Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Неуловимое, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Руски поети

 

© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009

© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009

© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009

 

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петър Апостолов

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Формат 16/60/90

Печатни коли 20,5

 

978-954-09-0321-7

 

На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. — Добавяне

Аз цял живот и все тъй страстно,

и без дори да знам защо,

обичам Го, макар напразно,

макар че име няма То.

 

То в мойта мисъл е, в сърцето,

или в печалните върби

над нечий гроб, или в небето,

или в нивята може би.

 

В шум от листа, в любовен шепот,

наяве, както и насън,

и в есенния хладен трепет,

и в пролетния буен звън!

 

В старинни страници, в лазура,

в съгряно от любов гнездо,

в молитва на дете и в буря,

във всичко е… и не е То.

 

Все тъй проблясва, но незримо,

а щом се доближа едвам,

То става в миг непостижимо

и пак съм тъжен, и съм сам.

 

Понякога аз се бунтувам

и ту надеждите ми мрат,

ту вярвам пак, ту пак тъгувам,

но знам: към Него няма път.

 

1893

Бележки

[0] Мережковски има самотно детство и юношество — нито баща му, висш държавен чиновник, нито майка му имат време за него и той е отгледан от бавачка. Както пише в спомените си съпругата му Зинаида Гипиус: „Всичко, което той е можел да има в душата си през цялото това време, той го е имал вероятно от самия себе си и в никакъв случай — отвън“. (З. Гиппиус. Живые лица. Воспоминания. Тбилиси, 1991, с.183.)

Своето детство, изпълнено с „очакване на чудеса в непрестанна тревога“, със „срещи с Неведомото“ и усещане за нещо „древно, безумно, среднощно“, присъстващо в душата му „като сянка, като непобедим трепет от ужаса и като натрапчивия шепот на Парките“, Мережковски описва в автобиографичния си роман в стихове „Старинни октави“ (1905–1906).

Край