Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (1)

1

Намирах се на втория етаж на триетажна сграда близо до Норт Сайд в Чикаго. Над езерото виеше силен вятър и блъскаше в прозорците, но на мен не ми пукаше. Бях вдигнал крака на бюрото с чаша „Ърл Грей“ в ръце и разглеждах списъка си с десетте най-велики момента в историята на „Къбс“.

Първият от тях задържа вниманието ми почти половин час. После осъзнах, че истински големите победи винаги предстоят, и се замислих за ротацията, която трябва да започне преди следващото световно първенство. И тогава го видях.

Всъщност усетих присъствието на Джон Гибънс още преди да го видя. С Гибънс винаги е така. Габаритите му от кръста нагоре са много внушителни. Глава с малки уши и сива, късо подстригана коса върху дебел като на булдог врат. Носът му напомня за случващото се в крайните квартали на Чикаго. Очите му са все още ясни, хладни и сини. Те се забиха в моите, на устните му се появи усмивка.

— Здрасти, Майкъл.

От оставката на Гибънс бяха изминали около пет години, а аз не го бях виждал от четири. Нямаше значение. Ние с него имахме доста общи спомени.

Той отърси дъжда от раменете си, придърпа един стол и седна. Направи го съвсем непринудено, сякаш му беше ежедневие. Отместих листа с историята на „Къбс“ и бръкнах в най-долното чекмедже за бутилката ирландско. Джон го предпочете чисто, а аз си налях малко в чая за компания.

— Какво има, Джон?

Той се поколеба. Едва сега обърнах внимание на евтиния костюм и вратовръзката на ластик. Ръцете му мачкаха мека филцова шапка.

— Имам един случай за теб, Майкъл.

Винаги ме наричаше Майкъл. Нямах нищо против, защото това бе името ми. Не исках да го притеснявам, но любопитството ми надделя.

— За бога, Джон, при кого се обличаш в последно време?

Едрият мъж почервеня и сведе очи към костюма си.

— Кофти, нали? — промърмори той. — Жена ми, Майкъл. Познаваше ли жена ми, Майкъл?

Поклатих глава. Не знаех нищо за Джон, което да не е отпреди три години. По онова време в личното му досие пишеше „вдовец“. Един ден първата му жена — ирландка от Донегал, получила резултатите от рентгеновите снимки от личния си лекар. Две седмици по-късно била мъртва. Изпратих съболезнователна картичка на Джон и му се обадих по телефона.

— Втората ми жена — уточни Гибънс. — Напусна ме преди година. Беше от по-младите.

Открай време си падаше по тях. Имам предвид жените. Знам от собствен опит, че когато човек притежава тази слабост, по-младите мацки задължително влошават положението.

— Значи сам се обличаш, а? — попитах.

— От известно време.

— И се наконти така, за да дойдеш тук?

Той кимна.

— За да ме видиш?

— Имам един случай за теб, Майкъл.

— Това вече го чух.

Допълних чашата му и налях още малко топла вода в моята.

— Помниш ли деветдесет и седма?

— Това е преди мен.

— Да, ама не много. Случи се по Коледа. Бях смъкнал стъклата. Вероятно помниш, че обичам да карам със свалени стъкла дори когато е студено. И тъй, карам си аз патрулката из Южен Чикаго.

Познавам Южен Чикаго. Складове и публични домове. Сухи докове и търговия на черно. Доста гадно кътче на Чикаго. Сиво и занемарено. По едно време чувам изстрел, завивам зад ъгъла и виждам момиче, което тича по средата на платното. Цялото в кръв. Зад нея тип с трийсет и осми калибър в едната ръка и нож в другата. Ръга я, докато тичат.

Джон затвори очи и за миг сякаш напусна стаята. После отново ги отвори. Престанах да се чувствам добре.

— Две десетилетия служба, Майкъл. Но такова нещо виждах за пръв път. Слязох от колата. Тя налетя право отгоре ми, онзи също. Паднаха на земята, но той продължаваше да я ръга. Чувах как ножът цепи кожата й. Измъкнах пищова и го опрях в главата му. Едва тогава той си даде сметка за присъствието ми и спря.

— Не ми звучи познато, Джон.

— А би трябвало, а?

Кимнах.

— Нека довърша. И тримата бяхме на земята. Аз върху него с пищов в главата му, а момичето между нас. Лицето й беше на двайсетина сантиметра от моето. Усетих миризмата на смъртта, знаеш ли?

Знаех.

— После се отделихме. Проснах мъжа на земята и му щракнах белезниците. Той не каза нищо. Фраснах го един-два пъти, но той продължаваше да мълчи. Погледнах момичето. Беше здравата надупчено. Включително в гърдите. Все още имаше пулс и аз извиках „Спешна помощ“.

Джон стана и пристъпи към прозореца.

— Тук е горещо, нали? — каза той и открехна едното крило.

— Навън е нула градуса, вали леден дъжд и духа бурен вятър — отбелязах аз.

— Бурен ли? — попита той и се извъртя към мен.

— Такъв е тук вятърът — свих рамене аз. — Не е много приятно.

Джон остави прозореца отворен и се върна на мястото си.

— И тъй, качихме момичето в линейката. Казах ли ти, че беше страхотно парче, Майкъл?

Очаквах подобно нещо.

— Нека отгатна — паднал си си по нея.

— За бога, Майкъл. Тя беше полумъртва, цялата в кръв. И беше почти дете.

— Продължавай.

— По-късно научих, че скочила от колата му и побягнала. Някакъв скапан шевролет, зарязан по средата на улицата с включен двигател. Отворих багажника и какво да видя?

— Какво?

— Найлон. На рула. И въжета. Цял куп въжета. Отворих вратата откъм шофьора. И двете седалки бяха в кръв. Много кръв. Под тях бяха монтирани държатели, изработени по поръчка. В единия имаше пушка с рязана цев, а в другия — мачете. В сенниците над стъклата — същата работа. Единият пригоден за пистолет, другият за нож.

— Не му е било за пръв път, а?

— Не, сър — поклати глава Джон. — Свалих го в центъра и го заключих в пандиза. Минаваше полунощ и реших да се разправям с него на следващата сутрин.

— И?

— На другата сутрин го нямаше.

— Как така го нямаше?

— Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Белмонт.

— Чувал съм името.

— Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това…

Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.

— Тези неща не се раздават лесно, Джон.

— Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна…

— Забравяш за онзи тип.

— Точно така. И го забравих.

— А какво искаш сега, девет години по-късно?

— Нищо не искам. Но я виж какво получих.

От другия джоб на Гибънс се появи плик.

— Какво е това?

— Писмо.

— Виждам, че е писмо.

— От момичето. Онова, окървавеното.

— Отпреди девет години?

— Аха.

— Значи не е умряла?

— Трябва да й помогнем, Майкъл.

— Ние?

— Поразрових тук-там — сви рамене Гибънс. — Ама не стигнах доникъде.

Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.

— Ти си най-добрият, с когото съм работил — продължи Гибънс. — Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.

Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдигнах глава.

— Разкажи ми за момичето.

Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и неохотно го разгърнах.