Джон Фаулз
Мантиса (3)

III

Но ако има мнозина, които са убедени, че е трудно да познаят бога и дори също така да разберат какво е тяхната душа, причина за това е обстоятелството, че те никога не издигат ума си отвъд сетивните неща и че са тъй привикнали да мислят за нещо само като си го представят нагледно, което е особеният начин да се мисли за материалните неща, щото всичко онова, което не подлежи на представяне, им изглежда непонятно. Това е съвсем очевидно, като се вземе предвид, че даже философите в школите поддържат като правило, че няма нищо в ума, което първоначално да не е било в сетивата, при което обаче е сигурно, че идеите за бога и за душата никога не са били в сетивата. Струва ми се обаче, че тези, които искат да използват своето въображение, за да разберат тия идеи, правят същото, както ако за да чуят звуците или да усетят миризмите, биха поискали да си послужат с очите…

Рене Декарт, „Беседа върху метода“^[1]

Дъщерята на Мнемозина се взира в жертвата си и без да отпуска юмрук, замислено облизва кокалчетата си. След няколко секунди — традиционно (ако не и преброени в конкретния случай) десет — тя прекрачва тялото, с енергични крачки отива до леглото и натиска звънеца. В мига, в който докосва с върха на пръста си пластмасовия бутон, от неподозиран боксьор тя отново се превръща в доктор Делфи. Престилката, химикалите в джобчето, табелката с името, същата коса (диадемата е изчезнала заедно с хитона от часовника), строго опъната на тила с черно-бяло шалче — образът е възстановен до най-малките подробности. Наред с досегашното ледено изражение. От шегите и закачките няма и следа.

Наново преобразена в предишния си вид, тя се връща до проснатия на земята мъж и коленичи до него. Като истински спортен лекар го хваща за китката, за да му премери пулса. После се навежда над лицето му — мъжът е проснат по гръб — и с бързи, точни движения повдига клепачите му. Ненадейно вратата се отваря.

На прага стои възрастна старша сестра, очевидно от онези строгите, на които не им трепва окото. Около нея витае особено усещане — може би има излъчването на човек, който умее да дава несравнимо досадни съвети или който знае по-добре от целия свят смисъла на всички неща — което се долавя още преди да е успяла да си отвори устата. Съвършено сериозна, тя неодобрително се взира през очилата си в мъжа на пода. Лекарката очевидно се изненадва. Доста тромаво за иначе толкова гъвкав човек тя скача на крака.

— Сестра… мислех, че сестра Кори е дежурна.

— И аз така си мислех, докторе. Но както обикновено никаква я няма.

Тя стрелва пациента с очи.

— Както винаги.

— Опасявам се, че да.

— И без друго персоналът е доста съкратен. Такива като него създават повече проблеми от цялото отделение, взето заедно.

Старшата сестра кима уморено, но продължава да обхожда изпадналия в безсъзнание пациент с неодобрителен поглед, с който би гледала непочистено нощно гърне.

— Знаете мнението ми, докторе. Нуждаят се от хормонално лечение. А може би дори от оперативна намеса. Едно време така ги лекувахме.

— Мнението ви ми е известно, сестра, благодаря. Бяхте тъй любезна да го споделите по-подробно на последното събрание на отделението.

Старшата сестра се наостря.

— Трябва да се грижа за безопасността на сестрите.

Лекарката скръства ръце на гърдите си.

— И това ми е известно.

— Понякога се питам какво ли би казал доктор Боулдър, ако беше жив. Какви неща стават в тази болница в името на медицината в наши дни!

— Ако говорите за най-новите открития…

— Открития! Знаете ли как ми звучат вашите открития? Това място все повече и повече заприличва на истински бардак!

— Бихте ли повикали санитар с носилка, ако обичате?

Сестрата не помръдва.

— Можете и да ме мислите за стара глупачка, докторе, но искам да ви кажа още нещо. Отдавна се каня да повдигна този въпрос. Тези стени. Не могат да се почистват както трябва. Всяка най-малка вдлъбнатина е пълна с колкото си щете гадна, противна мръсотия. Чиста септицемия^[2]. Цяло чудо е, че не се вихри епидемия след епидемия.

— Ще се опитам да ви организирам една епидемия, сестра.

Това вече е прекалено. Старшата сестра ядно се навежда напред.

— И не ми дръжте саркастичен тон, млада жено. През ръцете ми са минали повече младши специалистчета, отколкото топли вечери сте погълнали през целия си живот. Вашето поколение си мисли, че всичко знае. Нека ви припомня, че съм се занимавала с подобни случаи, когато сте били още в пелени.

— Сестра…

Но ламята е неукротима.

— Половината пациенти в това отделение се преструват, за да бягат от работа. Надали е нужно да бъдат гладени с кадифена ръкавица от разни едва-що излезли от медицинското училище докторчета, които…

— Сестра, зная, че изживявате тежък период от…

— Това няма нищо общо!

— Ако продължавате в същия дух, ще се наложи да разговарям с главната сестра.

Не помага — сестрата гордо се изпъчва.

— Госпожа Тачър споделя възгледите ми. Както по отношение на дисциплината, така и по отношение на антисептиката^[3].

— Може би ми давате пример за дисциплина?

— На мен ли говорите за дисциплина? Откакто ви назначиха, в това отделение се възцари пълен и невъобразим хаос.

— С което може би искате да кажете, че просто е наполовина по-страшно в сравнение с концлагера, който е било преди.

Моментално става ясно, че този твърде енергичен нападателен ход води в капан. Сестрата зарейва поглед някъде над главата на лекарката и заговаря с характерния въздържано възмутен тон, който подсказва, че човек се кани да забие нож в гърба на омразен колега.

— По-добре концлагер, отколкото бар за стриптийз.

— Какво искате да кажете?

Сестрата втренчва подобните си на карфички очи в отсрещната стена.

— Не мислете, че не знам какво е станало онзи ден следобед в лекционната зала.

— Какво е станало?

— Много добре знаете какво. Цялата болница говори за това.

— Не зная.

— Новата мастектомия^[4] на доктор Лорънс.

— И какво за нея?

— Чувам, бил демонстрирал разреза с медицински въглен направо върху голите ви гърди.

— Трудно би могъл да го демонстрира, ако бях облечена. — В отговор другата изсумтява непресторено скептично. — Минавах случайно, когато търсеха доброволец.

— Пред двайсет и четирима студенти-мъже. Ако правилно са ме осведомили.

— Е, и?

Двете жени се гледат право в очите и тези на сестрата припламват — ако синьо-зелени очи изобщо могат да припламнат.

— Ще видим… докторе. Ще видим.

И с този прощален изстрел невъздържаната сестра — тя като че ли не назовава другата жена с думата „докторе“, а по-скоро я заплюва с нея — се оттегля. Доктор Делфи я изпраща с поглед, после с едно-единствено движение поставя ръце на кръста и се извръща. Втренчва се в изпадналия в безсъзнание пациент. Следващото й действие е твърде немедицинско. Замахва с крак и целенасочено и рязко забива дясната си пета в ребрата на проснатото тяло, със сила и точност, които подсказват, че може би е не по-лоша футболистка, отколкото боксьорка. Ефектът на този животоспасяващ ритник не закъснява. Майлс Грийн рязко се изправя, притискайки длани към току-що пострадалото място, очевидно без изобщо да подозира, че е бил в безсъзнание.

— Заболя ме.

— Това беше целта. Погоди ми доста подъл и мръсен номер.

— Стори ми се доста смешна.

Тя ядно замахва с ръка.

— Позвъних за сестра Кори.

На лицето му се изписва спокойна, невинно изненадана физиономия.

— Стори ми се, че старшата сестра беше твоя идея. — Доктор Делфи го гледа изпитателно; в миг отново замахва с крак и пациентът се оказва жертва на доста по-болезнен ритник. Този път в голяма степен съумява да отклони силата на удара. Прокашля се и признава с победоносна усмивчица:

— Просто малка импровизация.

— Ами, каква ти импровизация! Беше изпипана до най-малките детайли. От самото начало кроиш как да ми я пробуташ в свойствения ти… това беше умишлен опит да ме разстроиш.

— Но ти се справи блестящо. — Той се усмихва, но тя остава сериозна.

— И сестра. Не мисли, че не съм забелязала.

— Какво да забележиш?

— Приликата с истинската ми смотана сестра.

— Чисто съвпадение.

— Престани да се отнасяш с мен като с кретен! Тези очила не ме подведоха нито за миг. Познавам проклетите рибешкозелени очи от километри. Да не говорим, че е най-противният фарисей на света. Все слухти за нещо нечисто — според нейните схващания. Казва, че това бил неин морален дълг и го правела в името на историята. Похотлива дърта свиня.

— Честна дума. Имах предвид един друг човек.

— А що се отнася до оная инфантилна и напълно излишна мръсничка подробност за… причината се корени не само в липсата у теб на всякакъв вкус, както и на каквато и да било реална представа колко си щастлив, че изобщо можеш да ме видиш, да не говорим, че дори ти бе позволено да ме докоснеш, а що се отнася до… безнадеждно е. Отказвам се. — И продължава, без дори да си поеме дъх. — Като си помисля колко часове наред съм… и то за нещо, което е… трябва да съм луда. — Той понечва да отговори, но тя отново подхваща: — Само преди двайсет минути всичко можеше да бъде доведено до съвършено щастлив край. — Той внимателно попипва челюстта си. — Преди това. Като те попитах не може ли да седна в скута ти.

— Просто искаше да докажеш кой командва.

— Ако не беше пълен инвалид по отношение на по-тънките нюанси на езиковите значения, щеше да забележиш, че използвах една фраза, безспорно доста изтъркана и сантиментална, но въпреки това еднозначно ясна в дадения контекст — или поне в лингвистично изтънчените кръгове, към които уж принадлежим — а именно, „да те прегърна и целуна“.

— Забелязах.

— Жените използват тази фраза в израз на най-топли чувства. — Тя го стрелва с тъмен поглед. — И в маслинена градина да седиш, пак няма да различиш маслиновото клонче.

Със скръстени под тила ръце той се отпуска на розовия килим и вдига поглед към нея.

— В твърде интересния си кратък стилистичен анализ пропускаш факта, че нарочно го предложи в момент, в който бях длъжен да откажа.

— Напълно оспорвам. В този момент от теб се изискваше чисто и просто да направиш мъничък скок във въображението си.

— През твоя обръч.

Тя пристъпва по-близо, скръства ръце и гневно се втренчва в него.

— Виж, Майлс, време е да изясним едно-две неща. След като така уместно се сравняваш с дресирано куче — добре, що се отнася до глупавите игрички и всички ония безсмислици, така да бъде. Зная, че детската психика изпитва необходимост да се освободи по някакъв начин от излишната енергия. Но роличките, шегичките, позите, че уж не съм била чувала за Цветан Тодоров, херменевтиката, диегезиса и деконструктивизма — те бяха дотук. Когато се опре до въпроси от литературно естество, които изискват истинска зрелост и опит — като например един финал — решенията ги взимам аз. Ясно ли е?

— Да, докторе.

— Този сарказъм можеш да ми го спестиш. Нека ти напомня, че ти си извънредно случайно и твърде преходно биологично събитийце и че…

— Какво?

— Чу ме добре. Микроскопично нищо, паразитна амеба, конска муха, която напразно бръмчи из преддверието на вечността. За сметка на това аз съм женски архетип с архетипно добър вкус, изграждан въз основа на по-трайни ценности в продължение на хилядолетия. На всичкото отгоре знаеш не по-зле от мен, че физическото ми присъствие тук е чиста илюзия, най-прост епифеномен, породен в резултат на някои електрохимични взаимодействия в твоето — ако толкова държиш да знаеш — патологично хипертрофирано дясно мозъчно полукълбо. Още повече… — Тя спира и си поема дъх. — Махни си ръката от глезена ми.

— Просто се питах дали архетипите имат глезени.

— Ако я преместиш и сантиметър по-нагоре, ще си отнесеш много по-сериозен ритник.

Той отмества ръка.

— Та какво казваше?

— Въпреки всичките ти очебийни грешки и недостатъци, имах смътна надежда, че някой ден с моя помощ може би ще проумееш, че най-малкото, което вашият арогантен, себичен и отегчително животински пол дължи на моя за всички минали…

— Моля те, не започвай отново.

— Жестокости, е малко топлота, когато ви помолим за това.

— С други думи, чукане.

Тя свежда поглед към него, после бавно се прицелва с пръст, сякаш е пистолет, чийто спусък всеки миг ще натисне. Снижава глас:

— Майлс, предупреждавам те. Вече си на ръба на пропастта.

— В такъв случай си взимам разговоризма назад.

— Какво казах, че искам?

— Топлота. Ще запомня за следващия път.

Тя отново скръства ръце и обхожда стаята с поглед.

— В интерес на истината по време на предишната сцена взех решение. Няма да има следващ път.

Часовникът с кукувицата самотно тиктака в тишината, която надвисва след произнасянето на този указ. Той почти се усмихва.

— Кой казва така?

— Аз казвам.

— Както ти сама неотдавна ме информира, че всъщност не стоиш тук, пред мен, а се намираш в главата ми, не ми е много ясно как каквото и да било решение относно нашето бъдеще може да зависи единствено от теб.

Тя го стрелва с кисел поглед. Той не си дава труда да прикрие самодоволния присмех в очите и усмивката си. Но никога — в цялата история на този израз — усмивка не се е стапяла така бързо от нечие лице. В миг той надава тих, дрезгав вик; след това рязко се изправя, зяпнал от удивление. От седнало положение коленичи и яростно размахва ръце в празното пространство, допреди две секунди запълвано от нея. Стопи се като дим. Той се изправя и още по-отчаяно размахва ръце във въздуха. Бързо оглежда цялата стая, навежда се да провери под леглото, после отново внимателно изучава сивите стени.

— О, Господи!

С бързи крачки застава до вратата и я отваря — и за пореден път се изправя пред същата стая, на фона на която е изпречена собствената му слисана физиономия и тялото на неговия двойник. Затваря вратата и се подпира на нея, втренчил поглед в леглото. След миг вдига лявата си ръка, после ненадейно се ощипва по дясната. Отново оглежда стаята. Отказва се, преглъща и прочиства гърлото си. После заговаря с придумващо-въпросителен тон:

— Ерато… мила?

Тишина.

— Кучка!

Тишина.

— Не е възможно.

— Не само не е невъзможно. Възможно е.

Гласът й долита от ъгъла на стаята, където са поставени столът и масата, но е съвършено безплътен. Няма и следа от физическо присъствие.

— Къде си, за Бога?

— Там, откъдето не биваше изобщо да излизам.

— Не можеш да правиш така. Говориш, че съм нарушавал правилата…

— Бих искала да те помоля нещо, Майлс. Щеше ли да ме третираш по същия грубиянски и дивашки начин, както през последния половин час, ако знаеше, че вместо онази, която съм, съм дъщеря на шеф на мафията? И че е достатъчно да взема телефона, за да ти видят сметката?

— Искам да зная защо не те виждам.

— Току-що претърпя незначителен мозъчен аневризъм, или смъртоносно разширение на артерия. За нещастие то засегна ганглия между мозъчните центрове, които управляват волята и менталната визуализация. Та са разположени близо до мозъчната кора и лесно могат да пострадат.

Обзема го нов пристъп на ужас. Отчаяно се взира в празния стол.

— Дори не помня как изглеждаш.

— Което можеш би ще ти послужи за урок да не се бъркаш в неща, за които нищо не знаеш. Като амнезията например.

Сякаш едва ли не напълно ослепял, той се придвижва опипом до края на леглото и тежко се отпуска на чаршафа.

— Непоправимо ли е?

— Сигурна съм, че цялата литературна гилдия с радост ще се присъедини към молитвите ми в крайна сметка да се окаже непоправимо.

— Не можеш да постъпиш така с мен. — Гласът мълчи. Пациентът пъха ръка под халата с цвят на черници и я притиска към сърцето си. — Нещо ми призлява.

— Не отговори на въпроса ми.

— Имам нужда от лекар.

— Аз съм лекар.

— Истински лекар.

— Ако искаш да знаеш, Майлс, абсурдно романтичната роля, която ти и невротичните ти събратя винаги сте ми приписвали, няма нищо общо с действителността. В интерес на истината, аз съм клиничен специалист-психолог. Който случайно специализира в душевното заболяване, наричано от вас — с цялата ви неграмотност — литература.

— Душевно заболяване!

— Да, Майлс. Душевно заболяване.

— Но…

— За мен ти си чисто и просто човек, принуден да изиграе тежка травма. Както обикновено у теб остава ясно изразено желание за разрушително отмъщение. Както е характерно за подобни случаи, ти се опита да го сублимираш в също така ясно изразената у теб склонност към воайорство и ексхибиционизъм. Виждала съм го десетки хиляди пъти. Проявяваш и типичните симптоми, опитвайки се да преодолееш травматичния фактор чрез последователно отдаване на квазирепресивни дейности като писане и публикуване. Искам да ти кажа, че щеше да се радваш на много по-добро психично здраве, ако бе успял напълно и открито да изтласкаш двете дейности, които се опитваш да отдалечиш от съзнанието си.

— И да стана воайор и чекиджия?

— Съществува професия, която позволява и дори възнаграждава подобни дейности. В леко сублимирана форма.

— И коя е тя?

— Актьорската професия, Майлс. Трябваше да станеш артист или режисьор. Но се опасявам, че вече е твърде късно.

— Не би посмяла да ми говориш така в очите.

— Защото неизменно ме възприемаш като заместител на майчиния образ — с други думи, като основен обект за изтласканите чувства на отхвърляне под влияние на Едиповия комплекс, преобразувани в Rachsucht, или необходимост от отмъщение. Мисля, че е време да препрочетеш Фройд. Или трудовете на някой от по-талантливите му ученици, например Феникел. Опитай с „Психоаналитична теория на неврозата. Ню Йорк. «Нортън & Ко», 1945.“

— Ако те познаваше, Фройд би скочил в Дунава.

— Не се дръж като малко дете, Майлс. Просто отново потвърждаваш диагнозата, която ти поставих.

— Защо „отново“?

— Не мисля, че е необходимо да прикривам истинския анаклитичен^[5] стремеж, който се крие в необходимостта символично да унижиш жена лекар. — Възцарява се мълчание. После гласът й прозвуча много по-наблизо, край леглото, точно зад гърба му. — Истината е, че изобщо не става думи за мълнии и тризъбци в буквалния смисъл. В моето семейство винаги сме вярвали в принципа клин клин избива.

Той седи с наведена глава; изведнъж най-неочаквано се извива и се хвърля, сякаш в игра на ръгби, към онзи ъгъл на леглото, откъдето долита гласът. Уви, с дясното си коляно закача доста високата табла на болничното легло и въпреки отчаяния опит да се задържи, пада на пода. Скача разгневен. Влудяващият глас долита откъм куполовидния таван, точно над главата му.

— Няма за какво да се тревожа. Травмата няма да ти попречи да водиш съвършено нормален живот. И най-вероятно далеч по-полезен. В пътното строителство. Или като боклукчия.

Той вдига глава.

— Най-добре изобщо не се появявай, за Бога.

— Нямам никакво намерение да се появявам. Всъщност много скоро аневризмът ще засегне и слуховия анализатор. Няма да чуваш и гласа ми.

Той се обръща към тавана и почти крещи:

— Колкото по-бързо се ометеш на скапаната си планина, толкоз по-добре!

Ефектът от тази яростна декларация малко се разваля от посоката, от която долита нейният отговор — отново откъм масата в ъгъла.

— Още не съм свършила с теб. На първо място бих искала да осъзнаеш какъв късмет извади, че не поисках от баща ми да имаш сериозен мозъчен кръвоизлив. Изобщо няма да се спирам на арогантния ти скептицизъм и опитите ти да осмееш всичко онова, което означава моят образ. Като се има предвид твърде повърхностното ти интелектуално равнище и общата клинична картина, смятам, че едва ли бих могла да те виня, че си станал жертва на евтиния иконоборчески дух на бездарна и самоунищожителна култура.

— Но ти се наслади на всичко отначало докрай.

— Не, Майлс. Ако създавам подобно впечатление, то е единствено с цел да те изпитам. Да проверя докъде си способен да стигнеш. С напразната надежда, че в даден миг ще извикаш: „Стига, бъркам се в свещени тайни.“

— Божичко, само да ми паднеш!

— Но неблагодарността не мога да ти простя. Отдавна не съм проявявала такъв жив интерес към свой пациент. А от художествена гледна точка — постарах се, колкото можах, да се приравня с убийствено баналното ти въображение. Сега, когато всичко приключи, мога да ти кажа, че на безброй места просто плачех за метафора, макар и най-нищожна.

— Ще те убия.

— А когато най-сетне си замина завинаги, което ще се случи всеки момент, искам да запомниш как пропусна шанса на живота си. Вместо това, Майлс, можех да седя в скута ти. В интерес на истината може би тъкмо щях да си поплаквам, с което да те карам да се чувстваш мъжествен, силен и така нататък. При правилен подход и подходящо ухажване аз нямам нищо общо с онази абсурдна карикатура на дърта грозна пуританка, която бе абсолютно излишно да натрапваш тук. Утешителните ти ласки щяха да стават все по-еротични, но аз нямаше да възразя срещу това да се възползваш от крехкото ми душевно състояние в този миг — при подобни обстоятелства това би звучало напълно правдоподобно — и съвсем естествено в крайна сметка и двете страни щяха да бъдат взаимно удовлетворени. Но щяхме да правим любов, Майлс, а не да прилагаме онзи гнусен технически прийом, който ти спомена. Щяхме да потънем в блажено, всеопрощаващо страстно сливане. С това щеше да завърши целият епизод и по този начин да компенсира всички останали глупости. Но ето докъде стигнахме. А можехме да бъдем в далеч по-различна ситуация — в която твоята горда мъжественост напълно притежава самотната ми женственост, умело подклаждайки нови сълзи, но породени от плътска наслада.

— Исусе Христе!

— Нашите две тела, сплетени в безвременна заедност, в безкрайно очакване на кулминация. — Гласът замлъква, сякаш тя със закъснение си дава сметка, че е извисила тон до малко по-лирични висоти, отколкото подхожда на търсения ефект; после продължава по-спокойно: — Ето какво погуби. Благодарение на теб то вече е невъзможно.

Той гневно се взира в посоката, от която долита гласът.

— Тъй като вече не те виждам, не мога да си представя какво изпускам. — После допълва: — А що се отнася до безкрайното очакване на кулминация, това звучи направо като констипация.

— Ти си невъобразимо безчувствен.

Негов ред е да скръсти ръце, после отново отправя поглед към празния стол и продължава с премерено коварство:

— Държа да ти кажа, че още си спомням чернокожото момиче.

— Не желая да говоря за нея. От самото начало идеята беше твърде повърхностна.

— И как тя напълно те засенчваше с външния си вид. Както и с чувствеността си.

— По какво съдиш? Забравил си как изглеждам.

— По дедукция. Ако ти си това, значи онова е била тя.

— Подобно заключение не следва отникъде.

Той се отпуска на лакът.

— Още усещам докосването на пищната й кафява кожа и помня колко топло, стегнато и сластно закръглено бе тялото й. Беше страхотна. — Той се усмихва на празния стол в ъгъла. — От което, опасявам се, следва изводът, че ти трябва да си била доста дебела и грозновата. Не по своя вина, разбира се. Убеден съм, че психиатрията е твърде нездравословна професия.

— И миг повече не желая да слушам…

— А каква уста имаше! Като цвят на джакаранда^[6].

Твоята сигурно е имала дъх на гръцки лук или нещо подобно. Вече всичко започва да изплува в паметта ми — тя излъчваше пленителното усещане, че наистина го желае, че не признава никакви задръжки и всичко е позволено. Беше като страстна джаз мелодия. Беси Смит, Били Холидей… струва ми се, че от теб ми е останало впечатлението, че си изпълнена с морализаторски страх от собственото си тяло, че изобщо не можеш да се отпуснеш — поредната студена като риба интелектуалка, типична оса^[7], която е твърде фригидна и по определение прекалено объркана, за да…

Ръка не се вижда, но плесницата е достатъчно истинска. Той разтрива с длан пламналата си страна.

— Стори ми се, че спомена клинична психология?

— Освен това съм и жена. Прасе такова!

— Мислех, че си си отишла.

Гласът долита откъм вратата:

— Тъкмо се канех. Но не и преди да ти кажа, че ти си най-абсурдно самодоволният мъж, с когото съм имала вземане-даване през живота си. Господи, как изобщо издържаш — единственото нещо, което ужким най-наперените петлета в цялата вселена не могат да проумеят, е, че еманципираната жена не може да бъде измамена и прелъстена. Не бих те класирала и сред първите петдесет хиляди мъже, само в тази страна — а да не говорим, че както всички знаят, те са абсолютното дъно по отношение на леглото — при това в съвсем буквален смисъл. Пролича си в мига, в който те видях за пръв път. Щеше да си сто пъти по-доволен, ако бях някой моряк или хористче. — Моментно мълчание. — Чернокожо момиче, това е смехотворно. Кажи ми сериозно с кого си мислиш, че разговаряш? Коя е според теб Смуглата Лейди от сонетите, като начало? Само кажи някое име — с всички съм била. И не само с Шекспир. Милтън. Рочестър. Шели. Онзи, който написа „Будоарът“. Кийтс. Х. Дж. Уелс. — За миг-два гласът отново замлъква, сетне продължава далеч не тъй въодушевено: — Веднъж дори прекарах един дъждовен следобед с Т. С. Елиът.

— Къде?

Моментно колебание.

— В Лондон. Но не се получи.

— И защо?

— Това няма абсолютно никакво значение. — Той не отвръща. — Ако искаш да знаеш, по някаква непонятна причина той се беше предрешил като агент на недвижими имоти. Яви се с някаква безумна шапка, която взел на заем от милионер от текстилната индустрия. Беше ми отегчително и уморително, той наистина… но няма значение. В крайна сметка, изчервен до уши, направи един нерешителен опит. На сбогуване ме удостои със снизходителна целувка. Сигурна съм, че и ти би постъпил по същия начин, стига да имаш тази възможност, но аз няма да ти я предоставя.

— Наистина ми се иска да помислиш за издаването на мемоари.

— Мога да ти кажа едно. Ако изобщо някога се захвана с подобно нещо, то ще бъде с цел да разкрия истината за хора като теб. Ако наистина искаш да знаеш защо в сексуално отношение си кръгла нула и си не по-привлекателен от кош мръсно пране, то е, защото — като всички такива като тебе — дори не се опитваш да разбереш женската душа. Мислиш, че ни бива единствено да припадаме и да разтваряме…

— Чакай малко. — Той се изправя в леглото. — Само преди няколко минути ти…

— Типично. Най-възрастната ми сестра вечно изтъква подобни аргументи, сякаш се намира на полицейски разпит. Ако вчера е чувствала това, значи продължава да го чувства и днес. Какъв е според теб смисълът на еманципацията?

— Не и логиката. Това поне е сигурно.

— Знаех си, че така ще кажеш. Никога ли не е хрумвало на бедното ти мъжко мозъче, че логиката, както я наричаш, е ментален еквивалент на девствен пояс? Докъде си мислиш, че щеше да е стигнал светът, ако от самото начало всички се бяхме разхождали само по едната гола логика? И до ден-днешен щяхме да се въргаляме из онази отегчителна до смърт градина. Обзалагам се, че онзи смотаняк е идеалът ти за герой. Жена му направо откача от домашната скука. Дори не й позволява от време на време да си купува нови дрехи. Всяка жена би ти казала какво означава змията. Него просто не го е бивало за тая работа.

— Нека се върнем на конкретния случай. Преди няколко минути…

— Опитвах се да ти набия в тъпата тиква, че не просто станах невидима за очите ти, а винаги съм била невидима. Виждал си единствено образа, който сам си си въобразявал. Което, метафорично погледнато, не е нищо повече от това.

Колкото и да е изумително, във въздуха, на метър от вратата и на метър и половина над килима с цвят на пепел от рози, увисва закачливо вирнато малко пръстче — но почти в същия миг, в който той го забеляза, се скрива.

— Мога да ти предложа друга част от тялото ти, която би ти послужила далеч по-добре като емблема. В Древна Гърция я наричали делта.

— Това е вулгарно.

— И точно.

— Забранявам ти да изричаш повече каквото и да било. Ти си просто пропаднал десетокласен посредствен писач. Неслучайно „Таймс“ те нарича „петно върху сериозната английска проза“.

— Държа да ти съобщя, че това е предмет на изключителна гордост за мен.

— И нищо чудно. Та това е единственото отличие, което си получавал.

Отново се възцарява мълчание. Той се отпуска назад и свежда поглед.

— Ако не друго, задължен съм ти поне за едно. Сега си давам сметка, че когато жените са се намесили, еволюцията вече е била напълно сбъркана.

— Заедно с теб, роден от една от тях.

— Заради което оттогава насам вие ни отмъщавате с всички най-долни номера.

— За които вие, невинните като лилии, прословути с миролюбието си мъже изобщо не сте и подозирали.

— Докато вие не ни научихте на тях.

— Продължавай. Имаш пълна свобода. Имаш братската подкрепа на безбройните редови представители на освидетелстваната мъжка параноя.

Той сочи вратата с пръст.

— Нека ти кажа нещо. Ако се изправиш пред мен — Клеопатра, кипърската си леля и троянската Елена едновременно — не бих те докоснал и с пръст.

— Не се тревожи. Бих предпочела да бъда изнасилена от стадо орангутани.

— Ни най-малко не се изненадвам.

— Срещала съм какви ли не презрени…

— И злощастни орангутани, по дяволите.

Настъпва тишина.

— И за миг не си помисляй, че всичко това ще ти се размине.

— А ако ти си мислиш, че пред това отново да бъда заключен в една стая с теб не бих предпочел да бъда неграмотен…

— И на колене да пълзиш оттук до края на вечността, пак няма да ти простя.

— Нито пък аз на теб, дори да излазиш целия обратен път.

— Мразя те.

— Не и наполовина колкото аз теб.

— О, не, не можеш. Аз умея да мразя като жена.

— В чийто мозък една и съща мисъл не се свърта и пет минути.

— Разбира се, че се свърта. Особено когато става дума за лайна като теб.

Изведнъж той се усмихва, пъхва ръце в джобовете на халата и присяда на ръба на леглото.

— Играта ти ми е добре известна, добра жено.

— Да не си посмял да ме наричаш „добра жено“!

— Пределно ми е ясно защо наистина стана невидима. — И двамата мълчат. Той кима подигравателно. — Стига де. Знаеш, че и на ябълка не можеш да устоиш. Пък даже и да си архетип.

Мълчанието се проточва, но най-сетне гласът троснато пита — долита откъм вратата:

— Защо?

— Защото ако не беше невидима, щях да те завъртя — и той го повдига — на малкия си пръст за няма и пет минути.

Над стаята надвисва напрегнато мълчание — и в следващия миг откъм вратата долита звук, който не може да се изпише с никоя обикновена азбука (била тя гръцка или английска); нещо като „ъъррх“ или „аарх“, но едновременно и по-дълбоко, и по-високо — сякаш бавно разрязват нечие гърло, сякаш се опърля нечия душа; непоносимост отвъд способността да се понася, болка отвъд всяка болка. Чува се отблизо, но сякаш изригва от дълбините на вселената, от най-потайната и най-скритата същност на живата природа и страданието, стаено в нея. На случайния слушател, запознат с по-песимистичната теория за космоса — а именно, че някой ден той ще затрупа сам себе си, разтърсен от непоносимия ужас на неизменно упоритото си безсмислие — този звук сигурно би се сторил изконно уместен и наистина дълбоко затрогващ. Но човекът на леглото в стаята със сивите тапицирани стени очевидно изпитва единствено цинично задоволство от постигнатия ефект — тази странна смесица от стон и мъртвешки хрип му доставя радост.

Какво би могло да последва… но в този миг, макар и най-неочаквано, прозвучава далеч по-тривиален звук. Изведнъж задържащите механизми и котвите на до този миг предполагаемо онемелият стенен часовник в ъгъла се разскърцват и захриптяват. Очевидно това е само подготовка, макар и абсурдно продължителна и активна, за обявяването на важно съобщение. Най-сетне идва ред и на него — малкият швейцарски оракул от дървената машина извиква своето чудотворно послание.

При първия вик на кукувичката доктор Делфи отново се появява. Стои до вратата в бялата си престилка, с вдигнати ръце, сякаш допреди миг е притискала слепоочията си, обезумяла от отчаяние. Но в този миг отправя поглед към часовника в ъгъла и в очите й се чете радостно изумление — тя е като дете, което чува звънеца за края на часа; на втория кукувичи вик се извръща към Майлс Грийн, който междувременно е станал от леглото и импулсивно протяга ръце към нея; на третия вик двамата с огромни крачки се втурват един към друг по килима с цвят на повехнали рози; на четвъртия — ако имаше четвърти вик — потъват в обятията си.

— О, любими.

— Любима моя.

— Любими.

— Любима.

— Любими.

— О, любима моя.

На тези леко налудничави фрази им липсват приятният ритъм и бързина на оригиналния, опитен глас от часовника; освен това много по-бързо могат да бъдат прочетени, отколкото изказани, защото биват изречени по-скоро като въздишки, сред продължителни, трескави, напрегнати, очевидно ненаситни целувки. Най-сетне тя извръща глава, но без да се откъсва от него нито за миг, и заговаря по-свързано:

— Мислех, че е спрял.

— Зная.

— О Майлс, сякаш измина цяла вечност.

— Зная… честна дума, не исках…

— Зная, любими. Аз съм виновна.

— И аз бях много лош.

— Не, не беше.

— Любима.

— О, любими.

— Обичам те.

— И аз.

— За Бога, накарай тази вратата да изчезне.

— Да, да.

Тя се извръща и поглежда към вратата. Тя изчезва; те отново се целуват; после се свличат на килима.

— О, горкичкият ми ангел, виж колко са големи — не, спри, нека аз, ще изпокъсаш копчетата.

Настъпва тишина.

— О любими, любими…

Отново тишина.

— Такова си чудовище, обожавам, когато…

Отново замлъкват. В този миг започва да се случва друго странно нещо, но двамата на килима са твърде заети със себе си, за да забележат. По сивите тапицирани стени се разлива неясна мъглявина. Скоро те съвсем очевидно започват бързо и твърде необяснимо да губят плътност и твърдина, сякаш се разтварят. От тъкан и дунапрен те сякаш се превръщат в дрезгава мъгла по здрач. Във или зад тази полупрозрачна преграда изплуват иреални силуети и движения, които напомнят полюшващи се сенки зад плътно матирано стъкло или мрачните дълбини на океана иззад люковете на батисфера.

— О, толкова беше хубаво. Направи го пак.

Отново тишина.

— О, Майлс, мисля, че ще умра.

За кратък миг замлъкват.

— Не спирай, не спирай…

Стига да бяха с отворени очи, щяха да забележат, че в непрестанно кресчендо, водено от собствените им движения, издайническите стени са се превърнали в доста прозрачно дебело стъкло, което спира единствено звука. И, о, безподобен ужас, около стаята, която вече представлява огромна стъклена кутия, подобна на продълговата оранжерия, в нощта, смущавана единствено от бледата светлина, която струи зад стъклените стени, в разпокъсани редици се стичат болните и техните болногледачи: пациенти по пижами, медицински сестри, санитари, портиери, лекари, специалисти и всякакви служители — те прииждат все по-близо и по-близо, докато най-сетне призрачните лица на най-първите изплуват досами прозрачната стена на този аквариум. И те гледат, изгаряни от тъжно, безмълвно желание, както нямащите съзерцават имащите или както умиращите от глад изпиват с поглед зад витрината на ресторанта ситите. В този миг единствено думите остават лична, свещено ненакърнима тайна. Макар че никой не изрича думи — долавят се единствено откъслечни звуци.

Отвъд, на около един метър от онова място в стената, където се намираше вратата, стои неумолимата, страховита фигура на очилатата старша сестра, чието лице не изразява нито глад, нито желание, а единствено някакъв психологически еквивалент на твърдата кола на бялата й униформа. От всички страни зад стъклените стени едно до друго са скупчени десетки лица, но тя стои сама — като капка антисептик в екзотично ястие, която разпръсква гъмжащите бактерии. Ничии очи не са така хипнотизирани от ставащото. Толкова внимателно следи движенията на хората в стъклената стая, че зениците й искрят. Един-единствен път се извръща и хвърля по един злостен поглед на хората отдясно, отляво и отсреща. С подобно изражение алчният театрален директор обхожда с поглед препълнената зала или пък мадам брои клиентелата на бардака си. Както и заплаши, сестрата вижда — но със съзнание, способно единствено да вижда, без да чувства.

Всичко свършва; изпадналата в забвение двойка се е отпуснала на пода, несъзнателно заемайки същата поза, която увенча първото, клиничното им съвкупление — пациентът лежи по гръб, лекарката е сгушила глава на рамото му — но сега те стискат ръце, здраво преплели пръсти. Мълчаливата публика гледа още миг-два, но изведнъж, сякаш отегчени от последвалата бездвижност и прекратяването на действието, всички се разшумяват и започват да се оттеглят, потъвайки в танцуващите сенки. Единствено сестрата не помръдва. Скръства пълните си ръце на гърдите си и продължава да чака, сякаш по-слабите души може и да се оттеглят, но тя — тя никога няма да изневери на дълга си да следи, да съди, да мрази и да порицава плътта.

Но това е вече прекалено дори за стените. Обратната метаморфоза се извършва сто пъти по-бързо. Изненадана, сестрата полита напред, за кратък миг се мерват разяреното й, разкривено лице и притиснатите към помътняващите стъкла ръце, сякаш се разделя с жертвата си с огромно неудоволствие и почти е готова да нахлуе вътре. Напразно — за по-малко от десет секунди сивата облицовка и топлите стени, увенчани с успокояващи, макар и твърде монотонно еднакви ученически гърдички, след краткотрайна промяна се възвръщат към обичайния си вид. Всички външни лица и събития отново биват изолирани.