Джонатан Келерман
Доктор Смърт (18)

18.

— Какво следва? — попитах.

— Ако онези двамата успеят да напишат свястна молба за съдебно разпореждане, ще прегледам писмата на Хейзълтън. По-вероятно е цял ден да поправям правописни грешки. Първо ще обиколя художествените галерии и салоните за татуировки и ще поразпитам дали още някой познава Дони, независимо дали под истинското му име, или под псевдонима Нулева толерантност. Фактът, че е избрал галерия в Санта Моника, може да означава, че е напуснал Холивуд и се спотайва някъде в Уестсайд. Има няколко изоставени сгради във Венис, които искам да огледам.

— Заради картината ли подозренията ти клонят по-скоро към него, отколкото към Хейзълтън?

— Заради нея, заради криминалното му досие и това, което каза Петра за съчетанието на методичност и импулсивност — твоята хипотеза. Що се отнася до Хейзълтън, единственото основание да го подозирам, е изчезването му. Възможно е двамата мързеливци да са прави и да сме на погрешна следа, но нека ми го докажат. — Майло стана. — Извини ме. Естествени нужди.

Тръгна към тоалетната, а аз използвах телефона му, за да проверя дали има съобщения за мен.

Две молби за консултации от съдии, получени, докато бях на път към участъка, и едно обаждане от офиса на Ричард Дос с настояване спешно да се обадя. Последното беше отпреди по-малко от пет минути.

Секретарката му, същата която предния ден се бе държала с мен като с наемен работник, ми благодари, че отговарям толкова скоро, и ме помоли да бъда така любезен да почакам един момент. Ричард се обади още преди думите й да заглъхнат.

— Благодаря — каза той с тон, който досега не бях чувал. Тревожно и колебливо, с тих, пресипнал глас.

— Какво има, Ричард?

— Открих Ерик. Тази сутрин, в четири часа. Не е напускал района на колежа. През цялото време е бил в уединено кътче в парка, под едно дърво. Не казва защо. Отказва да говори с мен. Успях да го накарам да се качи на самолета и го доведох тук, в Ел Ей. Ще пропусне още изпити, но не ме интересува. Искам да го приемеш. Моля те!

— Стейси знае ли за това?

— Досетих се, че ще имаш предвид съперничеството между брат и сестра или както и да го наричаш и я попитах дали има нещо против да проведеш сеанс с Ерик. Не възрази, ако искаш да провериш това, ще те свържа с нея.

Явно бе напрегнат. Терзаеше го нещо, с което не можеше да се пребори.

— Няма нужда, Ричард — отвърнах. — Заведе ли Ерик на медицински преглед?

— Не, не е пострадал физически. Безпокоя се за психическото му състояние. Колкото по-скоро дойде, толкова по-добре, нали? Не е същият Ерик. Винаги е бил… никога не е губил продуктивността си. Каквото и да става с него, не ми харесва. За кога да се уговорим?

— Доведи го днес следобед. Но нека първо го прегледа общопрактикуващ лекар. Искам да бъдем сигурни, че не пропускаме нещо.

Мълчание.

— Разбира се. Както кажеш. По-специален преглед?

— За травма на главата, треска, остро възпаление.

— Добре… в колко часа?

— Нека бъде в четири.

— Дотогава има почти четири часа.

— Ако лекарят свърши по-рано, обади ми се. Ще бъда близо до дома. Къде е Ерик сега?

— Тук, в офиса ми. В конферентната зала. Изпратих едно от момичетата да му прави компания.

— Нищо ли не е казал, откакто го намери?

— Нито дума. Просто седи там… толкова е изнервящо. Напомня ми как започна всичко с Джоан. И тя седеше неподвижно, взираше се в една точка и отказваше да общува.

— Когато докоснеш Ерик, как е мускулният му тонус?

— Добре, няма кататония или нещо подобно. Гледа ме в очите, но сякаш не е тук. Просто не желае да говори с мен. Не ме допуска до себе си. Това никак не ми харесва. Още нещо. Не искам в „Станфорд“ да разберат и да гледат на него като на съсипана стока. Засега единственият, който знае, е онова китайче, съквартирантът му. Убедих го, че в интерес на всички е да остане в тайна.

Щракване.

Майло се върна в стаята. Преди да стигне до бюрото си, друг детектив издърпа лист от факс апарата и му го подаде.

— Виж това — каза той, когато го донесе. — Нови вести от агент Фъско. Съвестен служител на обществото, а?

Сложи съобщението на бюрото. Представляваше разпечатка на статия, публикувана преди петнадесет месеца в Бъфало, Ню Йорк.

Лекар, заподозрян в опит за убийство

Полицията издирва лекар от спешно отделение, за когото се предполага, че е сипал отрова в чашата на свой бивш началник. Майкъл Ферис Бърк, тридесет и осем годишен, е заподозрян в съставяне на смъртоносна комбинация от токсични вещества и опит за убийство на Селвин Рабиновиц, шеф на спешното отделение в центъра за пациенти в критично състояние „Юнитас“ в Рочестър. Наскоро докторът бил лишен от лекарски права по настояване на началника си поради „съмнителни действия в процеса на работа“ и отправяне на откровени закани срещу него. След като отпил глътка от кафето, смесено с отрова, Рабиновиц почти веднага се почувствал зле. Подозренията паднали върху Бърк поради заплахите и факта, че е напуснал града. В шкафче в съблекалнята за персонала на здравното заведение са открити няколко спринцовки и стъкленици, но полицията отказва да даде информация дали са принадлежали на лишения от права лекар. Рабиновиц остава в болница, но състоянието му е стабилно.

Под статията имаше няколко реда, написани с равен, четлив почерк:

Детектив Стърджис,

Може би ще проявите интерес към това.

Лем Фъско

— Какво иска да каже? — попита Майло. — Че има нещо общо с Мейт?

— Бърк — казах аз. — Защо името ми звучи познато?

— Не зная, по дяволите! Приближавам се към етапа, на който всичко ще ми се струва познато.

Препрочетох статията. Нещо изплува в паметта ми.

— Къде са материалите, които свалих от интернет?

Той отвори едно чекмедже, потършува вътре и извади още листове, сред които бяха и разпечатките ми. Убедих се, че съм на прав път.

— Ето. Друг случай в щата Ню Йорк. Рочестър. Роджър Шарвеньо, квалифицираният помощник от отделението за респираторни заболявания, който първо признал, че е умъртвявал пациенти, а после се отрекъл от показанията си. След няколко месеца заявил, че е бил под влиянието на някакъв доктор Бърк, когото никога не бил виждал. Никой не е взел това твърдение на сериозно, сигурно защото тактиката на Шарвеньо да признава, а после да отрича, е накарала всички да решат, че си измисля. Но този доктор Бърк се е подвизавал в Бъфало, на стотина километра разстояние. Обвинен е в опит за отравяне, а Шарвеньо е умрял от свръхдоза.

Майло въздъхна.

— Добре — каза той, — предавам се. Ще се срещна със специален агент Фъско. Искаш ли да дойдеш?

— Ако е скоро — отвърнах. — Имам уговорка за четири.

— Уговорка за какво?

— Това, за което съм учил.

— О, да, разбира се, от време на време работиш и с пациенти, а?

Набра номера на Фъско, посочен във факса, свърза се и изслуша отговора.

— Залисано съобщение — каза Майло. — Специално за мен — ако желая, да се срещнем в „Мортс Дели“ на „Уилшър“ и „Уелсли“ в Санта Моника. Щял съм да го позная по вратовръзката.

— В колко часа?

— Не уточнява. Знаел е, че ще се обадя, когато получа факса, и е убеден, че ще отида. Обичам да играя по чужда свирка.

Облече сакото си.

— В коя тоналност? — попитах.

— Ре минор. Прави ме на глупак. Но защо да не отскоча, не е далеч от онези бордеи във Венис. Идваш ли?

— С моята кола.

— Разбира се — промърмори той. — Така се започва. Какъв е следващият ти каприз?