Джон Фаулз
Мантиса (4)

IV

Какво им остава на две красиви очи, освен да говорят.

Мариво, „Колонията“

За Бога, тя спокойно може да разкаже всичко. Разбира се, видяла е много повече от този свят, отколкото ние с вас, там е тайната.

Флан О’Брайън

Майлс Грийн отваря очи и втренчва поглед в куполовидния, напомнящ човешки мозък таван, но ако държим на истинността и на някаква макар и най-бегла правдивост в представянето на мъжката психика, трябва да признаем, че той не мисли за всевечно красивата, страстна, даряваща и получаваща млада гръцка богиня в обятията му; той разсъждава дали не извършва нещо непростимо, а точността на изказа изисква да се употреби в описанието на тавана от надвиснали сиви гърдички подчертано рядката дума смехареска; което го подсеща за Алхамбра и оттам се замисля за исляма.

Целува косите на хурията до себе си.

— Браво, мила моя. Това беше много интересно.

Тя го целува по рамото.

— И на мен ми беше интересно, любими.

— Вероятно би могло да бъде и по-интересно, но…

Тя отново го целува по рамото.

— Със сигурност.

— В някои от днешните разигравания бе просто превъзходна.

— И ти, любими.

— Наистина ли?

— Срази ме с новия бекхенд — че си щял да ми плащаш такса.

— Чист рефлекс.

— Беше толкова сладко. — Тя го целува по рамото. — Направо божествено. Направо щях да те убия на място.

Той се усмихва, взира се в тавана и лекичко я привлича към себе си.

— Умната доктор Делфи.

— Умният Майлс Грийн.

— Идеята беше твоя.

— Никога не бих се справила сама, любими. Цял живот очаквам да се появиш.

Той целува косите й.

— Още помня онази нощ толкова ясно. Когато се появи за пръв път.

— Наистина ли, любими?

— Аз си седя и тракам на онази безумна пишеща машина.

— И на всеки десет думи задраскваш девет.

— И съм се запънал на онази проклета героиня.

— Мили, тя просто не беше мен. Бях жестока, за да бъда милостива.

Той я потупва по гърба.

— И в този миг изникваш ти от плът и кръв и сядаш на ръба на писалището ми.

— А ти едва не падна от стола от изненада.

— Че кой не би паднал? Изневиделица изниква някакво ослепително същество, а после заявява, че идва с предложение.

Тя се вдига на лакът и доволно се усмихва.

— На което ти отвърна: „За коя, по дяволите, се мислиш?“

— Направо онемях.

— А когато се представих, ти отвърна: „Не ставай смешна, никога не съм те виждал.“ — Тя се привежда и докосва връхчето на носа му с устни. — Беше толкова смешен.

— Честна дума, не можех да повярвам, докато не ми каза, че ти е дотегнало до смърт да се криеш зад въображаеми жени. Едва тогава започнах да осъзнавам, че сме настроени на една и съща вълна.

— Защото на теб самия ти бе дотегнало до смърт да ги съчиняваш.

Той й се усмихва.

— Все още го умееш до съвършенство. Невероятна убедителност.

— Идва ми отвътре.

Той целува вътрешната част на китката й.

— Бе наистина прекрасно — най-сетне да открия някой, който разбира.

Тя скромно сведе поглед.

— Любими, кой друг, ако не аз?

— Как му дотяга на човек да пише — и още повече, когато е принуден да публикува.

Тя нежно се усмихва и го подканя:

— И?…

— Да можехме да открием един съвършено невъзможен…

— Ненаписваем…

— Незавършваем…

— Невъобразяем…

— Безкрайно редактируем…

— Текст без думи…

— Едва тогава ще можем да изявим истинската си същност.

Тя се навежда и го целува.

— И най-накрая?

Той се взира в тавана, сякаш отново е настъпил възхитителният миг на най-важното откритие.

— Проклятието на прозата.

— Което е?

— Всички онези досадни отрязъци, които разделят еротичните сцени. — Той я поглежда в очите. — Това ми бе достатъчно. Още тогава разбрах, че сме създадени един за друг.

Тя отново отпуска глава на рамото му.

— Забравила съм какво стана после.

— Ти каза: „Боже мой, какво чакаме тогава?“

— О, Майлс, не съм била толкова безсрамна.

— Беше, и още как.

— Любими мой, до онзи миг вече почти седемнайсет века никой не ме бе притежавал в истинската ми същност. Откакто се възцари това убийствено християнство. Всички, които споменах току-що, не успяха да доближат и на километър до истинската ми същност. Ти си наистина първият от… дори не помня името му. Не можех да чакам и минутка повече. — Тя въздъхва. — Поправи ли горката табуретка?

— Не, запазих я със счупените крака като паметен спомен за случилото се.

— О, мили, колко си сладък.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Тя го целува по рамото. Потънали в пълно мълчание, миг-два лежат неподвижно на килима с цвят на повехнали рози. После мъжът прокарва пръсти по гладкия й, сякаш изваян от топла слонова кост гръб, улавя я за кръста и я придърпва по-близо.

— Обзалагам се, че все някой е успял да се доближи.

Тя клати глава.

— Вечно се криех зад някой друг.

— Като Смуглата Лейди. — Той целува косите й. — Не го беше споменавала.

— Всъщност връзката не беше от най-щастливите.

— Бъди добро другарче и ми разкажи.

Тя шумно изпуска въздух, едновременно развеселена и смутена.

— Майлс, това е съвсем лично преживяване.

— На жива душа няма да кажа.

Тя се колебае.

— Ами… мога да ти кажа едно. Да го наричат както си щат, но никога не е бил Лебедът от Ейвън.

Въодушевен и изненадан, той се извръща.

— Нали не казваш, че в крайна сметка все пак е бил Бейкън?

— Не, скъпи. Опитвам се да обясня, че в дългите си безмълвни и сладки размишления той дори веднъж не се сети за нещо така елементарно като една баня. Затова в крайна сметка излязох толкова студена и резервирана. Честно казано, не можех да се приближа на повече от един вик разстояние. Помня, че веднъж го срещнах — скиташе се по Олд Чийпсайд, потупваше се по плешивата глава, повтаряше все един и същи стих… и не можеше да измисли как да продължи. Аз му креснах с все сила през улицата — за прикритие бях застанала до някаква продавачка на цветя — и му помогнах да продължи.

— За кой стих става дума?

— „Не знам как шестват нежните богини“.

— А ти какво извика?

— „Защото отдалеч смърди ми“. Или както там са казвали елизабетинците.

Той се ухилва на тавана.

— Ти си невъзможна.

— Всичките бяха еднакви. Ако литературните историци не се правеха на важни, отдавна щяха да открият, че преживях много лош период от упадъка на Римската империя до изобретяването на вътрешния водопровод.

Той замълчава.

— Да бях знаел от самото начало, че истинската ти не приема нищо сериозно.

Ръката й се плъзва по корема му.

— Нищо ли?

— Освен това.

Тя го щипва по пъпа.

— Аз съм такава, каквато искаш да бъда.

— Значи не си истинското себе си.

— Това съм истинската аз.

— Тогава ми кажи истината за Смуглата Лейди.

— Миличък, изобщо нямаше да ти хареса. Беше досущ като сестра Кори.

— Тоест физически, а не буквално като сестра Кори?

— Съвършено копие. По някакво странно съвпадение.

Той отново се извръща слисано към нея.

— Ерато, нали… не се шегуваш?

— Разбира се, че не, Майлс. — Тя вдига глава и го поглежда в очите. — Де да беше шега.

Той отпуска глава на възглавницата и отново се втренчва в тавана.

— Боже мой. Чернокожа.

— Мисля, че се спряхме на наситенокафяво, скъпи.

— И ти нямаше нищо против?

Тя въздъхва.

— Любими, току-що се пошегувах, разбира се — за Олд Чийпсайд. Аз съществувах само във въображението му. Просто онова, което витаеше в неговото въображение, доста се доближава до онова, което витае в твоето. Разликата е, че ти не спираш дотам — искам да кажа, не конкретно ти, а всички твои съвременници. Всичко трябва да е „истинско“, иначе не съществува. Ти прекрасно знаеш, че истинската „истинската аз“ е въображаема. Аз съм истинска във вашия смисъл на думата единствено защото ти така ме искаш. Това се опитвах да кажа преди малко.

— Чакай малко, ти първа се появи и седна на ръба на писалището ми.

— Любими, просто исках да проверя как ще се чувствам като истинска. Естествено, трябваше да избера някого, пред когото да се представя като истинска. Също тъй естествено се спрях на теб. Това е всичко. Честна дума.

За миг лежаха мълчаливо. После той се размърда.

— Искаш ли да легнем на леглото?

— Разбира се, скъпи.

Тя се изправя и му подава ръка. Нежно се прегръщат, докосват устни, след това ръка за ръка се настаняват на леглото и заемат същата поза — тя опира глава на рамото му, той я прегръща през раменете, тя премята десния си крак върху неговия. Той отново заговаря.

— Забравил съм коя ненаписваема вариация беше.

— Двайсет и деветата.

— Мислех, че е трийсетата.

— Не, мили. Беше две след двайсет и седмата, а двайсет и седмата беше, когато ме накара… — И тя се притиска по-плътно към него. — Знаеш. Калпазанин такъв.

— Искаш да кажеш, когато те накарах да…

— Шшт.

Тя го целува по рамото. Часовникът тиктака и доволно отглежда в утробата си следващия кукувичи зов. Мъжът на леглото заговаря на тавана:

— За нищо на света не бих повярвал. Всеки път съумяваме да го правим още по-невъзможно от предишния.

— Нали ти казах. Ах, ти, маловернико.

— Каза ми, скъпа. — Плъзва ръка по гладкия гръб и я потупва. — Ти и сестра Кори.

Тя леко го щипва.

— Като сестра Кори.

— Правиш я толкова добре. Непрекъснато забравям, че сте една и съща личност. — Той целува косите й. — Откакто тя, искам да кажа ти — фантастично. Нищо чудно, че старият Уилям… особено като пощурееш. Ако всичко е ставало в главата му, разбирам защо е оплешивял.

— Да, скъпи, в главата му.

Той търси дясната й ръка. Сплитат пръсти и известно време лежат, потънали в размисъл.

— Това ми се стори нередно днес. Искам да кажа, само два пъти. Онзи interuptus^[1] не се брои. — Тя не отвръща. — Средно стигаме до три, нали?

— Всъщност до три цяло и три в период, мили мой.

— Значи два пъти е недостатъчно.

— Можем да наваксаме.

— Това е заради литературните глупости. Всеки път, когато се задълбочим в темата, някак изгубваме от поглед основното.

— Скъпи, нямам нищо против, но като имаме предвид коя съм, не мога напълно да пренебрегна тази страна на въпроса.

— Ангел мой, зная, че не можеш. Просто…

— Просто какво, любими?

Той я погалва по гърба.

— Всъщност мислех за едно от днешните ти превъплъщения. — Потупва я. — Както винаги ти се представи много компетентно. Но през цялото време се питах какво отношение има това към всичко останало.

— За кое превъплъщение става дума?

— Когато се правеше на психоаналитик. Всички онези глупости как съм бил воайор и ексхибиционист. Честна дума, дойде ми в повече. При дадените обстоятелства. А и беше малко нечестно. Особено за фиксацията върху майката.

Тя се изправя на лакът.

— Но, Майлс, мили, кой каза едва миналия път, че би изял гърдите ми?

— Не мисля, че можем да вадим отвлечени заключения само защото по някаква чиста случайност като сестра Кори имаш зашеметителни гърди.

— Само като сестра Кори ли?

— Разбира се, че не. — Той докосва за миг тези до себе си. — И като двете.

— Майлс, чух много добре. Каза „като сестра Кори“.

— Грешка на езика.

Тя свежда поглед.

— Честна дума, не виждам никаква разлика.

— Съкровище, всъщност няма разлика.

Тя вдига глава.

— Какво значи това „всъщност“?

— Искам да кажа, че разликата е почти незабележима. А и не може да ревнуваш от самата себе си. Само защото като сестра Кори си една идея по-горда и по-смела. Още по-очарователно дръзка и предизвикателна. — Той отново посяга към предмета на дискусията. — Твоите са по-дискретни. По-деликатни. — Тя отново изучава дискретната деликатност, но вече с известна сянка на съмнение. — Нека ги целуна.

Тя се отпуска на рамото му в предишната поза.

— Няма значение.

— Толкова си суетна.

— Съжалявам, че се оставих да ме придумаш да се направя на чернокожо момиче.

— Мила моя, нали вече се разбрахме. Само едно твое превъплъщение ми е достатъчно — единствено за да ми напомня колко божествена си в истинския си вид. Както и да е, опитвах се да кажа, че колкото и да ти е приятно да ме обвиняваш в кръвосмешение и така нататък, имаме да вършим много по-важни неща. Днес имаше цели пасажи, където изобщо не се споменава за секс. Понякога ми се струва, че губим усет за правилното степенуване на нещата. Трябва да се върнем към духа на онези невероятно прекрасни времена — кога беше това? — когато през цялото време почти не продумвахме.

— Номер осем.

— Тази вариация имаше съвършена структура; беше солидна, сериозна, без прекъсвания — знаеш. Не можем винаги да се издигаме чак до такива висоти, но все пак.

— Като че ли помня, че и тогава бях поравно сестра Кори и себе си — през половината време бях нея.

— Така ли, мила моя? Напълно съм забравил. — Потупва я по гърба. — Колко странно. Можех да се закълна, че през цялото време беше само ти.

Настъпва тишина. Ерато лежи до него. В предишната й поза има една-единствена незначителна промяна — сега е с отворени очи. Човек би се запитал за миг дали не е изпълнена с негодувание. Но скоро това впечатление се оказва погрешно, тъй като тя отново се обръща и целува мястото, където е опряла глава.

— Прав си, любими. Както винаги.

— О, не го казвай, мила моя. Само понякога.

— Просто имам усещането, че ти ставаш далеч по-добър в изкуството да се държиш непоносимо.

— Глупости.

— Напротив, вярно е. Аз не притежавам твоя вроден талант да убивам настроения. Не е лесно, когато цял живот си се опитвал да постигнеш обратното.

— Но днес ти се справи прекрасно. Каза неща, които бях убеден, че никога няма да ти простя.

Тя отново го целува по рамото и въздъхва.

— Направих, каквото можах.

— И успя.

Тя се притиска мъничко по-близо до него.

— Това поне доказва, че решението ми да дойда при теб е било съвършено правилно.

— Много мило от твоя страна, любима.

Тя замълчава.

— Макар че никога не съм ти казвала истинската причина.

— Разбира се, че си ми я казвала, любима. Поне десетина пъти, докато си почивахме. Как винаги си се възхищавала на моята чувствителност по отношение на жените, как си осъзнала, че срещам литературни проблеми… и така нататък. — Тя безмълвно целува рамото му. Той се взира в тавана. — Да не искаш да кажеш, че има друга причина?…

— Нищо особено, мили мой.

— Кажи ми.

— Не бива да се обиждаш. — Тя нежно глади гърдите му. — Просто в този миг се чувствам толкова близко до теб. Не мога да понеса мисълта да ни разделя и най-малката тайна.

— Хайде. Кажи ми.

Тя се притиска мъничко по-силно към него.

— Просто като че ли никога не си си давал сметка колко привлекателни бяха… са… така наречените ти литературните проблеми за момиче като мен. — Тя докосва с пръсти гърдите му. — Никога не съм ти го казвала, Майлс, но го изпитах още първия път, когато се срещнахме. Разбира се, ти не знаеше, че това съм аз, бях се скрила в образа, който се опитваше да съчиниш по онова време. Но през цялото време те наблюдавах, любими.

— И?

— Слава Богу, казах си, най-после едно момче, което никога, за нищо на света няма да го направи както трябва, а освен това почти го знае и сам. През цялото си юношество, докато си блъскаше главата в стената и с мъка докарваше онези… скъпи, наистина е трудно, зная, че всичко беше с най-добри намерения и че ти наистина се стараеше, колкото можеш, и аз се опитвах да ти помогна, но нека си го кажем — онези отчайващо необмислени и неточни опити да ме обрисуваш — през целия този наистина ужасяващ и изнервящ период не изгубих вяра в теб. Защото знаех, че един ден ще те озари прозрение и ще осъзнаеш, че всичко това е пълен абсурд — все едно еднокрак инвалид да се готви за олимпийски атлет. И така се сбъдна тази прекрасна, прекрасна наша тайна. — Тя млъква и развеселено изсумтява. — Като се правеше на старшата сестра беше толкова смешен. Всеки път ставаш все по-добър. Идеше ми да се изсмея на глас. — Той не отвръща. — Майлс, нали разбираш какво се опитвам да кажа?

— Да. Идеално разбирам.

Нещо в гласа му я кара бързо да се изправи на лакът и тревожно да се вгледа в лицето му. Протяга ръка и го гали.

— Мили мой, влюбените хора трябва да бъдат откровени помежду си.

— Зная.

— Току-що си призна най-искрено за гърдите на сестра Кори. Аз просто се опитах да ти отвърна със същото.

— Ясно ми е.

Тя го потупва по страната.

— А и винаги си притежавал рядката дарба да не умееш да се изразяваш. Това е толкова по-привлекателно и интересно, отколкото да ти се удава да боравиш с думи. Мисля, че ужасно се подценяваш. Хора, които знаят какво искат да кажат, при това умеят да го кажат, с лопати да ги ринеш. Ти нямаш понятие нито от едното, нито от другото, което те прави почти уникален. — Тя се вглежда в него с нежна загриженост. — Това е причината, която ме накара да ти се разкрия в истинската си същност, любими. Именно заради това се чувствам толкова сигурна с теб. Зная, че дори ако по някаква случайност се отметнеш — опазил Бог, аз вярвам, че никога няма да го направиш — от нашата малка сделка и се опиташ да опишеш всичко това, изобщо няма да успееш, за нищо на света. В интерес на истината в някакъв момент обмислях и други автори, но никой от тях не можеше да ми осигури тази съвършена сигурност, която ти ми даваш. — Тя го наблюдава, после се навежда към него с неподправено искрен поглед и почти докосва с устни неговите устни. — Майлс, знаеш, че можеш да ме имаш винаги, когато поискаш — тя го целува — и както поискаш. А ако всичко беше другояче и ти можеше да опишеш всичко между нас, просто нямаше да можем да бъдем заедно. Тогава нямаше да имам друг избор и щях да се примиря да бъда просто сянка под старото стълбище към мозъка ти, досаден призрак в машината, а аз не мога да понеса мисълта да бъда за теб просто фантазия. — Тя отново го целува, но този път не се отдръпва и докато говори, докосва устните му с устни. — А и без друго в тази област си много, много по-добър.

Последна дълга целувка и тя отново се отпуска в предишното положение — опира глава на рамото му и премята крак върху него. Той се взира в куполовидния таван и заговаря:

— Само искам да изтъкна, че от гледна точка на съвременността много хора…

— Мили мой, зная. И напълно разбирам защо предпочиташ да вярваш на тях.

Той поема дъх.

— Мисля, че с право мога да изтъкна, че ти самата не си написала и ред през целия си живот и съответно нямаш представа колко дяволски…

— Любими мой… прости ми. Има една малка тайна, която още не съм споделила с теб.

— Каква е тя?

— Ами… в интерес на историческата истина, в самото начало, няколко века след възникването на азбуката, с литературните ми сестри имахме проблеми. Разбираш ли, любими, всъщност нямаше кой знае какъв напредък в писмеността. Разбира се, ние самите бяхме все още твърде неумели да вдъхновяваме творците. Но светът бе сякаш оглушал и ослепял. И пак оная противна Клио беше виновна. Винаги си е била все същата — вечно гледа да се присламчи към властниците, към известните хора. На всичкото отгоре е доста безсрамен сноб. На практика тя им насади в главите, че азбуката е най-добрият приятел на прихода. Те не можеха да го възприемат по никакъв друг начин. Чудесно, паднаха ли ни сега измамниците, които не плащат данъци. Използваха буквите единствено за ония налудничави поменици с волове, гърнета мед и делви вино, както и за писма от сорта „Драги господине, получих вашата незадоволителна глинена плочка от 10-ти миналия месец.“ Знаеш какво имам предвид. И тогава на останалите сестри ни хрумна блестяща идея. Вие, смъртните, очевидно се нуждаете от пример — нещо, което да ви докаже, че в литературните дела също има хляб и какви ли не облаги, точно както в добрите стари финансови дела. Така се споразумяхме всяка да напише образец от своето изкуство, като единствено искаме да ви покажем посоката. С две думи, Майлс, случи се веднъж да надраскам нещо.

— Което, за по-удобно несъмнено е изчезнало?

— Не, мили мой. Онзи ден го видях на витрината на една книжарница.

Той съзерцава тавана.

— Разкажи ми.

— Разбира се, подписах се с псевдоним. Оригиналното заглавие пък е забравено.

— Бих искал да го узная.

— Оригиналното заглавие ли? Как са могли да го изгубят, срам и позор, толкова подхождаше на темата. Тя се изправя на лакът и свежда поглед към него. — Майлс, това не се отнася за теб, разбира се, но всъщност творбата се наричаше „Тези мъже — ще пораснат ли някога?“ Или само „Мъже“, за по-кратко. Не е ли остроумно? — Той изучава изпод вежди радостно-въпросителното й изражение. Тя навежда очи и проследява с пръст очертанията на бицепса му. — Е, в никакъв случай не може да се нарече съвършено. Сега осъзнавам, че така и не съм успяла ясно да предам най-важното послание. Опасявам се, че доста съм надценила интелигентността на читателите си. И до ден-днешен половината изобщо не са схванали за какво се разказва.

Той отново втренчва поглед в тавана.

— Просто ми кажи модерното заглавие.

— Всъщност, мили, имам още една противна сестра. Тя е точно като Клио — същият ужасяващ сноб. Вечно са заедно. Казва се Калиопа^[2] и е покровителка на епоса. Нейната примерна творба бе убийствено скучна. От първата до последната страница веднъж не се споменава за секс и всичко е безумно сериозно, няма и една смешка. И за да й натрия носа, взех един от скапаните й герои и написах „Мъже“ за него. Просто за да покажа какви са те всъщност.

— Моля те, кажи ми истинското заглавие.

— Мили, току-що ти го казах.

— Заглавието, с което е известна в наши дни.

Тя започна да рисува с пръст кръгчета по чаршафа.

— Срамувам се, любими. На никого не съм казвала, че аз съм истинският автор. В много отношения е ужасно примитивно и наивно. Да не говорим, че съм объркала всичките места.

— Значи се споменават множество географски реалии?

Тя продължава да рисува кръгове.

— Всъщност, да.

— И се разказва за пътешествие?

— Може би нещо такова.

— Но аз и за миг не бих допуснал мисълта, че по някакво изключително невероятно съвпадение това пътешествие започва точно след превземането на Троя.

— Любими, предпочитам да не отговарям.

— И като че ли е по-известно под заглавието „Одисея“?

Тя рязко се изправя и скрива лице в длани.

— Господи, Майлс. Какъв ужас! Ти се досети.

Той скръства ръце под тила си и се взира в тавана. Тя тревожно го поглежда, после импулсивно се обръща и се навежда над него.

— Мили мой, не бива да ревнуваш само защото непохватният ми литературен опит случайно се е превърнал в бестселър.

Той се взира в напрегнатите й очи.

— Мислех, че си почиваме.

— Разбира се, че си почиваме.

— Как има дързостта да ме наречеш по-непоносим от себе си… и то само защото между другото подхвърлих нещо за гърди… направо е абсурдно. Още от възникването на научните изследвания в областта на класическата литература всички учени знаят, че Омир е бил мъж.

Тя рязко се отмята назад и отново полага глава на рамото му.

— О, Майлс, засегнах те.

— Очевидно е бил мъж. Бил е гений. Ако питаш мен, ти ревнуваш.

— Съжалявам, че изобщо споменах за това.

— Напротив, постъпи съвсем правилно. Това просто показва нивото, на което разсъждаваш. Ако наистина беше чела проклетата поема, щеше да разбереш, че Одисей се връща в Итака единствено защото никъде другаде не може да намери нов кораб и екипаж. Да не говорим за цялата история със съпругата. Цялото онова тъкане. Всички знаят защо женските паяци обичат мъжките.

Тя се притиска към него.

— Майлс, ще ме накараш да се разплача. Всъщност точно като Пенелопа.

Той поема дъх.

— Добре де, трябвало е да вкара малко сантимент в образа. Предполагам, че в онези времена също се е налагало да се подхвърли нещо и на жените.

— Ако обичаш, не казвай „жените“, сякаш е мръсна дума. И те моля да ме прегърнеш.

Миг-два той не помръдва — но после, завладян от така типичното за мъжката мисъл светкавично прозрение в женската ирационалност, изважда ръка изпод главата си и прегръща богинята; след известно време я потупва по рамото.

— Добре. Вярвам, че си му дала една-две идеи. Цирцея, Калипсо и така нататък.

Тя го целува по рамото.

— Благодаря ти, скъпи. Много свободомислещо от твоя страна.

След малкото спречкване лежат мълчаливо. Макар и внимателно, той нарушава мълчанието:

— Още не сме решили какво ще правим следващия път.

— Решихме. По-малко приказки. Повече действие.

— На някое място можем да вметнем как ти извръщаш глава с досада и погнуса и казваш: „Иска ми се просто да изчезнеш оттук.“ — Замлъква. — Мисля, че следващия път ще го направя.

— Звучи страхотно, мили мой. Искаш ли да продължа да се преструвам на отегчена и погнусена, или тъкмо наопаки?

— Ти решаваш.

Тя се притиска към него.

— Остави глупавите ми женски чувства. Искам онова, което искаш ти. Ти си мъжът.

— Ти нали си безсмъртна.

— Скъпи, наистина ми е все едно.

— Настоявам.

— Добре, ще се преструвам, че ми харесва.

— Не искам да се преструваш.

Тя мълчи. После казва:

— Винаги познавам кога те ядосвам.

— Ни най-малко не ме ядосваш. Просто… е, просто трябва да сложим малко ред. Не може да се импровизира без предварителна идея.

— Да, мили.

— Човек не сяда в ресторант, ако няма намерение да обядва.

— Зная, Майлс.

— Просто казвам, че носим някаква отговорност към онези три цяло и три в период.

— Любими, зная.

— И освен всичко друго занапред те очакват хиляди години живот. А аз…

— Майлс.

Той замълчава.

— До десетата вариация все съумявахме да го докараме до четири-пет. Но по-нататък напълно се провалихме.

— И ти обвиняваш мен за това.

— Съвсем не. Просто е нужна още малко концентрация. И от двете страни. — Продължава, без да й даде възможност да отговори. — Освен всичко друго има какви ли не… наративни похвати, които не сме изследвали напълно.

— Например?

Той се взира в тавана.

— Мисля, че следващия път ще оставя първоначалното лечение изцяло на сестра Кори.

Настъпва тишина.

— Майлс, като жена мога да ти кажа, че тя…

— Струва ми се малко необичайно, че е била достойна за най-великия поет в историята, но не и за мен.

— Ако можеш да определиш мимолетния engouement^[3], който една подчертано провинциална личност изпитва от срещата си с малко евтина екзотика от Барбадос, и то преди четиристотин години… — Тя млъква. — Разбирам, аз съм най-обикновена богиня, нищо повече.

— Тя придоби за мен съвършено ново измерение. Това е всичко.

— Мислех, че вече известните измерения са ти достатъчни.

Той замълчава.

— Няма да споря. Беше просто идея. Щом си толкова велика и не можеш да се въплътиш в един на пръв поглед толкова очарователно човечен и забавен член на неоправдана раса… просто няма какво повече да се каже.

Ерато замълчава на свой ред.

— Само първоначалното лечение ли?

— В интерес на истината можем да го направим…

— Какво да направим?

— Няма значение.

— Не, кажи ми, моля те.

— Може само тя да участва през цялото време. Искам да кажа, ти в нейния образ. Отново като чернокожа муза. Единствено с цел да повишим средната стойност. — Тя не отвръща. — Не че бих се отказал от теб.

— Имаш ли някакви други идеи, Майлс?

— Като изключим предложението за в бъдеще да носиш по-заоблени обувки, когато риташ беззащитното ми тяло — не.

Минава миг, тя се изправя. Свежда глава към него и на лицето й е изписано гузно изражение.

— Бедничкият ми, сладкият ми той. Мисля, че ти се поотмести и аз просто не можах да спра.

— За двайсет и девети път.

— О, Майлс, не съм! Покажи ми къде е. Нека те целуна по-хубаво. — Той докосва долните си ребра. Тя се навежда и продължително целува нараненото място; после се изправя и укоризнено го поглежда.

— Любими, ти си истински англичанин — нищо не показваш. Като с гърдите на сестра Кори. — Тя го съзерцава замислено, но все пак нежно. — Понякога ми напомняш на един човек.

— На кого?

— На един човек, когото познавах много отдавна.

Той я поглежда подозрително.

— Кой е той?

Облегната на лакът, тя нежно гали гърдите му и описва малки кръгове около пъпа му.

— Вече дори не помня името му. Не представляваше нищо особено. Виждала съм го един-единствен път. Всъщност имах един приятел, когото си деляхме със сестра ми Талия. Казваше се Чарли. Водеше ме насам-натам. Просто се забавлявахме.

— Кой е Чарли?

— Нека пак да те гушна. — Тя заема предишната поза. — Мм, толкова е хубаво. Чарли е… О, боже, тази моя памет! Само да не бяха толкова много. — Тя замислено го потупва по рамото; изведнъж радостно го плесва по-силно. — Френски.

— Случило се е във Франция?

— Не, в Гърция. Със сигурност беше в Гърция.

— Но Чарли не е…

Тя посяга с дясната си ръка да му запуши устата.

— Майлс, зная това. Просто имам напълно откачена система за запомняне. Чакай малко. Френски… точно така! Знаех си, че най-накрая ще се сетя. Брекекеке, коакс, коакс. Чарли беше написал една пиеса за жаби.

Той втренчва поглед в тавана.

— Но защо Чарли, за Бога?

— Истинското му име е толкова дълго. Все не мога да го запомня.

— Става дума за Атина в пети век?

— Любими мой, не мога да се закълна за точната дата. Но си напълно прав — наистина беше в Атина, при това много преди дискотеките, фамилията Онасис и така нататък. И то толкова отдавна, че не бива да ревнуваш, той бе сред четиримата мъже, които единствени в цяла Атина не бяха напористи хомосексуалисти — честна дума, момичетата нямаха голям избор — и с Талия му подхвърлихме една идейка за пиеса, с чудесни женски роли, които той разви блестящо, макар че ако трябва да бъда искрена, имаше едно злобно заяждане по адрес на жените от Милет, които… — но това е друга история. Както и да е. Веднъж ни хрумна да посетим стария Джаджа. Жилището му бе просто отвратително — намираше се недалеч от пазара, на приземния етаж, вътре нямаше абсолютно никаква светлина и повече приличаше на пещера отколкото на жилище, а на всичкото отгоре той се беше сгушил в дъното пред един огън… макар че хората навън направо изнемогваха от жега. Представяш ли си? На изкукуригалия дърт глупак очевидно изобщо не му беше до нас и почти не ме погледна, когато Чарли ме представи. Разбира се, бях там incognito, той не знаеше коя съм всъщност. Но и да знаеше, това надали би му направило особено впечатление. Като че ли не го интересуваше друго, освен да размахва ръце пред огъня и да наблюдава идиотските сенки, които се гонеха по стената. С Чарли се почувствахме като четиригодишни. Направо невероятно — сигурно някое хлапе наскоро му бе показало тази игра. От пръв поглед си личеше, че вече е напълно изкуфял. Отдавна трябваше да са го тикнали в старчески дом. Отегчавам ли те?

Той се взира в тавана.

— Продължавай.

— Искам да кажа, че в определен момент човек трябва да престане да се любува на отраженията на разни хвърчащи птички, смешни гримаси и главата на вълка. В крайна сметка на нас непоносимо ни втръсна и за майтап Чарли предложи да си сваля дрехите; помня, че бях с доста кокетен бледошафранен шаячен хитон, извезан по краищата с червена вълна; беше от един любим бутик на остров Кефалония^[4], намира се в галерия с колони, бях го взела от пролетната разпродажба предишната седмица почти без пари, направо от закачалката, а сякаш ушит за мен… Докъде бях стигнала?

— Тъкмо се канеше да се разсъблечеш пред…

— Разбираш ли, просто исках да видя как ще изглежда сянката на голото ми тяло, а и малко да постресна грохналия дърт нещастник — и знаеш ли какво стана? Той грабна метлата, която бе захвърлена до огнището, и забълва какви ли не мръсотии срещу Чарли. Ако си въобразявал, че хористките, които все забърсвал — точно така каза — се вмествали в неговата представа, на Джаджа, за идеалната жена, трябвало да иде да си прегледа вулгарния, болен от евтини водевили мозък. После с цялото си нахалство ми заяви, че носът ми бил прекалено дълъг, веждите ми не били добре оскубани, божественият ми хитон бил една педя по-къс, отколкото трябвало, ръцете и краката ми били твърде кльощави, задникът ми не стърчал достатъчно… с което съвсем се издаде. И той беше като всички останали. За него идеалната жена всъщност представляваше идеалното момче. И Чарли не се посвени да му го заяви право в очите на този мизерник. Ако не беше отскочил навреме, метлата щеше да го перне по главата. В крайна сметка трябваше да се спасяваме с бягство. А Джаджа стоеше на прага, размахваше смотаната си метла и крещеше глупости — как щял да погне пазителите по петите ни — Бог знае как си ги е представял — заради това нарушаване на… — Тя замълчава. — Беше такъв, как се вика…

— Не философ, нали?

— Колко странно. Как се…

— Просто се опитах да отгатна.

— Всичките са един дол дренки, да ти кажа. В един от фарсовете си Чарли добре ги беше изтипосал. Според него не можели да си различат phalloi^[5] от pyge^[6].

— В кой фарс?

— Онази противна Клио веднъж ми каза, че не бил запазен. Но доколкото я познавам, сигурно просто го е тикнала под напоителните канали на инките или нещо подобно. За да се измъкне и на спокойствие да се позабавлява в събота вечер като истинска стара мома.

Той продължава да се взира в тавана.

— И аз… аз ти напомням на стария Джаджа?

Тя го целува по рамото.

— Съвсем далечно, мили мой. Едва-едва доловимо. И то само понякога.

— Не виждам никаква връзка.

— Майлс, недей да се цупиш и да се обиждаш. Не говоря за физическия аспект.

— Кога съм се оплаквал, че си се разсъбличала пред мен?

— Но все се опитваш да ме превърнеш в нещо, което не съм. Сякаш би ме предпочел съвършена. Или като сестра Кори. Струва ми се, че никога не задоволявам напълно изискванията ти. Зная, че имам недостатъци. Всъщност носът ми наистина е с няколко милиметра по-дълъг от идеалната пропорция. — Тя замълчава. — Някога имах и друг приятел. Той все ми се подиграваше за това. Но той си беше плъх. Излизаше с отегчителната до смърт Калиопа. Само че аз му го върнах тъпкано.

— И кой беше той?

— Нали не се дразниш, че дърдоря толкова много? Кажи ми, ако ти преча. Ами просто прилепих думата „нос“ към истинското му име. После го изпратиха в изгнание. Там написа възможно най-разводненото… как му се вика… за основаването на… нали знаеш. Хик хек хок.

— На Рим?

— На Рим.

Той втренчва поглед в тавана.

— Бъркаш двама души.

— Не ги бъркам. Ще го помня цял живот.

— Вергилий е писал за Рим.

— Разбира се. Колко си умен — как се сети.

— А ти си имала връзка с Овидий.

Настъпва тишина.

— Майлс, напълно ли си сигурен?

— Публий Овидий Назон. Като „нос“ на латински.

— Едва сега като че ли започвам да се досещам. Не съм ли го вдъхновила да напише ода или нещо подобно?

— Онзи е Хораций, за Бога.

— А, да. Онова изящно творение за врабчето.

— Катул.

— А, помня и него. Беше истинско съкровище, толкова обичах да го дразня. Бях неговата Ливия.

— Лесбия. Божичко!

Тя се притиска към него.

— Мили мой, съжалявам. Наистина полагам големи старания.

— Питам се, ако имаш такова отношение към великите поети от миналото, какво, по дяволите, ги очаква…

— Майлс, аз просто вдъхновявам хората. Хвърлям семето. Не мога да бъда едновременно навсякъде, за да видя какво цвете ще поникне. А и така ме болят очите, като чета на други езици. Никоя освен нашата азбука не притежава за мен същите нюанси.

Майлс Грийн се взира в тавана и мълчаливо размишлява. Тя го целува по рамото.

— Мили мой, кажи ми за какво си мислиш.

— Знаеш за какво си мисля.

— Хайде де.

— Питах се дали си прочела и ред от онова, което съм написал.

Тя замълчава. После се сгушва в гънката на врата му и го целува.

— Майлс, чела съм някои рецензии. И съм чувала много хора да говорят за работите ти.

— Но не си ги чела.

— Зная за какво се разказва. Общата насока.

— Попитах те дали си ги чела.

— Ами… не в буквалния смисъл на думата, любими мой. Все се каня. Честна дума.

— Благодаря.

— Майлс, знаеш, че обичам истинската ти същност.

— Ако обичаш, престани да употребяваш думата „истинска“. Напълно разби цялото ми доверие в нея. — И преди да е успяла да изрече каквото и да било, продължава: — Първо ми казваш, че съм безнадеждно невъздържан и неточен. После изведнъж става ясно, че всъщност не си прочела нито ред от проклетите ми писания. Знаеш ли какво? Трябва да се заемеш с писане на рецензии.

Тя скрива лице в рамото му.

— Приличаме си. И аз не се справям много добре с думите.

— Виж, Ерато. Игричките, които си играем в полувремето, тъй да се каже, са едно нещо. Но ти все по-настоятелно се опитваш да ги намесиш в почивките ни. Все по-настоятелно се подиграваш с неща, на които държа. Като действителността например. И за Бога, само не ми казвай пак, че просто си такава, каквато аз те искам. Не съм те искал такава. Ти сама си решила каква да бъдеш. И вече надхвърляш границите на всякакви шеги.

— Моля те, не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Просто съм шокиран. И дълбоко огорчен.

Той се взира в тавана. Ръката й леко се плъзва по корема му и намира увисналия пенис; започва да го гали, после лекичко го стисва. След малко мъжът се обажда:

— Все ги замисляш разни.

Тя го целува по рамото.

— С което те надминавам.

— Нямах предвид това.

— Не мога да се оправя с имената. Все едно главата ми е пълна с мухи, които непрестанно бръмчат.

— Не можа ли да измислиш по-хубаво сравнение?

— А какво му е на това, любими?

Той продължава сърдито да стиска устни, но вече не издържа.

— Прекрасно помниш всичко. Особено когато пожелаеш.

Тя продължава да си играе с пениса.

— Някои неща.

Той оставя кратка пауза, преди да продължи:

— Много правилно от твоя страна. Аз, естествено, разбирам, че онова същество от парнаската поляна е просто метафора, символ на азбучните сливания, които пораждат думи и така нататък. Но не проумявам защо не можеш да ми простиш липсата на богат сексуален опит, какъвто притежаваш ти. Мисля, че изобщо не искам кой знае колко много, като те моля само за час-два да наденеш нечия чужда кожа. Поне от време на време.

— Майлс, зная, че чернокожите са красиви, но мъничко ме боли, че не ти се струвам достатъчно красива такава, каквато съм. Да не говорим, че в началото се уговорихме да се превъплъщавам само когато ми се прииска.

— Само че на теб никога не ти се приисква.

— Не разбирам защо просто не бъдем себе си.

— Защото ти не ме разбираш. Понякога си мисля, че би било най-добре, ако двамата бяхме съвсем различни хора.

Тя повдига пениса му, после го пуска и той безжизнено увисва.

— Разбирам те, любими мой. Може и да не съм чела книгите ти, но съм прочела онова, което е в сърцето ти. Зная и кътните ти зъби. — Тя потупва пениса сякаш за довиждане, после плъзва ръка по рамото му. — Моля те, нека не говорим повече. Нека малко да си починем. Може би след минута ще ми дойде друго настроение. И тогава ще започнем следващия преговор.

— Изобщо не смятам въпроса за приключен.

— Мили мой.

— Напоследък само говорим. Имах те само два пъти през целите тези поне сто и осемдесет страници — разбира се, ако това бе обикновена книга със страници, а не ненаписваем нетекст. Не сме тук за това.

— Обещавам да измисля нещо очарователно за следващия път.

Той изсумтява.

— Така не става.

— Любими.

— Добре де.

— Няма да изрека и дума. Ще бъда твоя до безкрай.

— Добре ще се позабавляваме.

— Обещавам.

Тя го потупва по рамото. Той понечва да каже нещо, но се отказва.

В стаята цари пълна тишина, в която отеква единствено тиктакането на стенния часовник. Те лежат на тънещото в здрач легло, телата им се преплитат, очите им са затворени — очарователна картина на интимна хармония; сгушена жена, мъж, който я закриля, покой след чувствения ураган. Тя повдига десния си крак малко по-нагоре и докосва слабините му, сънено потърквайки се в хълбока му; после отново замръзва в неподвижна поза.

В този миг всички мъже трябва да съчувстват на Майлс Грийн — или поне самият Майлс Грийн е твърдо убеден в това. Смята, че никой не може да го вини за припламващото понякога неблагоразумно желание да поеме (тъй да се каже) по стъпките на Барда^[7].

И наистина — най-вече за свое собствено утешение — за минута извиква пред погледа си жизнерадостната, напориста и вече исторически възхитителна карибка. Но после, съвсем естествено, тишината го отвежда до други възможни изходи от настоящето затруднение. Пред очите му като в калейдоскоп се плъзгат и стрелкат полинезийки, ирландки, венецуелки, ливанки, балинезийки, индийки, италианки, рускини и какви ли не други; свенливи, страстни, дръзки и хладни; съблазнителни, потънали в сълзи, игриви и разярени… цяла Организация на обединените нации от женски очи, устни, гърди, крака, ръце, слабини и задници; но уви, те се мяркат само за миг, като снимки на шумолящите страници на списание или като снежинки, които замръзват, защото са неосъществими.

Най-влудяващото, разбира се, е, че всички те са заключени в тялото, сгушено от дясната му страна, и очакват да вдъхнат или да им бъде вдъхнат живителен дъх, за да придобият очарователно измамна плътност — разбира се, само в случай че проклетото момиче (Омир, как ли не), с цялата си абсурдно капризна и банална женска суета (подчертано абсурдна предвид на произхода му от семейство, където всички са обзети до степен на полуда от манията да демонстрират колко са полиморфни) бъде заставено да се подчини. Трябва да се отбележи, че като мнозинството божества в дългата си кариера и Ерато бе прихванала някои доста глупави човешки привички. Съдейки по поведението й, човек спокойно би могъл да заключи, че тя е най-обикновена жена — дори още по-зле, най-обикновена съпруга.

Така размишлява Майлс Грийн. С обичайната си обективност той заключава, че не би могъл да се оплаче от факта, че, общо взето, ден след ден, с всичките му плюсове и минуси е имал на разположение богиня, която е готова едва ли не на всичко (като изключим метаморфозите и бразилската чупка) в леглото; нито пък безнаказано да пренебрегва единствената отстъпка, която тя бе направила в полза на извечното човешко псевдодуховно търсене на нещо, което бе един сантиметър (или една сричка) по-съвършено от онова, което той вече притежаваше — сестра Кори. Въпреки това не може лесно да й прости всички останали отстъпки, които спокойно бе в състояние да направи в подходящия момент. Откритието, че е възможно една муза да бъде лишена от въображение в тези неща, искрено го разочарова — по въздействие можеше да се сравни с изкусен батос^[8].

Все едно да ти дадат ферари и да ти поставят ограничение на скоростта двайсет километра в час.

Най-сетне трябва да се изправи пред това признание — ако предварително не знаеше коя е, човек с неудоволствие щеше вече да се пита дали пък всъщност тя не е просто една еснафка. Всички тия приказки за „истинската същност“ граничат с дребнобуржоазния манталитет, с етоса на продавачките. А що се отнася до това, че ревнуваше от себе си единствено защото впоследствие той бе стигнал до откритието, че я намира за още по-привлекателна в чужда кожа… просто няма думи. Човек вече е на път да попита наистина ли се е родила на Парнас, или по-скоро в някой манастир.

„Но Господ ми е свидетел, мисли си Майлс, това далеч не е най-лошото.“ Тази последна и непоносимо многословна вариация просто потвърждаваше отдавна зародилото се подозрение. Представата за музите като за свенливи и плашливи девойки е една от най-големите заблуди, в които човечеството е било въвличано някога. Вместо „свенливи и плашливи“ четете „непоправимо фриволни и непочтени“ — и може би ще получите много по-точна представа що за същества са. Като тази, която лежи до него — подуши ли нещо сериозно, и дим да я няма. Искам да кажа (казва си Майлс), да вземем за пример въпроса, който не повдигнах, но следващия път на всяка цена ще изтъкна — защо деветдесет и девет процента от всичко, което това момиче и сестрите му уж вдъхновяват, винаги е било и остава разхищение на хартия и мастило. Този факт просто показва, че хич не ги е грижа. „Танцуващите Момичета от Делфи“ е добро и твърде точно определение… Боже мой, на драго сърце би се обзаложил, че малцината, които са създали нещо ценно, са го постигнали не толкова заради, а по-скоро въпреки Ерато.

Но онова, което най-безсрамно издаваше подлата й игричка, бе фактът, че ако пожелае, настина е способна да вдъхновява. Стига да поиска, спокойно се е справяла с ролята на Смуглата Лейди, Лесбия, Калипсо и коя ли още не, а при липса на друго е била готова дори да се преправи на гръцка ваза^[9] или света девица. Но го е правила за други мъже — за него се противеше дори на неофициален сеанс в ролята на една най-обикновена карибка. В работно време дори не си бе направила труда да провери на какво е способен Майлс Грийн с малко сериозно и неподправено вдъхновение, нито пък да прочете какво е написал в миналото — иначе веднага би разбрала, че той е твърде значителен човек, за да заслужава подобно пренебрежително отношение.

Отново трябва да се подчертае (казва си Майлс): тя е непоправимо плитка, както и непоправимо бъбрива. Спокойно би могъл да си затвори очите пред начина, по който в замяна на задоволителното си тяло пародира всички литературни теории, които човек изповядва. Но вече е потресаващо ясно, че дори това не приема насериозно. Авторът и написаното може и да не заслужават уважение, но в никакъв случай не бива да забравяме, че в това най-важно нещо на света жените не могат да правят каквото си поискат.

Именно това определя поведението й — негодуванието от физическото привличане, което изпитваше към него: ярък пример за това колко се бе отдалечила от истинската божественост и принципите на Декарт и колко е заприличала на най-обикновена, средностатистическа гражданка на двайсети век с промит мозък. Бог е свидетел, тази порода му е достатъчно добре позната от моничния свят извън сивата тапицирана стая: веднага щом подушат, че издайническите желания на тялото заплашват безценното еманципирано его, се превръщат в неохотни, досадни, пренебрежителни мърморани със змийски език; сами си го просят, после се отмятат; в един миг робини на сетивата, а в следващия вече наперено ти демонстрират така наречената свобода на волята; вечно се присмиват на онова, което не разбират, и се опитват да принизят мъжете до собственото си равнище. Проблемът е, че така и не порастват; нямат усещане за точния момент, никога не знаят кога да спрат и да се държат както подобава на възрастта им — ярък пример за това е самата Ерато.

Майлс мислено се връща към първите вариации — бяха толкова физически, така страстни, лишени от почти всякакъв диалог; експериментални до степен, в която се превръщаха в очарователно невъзможни като текст. А сега?! И тя е виновна за всичко. С жените човек рано или късно свършва в блатото на реалността, или иначе казано, в море от думи. От време на време дори се пита дали пък жените не са изобретили литературата, за да си върнат тъпкано на представителите на превъзхождащия ги мъжки пол, с цел умишлено да ги заблудят и да ги разсеят; да ги въвлекат в напразно прахосване на интелектуални сили и потенциал в мантиси^[10] и тривиални подробности, по-безплътни и от сенки по стените. Всъщност не е ли това една колосална конспирация — и кой е на дъното на всичко? Разбира се — това вечно изплъзващо се, злонамерено и двулично създание, което лежи до него — че кой друг?!

Може би ви се струва, че Майлс Грийн трябва вече да е изпаднал, и то съвсем основателно, в твърде мрачно настроение. В действителност той лежи на леглото, а на устните му за най-голяма почуда танцува нещо подобно на усмивка. Причината е проста. Току-що му хрумна един изключително хитър ход с жертвена пешка, в замяна на която възнамерява да получи царица. Причината за одевешните неколкократни забележки относно сестра Кори и гърдите й съвсем не се коренеше в липса на такт, нито пък демонстрираше проява на пренебрежение — те бяха умишлено направени с цел да се надхитри противникът, който съвсем очевидно бе решен да надхитри него самия. Когато у Ерато покълне достатъчно ревност към сестра Кори, той спонтанно и с лекота ще предложи напълно да я отхвърлят — а после ще предложи нова заместничка. Тази далеч по-съвършена и подходяща кандидатка за мястото вече е избрана — не без подробен анализ на всички възможни посоки за развитие, както вече бе упоменато. В интерес на истината той дори се пита как е могъл да бъде толкова глупав, че да не разбере от самото начало колко е по-подходяща; още повече, че опитът, който ще извлече от подобно въплъщение, ще послужи на гъркинята (Боже, колко са били прави троянците за гръцката щедрост) като един толкова необходим урок относно правилното поведение на лицето пред биологическата реалност.

Взира се в тавана и извиква във въображението си новата кандидатка. Тя е японка — скромна и изящно покорна по кимоно, изящно безсрамна и също тъй покорна без него. Но най-голямото й достойнство се състои в неспособността й да говори английски. Самата мисъл кара душата на Майлс Грийн да тръпне от удоволствие. С нея всякакъв друг разговор освен диалога на плътта е сладостно невъзможен. Разбира се, човек би могъл да отпусне на Ерато, a la japonaise, някое и друго изречение на развален английски. „Здравей, Джони“, „Ти обича непослушна нипонска момиче“ и разни подобни безсмислици — но всичко друго би било великолепно и безспорно неправдоподобно.

Представя си я как смирено навела очи, тя подрънква на своя шамисен — далеч по-сносен заместител на пукнатата лира; после, най-сетне разголила бялото си тяло, ухаещо на оризова пудра и хризантеми, с разпусната лъскава черна коса, тя коленичи до него — своя самурай — и се отдава на сложна церемония, която непрестанно задълбочава и усилва удоволствието — еротичен еквивалент на прословутия чаен ритуал. Трепкащите като птички ръце, косата с дъх на водорасли, закръглените гърдички — и всичко това в пълна тишина. Най-сетне, доведен до полуда (този момент си представя най-ясно), той я хвърля на татамито, или както там се казва, тя лежи в краката му и го приканя да поднесе върховната награда, с която ще благоволи да дари еротичните й умения. Тази безкрайно смирена жена, най-после истински восък в ръцете му, предана и преизпълнена с почит, доволна от всичко, преливаща от възхита, и най-вече несравнимо няма — като се изключи някой и друг дрезгав неразбираем стон на дискретно ориенталска наслада, дарена й от нейния господар и господ…

Майлс Грийн се рее в тези приятни видения със спуснати клепачи. Но сега отваря очи. Изпитва странното усещане — също тъй неразбираемо като японските въздишки, които току-що отекваха в дясното му мозъчно полукълбо — че целият е увит в хавлиени кърпи, все едно се намира в турска баня или е изпаднал в треска.

— Ерато?

На вид полузаспала, тя промърморва:

— Да, скъпи?

— Защо тук изведнъж стана адски горещо?

Тя го потупва по рамото.

— Шшт. Сега си почиваме.

Минава известно време.

— Всичко ме сърби.

— Не обръщай внимание, скъпи.

Главата го сърби влудяващо и той вдига ръка да се почеше. Пръстите докосват косата. В следващия миг той скача в леглото, сякаш е докоснал не собственото си тяло, а казан с вряла вода.

— Господи Боже мой!

В следващия миг извършва зашеметяващ (при други обстоятелства) атлетичен скок и от леглото се оказва на килима с цвят на пепел от рози, с ужас взирайки се в собственото си тяло. Ерато дори не отваря очи.

Отново промърморва:

— Нещо нередно ли има, мили мой?

Вместо отговор той надава рев — звук нито толкова дълбинен, нито толкова космически като онзи, с който тя оглуши същата тази стая преди известно време, но също толкова показателен за обзелата го ярост, която не може да се опише нито с нито думи, нито с каквито и да било други способи. Както и преди този сърцераздирателен in extremis зов за помощ не извиква никакъв ответ в причинителя си; този път дори стенният часовник не реагира.

Но Ерато все пак отваря тъмнокафявите си очи и се повдига на лакът. Не успява съвсем да прикрие усмивката от божествените си гръцки устни. Ако тази липса на съчувствие е чудовищна, то трябва да признаем, че не по-малко чудовищен, и то съвсем буквално, е и видът на стенещия — защото в този миг той свежда поглед към краката си. Те са странно закривени, с издути бедра и изопнати прасци, от горе до долу покрити с рошава черна козина, и завършват не с ходила, а с двойни копита. Ръцете му безпомощно се впиват в новопоникналата на лицето му брада, после посягат към заострените уши, към челото, където изпод косата изскачат две дебели рогчета, дълги по около пет сантиметра. Светкавично посяга (невероятно, не бе забравил познанията си по класическа митология) към най-долната част на гръбнака и търси опашка — но, изглежда, поне тя му е спестена. Това не е толкова утешително — бледата кожа със северноевропейски тен е потъмняла до неузнаваемост; но ако имаше огледало, щеше да установи, че физиономията на този фавън има далечна прилика с лицето Майлс Грийн. Но заключителният елемент на новото му тяло, щръкнал с нахално колосалните си размери, задминава с цели тетрорхидни мили своя предшественик, заемал същото място.

Разкъсван от ужасяваща смесица от шок и ярост, Майлс Грийн вдига поглед към смеещото се лице на леглото.

— Ах, ти, подла мръснице!

— Но, любими мой, в Древна Гърция това се нарича анагноризис. Освен това си мислех, че би искал да разбереш как се чувствам аз. За разнообразие.

— Това е непростимо!

— А ми казваш, че не съм разбирала истинската ти същност.

— Върни ми предишния вид!

Тя го измерва с поглед.

— Така ти отива. А освен това трябва да се погрижим за средната стойност.

— Върни ми предишния вид, мътните те взели!

— Всъщност по този начин можем да направим малка вариация по темата за амнезата. Само че сега ще страдаш от тежка форма на сатириазис.

— Боже Господи, сама си го просиш! — Тя се обръща по корем, подпира брадичка върху дланите си и безмълвно му се усмихва през рамо. — Каква безвкусица… нямах предвид това!

— Ще пропуснем дифтонгите. Поне първия път.

— Боже мой. — Той отново свежда поглед към итифалическото си тяло. — Това е отвратително. — Стрелва я с яден поглед, изпълнен омерзението на заклет трезвеник, комуто поднасят литър и половина малцово уиски. — Не проумявам как изобщо ти хрумна… това чисто и просто показва що за жена си.

— Мили мой… не е така. Просто се интересувам от азбучните комбинации, които съставят думите. Символично.

Той се втренчва в засмяното лице.

— Добре. Изигра си глупавата шегичка. А сега ми върни предишния вид. Моментално! — Тя прехапва устни. Той насочва черния си пръст към нея. — Предупреждавам те. Ще го напиша. До последната думичка.

Усмихвайки се, без да отклонява поглед от лицето му, тя бавно започва да рецитира гръцката азбука:

— Алфа, бета, гама…

— Ще те превърна в посмешище за… Ще разбия всички илюзии за теб, ще… Боже мой, ще ти покажа, че в тази игра участват двама. — Крещи: — Наистина!

Тя се отпуска на възглавницата, протяга ръце, сякаш се припича на слънце, и затваря очи. Полуизвърната към него и с усмивка на уста продължава да изрежда гръцките букви, сякаш си припомня отдавна отминал летен следобед.

— … мю, ню, кси, омикрон, пи…

— Чуваш ли какво говоря!

— … фи, хи, пси, омега.

— Добре. Стига толкова.

Тя продължава; или по-право, започва отначало:

— Алфа, бета, гама, делта, епсилон…

— Край.

— Зета, ета, тета, йота, капа…

— Давам ти последна възможност.

— Ламбда, мю, ню — ню беше божествено — кси всъщност идва малко прекалено, омикрон само си показва, пи, ро…

— Край. Дефинитивно, окончателно, категорично, безпрекословно, безапелационно, веднъж завинаги, край.

— Сигма, таф…

— До последната думичка!

— Юпсилон, фи…

— До края на живота си няма да ти проговоря!

— Хи, пси, омега.

— Заповядвам ти да напуснеш съзнанието ми. Моментално!

— Да, мили. Алфа, бета…

Какъв късмет, че стаята има акустична изолация. Горкият сатир, доведен до състояние отвъд всякаква крайност (дори за един сатир), надава най-смразяващия вой на яростна полуда, излизал някога от получовешко, полукозе гърло. Стои като истукан и трепери. После извършва чудат скок и се изправя срещу вратата; навежда глава и с изумително чевръсти крачки като обезумял се втурва срещу нея. За радост обаче тя е облицована с плътна тапицерия и това яростното нападение не довежда до нищо. Вратата стои непоклатима като скала. Без изобщо да се изненада, човекът-козел просто завива и се връща обратно — само се чувства леко замаян. Откъм леглото продължава да долита напевното изреждане на гръцките букви. Той се обръща и съзерцава снежнобелите, леко раздалечени крака, приканящия задник, извития гръбнак, протегнатите ръце, сгушената във възглавницата глава, лъскавата черна коса. Лъскава черна коса! А ноздрите му — много по-чувствителни от преди — долавят непогрешимия аромат на водорасли, оризова пудра и счукани листенца от хризантема!

— Кси, пси, омега.

За секунда настъпва тишина. После създанието на леглото леко се надига и извръща избеленото си и крехко като на кукла японско лице и го поглежда. На лицето е изписана отблъскващо синтетична усмивка.

— Здравей, Джони. Ти харесва непослушна…

Този път викът изразява не ярост, а единствено първичния зов на мъжкаря, макар и не напълно лишен от скритите нюанси на финалния писък на пилот-камикадзе. Две бързи крачки и фантастичен скок, изпълнен сякаш в имитация на един от козлите на стенния часовник, Майлс Грийн полита във въздуха и прехвърча над леглото, най-сетне достигнал мечтаната действителност. В същата милисекунда, в самия апогей на полета си, миг преди безпогрешното приземяване точно върху целта, наративът извършва най-горчивия си поврат — а може би това е дело на полиморфичната Ерато, чиято по-изтънчена преценка и опит в тези неща (или обида, тъй като вече стана ясно, че дори една богиня може да бъде засегната), я подтиква да предприеме светкавични действия, за да се защити. Във всеки случай в миниатюрния отрязък от време, който дели апогея от приземяването, ефимерният японски аватар на богинята изчезва.

Разяреният до крайност и напълно въоръжен сатир се сгромолясва на празния чаршаф върху дюшека като реактивен самолет, който прекалено рязко се приземява върху самолетоносача; от което поради факта, че е лишен от спирачен механизъм, той отскача сякаш от трамплин. Рогатото му чело се забива с ужасяващо тъп звук в стената над леглото. Може би на това място облицовката е по-тънка. Часовникът със сигурност усеща вибрацията от удара, защото без всякакво предупреждение кукувицата започва непрестанно да кука. Що се отнася до сатира, този път той остава да лежи безчувствен на възглавницата. Най-сетне започва окончателната трансформация. Бледото бездвижно тяло, проснато по очи върху леглото, отново е Майлс Грийн.

Настъпва кратка пауза. После изневиделица изникват два чифта ръце — едни черни и едни бели. Те обръщат безжизненото тяло по гръб. После го покриват с чаршафа и лекото одеяло и здраво затъкват завивките от двете страни. Белите ръце отплуват до вратата и едната посяга към ключа на осветлението — спретната, правоъгълна, матова пластмасова лампа, която се намира над леглото, точно над мястото, където рогата се забиха в тапицерията — което очевидно бе спасило осветителното тяло от погром. Междувременно малък черен или тъмнокафяв юмрук нанася рязък страничен удар на стенния часовник, подарен на отделението от господин О’Брайън. Кукувицата млъква. После се разнася енергичният глас на доктор Делфи.

— Добре, сестра. Мисля, че сега ще имаме време да пием по чаша чай. — Тонът се променя едва доловимо. — Ще го пием в моята стая.

— И аз ли?

— И ти, сестра.

— Благодаря, докторе.

Вратата се отваря.

— О, пропуснах. Дали можеш да намериш отнякъде сантиметър? Бих искала да премеря нещо.

— Пердетата ли, докторе?

— Твърде вероятно, сестра.

Вратата се затваря. Деликатните млади кафяви длани ненужно се суетят по възглавницата. После един богат глас с карибски акцент промърморва, сякаш на себе си:

— Пердета. Ама че нахалство. А на теб ти вика, че си бил расионалист… честен кръст, господин Грийн, с малкия си пръст това момиче познава мъжете-пациенти по-добре, отколкото цялото онова кльощаво бяло момиче. Чакай да видиш дали те лъжа другия път, като си врътне присмехулния гръб.

Гласът вече долита откъм вратата:

— Кат’ срещнеш някой ден оня мистър Шекспир, можеш да го питаш, господин Грийн. Само го питай, да видиш.

Вратата отново се затваря.

Изпаднал в забвение, пациентът лежи на болничното легло, втренчил невиждащ поглед в тавана — което спокойно може вече да се нарече най-характерната му поза; изпитва единствено усещането, че сякаш се носи в сияйна и безкрайна мъглявина, като божество, алфа и омега (и всичко помежду), началото и края, над океан от пари. Над сивата стая най-сетне се спуска милостива тишина — или би се спуснала, ако не беше проклетата птичка в часовника, която сякаш несправедливо ощетена, се почувства длъжна за последен път да утвърди маргиналната си позиция и акта на разграничение от всичко случило се тук, както и неугасващата си благодарност към своя пръв и естетоавтогамен („Не разваляй чистата наслада“ — рече Шанахан) притежател; и сякаш бълнува за зелените ирландски поля и планински ливади, и за несравнимото задоволство от прехвърлянето на отговорността за последствията другиму (да не говорим за удоволствието да имаш последната дума), се раздвижва, излиза през прозорчето и надава финален, благозвучен, единствен, необикновено единствен зов.