Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (9)

8.

Кари крачеше из малката стая. Къщата на Хаджар, която беше видяла от хеликоптера, не беше като повечето къщи в страната. Кацнала на една скала в планината Загрос, тя представляваше нещо средно между палат и крепост, достъпна само по въздух или по един-единствен лъкатушещ път.

И като всяка крепост имаше свой собствен подземен затвор.

Не някакви влажни, средновековни килии. Претрупаната архитектура на сградата подсказваше на Кари, че е била построена преди около три десетилетия, финансирана от човек с много пари, пълна липса на вкус и деспотично его. По всяка вероятност бившият шах на Иран. Своего рода форт подсилен Кемп Дейвид^[1] високи стени и абсурдно показен дизайн.

Каквото и да е било първоначалното й предназначение, сега тя беше владение на Хаджар и Кари имаше чувството, че тя и Юри Волгин далеч не са първите обитатели на подземието.

Това, че руснакът се намираше в съседната килия, не беше от голяма полза. Предателството на Хаджар го бе хвърлило в състояние на шок и само споменаването на Куобрас го караше да изпада в паника.

Тя върна мислите си към Хаджар. Този човек играеше една изключително опасна игра, като се опитваше да накара баща й да плати откуп за нея, без да знае колко голям риск поема. Баща й щеше да обърне земята, за да си я върне невредима… но нямаше да се откаже от онова, което бе замислил.

Нито пък тя.

Запита се колко ли време ще продължи всичко, преди Хаджар да ги извика. По всяка вероятност сега се опитваше да се свърже с Куобрас и баща й, за да предяви финансовите си претенции срещу освобождаването им.

Трябваше да използва това време, за да се опита да избяга.

— Извинете — извика тя на пазача отвън и се приближи до вратата на килията. — Имам нужда от помощ.

Мъжът се намръщи.

— Какво?

— Трябва да… нали разбирате? — Тя притисна бедра едно в друго, ръцете й бяха оковани на гърба. — Да изляза.

— И?

— Ами, предполагам, че можете да ме заведете. — Пазачът отиде до вратата и плъзна очи по фигурата й. — Кари направи невинна физиономия. — Моля ви!

Набитият мъж изсумтя.

— Нека помисля… Искате да разкопчая шлифера ви вместо вас и да ви помогна да се освободите от тези тесни кожени панталони… Ще се надървя, защото какво съм аз? Някакъв смотан иранец, който вижда красива руса жена и загубва ума и дума; после ще ме накарате да ви сваля белезниците, защото ще мисля с онази си работа, ще ми приложите някой трик, ще ме повалите и ще избягате. Познах ли?

Кари му хвърли раздразнен поглед.

— Можехте просто да кажете „не“…

Пазачът се изсмя и се върна на мястото си.

— Не ми плащат всичките тези пари, за да се държа като идиот. Добър опит, все пак.

Разочарована. Кари му обърна гръб. Въпросът беше какво да измисли, когато наистина й се наложеше да използва тоалетната.

* * *

Чейс и Кастил носеха ранения Хафез; бяха превързали крака му и сега се опитваха да избягат по-далеч от влака.

Нина нямаше представа къде отиват, нито пък какво ще правят, след като се измъкнат оттук. Телефонният разговор, който Чейс проведе, беше на арабски и при цялата бързина да напуснат влака, преди иранските военни да са пристигнали, той не беше особено разговорлив.

Теренът не беше чак толкова лош, колкото мястото, където се бяха срещнали с Хаджар, но продължаваха да напредват бавно. За щастие тук имаше повече растителност и когато Нина чу бръмченето на приближаващ се хеликоптер се намираха в прикритието на една гора, на седем-осем километра от железопътната линия.

— Къде отиваме все пак? — не се сдържа тя. — Кой е приятелят, на когото се обади? И как ще ни намери? Намираме се насред нищото!

— Еди има много приятели — успя да се усмихне Хафез въпреки болката. — Навсякъде по света.

Нина хвърли поглед на Чейс.

— Дори в Иран, където се предполага, че никога не си бил?

— Хей, аз съм известно момче — каза той и сви рамене.

— Славата му върви пред него — добави Кастил.

— Сигурна съм. Но ако ми бъде позволено да се намърдам всред вашата сплотена групичка самохвалковци, какво ще кажеш да ме посветиш в плана си?

— Ами — започна Чейс, — първото нещо, което трябва да направим, е да излезем оттук. На около километър и половина на юг има път; един човек ще мине да ни вземе оттам.

Нина огледа непознатия пейзаж.

— Как приятелят ти ще ни открие? Ти дори не знаеш къде се намираме!

— Описах му отличителните белези на местността. Лесно ще ги открие на картата.

— Нима?

— Елементарно е. След това… ще отидем и ще вземем госпожица Фрост.

— Да не би да мислиш, че знаеш къде е? — попита Кастил.

— Хаджар има малка селска къща на петдесетина километра оттук. Ще отидем и ще му кажем „здрасти“.

— Чувал съм за това място — предупреди го Хафез. — Не е лесно да се влезе там.

— Правили сме го и на по-опасни места — отбеляза Кастил безгрижно. — Като онзи път в Конго…

— Хюго — прекъсна го Чейс.

Белгиецът изсумтя и млъкна.

— Нека позная — обади се Нина. — Поредната страна, в която никога не сте били официално, права ли съм?

Чейс вдигна вежди.

— Нещо такова.

Продължиха да вървят през гората. Дърветата постепенно изтъняха, разкривайки напред разбит черен път.

— Това ли е? — попита Нина.

Чейс сканира района.

— Би трябвало. Сега ще търсим поток, който извира от… — Той посочи към близкия хълм. — От там. Тя каза, че ще ни чака там.

— Тя? — вдигна учудено вежди Нина.

— Какъв е проблемът, док? — изгледа я Чейс. — Да не ревнуваш?

— О, и как само! — Тя театрално сложи ръце на сърцето си.

Кастил и Чейс се изхилиха.

След още пет минути видяха напред един очукан ван. Чейс нареди всички да го чакат в прикритието на гората.

— Ще се върна след малко.

Нина го гледаше как се промъква между дърветата с пъргавина, която трудно би предположила предвид доста плътното му телосложение. Колкото повече наближаваше вана, толкова по-ниско се привеждаше. Спря на десетина метра от целта си, след това се затича и изчезна отзад.

Тя осъзна, че Кастил е извадил оръжие, дори Хафез се бе въоръжил с една от пушките, които бяха взели от влака.

— Просто за всеки случай — увери я белгиецът.

Не се виждаше никакво движение. Те чакаха разтревожени, докато секундите се нижеха… След миг Чейс се появи и махна с ръка.

— Безопасно е — каза Кастил и свали оръжието си.

— Ами ако някой го държи под прицел? — усъмни се Нина.

— Щеше да държи палеца си по друг начин.

— Вие, момчета май много обичате малките номера и сигналите, а? — развесели се тя.

— От това зависи животът ни. — Той вдигна Хафез, а Нина му помогна да отидат до вана.

Когато наближиха, Чейс говореше на някого вътре в кабината. Той се обърна към тях:

— Хей, искам да ви запозная с една много добра моя приятелка, която ще ни помогне да си измъкнем задниците оттук. Казва се Шейла Язид.

От вана излезе млада жена на около двайсет и пет години. Беше изключително привлекателна и… в напреднала бременност.

— О, господи — не се сдържа Кастил. — Това вече не го очаквах. Да си забравил да ни кажеш нещо за последното си посещение тук, Едуард?

— Сигурно си спомняш Хюго Кастил — обърна се Чейс към младата жена. — Много тъп белгиец, без никакви маниери.

Шейла се усмихна.

— Разбира се, че си го спомням. Макар че тогава имаше… — Тя прехапа горната си устна. — Мустаци?

— Да, всички се радваме, че ги махна.

— Бонжур. — Кастил се поклони леко. — И поздравления! Разбирам, че си се омъжила след последния път, когато се видяхме.

— За чудесен мъж — отвърна тя с грейнал поглед.

На Нина й се стори, че Чейс за миг се сепна, преди да се съвземе и да продължи да ги представя един на друг.

— А това е Хафез — рече той, — който е бивал и по-добре…

— Само една драскотина! — възрази иранецът.

— … и най-важната жена в живота ми в момента, д-р Нина Уайлд.

Шейла хвърли възхитен поглед на Чейс.

— Вие сте женени?!

— Не! — извика Нина.

— По дяволите, не можа ли да го изречеш още по-бързо? — каза Чейс с престорено обиден глас, преди да се обърне отново към Шейла. — Не, аз съм бодигардът й. А, както бог сам вижда, тялото й се нуждае от много пазене.

— И искаш да я заведеш при Фейлак Хаджар? — попита Шейла. — Тогава ще са необходими още повече бодигардове.

— Не искам да я водя при него, ние току-що избягахме от приятелчетата на този мръсник. Но той отвлече шефката ми. Трябва да я спасим.

— Ще ви отнеме час, за да стигнете там — каза Шейла. — Може и повече. Имам радиоскенер в колата; наоколо е пълно с полиция и военни. Заради вас ли?

— Хм, да. — Чейс прокара ръка през косата си. — Предизвиках катастрофата на един влак. Или дори на два.

— О, Еди! — Тя го плесна през ръката. — Ти си чудесен човек и оценявам всичко, което си направил за семейството ми… Но да причиняваш такива щети всеки път, когато дойдеш тук?…

— Хей, няма пострадали цивилни! — възрази той. — По всяка вероятност. Сигурен съм, че машинистът е скочил и е добре…

Шейла поклати глава раздразнено, после вдигна очи към Нина.

— Разрушава всичко, до което се докосне! С десет години е по-голям от мен, а се държи както малкия ми брат се отнася към играчките си.

Нина кимна разбиращо и попита със закачлив тон:

— А откъде познавате Еди? Той непрекъснато повтаря, че никога не е бил в Иран. Официално.

— Семейството ми — нека го кажа по-меко — не е приятелски настроено към сегашния режим — отвърна Шейла. — Така че оказахме малко помощ при тайните операции, изпълнявани от… — тя се усмихна на Чейс и на Кастил, — определени джентълмени.

— Като например саботирането на завода в Арак — усмихна се Кастил.

Чейс се закашля.

— Класифицирана информация! — сряза го той. Усмивката на Кастил помръкна.

— Както и да е — продължи Чейс нетърпеливо, — трябва да тръгваме. Хюго, двамата с Нина преместете Хафез на задната седалка. Шейла, носиш ли медицински принадлежности?

Жената кимна.

— Чудесно. Ще направим превръзката в движение. Ти не разбираш от хуманна медицина, нали док? — обърна се той към Нина.

— Не, и спри да ме наричаш така.

— Както кажете, д-р Уайлд.

— Така е по-добре.

— Ако вие двамата не сте женени… значи трябва да го направите — каза Шейла с усмивка, карайки двамата да млъкнат, а Хафез и Кастил да се разсмеят с пълно гърло.

* * *

Кари вдигна очи и видя, че пристига друг пазач, въоръжен с автомат.

— Хаджар ги вика.

Набитият мъж се ухили на Кари през решетките.

— Ако си късметлийка, може шефа да те пусне до тоалетната. Сигурен съм, че ще му хареса да ти помогне да свалиш дрехите си.

Тя не го удостои с отговор, чакайки невъзмутимо, докато те отключваха вратата.

 

 

Шейла подкара вана към разбития черен път.

— Ей там — посочи тя с ръка.

Чейс се приведе да види.

— О! Не съм го очаквал.

Нина проследи погледа му. На върха на стръмния склон се мъдреше нелепа постройка.

— Боже, кой е измислил това нещо? Уолт Дисни?

— Построена е от шаха — отвърна Шейла. — Един от летните му дворци, но е идвал само няколко пъти преди революцията. След това моллите го използвали като убежище, докато накрая Хаджар го купил от правителството.

— Прилича на комикс — отбеляза Нина. Сградата представляваше истинска пародия на персийски дворец, горните й нива бяха обсипани с минарета и кубета. — Май шахът не е имал особено развит вкус.

— Тъкмо щях да кажа, че изглежда страхотно — намеси се Чейс, — но не искам да те дразня сега. — Той огледа крепостта през бинокъла си. — Как човек може да стигне дотам?

— Отвън се стига по този път, или с хеликоптер — отвърна Шейла. Кастил изсумтя.

— Няма ли въжена линия? — попита Чейс.

— Не.

— Срам!

— Достъпът до пътя със сигурност се охранява — предположи Кастил.

Шейла кимна.

— Така е. Долу има врата и по целия път до горе са монтирани телевизионни камери. В същото време самият Хаджар ни наблюдава. Обикновено го охраняват най-малко четирима души. Има и електрическа ограда.

Чейс насочи бинокъла си към околните хълмове.

— Казваш, че отвън може да се влезе само по един-единствен път. А вътре как е положението?

— Да, има и друг вход. — Шейла погледна през рамо. — Д-р Уайлд, бихте ли ми подали синята раница? — Нина се пресегна към задната седалка и й я подаде. Иранката започна да рови из нея и измъкна архитектурни планове. — Баща ми се снабди с тях преди революцията. Надяваше се да ги използва, за да влезе в крепостта и да помогне на шаха, но за съжаление, революцията го изпревари.

Нина се намръщи.

— Революцията не избухна ли, за да бъде свален шахът?

— Различни революции, различни революционери — произнесе Чейс загадъчно.

— Реши да ги задържи, в случай че оставят аятолаха там, но не стана така. Може би ще ти свършат работа. — Шейла потупа с пръст по чертежите. — Тук има шахта към помещенията за прислугата в сутерена. Построена е за достъп към канализацията, която води към реката.

Нина сбърчи нос.

— Пфу! Да не би отходните води да се изливат направо в реката?

— Буквално зариват с лайна хората — обади се Чейс. — Но тази шахта… дали можем да стигнем до нея през отходната тръба?

— Да. Само че има един проблем…

Кастил се плесна по челото.

— Ама, разбира се, че има.

— Тръбата — започна да обяснява Шейла — е малка. Прекалено тясна, за да можеш да се напъхаш в нея, Еди. Боя се, че нито ти, нито Кастил ще успеете.

— Не, не е необходимо да се извиняваш — отвърна Кастил. — Да пълзя в тръба, пълна с мръсотии? Както се казва, това вече сме го минавали… цапал съм си тениската.

— Значи е прекалено тясна за мен и Хюго? Не можем да изпратим и Хафез в това състояние, ти също няма как да минеш с този корем… — По устните му се плъзна коварна усмивка. — Д-р Уайлд…

— Да? — Миг по-късно Нина схвана. Всички я гледаха очаквателно. — Не!

 

 

Горните етажи на дома на Хаджар бяха също толкова претенциозни, както изглеждаха и отвън, установи Кари, когато ги изведоха с Волгин от килиите. Контрабандната търговия на древни персийски съкровища очевидно бе високо доходна, и изглежда Хаджар бе похарчил значителна част от приходите си за украси и предмети, изработени от злато. За разлика от собственото й семейство, тук богатството не означаваше вкус.

Офисът на Хаджар представляваше кръгла стая в най-високата куполообразна кула. Тракането на токчетата й по излъскания мраморен под отекна в просторното помещение. Самият Хаджар седеше зад голямо полукръгло бюро, покрито с мрамор, с обрамчени в злато ръбове. На стената отзад се виждаше голям плазмен екран и Кари забеляза черното око на видеокамера в по-ниския му край.

— Госпожице Фрост! Юри! — прогърмя с фалшива сърдечност гласът на иранеца. — Толкова се радвам, че ви виждам!

— Не ми губете времето, Хаджар! — сряза го Кари хладно. — Кажете ми направо какво искате.

Хаджар изглеждаше леко раздразнен.

— Много добре. Сега ще бъде осъществен видеоконферентен разговор с баща ви. Искам да сте тук, когато го уведомявам за… намерението си. Той е много неотстъпчив човек и не престава да държи на своето. Започвам да губя търпение.

— Има много работа.

— М-м-м, сигурен съм. Беше толкова настоятелен да се свърже с вас, почти колкото и конкурентът ви, господин Куобрас.

— Говорил си с Куобрас? — преглътна мъчително Волгин.

— Все още не лично, но скоро ще стане. Щом се касае за нещо толкова важно като това… — Той се пресегна и взе атлантския артефакт от кадифеното му легло, блестящите отражения от повърхността осветиха лицето му като огън. — Знам, че би искал да разговаря с мен.

— Колкото и да е готов да плати Куобрас за артефакта, баща ми ще ви даде повече — каза Кари.

— Сигурен съм, но се боя, че артефактът и Юри вървят заедно. А Куобрас очевидно няма търпение да го види отново.

— Умолявам ви, госпожице Фрост — започна да се моли Волгин, — трябва да ми помогнете. Куобрас ще ме убие! — Трескавите му очи се впериха в предмета. — Мога да ви кажа много неща за това нещо тук, мога да ви кажа много неща за Куобрас. Работя за него от двайсет години, знам тайните му…

Хаджар щракна с пръсти и един от пазачите удари Волгин с оръжието си. Ръцете му още бяха в белезници на гърба и руснакът рухна тежко на гладкия мрамор.

— Достатъчно — каза Хаджар. Нежен звън от компютъра върху бюрото привлече вниманието му и той се усмихна. — Госпожице Фрост, обажда се баща ви. Бихте ли застанали пред камерата? — Пазачът й я побутна напред. — Благодаря. Изведете го оттук. — Другият иранец повлече Волгин по пода като чувал брашно.

Хаджар натрака нещо на компютъра, след което завъртя червения си кожен стол към огромния екран. Той показа образа на Кристиан Фрост в офиса му в Равнсфйорд. Очите му трепнаха.

— Кари! — извика той.

— Господин Фрост — обади се Хаджар, преди тя да е успяла да отговори, — толкова се радвам, че най-накрая се свързахте с мен. Мислех си, че животът на вашата дъщеря ще е по-важен за вас от бизнес графика ви. — Той пусна една самодоволна усмивка.

Фрост го изгледа с върховно презрение.

— Кари, добре ли си? Този… човек нарани ли те?

— Добре съм за момента — отвърна тя.

— Какво става с артефакта? Ами д-р Уайлд?

— Д-р Уайлд беше арестувана от ирански военни и ще бъде обвинена за нелегална търговия на антики — намеси се Хаджар, — както и за съучастие в убийството на няколко войници. Колкото до артефакта… това вече не е ваша грижа.

— Колко искаш, Хаджар?

Иранецът се облегна в стола си.

— Директно на въпроса, разбирам. Много добре. За да върна дъщеря ти, искам един милион щатски долара.

— В добавка към десетте милиона, които вече съм платил за артефакта? — изръмжа отсреща Фрост.

— За по-голяма експедитивност можеш да ги трансферираш по същата сметка — каза Хаджар самодоволно.

— А артефактът?

— Както казах, той вече не се продава.

— Дори и срещу още десет милиона?

Настъпи дълга пауза, преди Хаджар да отговори, алчността му очевидно беше на път да преобърне плановете му.

— Не, дори и срещу толкова — произнесе той най-накрая с очевидна неохота.

— Петнайсет милиона.

Иранецът трепна. Обърна се леко и погледна Кари.

— Ти оценяваш това… това парче метал по-високо от собствената си дъщеря?

— Бих предложила двайсет — каза му тя.

От големия екран лицето на Фрост трепна от чувство на гордост, преди отново да заприлича на каменно.

— Двайсет милиона тогава.

Хаджар бе загубил дар слово, очите му се местеха от Кристиан Фрост към дъщеря му и после обратно.

— Не! Не, артефактът не се продава на никаква цена. Десет милиона долара за дъщеря ти, това е единствената сделка, която съм готов да сключа. Обади ми се след един час, за да потвърдиш трансфера. Един час! — Той отново се завъртя и тракна няколко пъти по клавиатурата на компютъра, приключвайки разговора, преди Фрост да успее да отговори.

— Хаджар — каза Кари с престорено възхищение в гласа. — Впечатлена съм! Не са много мъжете, които си позволяват да се държат с баща ми по такъв начин. Особено да откажат двайсет милиона долара.

Хаджар заобиколи бюрото и се приближи към нея.

— Двайсет милиона! — изскърца той, преди да прочисти гърлото си. — Двайсет милиона долара! — повтори отново. — За това нещо тук? — Той махна с ръка към артефакта. — Какво е? Кое му е толкова важното на това парче метал?

За миг в очите на Кари блесна нещо като благоговение.

— Това е ключът към миналото… и към бъдещето. — Тя наклони глава и го погледна предизвикателно. — И ти можеш да си част от това, Фейлак. Продай ни артефакта и ти обещавам, че баща ми няма да предприема действия срещу теб. А аз…

— А ти какво? — попита Хаджар едновременно подозрително и заинтригувано.

— Аз ще ти простя. И може би дори нещо повече. Както ти казах, малцина мъже имат смелостта да се противопоставят на баща ми. — Тя леко се намести и размърда бедра и рамене под шлифера си. — Бях много впечатлена.

— Нима? — Той облиза устните си, вперил жадно очи в нея. — Тогава бихме могли…

— Сър — прекъсна го пазачът на Кари, онзи, който я беше хвърлил в килията. — Куобрас ще се обади скоро. Трябва да сте готов за него.

По лицето на Хаджар премина раздразнение.

— Прав си. Ще бъда. Да. — Той си пое дълбоко дъх, после обърна гръб на Кари. — Изчакай с нея тук, докато се обади баща й. А ти — добави той и насочи пръст към другия мъж — домъкни Юри.

— Добър опит, кучко — прошепна гардът в ухото на Кари. Тя въздъхна. — Заслужи си един куршум.

Но Хаджар… да откаже двайсет милиона долара… Колко ли беше предложил Куобрас?

 

 

— Изглеждам нелепо — възрази Нина.

Като оставиха Хафез, който не можеше да се движи, Шейла и останалата част от групата поеха надолу към една малка река, която криволичеше в подножието на скалата. Отсрещният бряг се издигаше стръмно, преди да се изравни десетина метра по-нагоре с електрическата ограда около цялата крепост.

Въпреки бързото течение, реката беше достатъчно плитка, за да позволи да я пресекат. Шейла събу обувките и съблече шлифера си, а Чейс и Кастил й помогнаха да премине през студената вода, без самите те да си дават труда да се събуват. Нина се почувства страшно глупаво, докато бързаше да прекоси реката в гумирания си костюм — с контрастните си цветове в черно и горещо лилаво той беше по-подходящ за шоу, отколкото за тайни операции.

— Не знам, не знам — ухили й се Чейс — на мен ми изглеждаш доста добре, но пък аз винаги съм си падал по жени в гума…

— Млъкни! — скастри го тя. — Все пак напълно сигурни ли сте, че никой от вас няма да се побере в тръбата?

— Погледнете! — посочи Шейла. От стръмния бряг, една стъпка над повърхността на реката, стърчеше ръждясало парче метал, от което се процеждаше вода. Надеждите на Нина да убеди дългия Кастил да заеме мястото й бяха разбити, когато осъзна колко тесен е проходът. Вътрешната ширина на тръбата бе едва петдесетина сантиметра в диаметър — прекалено малко за Кастил, а тя се съмняваше, че и Чейс ще е в състояние да провре главата и едното си рамо.

Не беше сигурна и за себе си.

— Ще успееш — каза Чейс, сякаш прочел мислите й. — Особено ако ти стисна дупето…

— Хей!

— Само се шегувам. — Той подсмръкна и затършува в раницата, която бяха взели от вана. — Това тук е екипировката ти. Фенер, радиостанция и слушалки — е, не е последна дума на модата, но ще можеш да ни кажеш, когато изключиш тока, течащ по оградата. Оръжие…

— Но аз никога не съм стреляла — възропта Нина, когато той й подаде малък автоматичен пистолет в платнен калъф, закачен за колан.

— Нима? Доколкото знам вие, янките, стреляте още преди да сте проходили. Обърни се.

— Наистина не съм сигурна… — каза тя, докато Чейс закопчаваше колана около кръста й.

— Само предохранителна мярка; надявам се да не срещнеш никого. — Той включи радиостанцията, след което нагласи слушалките и й смигна: — Но ако срещнеш, само си спомни за Лара Крофт. Бум! Бум! — Погледът му се плъзна по врата й и се спря на медальона. — Искаш ли да се грижа за това нещо вместо теб?

Тя се поколеба.

— Не, благодаря. Това е нещо като късметлийски талисман.

Чейс вдигна вежди.

— Като се има предвид изминалия ден, ти явно имаш много странна идея за това що е късмет.

— Още съм жива, нали?

Безпокойството на Нина се върна, когато коленичи пред тръбата.

— О, господи! Как вони само!

— Ти какво очакваше? Това е канал!

Стомахът й се сви.

— Гади ми се. Боже, не знам дали мога да го направя…

— Хей, слушай. — Чейс я хвана за ръката. — Знам, че можеш. Ти си археолог, нали? Сигурно си копала тиня и си виждала какви ли не ужасяващи работи, прав ли съм?

— Да, но…

— Тръбата не е чак толкова дълга. Петдесетина метра, след това преминава в шахта. Там има стълба, ще се качиш по нея. Можеш да го направиш.

— Ами ако горе има някой? Ами ако…

— Нина. — Той стисна ръката й. — Работата ми е да се грижа за теб. Ако преценя, че си в опасност, не бих те пуснал.

— Но ми даде оръжие.

— Ами… няма нищо сигурно, нали? — Тя не изглеждаше убедена. — Веднага щом изключиш тока, който минава по оградата, Хюго и аз ще сме вътре за по-малко от пет минути. Планът е прост — влизаме, шибваме един в муцуната на Хаджар, спасяваме Кари и готово.

— Удар в муцуната едва ли ще реши проблема — възрази тя.

— Хей, ако успеем… Както и да е, ще държа връзка с теб по радиостанцията. Освен това разполагаме с план на сградата — ще ти кажа точно къде да отидеш. Когато го направиш, просто се скрий и ще си в безопасност. Повярвай ми.

Нина върза косата си и провря глава в тръбата.

— Нямам голям избор, нали?

— Това е… по-добре от нищо — каза Чейс и включи радиостанцията. — Ще ти помогна да влезеш. И ще проверим радиовръзката. — Той подложи ръце като стъпало и я побутна навътре.

Радиостанцията му пропука.

— Не си и помисляй да ме хващаш за задника.

— И през ум не ми е минавало — каза Чейс, вдигайки преценяващо вежди, докато тя се пъхаше в тръбата. Той я тласна навътре и тя изчезна в смърдящата й паст.

С фенер в протегнатата си напред ръка, Нина запълзя. Беше тясно, но достатъчно да се провира. Спря за миг и присви очи. В далечината не се виждаше нищо, освен тъмнина.

— На бас, че Лара Крофт не е пълзяла в подобни одежди — промърмори тя, преди да започне мъчителното изкачване.

 

 

Кари наблюдаваше как чувството за безсилие обхваща Хаджар, докато чакаше Куобрас да му се обади и барабанеше с пръсти по бюрото. Не приличаше на човек, свикнал да чака.

— Фейлак — произнесе тя, — трябва да използвам тоалетната. Може ли?

— Още не — побърза да отговори гардът, но Хаджар махна с ръка презрително към вратата. Кари се изправи.

— Няма да ти сваля белезниците — промърмори мъжът, докато я извеждаше от стаята.

 

 

— Как се справяш? — попита Чейс през пукота на статичното електричество.

— О, идеално — проехтя гласът на Нина. — Нямам търпение да го опиша в Международното списание по археология.

По слушалките отново се чу пукане, този път по-силно:

— Страхотна си. Виждаш ли вече края?

Тя насочи лъча на фенерчето напред.

— Струва ми се, че… да! Виждам го! Освен това чувам нещо. — Нина се опита да определи шума. Нещо като съскащо боботене… сякаш течеше вода по тръба! О, по дяволите!

Тя се сви и замръзна, когато петнайсетина литра студена вода се изляха по тръбата и я измокриха.

— Ама че гадост!

Веселият отговор на Чейс не оправи настроението й.

 

 

— По-добре ли се чувстваш? — попита Хаджар подигравателно, когато доведоха Кари в стаята.

— Има какво да се желае по отношение маниерите на слугите ти — подсмръкна тя. — Надявам се, че не съм пропуснала обаждането на Куобрас.

— Не, но ще звънне всеки момент. Така че ти се върна точно навреме. — Той направи знак и гардът я побутна към една табуретка. Волгин я погледна умолително, но не каза нищо.

— Не забравяй предложението на баща ми — напомни му тя. — Каквото и да предложи Куобрас, той може…

Компютърът издаде мелодичен звук. Хаджар изщрака с пръсти към пазача на Кари, който я удари по рамото с тежката си ръка. Тя млъкна, проследявайки с поглед как Хаджар се обръща към екрана.

За първи път виждаше Куобрас „на живо“ — до този момент бе виждала само негови снимки. А и те бяха стари, от преди няколко години. Черната му коса, пригладена назад, сега бе посивяла на слепоочията, лицето му изглеждаше по-изсечено, но очите бяха все така остри, както преди.

И все така смъртоносни.

— Господин Хаджар — поздрави Куобрас. По тона му личеше, че не му е приятно да се разправя с иранеца.

— Господин Куобрас — отвърна Хаджар с пресилена веселост. — Радвам се, че най-после мога да говоря с вас.

— Имате нещо за мен — заяви нетърпеливо Куобрас.

— Всъщност, две неща! Първото е тази малка дреболийка. — Хаджар вдигна атлантския артефакт пред камерата. — Разбрах, че е бил взет от вас…

— Унищожете го — прекъсна го Куобрас. — Стопете го. Ще ви платя петнайсет милиона щатски долара при получаването на пълен видеозапис по време на унищожаването му.

— Да го унищожа? — Хаджар бе изумен. — Да, мога да го направя, разполагам с всички необходими условия и апаратура за работа със скъпоценни метали, но… — Той поклати глава невярващо. — Сигурен ли сте?

— Стопете го! Напълно. Можете да задържите златото и другите извлечени метали, но искам да го унищожите. Достатъчно неприятности причини.

Смаян, Хаджар премести артефакта върху бюрото си.

— Да го унищожа. Добре. За… петнайсет милиона долара, казвате? — Едрото изображение на Куобрас кимна.

Кари гледаше ужасена. Ако унищожаха артефакта, тогава единствената връзка за откриването на Атлантида щеше да бъде изгубена завинаги…

 

 

С огромно облекчение Нина се измъкна от тръбата.

Помещението, в което се оказа, беше правоъгълно, приблизително метър и осемдесет на два и половина, с многобройни тръби отгоре. Подът беше наводнен с гранясала вода.

— Вътре съм — извика тя в микрофона и насочи фенерчето към стените. Изкаляна стълба водеше нагоре.

— Добре — каза Чейс с изопачен от интерференцията глас. — Сега се изкачи по стълбата. И каквото и да правиш…

— Да?

— Не се подхлъзвай.

— Благодаря за съвета. — Вода и мръсотия капеше от импрегнирания й костюм, докато се изкачваше. Предпазливо побутна металния капак на тавана и за нейно облекчение, той се отмести. Тя го дръпна настрани и се набра. — Вече съм горе.

— Добре, трябва да се намираш в стая с една врата.

Тя освети с фенерчето.

— Да.

— Провери дали няма някой отвън до вратата и ако няма, излез. Там, в края на коридора, ще видиш друга врата. Мини през нея.

Сърцето й започна да бие силно. Тя отвори вратата и надникна. Каменният коридор отвън се осветяваше от слаба крушка и освен леко бръмчене, не се чуваше нищо. Погледна в другата посока. Нагоре водеше тясно стълбище.

— Чисто е — прошепна тя.

— Добре, давай.

Тя събу мокрите си гуменки, така че да не оставя влажни следи, след което се насочи с леки стъпки по коридора.

— О! Проблем.

Въпреки съскането на статичното електричество, успя да долови тревогата в гласа на Чейс:

— Какво?

— Вратите са две. През коя да мина?

— На плана е показана само една, сигурно после са избили втора. Но едната трябва да е към генератора. Провери.

Оказа се, че и на двете врати има знак за високо напрежение. Нина се стегна вътрешно и опита по-близката. Слава богу, не беше помещение, пълно с техници или охранителен пункт. Всъщност, приличаше повече на компютърна зала в университет. Рафтът с апаратура й заприлича на компютърен сървър — може би Хаджар поддържаше собствена обезопасена интернет връзка. Безброй черни кутии бяха свързани към него, сякаш беше персонален компютър, а на един голям монитор се въртеше скрийнсейвър.

Стаята беше малка, компютърът — на една ръка разстояние от вратата; тя премести мишката. Мониторът светна с различни прозорци. Повечето от тях бяха неразбираеми данни за статус, но очите й мигновено бяха привлечени към един от тях. Беше разделен на две, всяка част, както изглежда, показваше видеоконферентен разговор.

Не разпозна намръщения мъж върху единия от тях, но другият…

Хаджар.

— Нина? — просъска Чейс. — Какво става?

— Това е компютърна зала…

— Тогава забрави! Иди в другата, бързо!

Оказа се, че точно това е мястото, което търси. Двойка големи генератори заемаха по-голямата част от пространството. На стената близо до тях се виждаха цяла редица бушони и прекъсвачи.

— Втори проблем — произнесе тя тихо. — Всички надписи са на арабски!

 

 

— Виждам, освен това, че Юри е при теб — каза Куобрас.

— Джовани! — отчаяно произнесе Волгин и залитна. Пазачът му вдигна оръжието си, готов отново да го удари, но Хаджар завъртя глава. — Умолявам те! Сгреших, знам. Толкова съжалявам!

Куобрас поклати глава.

— Юри… аз ти вярвах. Вярвах ти, а ти ме предаде… както и цялото Братство. И за какво? За пари? — Той отново поклати глава. — Братството се грижи за нуждите на всекиго, знаеш го. Но ти си искал повече! Това е мисленето на онези, с които се борим!

— Моля те, Джовани! — изхленчи Волгин. — Няма никога…

— Юри. — Тази единствена дума накара руснака да млъкне мигновено. — Хаджар, нямам нужда от него, сигурен съм, че и на теб не ти трябва. Ще ти платя пет милиона долара да го убиеш, още сега.

— Пет милиона долара! — зяпна иранецът.

Куобрас кимна.

— Джовани! — изкрещя Волгин. — Недей, моля те!

Хаджар остана да седи неподвижно още известно време, очевидно мислеше… после отвори тясно чекмедже в бюрото си, извади сребърен револвер и стреля.

 

 

Чейс се върна на линията.

— Така, взех плана на електрическата инсталация. Там би трябвало да има три високи панела с редица прекъсвачи.

Нина погледна.

— Да!

— Средният панел. Изключи третия, четвъртия и шестия прекъсвач.

Всеки от тях изщрака, когато Нина ги завъртя.

— Добре, а сега какво?

— Това е. Справи се. Намери къде да се скриеш и ще те открием след пет минути. — Радиостанцията изпука в ушите й, след което всичко утихна.

— Чакай. Еди… Еди!

 

 

Кари гледаше невярващо тялото на Волгин. Дори пазачите изглеждаха шокирани от внезапността на убийството.

— Мили боже!

От екрана Куобрас реагира на гласа й с изненада.

— Хаджар! Кой още е с теб?

Иранецът се отдалечи от кървящото тяло и се обърна към монитора.

— Един твой… конкурент, бих казал. Кари Фрост.

Куобрас бе смаян.

— Кари Фрост! Да я видя!

 

 

Чейс и Кастил бързо изкачиха стръмнината над реката. Чейс изпробва оградата, като хвърли срещу нея една метална ножица. Никакви искри. Никакво късо съединение.

— Хайде! — нареди той. Кастил бързо преряза телената ограда в долната й част, а Чейс я повдигна. Двамата минаха от другата страна и погледнаха към крепостта. Каменният склон водеше нагоре към лъкатушещ път, стигащ до главния вход на сградата. Пазачи не се виждаха, но от онова, което бе казала Шейла, би трябвало да са някъде наблизо.

Освен собственото си оръжие, Кастил носеше и една от пушките G3, взети от войниците на Махджад. Чейс беше със своя „Уилди“ и очукания „Узи“, донесен от Шейла. Провери ги. Бяха готови за акция.

— Добре — рече той, — време е да станем герои.

И те се затичаха.

 

 

Нина реши, че залата със сървъра е добро място да се скрие. Освен това й даваше възможност да поглежда от време на време в екрана.

Отне й само миг да увеличи прозореца на видеоконферентния разговор, предаван от компютъра и малко повече — да усили звука. Хаджар и другият мъж говореха за…

Кари!

И не само това, тя самата се появи зад оградения от хората си Хаджар.

 

 

— Какво търси тя тук? — попита Куобрас.

— Имам бизнес с баща й — ухили се Хаджар. — Не те интересува.

— Много даже ме интересува! — Куобрас почти викаше. — Убий я!

Хаджар зяпна.

— Какво?

— Убий я! Сега!

В стомаха на Кари пропълзя студ. Оръжието още беше в ръката на Хаджар. Ако се подчинеше на заповедта на Куобрас, тя щеше да е мъртва след няколко минути.

— Да не си луд! — възкликна Хаджар. — Тя ми струва десет милиона долара! Баща й вече се съгласи да ми плати откуп!

— Чуй ме! — Куобрас се наведе напред и лицето му изпълни екрана. — Представа нямаш колко е опасна. Тя и баща й се опитват да намерят онова, което Братството се мъчи да запази в тайна векове наред! Ако го направят…

Хаджар махна с ръце.

— Пет пари не давам! Интересуват ме единствено десетте милиона долара, които ще получа от баща й, ако я върна.

В гласа на Куобрас се долови известно отчаяние.

— Хаджар, аз ще ти платя дванайсет милиона, ако я убиеш.

— Ти не си с всичкия си…

— Петнайсет милиона! Хаджар, ще ти платя колкото поискаш! Стига да убиеш Кари Фрост веднага!