Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (6)

ГЛАВА 6
Стаята на Кейтлин
Изпълнява се Ритуал
Правят се планове

Таксито си пробиваше път през леката сутрешна мъгла на Лондон. Таниел и Кейтлин се връщаха от къщата на Търнър и наблюдаваха настъпването на зората. В тези часове, когато слънцето все още бе много ниско на хоризонта, улиците бяха сковани от студ, мъртви и пусти. Но това бе гледка, с която ловците на вештици бяха свикнали повече, отколкото с яркото обедно слънце.

— Нещо те тревожи, Таниел — отбеляза Кейтлин, докато се клатушкаха в таксито.

Таниел се обърна към нея, след което отново насочи погледа си навън през прозореца към тихите улици, очакващи настъпването на деня.

— Няма да я заведа при Пайк — заяви той след малко. — Луда или не, тя няма да попадне в ръцете му.

— Боже, Таниел, ти я предпазваш — каза тя с едва доловима усмивка.

— Не се шегувай с мен — обади се той рязко.

Кейтлин се засмя и преметна червено-черната си коса назад.

— Слушай, Таниел — започна тя, — разбирам, че искаш да я спасиш по някакъв начин. Не успя да спасиш майка си, не можа да спасиш и Джедрая и мислиш, че…

— Кейтлин — прекъсна я той рязко. — Спри.

Тя протегна ръката си пред себе си и се загледа във връхчетата на пръстите си.

— Просто не искам да пострадаш, Таниел. Тя може да е луда. Трябва да се примириш с това.

— Говорих с нея, ти също. Тя е с всичкия си, но има нещо… — той замълча. — Ако смятах, че е луда, нямаше да я оставя сама.

— Наблъскана е с толкова приспивателно, че да я държи до утре по това време — отбеляза Кейтлин. — За това изобщо нямаш основание да се тревожиш.

Но Елейзабел беше будна, когато пристигнаха. Стоеше с гръб към тях, а дългата й русолява коса се виждаше през високата облегалка на стола, на който седеше. Пред нея гореше огън. Тя не забеляза, когато влязоха. Не отвърна и на поздрава им. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Озадачен, Таниел пристъпи напред, за да види лицето на Елейзабел. Сърцето му подскочи, щом момичето се обърна рязко.

— Кой си ти? — попита тя остро и Кейтлин вдигна глава от нещата, с които се бе заела в дъното на стаята.

Таниел замръзна от ужас. Елейзабел изглеждаше стара. Не, не беше точно така. Кожата й бе гладка, чертите й — детински и нежни, ръцете й — бледи и деликатни, но самите жестове на тялото й бяха различни. Тя се бе изгърбила напред към огъня като старица. Главата й стърчеше като на костенурка от неподвижния врат. Лицето й обаче изглеждаше хлътнало, сякаш чертите й бяха застинали в ужасяващо изражение. Ръцете й бяха сковани и извити като животински нокти. Беше облечена единствено с нощницата, която Таниел й бе дал.

— Кой си ти? Кой си ти, питам!

А и гласът й. Без съмнение това бе гласът на Елейзабел, но гласните и произношението й звучаха по съвършено различен начин. Таниел не можеше да определи акцента, но той бе груб и старинен.

— Знаеш кой съм аз, мис Елейзабел — отвърна той.

Кейтлин се приближи, тъй като усети, че нещо определено не бе наред.

— Зная кой си ли? Никога не съм те виждала досега! И не съм никаква мис Елейзабел.

— А коя си тогава?

— Тач съм. Така ме знаят всички вече близо шестдесет години, съпруга и вдовица. Ти кой си? Къде съм? А? Къде се намирам? Говори!

— Тач? — повтори Таниел, който все още не можеше да дойде на себе си.

— Тач, ами. Ти сигурно си някое простовато и не особено умно момче. Наистина не особено.

Таниел пусна обидата покрай ушите си. Той се свлече на един от фотьойлите до камината. Кейтлин също седна. Огънят пукаше тихичко, заглушен от тежката атмосфера.

— А сега сядат до моя огън, без дори да поискат позволение или пък да си кажат имената — каза Елейзабел с дрезгав глас. — За какво сте ме довели тук, а? А? За да ми губите времето. Знаете ли, че имам сили? Сили!

— Какви са те? — попита Кейтлин предпазливо.

— Покажете ми вашите знаци! Покажете ми знаците! Вие не сте от Братството, нали? Какво е това момиче? Какво е, питам? О, главата ми! Защо трябва да страдам толкова? Защо трябва да се боря? Кой си ти?

Таниел и Кейтлин се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо, но се надяваха онова, което бяха чули, да не бе истина. Братството.

Тъкмо се канеха да кажат нещо, когато Елейзабел проговори отново, обръщайки се към Таниел със силен и дразнещ глас.

— Тя не трябваше да бъде тук! Виж! Виж знака! О, нищо ли не разбираш, слабоумно момче?

В този момент Елейзабел скочи от стола и се пресегна към копчетата на гърба на нощницата си. Скъса я с рязко и силно дръпване. Дрехата се разпра до основата на гръбнака й, разкривайки плешките й и тънка ивица мека плът. Таниел бе толкова шокиран, че не можа да откъсне поглед, както би направил в нормална ситуация. В момента, когато дойде на себе си, той вече бе зърнал татуировката — тъмния кръг точно над опашната кост на Елейзабел, и не успя да отклони очи. Същество с много пипала, татуирано на кожата й с мастило. В него имаше нещо отвратително, което дразнеше очите, както го правеха и Стражите. Но това нямаше нищо общо със Стражите, които беше виждал.

— Виж! — настоя тя — Знакът! Какво е това момиче? Защо не мога да постигна целта си? Защо главата ми пулсира така?

След малко Елейзабел се свлече обратно на стола и стисна очите си.

— Ооо, главата ми! — стенеше тя, притискаше слепоочията си и се клатеше напред, вплела пръсти в светлата си коса. После замълча, дишането й се успокои… и поемайки си дълбоко въздух, се просна назад на стола, отвори очи и пред тях отново застана предишната Елейзабел.

Преобразяването бе внезапно. Тя се промени и физически. Вече не бе прегърбена, нито се накланяше напред; движенията й бяха плавни, незасегнати от заболели стави и стари мускули. Отново беше млада и гъвкава. Гласът й си бе върнал ясното и отчетливо произношение, което Таниел харесваше.

Щом го погледна в очите, за момент на лицето й се изписа ужасяващо объркване. Тя се огледа наоколо; забеляза огъня и двамата си събеседници, а после и полуоблеченото си тяло. Не само че бе по нощница, но тя бе раздрана и висеше настрани по гърба й. Елейзабел се сви и се сгуши във фотьойла.

— Бях заспала — каза тя. Това бе единственото, за което се сети.

— Не — заяви Таниел. — Не беше.

 

Стаята на Кейтлин бе продълговата и просторна. Преди това тук се бе помещавало студиото на майката на Таниел. Намираше се на горния етаж на „Крофтърс Гейт“ 273 и за разлика от стаята на Таниел, тази говореше много за нейния обитател. Бе голяма — с доста излишно пространство без каквито и да било стени или прегради, които да създават усещане за ограничение. Всичко бе открито на показ — от миниатюрната масичка до голямото старо легло с балдахин. Сутрешното слънце вече се бе издигнало и светеше ярко. Големите прозорци, разкриващи гледки на север и юг от сградата, сега го бяха уловили и пиеха жадно от него, обливайки стаята със светлина.

Също като обитателя си, стаята бе в пълен безпорядък. Нищо не съответстваше на друго; всичко бе разхвърляно и оставено да открие собственото си място. От устата на един алигатор, провесен от тавана и поклащащ се леко от ветреца, стърчеше опашка на сокол. До една полупразна библиотечка се въргаляше купчина с книги, сякаш бе коствало твърде много усилие да се подредят по местата им. Много от тези книги струваха колкото месечния наем на къща в центъра на Лондон. На лавиците наоколо, непосредствено до плюшени мечета и кукли, бяха поставени тъмни заплашителни пентаграми и черни лоени свещи. Леглото с балдахин носеше следи от отдавна отминало величие — мърляво и проядено от молци, принадлежащо на далеч по-изискано място.

— Това е! — заяви Кейтлин победоносно и извади една овехтяла сива книга, гравирана с някакъв на пръв поглед неразбираем златист надпис. Тя се приближи до Таниел, който бе седнал на ниския плетен диван, настани се до него и скръсти крака, поставяйки книгата помежду им.

— Какъв е този език? — попита той, взирайки се в странните букви по страниците.

— Санскритски — отвърна тя отнесено, тъй като вече четеше внимателно написаното. — Сигурна съм, че срещнах нещо подобно тук…

Тя се бе втурнала устремено да търси книгата, веднага щом Таниел бе сложил Елейзабел в леглото с нова доза приспивателно. И за двама им вече бе късно — обикновено на обяд лягаха да спят — но Кейтлин бе като хрътка, попаднала на следа от заек, и с характерния за нея силен ентусиазъм бе твърдо решена да открие онова, което й бе необходимо.

— Бих казала, че беше нещо като октопод — отбеляза тя.

— Имаше повече пипала — отвърна той и се наведе над книгата, която бе обърната с главата надолу пред него. — Беше изобразено под особен ъгъл — сякаш се опитва да се откъсне от кожата й.

Кейтлин вдигна глава от книгата и забарабани с пръсти.

Чу я какво каза, нали? — Братството.

— Братството — изведнъж се изправи, наведе се назад, още и още, докато не направи мост, след което си вдигна, краката и завърши стойката. — Може би се замесваме в нещо далеч по-опасно, отколкото си мислим — каза тя, накланяйки глава. — Сигурен ли си, че искаш да продължим докрай?

Таниел се облегна назад на дивана и за момент забрави за книгата.

— Някога имала ли си чувството, че… — започна той, спря и после отново продължи. — Някога имала ли си чувството, че изборът ти вече не зависи само от теб? Искам да кажа усещала ли си, че трябва да тръгнеш по път, различен от този, по който досега си вървял? Сякаш някой ме призовава. Разбираш ли? И като че ли не мога да се контролирам. Нещо, за което преди това не съм мислил сериозно, сега е просто неустоимо за мен.

Кейтлин хвана ръце зад гърба си и вдигна едната ж вежда иронично.

— Таниел, говориш неясно, както само мъж може да го прави. Изплюй камъчето.

— Аз… — започна той и отново спря. — Тя има нужда от мен.

— Тя има нужда от теб — повтори Кейтлин с усмивка.

Таниел упорито отказваше да признае това, което тя очакваше.

— Тя е сам-самичка и е уплашена. Около нея има повече, отколкото си мислим. Тя си няма никой.

Настана тишина. Една тънка завеса се разлюля от появилия се ненадейно вятър.

— Искам да бъда неин приятел — продължи той. — Искам… нещо различно от онова, което познавам. Тя е толкова странна, разбираш ли? Мисля, че животът й е бил много по-различен от моя. — Той погледна към Кейтлин. — Искам да видя какво ще стане. Искам да й помогна.

Кейтлин винаги го разбираше. С Таниел бяха сродни души.

— Страница 1 каза, сочейки към книгата в скута му.

Таниел погледна към книгата, след което отново вдигна поглед.

— През цялото време си знаела къде е? — запита той — Знакът? Знаеш какво означава?

— Естествено — отговори Кейтлин с тон, който подсказваше, че това, което му предстоеше да чуе, нямаше да му хареса. — Известен е като chackh ’morg. Това е символ, използван от последователите на Глау Меска — Дълбинните. За последен път някой от тях е забелязан преди тринадесет години. В Чийпсайд е било разкрито тайно общество на окултисти и този символ е фигурирал на много от церемониите им. — Тя замълча. — Тези хора издигат в култ по-могъщите вештици. Преговарят с тях, принасят им жертви, работят за тях, за да съберат повече мощ за себе си.

— Но защо не знам за това? — попита Таниел, леко раздразнен от невежеството си.

— Преди Лондон бе залят от подобни култове, но в сегашни дни е почти невъзможно да се издирят. Или са се научили да се укриват по-добре, или просто са били погълнати от по-големи култове. Но това е работа на пийлърите. Ловците на вештици се занимават с вештици, а не с малки групи хора, които си въобразяват, че могат да призоват демон чрез масичка за спиритически сеанси и няколко обратни молитви. Пийлърите и без това си имат достатъчно работа.

— Искаш да кажеш, че тя е била част от култ? Част от Братството?

— Може би — отвърна тя. — Но от Братството не са глупави да татуират себе си по този начин, защото само при едно залавяне ще бъдат разкрити от властта. Не, chackh’morg е нещо друго. Обикновено жигосват с него онзи, когото ще принасят в жертва. Кейтлин седна на дивана до Таниел, облегна се назад и се протегна.

— В дебелите книги, с които разполагам, е посочен само един пример, при който са си правели труда да татуират жертва. И това е било, когато тя не е била обречена на обикновена смърт, а на обсебване.

— Но как става това?

— Всичко е само на теория, нали разбираш — каза Кейтлин. — Няма никакви доказателства, че някога е действало. Когато един дух се нуждае от тяло, преди това то трябва да се освободи от пребиваващия в него дух. Предписва се отрова, която постепенно убива жертвата. Един дух не може да се всели в мъртво тяло, но може да заеме тялото на умиращ човек. Тогава, точно преди настъпването на смъртта, отровата се неутрализира и силният дух побеждава отслабналия.

— Да, но този път не е станало така — каза Таниел, обхванат от прозрение. — Духът не е победил жертвата и сега е там вътре с Елейзабел. — Той се обърна към Кейтлин. В очите му се четеше решителност. — Това означава, че не е луда. Просто е обсебена. Някой просто е вкарал това нещо вътре в нея.

Кейтлин кимна.

— Изглежда е така.

— А каква е функцията на знака?

— Знакът е покана — обясни Кейтлин, внезапно се изправи и приглади панталоните си от черно кадифе. — Насока. Веднъж призован, духът трябва да знае къде да отиде. Те са й дали отрова, но според моето и твоето предположение, тя не е свършила работа. Момичето някак е успяло да й се противопостави, била е по-силна, отколкото са очаквали. А когато Тач е пристигнала, жертвата все още е имала достатъчно мощ да се бори.

— Братството! — каза Таниел, стана и закрачи из стаята. — Помниш ли какво каза тя преди малко? Братството я е призовало.

— А сега духът е вътре в Елейзабел — каза Кейтлин. — И предполагам, че те си го искат обратно. — Внезапно тя се завъртя, осенена от нова идея. — Ела с мен в светилището. Трябва да пробвам нещо.

Всеки ловец на вештици имаше поне едно светилище. Това бе място, където можеха да извършват ритуалите, процедурите и експериментите си на спокойствие и в безопасност. Най-често това бе съвсем семпла стая — мазе или таван. Подобно светилище можеше да се разположи навсякъде и въпреки че в началото повечето от тези места бяха разхвърляни или голи, не след дълго натрупването на различни предмети за извършването на ритуали им придаваше определена загадъчност и очарование, усещане за тържественост, което вдъхваше благоговение.

Светилището на Таниел и Кейтлин се намираше в мазето на „Крофтърс Гейт“ 273. Представляваше просторна, квадратна стая с нисък таван. До нея се стигаше през вратичка в края на коридора, откриваща няколко каменни стъпала. Стаята бе осветена от газови лампи, висящи на стените, чиято светлина обливаше дървената облицовка и гладкия черен камък, покриващ пода. Атмосферата бе душна и тежка — сякаш им се намръщи, щом влязоха. В един от ъглите се издигаше отвратително, покрито с шипове двуметрово дърво. Клоните му приличаха на копия, които се извиваха около тънкия и жилав ствол. Високо на стената имаше малко затъмнено прозорче, откъдето се виждаха краката на минувачите по „Крофтърс Гейт“. Под него имаше ужасяващо изображение, което приковаваше погледа. От едно парче дърво бяха издялани две фигури. Едната беше дребна и набита — дебела и мускулеста едновременно — и притежаваше разтеглено готическо лице, ухилено и разкриващо заострени месингови зъби. Тя бе приклекнала като жаба и се бе опряла на ръцете си за опора. Другата бе приведена зад първата под определен ъгъл. Имаше човешки размери, плоско и широко лице и неприятни черти, скрити зад буйна рошава грива. Носеше риза без ръкави и големите й космати ръце висяха настрани като на маймуна. Под тях имаше плочка с гравиран надпис: Плашилото и Страшилището. Таниел ненавиждаше тази гравюра, която бе на баща му, но Кейтлин я обожаваше.

В дъното на стаята имаше черен олтар от мрамор и полиран метал. Около него грижливо бяха подредени купи, тамян и свещи. До него имаше стъклен шкаф, изработен от дъбово дърво, в който стояха принадлежностите на ловеца на вештици — талисмани, кръв на прах, огнища, лой, клетки за души, стойки за вештици, кинжали и много други. Въпреки че това бяха предмети, сякаш излезли от суеверията и народните предания, те се оказваха ефективни срещу определени видове вештици. На всички им бе известно, че повечето легенди се раждаха от зрънце истина; много ловци на вештици неведнъж бяха поверявали живота си на някоя легенда.

Кейтлин първо го заведе до кръга за призоваване в центъра на пода от черен камък. Беше направен от злато и в него бе разположен още един концентричен кръг. В пространството между двата кръга, също със злато, бяха изобразени магически образи и Стражи, които сякаш се движеха, следвайки се един друг, ако човек се загледаше по-дълго в тях.

Създаването на едно светилище отнемаше месеци. Необходимо бе огромно количество Стражи, които да не позволят нито една външна сила да се промъкне вътре и да попречи на сложните ритуали, които се извършват, както и да задържат всичко вътре, в случай че нещо с тях се объркаше. Таниел бе чувал за някои светилища в покрайнините на Стария квартал, които вече бяха запуснати. Собствениците им бяха убити поради собствената си непредпазливост и неопитност, тъй като силите, които бяха призовали, се развилняваха из къщата или стаята, или мястото, откъдето ги призоваваха. Подобни места скоро придобиваха слава на обитавани от духове и хората започваха да ги избягват.

Но никъде другаде в светилището нямаше повече Стражи, отколкото в кръга за призоваване. Много от ритуалите се осъществяваха точно на това място — място, където законите на физиката не се прилагаха толкова стриктно и вештиците нямаха същата сила, както навън. Тук се случваха неща, които обикновено се смятаха за невъзможни.

Кейтлин подготви простичък ритуал — още учениците се учеха на такива. Тя извади малко камъче от джоба на панталоните си — част от вулканична скала с форма на шишарка. На нея с плътни линии бе изобразен Страж. След това извади стъкленица със свинска кръв и поля Стража с малко от нея. Той попи течността жадно. Таниел се намръщи и клекна на ръба на кръга.

— Това е Пророкуването на Страчли. И какво точно ще ни покаже то? Можех да го правя, когато бях на десет.

— О, сигурна съм в това — каза Кейтлин и извади една дрънкалка, каквато би използвал и някой шарлатанин. Беше направена от кости на гарван, кехлибарени мъниста, котешки зъби, нацапани със свинска кръв. Тя започна да описва малки кръгове във въздуха над камъка, като същевременно подрънкваше с дрънкалката първо леко, а после силно. Звукът от нея караше зъбите да изтръпват. Когато дрънкаше леко, той се приглушаваше, но когато започваше да дрънка силно, бе толкова мощен, че ушите ги заболяваха. Докато правеше това, тя продължи да говори: — Кажи ми тогава каква е ролята на Пророкуването на Страчли?

— Използва се за засичане на дейност на вештиците. Там, където се събират най-много от тях — каза Таниел. — Но този метод е много груб и неточен и ако го използваш в Лондон, наличието на Стария квартал в такава близост ще го осуети както магнитът разстройва компас.

— Отговор като по учебник, мили мой Таниел — каза Кейтлин със сериозен глас като на училищна директорка. Камъкът в кръга бе започнал да се клати и върти. — Старият квартал е на юг оттук, нали така? Коя стена е южна?

— Към олтара — отвърна той, сочейки през рамото си. Намираше се точно зад него.

— А сега гледай — каза тя и спря, и в същия момент енергичното дрънчене престана. Камъкът сякаш застина на място за момент. След това се завъртя около оста си и започна да се издига нагоре, отскачайки от земята и заравяйки се в тавана. Настана пълна тишина. Кейтлин погледна Таниел многозначително. — Познай чия стая е точно два етажа над нас?

Таниел тихо изруга.

— Но какво означава това?

Кейтлин отново седна на краката си.

— Означава, че всичко, което дори малко наподобява вештица, има точна представа къде се намира тя — обясни тя. — За тях тя е като фар. По-точно духът в нея е като фар. Можем да се обзаложим, че ако остане тук, утре вечер със сигурност ще дойде нещо, което да я потърси. А после ще стане така и на следващата вечер и на по-следващата, докато накрая не се доберат до нея.

Таниел се изправи и приглади косата си назад.

— Можеш ли да измислиш нещо, което да предотврати това?

— Знам един ритуал, с който ще направя талисман за Елейзабел. Той ще замаскира присъствието й за вештиците така, че поне да не могат да я надушват от километри. — Кейтлин се изправи и загледа изображението на Плашилото и Страшилището, потънала в мисли. — Но това не решава самия проблем. Те ще знаят, че тя е тук, дори да не могат да я видят. Ако вештицитс не ни спипат, Братството ще го направи.

— Колко дълго ще отнеме?

— Ритуалът ли? Шест, седем часа.

— Вече ще се е стъмнило — каза той. — Ще поставя Стражи навсякъде в къщата. Ще изчакаме преминаването на нощта и ще излезем призори.

— И къде точно ще отидем? — попита Кейтлин с ръка на кръста — Братството имат очи и уши навсякъде.

— Не и на Кривите улици — отговори Таниел.

В следващите два часа той изследва целия периметър на къщата, поставяйки Стражи на всяка врата и прозорец. Внимателно повтори рисунките пред вратата на стаята, където спеше Елейзабел, с мастило. Заключи я отвън и взе ключа със себе си. Този път това бе за нейна безопасност. Щом остана доволен от това, че тяхната крепост бе толкова непробиваема, колкото изобщо бе в състояние да я направи, той седна на един стол във всекидневната и си позволи да се унесе в дрямка.