Оле Лунд Киркегор
Виргил Дребосъка (7)

Строители на къща

— Какви са тия стари дъски? — попита Оскар един ден, когато беше дошъл при Виргил Дребосъка. — За какво се мотаят тук тия стари дъски?

— Хлебарят ми ги купи — каза Виргил Дребосъка. — Той смята, че ми е необходима по-голяма къща. Кокошарникът трябвало да се разшири. И покривът да се закърпи. Капе в леглото ми. Когато вали дъжд, разбира се.

— Кой ще построи по-голям кокошарник? — попита Оскар. — Не виждам никакви дърводелци наоколо.

— Това ще направим ти, аз и Карл Емил — каза Виргил Дребосъка. — Ако искате, разбира се.

— И ние ли ще участваме? — попита Оскар. — Чудесно! Никога досега не съм строил къща.

— И аз също — каза Виргил Дребосъка. — Опитах се да я нарисувам, за да видя как ще изглежда. Истинските дърводелци рисуват къщите, преди да ги построят.

— Мога ли да видя рисунката ти? — попита Оскар.

Виргил Дребосъка показа рисунката си на Оскар.

— Ти с всичкия ли си?! — възкликна Оскар. — Това е грамадна къща.

— Да — каза Виргил Дребосъка. — И ще има кула отгоре. Като в старите замъци.

— Ама че весело ще бъде! — провикна се Оскар. — Кога ще започнем?

— Утре — отговори Виргил Дребосъка. — Утре сутринта в шест часа.

— Много е рано — каза Оскар. — Не може ли да почакаме до осем часа.

— Не — рече Виргил Дребосъка. — Така никога няма да свършим. Утре сутринта в шест часа, ако искаш да участваш.

— Добре, добре — каза Оскар. — Разбрано.

— Ако намериш до утре някакви стари дъски, вземи ги — каза Виргил Дребосъка. — Поне да я построим голяма, колкото трябва.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Оскар. — Радвам се за утре. Ще взема и Карл Емил.

 

 

На следващата сутрин в шест часа еднокракият петел изкукурига в ухото на Виргил Дребосъка. Петелът беше много кисел, защото трябваше да стане толкова рано.

Виргил Дребосъка скочи от малкото си легло, пийна мъничко лимонада и излезе от кокошарника. Оскар и Карл Емил вече бяха дошли. Те стояха до дъските и се прозяваха.

— Добро утро! — поздрави ги Виргил Дребосъка. — Първо трябва да изкопаем няколко дупки.

— За какво? — попита Оскар и се прозя. — За какво са ни дупки, след като ще строим къща? Никога не съм чувал истинските дърводелци да правят така.

— За да забием дъските — отговори Виргил Дребосъка. — Иначе като духне вятър, къщата ще се събори.

— Такава голяма къща не може да се събори — възрази Оскар, който нямаше желание да копае дупки. — Нали сам каза, че ще строим голяма къща.

— Е — рече Виргил Дребосъка, — тогава няма да копаем дупки.

— Можем да построим къща върху кокошарника — предложи Карл Емил. — Ще бъде по-лесно.

— Не си представях така нещата — каза Виргил Дребосъка. — Но нека започнем с кулата. Тя сигурно може да се построи върху кокошарника.

Те решиха, че идеята е добра, и започнаха да коват дъски върху кокошарника.

— Ох! — извика Оскар. — Ох, пръста ми!

— Какво има? — попита Виргил Дребосъка.

— Ударих си палеца с чука — отвърна Оскар. — Ужасно боли.

— Това е първата дъска, която си заковал — каза Виргил Дребосъка. — Ако продължаваш така, ще си изпочупиш всички пръсти, преди да сме построили къщата.

— Ще внимавам — обеща Оскар, като смучеше ударения си палец.

— Ой! — изрева Карл Емил. — Показалецът ми! Ой, ой, ой, ой!

— Уф! — каза Виргил Дребосъка. — Не ви бива за строители.

Карл Емил си смучеше показалеца. Беше се изчервил целият.

— Нали първо трябва да се научим как става — рече той. — И пироните са много големи.

Момчетата поработиха малко. От време на време някой от тях извикваше, защото се беше ударил.

Когато стана осем часа, големият черен ковач мина покрай тях.

— О-хо! — извика той. — Какво правите върху кокошарника на хлебаря, нехранимайковци такива?

— Строим кула — отговори Карл Емил. — И голяма къща.

— Ха-ха! — изсмя се ковачът. — Сигурно само си удряте пръстите.

— Никой от нас не си е удрял пръстите — каза Оскар.

— Е, добре го каза! — засмя се ковачът. — А защо палецът ти е толкова червен, момчето ми?

— Защото го потопих в сок от френско грозде — отговори Оскар. — Така правят всички истински дърводелци, ако искаш да знаеш!

— Ха-ха! — смееше се големият ковач. — Приятна работа!

И той отмина, превивайки се от смях.

— Май на нас се смееше — каза Виргил Дребосъка. — Но почакай! Като построим къщата, ние ще дойдем да ти се присмеем.

В девет часа момчетата слязоха долу, за да видят как изглежда построеното.

— Мисля, че е малко накриво — каза Карл Емил. — Но може би няма значение.

— Няма — съгласи се Оскар. — Важното е да са забити достатъчно пирони.

— Не прилича съвсем на рисунката, която направих вчера — каза Виргил Дребосъка. — Но винаги може да я прерисуваме, ако не си съвпадат.

— Вече изглежда доста висока — обади се Карл Емил. — Скоро ще стане колкото кулата на госпожа Мадсен до училището.

— Ще бъде много по-висока — заяви Виргил Дребосъка. — Лошото е, че нямаме повече дъски.

Момчетата погледнаха към мястото, където стояха дъските.

— Не — каза Оскар, — няма повече дъски.

— Видях няколко по пътя, като идвах насам — рече Карл Емил. — Цяла редица стари дъски.

— Къде? — попита Виргил Дребосъка. — Бих искал да зная.

— При къщата на Въглищаря — отвърна Карл Емил. — Бяха наслагани в дълга редица.

— Хайде да отидем при Въглищаря и да го попитаме дали ще ни ги даде — предложи Виргил Дребосъка. — Той винаги е бил добър.

Момчетата се запътиха към къщата на Въглищаря.

— Ето ги — каза Карл Емил и посочи една дълга редица дъски.

— Подредени са като ограда — рече Виргил Дребосъка. — Но не съм чувал Въглищаря да има ограда. Вие чували ли сте?

— Не — отвърна Оскар. — И аз не съм чувал Въглищаря да има ограда.

— Първо ще го попитаме, разбира се — рече Виргил Дребосъка. — Ако каже, че това е ограда, няма да ги взимаме.

Виргил Дребосъка почука на вратата на Въглищаря.

— Май няма никой в къщи — рече той. — Никой не отваря.

— Няма значение — каза Оскар. — Той сигурно ще се съгласи да вземем старите дъски. Но щом не е в къщи, как да разберем дали това е ограда, или не.

— И защо на Въглищаря му е нужна ограда? — попита Виргил Дребосъка. — За какво му е притрябвала?

— Имаш право — каза Оскар. — Сигурно можем да вземем старите дъски и да ги използваме за нашата къща. Въглищаря може би ще се радва, ако се отърве от тези вехтории.

И момчетата започнаха да вадят дъските на Въглищаря и да ги носят при кокошарника.

— Доста здраво са закрепени — каза Карл Емил. — Дали да не почакаме Въглищаря да се върне?

— Не — рече Виргил Дребосъка. — Мисля, че колкото по-бързо се отърве от тях, толкова по-добре за него.

Цялата сутрин Виргил Дребосъка и Карл Емил мъкнеха дъски от къщата на Въглищаря, а Оскар седеше горе и ги заковаваше.

Кулата ставаше все по-висока и по-висока.

— Кулата е много красива — каза Виргил Дребосъка, след като бяха пренесли всичките дъски от къщата на Въглищаря. — Въпреки че е малко крива.

— Все пак има нещо особено в кулата — каза Карл Емил. — Не знам точно какво, но има нещо особено в нея.

Виргил Дребосъка се загледа в кулата.

— Прав си — съгласи се той. — И на мен ми се струва, че е някак особена. Като че ли й липсва нещо.

Момчетата се загледаха в кулата, за да открият какво не й беше в ред.

— Може би, като й сложим тавана, ще се оправи — рече Виргил Дребосъка. — Може би само той й липсва.

Момчетата се покатериха върху кулата и заковаха тавана. Когато слязоха долу, Оскар каза:

— Все още има нещо особено. Това е, защото никога не сме виждали толкова висока кула.

— Ще отида да взема рисунката — предложи Виргил Дребосъка. — Може би по нея ще открием какво й липсва.

Когато Виргил Дребосъка влезе в кокошарника, другите двама чуха страхотен вик.

— Прозорци! — извика той и изхвръкна навън. — Забравили сме да направим прозорци.

— Значи в нея нищо не се вижда — каза Карл Емил. — Вътре кулата е много тъмна.

— Как се влиза в нея? — попита Оскар. — Къде е вратата, Виргил?

— Вратата! — каза Виргил Дребосъка. — Господи! Да, къде е вратата? Не може да се влиза през покрива на кокошарника.

Момчетата седнаха на последната дъска и загледаха кулата.

— Какво е кула без прозорци? — рече Виргил Дребосъка. — Не бих искал ковачът да мине оттук точно сега. Ще има да ни се смее, като разбере, че сме забравили да сложим прозорци и врата.

— Ако махнем няколко дъски, ще падне цялата къща.

— Можем да направим капак на покрива и да влизаме оттам — каза Карл Емил.

— Разбира се — извика Виргил Дребосъка. — Добре че си ти Карл Емил. Наистина те бива да измисляш идеи. Ще направим капак на покрива и ще влизаме оттам.

— Но все пак тя си остава тъмна — възрази Оскар.

— Ще закачим вътре една малка лампа — каза Виргил Дребосъка. — Ще бъде много по-уютно. Няма да имаме нужда от цветя и пердета. И никога няма да мием прозорци.

— Ура, какви късметлии сме! — извика Оскар. — Кулата ти ще стане най-хубавата къща в града, Виргил. Ковачът ще се пръсне от яд, като я види.

И момчетата направиха капак на покрива, а Карл Емил отскочи до вкъщи и донесе фенера, който беше получил от леля си Отилия.

— Какво правите? — попита майката на Карл Емил. — Май си си наранил пръстите?

— Строим къща — отвърна Карл Емил. — Грамадна къща. По-висока от нашата.

— Само дърводелци могат да строят високи къщи — каза майка му. — И дъските са прекалено скъпи за момчета като вас.

— Да, но ние я построихме — заяви Карл Емил. — При Виргил Дребосъка.

— Празни приказки! — рече майка му. — Но да не се прибереш късно.

— Няма — обеща Карл Емил.

Когато се върна при кулата, Виргил Дребосъка каза:

— Тази вечер ще направим голямо угощение в моята кула. Едно чудесно угощение с ръжен хляб и лимонада.

— Мен няма да ме пуснат — рече Карл Емил. — Майка ми не вярва, че сме построили голяма къща.

— Това е безобразие! — възмути се Виргил Дребосъка.

— Можеш да кажеш, че ще помагаш на Виргил Дребосъка да си научи уроците — предложи Оскар. — Тогава майка ти сигурно ще повярва. Кажи й, че Виргил Дребосъка не може да си реши задачите.

— Не е вярно! — възрази Виргил Дребосъка. — Аз не смятам по-лошо от Карл Емил.

— Това е само наужким — обясни Оскар.

— Може да каже, че ще помага на тебе — рече Виргил Дребосъка.

— Може да каже, че ще помага и на двама ни — добави Оскар. — Само да му разрешат да дойде на угощението в кулата.

— Е, добре — съгласи се Виргил Дребосъка.

— Тогава ще ме пуснат — каза Карл Емил. — Но значи да излъжа мама.

— Ще намерим някои много трудни задачи — рече Оскар. — Най-отзад в учебника. Тъй че няма да е лъжа.

— Правилно — каза Виргил Дребосъка. — Няма значение, че и ти не можеш да ги решиш, Карл Емил.

— Е, така вече не е лъжа.

 

 

Когато над градчето падна здрач, Въглищаря се върна от работа.

— Какво, по дяволите, е това? — рече той. — Изглежда, оградата ми е изчезнала.

Той обиколи къщата си, като се почесваше по врата.

— Ама че странно! — каза си той. — Една ограда не може да изчезне просто така! Или може би съм се побъркал. Може би никога не съм имал ограда? Ще отскоча до ковача да го попитам дали не е виждал някъде оградата ми.

Въглищаря отиде при големия черен ковач.

— Добър вечер, ковачо! — поздрави Въглищаря. — Има ли ограда около къщата ми?

— Да, мисля, че има — отговори ковачът.

— Изчезнала е — каза Въглищаря.

— Какво? — попита ковачът. — Оградата ти е изчезнала?

— Да — каза Въглищаря. — Така мисля. Никъде не я виждам.

— О-хо! — извика ковачът. — Това е най-страшната разбойническа история, която някога съм чувал. Да не си се побъркал? Никога не съм чувал за огради, които да бягат сами.

— Да — каза Въглищаря. — Доста странно е.

— Виж какво — рече ковачът и си почеса брадата. — Сетих се нещо. Хо-хо, ах, тези момчета! Я си направи една вечерна разходка до кокошарника на хлебаря.

— Да — каза Въглищаря. — Точно така и ще постъпя. Чувствам се малко объркан.

— Хм! — рече ковачът. — Дяволски момчета! — И когато Въглищаря си отиде, той се плесна по корема и избухна в смях.

Като стигна до кокошарника на хлебаря, Въглищаря едва не припадна.

— Какво е това? — каза той. — Струва ми се, че тук се издига кула. Голяма, крива кула.

Той се приближи още повече. От странната кула се чуваха звуци, напомнящи за момчета, които гризат ръжен хляб и пият лимонада.

„Не виждам никакви прозорци — каза си той. — Аз май съвсем съм се побъркал.“

И Въглищаря избяга в къщи, пъхна се в леглото, скри си главата под юргана и се опита да заспи.

 

 

А горе в новопостроената кула на Виргил Дребосъка седяха трите момчета, ядяха кори от ръжен хляб и сумтяха от удоволствие. Оскар беше направил на стената лавица и върху нея имаше два сухи ръжени хляба, които Виргил Дребосъка беше получил от хлебаря. А от тавана на канап висеше фенерът на Карл Емил.

— Ой! — извика Карл Емил. — Още един пирон.

— Доста пирони стърчат от стените — каза Виргил Дребосъка. — Тази кула е пълна с пирони, които стърчат от стените.

— Да имах и аз такава кула! — рече Оскар. — Това е най-хубавата кула, в която някога съм седял. Въпреки че от стените стърчат пирони.

Виргил Дребосъка отпи глътка лимонада.

— Да — каза той. — В такава кула човек винаги може да бъде на спокойствие. Някой ден ще я построим още по-висока.