Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Cagliostro, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Морис Льоблан

Графиня Дьо Калиостро

Арсен Люпен

 

„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“

Поредица СВЕТЪТ НА СЕНКИТЕ

 

Редактор Иван Тренев

Втора страница на корицата — гравюра от К. Мункачи

Художник Лили Басарева

Коректор-стилисти Магдалена Атанасова, Катя Илиева, Людмила Антонова, Николина Иванова

Графично оформление Стефан Узунов

Компютърен набор Стефка Лалева, Нели Игнатова, Емилия Якимова, Борислав Зонгов

Технолог Дора Николова

Отпечата се през 1992 година

Цена 15,98 лв.

Първо издание

с/о Jusautor, Sofia, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IV
ПОТОПЕНАТА ЛОДКА

Мракът ставаше все по-гъст, затова Годфроа д’Етижу запали лампата и двамата братовчеди започнаха погребалното си дежурство. Под слабата светлина едва се виждаха техните зловещи лица, които от самата мисъл, че предстои да бъде извършено престъпление, гримасничеха.

— Ти би трябвало да донесеш една бутилка с лекарство против хрема — мръщеше се Оскар дьо Бенето, — има моменти, в които не трябва да се мисли какво се прави.

— Ние не сме в един от тези моменти — отговори баронът. — Напротив! Ще бъде необходимо голямо внимание.

— Това е смешно. Всичко предварително се знае.

— Трябваше да обсъдим с Боманян и да се откажем от участие.

— Невъзможно.

— Тогава подчинявай се!

Бенето се приближи до пленницата, ослуша се и се върна.

— Даже не стене. Корава жена е.

И добави с глас, в който имаше голяма доза страх:

— Вярваш ли всичко, което се говори за нея?

— Хм… да речем…

— Нейната възраст?… Всичките някогашни истории?

— Глупости.

— Боманян им вярва.

— Кой би могъл да знае какво мисли Боманян!

— Все пак признай, Годфроа, че има нещо действително куриозно… след всичко казано и прочетено…остава да се предположи, че тя… хм… е на повече от сто години? Годфроа д’Етижу промърмори:

— Да, очевидно… Самият аз, четейки всичко за нея, се обръщах към другите, като че тя действително е живяла в онази епоха.

— Тогава ти вярваш, че е така?

— Стига глупости! Как можа да предположиш… Да не говорим повече! Всичко бе много объркано. Ах! Кълна се в Бог — и той повиши тон, — че ако бих могъл да не приема… само да бих могъл…

Баронът не беше в настроение да разговаря. Той не желаеше да каже нищо повече за тази история, която му изглеждаше безкрайно неприятна.

Но Бенето отново започна:

— Аз също се кълна в Бог, че за нищо не съм виновен. Ние всички сме вън от играта. Да, казах ти вече, че Боманян знае неща, които са скрити за нас, и че сме пионки в неговите ръце. Един ден, когато няма да има повече нужда от нас, ще ни благодари с реверанс и ще видим, че хитро е използвал аферата за себе си.

— Това няма да стане.

— Обаче… — възрази Бенето.

Годфроа сложи ръка върху устните му и прошепна:

— Мълчи! Тя ни чува.

— Няма значение — каза другият, — след малко…

Те повече не се осмелиха да нарушат мълчанието. От време на време часовникът на църковната камбанария отмерваше часовете и те брояха ударите само с помръдване на устни, като се гледаха.

Когато ударите станаха десет, Годфроа д’Етижу силно удари с юмрук по масата, което накара лампата да подскочи:

— По дяволите! Трябва да се върви!

— А! — възкликна Бенето. — Какъв позор! Сами ли ще бъдем?

— Другите искаха да ни придружават, но ги спрях. Те вярват за английския кораб.

— Предполагах, че ще отидем всички.

— Мълчи! Нареждането се отнася само за нас. И после, другите биха могли да бръщолевят… Ще ги оставим на скалите и няма нищо да видят. Ще бъде изпипано чисто. Шш-т, ето ги.

Другите бяха тези, които не взеха влака, това ще рече: д’Ормон, Рекс д’Естиер и Ролевил. Те пристигнаха с голям фенер, който баронът загаси.

— Без светлина — каза той. — Разходката ни по скалите трябва да стане на тъмно, за да не се бръщолеви после. Слугите легнаха ли си?

— Да.

— А Кларис?

— Тя не е напускала стаята си.

— Всъщност днес е неразположена. На път!

д’Ормон и Ролевил хванаха носилката. Трябваше да се пресече овощната градина и да се навлезе в ивицата земя, съединяваща се с полския път, който водеше от селото до стълбите на кюрето. Небето беше черно, без звезди и кортежът вървеше пипнешком, като се блъскаше по коловозите. Сипеха се ругатни, потушавани бързо от гнева на Годфроа.

— Без шум, без шум, благородници! Биха могли да разпознаят гласовете ни.

— Кой, Годфроа? Няма абсолютно никой. Или вземаш предпазни мерки заради митничарите?

— Да. Те са в кръчмата, поканени от мъж, в когото съм сигурен. Все пак една обиколка е възможна.

С течение на годините платото се беше слегнало и сега образуваше падина, която пътят следвате. Те пристигнаха както и да е до мястото, където започваха стълбите. Те бяха направени отдавна, след като разкопаха скалите по инициатива на едно кюре от Бенувил, и благодарение на стълбите хората от местността можеха направо да слизат до плажа. През деня удобните пролуки в живия плет се осветяваха от лъчите на слънцето и откриваха великолепни гледки към морето, към мястото, където вълните се разбиваха в брега, който изглежда те продължаваха неуморимо да рушат.

— Ще ви бъде трудно — каза Ролевил. — Бихме могли да ви помогнем. Поне да осветяваме стълбите.

— Не — твърдо заяви баронът. — Никаква светлина, казах. Благоразумно е да се разделим.

Другите се подчиниха и се отдалечиха. Двамата братовчеди, без да губят ценно време, започнаха трудната операция на слизането по стълбите на кюрето.

То бе продължително. Стъпалата бяха твърде високи, завоите следваха неочаквано, мястото за носилката не достигаше и те трябваше да я вдигат високо над главите си. От време на време си светеха с едно джобно фенерче. Оскар дьо Бенето не се разстройваше от трудностите и какъвто си беше „веселяк“, предложи по едно време да изхвърлят „всичко това“ през борда, т. е. през една от пролуките на оградата, за да не си правят труда да слизат до морето.

Най-после те достигнаха до плажа, покрит с дребен чакъл, и можаха да си поемат дъх. На известно разстояние се забелязваха двете лодки, разположени една до друга. Морето бе много спокойно, без нито една вълна и къпеше киловете им. Бенето показа дупката, която беше издълбана в по-малката от двете и която временно оставаше затапена с кълчища. Братовчедите поставиха носилката върху трите седалки на лодката.

— Всичко да вържем заедно — нареди Годфроа д’Етижу. Бенето му обърна внимание:

— Ако, не дай Боже, някога има следствие и се открие нашият лов на дъното на морето, носилката ще бъде едно доказателство повече срещу нас!

— Прав си. Трябва да отидем достатъчно навътре, за да не може никога да се открие нещо. Впрочем това е стара носилка, излязла от употреба от двадесет години, и беше захвърлена. Няма защо да се страхуваме.

Той говореше с изплашен глас и трепереше така, че Бенето просто не можеше да го познае.

— Какво ти е, Годфроа?

— На мен ли? Какво искаш да ми е?

— Тогава?

— Тогава да тласнем лодката… Най-напред, според инструкцията на Боманян, да й махнем кърпата от устата и да я запитаме дали има някакво последно желание. Искаш ли да го направиш?

Бенето се смути:

— Да я попитам? Да я гледам? Предпочитам да пукна… а ти?

— Аз също не бих могъл… не бих могъл…

— Тя обаче е виновна… Убивала е…

— Да… да…поне е вероятно… Само че изглежда толкова мила…толкова сладка…

— Да — отвърна Бенето. — Тя е толкова красива… красива като Девата…

В същото време те бяха паднали на колене върху дребния чакъл и започнаха на висок глас да се молят за тази, която щеше да умре. За успокоение на душата на жертвата те призоваха застъпничеството на Дева Мария.

Годфроа смесваше думите на молитвите, които Бенето скандираше наслуки и повтаряше „амин“ след всеки три-четири думи. Молитвите изглежда им придадоха малко кураж, защото внезапно се повдигнаха, за да изпълнят задачата си. Бенето донесе големия камък, който предварително бе приготвил, свърза го бързо с желязната халка и тласна лодката, която тутакси заплава в спокойните води. Накрая с общи усилия те плъзнаха другата лодка и скочиха в нея. Годфроа улови двете гребла, а Бенето, с помощта на въже, влачете лодката на осъдената.

И така, с леки удари на греблата, те поеха към открито море. Падащите от греблата водни капчици предизвикваха лек шум. Сенките на скалите, по-черни от нощта, им позволяваха да плават между тях и да се стремят към предначертаната цел. Но след двадесет минути движението стана по-бавно и лодката спря.

— Не мога повече… — шепнете баронът, отпаднал напълно, — ръцете ми отказват. Твой ред е…

— Няма да имам сили — призна Бенето. Годфроа направи нов опит, после се отказа и призна:

— Няма да мога. Какъв смисъл? Ние сигурно сме преминали линията на отлива. Мнението ти?

Другият одобри.

— Има лек бриз — каза той, — който ще откара лодката още по-далеч от линията.

— Тогава махни запушалката!

— Ти си този, който трябваше да го направи — протестира Бенето, който възприе заповяданото действие като изпълнение на екзекуция.

— Стига глупости! Да свършваме с нея!

Бенето затегли въжето. Килът, завъртян, се заклати срещу него. Той се наведе, за да го хване и си натопи ръката.

— Страх ме е, Годфроа — оплака се той. — Моля те, в името на спасението на душата си нека не съм аз този, който трябва да махне тапата. Нека по-добре си ти, чуваш ли?

Годфроа подскочи към него, отстрани го, наведе се през борда и потопявайки ръката си във водата, измъкна с един удар тапата. Започна бълбукане и се чу шумът на клокочещата вода — това го стресна до такава степен, че инстинктивно посегна да запуши дупката. Твърде късно. Бенето беше взел веслата. Изплашен от шума и възвърнал пялата си енергия, полагате огромни усилия да отдалечи двете лодки.

— Стой! — заповяда Годфроа. — Стой, негоднико! Искам да я спася. Спирай веднага… спирай… Ах! Ти я уби!… Убиец… убиец… аз исках да я спася.

Но Бенето, пиян от ужас, без нито да разбира, гребете така, че веслата се огъваха.

Графинята остана сама в повредената лодка — неподвижна, безпомощна и без да може да извика за помощ. Смъртта протягаше към нея ледените си пръсти.

Годфроа д’Етижу знаете всичко това. Разбрал, че усилията му са безсмислени, той хвана едното весло и двамата съучастници се прегърбиха от отчаяните усилия да избягат по-бързо от мястото на извършеното престъпление. Те се страхуваха да не дочуят някакъв мъчителен вик или ужасния шум от нещо, което плува и върху което водата се затваря завинаги.

Изоставената лодка, почти неподвижна, балансираше над вълните. Въздухът, притиснат от ниските облаци, изглежда, че наблягаше върху нея с цялата си тежест. Д’Етижу и Оскар дьо Бенето бяха вече преполовили обратния път. Всякакъв шум секна.

В този момент лодката се наведе на дясната си страна. Изпадналата в бедствено състояние млада жена имаше усещането, че развръзката е близка. Нейната агония започваше. Тя не потрепери, не се възмути от неправдата. Примирението със смъртта предизвиква едно състояние на духа, когато на човек му се струва, че е вече от другата страна на живота.

Тя обаче се учуди, че не трепери от обсега на студената вода — нещо, което плашеше особено много нейната нежна женска плът. Не, лодката не се продънваше. По-скоро изглеждаше, че ще се преобърне — като че ли някой искаше да се прехвърли през борда.

Някой? Баронът? Неговият съучастник? Тя разбра, че не е нито единият, нито другият, защото един глас, който не познаваше, прошепна:

— Успокойте се, аз съм приятел, който иска да ви помогне…

Този приятел се наведе над нея и без да знае дори дали тя го чува или не, веднага обясни:

— Никога не сте ме виждали… Казвам се Раул… Раул д’Андрези… Всичко върви добре…Запуших отвора с едно дървено парче покрито с парцал. Ще поправим присъдата… но, трябва да се справя първо с този грамаден камък.

Той разряза с нож въжетата, с които беше омотана младата жена, после сграбчи камъка и успя да го изхвърли през борда. Накрая разкъса плата, с който беше завито лицето й, наведе се и й каза:

— Колко съм доволен! Нещата се преобърнаха, макар че не го вярвах, и ето ви свободна! Водата не успя да се изкачи до вас, нали? Какъв шанс! Страдате ли?

Тя прошепна така, че едва се разбираше:

— Боли ме глезенът… техните върви ми извиха крака.

— Това е нищо — каза той. — Главното сега е да достигнем до брега. Двамата негодяи несъмнено вече са слезли на брега и вероятно изкачват стълбите. Следователно няма защо да се опасяваме.

Той бързо набара едно гребло, което предварително бе скрил на дъното на лодката, седна на кърмата и продължи обясненията с радостен тон, като че ли нищо особено не се беше случило, нищо, което да се различава от една игра или забавление.

— Питам се, как да ви се представя малко по-точно? Никак не съм представителен сега, нали? С този костюм, нещо като бански гащета, изработен от мен, на който бях привързал но-жа…Раул д’Андрези ще ви служи, както случаят му позволи. А, този е много обикновен… но изненадващ разговор… Знаех, че се готви заговор против една дама… Тогава взех, разбира се, преднина… Слязох на плажа и когато двамата братовчеди се появиха, скочих във водата и се хванах за вашата лодка. Криех се зад борда, докато престъпниците влачеха лодката след себе си. Това е всичко, което направих. Нито единият, нито другият помисли, че водят заедно с жертвата си и нейния освободител, шампион по плуване, решен на всичко, за да я освободи. Няма друго за казване. По-късно ще научите историята в подробности, когато бъдете в състояние да ме разберете по-добре. Момент, имам една идея, която за последно ще ви избърборя. Той се спря за минута.

— Аз страдам — каза тя, — изтощена съм… Раул отговори:

— Един съвет: загубете съзнание. Нищо не отморява така, както състоянието при загубване на съзнание.

Тя вероятно го послуша, тъй като след няколко неволни стенания започна да диша спокойно и равномерно. Раул покри лицето й, тръгна с лодката към брега и приключи обясненията с думите:

— Това е за предпочитане. Имам пълна свобода на действие. Не мога да разчитам на никого, но не се безпокоя. Аз съм тук — това е достатъчно! Неприятели мои, пазете се!

Никой не му попречи да говори сам на себе си със задоволството на човек, очарован от действията си. Монологът вървеше бързо под влияние на извънредната му експулсивност. Тъмната маса на крайбрежните скали вече се очертаваше.

Когато желязото на кила проскърца в камъните, той скочи с лекота, повдигна младата жена, което красноречиво показваше силата на мускулите му, и я остави на брега.

— Също шампион по бокс — си каза той — и по класическа борба. Ще ви призная, понеже не можете да ме чуете, че намерих тези достойнства в наследството на баща си… и колко още други! Но стига празни приказки… Починете си тук, под тази скала, където сте на завет от вероломните вълни… Колкото до мен, вече се възстанових. Предполагам, че смятате да вземете реванш от двамата братовчеди и шайката? Значи е необходимо да се потопи лодката, за да се мисли, че сте удавница. Следователно, малко търпение.

Без да се бави, Раул д’Андрези изпълни всичко намислено. Отново откара лодката в открито море, махна запушалката и скочи във водата. Той се повъртя малко около потъващата лодка и пое обратния път. Щом стигна до брега, потърси дрехите си, които беше скрил в малка пещера, издълбана от вълните, отърва се от банските си гащета и се облече. После се върна при графинята.

— Раул, момчето ми, тръгвай! — заповяда си той. — Трябва да се качиш отново горе, а с товар това не е лесно.

Младата жена идвате бавно в съзнание. На светлината на фенерчето си той видя, че тя отваряте очи.

Тя се опита с негова помощ да стане права, но болката в глезена й изтръгна един вик и отново безсилно се отпусна. Той развърза обувката и видя, че долу кракът й беше в кръв. Раната не бе опасна, но я караше да страда. С носната си кърпичка Раул превърза глезена и реши, че няма какво повече да чака на брега. Тук беше опасно.

Той я вдигна на рамо и започна да изкачва стълбите. Триста и петдесет каменни стъпала! Ако Годфроа д’Етижу и Бенето имаха трудности при слизането, можем да си представим колко по-трудно беше това противоположно действие, осъществявано от един юноша! На четири пъти той се спира, облян в пот, със сърце, което искаше да изскочи от гърдите. Изтощен от усилията, на него му се струваше невъзможно да продължи.

Но независимо от трудностите, доброто му настроение го съпътстваше. На третото спиране, вече свикнал с изкачването, я сложи на коленете си и му се стори, че тя се усмихва в отговор на неговите шеги и въодушевление, което беше неизчерпаемо. Тогава той завърши изкачването, без повече да говори, притискайки по такъв начин върху гърдите си чаровното тяло, че неговите ръце почувстваха напълно гъвкавите му форми.

Пристигнал на върха, не направи почивка. Беше задухал прохладен вятър, който метете равнината. Той бързате да остави младата жена на закрито и пресече платото, като я занесе до изоставена плевня, до която бе решил още отначало да достигне. Предвиждайки събитията, бе оставил там две бутилки студена вода, коняк и малко храна.

Той се качи по една стълба, влезе с товара си и спусна дървеното бичме, което служеше за резе.

— Дванадесет часа за почивка и за разминаване на опасността. Тук никой няма да ни безпокои. Утре към обяд ще ви намеря кола и ще отпътувате накъдето пожелаете.

Така те останаха сами, затворени в една плевня, по време на най-трагичното и най-прекрасно приключение, за което може само да се сънува. Колко далеч бяха сега ужасните събития от следобеда и нощта. Съдът на инквизицията, неумолимите съдии, злокобните провинциални благородници, Боманян, Годфроа д’Етижу, осъждането, слизането към морето, лодката, плаваща в тъмнината — какви кошмари, заличени вече и завършващи с дружбата между жертвата и спасителя!

Младата жена лежеше между балите сено, които изпълваха плевнята. На светлината на закачената на една греда лампа, Раул се погрижи за нея: даде й да пие вода, примесена с няколко капки коняк, и превърза спокойно раната на глезена. Покровителствана от него, далеч от клопките, нямайки повече от какво да се опасява, Жозефин Балзамо възвърна изцяло доверието си. Тя затвори очи и задряма.

Лампата осветяваше напълно нейното красиво лице, на което ужасът от трагичните преживявания беше сложил тежкия си отпечатък. Раул коленичи пред нея и продължително я съзерцава. Отпуснала се от топлината в плевнята, тя беше отворила своя корсаж и Раул забеляза хармонично развитите рамене, чиято линия съвършено се съединяваше с идеално изваяния врат.

Той си спомни за черната бенка, за която Боманян беше споменал и се виждате на миниатюрата. Как Раул можеше сега да устои на изкушението да види на свой ред и да се убеди дали действително същият белег се намира там, върху гърдата на жената, която бе спасил от смърт? Бързо отстрани плата. Пред замаяния му поглед се показаха две алабастрови гърди, нежни и гъвкави, украсени на върха с две коралови перли, големи колкото края на кутрето му. На дясната гърда, малко над зърното, една бенка, черна като луничките, които кокетките от времето на Луи XV са си поставяли, маркирате бялата, мека като коприна кожа и се повдигате леко от равния ритъм на дишането. Раул не се сдържа. Той погали хубавите гърди, наведе се и нежно целуна едно след друго едрите зърна.

— Коя сте вие? Коя сте вие? — прошепна развълнувано той. — От кой свят идвате?

Раул, както и другите, изпитвате необяснимо притеснение от тайнственото влияние, което се излъчваше от това създание, самото то тайнствено поради неизвестния си произход, досегашния си живот и прекрасната си външност. И той го изпитваше против себе си, като че ли младата жена можеше да стане и да отговори на въпросите му от името на тази, която едно време е служила за модел на миниатюрата.

Устните й изричаха думи, които не разбра. Той беше толкова близо до нея и дъхът й беше толкова сладък, че Раул ги докосна леко със своите устни, треперейки целият.

Тя въздъхна. Очите й се отвориха. Виждайки Раул над себе си, тя порозовя, като в същото време се усмихваше, и тази усмивка продължи, докато тежките клепачи се спуснаха и тя отново потъна в сън.

Раул беше обезумял от желание и възхищение, шептеше възторжени думи, допрял длани като пред идол. Да, за него тя беше идол на красотата и той отправяте към него този пламенен и луд химн на безгранично обожание.

— Колко сте хубава… Никога не съм вярвал, че ще срещна толкова красота в живота си. Усмихвайте се, усмихвайте се… Кълна се, че няма да позволя тези хубави очи отново да плачат. Вашата усмивка вълнува… Искаха да я заличат, за да не я види повече никой… А! Усмихвайте се само за мен, аз ще ви заменя всички…

И по-ниско, но страстно:

— Жозефин Балзамо… колко е сладко вашето име! И колко по-тайнствена ви прави. Магьосница! Вие се появихте от мрака и сте като слънчева светлина… Жозефин Балзамо… пленителна…чаровна… Ах! Земята се разтваря пред мен!… Вие сте всичко, в което виждам щастието!… Моят живот започва от минутата, в която ви взех в ръцете си… Нямам повече спомени… Надявам се само на вас, Жозефин…Господи! Господи! Колко сте хубава! Просто да се разплачеш от отчаяние…

Раул казвате това съвсем близо до нея и устата му почти прилепна до нейната, но откраднатата целувка беше единствената ласка, която си позволи. Имаше наистина голяма доза сладострастие в усмивката на Жозефин Балзамо, но също и такава скромност, че Раул, проникнат от уважение, завърши въодушевения си изблик сериозно, с думи по младежки предани:

— Ще ви помогна… Няма да могат да направят нищо против вас. Ако искате да стигнете целта, която и те преследват, обещавам ви, че ще сполучите. Далеч или близо до вас, ще бъда този, който защитава, който спасява… Имайте вяра в моята преданост…

Той също заспа изморен, мънкайки обещания и клетви, в които нямаше голям смисъл. Сънят му беше дълбок, без сънуване, като съня на децата, които имат нужда да възстановят своя млад, но преуморен организъм. В изоставената плевня настана тишина…

Камбанарията на църквата в Бенувил удари единадесет часа. Раул с нарастваща изненада преброи ударите.

„Единадесет часа сутринта, възможно ли е?“

През цепнатините на вратата и през пролуките на стария сламен покрив проникваше денят. От страната на платото слънцето огряваше вътрешността на плевнята.

— Къде сте? — каза той. — Не ви виждам.

Лампата беше угаснала. Раул изтича до капака на прозореца и го дръпна към себе си. Плевнята се изпълни със светлина. Но никъде не забеляза Жозефин Балзамо. Спусна се към балите сено, размести ги, разхвърли ги яростно, за да достигне капака, който се отваряше към приземния етаж. Никой. Жозефин Балзамо бе изчезнала. Той слезе, претърси овощната градина, надникна в съседната нива и пътя. Напразно. Макар и ранена, неспособна да пристъпи, тя беше напуснала убежището, скочила долу, пресекла градината, равнината…

Раул д’Андрези се върна отново в плевнята, за да направи щателен преглед. Нямаше нужда да търси продължително. На пода забеляза правоъгълен картон.

Той го вдигна. Беше фотографията на графиня Дьо Калиостро. На гърба бяха написани с молив следните два реда:

„На моя спасител съм благодарна, но нека не се опитва да ме види отново.“