Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il fu Mattia Pascal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

§ 1. Въведение

Едно от малкото неща, дори може би единственото, което знаех със сигурност, беше следното: наричах се Матиа Паскал. И използувах това обстоятелство. Всеки път, когато някой от моите приятели или познати губеше разсъдък дотам, че идваше при мене за съвет или за напътствие, аз вдигах рамене, присвивах очи и отговарях:

— Наричам се Матиа Паскал!

— Благодаря, драги. Зная това.

— Е, малко ли ти се струва?

Да си кажа истината, и на мен ми се струваше малко. Ала тогава не подозирах какво значи да не знаеш дори и това и когато се наложи, да не можеш да отговориш както преди:

— Наричам се Матиа Паскал!

Някой може би ще пожелае да ми съчувствува (това е толкова лесно!), като си представя горчивата мъка на нещастника, който внезапно узнава… да речем, узнава следното: че няма нито баща, нито майка и че съвсем не е вярно това или онова от миналото му. И такъв човек ще започне дори да се възмущава (това е още по-лесно) от покварата на нравите, от пороците и низостите в наше време, които причиняват толкова злини на невинния нещастник.

Моля, нека постъпва както си иска! Но дълг ми е да го предупредя, че моят случай не е такъв. Бих могъл да представя тук генеалогическото дърво на моето потекло и произхода на моето семейство и да докажа с факти, че познавам не само баща си и майка си, но за един значителен отрязък от време и своите предци и техните постъпки, наистина не всякога достойни за похвала. Щом е тъй, тогава?

Вижте, моят случай е много по-странен и много по-различен; толкова странен и необикновен, че се готвя да го разкажа.

Почти две години бях пазител на книгите или може би по-вярно — ловец на плъхове в библиотеката, която някой си монсиньор Бокамаца завещал на нашата община, когато умрял в 1803 година. Съвсем ясно е, че този прелат твърде малко е познавал склонностите и навиците на своите съграждани. Или може би се е надявал, че дарението му с течение на времето ще разпали в техните души любов към знанието. Аз съм свидетел, че досега такава любов не се е разпалила, и казвам тези думи, за да изразя похвала към моите съграждани. Общината прояви тъй малко признателност към Бокамаца, че не благоволи да му издигне дори един какъв да е бюст, а книгите остави за много и много години струпани в голям, влажен склад. После ги извадиха оттам, можете да си представите в какво състояние, за да ги настанят в отдалечената черквичка „Санта Мария Либерале“, в която кой знае по каква причина е било забранено да се извършва богослужение. Тук общината с безразличие ги поверяваше, като бенефиций или като синекура, на някой безделник с добра протекция, който за две лири на ден трябваше да ги наглежда, но можеше дори и да не ги поглежда, като изтърпява по няколко часа задушната миризма на плесен и вехтории.

Такъв жребий се падна и на мен. Още от първия ден се изпълних с такова дълбоко презрение към книгите, били те печатни или ръкописни (каквито бяха някои старинни книги в нашата библиотека), че сам аз никога не бих се захванал да пиша, ако наистина не считах моя случай за необикновен и поучителен за някой любопитен читател, който случайно би попаднал в тази библиотека и тъй би оправдал надеждите на покойния монсиньор Бокамаца. Ще предам ръкописа си обаче при условие никой да не го отваря, докато не минат петдесет години от моята трета, последна и окончателна смърт, тъй като засега (бог ми е свидетел каква мъка ми причинява това) аз съм покойник. Да, два пъти покойник, и то първия път по погрешка, а втория… ще разберете.