Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тополёк мой в красной косынке, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Разказ на кантонера

— Вие ме попитахте защо не искам да замина за Памир. Аз съм памирски киргиз, но попаднах тук, на Тяншан. Кажи-речи, момче още се озовах на строежа на памирското шосе. Дойдох по призива на Комсомола. Работехме с жар, с желание, особено младежите. И може ли инак, прокарваше се път през недостъпния Памир! Аз станах ударник, получавах премии, награди. Казвам го само така, между другото.

Там на строежа срещнах една девойка. Обикнах я, силно я обикнах. Беше и хубава, и умна. Дошла беше на строежа от някакъв аил. По онова време за киргизката девойка това не беше просто нещо. И сега пътят на девойката не е много лек, сам знаете — още ни сковават обичаите. Мина близо година. Вече привършвахме пътя. Необходими бяха кадри за експлоатацията му. Да го построиш, е половин работа, това може да се свърши с общи сили, но след това, за да се поддържа пътят, трябва умение. Имаше при нас един млад инженер — Хусаинов, той и сега работи по тая част, отговорен работник по автотранспорта. Приятели бяхме. Та Хусаинов ми даде съвет да ида на курсове. Мислех си, няма да ме дочака Гулбара, ще я отведат в аила, но не, дочака ме. Оженихме се и останахме там, на кантона. Живеехме си хубаво, сговорно. Трябва да кажа, че за работниците по пътищата, които живеят в планините, по превалите, здравото семейство, жената имат особено голямо значение. По-късно изпитах това на себе си. И ако обикнах работата си за цял живот, не малка заслуга за това имаше жена ми. Роди ни се момиченце, после второ и тогава внезапно избухна войната.

Памирското шосе заприлича на река след пороен дъжд. Рукна народът надолу — отиваше във войската.

Дойде и моят ред. Сутринта излязохме всички от къщи, упътихме се към шосето. Малката си дъщеричка носех на ръце, по-големичката, хванала ме за ръка, ситнеше до мен. Гулбара моя, клета Гулбара! Тя се държеше, мъчеше се да изглежда спокойна, носеше походната ми торба, но аз знаех какво значеше да остане сама на кантона в безлюдните планини с две малки деца на ръцете. Исках да ги изпратя в аила, при свои роднини, ала Гулбара не пожела. „Ще преживеем някак, ще те чакаме, пък и пътят не може да се остави без наглеждане…“ За последен път стояхме край шосето, не откъсвах очи от жена си и децата, сбогувах се с тях. Още съвсем, съвсем млади бяхме тогава с Гулбара, едва започвахме да живеем…

Попаднах във военно-инженерен батальон. Колко пътища, переправи, мостове изпонаправихме! Брой нямат! През Дон, през Висла и Дунав минахме. Случваше се понякога, мръзнеш в ледената вода, гориш сред дим и пламъци, наоколо избухват снаряди, разрушават переправата, хора загиват и вече съвсем без силица оставаш, поне по-скоро да ме убият, си мислиш! Но щом си спомниш за близките си, които те чакат в планините, съвземаш се, не знам откъде се намираха тия сили. Не, мислиш си, не съм дошъл аз чак от Памир, за да загина тук под тоя мост. Със зъби съм усуквал тела на раздалечаващите се подпори, не се предавах… И не загинах, стигнах почти до Берлин.

Жена ми пишеше често, хубаво, че пощата минаваше покрай нас по шосето. Пишеше за всичко подробно, и за пътя също — тя беше останала кантонерка вместо мен. Знаех, че й е тежко, пътят не се намира къде да е, а на Памир.

През пролетта на четиридесет и пета изведнъж престанах да получавам вести. То се знае, на фронта всичко се случва, успокоявах се. И ето че веднъж ме викат в щаба на полка. Така и така, казват, старшина, ти воюва достатъчно, изказваме ти благодарност, ето ти наградите. Връщай се у дома си, сега там си по-нужен. Зарадвах се, разбира се. Дори телеграма пратих. От радост и не се замислих защо ме освободиха по-рано от другите…

Пристигнах в своя край, във военния комисариат хич не се отбих, има време, рекох си, никъде няма да избягам. Право у дома! По-скоро у дома! Срещнах попътна камионетка и поех нагоре по памирското шосе.

Искаше ми се крила да имам, свикнал бях да пътувам на фронтови коли, подвиквам на шофьора в кабината:

— Дай газ, братле, не жали таратайката си. У дома си отивам!

И ето вече сме близо. Зад завоя е моят участък. Не се стърпях. Скочих в движение от колата, вещевата торба на рамо и бегом. Тичам, тичам, отминах завоя и… нищо не мога да позная. Уж всичко си е на място: и планините си стоят там, и пътят е същият, само къщата не се вижда. Наоколо жива душа няма. Само купища камъни. Къщичката ни беше малко встрани, под самата височина. Там има теснини. Вдигнах очи към върха нагоре и примрях. От стръмнината се беше откъснала снежна лавина. Всичко помела по пътя си, нищо не оставила, също като с ноктеста лапа бе свлякла земята по склона и изорала надолу по падината огромен ров. Жена ми бе писала в последното писмо, че паднал дълбок сняг, после неочаквано завалели дъждове. Трябвало е предварително да се взриви лавината, да се свлече долу, но женска работа ли е това…

Ето как се срещнах със семейството си! Хиляди пъти бях гледал смъртта в очите, жив се върнах от ада, а тях като че не ги е имало тук… Стоя и не мога да пристъпя. Искам да викна, да зарева така, че планината да потрепери, а не мога. Всичко в мен се вкаменило, сякаш не съм жив вече. Усетих само как вещевата торба се свлече от рамото ми и падна пред краката ми. Там я и оставих, носех подаръци на дъщеричките, на жена си, разменил бях по пътя някакви вехтории за бонбони… Дълго стоях, сякаш чаках някакво чудо. После се обърнах и тръгнах назад. По едно време спрях, погледнах: планините се люлеят от една страна на друга, доближават се, надвесват се над мене. Изкрещях и се втурнах да тичам. Далеч! Далеч от проклетото място! Тогава заплаках…

Не помня как и накъде съм вървял, на третия ден се озовах на някаква гара. Лутам се сред тълпата като загубен. Един офицер ме извика по име. Поглеждам — Хусаинов, връща се у дома си, демобилизирал се. Разказах му за нещастието си.

— Къде — пита ме — ще вървиш сега?

— И аз не зная.

— Не — казва, — така не може, ще изживееш нещастието си. Няма да ти позволя да се скиташ сам. Ела с мен на Тяншан, ще строим път, а после ще видим…

Ето така се озовах тук. През първите години строих мостове по трасето. Времето минаваше, трябваше да се определя някъде, да заживея постоянно. В това време Хусаинов работеше вече в министерството. Често ме навестяваше, съветваше ме да се върна на предишната си работа — кантонер. Аз не се решавах. Страх ме беше. На строежа не съм сам, а с хора все по-леко е. А там, кой знае, може да умра от мъка. Все още не можех да се съвзема, да забравя миналото. Като че ли животът свърши дотук и занапред нямаше нищо. За женитба и мисъл не ми минаваше. Много силно обичах аз своята Гулбара и дечицата. Струваше ми се, че никога и никой няма да ми ги замени. А да се оженя така само, просто за да върви животът, не е за мене. По-добре да си стоя сам.

И все пак реших да стана кантонер: ще опитам — ако не върви, ще замина някъде. Дадоха ми участък тук, на самия превал. И така, лека-полека свикнах, заживях. Може би защото участъкът е труден: превал. За мен беше даже по-добре. С течение на времето болката в душата ми поутихна, притъпи се. Понякога само ми се присънваше, че стоя като вкаменен пред онова място, където беше къщичката ни, и чувствувам как се свлича торбата от рамото ми… В такива дни от сутрин излизах на шосето и не се връщах в къщи до късна вечер. Така си живеех сам. Вярно е, от време на време ще трепне в душата ми тъжна мисъл: „А може би още веднъж ще срещна щастието?“

И то дойде — трудно, мъчително, когато най-малко го очаквах.

Веднъж, преди четири години, се разболя майката на съседа. Той самият мъчно можеше да се откъсне от къщи: работа, семейство, деца, а старицата от ден на ден ставаше все по-зле. И реших аз да я заведа на лекар. Тъкмо бе пристигнал на участъка камион от пътното управление, докарал бе нещо. Качихме се и заминахме за града. Лекарите настояваха да оставят старицата в болницата, но къде ти. „Искам, казва, да си умра в къщи, не искам да остана. Откарай ме дома, инак ще те прокълна.“ Нямаше как, потеглихме назад. Беше вече късно. Отминахме базата на превала. Внезапно шофьорът спря камиона. Чувам го, че пита:

— За къде отивате?

Женски глас отговори нещо, чуха се стъпки.

— Качвайте се! — каза шофьорът. — Хайде, какво стоите! — и подкара.

Към каросерията пристъпи млада жена с малък вързоп и дете в ръце. Помогнах й да се качи, отстъпих й мястото зад кабината, че да не я духа толкова силно вятърът, а пък аз се наместих в ъгъла.

Потеглихме. Страшно студено беше. Духаше един влажен, пронизващ вятър. Детето се разплака. Тя го люлееше на ръце, успокояваше го, а то хич и не мислеше да млъкне. Виж ти беда! Трябваше да я настаним в кабината, но там бе старицата, полужива. Тогава побутнах жената по рамото:

— Я го дайте на мен, може да се успокои, а вие се наведете по-ниско, по-малко ще ви духа.

Сгуших малкото под полушубката си, притиснах го до себе си. То утихна, засумтя с носленце. Хубаво детенце беше, може би на десетина месеца. Държах го от лявата си страна. И изведнъж сърцето ми трепна в гърдите, без сам да зная защо, запърха като ранена птица. Стана ми и тъжно, и радостно. „Ех, никога ли вече няма да бъда баща?“ — помислих аз. А детенцето се сгушило и не иска нищо да знае.

— Момченце ли е? — попитах аз.

Тя кимна. Виждам, замръзнала, сиромашката, палтото й тъничко. А аз и зиме нося мушама над полушубката, в нашата работа без нея не може. Като придържах малкото, аз й подадох свободния ръкав.

— Издърпайте мушамата от гърба ми. Така може да настинете.

— Не, нищо ми няма, не се безпокойте — отказа тя.

— Дърпайте, дърпайте! — настоях аз. — Завийте се, ще ви пази от вятъра.

Тя се загърна в мушамата, аз подвих полите под краката й.

— Стоплихте ли се малко?

— Стоплих се.

— А защо така късно сте тръгнали на път?

— Така се случи — тихо отвърна тя.

В това време навлязохме в дефилето. Тук беше миньорското селище. Всички вече спяха, прозорците бяха тъмни. Кучета с лай се втурваха подир камиона. И тогава се сетих, че не съм я попитал за къде пътува. Не знам защо си мислех, че до рудника, по-нататък няма накъде: идва превалът, а след това нашият участък.

— Вие, струва ми се, пристигнахте! — обърнах се аз към нея и почуках на кабината. — Още малко остава до превала и по-нататък камионът не отива.

— А тук какво е? — попита тя.

— Рудникът. Нима не пътувате за тук?

— Аз… аз, да, за тук — неуверено каза тя. Но след това бързо стана, подаде ми мушамата, пое в ръце детето. То веднага захленчи. Имаше тук нещо не наред, нещастие я е сполетяло. Да я оставя нощем сама, на студа?

— Вие няма къде да идете! — без заобикалки казах аз. — Не си мислете нищо лошо. Дайте тук малкото! — Почти насила го взех от нея. — Не отказвайте. Ще пренощувате у нас в кантона, а после ваша работа. Толкоз! Карай! — извиках аз на шофьора.

Камионът потегли. Тя мълчеше, захлупила лице в дланите си. Не зная, може би плачеше.

— Не се бойте! — успокоих я аз. — Нищо лошо няма да ви сторя… Аз съм кантонерът Байтемир Кулов. Можете да ми вярвате.

Настаних ги у дома. Имахме една свободна стаичка в пристройката на двора, аз легнах там на миндерчето. Дълго не можах да заспя. Размишлявах. Бях неспокоен. Да разпитвам, е неудобно, аз самият не обичам тия работи, и все пак трябваше да се поразпита едно-друго, може да има нужда от помощ. Тя отвръщаше сковано, неохотно. Но аз отгатвах онова, което недоизказваше. Когато човек страда, зад всяка негова дума се крият десет неизречени. Избягала от къщи, от мъжа си. Горда, изглежда. Личи си, че страда, измъчва се, но се държи. Е, няма що, всеки е свободен да постъпва както иска. Тя най-добре си знае. И въпреки това жал ми беше за нея, съвсем млада жена. На девойка прилича, такава една стройна. Навярно е нежна, сърдечна. Как е могъл онзи човек да допусне тя да остави всичко и да избяга? Но то си е тяхна работа. Ще я кача утре на някоя попътна кола и довиждане. Облъскал се бях тоя ден, заспивам и ми се струва, че пътувам в камион, а под полушубката ми е детенцето. Сгушило се, притиска се до сърцето ми.

Станах на разсъмване. Направих си обиколката, но бързо се върнах. Все си мислех какво правят там моите гости. Тихо, за да не ги събудя, запалих печката, сложих самовара. А тя, оказва се, станала вече и се стяга за път. Благодари ми. Но аз без чай не ги пуснах, накарах я да почака малко. Моят мъничък нощен спътник се оказа забавен малчуган. Голяма радост беше за мен да си поиграя с него… Докато пиехме чай, попитах:

— Вие къде искате да отидете?

Тя помисли и каза:

— В Рибаче.

— Близки ли имате там?

— Не, моите родители живеят в аил, отвъд Тосор.

— О, тогава ще трябва да се прехвърляте на друга кола, неудобно е.

— Но аз не отивам там. Не можем ние да отидем в аила — замислено каза тя на сина си. — Сами сме си виновни.

Предположих, че навярно се е омъжила против волята на родителите си. Така се разбра после.

Тя се приготви да излезе на шосето, но аз я склоних да изчака, да поседи още малко в къщи, за да не стои с детето на вятъра. Кола можех да спра и аз.

Крачех към шосето с натежало сърце. Не зная защо, тъжно и мъчно ми ставаше при мисълта, че след малко те ще си заминат и аз пак ще остана сам.

Отначало не минаваха попътни коли. После пропуснах една, не вдигнах ръка. И самичък се уплаших. Защо правя така? И започнаха моите мъки. Колите профучаваха, а аз все отлагах. Мисля си, ей сега ще спра следващата кола и ръката ми пак не се вдигаше. Хвърли ме в огън. Тя чака там, надява се. Противен станах сам на себе си, а нищо не мога да сторя. Крача по шосето назад-напред. Все си намирам някакви причини, оправдания. Ту кабината студена — стъклата счупени, ту камионът неподходящ, ту шофьорът не ми харесва — кара лудо, а може и да е пийнал. Когато пък минаваха камиони със заети кабини, се радвах като дете. Дано не е сега, нека още мъничко, още пет минути да поседят у дома. „И накъде ще замине? — помислих аз. — В аила не може, сама каза. В Рибаче — но къде ще се подслони там с детето. Ще го погуби зимата. Нека по-добре да остане тук. Ще поживее малко, ще поразмисли кое как е. Може и да се върне назад при мъжа си. Или пък той ще я потърси…“

Ех, цяло наказание, по-хубаво да бях я извел веднага на шосето и да бях я отпратил! Три часа крачих така и тъпках на място. Намразих себе си. Не, мисля си, ще я доведа и пред нея ще спра кола. Инак нищо няма да излезе. Върнах се в къщи. А тя вече излиза от вратата, измъчила се от чакане. Засрамих се. Погледнах я като провинено момче.

— Притеснихте ли се? — смънках аз. — Няма попътни коли, не че няма, ами някак не са подходящи. Вие извинете… Да не си помислите нещо… За бога, влезте за минутка вътре. Много ви моля.

Тя учудено и тъжно ме погледна. Мълчаливо се върна в къщи.

— Съжалявате ли ме? — попита тя.

— Не, не за това. Разбирате ли… Страх ме е за вас. Трудно ще ви бъде. Как ще живеете?

— Ще работя. Свикнала съм.

— Къде?

— Все ще намеря някъде работа. Но назад няма да се върна и в аила няма да отида. Ще работя и ще живея.

Аз замълчах. Какво можех да й възразя? Тя сега за нищо не мислеше. В нея говореше обидата, гордостта. Тези чувства я тласкаха в неизвестността. Но лесно е да се каже — ще работя и ще живея. Ала не става така изведнъж. А да насилваш човека, не може.

Момченцето протегна ръчички към мен. Прегърнах го. Целувам го и си мисля: „Ех ти, хубавец мой, ще трябва сега да се разделим. Мил ми стана, като свой, роден…“

— Ех, тогава да вървим — тихо казах аз. Станахме. Понесох детето, но на вратата се спрях.

— Работа и тук ще се намери — продумах аз. — Можете да живеете и да работите. Има и мъничка квартирка. Защо да не останете. Не бързайте. Винаги може да заминете. Помислете си…

Отначало тя не се съгласяваше. Но в края на краищата аз я убедих.

Така Асел с малкия Самат останаха при нас на кантона.

Стаичката в пристройката на двора беше студена и аз настоях Асел да се настани със сина си в моята къща, пък аз се пренесох в пристройката. Там ми беше съвсем удобно.

Оттогава животът ми стана друг. На пръв поглед нищо не се измени, както и преди си бях сам, но в мен се съживи човекът, стопли се душата ми след дългата самота. Разбира се, аз и по-рано бях сред хората, но можеш да живееш в близост с тях, да работиш, да дружиш, да вършиш обща работа, да помагаш и да приемаш помощ и въпреки това има такава страна на живота, която с нищо не можеш да замениш. Привързах се аз към детето. Тръгна ли на обиколка, увия го по-топло и го взема със себе си, нося го по пътя. Всичкото си свободно време прекарвах с него. Не можех да си представя как съм живял по-рано. Съседите ми бяха добри хора, мили бяха и към Асел и Самат. Кой не обича децата? А Асел е сърдечна, искрена, бързо свикна с участъка. Пък аз се привързах към детето и заради нея. Защо да крия, и от себе си не можах да скрия, колкото и да се мъчех. Обикнах я аз. Обикнах я отведнъж за цял живот, с цялата си душа. Всичко преживяно през годините на самота, цялата мъка и страдание, всичко, което бе загубено, се сля в тази любов. Но аз нямах право да говоря за това. Тя чакаше съпруга си. Дълго го чака, макар че не се издаваше. Често, когато работехме на шосето, забелязвах как посрещаше и изпращаше с очакващи очи всяка кола, която минаваше. А понякога вземаше сина си, отиваше на шосето и с часове стоеше там. А той не се появяваше. Не зная кой и какъв човек беше, не питах и тя никога не говореше за него.

Малко по малко времето минаваше. Самат поотрасна. Ех, това пъргаво мило дебеланче! Не зная дали го беше научил някой, или то само започна да ме нарича татко. Щом ме види, хвърли се на врата ми: „Ата, ата!“ Асел го гледаше и замислено се усмихваше. А на мен ми беше радостно и болно. На драго сърце бих му станал баща, но какво можеш да сториш…

Нея година през лятото поправяхме пътя. Колите минаваха, без да спират. Веднаж Асел викна на един шофьор:

— Ей, Джантай, спри!

Камионът профуча с все сила и спря. Асел изтича при шофьора. За какво поприказваха, не зная, но чух как тя изведнъж викна:

— Лъжеш! Не ти вярвам! Върви си! Заминавай веднага!

Камионът продължи, а Асел се втурна през шосето към къщи. Стори ми се, че плаче.

Работата не ми спореше. Кой беше той? Какво й каза? Налягаха ме разни съмнения и догадки. Не се стърпях, отидох си в къщи, но Асел не се показваше. Вечерта все пак отидох при нея.

— Къде е Самат? Затъжих се за него.

— Ето го, тук е — унило отвърна Асел.

— Ата! — протегна ръце към мен Самат. Аз го прегърнах, забавлявам го, а тя седи печална и мълчи.

— Какво се е случило, Асел?

Асел тежко въздъхна.

— Ще замина аз, Баке — отвърна тя. — Не защото тук ми е зле. Аз съм ви много, много благодарна. Но ще замина… Накъдето ми видят очите, и аз не зная къде…

Виждам, че наистина може да замине. Не ми оставаше друго, освен да кажа истината:

— Ех, Асел, нямам право да те задържам. Но и аз не ще мога да живея тук. Ще трябва да замина. А аз вече съм напускал веднъж пусто място. Какво да ти обяснявам. Сама знаеш, Асел. Ако ти заминеш, за мен ще бъде същото като тогава в Памир. Помисли, Асел… А ако се върне той и сърцето те повика назад, няма да ти преча, ти винаги ще си свободна, Асел.

След тия думи взех Самат на ръце и излязох на шосето. Дълго ходихме ние с него. Нищо не разбираше моето момченце.

Асел остана при нас. Но за какво мислеше, какво бе решила? Стопих се аз през тези дни, лицето ми почерня.

И изведнъж влизам в двора, беше по пладне, гледам, Самат се опитва да ходи както трябва. Асел го прикрепя. Бои се да не падне. Спрях се.

— Баке, твоят син вече ходи, погледни! — радостно се усмихна тя.

Как каза тя? Твоят син! Хвърлих лопатата, приклекнах и повиках с ръце детето.

— Ела-ела-ела, меченце мое! Ела при мен, тичкай по земята, тичкай по-смело!

Самат разпери ръчички.

— Ата! — вика то и преплита крачета, тича. Аз го грабнах, както тичаше, вдигнах го високо над главата си и силно го притиснах до гърди.

— Асел! — казах й аз. — Хайде утре да направим празник за децата „прощъпалник“. Ти приготви връвчица от бяла и черна вълна.

— Добре, Баке — засмя се тя.

— Да, да, непременно от бяла и черна вълна.

Аз яхнах кон, препуснах до приятели скотовъдци, донесох кумис, прясно месо и на другия ден поканихме съседите на нашия малък празник „прощъпалник“.

Сложих Самат на земята, вързах крачетата му с черно-бялата връвчица, така че, ако тръгне, да се спъне. А до нея сложих ножици и изкомандувах на децата, които стояха на другия край на двора:

— Който пръв дотича и разреже вървите, той ще получи първия подарък. А на останалите поред. Хайде, деца! — махнах аз с ръка.

Децата с викове се юрнаха да тичат като на надбягване.

Когато връвта бе прерязана, казах на Самат:

— Хайде, сине мой, тичай сега и ти! Деца, вземете го със себе си!

Децата хванаха Самат за ръце, след тях аз казах, без да се обръщам към някого:

— Хора! Моето жребче вече препусна по земята. Нека бъде бързоног бегач!

Самат потича след децата, после се обърна, викна: „Ата“ — и падна. Ние с Асел едновременно се спуснахме към него. Когато вдигнах момченцето от земята, Асел за първи път ми каза:

— Скъпи мой!

… Ето така станахме мъж и жена.

През зимата заедно със синчето заминахме при старите в аила. Дълго се бяха сърдили те. Ние с Асел трябваше да отговаряме за всичко. Разказах им цялата истина, всичко, както си беше. И те простиха на Асел, заради внука й простиха, заради нашето бъдеще.

Времето течеше неусетно. Самат сега подкара петата година. За всичко между нас с Асел има съгласие и само до едно нещо никога не се докосваме, само за едно нещо не споменаваме. Помежду ни като че има мълчаливо споразумение: онзи човек не съществува за нас…

Но в живота невинаги става така, както искаш. Съвсем наскоро той се появи тук…

Случила се авария по пътя. През нощта. Ние със съседа, моя помощник, отидохме да видим какво е станало. Изтичахме. Един камион се бе врязал в крайпътните камъни. Шофьорът бе изпонаранен, почти в безсъзнание и пиян. Познах го, само името не можех да си спомня. Избавил ме бе веднъж от беда, изтегли на буксир камиона ни през превала. А то не е шега работа — през Долон. По-рано такова нещо тук не е ставало. А той излезе упорит, смел момък. Измъкна ни до кантона. Много ми хареса тогава, по сърце ми дойде. Наскоро след това някой стигна до превала с ремарке. Съвсем малко му оставало, но, види се, нещо му попречило. Обърнал шофьорът ремаркето в банкета, оставил го и заминал. Още тогава си помислих дали не е той, тая луда глава. Съжалих, че смелчагата не е успял да постигне целта си. Но след това товарните камиони започнаха да минават превала с ремаркета. Научиха се момчетата и добре направиха.

Ще си кажа честно, в първия момент не знаех, че това е той, човекът, когото Асел бе напуснала. Но и да знаех, пак щях да направя същото. Домъкнах го до вкъщи и веднага всичко стана ясно. В този момент Асел внесе дърва. Щом го видя, цепениците се изсипаха на пода. Но никой от нас не се издаде. Като че се срещахме за първи път. Най-много от всички бях длъжен да се владея аз, за да не им причиня болка с някоя непредпазлива дума или намек, да не им попреча отново да намерят път един към друг. Тук аз нищо не можех да решавам. Решаваха те: помежду им беше тяхното минало, помежду им беше техният син, с когото аз лежах на леглото, притисках го до себе си и го милвах.

През тази нощ никой от нас не мигна, всеки бе погълнат от мислите си. И аз също.

Асел можеше да си отиде заедно със сина си. Това е тяхно право. Нека постъпят така, както им повелява сърцето и разумът. А пък аз… Но какво ще приказваме, тук не става дума за мен, от мен нищо не зависи, аз не бива да преча…

Той и сега е тук, пътува по нашето трасе. Къде е бил през всичките тези години, какво е работил? Но това не е важно… То си е тяхна работа…

Връщахме се с Байтемир от обиколката. Свечеряваше се. Прибуленият пролетен залез се разливаше по небесната вис над снежните върхове над Тяншан. Колите свиреха и профучаваха по шосето.

— Ето как става в живота — замислено продума Байтемир след известно мълчание. — Не бива сега да заминавам аз от къщи. Ако Асел намисли да си отиде, нека съвестта й бъде чиста, нека ми каже и получи последни напътствия за сина. Той ми е по-свиден от рожден син. Но да им го отнема, не мога… Ето защо няма да замина никъде. Още повече за Памир. То се знае не за вестника разказвам всичко това. Просто като човек на човека…