Александър Пушкин
Когато край града замислен… ^[0]

Александър Пушкин
Когато край града вървя усамотен…

Когато край града замислен аз вървя

и в гробището там поспра се и съзра:

решетки, стълбове и гробници солидни,

където гният в мрак покойници най-видни,

край блатото без ред стълпени в тесен кът,

подобно просяци, дошли за да ядат;

чиновник и еснаф спят в бели мавзолеи,

на скулптор неуспял нелепите идеи,

редици надписи във проза, в стихове

зарад сиятелства, достойнства, чинове,

за рогоносец дърт сълзливости амурни;

и липсват от крадец отвинтените урни,

и пресен, хлъзгав трап с прозинати уста

очаква новите стопани на пръстта —

такива размисли картината навява,

че зло униние духа ми завладява.

Да плюеш и да бягаш…

                                        Но мило е за мен:

на село, есенес, в превалящия ден,

по-дълго да побдя над гроба на предците,

където в свят покой отдъхват мъртъвците.

Най-скромни гробове, ала в простор голям,

и никакъв крадец не лази нощем там;

край древни камъни, край мъховете гъсти

минава селянин, въздъхва и се кръсти;

и вместо урни, бронз и мрамор знаменит,

безноси гении, харити с чорлав вид —

огромен дъб стои над гробове достойни,

полюшва се, шуми…

 

1836

Когато край града вървя усамотен

и гробището пак изпречи се пред мен:

решетки, стълбчета и гробници-палати,

където гният в студ и бедни, и богати,

в блатата как да е стеснени най-подир,

тъй както просяци на своя жалък пир,

и мавзолеи на търговци, адютанти,

нелепи изблици на евтини таланти,

и изобилие от проза, стихове

за добродетели, за служби, чинове;

по рогоносец стар ридания амурни;

от нощните крадци отмъкнатите урни,

гробове хлъзгави, прозели се без звук,

чиито жители ще дойдат утре тук —

такива размисли пак всичко ми навява,

че зло униние след миг ме завладява.

Да плюеш — и назад…

                                        Но как обичам, как:

на село, есента, когато пада мрак,

из гробището сам да скитам дълго време,

където мъртвият в покой тържествен дреме.

Там прости гробове ще видиш, и простор,

и в тъмното крадец не дебне с мътен взор;

край древни камъни, покрити с мъх изсъхнал,

минава селянин, молитвено въздъхнал;

и вместо урни и огради от гранит,

безноси гении, харити с чар изтрит —

широк столетен дъб над гробовете скъпи

потрепва и шуми…