Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Материнское поле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Преводач: Виолета Матева; Недялка Христова; Иванка Васева; Елена Николова-Руж

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: ноември 1976 г.

Редактор: Минка Златанова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Петър Тонев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2202

История

  1. — Добавяне

Татко, не зная де е твоят гроб, посвещавам на теб, Торекул Айтматов. Мамо, ти отгледа и четирима ни, посвещавам на теб, Нагима Айтматова.

1

С бяла чиста рокля, с тъмен тегелиран бешмет, забрадена с бяла кърпа, бавно върви тя по пътеката сред пожънатите нивя. Наоколо няма жива душа. Отшумяло е лятото. В полето не се чува човешки глас, не вдигат прахоляк колите по междуселските пътища, не се виждат комбайни в далечината, не са пуснали още стадата по стърнищата.

Далеко отвъд сивия широк път мрачна се е ширнала есенната степ. Безшумно се ниже над нея върволица сивопепеляви облаци. Безшумно снове по полето вятърът, вдига коило и посъхнали тревици, тихо се оттегля към реката. Дъха на осланени по ранина билки. Земята си почива подир жътвата. Скоро ще захване лошото време, ще ливнат дъждове, първият сняг ще покрие земята и ще забушуват виелици. Но сега е още тихо и спокойно.

Да не й пречим. Ето, тя спира и дълго се оглежда с помръкнали, старчески очи.

— Здравей, поле — прошепва тя.

— Здравей, Толгонай. Ти дойде? Остаряла си. Съвсем си побеляла. С тояжка си вече.

— Да, старея. Отмина още една година, а за теб, поле, още една жътва. Днес е ден за поменуване.

— Знам, чакам те, Толгонай. Но ти и този път идваш сама?

— Както виждаш, пак съм сама.

— Значи, още нищо не си му разказала, Толгонай?

— Не, не посмях.

— Мислиш, че никой никога не ще му разкаже? Мислиш, че някой няма да се изпусне?

— Не, защо? Рано или късно той ще научи всичко. Порасна вече и от всеки може да го чуе. Но за мен той е още дете. Боя се, боя се да захвана този разговор.

— Човекът трябва да знае истината, Толгонай.

— Разбирам. Ала как да му я кажа? Онова, което зная аз, което знаеш ти, родно мое поле, което всички знаят, само той не знае. А какво ще си рече, като го научи, как ще погледне на миналото? Ще стигне ли с разума и сърцето си до истината? Та той е още съвсем дете. И чудя се аз как да стане, какво да сторя, та да не обърне той гръб на живота, а винаги да го гледа право в очите. Ех, да можех с две думи, простичко като приказка да го разкажа! Напоследък само това си и мисля, всичко става — току-виж, умра. Зимъс нещо се поболях, залежах се, викам си — край. И не че толкова се боях от смъртта — да беше ме споходила, не бих й се опряла, — не, ами се страхувах, че не ще успея да му отворя очите, страхувах се да не отнеса истината със себе си. А той хич и не подозира какво ме мъчи… Жалеше ме, разбира се, дори на училище не ходи, все около мен се навърта, цял на майка си мяза: „Бабо, бабо! Да ти дам ли вода или лекарство? Или да ти метна още една завивка?“ А аз не се реших, езикът ми не се обърна. Наивен е още и някак доверчив. А времето не чака и не зная как да подхвана разговора. Всякак съм премисляла — и тъй, и иначе. Ала колкото и да си блъскам главата, все до едно и също стигам. За да може право да отсъди онова, що е било, правилно да разбере живота, длъжна съм да му разкажа не само за самия него, не само за неговата съдба, но и за много други хора и съдби, и за мен, и за моето време, и за теб, мое поле, за целия наш живот и дори за велосипеда, на който се вози, с който ходи на училище и нищо не подозира. Може би така трябва да му разкажа. Тук нищо не можем изхвърли, нищо не можем прибави: животът ни е забъркал в едно тесто, вързал ни е в един възел. А историята е такава, че и възрастен човек трудно би я разбрал. Трябва да я изживееш, да я почувствуваш със сърцето си… Та и аз още премислям… Зная, че това е мой дълг и успея ли да го изпълня, мога спокойно да умра…

— Седни, Толгонай! Не стой права, краката ти вече не държат. Седни на камъка, двете да помислим. Спомняш ли си, Толгонай, кога за първи път дойде тук?

— Трудно ми е, толкоз време изтече оттогава.

— А ти се помъчи да си спомниш. Всичко си припомни, Толгонай, от самото начало.