Джонатан Келерман
Доктор Смърт (32)

32.

— Имате ли представа кога ще се върне?

— Мисля, че отиде до центъра за някакви документи — отвърна чиновничката, която не познавах. — Мога да ви свържа с детектив Корн. Работи с детектив Стърджис. Името ви, господине?

— Не, благодаря — казах аз.

— Сигурен ли сте?

Стори ми се любезна и реших да й опиша грозните подробности и да затворя, без да изчакам отговора й.

Върнах се в Ел Ей с надеждата у дома да няма никой. Имах нужда от време да си поема дъх и да подредя мислите си.

Бях потресен и изпълнен с погнуса. От порите ми бликваше пот всеки път, когато в съзнанието ми изплуваше гледката на двете тела.

С Майло бяхме посетили Алис Зоуби само преди пет дни.

Нямаше червеи и разлагането бе в ранен стадий… Не бях съдебен патолог, но бях видял достатъчно трупове, за да преценя, че от убийството са изминали не повече от два дни. Пощата и разпечатката на телефонните разговори на Алис щяха да дадат по-ясна представа.

Подпрени на дърво, хванати за ръце, на пикник.

Нападателят бе достатъчно силен, за да надвие едър мъж и жена, участвала в хималайски експедиции.

Някой познат. Помощник. Със сигурност бе такъв.

Отвращението не отшумя, но у мен се прокрадна ново, странно чувство на наивно детинско задоволство.

Извършителят не бе нито Ерик, нито Ричард. Нямаха мотив, а местонахождението им през последните два дни бе добре известно. Същото се отнасяше и за Дони Салсидо.

Вързани за дърво. Геометрични фигури. Запазената марка на Майкъл Бърк. Време бе да прегледам още веднъж голямата черна папка на Леймърт Фъско.

Време бе да се обадя на Фъско, но Майло заслужаваше да узнае пръв.

Карах по 134-а твърде бързо, надявах се да заваря къщата празна и размишлявах за Хейзълтън, който бе избягал от съдебно дело, а го бе сполетяло нещо далеч по-жестоко.

Може би от самото начало се бе крил при нея. Спомних си за телефонното обаждане в дома й по време на посещението ни, след което бе побързала да ни отпрати. Може би бе позвънил приятелят й, за да попита дали теренът е чист.

Някой им бе устроил засада точно в тази къща. Някой, когото бяха познавали… уважаван човек, спечелил доверието им. Надарен млад лекар, който бе чиракувал при Мейт.

Със сигурност местната полиция вече е изпратила хора на местопрестъплението. Скоро отпечатъците ми щяха да бъдат снети от вратата и след няколко дни щеше да бъде открито съответствие от Медицинската комисия в Сакраменто.

Майло трябваше да узнае час по-скоро.

Ако не успеех да се свържа с него, дали да се обърна направо към Фъско? Агентът от ФБР бе казал, че ще лети за Сиатъл. Искал да провери нещо във връзка с неразкритите убийства… дали имаше предвид нещо конкретно?

Последната жертва в Сиатъл бе Мариса Бонпейн. В гората бе открита пластмасова спринцовка. Описана като доказателство и забравена.

Едва ли бе съвпадение.

Фъско бе оставил номера на мобилния си телефон, но бе записан в папката за Бърк, която бе у дома. Пришпорих севилята със сто и петдесет.

 

 

Отключих входната врата. Пикапа на Робин го нямаше. Молитвите ми бяха чути. Докато тичах към кабинета си, изпитах чувство за вина, че съм толкова доволен.

Отново потърсих Майло. Колкото по-скоро го откриех, толкова по-добре. Позвъних на мобилния телефон на Фъско, но никакъв отговор и от него. Започнах да се чувствам, сякаш бях останал сам на света. След още един безполезен опит да се свържа с Майло, набрах номера на щаба на ФБР в Уестууд и попитах за специален агент Фъско. Администраторката ми каза да изчакам и ме свърза с друга жена с плътен глас на вариететна певица, която записа името и номера ми.

— Мога ли да му кажа във връзка с какво го търсите?

— Той ще се сети.

— В момента го няма. Ще му предам, че сте се обадили.

Извадих голямата черна папка, отворих я и разгледах снимките на трупове, вързани за дървета, с геометрични фигури, изрязани в плътта. Паралелът бе неизбежен.

Всичките ми теории за семейните проблеми на Дос и Манитоу бяха опровергани и се бе оказало, че просто си имаме работа с психопат. Прелистих полицейските доклади, намерих онези от Сиатъл и докато се взирах в ситния шрифт, с който бе напечатана информацията за Мариса Бонпейн, на входната врата се позвъни. Оставих папката на бюрото и забързах натам. Видях през шпионката двама души — мъж и жена, бели, около тридесетгодишни. Лицата им не издаваха нищо.

Изглеждаха сериозен тандем. Мисионери? Имах нужда някой да ми вдъхне малко вяра, но точно сега не бях в настроение за проповеди.

— Да? — обадих се през вратата.

Устните на жената се раздвижиха.

— Доктор Делауер? ФБР Бихме искали да поговорим с вас.

Плътен глас на вариететна певица. Преди да отвърна, шпионката бе закрита от полицейска значка. Отворих.

Устните на жената бяха разтегнати, но усмивката й ми се стори някак студена. Все още не бе прибрала значката си.

— Специален агент Мери Донован. Това е специален агент Марк Братс. Може ли да влезем, доктор Делауер?

Донован бе висока около метър и шестдесет, с къси светлокестеняви коси, масивна челюст и стегнато тяло с едри гърди и ниска талия. Бе облечена с тъмносив костюм. Имаше червендалесто лице и самоуверено изражение. Братс бе с половин глава по-висок, с тъмни пооредели коси, премрежен поглед и топчесто лице с невинен израз. Имаше белег на брадичката и лепенка под едното ухо. Носеше тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на сиви и тъмносини райета.

Сторих им път. Спряха се в преддверието и успяха да огледат къщата, преди да ги поканя да седнат.

— Благодаря за отделеното време, доктор Делауер — каза Донован, все още усмихната, когато се настани на най-удобния стол. Бе донесла голяма чанта от черен плат, която остави на пода.

Колегата й изчака да седна и зае място от другата ми страна. Опитах се да се държа непринудено и да мисля за отворената папка, а не за онова, което бях видял в Глендейл.

— Хубава къща — отбеляза Братс, — светла.

— Благодаря. Мога ли да попитам за какво става дума?

— Чудесно — каза Донован. — Някакви предположения?

— Нещо, свързано с агент Фъско.

— С господин Фъско.

— Не е федерален агент?

— Вече бивш — отвърна Братс с тих, тънък глас, като на срамежлив хлапак, който кани момиче на среща. — Господин Фъско беше пенсиониран от Бюрото преди известно време.

— Поради лични съображения — добави Донован. Извади бележник и миникасетофон „Сони“ от чантата си и ги сложи на масичката. — Разрешавате ли да записвам разговора?

— Ако ми кажете за какво става въпрос, може би.

Пръстите й забарабаниха по сонито. Беше с изненадващо дълги нокти, френски маникюр. Червилото й бе нежно и контрастираше със суровия израз на лицето й. Явно нямаше подход към непокорни цивилни граждани.

— Господине — каза тя, — във ваш интерес е да…

— Трябва да зная. Фъско заподозрян ли е?

„В множество убийства.“

— Засега просто се опитваме да го открием. За да му помогнем. — Докосна с показалец бутона за запис. — Можем да ви призовем за разпит в щаба на Бюрото.

— Това би отнело време за досадна чиновническа работа, а нещо ми подсказва, че времето ви е ценно — казах аз. — От друга страна, бихте могли да ми кажете какво става, да ви съдействам и всички да си починем през останалата част от уикенда.

Жената хвърли поглед към Братс. Не долових никакъв знак от негова страна, но когато отново се обърна към мен, изражението й бе по-приветливо.

— Ето как стоят нещата, докторе. Всичко, което бихте искали да знаете. Леймърт Фъско беше уважаван представител на Бюрото. Предполагам, че сте чували за Специалния отдел по поведенческа психология в Куантико? Господин Фъско беше в челните редици. Всъщност е доктор Фъско. Има диплома за психолог, също като вас.

— Той ми каза. Защо беше помолен да напусне Бюрото?

Братс се наведе, натисна бутона за запис и попита:

— Как се запознахте с него?

— Съжалявам, това нещо ме смущава.

Съжалявах и за доста други неща. Преди минути бях готов да посоча Майкъл Бърк като истинския Доктор Смърт. Ако Фъско бе излъгал, какво ставаше с целия сценарий?

— Какъв е проблемът? — попита Донован.

— Не мога да позволя да записвате думите ми, без да ми е ясна цялата картина. Разговарях с Фъско. Искам да разбера с кого съм си имал работа.

Отново се спогледаха. Донован отново се усмихна, кръстоса крака и ги потърка един в друг. Макар и къси, бяха доста стройни. Добре оформени прасци в ефирни чорапогащи. Братс втренчи поглед в тях, сякаш гледката все още бе нова за него. Запитах се откога ли са партньори.

— Добре, докторе — каза тя. Изведнъж стана по-мила. Тръсна коси, размени краката си и се приближи към мен. Предположих, че е усвоила тези движения на някой федерален семинар като тактика за предразполагане на разпитвания. — Но първо нека се опитам да отгатна как сте се запознали с него. Свързал се е с вас и детектив Стърджис и е поискал да се срещнете и да обсъдите едно убийство, най-вероятно на доктор Мейт, защото вие сте психологът консултант по случая. Казал ви е, че знае кой е убиецът. — Широка усмивка. — Как се справям дотук?

— Блестящо — отвърнах.

— Майкъл Бърк — каза Братс. — Искал е да повярвате в теорията му за доктор Майкъл Бърк.

— Нима Бърк е измислен?

Агентът сви рамене.

— Да кажем, че Фъско е обсебен.

— От Бърк.

— От идеята за Бърк — поясни Донован.

— Твърдите, че Фъско фантазира за Бърк?

Тя хвърли поглед към касетофона. Изключи го.

— Добре, ще ви разкажем цялата история, но настояваме да си остане между нас. Агент Фъско е имал завидна кариера в Бюрото. За няколко години е бил назначен в манхатънския щаб като директор по въпроси, свързани с поведенческата психология. Преди пет години съпругата му починала от рак на гърдата и той останал единствен родител на детето си — четиринадесетгодишна дъщеря на име Виктория. Смъртта на госпожа Фъско го разтърсила особено дълбоко, защото на детето също била поставена диагноза рак, години по-рано, когато било малко. Било лекувано от костен тумор в „Слоун-Кетъринг“ и явно е спасено. Скоро след като жена му починала, Фъско поискал преместване, за да отгледа Виктория в по-спокойна обстановка. Бил назначен на административен пост в Бъфало и купил къща близо до езерото Иъри.

— Не е преследвал кариера — отбелязах. — Решил е да се посвети на детето.

Донован кимна.

— През първите две години всичко изглеждало наред, но момичето се разболяло отново на шестнадесет години. От левкемия, най-вероятно причинена от радиацията при лъчевата терапия, на която е било подложено.

— Вторичен тумор — казах.

Рядко, но трагично. Бях виждал подобни случаи в педиатричната клиника.

— Точно така. Агент Фъско започнал да води Виктория в Ню Йорк за ново лечение в „Слоун-Кетъринг“. Преживяла една ремисия, но състоянието й отново се влошило, последвала още една химиотерапия, но била постигната само частична ремисия. След експериментално прилагане на нови лекарства започнала да се възстановява, но била твърде слаба. Агент Фъско решил лечението й да продължи по-близо до дома, в болница в Бъфало. Целта била дъщеря му да укрепне, преди да й бъде направена костномозъчна трансплантация в Ню Йорк. За известно време имала подобрение, но заболяла от пневмония вследствие на химиотерапията и имунната й система отново отслабнала. Приели я в болница, където за съжаление починала.

— Очаквало ли се е?

— Доколкото зная, не е било нито неочаквано, нито неизбежно.

— От онези случаи, при които шансовете са петдесет на петдесет — обясни Братс.

— Болница в Бъфало — отбелязах. — Случайно за нея да се е грижил терапевт на име Роджър Шарвеньо?

Донован се намръщи. Погледна към Братс. Партньорът й поклати глава, но тя каза:

— Вероятно.

— Вероятно?

— Роджър Шарвеньо е давал дежурства при последния престой на Виктория в болницата. Дали я е лекувал той, не може да се установи.

— Изчезнала документация? — попитах.

— Какво значение има? — промърмори Братс.

— Майкъл Бърк също ли е бил там през този период?

Братс присви очи. Донован каза:

— Няма сведения Бърк да се е грижил за нея.

— Но е работел в болницата, може би е помагал в спешното отделение на добра воля — казах аз. И двамата останаха мълчаливи. Продължих: — Кога е разбрал Фъско, че някой е убил дъщеря му — Шарвеньо, Бърк или и двамата?

— Няколко месеца по-късно — отвърна Донован. — Когато Шарвеньо започнал да прави самопризнания. Фъско твърдял, че го е познал от отделението. Виждал го бил в стаята на Виктория, когато нямал работа там. Поискал да разговаря с него в затвора, но не получил разрешение от местната полиция, защото Бюрото нямало нищо общо със случая и определено нямал право да се бърка. Било е очевидно, че въпросът е личен. Агент Фъско не реагирал добре на това. След като Шарвеньо излязъл на свобода, започнал да досажда на адвоката му. Държал се все по-… неадекватно. Не се отказал дори след самоубийството на Шарвеньо.

— Бил ли е заподозрян в това предполагаемото самоубийство? — попитах.

Отново колебание.

— Не, никога. Шарвеньо се криел. Няма сведения Фъско да е успял да го намери. Междувременно продуктивността му като агент спаднала и Бюрото го изпратило обратно в Куантико за няколко месеца. Провеждал семинари с начинаещи психолози консултанти. Мярката била взета, за да се успокои. Решението изглеждало сполучливо, привидно Фъско се владеел, но това се оказало заблуда. Тайно влагал цялата си енергия в проучвания за Бърк и черпел информация, без да е получил разрешение. Бил призован в Ню Йорк за среща с ръководството и на нея бил освободен от работа с пенсия за инвалидност.

— Емоционална инвалидност — уточни Братс.

— Смятате, че има сериозни психически проблеми? — попитах. — Загуба на връзка с действителността?

Братс въздъхна. Изглеждаше смутен.

— Срещнали сте се с него — каза Донован. — Какво е вашето мнение, докторе?

— Стори ми се, че има съвсем ясна цел.

— В това е проблемът, докторе. При упоритото преследване на тази цел вече е извършил куп престъпления.

— Насилие?

— Главно многобройни кражби.

— На какво?

— На информация. Отмъкнал е официални полицейски доклади от различни управления и продължава да се представя за специален агент. Ако всичко това се разчуе, докторе… Бюрото му съчувства за преживените нещастия и го уважава заради някогашния му принос. Никой не желае този човек да свърши в затвора.

— А разкритията му за Бърк? — попитах.

— Бърк не ни засяга — отвърна Братс.

— Защо?

— Не е в нашата област — поясни Донован. — Занимаваме се само с вътрешни разследвания, а не с криминални деяния на хора извън Бюрото. Случаят с агент Фъско се води вътрешно разследване.

— Някой от Бюрото издирва ли Майкъл Бърк?

— Нямаме достъп до тази информация. Целта ни е проста: да заловим Леймърт Фъско, за негово добро.

— Какво ще стане с него, ако го намерите? — попитах.

— Ще му помогнат.

— В затвора?

Донован се намръщи.

— Ще се отнесат към него хуманно. Забравете за филмите, които сте гледали. Доктор Фъско вече е цивилен гражданин и се ползва със същите права, както всички останали. Ще остане под надзор, докато бъде преценено, че е способен да разсъждава трезво. Всичко това е за собственото му добро, докторе. Никой не иска човек с неговия… авторитет и опит да попадне в затвора.

— Търсим го от доста време — продължи Братс. — Най-сетне го засякохме в Ел Ей. Добре прикрива следите си, сдобил се е с мобилен телефон под друго име, но открихме номера и ни отведе до апартамент в Кълвър Сити. Когато стигнахме там, вече беше офейкал. Изнесъл се. Преди час се обадихте вие и случайно се натъкнахте на нас.

— Късметлии сте — отбелязах.

— Къде е той, докторе?

— Не зная.

Братс сви ръката си в юмрук.

— Защо се опитвате да се свържете с него, докторе?

— Във връзка с Майкъл Бърк. Навярно знаете, че съм консултант на ПУЛА. Бях помолен да съдействам на специален агент Фъско. — Свих рамене. — Това е.

— Стига, докторе — каза Братс. — Не бихте искали да изпаднете в неудобно положение. Скоро ще се свържем с детектив Стърджис и той ще ни каже истината.

— Заповядайте.

Братс се приближи към мен и долових аромат на ментолов одеколон. Бе стиснал зъби. Вече не изглеждаше така невинен.

— Защо проявявате такъв интерес към Бърк? Нали вече е заловен заподозрян в убийството на Мейт?

— За доизясняване — отвърнах.

— Доизясняване — повтори Братс. — Също като Фъско.

— Знаете ли, докторе — каза Донован, — някои хора смятат, че често имате натрапчиви идеи.

Усмихнах се. Кога ли щяха да идентифицират отпечатъците ми по вратата за задния двор на Алис Зоуби?

— Изглежда, сте ме проучили.

— И ние държим да бъдем наясно.

— Ако всички постъпваха така, светът щеше да бъде по-спокойно място — отбелязах. — Нямаше да има неразбории.

Братс потърка белега си и хвърли поглед към касетофона. Не бе записано нищо съществено.

— Нима си въобразявате, че всичко това е шега? Че просто седим тук, за да ви дразним?

Обърнах се и го погледнах право в очите.

— Не мисля, че този разговор ви е по-приятен, отколкото на мен, но това не променя фактите. Попитахте ме къде е Фъско и бях откровен с вас. Не зная. Каза, че заминава извън града, и остави номера на мобилния си телефон. Опитах да му се обадя, но не отговаря и затова позвъних в щаба. Очевидно не ме е инструктирал да постъпя така и очевидно няма какво да изкопчите от мен.

— Какъв телефонен номер ви даде?

— Почакайте тук и ще ви го донеса.

— Добре — каза Братс, едва раздвижвайки устни.

Влязох в кабинета си, пъхнах черната папка в едно чекмедже и се върнах при тях с преписания номер. Братс се бе изправил и разглеждаше шарките на стената. Донован седеше със събрани колене. Подадох й листа.

— Същият, до който вече се добрахме, Марк — каза тя.

— Да тръгваме — настоя партньорът й.

— Ако Фъско ми беше оставил подробни сведения, щяха ли да бъдат по-надеждни от всичко, което ми е казал?

— Твърдите, че Фъско просто ви е разказал за Бърк и се е изпарил?

— Отидох на срещата заедно с детектив Стърджис, както вече знаете.

— Къде се състоя?

— В „Мортс Дели“. Стърджис не повярва в теориите за Бърк и остави на мен да умувам върху тях. Както казахте, той има заподозрян.

— А вие на какво мнение сте?

— Относно кое?

— Относно Бърк.

— Трябват ми повече сведения. Именно затова търсех Фъско. Ако знаех, че положението ще стане толкова сложно…

Братс се обърна към мен.

— Разберете следното: ако Фъско продължи да действа на своя глава, наистина ще усложни нещата.

— Прав сте — потвърдих. — Известен федерален агент нарушава закона, експерт психолог полудява. Всичко това би подронило авторитета ви.

— Нима вършим нещо нередно, като се стараем да запазим доверието в Бюрото, за да може да върши работата си?

— Напротив, доверието е важно.

— Точно така, докторе — каза Донован. — И вие помислете за авторитета си.

Проследих ги с поглед, когато потеглиха с тъмносин седан. Бяха обявили Фъско за маниак, а загърбваха същността на разследването му. Вътрешни въпроси. Проблемът не ги засягал. Може би това означаваше, че други агенти се занимават със случая Бърк. Или никой не работи по него.

Когато новината за убийството на Зоуби и Хейзълтън се разчуеше, Фъско щеше да потрие ръце. Вероятно щеше да позвъни на Майло или дори да се върне в Ел Ей с риск да бъде арестуван от бившите си другарчета. За негово добро.

Бе преживял големи лични трагедии, но точно сега не можех да мисля за нерадостната му съдба. Прибрах се и направих нов опит да се добера до Майло. Осмелих се да позвъня още веднъж в участъка в Западен Ел Ей и се подготвих да преправя гласа си, ако вдигне същата служителка.

Този път попаднах на мъж, който вяло ми каза да почакам да ме свърже с отдел „Убийства и грабежи“.

Прозвуча познатият глас на Дел Харди, ветеран, който преди време бе партньор на Майло. Дел бе чернокож, но това нямаше голямо значение. Беше се оженил повторно за убедена баптистка, която бе настояла за прекратяване на партньорството. Знаех, че му остава година до пенсия и крои планове за преместване във Флорида.

— И ти ли работиш в събота, Дел?

— Всеки ден освен в неделя, докторе. Докъде стигна със свиренето на китара?

— Рядко ми остава време за това. Виждал ли си дебелака скоро?

— Преди около час. Каза, че отива при съдия Макинтайър да настоява за някакво разрешително. В Пасадина. Мога да ти дам номера, ако е важно. Но съдия Макинтайър не обича да го безпокоят през уикенда, така че защо не потърсиш Майло на мобилния?

— Опитах. Не отговаря.

— Може би го е изключил, за да не дразни съдията.

— Страховит тип, а?

— Макинтайър? Въплъщение на реда и законността. Ако смята, че си почтен гражданин, дава мило и драго за теб. Запиши номера.

 

 

Женски глас попита суховато:

— За какво става въпрос?

— Аз съм консултант на полицията за едно убийство. Важно е да се свържа с детектив Стърджис. Там ли е?

— Момент.

След четири минути отново се обади тя.

— Тъкмо си тръгва. Каза, че той ще ви потърси след малко.

Четвърт час по-късно Майло най-сетне позвъни.

— Какво толкова важно има, Алекс? Откъде се сдоби с номера на Макинтайър, по дяволите? Едва не провали преговорите ми, почти бях издействал разрешително за обиск в дома на Дос. Все пак го получих.

— Извинявай, но напразно губиш времето си.

Разказах му какво бях видял в задния двор на Алис Зоуби.

Както бях съобщил и на чиновничката от участъка, по вратата имаше мои отпечатъци.

— Шегуваш се, нали? — каза той.

— Ха-ха!

Дълго мълчание.

— Първо, защо си ходил там, Алекс?

— От скука, от любопитство… има ли значение? Това променя всичко.

— Къде се намираш в момента?

— У дома. Току-що изпратих двама гости.

Започнах да му разказвам за Донован и Братс.

— Достатъчно — прекъсна ме той. — Идвам при теб… Не, по-добре е да се срещнем някъде другаде, в случай че те държат под наблюдение. Току-що излязох на 110-а. Нека бъде на централно място, на Пайко-Робъртсън, паркинга зад „Милърс Аутпоуст“, в източния край. Ако закъснея, поразгледай джинсите. Опитай се да разбереш дали федералните са по петите ти. Ако те следят, ще изпратят няколко коли и ще бъде почти невъзможно да им се изплъзнеш. Забеляза ли с каква кола си тръгнаха?

— Син седан.

— Провери дали през пет-шест коли зад теб има такъв. Ако го видиш, върни се у дома и изчакай.

— Страхотна интрига.

— Елементарен номер — каза той. — Бюрокрацията трябва да получи урок. Зоуби и Хейзълтън. Успя ли да прецениш етапа на разлагане?

— Зелен оттенък на кожата, рояк мухи.

— Най-много ден-два… Твърдиш, че позата е същата, както на снимките в папката на Фъско?

— Точно. Освен това има геометрични фигури.

— Мили боже! — въздъхна той. — Всеки ден нова тръпка.

 

 

Написах бележка на Робин и тръгнах. Карах по-бавно от обикновено и се озъртах за син седан или друго возило, което би могло да принадлежи на федералните служби. Не забелязах преследвачи. Стигнах до „Милърс Аутпоуст“ доста преди Майло, паркирах където ми бе казал, слязох от колата и се облегнах на вратата откъм шофьорската седалка. Отново не видях наоколо синята кола. Бяха заети близо половината места на паркинга. От магазина излизаха клиенти с покупки, доста хора се спираха пред близката сергия за вестници, а по Робъртсън фучаха коли. Докато чаках, се замислих за фазата на разлагане.

Майло се появи след десет минути, бе с изненадващо елегантен сив костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка. Беше се издокарал за преговорите със съдия Макинтайър.

Даде ми знак да отида до цивилната кола и запали „Панатела“, докато се настанявах на предната седалка.

Огледа паркинга, потърка мобилния си телефон и хвърли поглед към магазина за джинси.

— Не е зле да си купя чифт широки… Изпратили са хора в Глендейл по сигнал на анонимен гражданин. Как се чувстваш като откривател?

— Чудесно. Но не мога да остана анонимен. Отпечатъците…

— Да, страхотно. Очаквам обаждане от местните детективи. Пристигнали са и журналисти, само въпрос на време е да направят връзка между Зоуби и Хейзълтън и случая с Мейт и новината да излезе на първа страница.

— Точно това иска Бърк — отбелязах. — Но може би е имал различен мотив да убие Зоуби и Хейзълтън: да се добере до записки, които биха послужили като улика срещу него. Възможно е отдавна да е възнамерявал да ги очисти, но арестът на Ричард да е ускорил нещата: не би искал някой друг да си присвои заслугите за неговото дело. Също като Мейт и той жадува за слава. Елиминира стария тартор и се обявява за новия Доктор Смърт.

Майло захапа дървения край на пурата и изпусна задушлив дим.

— Вярваш в цялата история за Бърк дори след като си разбрал, че Фъско не е особено надежден?

— Кога ще отскочиш до местопрестъплението?

— Скоро.

— Почакай да видиш труповете. Всичко съвпада. Донован и Братс не отричат разкритията на Фъско, просто се тревожат, че ще извърши нещо, което би застрашило авторитета на Бюрото. Фъско е убеден, че или Шарвеньо, или Бърк е убил дъщеря му. Личните мотиви понякога пречат, но понякога са мощен заряд.

Той всмука дим, задържа го дълго в дробовете си и лениво нарисува кръг на прашното предно стъкло.

— Значи напразно хабя енергията си за Дос… който, както разбрах от бизнес партньорите му, има доста съмнителна финансова документация. Може би не е зле да изпратя сведенията си на колегите от отдел „Измами“. — Застана с лице към мен. — Алекс, отлично знаеш, че наистина е платил на Гоуд да убие Мейт, не е светец. Това, че Гоуд не е изпълнил своята част от сделката, не оневинява Дос.

— Разбирам. Но гледката, на която се натъкнах в Глендейл, променя всичко.

— Така е — съгласи се той. — Връщаме се на изходна позиция… Бърк, или както и да се казва сега… казваш, че се стреми да бъде в центъра на вниманието. Но не може да се разкрие пред обществеността, както Мейт… какво означава това? Да очакваме още трупове, вързани за дървета? — Смехът му издаде безпокойство и гняв. — Да, това е страхотна следа. Да проверим всяко дърво в страната… докъде ще стигнем така, Алекс?

— Отново до папката на Фъско — отвърнах.

— Ти вече си я прегледал. Добре, приемам факта, че Бърк е въплъщение на злото. Къде да го намеря, по дяволите?

— Ще препрочета докладите. Човек никога не знае.

— Прав си в това отношение — каза той. — Аз никога не зная. Прекарвам половината си живот в блажено неведение. Добре, да се захванем с някои неотложни неща. Например да те спасим от затвор, когато онези отпечатъци съвпаднат с твоите от данните на Медицинската комисия. Докосна ли още нещо освен портата?

— Хлопката на входната врата. Почуках и на страничната, но само с кокалчетата.

— Козята глава — каза той. — Когато я видях за първи път, започнах да мисля дали Алис не се занимава с черна магия или нещо подобно, особено след приказките й, че Мейт е станал изкупителна жертва. Сега тя се е озовала на жертвения олтар. Добре, ще се застъпя за теб пред полицията в Глендейл, но все някога ще се наложи да те разпитат. Ще бъдат нужни няколко дни, за да съпоставят отпечатъците, дори още по-дълго, ако дактилоскопските данни от комисията не са въведени в „Принтрак“. Но трябва да им сътруднича, така че ще им кажа за теб по-скоро… вероятно утре. Ще ги придумам разпитът да бъде проведен на позната за теб територия.

— Благодаря.

— Моля. И аз ти благодаря.

Вдъхна от пурата, върхът й светна и от него се отрони още къс пепел.

— За какво?

— Че си толкова упорито копеле.

— Какво следва? — попитах.

— За теб? Да не си търсиш белята. За мен — мъчение.

— Искаш ли папката на Фъско?

— По-късно — отвърна той. — Все още имам работа по документите на Дос. Не мога да се откажа от съдебно нареждане за обиск по обвинение в опит за убийство. Ако го направя, съдия Макинтайър ще ме включи в черния си списък. Ще изпратя Корн и Деметри в офиса на Дос и ще ги накарам да донесат финансовите книжа в участъка, за да мога да отскоча до Глендейл. Може би местопрестъплението ще ми разкрие нещо. Може би Бърк е допуснал грешка в къщата на Алис и ще попаднем по следите му. — Угаси пурата в пепелника. — Вероятността е доста голяма, нали?

— Всичко е възможно.

— Това е проблемът.

 

 

Когато се върнах у дома, Робин се бе прибрала. Поръчахме китайска вечеря и нахраних Спайк с остатъците от патицата по пекински, сякаш бях спокоен домошар, който няма други грижи освен данъците и проблемите с простатата. Този път се унесох малко след Робин и лесно заспах. В 4:43 сутринта се събудих със схванат врат и тревожен ум. През нощта бе влязъл хладен въздух и усещах ръцете си като замразени пържоли. Облечен с домашни дрехи, спортни чорапи и чехли, се дотътрих до кабинета си и извадих папката на Фъско от чекмеджето, в което я бях скрил от Донован и Братс.

Отново започнах с Мариса Бонпейн и не попаднах на нищо интригуващо освен спринцовката. След около час започнах да клюмам. Най-разумното решение би било да пропълзя обратно в леглото. Вместо това се промъкнах в кухнята. Спайк спеше сгушен на матрака си в съседното перално помещение, притиснал муцуна към дунапрена. От време на време клепачите му трепваха, явно сънуваше нещо. Блаженото му изражение издаваше, че сънят е приятен… красива жена го вози в пикапа си и му подава парченца кучешка храна, защо не?

Запътих се към килера. Обикновено това го караше да скочи, да дотича и да приклекне на задни крака, очаквайки нещо за хапване. Този път повдигна клепач, изгледа ме сърдито и отново захърка.

Взех си няколко хрупкави пръчици, сварих чаша силно нескафе и изпих половината наведнъж, опитвайки се да се сгрея. През прозорците се виждаше синкавото нощно небе. Звучеше шумолене на листа. Погледнах часовника. Четиридесет минути до разсъмване. Отнесох чашата в кабинета.

„Време е за нова битка с мелници, Дон Кихоте.“

Отново седнах на бюрото си. Десет минути по-късно открих това, което търсех, и се запитах защо не съм го забелязал по-рано.

Бележка, нахвърляна от първия полицай, изпратен на мястото на убийството на Бонпейн — детектив на име Робърт Елаяс, повикан от горски пазачи, които бяха видели тялото.

С много ситен шрифт, в долната част на страницата, като послепис. Нищо чудно, че ми бе убягнало. „Никакви извинения, Делауер.“ Сега ми се стори крещящо.

„Жертвата е открита от турист, излязъл на разходка с кучето си (виж сведение 45).“

Това ме насочи към края на материалите за Бонпейн, където имаше списък от над триста факта, старателно документирани от съвестния детектив Елаяс.

Сведение номер 45 гласеше: „Турист от Мичиган. Господин Ферис Грант.“

Номер 46 съдържаше адрес и телефонен номер във Флинт, Мичиган.

Номер 47: „Куче, черен лабрадор. Господин Грант заяви: Има страхотен нос. Става за търсачка на наркотици“.

Преди няколко дни бях чул дословно същата реплика. Пол Улрих я бе изрекъл за златистото ловджийско куче Дъчес.

Ферис Грант.

Майкъл Ферис Бърк. Грант Ръштън.

Флинт, Мичиган. Хюи Грант Мичъл бе работил в Ан Арбър, Мичиган.

Позвъних на номера, който Ферис Грант бе продиктувал като домашен, и чух записано съобщение на музея на изкуствата във Флинт.

Явно Елаяс не бе проучил туриста. Защо да си прави труда? Ферис Грант бе просто услужлив гражданин, помогнал за важно разследване, „откривайки“ тялото на жертвата.

Точно както Пол Улрих бе открил Мейт.

Колко ли забавно бе всичко това за Бърк? Да режисира събитията, да създава правдоподобни поводи за появата си на местопрестъпленията. Колко ли се гордееше с хитростта си, докато гледаше как полицията стига до задънени улици?

Тайното развлечение на психопата. Игра, непрестанна игра. Навярно смехът, който звучеше вътре в него, бе оглушителен.

„Турист с куче.“

Пол Улрих. Таня Стратън.

Бързо отгърнах на фотогалерията, събрана от Фъско, и се опитах да съпоставя по-скорошните снимки на Бърк със спомена за Улрих. Но единственото, което бях запаметил от външността му, бяха пухкавите мустаци.

Именно в това бе смисълът. Окосмяването по лицето коренно променя вида. Бях поразен от ефекта, когато за първи път бях разгледал снимките на Бърк. Брадата, която бе пуснал като Хюи Мичъл, охранител в болница, му бе придала различен образ, сякаш носеше маска.

Бе използвал друга самоличност от Мичиган. Ферис Грант… музеят във Флинт. Отново смях: „Аз съм художник!“. Беше се върнал към Мичиган и към позната тактика, защото дълбоко в сърцето си всеки психопат държеше на своя почерк.

Съсредоточих се върху снимката на Мичъл, безизразните очи, застиналото лице и избуялите брада и мустаци. Отново се опитах да си представя Улрих и отново видях единствено огромните мустаци.

Напрегнах паметта си за други физически характеристики.

Мъж между тридесет и четиридесет години, среден на ръст. Пълно съвпадение с Бърк и в двете отношения.

По-къси коси, оредели в сравнение с тези на мъжа от снимките, късо подстригани. На всяка следваща снимка на Бърк личеше тенденция към оплешивяване, която също се връзваше.

Мустаците… стърчащи встрани от лицето на Улрих напълно постигаха ефекта на маска. Отначало ги бях взел просто за проява на екстравагантност, контрастираща с консервативното му облекло.

Финансов консултант, уважавана личност… Нещо друго, казано от Улрих, се бе набило в съзнанието ми. Първите му думи: „Досега имената ни не са споменати във вестниците. Възможно е нещата да останат така, нали, детектив Стърджис?“.

Страх от скандална известност или копнеж за нея?

Майло бе отговорил, че може би двамата няма да бъдат безпокоени от медиите, а Улрих бе започнал да философства на тема „петнадесет минути слава“.

„Анди Уорхол измисли тази фраза и вижте какво го сполетя… беше приет в болница… а си тръгна в чувал… славата не носи нищо добро… вижте какво се случи с принцеса Даяна, вижте какво стана с доктор Мейт.“

Така бе разкрил на Майло, че се стреми именно към популярност. Разиграваше го, както полицаите в Сиатъл.

Бе стигнал възможно най-близо до криминална слава, без да направи откровено признание.

Не бе съвпадение, че той и Таня Стратън бяха избрали Мълхоланд за сутрешната си разходка в понеделник.

Стратън бе споделила: „Рядко идваме тук в делнични дни“. Отначало не се била съгласила да тръгнат в тази посока. Пол настоял.

Беше се оплакала на Майло, че всичко било идея на Пол. Включително и решението да се срещнат с Майло на местопрестъплението вместо в дома си. Улрих твърдеше, че се е надявал това да бъде нещо като терапия за Таня. Но истинският му мотив… многобройните му мотиви… са били съвсем различни: да държи Майло далеч от своята територия и да получи шанс да изживее отново тръпката.

Улрих говореше за ужас от гледката, но знаех, че изобщо не е изпитал такова чувство.

За разлика от Таня Стратън. Тя изглеждаше истински разстроена и нетърпелива да си тръгне. А Улрих се бе държал с нея ласкаво и спокойно. Твърде спокойно за нормален човек, видял касапница.

Падаше си по заниманията на открито. Фъско бе казал, че Бърк кара ски, и предполагаше, че прекарва доста време навън. Улрих бе подхвърлил няколко реплики за поддържането на добра форма и за красотата на мястото.

„Когато човек премине отвъд портала, сякаш попада в друг свят.“

Да, в неговия свят.

Чаровник, но изглежда въздействието на чара му върху Стратън бе започнало да отслабва. Дали бе станала сприхава, защото бе започнала да долавя нещо странно у приятеля си? Или просто връзката им се бе изчерпала?

Спомних си бледото й лице, залитането и изтънелите й коси. Тъмни очила… дали криеше нещо?

Крехко момиче.

Болно момиче?

Когато се досетих за това, сърцето ми започна да бие учестено. Едната от тактиките на Бърк бе да се сближава с болни жени и да им вдъхва кураж.

Да им помага да напуснат този свят.

Всеки вид убийство му носеше наслада. Той бе единственият човек, достоен да носи титлата Доктор Смърт, и скоро светът щеше да го узнае. Колко ли го бе разяждала завистта към Мейт заради славата, която бе постигнал, отнемайки петдесет човешки живота? Въпреки годините, прекарани в медицински колеж, Бърк не можеше да практикува открито като Мейт и се бе наложило да стане негов чирак.

Бе принуден да се преструва на лаик.

Защото откакто бе пристигнал в Ел Ей, не бе намерил начин да блесне с медицинските си препоръки и трябваше да се представя за финансов консултант.

„Главно работа с недвижими имоти…“ Адрес в Сенчъри Сити. Доста съмнително.

Жилище в Енсино. „Точно отвъд възвишението.“ Престижен квартал за уважаван експерт.

В Ел Ей човек можеше да постигне много с една усмивка и един пощенски код.

Визитната картичка, която Улрих бе дал на Майло, се пазеше в участъка в Западен Ел Ей. Обадих се на информацията, поисках служебните му координати в Сенчъри Сити и почти не бях изненадан, когато ги получих. Но позвъних на номера и чух записано съобщение, че абонатът е закрит. Нямаше пренасочване нито към дома му в Енсино, нито към Таня Стратън или друг телефон в града или околностите.

Таня. Болно момиче.

Изчерпана връзка, която би могла да завърши със смърт.

Погледнах часовника. Минаваше шест. През пердетата на кабинета вече проникваше светлина. Ако Майло бе стоял на местопрестъплението цяла нощ, вече трябваше да се е прибрал и да се е отдал на заслужена почивка.

Някои неща не търпяха отлагане. При първото позвъняване вдигна Рик.

— Рано си станал, Алекс.

— Събудих ли ви?

— Не. Тъкмо тръгвам за спешното отделение. Майло вече излезе.

— Къде отиде?

— Не каза. Вероятно отново в Глендейл, заради онова двойно убийство. Прибра се след полунощ, поспа четири часа, събуди се в ужасно настроение, взе душ, без да пее, и дори не подсуши косата си, преди да тръгне.

— Радостите на семейния живот — отбелязах.

— О, да — каза той. — Трябва ми една хубава верижна катастрофа, за да се почувствам полезен.

 

 

Майло вдигна мобилния си телефон и изръмжа:

— Стърджис.

— Аз съм. Къде се намираш?

— На Мълхоланд — отвърна той някак вяло. — Взирам се в пръстта. Опитвам се да разбера дали не съм пропуснал нещо.

— Ще внеса искрица радост в скапания ти живот.

Казах му за Улрих.

Очаквах изумление и ругатни, но гласът му отново прозвуча равнодушно.

— Странно е, че го споменаваш точно сега.

— Вече си се досетил?

— Не, просто си мислех за Улрих, защото паркирах колата си там, където беше микробусът, и се поразтъпках из района. Когато слънцето изгря, така се отразяваше в задното ми стъкло, че ме заслепяваше, и не можех да видя нищо вътре. Улрих твърдеше, че с момичето са открили Мейт малко след изгрева и че са видели тялото през задните стъкла на микробуса. Било е преди седмица, а и прозорците на микробусите са по-високи от моите, но не мисля, че това е от голямо значение, и не ми се вярва ъгълът на лъчите да се е променил толкова оттогава. Чакам да видя дали видимостта ще се подобри значително през следващия четвърт час. Само по себе си, това не е нищо съществено, но след като ми каза… Оставих адреса на копелето в участъка. Ще поискам справка и за него, и за момичето. Време е да ги навестя.

— Може би тя е в опасност.

Обясних защо.

— Болна? — повтори той. — Да, определено не изглеждаше добре със здравето. Още една причина да ги посетим.

— Как ще подходиш към Улрих?

— Нямам основания за арест, Алекс. В момента мога единствено да го понаблюдавам в естествената му среда. Ще кажа, че просто наминавам и ми е хрумнало да го попитам дали не се е сетил за още нещо. Защото сме стигнали до задънена улица. Това би му харесало, нали? Ченгетата са глупави и се допитват до неговата мъдрост.

— Наистина би се почувствал поласкан — потвърдих. — Стига да повярва. Твърде хитър е. Ще се запита защо след ареста на Ричард чукаш на неговата врата в неделя сутрин.

Мълчание.

— Какво ще кажеш да намекна, че са възникнали усложнения при настоящото разследване… за които не мога да говоря. Ще се досети, че имам предвид Зоуби, но няма да го каже. Ще си поиграем и ще го държа под око. Може би Стратън ще издаде признаци на тревога. Може би по-късно през деня ще мога да поговоря с нея насаме.

— Звучи разумно. Искаш ли да дойда с теб?

Няколко мига пращене. Най-сетне отговори:

— Да.

 

 

Когато влязох в спалнята, Робин се бе надигнала и потъркваше очи.

— Добро утро.

Целунах я по челото и започнах да се обличам.

— Колко е часът? Кога си станал?

— Рано. Преди малко. Майло ме чака на Мълхоланд.

— О! — сънено промърмори тя. — Изникнало ли е нещо?

— Може би — отвърнах. Това я накара широко да отвори очи. — Вероятна следа. Нищо опасно. Просто трябва да поразмърдам мозъка си.

Протегна ръце към мен и се прегърнахме.

— Пази го — каза тя. — Този твой мозък. Обичам го.