Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lille Virgil, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Анюта Качева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Оле Лунд Киркегор
Заглавие: Гумения Тарзан
Преводач: Анюта Качева; Пиринка Пенкова
Език, от който е преведено: Датски
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Датска
Печатница: Димитър Благоев
Излязла от печат: юни 1984
Редактор: Рима Иванова
Редактор на издателството: Невена Захариева
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Оле Лунд Киркегор
Коректор: Ирина Кьосева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1444
История
- — Добавяне
Строители на къща
— Какви са тия стари дъски? — попита Оскар един ден, когато беше дошъл при Виргил Дребосъка. — За какво се мотаят тук тия стари дъски?
— Хлебарят ми ги купи — каза Виргил Дребосъка. — Той смята, че ми е необходима по-голяма къща. Кокошарникът трябвало да се разшири. И покривът да се закърпи. Капе в леглото ми. Когато вали дъжд, разбира се.
— Кой ще построи по-голям кокошарник? — попита Оскар. — Не виждам никакви дърводелци наоколо.
— Това ще направим ти, аз и Карл Емил — каза Виргил Дребосъка. — Ако искате, разбира се.
— И ние ли ще участваме? — попита Оскар. — Чудесно! Никога досега не съм строил къща.
— И аз също — каза Виргил Дребосъка. — Опитах се да я нарисувам, за да видя как ще изглежда. Истинските дърводелци рисуват къщите, преди да ги построят.
— Мога ли да видя рисунката ти? — попита Оскар.
Виргил Дребосъка показа рисунката си на Оскар.
— Ти с всичкия ли си?! — възкликна Оскар. — Това е грамадна къща.
— Да — каза Виргил Дребосъка. — И ще има кула отгоре. Като в старите замъци.
— Ама че весело ще бъде! — провикна се Оскар. — Кога ще започнем?
— Утре — отговори Виргил Дребосъка. — Утре сутринта в шест часа.
— Много е рано — каза Оскар. — Не може ли да почакаме до осем часа.
— Не — рече Виргил Дребосъка. — Така никога няма да свършим. Утре сутринта в шест часа, ако искаш да участваш.
— Добре, добре — каза Оскар. — Разбрано.
— Ако намериш до утре някакви стари дъски, вземи ги — каза Виргил Дребосъка. — Поне да я построим голяма, колкото трябва.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Оскар. — Радвам се за утре. Ще взема и Карл Емил.
На следващата сутрин в шест часа еднокракият петел изкукурига в ухото на Виргил Дребосъка. Петелът беше много кисел, защото трябваше да стане толкова рано.
Виргил Дребосъка скочи от малкото си легло, пийна мъничко лимонада и излезе от кокошарника. Оскар и Карл Емил вече бяха дошли. Те стояха до дъските и се прозяваха.
— Добро утро! — поздрави ги Виргил Дребосъка. — Първо трябва да изкопаем няколко дупки.
— За какво? — попита Оскар и се прозя. — За какво са ни дупки, след като ще строим къща? Никога не съм чувал истинските дърводелци да правят така.
— За да забием дъските — отговори Виргил Дребосъка. — Иначе като духне вятър, къщата ще се събори.
— Такава голяма къща не може да се събори — възрази Оскар, който нямаше желание да копае дупки. — Нали сам каза, че ще строим голяма къща.
— Е — рече Виргил Дребосъка, — тогава няма да копаем дупки.
— Можем да построим къща върху кокошарника — предложи Карл Емил. — Ще бъде по-лесно.
— Не си представях така нещата — каза Виргил Дребосъка. — Но нека започнем с кулата. Тя сигурно може да се построи върху кокошарника.
Те решиха, че идеята е добра, и започнаха да коват дъски върху кокошарника.
— Ох! — извика Оскар. — Ох, пръста ми!
— Какво има? — попита Виргил Дребосъка.
— Ударих си палеца с чука — отвърна Оскар. — Ужасно боли.
— Това е първата дъска, която си заковал — каза Виргил Дребосъка. — Ако продължаваш така, ще си изпочупиш всички пръсти, преди да сме построили къщата.
— Ще внимавам — обеща Оскар, като смучеше ударения си палец.
— Ой! — изрева Карл Емил. — Показалецът ми! Ой, ой, ой, ой!
— Уф! — каза Виргил Дребосъка. — Не ви бива за строители.
Карл Емил си смучеше показалеца. Беше се изчервил целият.
— Нали първо трябва да се научим как става — рече той. — И пироните са много големи.
Момчетата поработиха малко. От време на време някой от тях извикваше, защото се беше ударил.
Когато стана осем часа, големият черен ковач мина покрай тях.
— О-хо! — извика той. — Какво правите върху кокошарника на хлебаря, нехранимайковци такива?
— Строим кула — отговори Карл Емил. — И голяма къща.
— Ха-ха! — изсмя се ковачът. — Сигурно само си удряте пръстите.
— Никой от нас не си е удрял пръстите — каза Оскар.
— Е, добре го каза! — засмя се ковачът. — А защо палецът ти е толкова червен, момчето ми?
— Защото го потопих в сок от френско грозде — отговори Оскар. — Така правят всички истински дърводелци, ако искаш да знаеш!
— Ха-ха! — смееше се големият ковач. — Приятна работа!
И той отмина, превивайки се от смях.
— Май на нас се смееше — каза Виргил Дребосъка. — Но почакай! Като построим къщата, ние ще дойдем да ти се присмеем.
В девет часа момчетата слязоха долу, за да видят как изглежда построеното.
— Мисля, че е малко накриво — каза Карл Емил. — Но може би няма значение.
— Няма — съгласи се Оскар. — Важното е да са забити достатъчно пирони.
— Не прилича съвсем на рисунката, която направих вчера — каза Виргил Дребосъка. — Но винаги може да я прерисуваме, ако не си съвпадат.
— Вече изглежда доста висока — обади се Карл Емил. — Скоро ще стане колкото кулата на госпожа Мадсен до училището.
— Ще бъде много по-висока — заяви Виргил Дребосъка. — Лошото е, че нямаме повече дъски.
Момчетата погледнаха към мястото, където стояха дъските.
— Не — каза Оскар, — няма повече дъски.
— Видях няколко по пътя, като идвах насам — рече Карл Емил. — Цяла редица стари дъски.
— Къде? — попита Виргил Дребосъка. — Бих искал да зная.
— При къщата на Въглищаря — отвърна Карл Емил. — Бяха наслагани в дълга редица.
— Хайде да отидем при Въглищаря и да го попитаме дали ще ни ги даде — предложи Виргил Дребосъка. — Той винаги е бил добър.
Момчетата се запътиха към къщата на Въглищаря.
— Ето ги — каза Карл Емил и посочи една дълга редица дъски.
— Подредени са като ограда — рече Виргил Дребосъка. — Но не съм чувал Въглищаря да има ограда. Вие чували ли сте?
— Не — отвърна Оскар. — И аз не съм чувал Въглищаря да има ограда.
— Първо ще го попитаме, разбира се — рече Виргил Дребосъка. — Ако каже, че това е ограда, няма да ги взимаме.
Виргил Дребосъка почука на вратата на Въглищаря.
— Май няма никой в къщи — рече той. — Никой не отваря.
— Няма значение — каза Оскар. — Той сигурно ще се съгласи да вземем старите дъски. Но щом не е в къщи, как да разберем дали това е ограда, или не.
— И защо на Въглищаря му е нужна ограда? — попита Виргил Дребосъка. — За какво му е притрябвала?
— Имаш право — каза Оскар. — Сигурно можем да вземем старите дъски и да ги използваме за нашата къща. Въглищаря може би ще се радва, ако се отърве от тези вехтории.
И момчетата започнаха да вадят дъските на Въглищаря и да ги носят при кокошарника.
— Доста здраво са закрепени — каза Карл Емил. — Дали да не почакаме Въглищаря да се върне?
— Не — рече Виргил Дребосъка. — Мисля, че колкото по-бързо се отърве от тях, толкова по-добре за него.
Цялата сутрин Виргил Дребосъка и Карл Емил мъкнеха дъски от къщата на Въглищаря, а Оскар седеше горе и ги заковаваше.
Кулата ставаше все по-висока и по-висока.
— Кулата е много красива — каза Виргил Дребосъка, след като бяха пренесли всичките дъски от къщата на Въглищаря. — Въпреки че е малко крива.
— Все пак има нещо особено в кулата — каза Карл Емил. — Не знам точно какво, но има нещо особено в нея.
Виргил Дребосъка се загледа в кулата.
— Прав си — съгласи се той. — И на мен ми се струва, че е някак особена. Като че ли й липсва нещо.
Момчетата се загледаха в кулата, за да открият какво не й беше в ред.
— Може би, като й сложим тавана, ще се оправи — рече Виргил Дребосъка. — Може би само той й липсва.
Момчетата се покатериха върху кулата и заковаха тавана. Когато слязоха долу, Оскар каза:
— Все още има нещо особено. Това е, защото никога не сме виждали толкова висока кула.
— Ще отида да взема рисунката — предложи Виргил Дребосъка. — Може би по нея ще открием какво й липсва.
Когато Виргил Дребосъка влезе в кокошарника, другите двама чуха страхотен вик.
— Прозорци! — извика той и изхвръкна навън. — Забравили сме да направим прозорци.
— Значи в нея нищо не се вижда — каза Карл Емил. — Вътре кулата е много тъмна.
— Как се влиза в нея? — попита Оскар. — Къде е вратата, Виргил?
— Вратата! — каза Виргил Дребосъка. — Господи! Да, къде е вратата? Не може да се влиза през покрива на кокошарника.
Момчетата седнаха на последната дъска и загледаха кулата.
— Какво е кула без прозорци? — рече Виргил Дребосъка. — Не бих искал ковачът да мине оттук точно сега. Ще има да ни се смее, като разбере, че сме забравили да сложим прозорци и врата.
— Ако махнем няколко дъски, ще падне цялата къща.
— Можем да направим капак на покрива и да влизаме оттам — каза Карл Емил.
— Разбира се — извика Виргил Дребосъка. — Добре че си ти Карл Емил. Наистина те бива да измисляш идеи. Ще направим капак на покрива и ще влизаме оттам.
— Но все пак тя си остава тъмна — възрази Оскар.
— Ще закачим вътре една малка лампа — каза Виргил Дребосъка. — Ще бъде много по-уютно. Няма да имаме нужда от цветя и пердета. И никога няма да мием прозорци.
— Ура, какви късметлии сме! — извика Оскар. — Кулата ти ще стане най-хубавата къща в града, Виргил. Ковачът ще се пръсне от яд, като я види.
И момчетата направиха капак на покрива, а Карл Емил отскочи до вкъщи и донесе фенера, който беше получил от леля си Отилия.
— Какво правите? — попита майката на Карл Емил. — Май си си наранил пръстите?
— Строим къща — отвърна Карл Емил. — Грамадна къща. По-висока от нашата.
— Само дърводелци могат да строят високи къщи — каза майка му. — И дъските са прекалено скъпи за момчета като вас.
— Да, но ние я построихме — заяви Карл Емил. — При Виргил Дребосъка.
— Празни приказки! — рече майка му. — Но да не се прибереш късно.
— Няма — обеща Карл Емил.
Когато се върна при кулата, Виргил Дребосъка каза:
— Тази вечер ще направим голямо угощение в моята кула. Едно чудесно угощение с ръжен хляб и лимонада.
— Мен няма да ме пуснат — рече Карл Емил. — Майка ми не вярва, че сме построили голяма къща.
— Това е безобразие! — възмути се Виргил Дребосъка.
— Можеш да кажеш, че ще помагаш на Виргил Дребосъка да си научи уроците — предложи Оскар. — Тогава майка ти сигурно ще повярва. Кажи й, че Виргил Дребосъка не може да си реши задачите.
— Не е вярно! — възрази Виргил Дребосъка. — Аз не смятам по-лошо от Карл Емил.
— Това е само наужким — обясни Оскар.
— Може да каже, че ще помага на тебе — рече Виргил Дребосъка.
— Може да каже, че ще помага и на двама ни — добави Оскар. — Само да му разрешат да дойде на угощението в кулата.
— Е, добре — съгласи се Виргил Дребосъка.
— Тогава ще ме пуснат — каза Карл Емил. — Но значи да излъжа мама.
— Ще намерим някои много трудни задачи — рече Оскар. — Най-отзад в учебника. Тъй че няма да е лъжа.
— Правилно — каза Виргил Дребосъка. — Няма значение, че и ти не можеш да ги решиш, Карл Емил.
— Е, така вече не е лъжа.
Когато над градчето падна здрач, Въглищаря се върна от работа.
— Какво, по дяволите, е това? — рече той. — Изглежда, оградата ми е изчезнала.
Той обиколи къщата си, като се почесваше по врата.
— Ама че странно! — каза си той. — Една ограда не може да изчезне просто така! Или може би съм се побъркал. Може би никога не съм имал ограда? Ще отскоча до ковача да го попитам дали не е виждал някъде оградата ми.
Въглищаря отиде при големия черен ковач.
— Добър вечер, ковачо! — поздрави Въглищаря. — Има ли ограда около къщата ми?
— Да, мисля, че има — отговори ковачът.
— Изчезнала е — каза Въглищаря.
— Какво? — попита ковачът. — Оградата ти е изчезнала?
— Да — каза Въглищаря. — Така мисля. Никъде не я виждам.
— О-хо! — извика ковачът. — Това е най-страшната разбойническа история, която някога съм чувал. Да не си се побъркал? Никога не съм чувал за огради, които да бягат сами.
— Да — каза Въглищаря. — Доста странно е.
— Виж какво — рече ковачът и си почеса брадата. — Сетих се нещо. Хо-хо, ах, тези момчета! Я си направи една вечерна разходка до кокошарника на хлебаря.
— Да — каза Въглищаря. — Точно така и ще постъпя. Чувствам се малко объркан.
— Хм! — рече ковачът. — Дяволски момчета! — И когато Въглищаря си отиде, той се плесна по корема и избухна в смях.
Като стигна до кокошарника на хлебаря, Въглищаря едва не припадна.
— Какво е това? — каза той. — Струва ми се, че тук се издига кула. Голяма, крива кула.
Той се приближи още повече. От странната кула се чуваха звуци, напомнящи за момчета, които гризат ръжен хляб и пият лимонада.
„Не виждам никакви прозорци — каза си той. — Аз май съвсем съм се побъркал.“
И Въглищаря избяга в къщи, пъхна се в леглото, скри си главата под юргана и се опита да заспи.
А горе в новопостроената кула на Виргил Дребосъка седяха трите момчета, ядяха кори от ръжен хляб и сумтяха от удоволствие. Оскар беше направил на стената лавица и върху нея имаше два сухи ръжени хляба, които Виргил Дребосъка беше получил от хлебаря. А от тавана на канап висеше фенерът на Карл Емил.
— Ой! — извика Карл Емил. — Още един пирон.
— Доста пирони стърчат от стените — каза Виргил Дребосъка. — Тази кула е пълна с пирони, които стърчат от стените.
— Да имах и аз такава кула! — рече Оскар. — Това е най-хубавата кула, в която някога съм седял. Въпреки че от стените стърчат пирони.
Виргил Дребосъка отпи глътка лимонада.
— Да — каза той. — В такава кула човек винаги може да бъде на спокойствие. Някой ден ще я построим още по-висока.