Добри Войников
Криворазбраната цивилизация (6) (Смешна позорищна игра в пет действия)

ЯВЛЕНИЕ I

Хаджи Коста (седнал при масата, напреде му разтворен тефтер, на когото гледа и смята, сам). За една рокля атлазена гроша 953 и 15 пари. За друга от дженфес, гроша 549 и 20 пари. Два топа хумаюн тънък, гроша 245. За тантела и други уфак тефек, гроша 226. За четири полки, гроша 1363. За една рокля дженфезена за жената, дявол да я земе, гроша 438. За едно женско палто, гроша 625. За други рокли по модата, гроша 890. За едно гарибалди, гроша 64. За друго гарибалди копринено, гроша 150. За пантофи и чепички, гроша 380. За 12 ризки по модата, гроша 636. За 12 чорапя по модата, гроша 120. За една кахпелина, гроша 164. За друга кехпелина, гроша 155. За ръкавички по модата и други уфак тефек, гроша 150. За три копринени умбрелки, токо да умрат, че да не са видят, които ги иджаб струват, гроша 318. За миризливи сапуни по модата, за ливанто, за бяла вода, за червена вода, за помада, сумата уфак тефек, гроша 396 и 20 пари. Сичко събрано сума на сума, текмил гроша 8564 и 15 пари…

Тю, бре!… 8564 и 15 пари… масраф… от дюгеня ми, от кесията ми… (Затваря сърдито тефтера и са разхожда.) Осем хиляди петстотин и тилкоз гроша и 15 пари… Пустата им алафранга… пустите им моди… Ръцете му да изсъхнат… който ги вади. Осем хиляди петстотин и тилкоз гроша и 15 пари… масраф за нищо и никакви парцали… пари, хвърлени на боклука, анадънму? На̀, как са събарят мъжието, на̀ как стават мюхлюзлюците. Осем хиляди петстотин и тилкоз гроша и 15 пари — един цял капитал. Хъ!… Тъй не бива то… Оставиш ли са на ума на жената, то тряба жив в гроба си да влезеш, анадънму? Колко по-скоро да я махна нея от главата си: по сега времето ѝ, мъж ѝ тряба. Зере с нейните пусти моди баша чакълмас. Туй сетнюто му й мюхлюзлюк, анадънму?

ЯВЛЕНИЕ II

Райчю (който идва от вратата). Чорбаджи, же ли ходя по сега на дюген?

Хаджи Коста. Хем ти… друг път, като отидеш нейде, да не заспиваш, че та земат дяволите.

Райчю. А че… чорбаджи, аз снощи ги чаках, чаках… те като са заловиха на… някакво хоро.

Хаджи Коста. На какво?

Райчю. Н’ам как му казваха — пол-по-лика. Я тъй хе, улавят са мъж и жена прегърнато, па са въртят (показва с ръка си) тъй… тъй…

Хаджи Коста (на себе си). Резиллик. (На Райча.) Ами буля ти хаджийка игра ли?

Райчю. Ам’че как?… И тя, и Анка, и, и…

Хаджи Коста (на себе си). Де не ставай дявол, де!

Златин глас (зачува са отвътре сцената). Няма го тука, няма.

Хаджи Коста. Кой е там?

ЯВЛЕНИЕ III

Злата. Хаджи Станюва син пита за тебе, па аз му казах, че та няма.

Хаджи Коста. Че защо да лъжеш?

Злата. Ех, горко му дошло, да си върви там.

Хаджи Коста (на Райча). Скоро да го върнеш. (Райчю излиза.)

Злата (наперено). Я пък, не ми го тряба.

Хаджи Коста (намусено). Да мълчиш там, зере!…

Митю (поклонено). Добър ви ден!

Хаджи Коста. Добре дошел, заповядай. (Сочи му стол.)

Митю. Благодаря! (Сяда.)

Хаджи Коста (на Райча, като му дава тефтерите и ключовете). На̀, да отвориш дюгеня. (Райчю зема и излиза.) (На Митя.) Е, що има, що няма? Алъш-веришите как са?

Митю. Слава богу… добре.

Хаджи Коста. Бе, тий не са добре, ами засега тъй же кажем, че да видим.

Митю. Ще са благодарим и дотолкоз.

Хаджи Коста. То тъй я! Е, ами що чувам? Струваш ниет за задомявание, а?

Митю. Ако ще господ и вий ако имате благодарение.

Злата. Благодарението, то… ний още го нямаме.

Хаджи Коста (намусено, на Злата). Ти мълчи там! (На Митя.) Благодарнието от наша страна твърде биле го има; ами стига от ваша страна да имате време, та… по-скоро да стене тази работа. Мене тъй ми й табихетя: като намисля една работа, искам по-скоро да я видя в ред.

Митю. Това е и доброто.

Злата. На кир хаджия тъй му й табихетя, ами да видим и другия челяк како ше каже.

Хаджи Коста. Другият челяк няма какво да казва.

Митю. От моя страна, правото, аз го желая, та ако обичате… аз сякак съм склонен. Имам голямо благодарение да са замеся най-паче като с вас хора; защо че, както знаете, аз съм самичък с баща си, нямаме ближни родове, та затова гледам да са събера с добри хора.

Хаджи Коста. Пекий, и ний като тебе зет търсим.

Злата. Сал да имаме то време, ама го нямаме.

Хаджи Коста. Времето му нему е твърде добре на място.

Злата. Ба, не е, хаджи.

Хаджи Коста. Ти мълчи там. (На Митя.) Виж да ти обадя: да направим една работа биз-бизе, анадънму; нито ний же търсим млого-млого, нито пък вий — да н’са простираме, зере днес времената не са твърде да са отпуща краят на кесията. Вътре в два деня да са притъпа, анадънму?

Митю. На такъво мнение съм и аз — без излишни разноски.

Хаджи Коста. Ако щеш, подир венчилото една софра за сватиете — колкото да му стане адетят.

Митю. За толкоз… нито хората̀.

Хаджи Коста. И тъй, ефендимис, да н’са простира; заповядайте утре за пръстен… и в неделя венчило.

Митю. Твърде добре.

Злата. Хаджи?…

Хаджи Коста. Ти мълчи там.

Митю. Дето ще рече, утре без друго…

Хаджи Коста. Евет, же ви чакам.

Митю (като става). Благодаря ви. Сбогом. (Излиза.)

Хаджи Коста. Саадетлен!

Злата (учудено, като са кръсти). Боже господи! Бе, хаджи, хич да бъде работа ли й таз? Момичето го няма никак на сърце, нали ти казах?

Хаджи Коста. Ако слушам аз тебе и момичето, тряба да събера де що има чапкъни и да дигна байряк, анадънму? Нямаш срама ти, коджа жена — да са разиграш снощи като една маймуна.

Злата. Как щяла съм, хаджи… не е истина… аз сеир струвах. Сал на свършение сички са заловиха на хоро, поканиха и мене, па и аз… за хатър завъртях са два-три пътя, колкото да не рекат, че съм ходулка.

Хаджи Коста. Да не рекат, че си ходулка, а? Трябаше да оставиш дъщеря си да са прегръща с онзи чапкънин, па… тя не стига, ами и ти, коджа вещица…

Злата. Кой ти каза? Райчю ли? Той та лъже, хаджи.

Хаджи Коста. Бе ти с този си маймунски ум къщата ми резил маскара ще сториш, анадънму?

Злата. Не е истина, хаджи, не вярвай.

Хаджи Коста. Да не вярвам, а? Гаче не та зная каква стока си.

Злата. Мене, дето съм ти са нарекла ступанка, не вярваш, а вярваш на един слуга, дето ходи да та лъже.

Хаджи Коста (гневно). Ступанка, а?… Ступанка!

Злата. Виждам аз… ти мене да беше ма обичал, както тряба един мъж да обича жената си, не щяше да ми хортуваш сѐ тъй напук.

Хаджи Коста (сърдито). Да та обикнат тебе дяволите. (Излиза.)

Злата (сама, като дава тифла с двете си ръце отподире му). Ух, токо! Да не ми станяше мъж! Такъвзи мъж кучета да го ядат, печило и пражило. Играла съм — хелбеття ше играя, че аз не съм като него проста, слава богу отбирам от цивилизакцията.

ЯВЛЕНИЕ IV

Злата, Анка, която се задава.

Анка. По-добре жива в гроба, отколкото жена на един простак. Ако има дъщеря, нека я дава… не съм са родила, за да бъда робиня.

Злата (тъжно). Уф, майки! Замаях са, не знам веки како да думам.

Анка. Само една проста, една нецивилизована дъщеря могат да я продадат като добитък.

Злата. Бил пръв търговец в града. Защо ми й, като не сочи евгенис, като не знай тъй деликатно като… Авропата.

Анка. Не познава нито францушки, нито европейските дансове, нито комплименти, нито етикети, нищо. Не, не! Не съм са родила, за да бъда жена на един простак. Мене ми е отредено от натурата да стана мадама и да живея между цивилизованите.

Злата. Блазе има на онези мандами!… Нито перат, нито мажат, нито… на света те свят светуват. Ний тука како?… Черни робини.

Анка. По-добре смърт, отколкото такъв живот.

Злата. Да не са намеряше токо да та заище. (Излиза.)

Анка. В ръцете на един простак баща, колко съм а злочестна! По-добре майка ми камък и дърво да беше родила, отколкото мене… Ах, боже!

ЯВЛЕНИЕ V

Марийка. Дойдох, сестро, да ми дадеш, ако имаш благодарение, една от твоите рокли, за да си скроя по нея.

Анка (прискръбно). Да ти дам, Марийке.

Марийка. А как тъй?… Гледам те наскърбена.

Анка (също). Не ма питай. Знаш, Марийке, колко е тежко за една мома, кога искат да пресилят волата ѝ? Да искат да я дават на един, когото тя няма очи да види!

Марийка. Подочух нещо такъво, като че щяли сте да сгодите за хаджи Станюва син.

Анка. Ах, боже! Не ща нито името му да чуя.

Марийка. Как, сестро, чудя се!… Той е от най-добрите в града ни, той е първ между момците ни, както и твоя милост си първа между момите ни.

Анка. Не, Марийке, не.

Марийка. От него по-добър… в града ни?

Анка. Францушки не знай, европейските дансове не познава — не е цивилизован.

Марийка. Цивилизованието или образованието, сесро, на един момък не състои в знанието на францушки и на европейски игри, а в добрата отхрана, в нужните за един мъж познания, в търговското и в гражданското достойнство. Ако не знае францушки, то не е някой недостатък; в Цариград, съм чувала, и самите хамали говоряли този език, но са си сѐ пак при хамаллъка.

Анка. Не е тъй, Марийке.

Марийка. По-добър, по-разумен, по-образован между нашите момци кой е?

Анка. Като че само българските момци са на света.

Марийка. Тогаз… друга. Но аз никоги не бих решила да са предам в ръцете на един, който не носи името българин.

Анка. Напротив… аз мразя туй име.

Марийка. Тогаз мразиш и себе си.

Анка. Себе си не, а българското име; затуй и искам да са събера с един чузденец европеец, за да са измия от това просто име. Не ща да съм българка, защото няма по-долно нещо от българката.

Марийка (на себе си). Тези са думи на брата ѝ. (Високо.) Жал ми е, сестро, че си са увлякла в такъво едно извънредно убеждение.

Анка (гърделиво). Не е истина, не познаваш. Аз тряба да живея като европейка; обикнала съм цивилизацията и в нея искам да умра.

Марийка (на себе си). Ако разбираш що е цивилизация. (Високо.) Може, сестро, сладки въображения да та правят да вярваш, че ще достигнеш сладкия живот на образованите госпожи, при това сѐ тряба да си напомняш за басната на жабата с орела.

Анка. Такива прости приказки, дето сме ги слушали от простата учителка, нито искам да ги зная.

Марийка. Не са прости, сестро, а са такива, дето можем да извлечем от тях най-доброто поучение.

ЯВЛЕНИЕ VI

Димитраки (който са впуща и залавя Марийка). О! Марийке, много желаях да та видя. Добре, че доде, имам да ти кажа нещичко.

Марийка. Заповядай!

Димитраки. Знаш, Марийке? Доде ми една добра идея: за да уведем цивилизацията в нашия град, намислил съм да захванем да си правим балове. Засега имаме един добър куплет: ти с мене, а сестра ми с доктора, па можем да започнем. Само аз тряба да та пооправя изпърво на валц.

Марийка. Остави са, в онази нощ стояхме толкоз късно… мама замалко щяше да ма бие.

Димитраки. Да та бие? Браво. Па още я слушаш?

Марийка. Като майка… разумява са…

Димитраки. Да ти кажа ли? Тий старите с ръждивите тикви…

Анка. Като нашия баща.

Димитраки… са чисти еничери. За тях нож, нож!

Марийка. Нож, нож, ама… тий ни хранят, тий ни обличат.

Димитраки. Като са ни родили, длъжни са да ни хранят и да ни обличат, ам’че как?

Анка. То са знай. И добитъкът храни рожбите си.

Марийка. Но ний не сме добитъци, моля. Като човеци тряба да имаме признателност, почест и уважения.

Димитраки. Ти пак забра от дървената философия! Слушай що ти казвам аз. Ний, младите, тряба да гледаме колко по-скоро да вървим напред, напред към цивилизацията. Да оставим настрана старие фанатици, а да гледаме нас си, да са слушаме и са учим едни от други работи таквизи, каквито ги изискува днес цивилизацията.

Марийка. Но тази днес цивилизация аз май… не разбирам накъде стои.

Димитраки (като я тупка по рамото). Не бой са, аз ще ти дам да я разбереш, стига да вярваш на мене като на твой брат… да, като на твой брат… да, като на твой брат, защото аз та обичам като сестра и искам да та запозная с цивилизацията.

Марийка. Благодаря, но мене ма някак страх от тази цивилизация.

Димитраки (стреснато). Как то? Как?…

Марийка (на Анка). Ще ли ми дадеш една рокля?

Анка (която стоеше умислено). Хъ! Да ти дам. Хай с мене.

Димитраки (сам). Твърдоглава българка; не мога да я докарам на хесап. Проклетият фанатизъм я още владее. Еднаж да обикне тя цивилизацията, да иска да я уча на францушки, на дансове — аз нея ще я туря на ръка, ама не мога още да ѝ очукам дебелата глава. Тряба аз да се сдостя с майка ѝ, па… да захвана често… у тях. Тогаз… надявам са… Хъ, тя ще си прави рокля. Имам причина… да ѝ занеса един журнал от моди. (Бръква в джеба си.) Сякам да имам един… (Изважда един журнал.) Ето го, от последната мода. (Излиза.)

ЯВЛЕНИЕ VII

Маргариди. Тряба да знаеш, драга Анке, че първий амур, що запали сърцето ми, е твоята деликатна, мобила, и емобила персона. Уверявам та, че ако и да съм имал оказии да вляза в релации и с млого демуазели, ала ни една не ма е тъй силно доминасвала. О! Аз съм достигнал до таквази позиция, дето без тебе, драга Анке, живота ми е нула. Разумяваш ли?

Анка. Разумявам, мосьо, ама како да сторя, кога баща ми е прост челяк, па не разбира.

Маргариди. Казах ти, не тряба да слушаш баща си.

Анка. Иска да ма сгодява насила с него, простака.

Маргариди. Да, с него, игнорентина.

Анка. Ах, боже! Що съм дила злочестна.

Маргариди. Не си никак злочестна, драга Анке, стига да ма слушаш. Баща ти няма резон да форсасва волята ти: твоята воля е индепендента, на когото обичаш, него тряба да земеш.

Анка. Него да зема, но как?

Маргариди. Казах ти: тук в ближното село сичко съм приготвил, попът е нагласен; само да отидем, и щом се венчеем, ще тръгнем право за Европата.

Анка. Ами додето бягаме, не ще ли ни догадят?

Маргариди. Нито дяволът… То е моя работа; за туй бъди рахат.

Анка. Ами баща ми?

Маргариди. Той нито ще бъде у вас.

Анка. Аз не зная.

Маргариди. Ти да бъдеш готова и щом ти река, хайде, да вървим. Склонена ли си?

Анка (умислено). Зная ли?

Маргариди. Казвай, казвай! Времето е късо, аз тряба да отида по-скоро да приготвя потребните за в път — сега е моментът, дето тряба да десидасаш за живота си: или на онзи простак робиня, или с мене в Европата, дето ще бъдеш между цивилизованите мадами. Да, аз ще та направя голяма мадама, пренсеса, региня — ще живееш царски.

ЯВЛЕНИЕ VIII

Злата (уплашено). Баща ви… Ам’сега?

Хаджи Коста (който влиза буйно). Ту що е от вас бе, джанъм? Туй тука хан ли е? Керхана ли е?

Злата. Мълч, чуздият челяк…

Хаджи Коста (без да дава внимание на нея). Барим да дигнем байряк, па кой мине-замине, буюрсун, анадънму?

Злата (като го бута полеко). Како ше реше чуздият челяк!

Хаджи Коста. Чузд челяк почтен, без да ми е дост, в къщата ми що търси. Туй тука не е хан, анадънму?

Маргариди (наперено). Слушай!

Хаджи Коста. Нямам време да слушам. (Сочи му вратата.) Буюрун, анадънму?

Маргариди. Времето на еничерлика мина. Ти тряба да знаш како хоратуваш.

Хаджи Коста. Не съм пиян. Аз ти казвам, ако си почтен челяк, да излезеш из къщата ми.

Маргариди. Не съм дошел за тебе. Нямам работа с еничери.

Хаджи Коста. Защото нямаш, стори добре да си отидеш: мойта къща не е газино.

Злата (отзаде му, полека). Негова милост е дофтур.

Хаджи Коста. Аз не ще да зная никого. На таз къща вергията аз плащам, аз буюрдисвам, анадънму?

Анка. Срамота, тате, негова милост приятел на батя, па дошел да го търси.

Хаджи Коста. Такъв приятел аз не познавам. Туй тука не е Авропата. (Сочи му вратата.) Я да ти видя гърба.

Маргариди. Хаджи, ти тряба да знаш на кого хоратуваш.

Хаджи Коста. Некалесан гост в къщата ми не ща да го зная. Разумяваш ли?

Маргариди. Аз та направям да ма познаш кой съм, ама твърде, че чета хатъра и достлука на фамилията ти.

Хаджи Коста. Бе ексик олсун и хатъра ти и достлука ти, сал да не стъпваш в къщата ми.

Анка. Ах, боже!

Злата (като улавя Хаджи Коста). Защо да не стъпва? Той е като брат с Димитракито ни.

Хаджи Коста (който я махва с ръката си). Гиди джонгол! Туй сѐ по твойта глава й.

Маргариди. Утре ще приказваме, хаджи, там, дето тряба, сал дръж на акъла си како си хоратувал. (Към Анка и Злата.) Адийо. (Излиза.)

Хаджи Коста (отподире му). И адиюто ти, и главата ти!…

Хаджи Коста (с гняв, на нея). Тук!… Гиди ширфъндъ! (Към Злата.) Бе вий къщата ми ако не направите резил маскара (улавя си мустаките), аз тези ги обръсвам, анадънму?

ЯВЛЕНИЕ IX

Баба Стойна (като влиза весело). Е! Честито, честито, на добър час! Честит ти армаган, хаджи!

Хаджи Коста. Нека дойде, че тогаз…

Баба Стойна. Речи, че той той е на път… езер… (Към Анка.) Как си пилето ми? В неделя млада булка, а?

Анка (настърни). Чума урсушка!

Баба Стойна (към Хаджи Коста). Да ви й живичка, тя… ще ви развесели тя. Да даде господ да видите и внуки.

Злата. Твърде не сме весели, бабо.

Баба Стойна (важно). А че оти?

Анка (настърни). От’са укоти под носо ти. (Излиза.)

Хаджи Коста. Като не са разумяват хората от една къща, тъй е то, бабо.

Баба Стойна. А че… како ома, слава богу, момчето си е твърде добро… от него по-добро?…

Хаджи Коста. Не е за него хората̀та.

Злата. Май момата ни й студена, бабо.

Хаджи Коста (като я изгледва криво). Тебе кой та пита?… Анадънму?

Баба Стойна. Гледай си работата, хаджийке; то като са тури еднаж венчилото, сичко става сладко и медено. Хей! Колко, колко аз зная тъй… изпървян студени, па кога мине венчилото отгоре им, прилепват като две медени пити. Е’но време, повня, баба Зейна, като я сгодиха, я тъй хе, не ще го, че не ще. Доде неделя, ше са венчават веки, тя… плачи, чи не рачи. Ами кой я слуша? Ех, венчаха ги, както дал господ, и са свърши сватбата. Сетне тя пак сама ми казваше: „Сестро, щу гудиха венчилото на главата ми, доде че тоз час сърцето ми са обърна — друго стана, хайде.“ Тъй е то, като кусат двамата от поповата чашка, сърцата е’но стават. Сал, пази боже, във венчаванието да не са случи някой да направи нещо — да земе восък от венчалните свещи или да открадне нещо от булкината промена — тогаз не си животват.

Хаджи Коста. Тези работи сега не ги вярват, бабо.

Злата. Не ги вярват, зер, че не са прости.

ЯВЛЕНИЕ Х

Баба Стойна. Лильо! Ами тези що търсят?

Един заптия (на Хаджи Коста). Чорбаджи, буюр конаа!

Хаджи Коста (почудено). Конаа!… Вас ви й янлъш работата.

Заптията. Янлъш-манлъш няма, тебе нели казват терзи Хаджи Коста?

Хаджи Коста. Ей?

Заптията. Ей си, да вървим.

Хаджи Коста. Пекий, вървете вий и аз ида.

Заптията. Барабар с нас.

Хаджи Коста. Не бу? Челяк ли съм убил?

Заптията. Де! Хем млого-млого не са сьолендисвай.

Хаджи Коста. Е, хади бакалъм. (Тръгва, след него заптиите.)

Баба Стойна (след тях). Аалар, хаджията ше има утре годеж, хем да не го запрете, че е грехота. (Повръща са към Злата.)

Злата (на себе си). По-добре да го запрат.

Баба Стойна (като дойде при нея). Хаджийке, ти не стой, ами дотечи се до чорбаджията и разбери каква е работата.

Злата. Да отидем двама.

Баба Стойна. Да отидем. (Излизат и двете.)

ЯВЛЕНИЕ XI

Анка. Ах, боже! Хората ни честитят. Целий град знае вече… Какво да правя?… Да склоня ли? Да направя волята на баща си. Не, никоги!… Никоги жена на един простак. Какво ще бъде това? Той отиде сърдит. Баща ми подкараха. Маня излезе. Батя го няма. Аз сама. (Зачува се шум от биржа.) Каква ли ще бъде тази биржа? (Гледа от прозореца.) А! Маргариди… облечен за в път — със сабия. Е!… Той иде тук. (Към публиката.) Ах, боже, какво ли мисли! Гаче той не са шегува. Боже мой!

ЯВЛЕНИЕ XII

Маргариди (свръснато). Готова ли си? Хайде по-скоро!

Анка. Къде!

Маргариди. Браво, още питаш? Да вървим, сичко готово.

Анка. Боже мой! Как може?…

Маргариди. Сега е късно, никой не ще ни види.

Анка. Ами баща ми?…

Маргариди. Баща ти, прост челяк, да поседи малко в хапуса, па да му доде акъла. Сяка, че имаше да прави с някой българин.

Анка. Ами сега?

Маргариди. Сега да вървим по-скоро.

Анка. Да вървим? Ах, боже! Как да тръгна тъй невенчана?

Маргариди. Ще са венчаем, нели ти казах? Селото е близу — тук два сахата. Там сичко съм приготвил, попът ни чака.

Анка. Да почакаме барим маня… с нейната воля, да доде и тя.

Маргариди. Маня ти и брат ти ще додат сетне, аз ще ги докарам да бъдат и тий на венчилото, ще ги имаме на сигур.

Анка. Дали ще додат?

Маргариди. Няма що да правят като им кажа, че си там. Майка ти ще се зарадва биле.

Анка. Дали?

Маргариди. Разумява са, тя ма много обича.

Анка. Да, обича та.

Маргариди. Липон (улавя я за ръка и за рамо), да вървим, че биржата чака.

Анка. Ах, мосьо, увервам са на тебе като на цивилизован момък, на твоята честна дума. Да не ма измамиш!

Маргариди. Не, не! Парол д’оньор, казах ти. Хайде.

Анка. Да си зема по-добрите рокли — свързани са.

Маргариди. Хайде по-скоро. (Зема я под мисца и тръгват.)

Анка (като са обръща назад). Дали ще имам чест да видя пак бащините си къщя?

Маргариди. Без друго.

Анка. Адийо, бащини къщя, адийо!

Маргариди. Адийо, адийо! (Излизат.)

ЯВЛЕНИЕ XIII

Пенчю (към Митя). На добър час, байо!

Герги (също). Да е честито!

Митю. Хаир ола?

Пенчю. Беки ще криеш още? Целий град знае.

Герги. Утре годеж и в неделя сватба.

Митю. Кой го е пръснал завчас?

Пенчю. Пуста баба Стойна не мълчи. Кого не сещне, нему не казва. И да видиш как: ухилена до уши. Гаче тя ще са жени.

Митю. Заповядайте, да поседнем. (Подава столове.)

Пенчю. Сега ще черпиш. (Като погледва на масата.) Хъх, ето тук готово, и бистрата му, и мезеликът му.

Герги. Мастика кефи хазър.

Митю. Евет. Да турим масата, па да седнем.

Пенчю. Долдур бакалъм.

Митю (като налива). Да ви кажа: и тъй го мислех, и инак, токо го реших. Пословицата казва: „Или рано са наяж, или рано са ожени.“ Стига толкоз бекерлък. Како дяволите?… Челяк до амина не ще побъде я? (Зема чаша.) Я да му дръннем.

Герги. Да е на добър час!

Пенчю. Урлу кадемли олсун!

Пенчю. То… обулчването, байо, и мен са ревни, ама де… пусти шлюпки да ги?

Герги. Жената, казват, има девендесет и девет дупки.

Пенчю. Бе то… днес каквото са е изкабосало времето не девендесет и девет, ами сто девендесет и девет ще са намерят. Онези малакофи, онези костуми, онези джакета-макета, полки-молки, кокове-мокове — една кола моди. И те сѐ на гърба на мъжа са тварят. Вай на онзи мъж, ако гърбът му е слабичък.

Митю. Нито хората̀. Челяк тряба добре, добре да си пресметни, па тогаз да са решава за женение. Инак спукана му бива работата.

Герги. То са знай. Да премери първо кокала, па тогаз да го гълта.

Пенчю. Узун Димов син, Нейчю, нели са заплете с бяла Стойка, оназ алафрансето. Като се видя голяма мадама, па като го напъна да ѝ купува моди, горкият Нейчо харчи, харчи, доде му изветрее кесийката, и за малко време видиш го охлъзнал като овчий.

Митю (като налива). Аллах керим!

Герги. Каквото е станало днес времето, сляпата пари не са печелят, бей. Учение тряба, учение. Пусти европейци с учението си достигнали да обсебят сичкото богатство на света. А ний… държим са още о предипотопната търговия и о дяд’Адамовите занаяти. Повечето от нас още блъскат хилядо игли за пара, че какви пари ще ти спечели онзи българин, та да ти поднесе днешните харчове.

Митю. За днешната търговия изискуват са езици, за да може челяк да кореспондира с Европа.

Пенчю. Бе, то и езиците му пари не струват. Не ли няма останало от дяда, от баба? Знаял си, да речем, францушки, че какво?… Отривай цял ден на казиното да прочиташ францушки газети на гладно сърце, колкото да рекат хората, че знаш францушки, че си учен.

Митю. Стига да знаш, па намираш, байо, работа!

Пенчю. Когато ти зная аз тебе францушки, на каква и да е работа аз не ти са залавям. Аз тряба да съм си облечен тъй хе, аламода-конте: с кордоня му, с ръкавичките му, с бастунчето му, па и с очилата му, та който ма види, от каяфета да ма познай, че знам францушки, че съм учен. Тогаз аз на тебе не ти сядам на абаджийския дюген да ти карам иглата, или на бакалницата да ти продавам за пет пари маслини. Аз ще са разхождам като пет за четири.

ЯВЛЕНИЕ XIV

Райчю. Байо Митю тука ли й?

Митю (като става). Що е, Райчю?

Райчю. Чорбаджийката иска да са срещне с тебе. Нещо има да та пита.

Митю. Де е?

Райчю. Тя, горката, иска да доде, ами срам е.

Митю. Защо?

Райчю. Ами не знайте ли що са случи?

Митю (любопитно). Що?

Райчю. Да го убий господ онзи, хекимина, дето си поидваше честичко у дома, нали извършил един маскарлък?

Митю. Какъв маскарлък?

Райчю. Мене ма нямаше. Бях на дюген, когато той проводил двама заптиета да задигнат чорбаджията за нищо никакво и го капаттърдисал в хапуса. Чорбаджийката н’ам де била излязла, чунким тя май не си гледа къщата, обича май да мутай по сокаците, онуй диване, Димитракито, и него го нямало — и то ходи като хайта, — Анка, дето уж утре жяхте да… онодяте… годежа, останала сама-самничка. Кой знай?… Сговорени ли са били, дявол да ги знай. И тъй, ефендумус, онзи чапкънин, кератия, дошел, па грабнал момичето, хайде.

Сички (стават почудено). Как може!

Митю. Истина ли казваш?

Райчю. Дева нямам да ти давам я?

Пенчю. Ъ, ъ! Работата боклук.

Митю. Онзи вагабонтин откраднал Анка!

Герги (почудено). Гледай, гледай!…

Митю. А как тъй?

Райчю. Как… задигнал я на един файтон, па я завлякъл, хайде.

Митю. Кой ги видял.

Райчю. Комшиите.

Митю. Ами чорбаджията ти де е?

Райчю. Чорбаджията… го пуснаха. Доде си у дома, що да види — дъщеря му фръкнала. Тогаз той са разлюти, па като забра с едно дърво чорбаджийката, че бой… че бой… за малко жяше да я пребий. Ама има и право, чунким тя е себет, оти че той ѝ думаше: „Бе, джанъм, не прибирайте онзи чапкънин в къщата ми“, а тя не му причиташе думата. И тъй, сега я изхука като чиганка от къщата и не ще веки да ѝ види очите.

Митю. А сега де е тя?

Райчю. Тя отиде у Баба Стойнини, а мене проводи да та видя тука ли си, па иска да са допита до тебе като какво да прави сега.

Митю. Кажи ѝ да доде тук и ще видим.

Райчю. Пекий, да ѝ кажа. (Излиза.)

Герги. Какъв проклет грък!

Пенчю. Баба Стойна добре го нарече него андихрист.

Герги. Той, дето проповядваше цивилизацията!… Такваз ли му била нему цивилизацията?

Митю. Аз ви казах, че е шерлатанин.

Пенчю. Шерлатанин и половина.

Митю. Вината е наша. Като видим един такъв вагабонтин да ни се преструва за цивилизован, ний го зяпнем в устата и вярваме на него като на бог. Ето как ставаме прости.

Герги. Да грабне той най-добрата мома от града ни!… Това докача някак нас, младежите.

Пенчю. Сама момата, байо, да не е склонила, той тъй лесно не можеше я отвлече.

Митю. Когато ний, мъжете, са увличаме сляпата подир един шерлатанин, а колко повече едно глупаво момиче.

Пенчю. Бе, то не е глупаво, то…

ЯВЛЕНИЕ XV

Злата (щом са задава, нажалено). Ах, боже! С какви очи да изляза пред хора!

Баба Стойна (към Митя, Гергя и Пенча). Дявол нечестив! Господ да го порази! Аз като ви думах, не жяхте да ма чуйте. На̀ сега… (На Злата.) Ох, хаджийке, хаджийке! Що си била злочеста! Коя черна чума допиля в къщата ви онзи проклет дявол.

Злата. Ох, бабо, престорен душманин, бог да го убие! Зачерни ми лицето, озлочести ми къщата, развали ми дирликя, направи ма половин свят! (Заплаква.) Ах, боже, пустата ми глава какво имала да прекарва!…

Райчю (настърни). Сега ти доде акълът в главата.

Димитраки. Господа, вий знаете какво нещо е честта на българина. Аз, като българин…

Райчю (също). Хъ, хъ! Сега стана българин.

Димитраки. Отнасям се до моите братя българи и им прося помощта, за да отмъстя на един престорен враг, на един шерлатанин, на един вагабонтин.

Райчю (също). Стегнатият му дост… сега багабонтин.

Димитраки. Който е имал голямата смелост да нанесе такъв афронт на фамилията ни, която той днес озлочестява.

Райчю (също). Ти си причина, диване!

Димитраки. Прочее, господа, правя апел на вашия патриотизъм, а особено на вас, господин Митю, който имахте благодарението да поискате ръката на злочестната ми сестра. О, колко злочестна била тя!

Райчю. Диване, ти я озлочести.

Димитраки. Да, господа, правя апел на вашия патриотизъм и ви прося братска помощ за отмъщение. (На Митя.) Може да ви съм сгрешил, да ви съм казал нещо противно, но аз ви искам пардон.

Митю. Със сяко благодарение, господин Димитраке, готов съм да ви помогна, за да отмъстите, както и за да отмъстя на един вагабонтин, който е имал голямата смелост да са подиграе с българската чест. (Към Гергя и Пенча.) Ако ний сме съвестни младежи, не тряба да оставим да стане обичай чуздите вагабонти да си играят с народната ни чест. Да, в името на гражданската ни чест тряба да му отмъстим.

Димитраки. Господа, подобен пример имаме от старата история. Може да сте чели за Троадската война. Старите елени, за да отмъстят на Париса, който бе грабнал прекрасната Елена, младата жена на Минелая, повдигнаха десетгодишната война, която се свърши с развалянето на троадското царство. И отмъщението стана. Тряба прочее, ако сме и ний хора с любочестие, да отмъстим на онзи вагабонтин.

Сички. Да му отмъстим.

Митю. Но първо да са известим накъде е заминала биржата.

Димитраки. Известен съм, зная… Да вървим по-скоро.

Митю. Прочее секи да земе по едно оръжие.

Баба Стойна (уплашено). Полека-ти, синко! Те са дяволски работи, да не стане някоя хата.

Пенчю. Бой против Троада. (На Митя.) Ти ще бъдеш героят Ахилей.

Митю. Шегата настърна…

Пенчю. Пардон.

Злата (на Митя). Моля ви са, заведете и мене да си зема хубавичката рожба от ръцете на онзи проклет душманин.

Райчю (настърна). Преди мушу… сега душманин.

Митю. Добре, тогаз земам една биржа, па идвате заедно с Димитракя.

Димитраки. Да, да си зема и аз револвера и сабията.

Пенчю (на Райча, като му подава пушка). Райчо, на̀ и на тебе една пушка.

Райчю (като са тегли назад). То не е моя работа. (На себе си.) Дева не съм си изпил ума да ходя да са бия за хорската дъщеря.

Баба Стойна. Сега вий ще вървите, ха?

Герги. Ще вървим, бабо.

Баба Стойна. Хем слушайте, като намерите онзи багабонтин, да му отрежете носа.

Пенчю. Главата, бабо, главата…

Митю. Да вървим. (Тръгва напред.)

Сички (без Райчю и баба Стойна). Да вървим. (Излизат.)

Баба Стойна (на Райча). Хади бре, що стоиш? (Бута го.) Върви и ти де!

Райчю (като я бутва). Върви ти!

Баба Стойна (която са струпава). Лильо!… Главата ми.