Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Анди Макдермът

Заглавие: Експедиция Атлантида

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес АД“

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-521-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1904

История

  1. — Добавяне

2.

Нина крачеше нервно, поглеждайки към тъмната улица всеки път, когато минеше покрай прозореца. Беше излетяла веднага след обаждането на Старкман и бе подложила кредитната си карта на безпощаден удар с купуването на къса синя рокля, подходяща за вечеря с милиардер. Или поне се надяваше.

Все още не можеше да повярва. Кристиан Фрост искаше да се срещне с нея! Да обсъжда нейната теория за местоположението на Атлантида! Тя спря да крачи и прехвърли през ума си всички аргументи, които трябваше да представи. Ако убедеше Фрост, че е права, боричкането за финансовите трохи на университета можеше да се окаже минало. Не беше нужно да се наемат скъпи изследователски кораби. Фрост притежаваше изследователски кораби.

Тя отново погледна през прозореца. Не се виждаше да приближава никаква кола отвън, но…

Кой беше онзи?

Сградата й се намираше на ъгъла на една пресечка. От другата страна на улицата някой се беше притаил до отсрещните апартаменти.

Някой в черно кожено яке.

Тя се взря към тротоара напрегнато. Хората минаваха и продължаваха нататък, но мъжът не се появи отново. Просто съвпадение, каза си. Ню Йорк беше голям град, много мъже носеха черни кожени якета.

Нещо друго привлече вниманието й, огромна сребриста кола сви към нейната сграда. Тя погледна часовника. Миг по-късно домофонът иззвъня.

— Ало?

— Д-р Уайлд? — долетя гласът от улицата. — Аз съм Джейсън Старкман.

— Слизам веднага! — Тя грабна папката, която беше приготвила по-рано. Спря да се погледне в огледалото до вратата: косата — грижливо сресана и оформена; гримът — положен елегантно, без да се набива; когато излетя навън, нямаше и следа от момичето, което преди няколко часа хрупаше чипс.

Старкман я чакаше долу на стълбището. Не си бе създала ясна представа за него по гласа му, в който се долавяше тексаски акцент, но бе впечатлена от онова, което видя. Беше висок, добре сложен и облечен в скъп син костюм и белоснежна риза. Имаше вид на четиридесетгодишен и нещо в кожата и в очите му я накара да предположи, че е пътувал много. Беше виждала същите загорели от слънцето черти и у други мъже преди, както и у баща си.

Той й подаде едрата си ръка.

— Д-р Уайлд. Радвам се да се запознаем.

— Аз също. — Тя стисна ръката му: кожата му беше груба.

Той погледна медальона, който висеше около шията й, преди да върне вниманието си към папката под мишницата й.

— Това ли са бележките ви?

— Да. Всичко, което е нужно, за да убедя Г-н Фрост, че съм права, надявам се! — каза тя и се засмя нервно.

— От онова, което вече сме чували за теорията ви, съмнявам се, че ще се нуждае от много убеждаване. Готова ли сте да тръгваме?

— Разбира се!

Той я придружи до колата, която в първия момент бе помислила за Ролс-Ройс, но сега осъзна, че е всъщност Бентли. Пак така луксозна, само че по-спортна — не че го знаеше от собствен опит.

— Хубава кола — отбеляза тя.

— Бентли Континентал. Мистър Фрост винаги купува най-доброто. — Той отвори задната врата за нея.

Интериорът на колата беше толкова разкошен, както си беше представяла, седалките и тапицерията бяха в нежна бледо кремава кожа. Зад волана седеше друг костюмиран мъж. Старкман затвори вратата зад нея и мина на предната седалка до шофьора. Направи знак и колата се отлепи от тротоара, спирайки на пресечката. Нина по навик се огледа за приближаващи коли… и видя през улицата мъжа, който я беше следил на излизане от университета. Говореше по клетъчния си телефон, но очите му бяха неприкрито вперени в нея.

Тя си пое неспокойно въздух.

— Нещо не е наред ли? — попита Старкман, който се беше обърнал и я гледаше.

— Аз… — Бентлито потегли и зави зад ъгъла и мъжът изчезна от полезрението й. Тя си помисли дали да каже на Старкман за предполагаемия си преследвач, но се отказа. Ако представляваше някаква заплаха, полицията беше за това — не че познаваше самия Старкман по-добре от мъжа в коженото яке. — Само си помислих, че съм видяла един познат.

Старкман кимна и отклони очи. Бентлито отново засили, после пое на запад.

Нещо я озадачи. Беше проверила в Интернет къде се намира нюйоркското седалище на фондация „Фрост“ — беше в източен Мидтаун, недалеч от Обединените нации. Дотам от апартамента й се стигаше най-лесно, ако се тръгнеше на изток, след което да се продължи по Първо авеню…

Реши да изчака, преди да повдигне въпроса. Бентлито имаше сателитна навигационна система; беше възможно да има някакви проблеми в трафика по-нататък, което означаваше, че ще е по-бързо, ако заобиколят.

Но те продължиха на запад още една пресечка, после още една…

— Къде отиваме? — попита тя с престорена безгрижност.

— Във фондация „Фрост“ — отвърна Старкман.

— Тя не е ли в Ийстсайд?

В огледалото Нина съзря блясък в очите на шофьора. Те показваха… безпокойство?

— Налага се първо малко да заобиколим.

— Докъде?

— Няма да се бавим.

— Това е… всъщност не за това се договорихме.

Двамата мъже размениха погледи.

— По дяволите! — каза Старкман с още по-силен тексаски акцент. — Надявах се да стигнем първо до там, но… — Той се обърна в седалката си, бръкна в джоба си и извади…

Оръжие!

Нина гледаше невярващо.

— Какво е това?

— На какво ви прилича? Щом сте доктор на науките, предполага се, че сте достатъчно умна.

— Но какво става? Какво искате?

Старкман протегна ръка.

— Като начало — бележките ви. — Оръжието сочеше към гърдите й. Тя вдървено подаде папката. — Никак не е добре, че не носите лаптопа. Предполагам, че ще се наложи да се отбием да го вземем след това.

— След кое? — Мълчанието и каменното му изражение я хвърлиха в ужас. — Мили боже! Каните се да ме убиете?

— Нищо лично.

— От което се предполага, че ще ми стане по-добре? — Тя се огледа отчаяно дали може да избяга.

Натисна дръжката на вратата. Тя помръдна, но съвсем леко. Заключена. Макар да знаеше, че е безсмислено, хвърли се към предната седалка и се опита да отвори другата врата. Тя също отказа.

Намираше се в капан!

Обзе я паника. Зелените й очи се разшириха от страх, тя погледна към Старкман.

По лицето му се четеше изненада, погледът му беше забит в огледалото за обратно виждане…

Бам!

Нина изхвърча напред, когато нещо се заби отзад в Бентлито. Дъхът на Старкман излезе със съсък от устата му при сблъсъка с таблото. Той ядосано се изправи и насочи оръжието си към задния прозорец. Нина изкрещя и се дръпна.

— Чейс е! — извика Старкман. — Кучи син!

— Как, по дяволите, ни е намерил? — попита шофьорът.

— Не ме интересува! Изблъскай този английски плужек от пътя и ни измъкни оттук!

Бентлито рязко се отклони. Нина се плъзна по кожената седалка и удари главата си във вратата. Над нея Старкман, размахал пистолета, следеше преследващата ги кола.

Нов удар.

Този път дойде отстрани, двутонното возило се наклони силно, металът изскърца и се усука. През прозореца Нина видя огромен черен джип.

Старкман стреля. Нина изпищя и притисна ръце върху ушите си, когато страничният прозорец се разби и се посипа градушка от блестящи парченца. Джипът отскочи назад рязко, гумите му изсвистяха. През счупения прозорец нахлу вятър.

Последваха още два изстрела от пистолета на Старкман, задното стъкло се разби и обсипа Нина със стъкълца. Клаксоните на колите свиреха бясно, но звукът бързо заглъхна зад тях, когато Бентлито ускори. Шофьорът изруга и се отклони отново, за да избегне някаква кола, изпращайки Нина в другия край на седалката.

— Давай направо! — изкрещя Старкман. Нина едва успя да се улови, когато гумите изпищяха при един рязък завой.

— Мамка му! — изпъшка шофьорът, когато се блъснаха в нещо с глух звук. Човек, осъзна Нина с ужас. Отвън се чуха викове и писъци в момента, в който някой тупна от покрива на колата. Но шофьорът не спря, вместо това се опита да задържи автомобила под контрол, докато ускоряваха.

Старкман изпрати още два изстрела. Нина чу рева на друг мощен двигател, който ги гонеше. След това дулото се прицели точно над нея.

Тя хвана китката му с две ръце и натисна ръката му надолу, забивайки зъби в плътта колкото сила имаше.

Последва вик на болка — и изстрел.

Блясъкът беше заслепяващ и шумът, само на сантиметри от главата й, мигновено подчини всички нейни сетива. Куршумът се заби в облегалката на нейната седалка.

Старкман освободи ръката си. Огромни цветни петна танцуваха пред очите й, после образи от пламъка, избълван от дулото. Слухът й започна да се връща и точно тогава чу отново стрелба.

Но не от пистолета на Старкман.

Част от облегалката на шофьорската седалка се разлетя — парченца кожа и пълнеж, последвани миг по-късно от самата глава на шофьора. Тъмночервена кръв и сиво мозъчно вещество се плиснаха и обляха тавана и предните прозорци.

Бентлито рязко се отклони и тялото на шофьора се свлече на една страна. Старкман извика и хвана кормилото. Колата изправи, изхвърляйки все още зашеметената Нина през задната седалка.

Бам!

Джипът отново ги изтласка встрани от пътя.

Като псуваше, Старкман се наведе през тялото на мъртвия шофьор и хвана дръжката на вратата. Тя се отвори. Той освободи предпазния колан и изхвърли тялото на пътя, след това се надигна над централната конзола и тупна в шофьорската седалка в момента, когато джипът ги удари отново, по-силно. Колата закриволичи, преди Старкман да поеме контрола и да изхвърли колата рязко наляво, когато той скочи на газта. Гумите изпищяха възмутено и тежката кола изригна пушек.

Главата на Нина отново се удари в дръжката на дясната врата. Тя се изправи. Ако Старкман бе зает с шофиране, тогава той не можеше да използва пистолета…

Другата кола, един Рейндж Роувър се изравни с тях. Тя разпозна лицето зад волана — мъжът в черното кожено яке!

Целеше се в Бентлито с голям сребрист пистолет.

— Спри! — изкрещя той.

Тя се наведе и се притисна в седалката, когато отвън долетяха два гърмежа като от артилерийско оръдие. Старкман се наведе и закри лицето си в мига, когато предното стъкло се натроши и вятърът пръсна счупените парчета в купето.

Държейки волана с една ръка, той се изви и изпрати в отговор три изстрела над лявото си рамо. Нина чу изскърцването на гумите на Рейндж Роувъра, който следваше плътно своята жертва.

Чуха се още ядосани клаксони, когато Старкман прекара Бентлито през вечерния трафик — и стържене на метал при задминаването на една друга кола. Тя се осмели да погледне. Движеха се някъде по 17-а или 18-а улица и бързо приближаваха източната страна на Манхатън, напред се простираха само широките платна на Уестсайдската магистрала, а отвъд тях — студените води на река Хъдсън. Старкман се занимаваше с оръжието, почти не държеше волана. Нина осъзна какво правеше той. Автоматичният плъзгач беше изтеглен; той го зареждаше…

Което означава, че той не може да стреля!

Тя седна рязко и заби нокти в лицето му. Той се изви към нея, опитвайки се да използва оръжието си като стик. Тя се дръпна на една страна и продължи атаката си, като по едно време усети нещо меко под пръстите на дясната си ръка.

Окото му.

Заби нокти в него и Старкман изрева, удряйки я силно.

— Спри колата! — извика тя. Един поглед към скоростомера й показа, че продължават да ускоряват; носеха се към улицата точно срещу групата коли, чакащи на светофара.

Нина отново извика, този път, обхваната от паника, и свали ръцете си от лицето на Старкман. По пръстите й се стичаше кръв. Видя опасността тъкмо навреме и завъртя волана надясно, за да избегне най-задната кола само на сантиметри, блъсвайки Бентлито в ръба на тротоара. Във въздуха излетя един контейнер за боклук, но това беше последната й грижа, защото сега се носеха право към трафика по Уестсайдската магистрала…

За неин ужас Старкман натисна педала на газта.

Прелетяха над ръба на тротоара и отново удариха настилката на пътя. Нина видя фаровете и чу отчаяното изскимтяване на спирачки. Колите се обръщаха във всички посоки, за да избегнат удар, само за да бъдат блъснати отзад от други шофьори, неуспели да спрат навреме.

Прекосиха лентите по посока север, достигайки средната невредими — колкото Старкман да се вреже в трафика от другата страна и да се насочи към горен Манхатън право срещу движението в южна посока!

— О, боже! — изкрещя Нина, когато той хвърли Бентлито между двете колони от коли и камиони. Другите коли проблясваха само на сантиметри от тях, шофьорите отбиваха като обезумели, за да избегнат маниака, който летеше право срещу тях. Пищяха клаксони от всички страни, един оркестър от ярост и ужас. — Спри колата, преди да си убил и двама ни!

Тя отново го удари по очите. Но този път го завари подготвен.

Пистолетът я хласна по челото и тя усети толкова силна болка, сякаш в черепа й се забива шип. Падна назад замаяна, докато той изви силно наляво и мина през метална порта към един от кейовете на река Хъдсън.

Вятърът плющеше през разбитите стъкла, а те летяха успоредно на кея. Нина се опита да се надигне и видя как от едната им страна прелитат складовете, а набраздените с ръждиви ивици корпуси на кораби — от другата.

Напред нямаше нищо, освен вода и далечните светлини на Ню Джърси отвъд.

Тя задиша тежко, осъзнала какво се канеше да направи Старкман.

Той я погледна за миг. Дясното му око беше подуто и затворено, по лицето му се виждаха дълбоки драскотини и струйки кръв.

В този момент той отвори вратата и се изтърколи отвън, свивайки ръце, за да се предпази от удара при падането. Миг — и вече го нямаше. Беше оставил неуправляемата кола да лети към ръба на кея с активиран круиз контрол и скорост от почти осемдесет километра в час!

Нина нямаше време дори да изпищи, преди Бентлито да разцепи слабата телена преграда в края на пристана и да полети надолу към тъмните води.

Внезапно намаляване на скоростта я тласна отново към шофьорската седалка. Върху нея се изливаше ледена вода, връхлитайки като цунами през счупените прозорци. Мехурчетата се разпениха, когато тежката предница се заби надолу и повлече към дъното на реката колата и ужасената пътничка.

Нина се опита да излезе през задния прозорец, но високите облегалки за глава блокираха бягството й. Очите я смъдяха: тя задърпа отчаяно дръжката на най-близката врата, но тя не помръдваше.

Страничният прозорец…

Стъклото беше счупено, а той сякаш бе достатъчно голям, колкото да мине през него. Стисна рамката и се опита да се провре. Раменете й запълниха отвора, но гръдният кош… Беше заклещена! В капан!

Роклята й се закачи в металния лост от облегалката на разбитата шофьорска седалка.

Тя ритна, опитвайки се да се освободи. Без успех. Ритна по-силно, натискайки прозоречната рамка с ръце за допълнителна сила. Платът поддаде леко, но отказваше да се скъса.

Имаше чувството, че гръдният й кош ще експлодира. Не искаше нищо повече от това да си поеме дъх, но единственото, което щяха да поемат дробовете й, беше вода.

Щеше да потъне. Професор Филби беше прав: търсенето на Атлантида щеше да я убие…

Не, нямаше да допусне той да излезе прав!

Но не можеше да направи нищо, за да спре това. Беше затворена в кола, която потъваше към дъното на Хъдсън и пулсирането в главата й щеше във всеки момент да победи здравия й разум и да я накара да поеме фатална глътка…

Някой я сграбчи.

Беше толкова изненадана, че спазъма я стисна за гърлото. Една ръка се уви около кръста й и започна да дърпа. Роклята й се разкъса и нейният спасител я изтегли през прозореца, като риташе енергично, докато Бентлито изчезваше в тъмнината долу.

Сърцето й биеше отчаяно. Нина изскочи на повърхността и изкрещя, поемайки болезнена глътка въздух, без да я е грижа вече за отвратителния вкус на водата. Ръката още я държеше и спасителят й я тласна към брега. Болката и паниката отминаха и Нина се обърна да види кой е до нея.

Мъжът в коженото яке й се усмихна, разкривайки голямо разстояние между двата си предни зъба.

— Опа.

Вие?

— Хм. Това… — той направи задъхана пауза — това за благодарност ли трябва да мине?

Двамата стигнаха до кея и непознатият я поведе към една ръждясала стълба. Нина едва я изкачи, отпускайки се най-накрая на бетонния док под главното ниво на самия пристан. Мъжът я последва. От якето му се стичаше вода.

— Хубава рокля.

— Какво? — попита Нина объркано, преди да осъзнае, че роклята й е съдрана почти до кръста.

— О, Господи! — Тя се прикри с ръце.

— Е — каза мъжът, като прокара пръсти през късата си коса, — ако това е всичко, което ви притеснява, сигурно сте добре. — Съдейки по акцента, може би беше британец, но Нина не можеше да е сигурна. — Което е хубаво, защото трябва да се махаме оттук. Веднага. — Той й подаде ръка. Нина гледа смутено известно време, след което я пое и той й помогна да се изправи на крака. В този момент тя осъзна, че е изгубила и двете си обувки.

— Кой сте вие? — попита го тя, докато подтичваха нагоре по стъпалата към кея. — Какво става?

— Казвам се Чейс. Еди Чейс. Не се притеснявайте, не съм някой побърканяк. — Той се обърна и й хвърли усмивка, която не беше напълно успокояваща. — Само достатъчно луд да скоча в река да спасявам жената, за която бях нает да се грижа.

— Нает?

— Аха. Аз съм вашият бодигард!

Стигнаха запъхтени до горното стъпало. Чакаше ги малка групичка хора, които изглеждаха смаяни. Неколцина от тях изръкопляскаха.

— Полезно е да си бил в спец отрядите. Аз съм нещо като… нещатен сътрудник. — Нина видя, че неговият Рейндж Роувър с очуканата предница, беше паркиран на кея с отворени врати и работещ двигател.

Един мощен мъж в униформа на служител от охранителна фирма изтича към тях, задъхвайки се.

— Хей! Какво, по дяволите, става тук?

— Всичко е наред, приятел — каза Чейс. — Всичко е под контрол.

— Мамка му! Една кола мина през бариерите и излетя от ръба на кея! Искам отговори!

Чейс въздъхна, след което бръкна под якето си и извади внушителен пистолет. Изглеждаше дори по-заплашителен отблизо с дългата си цев, подсилена от прорязано стоманено парче по горната страна.

— Господин Магнум ще отговори на всичко — каза той и махна по посока на гарда. Малката тълпа бързо се разпръсна.

— Имате ли въпроси?

Мъжът се опита да потисне страха върху лицето си, но с малък успех.

— Е, те могат да почакат.

— Хубаво. Може би искате да намерите типа, който скочи от колата преди тя да се блъсне, макар че е наистина лошо момче. Но точно сега се налага да заведа тази госпожица на някое сигурно място. Става ли?

— Разбира се! — съгласи се гардът, отстъпвайки.

Като продължаваше да държи пистолета си вдигнат, Чейс отвори вратата на Нина, след което изтича до шофьорската седалка и скочи в нея. Миг след това излетя от кея с висока скорост. Накрая направи остър завой, продължи по празния тротоар още известно време, преди да отмине група спрени коли и да отбие по магистрала Уестсайд.

— Предполагам, че ще е по-добре да включиш отоплението — каза той, поглеждайки към треперещата Нина, докато ускоряваше. В далечината звукът на сирени разцепи нощния въздух.

Тя стисна зъби.

— Какво става, по дяволите?

— Кратката версия ли? Лошите момчета искаха да те убият. Добрите искаха да ги спрат. Аз съм един от добрите.

— Но защо ще искат да ме убиват? Какво съм направила?

— Не е за това, което си направила, док. А за това, което можеш да направиш. Онова влечуго в Бентлито, Старкман. Навремето ми беше приятел — работехме по света заедно, в специалните отряди — докато не стана престъпник.

— Каза ми, че работел за фондация „Фрост“, за Кристиан Фрост — вдигна вежди Нина.

Чейс се засмя.

— Е, случайно знам, че не работи там.

— Откъде?

— Защото аз работя за Кристиан Фрост. Искаш ли да се срещнеш с него?