Добри Войников
Криворазбраната цивилизация (5) (Смешна позорищна игра в пет действия)

ЯВЛЕНИЕ I

ЯВЛЕНИЕ II

Маргариди. Мосьо, медам е медмуазел, тряба да знаете, че днес сички свят крачи с гигантски крачки към прогреса, и цивилизацията у сичките нации е достигнала върха си, сал вий сте останали в темотата; сичките вървят из пътя на цивилизацията и от ден на ден стават по-цивилизовани, сал вий стоите и не щете да са цивилизовате.

Всички млади. Ба, искаме.

Маргариди. Кога е тъй, както сте хвърлили потурите, фермените и дългите джобета, па сте облекли панталони, сетири и пардесю; както момите ви са махнали антериите, гащите и скуртейките, па са облекли във фустани, полки, гарибалди; тъй също тряба да махнете тези просташки хора̀ и да ги заместите с европейските дансове. Тогаз, който европеец ви види, ще рече: браво, и тез хора стъпали в пътя на цивилизацията.

Димитраки. То са знае. На панталоните и на роклите нито мязат тези мечешки хора, а особно на малаковите, които ви правят смешни фигури.

Маргариди. Липон, вий тряба да са изучите на полка, валц, кадрил, империала, лансие, полка-мазурка, сотиш и др. От тези европейски дансове, разумявате… вий ще имате голяма полза — тялото ви ще са поочука, парекзампл, краката ви, ръцете ви, снагата ви ще додат, па ще са скършат, тъй също както на нас, европейците (поскърша си тяло), парекзампл… видите.

Баба Стойна (настрани). Ух, токо да не го зяпнахте. Той ги лъсти като дявол нечестив, а тий го гледат като маймуни.

Злата. Негова милост, мушу Маргавриди, има си право. Ний посем-сеги тряба да гледаме на цивилизацията, защото нейна милост ще ни направи хора.

Баба Стойна (гневно, настърни). От тебе за две пари.

Маргариди. Воала, парекзампл… по цивилизацията ще бъде, ако секи момък, кавалер, си земе по една мома, дама, парекзампл (зема Анка) така и захване да дансова (оставя я), како хубаво, како цивилизовано!

Пенчю. Негова милост, господство му, много добре проповядва: секи момък ще си земе по една мома, па ще си играе. От туй по-хубаво бива ли?

Маргариди. Атансион, ще захванете парекзампл от левия крак (прави пасове наляво) йон, дьо, троа (надясно) йон, дьо, троа.

Сички (правят истото). Йон, дьо, троа; йон, дьо, троа.

Маргариди. Браво! Сетне така (обръща се като на полка), йон, дьо, троа; йон, дьо, троа.

Всички моми и момци и Злата (правят истото). Йон, дьо, троа; йон, дьо, троа.

Баба Стойна (настърна). Я гледай как ги върти като патки!

Маргариди. Тре биен, браво. Сега нека секи кавалер си земе по една дама, но с комплимент, парекзампл така. (Прави комплимент на Анка и я зема за полка.)

Маргариди. Музика!

Митю (настърна). Ах, проклетият му грък!

Баба Стойна (от другата страна на сцената). Гледай, гледай!… Лильо!… Извери ги… дявол нечестив.

ЯВЛЕНИЕ III

Баба Стойна. Боже, господи!… Ума ли имат нашите ергени?… Да са оставят един, бо’зна от каква вяра, да ги лъсти. Оставиха си хубосното българско хоро, па зеха да са чепнат като него дявола — тъй хе, никаквата! Токо рекли (прави уж пасове) ньо, трьо, трьо, ньо, трьо, трьо. Да ми й барем нещо, пък то… нищо никакво… Хем безпътна работа, да земе хорския син да прегръща чуздото момиче, хич работа ли й туй! (Зачува са отвътре сцената: йон, дьо, троа; йон, дьо, троа. Баба Стойна, след като са поослуша, начумерено.) Ньо, трьо, трьо, ньо, трьо, трьо.

ЯВЛЕНИЕ IV

Митю (който идва сърдито). Дявол да го земе… Проклет грък… два пъти ма отхвърли. Види са… тряба да е чул той, че е обречена на мене. Но… зная аз да отмъстявам! Прилепнал като пиявица, ах, проклетият!

Баба Стойна. Дявол нечестив… престорен на челяк, па дошел да лъсти света. Поп Михал право казва: „Ше доде е’но време, дето андихрист ше тръгне по земята престорен като челяк да лъсти хората.“

Митю. Ама и ний маймуни: зяпнали сме го в устата, па сме са оставили да ни влече за носа, както ще. Дошел да ми продава цивилизация… Да, цивилизация, да са разполага!…

Баба Стойна. Андихрист същ! На̀, нели ги повлече подире си и отиде да ги лъсти! Ах, че не ми дойде наум, да изпитам, ако е дявол, да бях рекла: „Во имя отца и сина, и св. дуфа“, завчас щяше да са пръсне. Ами де! Доде ли ми наум?

Митю. Не, не! Не тряба онази, която любя, да гледам в ръцете на един вагабонтин.

ЯВЛЕНИЕ V

Баба Стойна (като са прекръстя). Во имя отца и сина, и св. дуфа!

Баба Стойна (ухилено). Хъх! Порази го господ._ _Во имя отца и сина, и св. дуфа.

Баба Стойна (също). Хъх, порази са и този дявол.

Маргариди (сърдито). Месьо, това е голям афронт.

Димитраки (също). Голяма магарщина!

Злата (заканено). Мушу Маргавридес, хем туй да н’го оставите — да са изпита кой е той простак, дето смей да са подиграва с цивилизакцията.

Маргариди (намръщено). Тряба да обадите кой е този бербантин.

Димитраки (също). Тряба да го обадите, ако ли не…

Маргариди. Ако ли не, сички кавалери ще отидат в хапуса, я сега.

Митю (на Маргаридя). Господине, туй тука не е Европа.

Маргариди. Ти кой си?

Митю. Той, който ма видиш.

Маргариди. Ти ли си? Аз я сеги ще ти направя кефа.

Митю. Ти да отидеш в Гръцко да си правиш кефа.

Димитраки. Той си търси белата.

Злата. Със свещ, де, де!

Маргариди (на Митя). Гиди простак.

Митю. Уста си сбирай!

Маргариди. Мизерабил!

Митю. Вагабонтин!

Маргариди (разлютено). Вагабонтин? (Впуска са да го удари.)

Баба Стойна. Во имя отца и сина, и св. дуфа!

Злата и Анка. Лильо!

Маргариди (като става). Сабията ми няма, да го направя на парчета.

Димитраки. Ах, револвера си не зех.

Пенчю (на Митя). Тегли са настърни.

Митю. Не ща да зная.

Маргариди (на Митя). Бербантин.

Герги (на Митя). Махни са.

Маргариди. Я сега ще та науча аз тебе. (Излиза горделиво из пътните врата.)

Димитраки. Дуел, дуел. (Отива след него.)

Митю. Сопа, сопа.

Злата. Отидоха, ам’сега?

Анка. Ах, боже!

Марийка. Да си вървим.

Злата. Де й Райчо? Фенеря у него. Да го видя.

Герги (на Митя). Що ти трябаше да са залавяш?

Пенчю. Ще ядеш дуела.

Митю. Хоро, хоро българско. Де са цигуларите. (На цигуларите.) Де, свирете на хоро.

Баба Стойна. Хъх, я тъй хе, българската! (Залавя са и тя.)

ЯВЛЕНИЕ VI

Един заптия (който спира и улавя Митя). Чорбаджи, йорю.

Митю. Нерея?

Заптията. Конаа.

Баба Стойна (като извиква). Андихрист (и са скрива зад кулисите).

Злата (засмяно). Бравос, мушу Маргавридес, тъй му трябаше.

Анка. Тъй му трябаше.

Марийка. Свадбата се разваля.

Маргариди. Да са научи бербантина да респектира цивилизацията. Сега там в хапуса.

Злата. Нека!… Да познай себе си, па да не простира гагата си там, дето не стига.

Анка. Ах, тъй исках. Браво, мосьо Маргаридес.

Димитраки. Туй му е малко. Дуел, дуел, че да го науча аз него с револвера си.

Злата. И туй му стига. Бравос, мушу Маргавридес, барим си поиграхме, я?

Маргариди. Накарахме игнорентите да стъпят в пътя на цивилизацията. (Ухилено.) Нели?

Анка (ухилено). Да, ама смешно беше: да гледаш онези простаци как си мъчат краката на пасовете.

Маргариди. Никак не им привира.

Злата. Балбути хора, де ще им привира; то там иска деликатни крака.

Димитраки. Те бяха същи карикатури. (На Марийка.) Браво, Марийке, ти от сичките най-добре игра.

Марийка. Да чуй майка ми, ще ми са сърди.

Димитраки. Ти пак с майка си. Остави я настърна.

Злата (на Димитракя). Ами аз как ти са видях.

Димитраки. Не та пригледах.

Злата (на Маргариди). Я слушай, мушу Маргавридес, наш Димитраки не ма пригледал на играта, твоя милост видя ли ма?

Маргариди. Да, мадам Злата, много добре дансувате, като една демуазела.

Злата (ухилено). Нали? Според цивилизакцията.

Марийка. Цивилизацията, сякам, не са състои само в игрите и в модите: при тях тряба и други знания, които просвещават и образоват ума.

Димитраки. Остави сега тая дървена философия. Искаш ли да бъдеш цивилизована демуазела, изучи сичките европейски игри, научи и францушки, и като знаш да са носиш по модата, ти си съща европейка, съща французойка.

Злата. Сега наш Димитраки е същ вранцузин. Нали?

Маргариди. То са знай.

Димитраки. Да зная, че има (показва с пръста си) толкози месо българско у мене, отрязвам го и го хвърлям на кучетата.

Маргариди. Браво, Деметриюс.

Марийка. Не е добре, господине, да са отказва човек от рода си, както и от вярата си.

Димитраки. Кой ли ща та пита днес за вяра? За рода… челяк е свободен, какъвто ще, такъв са казва, стига да бъде достоен за името на нея нация. Разумяваш ли?

Анка. Да, да, Марийке, батю е французин.

Марийка (с подсмих). Може.

Злата. Баща ви да беше вранцузин, како добре щяше да бъде — щяше да ми хване две-три хизмикерки, па аз щях да си гледам рахата. Нали тъй, мушу Маргавридес?

Маргариди. Да, да!

Димитраки. Тъй, Марийке, тъй: ти гледай да са цивилизуваш, па сетне мож да са откажеш от българщината; защото на света няма по-просто нещо от българката и от българската поезия.

Марийка. Ваша милост, съвсем криво разбирате цивилизацията.

Злата. Ба, тъй е, Марийке, тъй, както казва наш Димитраки, защо че той е учен, той знай.

ЯВЛЕНИЕ VII

Хаджи Коста (сърдито). Аз тряба и ноще да ставам дявол, анадънму?

Туй що е от вас бе джанъм? Цялата нощ…

Злата. Тамам я сега щяхме да си додем, хаджи.

Хаджи Коста. Бе ти ли?… Какво дърво ти са стои!…

Анка. Недей, тате, хората та чуват.

Хаджи Коста. Хората ма чуват, а? А вий, дето ставате за смях на хората, него хич не го смятате, анадънму?

Злата. Е, млъкни барем тук, на чуздата къща. Га идем у дома, викай, колкото щеш.

Хаджи Коста. Же та завикам аз тебе.

Злата. Ний отколе щяхме да си додем, ама Райчю го няма; фенеря у него.

Хаджи Коста (който вика). Райчо, Райчо!

Райчю (като става сънлив и разтрива очи). Чувам, чорбаджи.

Хаджи Коста (намусено). Бе, муле, ти тука да спиш ли доде?

Злата. Де й фенера?

Райчю (като сочи фенера, що държи Хаджи Коста). Япа ли го.

Хаджи Коста. Отвори си очите, муле.

Райчю (стреснато). Ха!… Герчек, той друг беше. (Отива скоро, зема фенера от кулисите и доде са връща, пада и го строшава.)

Хаджи Коста (като му подава неговия фенер). Дръж! (Райчю доде поема фенера, Хаджи Коста му удря една плесница.) Кьор оладжаа!

Райчю (като си разтрива страната, дето го удари). Оф!

Хаджи Коста (намусен към другите). Ха вървете! (Тръгва напред.)

Злата (като са обръща към Маргаридя). Адию, мушу, адио.

Анка (като са затеква и го улавя за ръка). Адийо, мон шер.

Маргариди. О ревоар а демен.

Димитраки (като го улавя тоже за ръка). Адийо.

Маргариди (след него). Адийо, мон ами. (Като остава сам.) Ролата отива чудесно. Ще има добър ефект… Како дяволите, едни простаци не ще излъжа? О-хо!… Турих ръка на сърцето ѝ… има слабост за мене. Пътят е вече улеснен. Майката — будала, братът — фантасан. За бащата ще намеря колая.

ЯВЛЕНИЕ VIII

Баба Стойна (зад Маргаридя). Андихрист! (Тегли са назад.)

Маргариди. Този свят е сцена театрална, дето цивилизованите, парексампл като мене, под формата на лъжата, като същи актори, идат секи да си играе ролата… Разумява са, който от тези актори знае най-добре да са преструва, той меритасва аплаудите и триумфасва. Да, цивилизованият мъж тряба да бъде капабил… Най-голямата дигнитате стои в лъжата. Нито хората̀; самата дипломация що е?

Баба Стойна (също зад него). Бърр (Тегли са назад.)

Маргариди (като се озъртва). Какъв дявол? (Към страната, дето е Баба Стойна.) Кой е там?

Баба Стойна (зачува са отвътре). Бърр!…

Маргариди (ококорено). Тук тряба да има някой скрит. (Зачува се тропотня.) Повече — мина. (Уплашено.) Да не ма нападнат!… Ба, може и да гръмнат отгоре ми. (Тропотнята се зачува по-силно.)Хъ, хъ!… Страшно; я да са махвам. (Избягва страхливо.)

Баба Стойна (след него). Бърр!… Гиди андихрист! Вдън земя да потънеш! (Като отиде до вратата, отдето излезе Маргариди, идва досред сцената, с уморен глас и са кръсти.) Господи и св. Богородица ми помогнаха… изгоних го… сполай ми ти, боже! Гледай, гледай дявол нечестив! Вмъкнал се в християнска къща, разваля свадбата, па още не са махва. Честний кръст да го порази.

ЯВЛЕНИЕ IХ

Пенчю (весело). Да живей цивилизацията!

Герги (също). Да живей мадам Злата!

Баба Стойна (като ги посрещва). Како направихте, бре, синко?

Пенчю. О!… (прави ѝ комплимент). Бонжур, мадам… мадам… коприва.

Баба Стойна (на Гергя). Де й Митето бре?

Герги. Митю, бабо, юнак и половина. Даде на гърка да разумей како ще рече българин.

Пенчю. Сне му наметнатия.

Баба Стойна. Ами завбитите, лильо, дего закараха? Да н’са го запрели, горкия!

Пенчю. Парице, парице, всесилна царице. Знаш ли ти то, бабо?

Герги. Да, половин лира му даде пътя.

ЯВЛЕНИЕ Х

Митю. Ще ми направи кефа, е?… Май с вагабонтин!

Баба Стойна (като го тупка по рамото). Синко! Господ та оттърва…

Пенчю. Половината лира го оттърва, бабо.

Митю. Да ма тури в хапус? Мене?

Баба Стойна. Дявол нечестив, андихрист!

Пенчю Ха, ха, ха! Андихрист, тъй, бабо.

Митю. Дошел тук… ей… господар да ни става, вагабонтина; цивилизация ще ми продава.

Пенчю (с насмешен тон). Нямаш право, господине. Негова милост, господство му, мосьо Маргаридес, подканен от голямото желание, което има, да введе българите в пътя на цивилизацията, зема голямата смелост, като неин апостол, да ни просвети с нейните зари. Разумяваш ли?

Митю. Бе зная аз от що са подканя той, ама… да видим.

Герги. Шегата настрана, да говорим правото. Наистина, днес нашите стари обичаи, като хора̀ и други, си нямат вече мястото; светът днес е съвсем други. Облекли сме панталони, сетири или рокли, полки, па да играем сѐ онези хора̀, дето са играят с потури и чокмани! Не сме ли смешни, я?

Митю. Да ма простиш, господине, напротив, сме смешни, кога подражаваме като маймуни на европейците в онова, което не е друго освен един калай. (С насмешка.) Хъ!… Тъй са носяли европейците, тъй играяли. Е? Сега, за да станем и ний като тях образовани, не тряба друго, ами да са обличаме като тях и да играйме техните хора̀, а нашите народни дрехи, нашите народни игри да ги махнем, да ги забравим, че били проста работа. Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, красиви, лъскави работи, сѐ по мода, по мода; нека ги вадят, а ний да им израваме сухи пари да ги купуваме скъпо-скъпо, па да са красим с тях. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища — нека ги правят, а ний да им плащаме, па да са возим наготово. И тъй, нека европейците да са попълнят с пари, а ний да охлъзваме. Тежко ни! Тъй ли разбирате вий цивилизацията?

Герги. Сега ще почнем от дрехите, модите, игрите, па полека-лека ще достигнем и дофабриките, и до вапорите, и до железните пътища.

Митю (с насмешка). Тъй, я!… Да вървим наопаки, с главата надолу. Я остави са!…

Пенчю. И то е марафет, господине, да вървиш с главата надолу като органджиите.

Баба Стойна. Бе той не е органджия, ами същ дявол нечестив. Разбрах го аз него… не го ли изгоних, честният кръст да го порази!

Пенчю. Браво! Как, бабо, как?

Баба Стойна. То там аз да зная работата.

Герги (на Митя). Тъй, байо, доктора има право: както променяваме дрехите си, тъй също тряба да променим и нравите си.

Пенчю. Да, за да не рекат, че сме вълци.

Митю (на Гергя). Криво разбираш цивилизацията.

Пенчю. Господиновци, слушайте да ви дам определението на днешната цивилизация у нас: да знаеш да са носиш по модата, тъй… алафрансе; да знаеш да играеш на билярд, на префа, на пикет, на дардар, на стос; да знаеш европейските хора̀, да правиш комплименти на красния пол и да привличаш вниманието му с любоописателни романси. А при мъжкия пол — друго — да знаеш да приказваш за политика, за народни работи, именно за политически и черковни въпроси, да даваш мнения за тяхното решавание и разрешавание, и то де — в кафенето или в казиното. Сетне да знаеш да проповядваш просвещениебратство, съгласие, свобода, а без да ги желаеш от сърце. С една реч, да знаеш да са преструваш като акторин или, по-добре, като авокатин — да бъдеш политик, дипломат.

Митю. Право: у нас тъй са разбира цивилизацията.

Баба Стойна (на себе си). Не им разбирам ки!

Пенчю. И друго, ако народът та отбере за глава и та настани на някоя обща работа, да гледаш да ползуваш не толкова общината, колкото кесийката си.

Митю. Тъй е то, под вид народност и народно добро мож ли докопа някой копан, па гризи, не стой.

Герги. Я оставете тези мъдрувания сега. (На Митя.) Байо, ти са изплезна из магарешкий рай, я да черпиш ти!

Пенчю. Да, да! Хай на Апостола.

Митю. Добре… готов…

Герги. Хай, бабо…

Баба Стойна. Дева не съм полудяла среднощ… на кръчма.

Пенчю. Тъй кат’ е, хай да изтърсим една полка. (Прави ѝ комплимент и посяга да я прегърне.)

Баба Стойна (като са тегли назад). Я недей ма… (ухилено) да не ми развалиш сърцето, па да вляза в греха. Ах, ха ха! Боже, прости ма. (Тръгва.)

Пенчю (като я залавя завчас). Стой. (Улавя я и я върти на полка.) Йон, дьо, троа; йон, дьо, троа.

Баба Стойна. Ньо, трьо, трьо; ньо, трьо, трьо.