Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Мариса Блументал (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outbreak, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Робин Кук

Заглавие: Заговор

Преводач: Диана Райкова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-22-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2657

История

  1. — Добавяне

6.

Мариса си взе още малко от десерта, нещо, което рядко си позволяваше. Беше втората вечер след връщането й в Атланта и Ралф я бе поканил в уютен френски ресторант. След пет седмици оскъден сън и механично преглъщане на храната в болничната закусвалня, изисканата кухня тук сама по себе си бе празник. Отдавна не беше близвала алкохол и усети, че главата й се замайва от виното. Знаеше, че е станала приказлива, но Ралф седеше и търпеливо я слушаше.

По едно време тя поклати глава и се извини за бъбривостта си, посочвайки празната си чаша.

— Не е необходимо да се извиняваш — увери я Ралф. — Мога да те слушам цяла нощ. Впечатлен съм от работата, която си свършила както в Ел Ей, така и в Сейнт Луис.

— Но аз ти се обаждах, докато ме нямаше — възрази тя, спомняйки си честите им телефонни разговори. Докато беше в Сейнт Луис, си бе създала навик да му телефонира през няколко дни. Разговорите с него бяха резонатор за теориите й, както и начин да се разтовари от чувството за безсилие, породено от това, че Дубчек продължаваше да я игнорира. Ралф влизаше в положението й и я подкрепяше.

— Искам да ми разкажеш повече за обществената реакция — каза той. — Как администрацията и болничният персонал се опитаха да контролират паниката, като се има предвид, че по това време е имало вече трийсет и седем смъртни случая?

Тя се опита да опише бъркотията в Сейнт Луис. Пациентите и персоналът бяха побеснели заради наложената карантина, а д-р Табосо тъжно й бе съобщил, че след вдигането на карантината лично той ще напусне.

— Знаеш ли, аз самата все още се тревожа, че мога да се разболея — призна Мариса със стеснителна усмивка. — Всеки път, когато ме заболи главата, си мисля: „Ето това е!“. И мисълта, че продължаваме да нямаме представа откъде се е появил вирусът, предположението на Дубчек, че източникът е по някакъв начин свързан с медицинския персонал… съвсем не ме карат да се чувствам по-спокойна.

— Вярваш ли в това? — попита Ралф.

Тя се разсмя.

— Предполагам. И ако е истина, значи ти също си изложен на риск. В два от случаите лекарите са офталмолози.

— Не го казвай — засмя се Ралф. — Суеверен съм.

Тя се облегна назад в стола си, когато келнерът поднесе кафе за втори път. Беше с чудесен вкус, но тя предположи, че по-късно ще съжалява, когато се опитва да заспи.

След като останаха насаме, тя продължи:

— Ако Дубчек е прав, значи по някакъв начин двамата очни лекари са влезли в контакт с мистериозен източник. Размишлявам над това от седмици, без да мога да си го обясня. Д-р Рихтер е имал контакти с маймуни; всъщност бил е ухапан, седмица преди да се разболее, а маймуните се свързват с разпространяването на вируса Марбург. Д-р Забриски обаче няма изобщо никакви контакти с животни.

— Мисля, че ми спомена, че д-р Рихтер е бил в Африка — каза Ралф. — Може би това е съдбоносният факт? В крайна сметка този вирус е тръгнал от Африка.

— Истина е — съгласи се Мариса. — Но нещата не съвпадат във времето. Инкубационният му период би трябвало да е шест седмици, а при всички останали са средно два до пет дена. Освен това възниква проблемът с връзката между двете епидемии. Д-р Забриски не е ходил в Африка, а единствената допирна точка е, че двамата лекари са посетили една и съща медицинска конференция в Сан Диего. И отново, шест седмици преди д-р Забриски да се разболее. Това е лудост. — Мариса махна с ръка, сякаш се предава.

— Радвай се поне, че овладя разрастването на епидемиите. Знаеш, че нещата са били по-зле при появата на вируса в Африка.

— Така е — съгласи се тя. — При епидемията в Заир през 1976-а, при който „пусковият случай“ е бил един американски студент, е имало триста и единадесет заболели и двеста и осемдесет летални изхода.

— Виждаш ли — каза Ралф, усетил, че до известна степен статистиката е оправила настроението й. — Какво ще кажеш да се отбием вкъщи за по едно питие след вечерята?

Мариса го погледна, изумена от това колко уютно се чувства в негово присъствие. Изненадващото беше, че отношенията им се бяха развили по телефона.

— Питие след вечеря… звучи добре — произнесе тя с усмивка.

На излизане от ресторанта го хвана под ръка. Когато стигнаха до колата му, той й отвори да влезе, а тя си помисли, че лесно може да свикне с такова отношение.

Начинът, по който докосваше уредите на таблото и волана показваше, че се гордее с колата си. Мариса оцени лукса, когато се отпусна на кожената седалка отзад, но колите не я впечатляваха особено. Не разбираше също така защо хората купуват дизелови машини, след като тракат толкова при запалване.

— Икономични са — каза Ралф.

Мариса огледа интериора. Учуди се, че някой е в състояние да се самозаблуждава, че един скъп мерцедес може да е икономичен.

Не говориха дълго и тя се запита дали отиването в дома на Ралф през нощта е добра идея. Но му вярваше и й се искаше отношенията им да се развият по-нататък. Обърна се да го погледне. Имаше силен профил с леко изгърбен нос като баща й.

След като седнаха на дивана в салона за гости с по една тумбеста чаша бренди в ръка, Мариса спомена нещо, което се бе страхувала да подчертае пред Дубчек заради високомерното му поведение напоследък.

— Има нещо, което при двата първоначални случа ми се струва любопитно. И двамата мъже са били нападнати само няколко дена преди да се разболеят. — Тя зачака за отговор.

— Много подозрително — смигна й Ралф. — Да не подозираш, че крадци обират хора и разпространяват болестта?

Мариса се засмя.

— Знам, че звучи глупаво. Затова не съм го казала пред никого.

— Но все трябва да си мислиш нещо — изгледа я Ралф. — Старата медицинска практика, която те учи да питаш за всичко, включително как е изкарвал прехраната си прапрадядо ти по майчина линия едно време.

Мариса въздъхна и обърна разговора към работата на Ралф и къщата му, двете му любими теми. Времето минаваше и тя забеляза, че той не прави никакви опити за сближение. Почуди се дали е нещо свързано с нея самата, като например това, че е била изложена на риск от заразяване с Ебола. След това, за да станат нещата още по-лоши, той й предложи да остане да спи в стаята за гости.

Тя се обиди. Може би точно толкова, колкото когато той се бе опитал да вдигне роклята й в момента, когато влязоха през входната врата. Поблагодари му и му обясни, че не желае да спи в гостната му; искаше да си спи в собствения дом с кучето си. Последното трябваше да прозвучи като обида, но мина покрай ушите на Ралф. Той не спираше да говори за идеите си за предекориране на първия етаж, и за това, че вече е наясно какво иска.

В действителност Мариса не знаеше как щеше да реагира, ако Ралф бе направил някакви физически опити за сближаване. Беше добър приятел, макар и да не го намираше привлекателен в романтичен аспект. В това отношение, помисли си тя, Дубчек бе далеч по-интересен.

Това й напомни нещо.

— Откъде се познавате с Дубчек? — попита тя.

— Запознах се с него, когато беше изпратен на стаж в офталмологията в Университетската болница. Някои от редките вируси, като Ебола и дори вирусът на СПИН, са били локализирани в сълзите и водния хумор[1]. Някои от тях дори причиняват увеит[2].

— О! — възкликна тя, кимайки, сякаш разбираше нещо. Всъщност, представа нямаше какво е преден увеит, но реши, че моментът е подходящ да помоли Ралф да я закара вкъщи.

 

 

През следващите пет дни Мариса се адаптира към нормалния живот, макар че всеки път, когато телефонът звъннеше, се изпълваше със страх, че има нова епидемия. Багажът й бе опакован в куфара, който стоеше отворен в килера, готов тя само да хвърли в него козметичните си принадлежности. Можеше да излезе от къщи за броени минути, ако се наложеше.

В работата нещата се подобряваха. Тад й помогна да стане по-сръчна в работата с вируси и двамата се заеха с изследване на Ебола. След като стана ясно, че не е в състояние да определи източника на зараза, тя се съсредоточи върху разпространяването й. Възползвайки се от огромното количество данни, събрани от Ел Ей и Сейнт Луис, тя бе начертала сложни карти на отделните случаи, за да онагледи разпространяването на болестта от един човек на друг. В същото време бе съставила подробни профили на всички хора, които представляваха първични контакти, но не се бяха разболели. Както д-р Лейн бе изтъкнал, близките лични контакти бяха необходими, предполагащи вирусен контакт с мембраната на лигавицата, обаче, за разлика от СПИН, предаването по полов път бе фактор само между д-р Рихтер и секретарката му, и д-р Забриски и съпругата му. Приемането на факта, че хеморагичната треска може да се предава между непознати, които използват една и съща кърпа, или при най-обикновено докосване, Ебола правеше страха от СПИН да изглежда като буря в чаша вода.

Онова, което Мариса искаше да направи, бе да докаже валидността на хипотезите си, като използва гвинейски прасета. Разбира се, такава работа изискваше използването на лабораторията с ограничен достъп, а тя все още нямаше разрешително.

— Изумително! — възкликна Тад един следобед, когато тя демонстрира техника, която бе измислила за спасяване на заразени с бактерии вирусни култури. — Сега вече не мога да си представя как Дубчек би отхвърлил предложението ти.

— Аз мога — отвърна Мариса. Почуди се дали да му каже какво се бе случило в хотела в Ел Ей, но изведнъж се отказа. Така нищо нямаше да постигне, а можеше само да причини проблеми в отношенията между Тад и Сирил.

Тя последва Тад в офиса му. Докато си почиваха над чаша кафе, Мариса каза:

— Тад, когато двамата с теб отидохме в лабораторията с ограничен достъп, ти ми каза, че там се съхраняват всякакви видове вируси, включително вируса Ебола.

— Имаме проби от всяка епидемия. Има дори замразени проби от твоите две епидемии.

— А съществува ли някое друго място, освен Центъра, където също се съхраняват такива проби?

Той се замисли за миг.

— Не съм сигурен. Имаш предвид тук, в САЩ?

Тя кимна.

— Армията сигурно разполага с някакво количество в Центъра за биологично оръжие. Човекът, който ръководи лабораторията, е идвал при нас и е проявил интерес към хеморагичната треска.

— Армията също ли разполага с лаборатория с максимално ограничен достъп?

Тад подсвирна.

— Господи, Мариса, ами че те имат всичко!

— И казваш, че шефът се интересувал от вирусната хеморагична треска?

— Той беше един от хората, който отиде заедно с Дубчек при първото избухване на вируса Ебола в Заир.

Мариса отпи от кафето, докато разсъждаваше над интересното съвпадение. В съзнанието й бе започнала да се оформя една идея, една толкова отблъскваща идея, че беше сигурна, че няма дори да обмисли приемлива хипотеза.

 

 

— Един момент, мадам — произнесе униформеният караул със силен южняшки акцент.

Мариса бе спряла пред главния портал на Форт Детрик. Въпреки опитите й няколко дни да се самоубеждава, че армията няма нищо общо с разпространението на вируса, накрая все пак реши да използва почивния си ден да направи собствено разследване. Нападенията над двамата лекари продължаваха да я измъчват.

Полетът до Мериленд бе само час и половина, а после още малко шофиране с взетата под наем кола. Мариса бе използвала опита си с Ебола на терен като оправдание да разговаря с някой друг, запознат с редкия вирус и полковник Улбърт бе отговорил на молбата й с ентусиазъм.

Караулът се върна до колата й.

— Очакват ви в сграда номер осемнайсет. — Той й подаде пропуск, който тя трябваше да сложи на ревера на блейзъра си, след което я стресна с отривисто отдаване на чест. Пред нея черно-белият портал се вдигна и тя се насочи към базата.

Сграда №18 беше бетонна структура без прозорци с плосък покрив. Един мъж на средна възраст, облечен в цивилни дрехи, й махна с ръка, когато тя излезе от колата. Това беше полковник Кенет Улбърт.

Според Мариса той приличаше по-скоро като университетски професор, отколкото на военен. Държеше се дружелюбно, дори весело и не се притесняваше ни най-малко от посещението й. Каза й веднага, че тя е най-красивият и най-миниатюрен служител от Центъра за контрол над болестите, които е срещал. Мариса прие комплимента с чувство на угризение.

Сградата приличаше на бункер. Влизането се осъществяваше през серия плъзгащи се стоманени врати, активирани с дистанционно. Малки телевизионни камери бяха монтирани над всяка врата. Самата лаборатория, обаче, изглеждаше като всяко друго модерно болнично отделение, снабдено с вездесъщия автомат за кафе. Единствената разлика бяха липсващите прозорци.

След кратка обиколка, по време на която лабораторията с максимално ограничен достъп не бе спомената, полковник Улбърт заведе Мариса в закусвалнята, която не бе нищо друго, освен редица автомати за продажба на готови закуски. Тя си взе една поничка и пепси, след което двамата седнаха на малка маса.

Без всякакво предисловие полковник Улбърт обясни, че бил започнал като служител в Националния Епидемиологичен Център в края на петдесетте години и с течение на времето интересът му към микробиологията и вирусологията нараствал. През седемдесетте се върнал отново на студентската скамейка на държавни разноски, за да направи докторат.

— Беше безкрайно по-интересно, отколкото да гледаш зачервени гърла и възпалени уши — каза полковникът.

— Не ми казвайте, че сте бил педиатър! — възкликна Мариса.

Те се разсмяха, когато стана ясно, че и двамата са практикували в Бостънската детска болница. Полковник Улбърт започна да обяснява как е стигнал дотук. Каза й, че имало дълга история между Детрик и Центъра, и че армията излязла с оферта, на която той не могъл да откаже. Каза също, че лабораторията и техниката били великолепни, и най-хубавото — че не трябва да се моли за финансиране.

— Не ви ли притеснява крайната цел? — попита Мариса.

— Не — отвърна полковникът. — Трябва да разберете, че три четвърти от работата тук е свързана с отбраната на САЩ срещу биологична атака, така че по-голямата част от усилията ми са насочени към неутрализиране на вируси като Ебола.

Мариса кимна. Не се беше замисляла над това.

— Освен това — продължи полковник Улбърт, — разполагам с пълна свобода на действие. Мога да работя върху каквото искам.

— И какво е то в момента? — попита тя невинно.

Настъпи пауза. Сините очи на полковника заблестяха.

— Предполагам, че няма да наруша военната тайна като ви кажа, тъй като съм публикувал серия статии върху получените резултати. През последните три години научен интерес за мен представляваше грипният вирус.

— А не Ебола? — вдигна вежди Мариса.

Полковник Улбърт поклати глава.

— Не, последните ми изследвания върху Ебола вируса бяха преди доста години.

— Има ли някой друг в Центъра, който да работи върху Ебола?

Мъжът се поколеба, след което отвърна:

— Мисля, че мога да ви кажа, тъй като в документ на Пентагона миналата година бе публикувана статията „Стратегически изследвания“. Отговорът е „не“. Никой не работи върху Ебола, включително и Русия, главно защото няма ваксина или лечение за това. Веднъж тръгнала, евентуална епидемия от хеморагична треска ще се разпространи по цял свят.

— Но не става така — възрази Мариса.

— Знам — кимна полковник Улбърт и въздъхна. — Четох с голям интерес за двете последни епидемии. Някой ден ще трябва да преразгледаме преценката си за този организъм.

— Моля ви, не за моя сметка — каза Мариса. Последното нещо, което искаше да направи, бе да окуражи армията да работи върху смъртоносния вирус. В същото време изпита облекчение, когато научи, че военните не се занимават с Ебола в момента.

— Разбрах, че сте бил част от международен екип, който е бил изпратен в Ямбуку през 1976-а — каза тя.

— Което ме кара да оценя по достойнство какво правите. Мога да ви кажа, че когато бях в Африка, бях ужасен.

Мариса се ухили. Харесваше този човек и му вярваше.

— Вие сте първият, когото чувам да си признава, че се страхува — рече тя. — Аз се боря със страховете си от първия ден, когато ме изпратиха в Лос Анджелис.

— И имате основателна причина — каза полковник Улбърт. — Ебола е странно нещо. Макар да изглежда, че вирусът може да бъде направен неактивен сравнително бързо, той е изключително заразен, като се има предвид, че е нужно съвсем нищожно количество, за да причини болестта. Това е до голяма степен в контраст с болести като СПИН, например, където трябва да бъдат вкарани милиарди единици от вируса, и дори тогава има малка статистическа вероятност индивидът да бъде заразен.

— А какво ще кажете за източника? — попита Мариса. — Знам, че официалната позиция е, че в Африка не е открит източник. Вие какво мислите?

— Мисля, че това е животинско заболяване — каза полковник Улбърт. — Че сигурно ще бъде изолирана до някакви екваториални африкански маймуни и поради тази причина е зооноза[3] или болест на гръбначни животни, която понякога се предава на човека.

— Значи сте съгласен с позицията на Националния Епидемиологичен Център за последните епидемии в САЩ? — попита Мариса.

— Разбира се. Каква друга позиция има?

Мариса сви рамене.

— Имате ли тук Ебола?

— Не. Но знам къде можем да намерим.

— Аз също знам — каза Мариса. Е, това не беше напълно истина, помисли си тя. Тад й беше казал, че имало в лабораторията с ограничен достъп, но къде точно, тя не знаеше. Когато бяха посетили тайно лабораторията, беше забравила да попита.

Бележки

[1] Течността, съдържаща се в двете камери на окото. — Б.пр.

[2] Възпаление на средния слой на окото. — Б.пр.

[3] Заболяване, пренасяно чрез животни. — Б.пр.