата си към Росел, който се катереше на четири крака. — Ако не се чувствах така отпаднал, и аз щях да дойда.

Това бе последното, което чуха от устата на Бакеро, сетне трите фигурки изчезнаха, а пътешествениците се озоваха пред съседната тераса. Тя бе различна — от пода, целия в квадратни плочи, до парапетите от ковано желязо с остри върхове, насочени към въображаеми крилати нашественици от други светове. Точно насреща, от другата страна на улицата, беше терасата на Селия и дъщерите й — десетки саксии, дървени жалузи, боядисани в зелено, малък кипарис, израснал в бивша бъчва за вино; самата Селия поливаше лалетата с лейка и по лицето й се изписа изненада при вида на катерещите се командоси.

— Не се плашете, госпожа Селия, аз съм Андрес — синът на госпожа Пака и брат на Росита — шивачката. Показвам терасите на моите приятели.

Жената се наведе, все пак спокойна, че се намира от другата страна на улицата, която зееше като правоъгълна бездна пред прага на рая; в дъното й уличните обитатели, странни земни създания, влачеха своето жалко съществуване, без да подозират за аргонавтите по покривите. Пред Селия се бяха подредили недодяланият Кинтана в униформата си на велосипедист, две момичета, които не спираха да се кикотят, почти прегънати на две, детето, което опъваше тирантите, сетне ги пускаше и те плющяха върху дребното му телце, Андрес — синът на Пака, замислен младеж с дълъг нос и започнала да плешивее вълниста коса, един мъж с вид на чужденец или поне чужд на този квартал и господин Енрике — вестникарят, който окончателно успокои Селия, като й махна за поздрав и й каза:

— Запазил съм ви илюстрованите страници от неделната „Ла Вангуардия“.

— Много благодаря, дон Енрике.

Но тя остави поливането и си измисли някаква работа зад жалузите, за да може скришом да наблюдава поведението на ръководената от Кинтана група.

— На тази тераса няма никой. Завладяваме я в името на кралете на Кастилия и Арагон — Исабел и Фернандо. Какво забележително има по тези места, Андрес, велики вожде на Кастилия?

— Този вход е единственият с портиерка на цялата улица. Преди войната тук живееше един тромпетист, който беше и кънкьор. Звукът от колелата на кънките му стигаше чак до нашата тераса.

— Какво е онова, от другата страна на вътрешния двор?

Облегнаха се на парапета към вътрешния двор и отвъд празното пространство съзряха човек, наведен над куп горящи хартии, които той сякаш пазеше с разперените си ръце. Човекът беше с гръб към тях и когато се обърна при изсвирването на Кинтана, приятелите видяха едно невъзмутимо восъчно лице, на което някой сякаш бе нарисувал две малки черни очички.

— Да ви помогнем ли?

— Вие от тайната полиция ли сте?

— Не. Ние сме от квартала и отиваме към площад Падро.

— Горя стари снимки. Майка ми умря в понеделник.

— Това е синът на госпожа Ремей. Тя почина в понеделник — съобщи Андрес.

— Нашите съболезнования.

— Благодаря. Майка ми почина в понеделник и остави пълна къща със снимки и албуми. На всеки имен или рожден ден сама си подаряваше албуми, които купуваше в магазин „Капитолио“, и ги пълнеше със снимки. Първата снимка е от четвърти октомври хиляда деветстотин и първа година, а последната е на един мой племенник, който наскоро умря от дифтерит. Снимали са го на Цветница, с клонка в ръка. Само че разпознавам по едно лице на десетина снимки. Тия албуми са направо пълни с непознати. А и никога не ще узная кои са. Не желая да излизам от къщи до хиляда деветстотин петдесет и девета — двайсетгодишнината от края на войната. Така че няма как да попитам кои са. Никой не може да ми каже. Последните дни се опитах да съжителствам с албумите, но се оказа невъзможно.

— Всичките ли фотографии изгорихте?

— Запазих само една на мама, маскирана като Франческа Бертини, и една моя, като дете. Аз съм облечен като кочияш, а татко уж тегли колата под ударите на камшика ми. Снимахме се на Тибидабо същата година, когато стана атентатът в Сараево.

— Как ще преживеете сам у дома до хиляда деветстотин петдесет и девета?

— Един човек, който работи в пералните на улица Сан Ласаро, дължеше на баща ми, лека му пръст, двайсет хиляди песети и ще ми дава всеки месец по двайсет дуро до хиляда деветстотин петдесет и девета. А дотогава имам достатъчно дрехи, понеже баща ми през трийсет и пета си поднови гардероба при „Вейлс и Видал“; почти не е носил дрехите. Аз пък през цялото време ходя по пижама, през зимата бархетна, през лятото памучна, а когато в дъждовни дни се качвам на терасата, обличам си непромокаем шлифер от „Тобиас Фабрегат“.

— Имате ли нужда от нещо?

В отговор човекът им обърна гръб. Момичетата въртяха пръстчета на слепоочията си, сякаш завинтваха разхлабени бурми, докато Андрес разказваше за странното битие на майката и сина, които живеели затворени в апартаментчето си към улица Сера Естреча, прехранвайки се само със зеленчуци.

— В някои случаи не е лошо да си вегетарианец, но, така или иначе, се чувстваш отпаднал.

Дон Енрике упорито настояваше по-скоро да се махнат от терасата на седми номер и да отидат на пети номер, за да сварят Флореал Роура — собственик и пазач на гълъбарника. От определен час на деня той се затваряше при гълъбите, залостваше вратата отвътре и не отговаряше на никакви почуквания.

— Виждал съм го за последен път през хиляда деветстотин четирийсет и първа. Беше му избягало едно гълъбче, което се озова на нашата тераса.

— Тук е по-слънчево, отколкото на терасите на единайсети и девети номер — заяви Офелия.

— Защо?

— Защото е по-високо и съседната къща не засенчва толкова терасата. Освен това не мирише на кучешки лайна като нашата. Да не се обидите, дон Енрике, ние знаем колко обичате животните.

— Не. Животните обичат нас. Ние не сме способни никого да обичаме.

Не си дадоха труд да разгадават думите на вестникопродавача и собственият му син ги поведе към терасата на пети номер, тъй като Кинтана бе зает — шепнеше нещо на ухото на Офелия.

— Това, което си тананикате, е от някакъв филм, нали?

— „Димът те заслепява“ — каза Кинтана и духна в очите на Офелия.

Магда се престори, че й се вие свят, за да се опре на ръката на Андрес, но Юнг я дръпна, вдигна я на мускули и я прехвърли през близо еднометровата преграда, която ги делеше от пети номер. Магда първа видя терасата, наклонена към водостоци, които се бяха превърнали в разлагащи се тръби, и в края на наклона — двете етажчета на гълъбарника. Долната част бе от тухли, а горната — от напукани сиви дъски, където гълъбите бяха застинали като каменни птици. А пред навеса, разкрачен, с пистолет в ръка и сламена шапка — Флореал Роура, черен като обитаващо покривите животно, каквото всъщност беше; носеше сламена шапка, надвиснала над лицето му, заето от побелял перчем, мустаци и брада, целите мазни и пожълтели от никотин. Той изкрещя:

— Никой да не мърда! Арестувани сте.

— Ние сме, Флореал. Аз съм Енрике, вестникарят.

— Какво, по дяволите, търсите насам? Да не сте си загубили ключа от къщи?

— Момчетата искаха да ни докажат, че по покривите се стига до площад Падро.

— Оттук е съвсем наблизо. Аз понякога отивам да гледам Малвалока как обикаля в кръг над фонтана, където е пиедесталът на статуята на Санта Еулалия, която червените събориха.

— Сега пак ще сложат статуята.

— Това ще обърква Малвалока, защото тя, след като покръжи, каца на празния пиедестал. Сама се разполага отгоре. Струва ми се, че в този момент се чувства кралица на площад Падро. А за пистолета извинявайте. Той е бакелитен и може само пингпонгови топки да изстрелва. Но всички искат да ми вземат гълъбите, за да ги ядат. През нощта ги чувам как викат: „Флореал, ще си сготвя паеля с твоите гълъби!“, „Флореал, как е, оправяш ли женските?“ Светът се напълни с диваци. Войните всичко рушат, ала най-вече чувствителността, добротата. Преди войната хората бяха по-добри. А сега са нито добри, нито лоши. Сега не са никакви — лишени са от чувства и нищо не изпитват. Това е.

До слуха на пътниците достигна блеенето на коза.

— Странен звук за гълъб — отбеляза Кинтана.

— Не е гълъб. Коза е. Гледам козичката на Хоакин, млекаря от улица Сера, който замина за Монкада и Рейшак, за да намери някоя голяма постройка, подхождаща за гледане на кози и крави, а аз се грижа за последната коза, която му остана. Арагонска е. Донесе я в един куфар, като беше още много малка, и сега тя тъгува. Не знам дали ще се върне да си я прибере. Май че жена му и балдъзата нещо са намразили тая козичка. И други животни гледам. Певицата от номер едно ми носи кучето си да му махам бълхите и да го четкам. Майка й е стара и алергична.

— Никога ли не сте яли гълъб?

— Мога да ви се закълна, драги ми господине, че не съм опитвал гълъбово месо. Ям яйцата им, те са вкусни и хранителни, а които не мога да изям, ги продавам, нали все от нещо трябва да живея. Започнах да гледам първия гълъб, когато ме лекуваха в Алхесирас, в една наша болница в тила, за тези, които воюваха в Африка под командването на Милан Астрай. Та попадна гълъбът в помещението и аз едва го изтръгнах от ръцете на Пако Дебелия — един слабоумен, който ги ловеше, извиваше им врата, оскубваше им перата в клозета, а после ги печеше на мангала, увити в намазана с олио амбалажна хартия. Дебелият се разхленчи и взе да обяснява, че дебелите налитат на месо, понеже им трябвало повече храна, а в дажбите наистина малко месо ни се падаше, най-много някое парче овнешко — само жили и хрущяли. За миг ми мина през ум: абе дай му гълъба на човека и да му е сладко, обаче животинчето ме гледаше, както гледат гълъбите, сякаш се съмняват, вечно се съмняват какво, по дяволите, може да се очаква от теб и направо те размекват, карат те да си добър с тях, защото, като сравниш големината им с твоята, разбираш какъв звяр може да бъде човек. Искаш ли да пипнеш някой гълъб, чедо?

Детето се скри зад вуйчо си.

— Понякога го водя на площад Каталуня и му купувам пакетче зрънца, за да ги хвърля на гълъбите. Страх го е обаче от тях и накрая им ги давам аз.

— Тези зрънца са много хубави за гълъбите, защото им заздравяват клюна, и те много ги обичат. Личи, че са им най-вкусни. Виж, голям противник съм да им се дава хляб, особено изкиснат, понеже не се нахранват, а пък се надуват, стават като крал Фарук. Погледнете онзи мъжкия, дето се вижда през прозореца. Наричам го Фарук. Онзи другия, по-смелия и дето все лети, съм го кръстил Негус, защото винаги съм харесвал името Негус, а и така се казваше племенникът ми, който се уби на улица Сера, докато изпробваше едно хвърчило със сина си по терасите.

Флореал се замисли и от някакво незнайно кътче на гърчавото му тяло сякаш лъхна влажен и студен повей, който го опечали. Толкова труд. Толкова усилия за нищо.

— Почти не спя, за да ги пазя. Всичко е против тях — злобата, завистта, гладът. Злобата винаги е съществувала, завистта се засилва в последно време, понеже любовта ми към гълъбите възмущава много хора, които се чувстват отхвърлени и презрени, а пък гладът е най-лошото.

Флореал обърна гръб на съседите си и разпери ръце, като че ли искаше да прегърне гълъбарника.

— Но преди да ги предам на злобата, завистта и глада, ще ги заколя всичките, а после ще се хвърля ей от този покрив.

Отново застана с лице към тях и им подаде мех с вино.

— Много мирише на риба, но виното е хубаво, от долната кръчма, казват, че било от Приорато^[25], затова го пия със сух хляб, дето ми запазва съседката от третия етаж, и със захар, която пък ми дава съдържателят на барчето, понеже уча папагала му да пее.

Господин Енрике и Кинтана пийнаха, Росел и Андрес отказаха, за сметка на това Магда и Офелия се залепиха поред за чучурчето и отпиха няколко големи глътки. Флореал издърпа меха от Офелия и блажено засмука оттам, където момичетата бяха долепяли устните си, а сетне ги обгърна с подканващ поглед.

— В гълъбарника ми липсват гълъбици като вас.

— Няма повече да ви безпокоим, Флореал.

— Благодаря ви, че ме навестихте. Посещенията невинаги са приятни. Домоуправителят настоява да му плащам наем за ей това тук, как му вика той, а, да — дуплекс^[26], дуплекс му вика, кучият му син. Онзи ден дойде заедно с двама стражари и аз направих барикада зад вратата към стълбището с един матрак и няколко чувала зърно и им изкрещях: „В името на негово превъзходителство държавния глава, моя непобедим командир в битката при Ксауен, и Националната синдикалистка революция, вие тук не можете да стъпите“. Стъписаха се и си отидоха. Пуснах слух, че съм бил в Синята дивизия, че съм откачил, така че няма да посмеят пак да дойдат. В тия времена всеки се страхува. Всеки знае, че може да бъде хванат да върши нещо нередно. Домоуправителят хукна да бяга, като споменах името на Франко и Националната синдикалистка революция, значи не е сторил нищо добро за тях и все за нещо трябва да е виновен. А освен това вижте.

От предния джоб на кретонената си риза извади малка измачкана лична карта. Хуан де Диос Хил Мериондо — авиатор, Синя дивизия, и снимката на Флореал.

— Но това не си ти, Флореал!

— Не. Има черна борса за такива карти. Почти всички пияници си имат, така че, като ги пипнат полицаите, те започват да се карат и да викат, показват картата и ония ги оставят на мира. Пазарих се с пияницата от седми номер и той ми я даде срещу половин дузина гълъбови яйца. Казали му, че гълъбовите яйца били полезни за потентността.

— Чувал съм ви да пеете фалангистки песни.

— Ти кой си?

— Андрес — синът на госпожа Пака от единайсети номер.

— Баща ти не беше ли един много проклет стражар, а?

— Да, лека му пръст.

— А как си разбрал, че пея фалангистки песни?

— Защото обичам да обикалям по покривите, ей така, да се поразсея, и понякога ви чувам от терасата на седми номер да пеете фалангистки песни.

— Вярно говориш. Пея „С лице към слънцето“^[27] и „Имах аз един другар“, та да ме чуят и да ми имат уважение. През цялата война съм пял — най-напред „Варшавянка“ и „Народни синове“, докато през май хиляда деветстотин трийсет и седма ме подгониха анархистите; после пеех „Интернационалът“ и „Жътвари“^[28], понеже тук, в Каталония, командваха комунистите и привържениците на автономията. Песните облагородяват, а хората са много чувствителни към това, което другите пеят.

— А ако не трябваше да се браните и пазите от другите, какво бихте пели?

— Гу-гугу-ру-гу-гу-гуру-гу…

Той подражаваше гукането на разгонен мъжки гълъб, размахваше ръце като криле и подскачаше на място, предизвиквайки бурна радост у момичетата и детето. Андрес понечи да успокои Росел, да му каже да не се страхува от Флореал, но музикантът явно не се нуждаеше от обяснения, а искаше сам да види и проумее този човек; в погледа му се четеше любопитство на ентомолог, а на устните му се бе появила усмивка, която се стори презрителна на Андрес, ала той реши, че Росел просто не умее да владее лицето си. Продължиха пътя си, ала всеки път, когато някой от тях се извърнеше към гълъбаря, той подемаше гротескния си полет и призивното гукане на мъжкаря. Но вече бяха стигнали до ската, водещ към потънала в сенки тераса, към която гледаше прозорецът на мансардата, а непосредствено до него зееше входът на стълбището. Зад стъклото на прозореца около петдесетгодишна жена с млада опъната кожа, но със сребристи коси, бъркаше нещо в порцеланов съд.

— Това е госпожа Ампаро, знахарката.

Кинтана хвана с огромното си ръчище ръката на Андрес и въпреки протестите му почука с пръстите му по прозорчето. Жената се извърна с безразличие към посетителите.

— Пак ли сте дошли, кучи синове? Какво искате да ви покажа — цица или задник, а?

— Свои сме, госпожа Ампаро. Съседи от седми и девети номер — извика Юнг със залепени на стъклото устни.

— Виждам ти само физиономията на сукалче.

— Аз съм Юнг, синът на госпожа Асунсион, и баща ми е с мен.

Едрата жена дойде до прозореца, отвори го и се втренчи в посетителите.

— Вярно. Ти си наистина Юнг. Прощавайте, задето бях така груба, но тук непрестанно се мъкнат онези безсрамници от улица Сера, близнаците, изваждат си ония работи и ми приказват мръсотии. А, с вас има и госпожици. Да не би да искате професионален съвет?

— Не, госпожа Ампаро, ние просто показваме терасите на този господин, той е музикант, и на един приятел на Андрес — Кинтана от улица Сан Пасиано.

— А детето? — попита госпожа Ампаро с известна предпазливост.

— То е племенник на Андрес и внук на госпожа Пака. Майка му е Росита, шивачката.

— Майка ти, детенце, ми уши една рокля от вискоза по модел от „За теб“.

Вече широко усмихната, госпожа Ампаро изцяло разтвори прозореца и те скочиха един по един в таванското помещение, служещо за кухня, столова и светилище — в ниша, окичена с изкуствени цветя, пръскаща многоцветни гипсови лъчи пресветата Дева, а върху мраморната плоча на бюфета пукаха запалени фитили, плуващи в купички с вода и масло, и осветяваха снимките, поверени на знахарката от различни клиенти.

— Това са снимки на синове, мъже и годеници, които са отишли на война и не са се върнали, но не се знае загинали ли са, или са в затвора. Паля им кандило, та. Господ или провидението да им освети пътя към дома. Гледам и на карти, предсказвам бъдещето, лекувам от ревност с помощта на пресветата Дева и три пъти прочитам молитва към свети Архангел Михаил — патрон на великодушието. А на вас двечките много добре ще ви дойде една молитва към света Рита Касийска — покровителка на несбъднатите желания, че вече имате тела на жени, а говорите и се смеете като девойки.

— Не сме дошли за вашите умения, госпожа Ампаро, а да се поразходим, и не искаме да ви безпокоим.

На силната кухненска лампа очите на господин Енрике изглеждаха зачервени и възпалени иззад счупените стъкла, сякаш бяха наранени от тях.

— Както желаете. Но това дете има вид, като че го мъчи нещо.

— Това е, защото има глисти. Даваме му прахчета от доктор Састре и Маркес.

— Мъчи го нещо.

— Глисти, глисти има.

— Мъчи го нещо, ви казвам. Ела тук, детенце.

Врачката вдигна племенника на Андрес и го сложи да седне в скута си, сетне се обърна с лице към светицата и започна да шепти към нея, а с палеца на лявата си ръка няколко пъти прекръсти прозрачното чело на момченцето. Сетне постави детето на пода, потопи пръсти в паничка с вода и смачкани цветове и очерта загадъчни линии по челото му.

— Ако три пъти на седмицата му правя това, ще му мине мъката.

— Не виждам какво ще го мъчи. Та той е царят вкъщи.

— Има някаква тъмна сянка в живота му, една черта, която отделя радостта от тъгата.

— Откакто баща му се върна от затвора, момчето е по-тъжно.

Врачката победоносно намигна по посока на всички присъстващи, превръщайки ги в съучастници на своята сполука.

— Кажи на сестра си да ми го води. Нищо няма да й взема. Ще бъда благодарна, ако ми поправи някои дрехи, в замяна ще лекувам детенцето.

— Да, но освен това има и глисти.

— Глистите се явяват от мъка.

— Бих искала да узная…

Магда се колебаеше, възпирана от смушкванията с лакът на братовчедка си.

— Бих искала да зная дали ще се появи отново в живота ми един мъж.

— Рус или тъмен? Женен или неженен? С левия или с десния крак става?

— Беше мургав, мургав и много силен. Бил е женен, но жена му умряла от плеврит, а не помня с кой крак ставаше. Беше артист.

— Какъв артист?

— Цирков. Мяташе ками към една жена, завързана на дъска, и ги забиваше около нея.

— Ти приятелка ли му беше?

Гласът на Магда затрепери:

— Живях с него. Три месеца. В цирка. Аз бях завързаната на дъската, а той мяташе камите. Във Винарос малко ме рани, тук, на рамото, ножът ме одраска и ми остана малък белег. Той също огъваше желязна пръчка, аз му я занасях, като се правех, че е страшно тежка и едва вървя.

— Изостави ли те?

— Циркът се оказа пълен провал и дойдохме в Барселона. Една сутрин изчезна и оттогава ни вест, ни кост.

— На същото място ли живееш, където си живяла с него?

— Не, но съм оставила съобщение, ако се върне.

Врачката сложи разперените си ръце върху челото на Магда и с върховете на палците затвори клепачите й, а с другите пръсти взе да натиска на интервали различни точки на челото, сетне с длани запуши плътно ушите й. — Отвори очи. Не. Няма да се върне.

— Как може да го казвате с такава сигурност?

— Не мога да ти разкривам всичките си тайни, но отговорът е в собствените ти очи. Очите ти са пълни с отминаващи мъже.

— Имала съм само двама приятели.

— Все едно. Очите ти са пълни с отминаващи мъже.

Почтително разстояние разделяше посетителите от гадателката.

— Правите ли онова нещо с кълбото? — попита детето.

Врачката го изгледа строго, но се отправи към електрическия ключ, загаси осветлението и за миг стаята бе осветена единствено от последните отблясъци на дневната светлина и от първите лъчи на пълнолунието, очертаващо кръга си върху бледото небе. Изведнъж врачката повдигна нещо, което приличаше на ваза в средата на масата, и на мястото се появи кристално светещо бяло кълбо. Гостите стояха като хипнотизирани и видяха как гадателката се настани пред кълбото и ги прикани да се приближат.

— Гласовете и магнетичните сили на телата движат вътрешната мъглявина в недрата на тази малка бяла вселена.

— Искам да си ходя — изплака Магда, натъжена от разкритията на врачката.

Андрес също не се чувстваше удобно, най-вече защото племенникът му постоянно го подръпваше за крачолите, уплашен от тъмнината и движенията на млечнобелите светлини в кристалното кълбо.

— Да не помислите, че е някое обикновено кълбо. От Амстердам е. Донесе ми го един лихвар от улица Регомир.

— Всъщност, госпожа Ампаро, ние злоупотребихме с търпението ви, а и само минавахме на път към госпожица Манон, да я попитаме дали ще позволи на този господин да използва пианото й, докато си намери някое.

— Не вярвам да е вкъщи. Но кажете на старата, че аз ви пращам и че според картите в живота й ще се случи нещо хубаво, ако разреши на този човек да свири на пианото. Как се казвате?

— Алберто. Алберто Росел, на вашите услуги.

— Не приличате на испанец. Имате вид, какъвто някои каталонци добиват след много упражнения.

— Какъв вид?

— На швейцарец или холандец. Мъжът ми беше художник. Правеше портрети по най-изисканите кафенета на града и беше голям патриот, чистокръвен каталонец. Той ми казваше: „Ампаро, да знаеш, има каталонци, които толкова не искат да приличат на испанци, че изменят външността си и заприличват на швейцарци или холандци“. Мъжът ми беше от тези, които биха предпочели каталонците да са негри, само и само да се отличават по-ясно от испанците.

Госпожа Ампаро посочи една от снимките, огрявани от масленичетата.

— Ето този там е. Прилича на холандски моряк. Изчезна по време на отстъплението, но той и един куршум не е изстрелял и едва ли е бягал от Франко, а по-скоро е тичал подир фустата на някоя републиканка. Той може навсякъде по света да си изкарва хляба само с един графит и блок с най-обикновени листове. Някой ден ще се върне.

— Значи нейният ще се върне — измърмори Магда на ухото на братовчедка си.

След като се сбогуваха с пожелания за здраве и щастие, пътешествениците прекрачиха обратно перваза на прозореца и се озоваха отново на лекия скат към обетования номер едно. Ето че пак се очертаха тухлените парапети, обградили равна тераса, която беше отрупана с доверчиво простряно пране. Кинтана и Офелия хукнаха между чаршафите и мъжкото и дамското бельо, но след малко се обадиха на останалите с тихи предупредителни възгласи.

— Малкият да не се доближава. Забранено е за малолетни — предупреди Кинтана, а с ръце ги канеше да се надвесят, за да видят гледката, откриваща се зад един осветен прозорец във вътрешния двор на номер едно. Млада, но с отпусната плът жена гладеше само по комбинезон, а зад нея се виждаше едър мъж по долни гащи, който смъкваше ту едната, ту другата й презрамка, така че кръглите й напращели гърди изскачаха като снаряди с алени върхове, които той възбуждаше, като ги мачкаше. Но ръцете му не се задоволиха с опипването на горната част на тялото, тръгнаха надолу, преминаха през закръглените й хълбоци, вдигнаха комбинезона и пред погледа на зяпачите изникна растителност от черни къдрави косми, прекъснати през средата от ръба на дъската за гладене и симетрично разделени от черта плът, която постепенно почервеняваше под възбудените пръсти на мъжа.

— Майчице, какво парче! — изпусна се Кинтана.

Невъзмутима, жената продължаваше старателно да движи напред-назад носа на ютията и сякаш не обръщаше внимание на подканващите опипвания на мъжа, въпреки че от устните й се процеждаха думи, които приличаха на несъгласие, а можеха да бъдат и стенания на студено и безстрастно животно.

— Стига вече. Това не е зрелище за чужди очи — рече господин Енрике и ги застави да се махнат. — На вас приятно ли ще ви е някой да ви изненада в момент на интимност?

— Да, но те не подозират нищо. И добре си прекарват времето.

— Направо божествено — отбеляза Магда с хихикане.

Ръката на господин Енрике сочеше бленувания бряг и те тръгнаха към наклонения покрив досами фасадата, гледаща към площад Падро и ъгъла на улица Ботеля. Широката перспектива на площада им откриваше действителността, към която трябваше да се завърнат. Там бяха разположени улиците, релсите на трамвай номер едно, който идваше от улица Оспитал и продължаваше по Сан Антонио Абад нагоре към Лас Рондас, часовниковата кула на Семинарията, върховете на църквата на Пуиг и Кадафалк^[29], построена от тухли върху развалините на опожарения през Трагичната седмица метох; хлебарницата, шивашката работилница „Мас“, флотилията велосипеди около „Кастрильо“, търговската къща на Рильос I и Рильос II, фонтанът на площад Падро с проядените си от ветрове и влага каменни маски — около него все още се тълпяха жители на квартала, дошли да си налеят вода; тютюнопродавницата „Виладот“ в подножието на стена, криеща романски параклис, чиято заоблена абсида сочеше към двора на пералнята на улица Сан Ласаро, някога градска болница за бедни, на двеста метра от болницата „Санта Крус и Сан Пабло“; мебелните магазини и мястото, където улица Ботеля излизаше на площад Падро, а на двата й ъгъла, една срещу друга, бяха разположени дрогерията „Касас“ и аптеката с емблемата си — змия, увиваща се около чашата на здравето.

— Това е всичко. Друг свят. Други хоризонти — издекламира господин Енрике, развълнуван от множеството посоки, тръгващи от площада. — Вижте новата улица, която прокараха бомбардировките. По тези стени все още има следи от прекъснат живот.

Дон Енрике се покачи на една мивка за пране в ъгъла на терасата и без да отмества поглед от разкриващите се хоризонти, се разпростря в реч, която бе пазил в ума си за случай като настоящия:

— Какво сме? Откъде идем? Накъде отиваме?

— Ама какво приказва баща ти?

— Остави го. От време на време го избива на речи. На Монжуик, пред статуите на Националния дворец, винаги произнася реч с лице към града.

— И вие, камъни, които с безразличие съзерцавате преминаването на поколенията…

— Като младеж е бил актьор в един работнически театър.

— … обръщам се към вас с молба да бъдете снизходителни към мъжете и жените, които живеят сред вашето безразличие. Техният живот е предопределен да завърши на бунището, но и вие не ще имате по-добра съдба, измамни скали, вие ще бъдете развалини, а времето отново ще ви превърне в камъни за пътищата или в прах на пущинаците без капка памет…

— По дяволите! Колко хубаво говори!

— Пада си поет. Но нали няма образование…

Момичетата заръкопляскаха и вестникопродавецът занемя, гласът и жестовете му замряха, той скочи от мивката, изравни се с ръста на останалите и си възвърна, нормалния говор:

— Маноло, напомни ми, като слезем, да купим от дрогерията „Касас“ синка за гасената вар. Ако не варосваш често, дървениците жив ще те изядат.

— Точно така, дон Енрике, дървеници ли са, бълхи ли са, но слабините са ми пламнали, не знам какво толкова ги привличат моите слабини.

— Аз пък знам — рече Кинтана на ухото на Офелия.

Дон Енрике, вече решително заел мястото на водач на експедицията, отвори изпочупената дървена врата към стълбището на номер едно и извади от джоба си месингова запалка, за да освети пътя им в този кладенец от мрак.

— Някой да не вземе да обърка вратата. Домът е на първия етаж.

Слязоха, като опипваха с ръце ръждясалия железен парапет и стените, които се лющеха от допира. Дон Енрике потропа с чукче във форма на железен юмрук, изшътка на останалите да млъкнат и допря ухо до вратата. Чуха се нечии влачещи се стъпки и слаб гласец, който оповестяваше, че идва. Малкото прозорче на вратата се открехна и през процепа се показаха две очи.

— Кой е?

— Аз съм Енрике, вестникопродавачът, съпругът на госпожа Асунсион. Дошъл съм с едни приятели. Праща ни госпожа Ампаро от трети номер.

— С кого сте?

— Със сина си и едни приятели. Сред нас има артист, който иска да се запознае с дъщеря ви.

— Артист ли? Какъв артист, певец ли е?

— Не. Свири на пиано. Пианист е.

— А, пианист.

Съвсем малко открехна вратата, само колкото да се убеди в цялостното присъствие на Енрике начело на останалите.

— Колко много народ!

— Доня Ампаро ни каза да ви предадем нещо.

— Влезте. Внимавайте детето да не счупи някой от сувенирите ми, много държа на тях.

Антре с дървена закачалка, открити електромери, луксозна конзола със струговани в стил ампир крака, покрити със златистопурпурна боя, а върху конзолата — богинята на лова Диана, полугола, лъскава, сочи с лъка си към коридорче, облепено с репродукции на коринтски колони, ливади, езерца, водни лилии, водни птици, между две колони — затворена врата, а два метра по-нататък — отворена врата към стая, където се виждат отрупани с книги лавици, бюст на Шопен, репродукции на картини, които Росел разпозна веднага:

— „Мадоната“ на Мунк и „Табарински бал“ на Руо.

Но няма време да се прехласва пред картините — отвъд ниската масичка с кретонена покривка забелязва властното присъствие на един „Шимел“, поставен до полуотворената врата на балкона, който гледа към улица Ботеля, срещу аптеката на ъгъла. Росел е застанал пред пианото. Андрес го подканва да го отвори, но господин Енрике с жест го възпира и тръгва към старицата, която последна е влязла в помещението. Очите й гледат подозрително изпод бялата коса, а уморените й рамене са покрити с шал от изкуствена синя коприна.

— Внимавайте със статуетките.

— Госпожа Ампаро ни каза, че няма да имате нищо против да разрешите на нашия приятел господин Росел да посвири на пианото. Господин Росел е наемател при мен, завърнал се е от дълго пътешествие и от години не е свирил на пиано.

— Ако е за мъничко…

— Няколко минутки. Господин Росел би желал да поговори с дъщеря ви, ако е възможно в свободното време, стига да не пречи на някого, да идва да свири, докато си уреди положението.

— Това е работа на дъщеря ми. Аз не мога да решавам. Но пианото си е деликатно нещо. Посвирете, посвирете, но внимателно, защото скоро го настройваха, а всеки път, като дойде акордьорът, ни иска цяло състояние.

Росел погледна пръстите на двете си ръце, седна на табуретката, вдигна капака и преброди няколко пъти с поглед бяло-черната шир на клавишите, сякаш с очите си изтръгваше от тях някаква музика, която само той чуваше. Извърна се и видя, че спътниците му са го обкръжили и нетърпеливо чакат да засвири, но онова, което го накара да докосне клавишите, бе изпълненият със съмнение поглед на старицата. Изсвири енергично две гами — възходяща и низходяща, — а след последната нота направи пауза за част от секундата и затвори очи, за да призове меланхоличното алегро на „Ел Поло“ от Албенис. Ръцете на Росел не са загубили паметта си и усмивката е доказателство за това, но от време на време ръката се колебае, задържа се на някоя нота, а смутените очи се затварят, за да потърсят забравения звук, ала въпреки твърде дългите паузи и провлачването на някои ноти „Ел Поло“ върви достатъчно добре, защото слушателите стоят захласнати и одобрително кимат, признавайки майсторството на Росел. Успокоена, старицата се е настанила в малко кресло и разглежда едно по едно лицата на неканените гости, като се мъчи да си ги спомни. Росел изпълняваше пиесата, която бе свирил пред различни журита, знаеше, че тя е силният му коз и че той трябва почти да гали нотите, тъй като е пълна с дисонанси, а накрая навлиза в поток от бързи триоли в осем такта, преминаващи в заключително фортисимо, което така въодушеви присъстващите, че дъхът им секна, всички млъкнаха и се изправиха на крака с бурни аплодисменти.

— Браво! — викаше Кинтана със сбърчени вежди и настръхнала от вълнение кожа.

— Страхотно! — беше единственото, което можа да изрече Андрес.

Росел се бе извърнал и ги гледаше ведър, усмихнат, отпуснат на столчето.

— Маестро, това от Гранадос^[30] ли беше?

— Не. Това е „Ел Поло“ от Албенис — една доста трудна пиеса, която винаги избирах, като исках да се представя добре. Сега я изпълних като бездарен ученик.

— Какво говорите! Беше великолепно!

— А знаете ли една много романтична мелодия, горе-долу така — ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла, ла-ла?!

— „Любовно мечтание“ от Лист.

— Точно така, тази! — молеше Офелия с развълнувани очи и сключени ръце, сякаш се готвеше да каже някоя молитва.

Росел подхвана мелодията и ръцете изпълниха пиесата, докато зад притворените му клепачи изникна — от някое табло в Консерваторията или от някой учебник — карикатурата на Лист от XIX век, застанал пред пианото и изпълняващ собствени творби. Шопен, Жорж Санд. Ах, красотата на младостта! Парфюм, луна, любов… това беше надписът под първата винетка, следваше поредица, в която Лист, разрошен, изпълнява основните си произведения — „Данте“, „Свети Франциск“, „Хамлет“, „Фауст“, и накрая се покланя на публиката с израз на умора и преизпълнен с възхищение към самия себе си. Росел отваря очи, табелката на аптеката е светнала, зад гърба му някой тананика пиесата, два гласа, мъжки — вероятно на Андрес, и женски — на Офелия или Магда. Росел се обръща. Офелия тананика песента с жар, с каквато би я изпълнила на сцена. Господин Енрике е седнал на пода и е обгърнал с ръце коленете си, изпълнен с удивление от неговото майсторство. Юнг съсредоточено свива и отпуска бицепса на дясната си ръка, детето е излязло на балкона, Кинтана е прегърнал Офелия през раменете, а тя продължава със същия захлас като Андрес да припява мелодията. Магда, чието тъжно настроение е съвпаднало с меланхоличната мелодия, съзерцава пианиста като изповедник, който ще й даде желания отговор. Старицата пък дреме с полуотворени очи и от време на време се събужда и се усмихва благосклонно на пианиста.

— Не искате ли нещо по-весело?

— Знаете ли „Само буги-буги?“ — пита Офелия.

— Не. Не искайте нищо след хиляда деветстотин трийсет и девета.

— А от филмите на Фред Астер и Джинджър Роджърс знаете ли някоя? „Димът те заслепява“ например или „Моя нежна Аманда“ от оня филм със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн, или „Континентал“?

„Моя нежна Аманда“ се извисява неуверено, подкрепяна от лекия тенор на Росел — той припява нотите, които ръцете са забравили.

— Кой свири на пиано? — извикаха от улицата.

Андрес се показа на балкона. Питаше господин Хуан, бакалинът; той беше излязъл от магазинчето си, бе навил ръкавите на ризата и триеше ръцете си в бялата престилка.

— Един пианист, господин Хуан.

Погледът на Андрес се насочи нагоре по улица Ботеля, към пресечката с улица Сера и видя, че на вратата на кръчмата и около поста на Пепа Лотарията се бяха събрали две групички и слушаха звуците на пианото, които се лееха през отворения балкон на Манон Леонар.

— А тя ще пее ли?

— Не. Няма я. Тук е един пианист, мой приятел. Много е добър.

На вратата на бояджийницата се появиха Фина и сестра й Кончита, които заеха позиция под балкона на Манон Леонар, а по отрупаните с растителност балкони на четиринайсети номер заизлизаха съседи и се заослушваха, за да разберат къде се свири. От групичката пред кръчмата се отдели Хулио, синът на Пепа Лотарията; той дърпаше едно мургаво момиче за ръка и попита Андрес:

— Този твой приятел знае ли някое буги?

— Не. Не знае нищо след трийсет и девета.

— Ясно. Кажи му тогава да изсвири нещо по-бързо.

Андрес надникна в стаята:

— Знаете ли нещо бързичко?

Росел затвори очи и запя с прегракнал глас, сетне ръцете му подхванаха мелодията.

Ботушки да ми купиш, мамо,

че са ми скъсаните само

от толкова танцуване.

И чарлстонът сякаш зареди с барут краката, ръцете, коленете на Хулио танцьора, скрил лице зад дебели и дълбоки като дъно на океан очила; той наистина беше цар на танците в квартала: улиците Сан Клементе, Риерета, Ботеля, Сан Салвадор, и никой не умееше така хубаво да води в танца момичетата, както срамежливият и малко отнесен Хулио — гъвкава и жилава кукла, която се разкършваше дори при звука на латерна. На улицата Хулио и партньорката му бяха обкръжени от такова внимание, каквото обкръжаваше Росел в апартамента.

— На улицата танцуват! — обяви въодушевен Андрес и пътешествениците изпълниха балкона на Манон Леонар; останаха само Магда и господин Енрике, който все така седеше на пода и изглеждаше погълнат от дълбока и несподелена тъга.

— Господин Енрике.

— Кажи, моето момиче.

— Не трябваше да ми го казва по такъв начин.

— Кой? Какво?

— Гледачката. Това за моя приятел от цирка. Откъде знае дали ще се върне, или няма да се върне? А пък така ме заболя, дето ми каза, че очите ми били пълни с много мъже.

— Не ти е казвала такова нещо, а само че през очите ти минават много мъже.

— Нарече ме парцал, но по-деликатно.

— Съвсем не, момиче. Тя искаше да ти обясни, че в очите ти има място за още много мъже, да не се тревожиш, ще срещнеш много мъже.

— Е, аз не го разбрах така. Всъщност, ако отново се появи Феликс, пак бих тръгнала с него. Не че животът в цирка е много приятен, понеже какво ли не вършех там, като започнеш от това, че помагах да вдигнат шатрата, и свършиш с това, че служех за мишена на неговите ками, а и не бях на себе си от страх, тъй като той често си пийваше. Но беше много хубаво, силно и забавно момче. С него никога не скучаех. Предпочитам цирка пред работата, която върша сега — гардеробиерка в „Ригат“. Пълно е с отблъскващи черноборсаджии, чиято злонамереност си личи по очите. Едни такива дебели и мазни типове. Да си дебел в тия времена, е ясен признак, че си негодник.

— Невинаги. Има хора, които пълнеят от нищо.

— В цирка беше по-хубаво.

— Майка ти — предупреди Андрес своя племенник, щом видя сестра си да излиза с припряна и нервна стъпка от портала на единайсети номер. Докато се приближаваше, тя разпитваше зяпачите какво става и дали не са виждали брат й и сина й, понеже ги нямало на терасата и не знаела къде може да са се дянали. Някой при кръчмата сигурно й каза, че брат й е на балкона на номер едно, защото тя тръгна решително натам; детето се скри със смях зад едно перде, а Андрес се приготви да посрещне бурята. Смуглото лице със сенки под очите застана под балкона, а едрият й нос щръкна, за да предизвика на дуел досущ еднаквия нос на Андрес.

— Къде е детето?

— Тук е. Слуша музика.

— Как дойдохте?

— През терасите.

— През терасите, с детето?

„Ще изпадне в истерия“ — помисли си Андрес, и докато жената крещеше обиди и заплахи, той влезе в стаята и побутна детето да отиде при майка си.

— Ще ме бие с чехъла, а ми е смешно.

— Ще й кажа да не те бие, не се бой.

— Предпочитам да остана да слушам господина.

— Някой друг ден ще посвири само за нас. Днес е за първи път, нали виждаш, че е претъпкано с народ.

Изпрати детето до стълбищната площадка, после изтича обратно на балкона.

— Ей сега слиза. Не го бий — вината е моя.

— Аз ли го бия?

Жената призова зяпачите и слушателите за свидетели на безобразната клевета, която току-що бяха изрекли за нея, и когато детето се появи, тя го грабна, сякаш се бе завърнало след дълго отсъствие от далечна Русия, и го понесе в прегръдките си нагоре по улицата, отрупвайки го с наставления, предупреждения, закани и нервни ласки. Господин Хуан, бакалинът, излезе от магазинчето с пълна с маслини фунийка от амбалажна хартия и я подаде на Андрес.

— Вземи. Дай на пианиста, та да се развесели.

— Много благодаря, господин Хуан.

Андрес слезе, взе фунийката и с летящи от радост крака изкачи три по три стъпалата.

— Маслините са без костилки, подлютени.

Вземаха си по две, а Магда сложи две в устата на пианиста, който сега бе в плен на „Моят кон“.

Препуска кончето ми, цепи вятъра,

додето изминава в теснините

пътя си за Херес.

Хората на улицата пееха, а Кинтана разтвори леко върха на фунийката, вдигна я, положи под нея устата си и загълта потеклия сок от маслините, подправени с пипер и треви.

— Много е вкусно.

— Дайте малко и на мен — помоли Офелия и получи струйка червен от пипера сок.

— Колко мило от негова страна.

— Много са вкусни.

Майката на Манон прие две маслинки, но ги изяде с притеснение, защото „тия лютиви неща покачват кръвното, а вече ми е сто и осемдесет“. Двама полицаи, минаващи по улица Ботеля — там, където се пресича с улица Сера и на единия ъгъл е обущарницата, а на другия откритата лавка за напитки и сандвичи, — видяха, че на тротоара и по балконите се тълпят хора и слушат музика, която долиташе от пресечката на Ботеля с Оспитал. „Ние със старшина Санчес, обезпокоени от безпорядъка, решихме да се намесим и призовахме един от живеещите да ни осведоми за случилото се.“

— Не зная. Някой свири на пиано.

Предвид разпоредбите за обществения ред, действащи през Седмата победоносна година, с които се забранява всякакво събиране на повече от пет лица, независимо от причините за това, освен когато е поискано предварително разрешение от гражданските власти, долуподписаните отидохме при хората и се поинтересувахме дали не се касае за нещастие, което поражда естествено любопитства и струпвания.

— Нещастие ли е станало?

— Не. Не. Свирят на пиано.

И като стигнахме до източника на безредието — група граждани, събрали се под балкона, от който се чуваше пиано, въпреки че можеше да става дума и за радио, ние пристъпихме към съответните разпореждания:

— Движение. Разпръснете се.

„Един гражданин въпреки вежливото ни държане грубо попита дали е забранено да се свири на пиано, ние му поискахме документите, от които стана видно, че същият е Карлос Естеве Бернандес — име, което докладвахме, в случай че след съответната проверка се окаже, че в миналото е извършвал подривна дейност. Явихме се на първия етаж на номер едно, намиращ се на споменатата улица Ботеля, и установихме, че наистина се касае за пианист. Той свиреше на пиано пред свои приятели, които до един удостовериха самоличността си, с изключение на пианиста, чийто единствен документ бе заповед за условно пускане на свобода, издадена от Главна дирекция «Затвори» и подписана от директора на затвора «Сан Мигел де лос Рейес» на името на Алберто Росел Матаплана, име, което съобщаваме, в случай че към лицето е възбудено друго дело освен това, довело до даването му под съд и последвалата присъда. Предвид обстоятелството, че в апартамента в този момент имаше осем души, ние ги приканихме да намалят числеността си, ако желаят да продължат да слушат музика, след което четирима напуснаха и така в горепосочения апартамент на първия етаж на номер едно, разположен на улица Ботеля, положението се нормализира, а като излязохме отново на улицата, установихме, че и там редът е възстановен, повечето магазини вече бяха затворени и движението на хора и превозни средства се извършваше съвсем нормално.“

— И без това вече трябваше да тръгваме. Ще хапна в някой бар, сетне ще отида в „Ригат“.

— Вкъщи ме чакат отдавна, но разходката си струваше, също и музиката, и компанията на красивата Офелия, която ще изпратя до дома й. Уговорихме се да отидем заедно на танци в събота, в „Риалто“.

— Аз още не съм се съгласила.

Господин Енрике също се прозя, стана и напомни на сина си за неизбежното задължение да стават рано на следващата сутрин, за да вземат вестници, а после му предстоеше гимнастика и бягане в горичката на „Фуенте дел Каракол“, на Монжуик.

— А вие продължавайте да си свирите. Андрес ще ви прави компания, госпожата пък повече дреме, отколкото слуша. Моите поздравления, господин Алберто, завиждам ви. Хората, които имат дарба да се изразяват, превъзхождат останалите. Вие можете да се изразявате чрез музиката. Други рисуват, ваят или пеят. Мисля си и съжалявам за онова, което можех да бъда, но не станах.

Росел отговаряше на любезностите с енергични кимвания. Искаше само едно — всички час по-скоро да си отидат, за да остане сам с пианото.

— Съжалявам, че ви забърках в тази каша — извини се Андрес.

— Каша ли? Но вие ми намерихте пиано.

— Полицията…

— Какво могат да ми сторят? Да не е забранено да се свири на пиано?

— Освен това ви карахме да свирите неща, които вие изпълнихте само от любезност към нас.

— Възвърнах паметта на пръстите си. За мен е жизненоважно да се сдобия с пиано. Сетне ще видим. Може да давам уроци или ще стана акордьор, или каквото и да е, но трябва всеки ден да практикувам.

— А когато учехте музика или пиано, така де… какъв искахте да станете?

— Всичко.

— Сега има много модни оркестри и когато музикантите се изказват по радиото, всички твърдят, че са искали да станат концертиращи артисти и са избрали музиката само за да изнасят концерти. Харесвате ли Итурби?

— Малко съм чувал за него. Доста се снима в киното, нали?

— Не колкото Хавиер Кугат, но доста, да.

— Кой е Хавиер Кугат?

— Не знаете ли кой е Хавиер Кугат?

Не, не знаеше кой е Хавиер Кугат, но знаеше кой е Итурби. Росел прокара ръка по главата си, сякаш се опитваше да намери кътчето, съхраняващо изгубената в продължение на седем години от съществуването му памет. То бе пълно с вече съвсем ненужни затворнически сцени, но ако те изчезнаха, щяха да оставят празнота в живота, който в края на краищата си беше неговият, докато другите хора бяха продължили своя жизнен опит на свобода, бяха създавали други спомени.

— Не зная кой е Хавиер Кугат. Но все още зная кои са Франко и Стравински.

— И Луис Дория.

— Да. И Луис Дория.

— Видяхте ли, че тук има изрезка от вестник с Луис Дория, закачена за стената с кабарче?

Росел стана и се насочи към мястото, което му показа Андрес. Да, беше дълга статия от „Ла Вангуардия“, подписана от Луис Дория. Хвърли кос поглед към заспалата старица, измъкна кабарчето с нокти, поднесе листа към светлината и прочете: „Мярка и безпорядък в музиката“. „Не възнамерявам отново да подхващам твърде коментираното Гьотево разсъждение за мярката и безпорядъка, ще се спра само на въпроса за творческата свобода, така както я определя Стравински в своята «Музикална поетика», като противопоставя един на друг Вагнер и Верди. Великият Игор пише следното: «Докато Верди бе запокитен в репертоара на латерните, то Вагнер угоднически беше приветстван като олицетворение на истинския революционер. Няма нищо по-многозначително от обстоятелството, че редът се предоставя на уличната муза в момент, когато безпорядъкът се въздига в култ и се славослови като нещо възвишено». Стравински предупреждаваше за крайностите във Вагнеровата разюзданост и припомняше необходимостта от самоограничаване на творческата свобода именно като проявление на възможността за такава свобода. «Що се отнася до мен — добавяше Стравински, — изпитвам някакъв ужас, когато седна да работя, защото пред мен изникват безброй възможности и аз имам чувството, че всичко ми е позволено.» Да помним предупреждението на Стравински и да го прилагаме в творческото поведение било то в изкуството, било в политиката или в което и да е отделение на човешкото общежитие — нима това не е възможно най-високата постижима степен на използване на свободата? Аз се чувствам свободен, защото отхвърлям невъздържанието и подчинявам музиката си на естествени правила, които са присъщи на всяка художествена система, и на обществени правила, налагани ми от другия творчески субект — публиката, която мога да презирам единствено когато ми позволява да й предлагам пошлост и фалш. Със собствените си ръце ще удуша всеядната публика и със същите тези ръце ще изградя пиедестал за онази публика, която ми сочи границите на художествената истина…“

— Ама че кучи син!

— Какво казва?

— Обратното на това, което винаги е казвал.

— Познавате ли го?

— Тоя и майка му не го познава.

Върна статията на мястото й и потъна в моментно размишление. Старицата спеше и щеше да е жестоко да я събужда, за да я попита защо тази статия на Луис Дория е закачена на стената.

— Андрес, бързате ли?

— Не. Свършил съм всичко, което трябваше. Но не съм взел ключа за външната врата, железен е и много тежи. Така че трябва да се прибера преди десет, преди да я е заключил нощният пазач.

— Тогава разполагам с още половин час. Имате ли нещо против да посвиря още малко? Ако вие си тръгнете, ще бъде неудобно да остана в апартамента на една непозната, до тази заспала старица, и да свиря на пиано, което не ми принадлежи.

— Бих останал и повече, много обичам музиката. Ще затворя балконската врата, така ще се чува по-малко отвън.

Росел притвори одобрително очи, отново седна пред пианото и взе да опипва клавишите, докато най-сетне налучка началото на музиката, която се спотайваше у него, откакто започна да чете статията на Дория — беше пиеса, свързана с полузабравен спор с един Дория, коренно различен от този, който бе написал статията. От пръстите му се извисяваше „Микрокосмос“ на Бела Барток.

„Над публиката трябва да се упражнява насилие. Трябва да става от мястото си ужасена, с чувството, че едва ли не ще бъде изнасилена. В началото ще се възмущава, облечена в достойнството, дължащо се на факта, че си е платила за мястото, но ако артистът не се предаде и продължи агресията, възмущението ще премине в изумление, а изумлението — в паника. Артистът на бъдещето ще може да се назове истински артист едва когато прогони невежите от храмовете и пазарищата на изкуството, които буржоазията си е построила“ — и Дория бе грабнал от ръцете му партитурата на Барток и я беше скъсал на хиляди парчета.

— Шут! — промърмори Росел, но избухна в смях.

Зад гърба му Андрес се бе разположил в креслото и искаше да слуша, ала нощта вече натежаваше над съзнанието му. Тази музика не му говореше нищо и той само оценяваше великолепното умение, с което пианистът посрещаше някоя нота, погалваше друга, прекъсваше звука или паузата и подемаше изведнъж неочаквано темпо. Андрес беше уморен, обхвана го някакво чувство за празнота и той си представи предстоящото завръщане у дома. Сърдитите лица заради закъснението и претоплената вечеря. Тясната стая с леглото — всъщност обикновен нар, и с висящия масленик, който чакаше зимните четива, ако изобщо имаше какво да чете, ако нямаше какво друго да прави, освен да седи в тази бърлога и да съзерцава жалкия живот, в който едничката музика щеше да е шумът от шевните машини на майка му и сестра му или песните от вътрешния двор. Светът имаше друга мелодия — тя започваше отвъд граничния хоризонт на площад Падро. „И един ден ще се завърна и с успеха си ще вдъхна достойнство на тези стари къщи и съсипани хора. От другия бряг на хоризонта…“ Не му идваше поетичният образ. Дори и това не. Музиката на пианиста му додяваше, щеше му се тя да свърши по-скоро, но не желаеше да покаже липса на уважение. Улицата под газовите фенери изглеждаше пуста, само тук-там светеха прозорци, някои все още колебливи светлинки, газеници, свещи, масленици. Полупразният трамвай отмина със скърцане към депото и след него, сякаш нарочно бе чакала преминаването му, на улицата се появи Манон Леонар — платиненоруса коса, жакет от изкуствен астраган, тясна пола и обувки-пантофки, над които се извисяваха два може би твърде едри и тежки прасци. Манон се прибираше забързана; носеше едно пуделче на ръце. Сви в улицата и пред портала я обгърна първата вълна музика, сега звучеше „Сбогуване“ на Шопен, изпълнявано с известна неохота. Обхваната от тревога и любопитство, Манон изкачи стълбите, колкото бързо й позволяваше тясната пола, веднага уцели ключалката, отвори и пусна кученцето, което с приглушен лай хукна по обичайния път към кухнята, където го очакваше вечерята.

— Мамо, аз съм.

Някой свири на пианото отвъд коридорчето, облепено с изображенията на нереални ливади, колони с коринтски капители, водни лилии, езера, силуети на далечни танцьори, които приличат на водни кончета над водата. Майка й се пробужда на люлеещия се стол, млад мъж, когото може би е виждала и друг път, става от малкото кресло и се оттегля плахо, като промърморва някакъв поздрав, а този, който свири на пианото, се е изправил, все още с гръб към нея, но ето, той се извръща, като едновременно пуска пипнешком капака на пианото и отваря уста, може би за да поздрави или да се извини. Ала онемява. Както, онемяла, и самата Манон Леонар разпознава в лицето на пианиста едно старо и любимо присъствие. Един спомен. Един друг човек, който е този. Който е именно този. Дълги години Андрес няма да забрави как Росел възкликна:

— Тереса!

И как почти в същия миг Манон Леонар извика:

— Алберт!

И как се прегърнаха, и как плакаха.

— Точно както дете се втурва към родителите си, след като ги е загубило на някоя гара или многолюдна улица. Веднъж видях така да плаче племенникът ми. Помислил си, че ни е загубил, и когато ни видя, заплака, също както пианистът и Манон Леонар, тоест Тереса — разказа подробно Андрес на Кинтана, докато се разтъпкваха на следващия ден из празното място, където по-рано е бил женският затвор, на площад Рейна Амалия. Андрес разказваше и подритваше камъчета надалеч.