Робин Кук
Заговор (17)

16.

24 май

Започваше да се развиделява, когато Ал, следван от Джейк и Джордж, слязоха от самолета и минаха по ръкава към централния терминал на Сан Франциско. Бяха пристигнали с полет на „Американ“, който първо спря за половин час в Далас, после закъсня в Лас Вегас, където би трябвало да остане само минути.

Джек носеше куфара си с медицинския пистолет, който бяха използвали върху Мехта, а Ал се питаше дали и той изглежда толкова зле, колкото колегите си. Трябваше да се избръснат и да си вземат по един душ, а и скъпите им костюми се бяха намачкали ужасно.

Колкото повече мислеше за настоящата ситуация, толкова повече се отчайваше. Момичето можеше да се намира в момента най-малко в един от четирите града. И това не можеше да се отгатне. Ако я намереха, първо щяха да я накарат да им каже къде е скрила медицинския пистолет.

Като остави Джейк и Джордж да вземат багажа, Ал взе кола под наем, използвайки една от фалшивите лични карти, които винаги носеше със себе си. Реши, че единственото, което могат да правят, е да седят и да чакат около къщата на Тийман. По този начин дори да не откриеха Блументал, тя не би могла да се срещне с доктора. След като се увери, че може да вземе кола с клетъчен телефон, той разгърна картата, която момичето от компанията му бе дало. Тийман живееше в някакво затънтено място, наречено Сосалито. Добре поне че трафикът не бе голям; нямаше дори още 7 часа сутринта.

* * *

Операторът във „Феърмонт“ си отбеляза да събуди Мариса в 7:30, както бе помолила. Предишната вечер й бе провървяло. Малка група конгресмени бе отказала хотела в последната минута и тя без усилие си взе стая.

Докато лежеше в леглото и чакаше закуската, тя се питаше какъв ли е д-р Тийман. Може би не много по-различен от д-р Краузе: егоистичен и алчен тип, чийто опит да защити собствения си портфейл го бе извадил от контрол.

Тя стана и дръпна завесите, поглъщайки с очи спиращата дъха гледка на Бей бридж, хълмовете на окръг Марин с остров Алкатраз, приличащ отпред на средновековна крепост. Прииска й се да беше дошла тук при различни обстоятелства.

Беше си взела душ и се бе увила в дебел хавлиен халат, когато закуската й пристигна: обилна порция от различни плодове, препечена филийка и кафе.

Докато белеше прасковата забеляза, че й бяха дали старомоден нож за белене — с дървена дръжка и много остър. Захапа сочния плод и погледна адреса на Тийман; зачуди се къде ще е по-добре да го посети — в офиса или у дома му. Беше сигурна, че някой му се е обадил след разговора й с Краузе, така че не можеше да разчита на елемента на изненадата. При тези обстоятелства може би по-подходящото щеше да е да го потърси в офиса му.

Справочникът с адреси се намираше в едно от чекмеджетата. Мариса отвори на раздел „Лекари и хирурзи“, откри името Тийман и забеляза, че практиката му е сведена до гинекологични операции.

За да се убеди, че е в града, позвъни в кабинета му. Телефонистката й каза, че ще е отворено след осем и половина. Което означаваше след десет минути.

Мариса се облече и отново се обади. Този път попадна на рецепционистката в отделението, която я осведоми, че не очакват доктора преди три. През този ден той оперираше в Многопрофилната болница на Сан Франциско.

Тя остави слушалката и се загледа към Бей бридж, докато обмисляше чутото. В известен смисъл сблъсъкът с Тийман в болницата можеше да се окаже по резултатен, отколкото в офиса му. Във всеки случай за нея поне бе по-безопасно, ако решеше да се саморазправя.

Погледна се в огледалото. От два дни носеше едни и същи дрехи; трябваше да се отбие някъде и да си купи нещо ново.

Тя закачи на вратата табелката с надпис „Моля, не безпокойте!“, когато излезе от стаята, малко по-спокойно, отколкото в Ню Йорк, тъй като знаеше, че е с няколко крачки пред преследвачите си.

Местоположението на Многопрофилната болница беше страхотно, но вътре приличаше на всяка друга голяма градска болница, със същия хаотичен микс от старомодно и модерно. Голямото оживление и суетня също не се различаваха от останалите болнични заведения. Затова не й беше трудно да влезе незабелязано в лекарската съблекалня.

Докато си търсеше престилка, една прислужничка влезе и я попита дали се нуждае от помощ.

— Аз съм д-р Блументал — каза Мариса. — Тук съм да наблюдавам операцията на д-р Тийман.

— Ето ви ключ за шкафчето — кимна жената, без да се усъмни.

Мариса се преоблече и влезе в чакалнята пред операционната. Вътре имаше към двайсет човека, пиеха кафе, бъбреха или четяха вестници.

Тя мина покрай тях и влезе направо в залата. В преддверието си сложи хирургическа шапка и обувки, след това спря пред голямото табло с графиците. Тийман щеше да оперира в зала 11. Вече правеше втората за дежурството си хистеректомия.

— Да? — вдигна вежди с любопитство дежурната сестра.

— Тук съм, за да се срещна с д-р Тийман — обясни Мариса.

— Влезте вътре. Единадесета стая. — Сестрата вече бе насочила вниманието си другаде.

— Благодаря. — Мариса тръгна по широкия централен коридор. Операционните бяха от другата страна, поделяйки си мястото със съблекалните и анестезиологията. През овалните прозорци на вратата Мариса мерна облечените в хирургическо облекло фигури, наведени над пациентите.

Тя се вмъкна в една от малките стаички за преобличане, сложи си маска, след което влезе в залата, в която оперираше Тийман.

Край пациентката стояха няколко души. Анестезиологът бе застанал до главата, от двете страни на масата стояха двамата хирурзи, имаше и две сестри. Когато Мариса влезе, едната сестра седеше в ъгъла и чакаше нареждания. Тя стана и попита Мариса какво иска.

— Колко трае една операция обикновено?

— Четиридесет и пет минути — сви рамене жената. — Д-р Тийман работи бързо.

— Кой точно е д-р Тийман?

Сестрата я изгледа странно, след което посочи:

— Онзи отдясно — рече тя. — А вие коя сте?

— Лекарка съм, от Атланта. — Не каза нищо повече. Отиде до масата за операции и когато погледна д-р Тийман, разбра защо сестрата се е изненадала: мъжът беше чернокож.

Колко странно, помисли си Мариса. Беше очаквала, че всички от гвардията на Лекарския съюз за действие са възрастни, бели и по всяка вероятност — расово предубедени.

В продължение на известно време остана да наблюдава хода на операцията. Тийман наистина беше добър. Ръцете му се движеха с точност и пестеливост, която не се учи. Това беше талант, божи дар, не нещо, на което свикваш от практиката.

 

 

— Пали шибаната кола — изръмжа Ал и затвори цифровия телефон. Бяха паркирали пред построена на широка площ къща, облицована с червено дърво, кацнала на склона на хълма над град Сосалито. Между евкалиптовите дървета можеха да се видят сините участъци от залива.

Джейк пъхна ключа да запали двигателя.

— Накъде? — Знаеше, че Ал е бесен, а когато беше в такова настроение, по-добре беше да говори колкото се може по-малко.

— Обратно в града.

— Какво казаха от офиса на Тийман? — попита Джордж от задната седалка.

Джейк искаше да каже на Джордж да млъкне, но се боеше да се обади.

— Че докторът в момента оперирал в Многопрофилната болница на Сан Франциско — каза Ал, почти пребледнял от ярост. — Първата му операция по график била в седем и половина и не го очаквали в офиса преди три.

— Нищо чудно, че го изпуснахме — въздъхна Джордж. — Този тип трябва да е тръгнал от къщи цял час по-рано, преди ние изобщо да стигнем дотам. Каква загуба на време! Трябваше да отидем в хотела, както ви казах.

С бясна скорост Ал се обърна назад и хвана розовата вратовръзка „Диор“ на Джордж. Очите на мъжа изпъкнаха и лицето му почервеня.

— Ако ми трябваше съвета ти, щях да ти го поискам. Ясно?

Ал пусна вратовръзката и блъсна Джордж обратно на седалката. Джейк се сви като костенурка в спортното си сако. Едва се осмели да погледне към Ал.

— Какво ме зяпаш? — сопна се Ал.

Джейк не каза нищо, само се надяваше, че от току-що случилото се Джордж ще си извади поука, че трябва да мълчи.

Почти бяха минали моста, когато разговорът се възобнови.

— Мисля, че трябва да вземем друга кола — каза Ал. Гласът му беше спокоен, сякаш нищо не се беше случило. — В случай че възникне проблем и се наложи да се разделим. После отиваме в Многопрофилната. Колкото по-скоро спипаме Тийман, толкова по-добре.

 

 

Сега, когато имаше достатъчно време и се чувстваше сигурна, че може да разпознае д-р Тийман, след като веднъж го е видяла, Мариса излезе от операционната. Върна се в съблекалнята и се преоблече. Искаше да е сигурна, че може да си тръгне веднага след разговора с Тийман. Откри едно свободно място до прозореца в чакалнята и се разположи. Няколко души й се усмихнаха, но никой не заговори.

Мина половин час, преди д-р Тийман да се появи — влезе в стаята със същата лекота и грация, която бе демонстрирал при работата си в операционната и отиде до автомата за кафе.

Мариса се приближи към него. Късите ръкави на лекарската му престилка разкриваха красивия кафяв цвят на кожата му и тренираните мускули на ръцете.

— Аз съм д-р Мариса Блументал — представи се тя, като следеше лицето му за реакция.

Той имаше широко мъжествено лице с добре поддържани мустаци и тъжни очи, сякаш видели в живота повече, отколкото би искал. Той погледна към нея с усмивка. От изражението му беше очевидно, че няма представа коя е.

— Може ли да поговорим насаме? — попита тя.

Тийман погледна асистента си, който тъкмо се приближаваше.

— Ще се видим в операционната — извини му се той, докато се отдалечаваха с Мариса.

Влязоха в една кабинка, отделена от чакалнята с две люлеещи се врати. Имаше само един стол, обърна го и й предложи да седне, докато той самият се облегна на плота, без да изпуска чашата с кафе. Осъзнавайки както ниския си ръст, така и психологическото му превъзходство, тя отмести стола към него, настоявайки, че той трябва да седне, тъй като оперира от ранна сутрин.

— Добре, добре — засмя се Тийман, — сядам. А сега ми кажете какво мога да направя за вас.

— Изненадана съм, че не сте чували името ми — започна Мариса, като го гледаше в очите. — Срещнах се с много хора…

— Съжалявам — каза д-р Тийман и се засмя отново, но с нотка на притеснение и повишено любопитство.

— Д-р Краузе не ви ли се е обаждал във връзка с мен?

— Не съм сигурен, че познавам д-р Краузе. — Тийман насочи вниманието си към кафето.

Първата лъжа, помисли си Мариса. Тя си пое дълбоко дъх и му каза същите неща, които бе казала и на Краузе. От момента, в който спомена епидемията в Ел Ей, той не бе вдигнал очи. Тя усети, че е нервен. Повърхността на кафето се разлюля в чашата му и Мариса се изпълни с облекчение, че не е следващата му пациентка.

— Нямам и най-слабата идея за какво ми говорите — каза д-р Тийман и се изправи. — И за съжаление, чака ме друга операция.

С нехарактерна за нея дързост Мариса леко го блъсна към стола.

— Още не съм свършила — каза тя, — и независимо дали съзнавате или не, вие сте замесен. Давате ли си изобщо сметка колко дълбоко сте затънали! Имам доказателства, че Ебола е съвършено умишлено разпространявана от Лекарския съюз за действие. Вие сте касиер на съюза и аз съм шокирана, че човек с вашата репутация може да е свързан с нещо толкова отвратително…

— Вие сте шокирана? — парира я д-р Тийман, като се изправи отново и се извиси над нея. — Аз пък съм смаян, че имате нахалството да правите такива безотговорни заключения!

— Спестете си възмущението. Публична тайна е, че сте член на Лекарския съюз за действие, така както и че сте съдружник в единствената лаборатория в страната, оборудвана за работа с вируси като Ебола.

— Надявам се, че имате застраховка — предупреди я Тийман и гласът му се извиси. — По-нататък ще говорите с адвоката ми.

— Добре — отвърна Мариса, игнорирайки заплахата му. — Може би той ще ви убеди, че най-полезната политика за вас ще е да сътрудничите на властите. — Тя отстъпи и го погледна в очите. — Сега, когато ви срещнах, не мога да повярвам, че сте одобрили идеята за разпространение на смъртоносна болест. Ще е двойна трагедия за вас да изгубите всичко, за което сте работили, поради недомислието и алчността на други. Помислете за това, д-р Тийман. Още имате време.

Тя блъсна вратата и го остави отчаяно да се оглежда за телефон. По-късно се сети, че е забравила да го предупреди, че ще посети и други членове на организацията. Всъщност нямаше значение, той бе достатъчно изплашен.

 

 

— Ето къде било нашето птиченце! — извика Ал и плесна Джейк по рамото.

Бяха паркирали от другата страна на улицата, срещу входа на болницата. Джордж ги чакаше отзад в друга кола. Когато Ал се обърна да го погледне, Джордж вдигна победоносно палец, показвайки, че също е видял Мариса.

— Днес няма да ни избяга — каза Ал.

Джейк запали колата и когато Мариса се качи в едно такси, той се вля в трафика и подкара към града. Таксито на Мариса се оказа между тях и колата на Джордж отзад. Сега нещата се развиваха точно както трябваше.

— Сигурно вече се е срещнала с Тийман — подхвърли Джейк.

— На кого му пука? — ухили се Ал. — Сега ще я спипаме. — После добави: — По-лесно ще е, ако реши да се върне в хотела си.

Таксито ги задмина, следвано от колата на Джордж. Джейк започна да ускорява. Видя отпред, че Джордж изпреварва Мариса. Щяха да продължат да се придвижват последователно един пред друг, докато Мариса стигнеше до дестинацията си.

Петнайсет минути по-късно таксито й спря зад редица от коли, които чакаха да влязат в алеята към хотел „Феърмонт“.

— Изглежда молитвите ти се сбъдват — каза Джейк и спря от другата страна на улицата срещу хотела.

— Ще се оправя с колата — рече Ал. — Ти си измъкни задника оттук и иди да разбереш в коя стая се е настанила.

Джейк излезе, а Ал се плъзна на шофьорската седалка. Като лавираше между колите, Джейк стигна до хотела преди Мариса да е освободила таксито. Във фоайето той си купи един вестник и го разгъна с привичния жест на непрекъснато пътуващ човек, след което се разположи така, че да може да вижда всички влизащи.

Мариса отиде директно на предното гише и той се приближи зад нея, очаквайки тя да поиска ключа за стаята си. Тя обаче не го стори. Вместо това поиска да използва сейфа си.

Докато служителят й отваряше вратата към офиса зад централното гише, Джейк отиде към таблото с обявите за различните конференции. След малко Мариса отново се появи, преметнала през рамо дамската си чантичка. За негов ужас тя се насочи право към него.

В краткия миг на объркване той си помисли, че го е познала, но тя мина покрай него и продължи по коридора, от двете страни на който се редяха магазини за сувенири.

Джейк тръгна след нея, предполагайки, че се е отправила към асансьорите; беше сигурен, че точно там ще може да я блъсне, смесвайки се с тълпата, която вече чакаше.

Един от асансьорите пристигна и той се качи преди нея, заставайки срещу таблото. Разгърна отново вестника и се престори, че чете, докато тя се пресегна и натисна бутона за единадесетия етаж. Тъй като продължиха да се качват още пътници, тя бе изблъскана в дъното на кабината.

Асансьорът потегли, спирайки почти на всеки етаж; Джейк бе забол нос в буквите, но когато спряха на единадесетия етаж, той излезе, продължавайки да се прави на погълнат от вестника си, като остави Мариса и останалите гости да минат покрай него. Тя спря пред стая 1127, но той продължи да върви. Не се обърна; върна се при асансьора едва когато чу вратата й да се заключва.

След малко беше долу на улицата.

— Е? — изгледа го Ал, разтревожен, че нещо не е наред.

— Стая 1127 — с доволна усмивка отвърна Джейк.

— Гледай да си прав — промърмори Ал и излезе от колата. — Изчакай ме тук. Изобщо няма да се бавя. — Той се усмихна толкова широко, че Джейк за пръв път видя, че венците му са оголени почти до корените на зъбите.

Ал отиде до колата на Джордж и се облегна на прозореца.

— Искам да обикаляш наоколо и да следиш задния вход. За всеки случай.

За пръв път в настроение от много дни насам, той бавно пресече улицата и тръгна към луксозното, обзаведено в червено и черно фоайе.

Приближи се към гишето и погледна преградката за стая 1127. Видя допълнителна връзка с ключове, но нямаше достатъчно много хора, за да разчита, че рецепционистката ще е заета с тях, затова се отправи към асансьорите.

На единадесетия етаж слезе и потърси количката за обслужване на стаите. Откри една, заредена с обичайните чисти чаршафи, кърпи и препарати за чистене. Взе една кърпа и внимателно я сгъна по диагонал, така че да се получи здраво въже. Хвана краищата й с две ръце и влезе през отворената врата на апартамента, в който камериерката работеше.

Дневната се оказа празна. В средата на спалнята се мъдреха прахосмукачка и купчина чаршафи на пода, но не се виждаше никой. Той се приближи до съблекалнята и тогава чу течаща вода.

Жената бе коленичила пред ваната и я търкаше. До нея стоеше бутилка с препарат.

Без да се колебае нито миг, Ал спря зад жената и метна сгънатата кърпа през врата й. Тя издаде няколко приглушени звука, но те се смесиха с шума на течащата вода. Лицето й почервеня, след това посиня. Когато Ал стегна още, тя се свлече на пода като мека парцалена кукла.

Той откри секретните ключове в джоба й на месингов пръстен с размерите на гривна. Върна се в коридора, закачи табелка „Моля, не безпокойте!“ на бравата и затвори вратата на апартамента. След това изблъска количката встрани към стълбището. Разтърка пръсти като пианист, който се подготвя за концерт и закрачи към стая 1127.