Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deus Irae, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Филип К. Дик, Роджър Зелазни. Бог на гнева

Превод: Камен Костов

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Кожухарова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

ИК „Бард“ ООД, София, 2004

ISBN: 954-585-540-1

 

Philip K. Dick and Roger Zelazny

Deus Irae


Посвещаваме този роман с обич на паметта на Стенли Г. Уейнбаум за това, че подари на света своя разказ „Марсианска одисея“.

1.

Ето го! Кравата с черни петна теглеше каручката на колела със спици. В средата на каручката. Изправен на входа на вестиария, отец Хенди огледа бегло хоризонта от Уайоминг на север, сякаш слънцето изгряваше оттам, зърна църковния наемник с торс без крайници и топчеста глава, която се поклащаше като в някаква причудлива, бавна жига, докато холандската крава пристъпваше едва-едва напред.

Лош ден, помисли си отец Хенди. Предстоеше му да съобщи неприятни новини на Тибор Макмастърс. Обърна се и влезе обратно в църквата, за да се скрие. Намиращият се в каручката Тибор не го забеляза, потънал в размисъл и усещаш неразположение. С художника винаги се случваше така, щом му предстоеше да започне работа: имаше болен стомах и всяка миризма и гледка — дори на собственото му произведение — го караше да се закашля. Отец Хенди се учудваше на тази сутрешна непоносимост на сетивата му, сякаш Тибор, помисли си той, няма никакво желание да бъде жив още един ден.

Самият свещеник се наслаждаваше на слънчевите лъчи. На уханието на топлата, избуяла детелина, която растеше по пасищата около Шарлотсвил, Юта. На подрънкването на хлопките и пляскането от опашките на кравите… Той вдъхна наситения с аромати въздух в църквата, докато Тибор все още не се беше появил, независимо че съзнанието за мъките на лишения от крайници мъж му действаше угнетително.

Там, зад олтара, вече бе изписан малък фрагмент от творбата. За да я завърши, на Тибор щяха да са му необходими цели пет години, но времето в подобни случаи не беше от значение: по отношение на вечността — не, помисли си отец Хенди, не може да става дума за вечност, тъй като това беше човешко творение и следователно прокълнато, но то щеше да остане поколения наред. Другите безръки и безкраки поклонници, които щяха да пристигнат тук, нямаше да могат да коленичат поради липсата на необходимото за тази цел физиологическо оборудване. Това беше възприето официално.

„Му-у-у-у-у“, измуча кравата, щом Тибор я закова на място с помощта на произведената си в САЩ Ай Си Би Ем екстензорна система в задния двор на църквата, където отец Хенди държеше отдавна спряния от движение кадилак, модел 1976, в който дребни, очарователни пилета със светлозлатиста перушина, поради мексиканския си произход, прекарваха нощите и оплескваха всичко… но пък какво толкова? Най-обикновен животински тор от тези красиви птици, чието малко ято щъкаше нагоре-надолу, надзиравани от Хърбърт Г, който години наред беше воювал със съперници, беше ги побеждавал и беше заслужил правото да стане предводител. Предводител на зверове, помисли си мрачно отец Хенди. Вродено качество на Хърбърт Г, който в момента ровеше за буболечки из обраслата с тучна растителност градина. И то за специални по-тлъсти мутанти.

Самият свещеник ненавиждаше буболечките, нароили се за броени дни след… затова обичаше хищниците, които се изхранваха с пълзящите твари в хитинови черупки, обичаше това ято от — самата мисъл го развеселяваше — птици! Не хора.

Хора все пак пристигаха, поне на Свещения ден, във вторник — избран, за да се различава (умишлено) от архаичния християнски свят ден неделя.

В задния двор Тибор разпрегна кравата от каручката. След това подкара возилото на батерии нагоре по специалната дървена платформа и влезе в църквата. Отец Хенди усети пристигането на хромия, напрегнал се да преодолее усещането за прилошаване в осакатеното си тяло, за да продължи работата си оттам, където я беше прекъснал вчера при залез-слънце.

Отецът се обърна към съпругата си Ели:

— Имаш ли горещо кафе за него? Моля те.

— Да — отвърна тя, съсухрена и покорна, сякаш тялото й беше лишено от грам влага.

Изпита погнуса от мършавата й фигура, докато я наблюдаваше да изважда чаша и чинийка не с обич, а с безчувствената преданост на съпруга на свещеник, която я превръщаше в негова прислужница.

— Здрасти! — подвикна бодро Тибор, както винаги жизнерадостен, сякаш това беше негово професионално задължение, независимо от физиологичните му проблеми.

— Черно — отвърна отец Хенди. — Горещо. Веднага.

Той отстъпи встрани, за да даде път на прекалено масивната каручка да се придвижи по коридора към кухнята на църквата.

— Добр’утро, госпожо Хенди — поздрави Тибор.

Ели Хенди отвърна сухо, без да погледне лишения от крайници мъж:

— Добро утро, Тибор. Благословен да си и ти, и свещената ти искра.

— Благословен или проклет? — подхвърли Тибор и намигна на отец Хенди.

Отговор не последва. Жена му се туткаше. Омразата, помисли си отец Хенди, може да възприема всевъзможни завоалирани форми на проявление. Самият той предпочиташе преките и открити демонстрации. А не това спотаено отсъствие на съчувствие, това педантично безразличие… Гледаше я, докато изваждаше млякото от хладилника.

Тибор се зае с непосилното занимание да изпие кафето си.

Най-напред трябваше да установи неподвижно каручката. Включи обикновената спирачка. След това изключи енергията на селеноидното реле от амбулаторната верига и я насочи от батерията с течен хелий към мануалната верига. Тръбообразен екстензор от чист алуминий, окончаващ с шестопръстен хващателен механизъм, всяко от чиито членчета беше свързано самостоятелно с раменните мускули на лишения от крайници мъж, се пресегна пипнешком към празната чаша. Едва сега забелязал, че в нея няма кафе, Тибор погледна въпросително.

— На печката — отвърна Ели, усмихната многозначително. Спирачката на каручката трябваше да бъде освободена.

Тибор я придвижи до печката, блокира я отново чрез селеноидното реле и насочи мануалните хващачи, за да повдигнат кафеника. Наподобяващият ръка алуминиев тръбообразен екстензор повдигна внимателно кафеника, приближи го с потрепващо паркинсоново движение към чашата, докато най-накрая Тибор успя да си налее кафе с помощта на сложния Ай Си Би Ем механизъм.

— Няма да ти правя компания — обади се отец Хенди, защото и снощи, и тази сутрин имам спазми в пилора.

Чувстваше се физиологически нестабилен. И аз като теб, помисли си той, имам проблеми с тялото тази сутрин, макар да съм цялостен: с жлези и хормони. Запали цигара — първата за деня, — вдъхна истинския тютюн, изпусна дима и се почувства много по-добре: един химикал блокира свръхпроизводството на друг. Седна до масата, докато все още весело усмихващият се Тибор отпиваше от претопленото кафе, без да се оплаква.

И все пак…

Понякога физическата болка е предчувствие за предстояща неприятност, помисли си отец Хенди. Дали се досещаш какво ще — какво трябва да — ти съобщя днес? Нямам избор, защото какво съм аз, ако не човек червей, комуто е разпоредено; който във вторник предава разпорежданията, макар че това е просто един ден и просто един час през този ден.

— Тибор — каза той — wie geht es heute?[1]

— Es geht mir gut[2] — отвърна незабавно Тибор.

И двамата обичаха да си припомнят и да използват немския език. Това означаваше Гьоте, Хайне, Шилер, Кафка и Фалада. И двамата живееха за това и благодарение на него. Сега, когато работата щеше да започне всеки момент, това беше ритуал, който граничеше със свещенодействие; едно напомняне за часовете след като помръкнеше дневната светлина, когато рисуването ставаше невъзможно и те можеха — бяха принудени — само да разговарят. На слабия светлик на керосиновите фенери и огъня в камината, твърде недостатъчен и изтощителен за очите на Тибор, както се оплакваше той с присъщата си толерантност. А то беше ужасяващ предвестник, тъй като никъде в околността на Уайоминг и Юта не можеше да се открие майстор оптик, а и въобще не съществуваше вече стъкларство, поне доколкото беше известно на отец Хенди.

Щеше да е необходимо Пътуване, за да се намерят очила за Тибор, ако станеше наложително; изтръпна при тази мисъл, тъй като много често църковните служители поемаха на Пътуване и не се завръщаха повече. Без никога дори да се разбере защо. По-добре ли беше другаде? Или по-лошо? Вероятно — поне така беше решил от радиопредаванията в шест часа всяка вечер — и двете. В зависимост от мястото.

Сега светът се състоеше от много места. Връзките бяха разрушени. От тези, които бяха изградили охулваната по-ранно „униформеност“.

— „Ти проумяваш“ — припя монотонно отец Хенди.

Тибор моментално престана да пие кафето си.

— „Мисля, че да — довърши цитата той и добави: — Че дългът, дългът следва да се изпълнява.“

Той остави чашата, което костваше множество сложни манипулации, придружени с включване и изключване на механизми и клапи.

— „Правилото — продължи отец Хенди — важи за всеки.“

Полу на себе си и с истинска горчивина, Тибор отвърна:

— „Да се измъкнеш от задължението.“ — Той извърна глава, облиза се светкавично с ловкия си език и се вторачи продължително и съсредоточено в свещеника. — Какво има?

Това, помисли си отец Хенди, че съм обвързан. Аз съм част от мрежата, която трепти и се мята едновременно по цялата верига, разтърсвана от горе. И ние вярваме — както знаеш — че заключителният жест е подаден от онова Другаде, от което получаваме смътните излъчвания, данните, които се опитваме да проумеем и осъществим, защото вярваме, дори знаем, че онова, което иска то, е не само всемогъщо, но и основателно.

— Ние не сме роби — изрече отецът на глас. — Ние в края на краищата сме Служители. Можем да се откажем. Ти можеш. Дори аз, ако счета, че е правилно. — Никога не би го направил. Отдавна го беше решил и беше положил тайна, обвързваща клетва. — Кой те принуждава да вършиш работата си тук? — попита.

Тибор отвърна предпазливо:

— Нали ми плащаш.

— Но не те принуждавам.

— Трябва да ям. Това ме принуждава.

Отец Хенди възрази:

— Всички знаем, че можеш да работиш на много други места. Можеш да работиш, където си поискаш. Независимо от твоя… недостатък.

— Дрезденският амин — промълви Тибор.

— А? Какво? — не разбра отец Хенди.

— Някой път — обясни Тибор, — когато свържеш генератора с електронния орган, ще ти го изсвиря и ще си го спомниш. Дрезденският амин се издига нависоко. Той сочи към Свишето. Откъдето ти си принуждаван.

— О, не — запротестира отец Хенди.

— О, да — прекъсна го със сардоничен тон Тибор и изпитото му лице помръкна заради пренебрегнатата му убеденост. — Дори това да е добра, възвишена сила. Въпреки това тя те принуждава да вършиш неща. Кажи ми следното: трябва ли да залича с боя нещо, което вече съм нарисувал? Това има ли връзка с цялостната фреска?

— С окончателната композиция. Направеното от теб е отлично. Цветните трийсет и пет милиметрови диапозитиви, които изпратихме — всички, които ги видяха, останаха удовлетворени. Църковната управа, както знаеш.

Тибор се замисли.

— Странно. Човек все още може да получи цветен филм и да го обработи. Но не можеш да получиш всекидневник.

— Е, в шест часа вървят новини по радиото — отговори отец Хенди. — От Солт Лейк Сити. — Той изчака обнадежден. Отговор не последва. Безръкият продължи да пие безмълвно кафето си. — Знаеш ли — продължи отецът — коя е най-старата английска дума?

— Не — каза Тибор.

— Мощ. В смисъл да си могъщ. На немски е Macht. Но думата е по-древна от тевтонците. Корените й са хетски.

— Хм-м-м.

— Хетската дума е „мекис“. Сила. — Той отново изчака с надежда. — „Не дърдориш ли много? Това не е ли по женски?“ — Цитатът беше от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. — „По мъжки е — довърши той — да действаш.“

— Ти си този, който дърдори — сопна се Тибор.

— Но ти — продължи отец Хенди — трябва да действаш. Исках да ти кажа нещо. — Той се замисли. — О, да. Овцете. — Зад църквата имаше пет акра пасбище и шест овце. — Късно вчера получих коч от Теодор Бентън. На заем за разплод. Бентън го докарал, докато ме нямаше. Кочът е стар — със сиво петно на муцуната.

— Хм-м-м.

— Пристигна едно куче и се опита да подгони стадото, онзи червен ирландски сетер на семейство Йейтс. Знаеш го, дето гони всеки ден овцете ми.

Заинтригуван, мъжът без крайници извърна глава.

— А кочът…

— Кучето пет пъти се опита да се приближи до овцете и всеки път кочът тръгваше много бавно срещу него, застанал с гръб към стадото. Кучето, естествено, се заковаваше неподвижно, щом кочът се насочи към него. Кочът също спираше, предявявайки претенции. Започна да пасе. — Отец Хенди се усмихна, припомняйки си ситуацията. — Биваше си го, старчето. Пасеше, но не изпускаше от очи кучето. Песът се скъса да лае, но старчето продължаваше да хрупа трева. В един момент кучето отново тръгна напред, но този път хукна и успя да го заобиколи, оказвайки се между него и стадото.

— И стадото се разбяга.

— Да. Сетерът — знаеш как правят, как са научени — отдели една от овцете, за да я настигне, а после да я убие или осакати, ръфайки я по корема. — Отецът замълча. — А кочът… Беше много стар. Само се обърна и гледаше.

Сега и двамата мъже се умълчаха.

— Дали може да мисли? — промълви Тибор. — Коча имам пред вид.

— Само знам — отвърна отец Хенди — аз какво си помислих. Отидох да си взема пушката. Да убия кучето. Трябваше.

— Ако бях аз — каза Тибор, — ако аз бях този коч и видех всичко това, как песът се втурва покрай мен и подгонва стадото, единственото, което бих могъл да направя, би било да гледам…

Той замълча.

— Да ти се прииска — добави отец Хенди — вече да си умрял.

— Да.

— Тъй че, както проповядваме на Служителите на Гнева, смъртта е разрешение. Не дяволско дело, както твърдяха християните, както казваше Павел. Помниш неговото послание: „Де ти е смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ Разбираш какво искам да кажа.

Тибор отвърна бавно:

— Ако не можеш да си свършиш работата, по-добре да си мъртвец. Какво е онова, което трябва да свърша?

В твоята фреска, помисли си отец Хенди, трябва да сътвориш Неговия образ.

— Него — отвърна на глас той. — Какъвто в действителност е Той.

След пауза на недоумение Тибор попита:

— Искаш да кажеш, Неговия точен физически образ?

— Не — отговори отец Хенди — субективната му интерпретация.

— Снимки имаш ли? Vid data?

— Предоставиха ми няколко. За да ти ги покажа.

Вторачен в него, Тибор възкликна:

— Искаш да кажеш, че имаш фотос на Бога на Гнева?

— Имам цветна стереофотография от тези, които преди войната наричаха 3-И.[3] Нямам никакви движещи се изображения, но и това ще свърши работа. Предполагам.

— Да го видим.

В тона на Тибор прозвуча смущение, някаква смесица от изумление, страх и типичното раздразнение на художник, на когото се бъркат в работата.

Отец Хенди влезе в кабинета си, взе една светлокафява папка, върна се обратно, отвори я, извади 3-И снимката на Бога на Гнева и му я подаде. Десният ръчен екстензор на Тибор я грабна.

— Ето го Богът — обяви отец Хенди.

— Да, виждам. — Тибор кимна. — Тези черни вежди. Тази сплетена черна коса; очите… Виждам болка, но той се усмихва. — Екстензорът му рязко върна обратно фотографията. — Не мога да го нарисувам по това.

— Защо не?

Отец Хенди знаеше защо. Всъщност снимката не беше уловила божествеността. Сребърният нитрат на целулоидното покритие не можеше да я запечата.

— Тази снимка е направена — продължи отец Хенди, — когато Той е бил на отдих на Хаваите. Хранел се с тропически растения, пилета и октоподи. Забавлявал се. Виждаш ли лакомията и похотта в изражението му? Отпочивал в един неделен следобед, преди да произнесе реч пред някакъв университетски факултет. Забравил съм кой. Онези щастливи дни през шейсетте.

— Ако не успея да си свърша работата — каза Тибор, вината е твоя.

— Некадърният занаятчия винаги обвинява…

— Ти не си кутия с инструменти. — Двата му екстензора се протегнаха към каручката. — Моите инструменти са тук. Аз не обвинявам, а ги използвам. А ти — ти си ми работодател. Ти ми казваш какво да върша, но как бих могъл да се справя с този цветен фотос? Кажи ми…

— Пътуване. Църковната управа нареди, ако фотографията е недостатъчна — което си е точно така, както всички знаем, — да предприемеш Пътуване, докато откриеш Бога на Гнева, за което изпратиха и необходимите документи.

Мигайки от изумление, Тибор отвори уста, след което запротестира:

— Но моята метабатерия! Ами ако се изтощи!

Отец Хенди отвърна:

— Значи наистина обвиняваш инструментите си.

Гласът му беше овладян и спокоен, но категоричен.

Ели се обади откъм печката:

— Уволни го. Изпържи го.

— Аз не уволнявам никого, камо ли да го изпържа — възрази отец Хенди. — Това е само игра на думи. Огън има в християнския пъкъл. Не и при нас — напомни й той.

След това изрецитира на Тибор Великата строфа на всички светове, която двамата мъже разбираха, но подобно на Папагено, който не можеше да улови истината в мрежата си, не проумяваха напълно. Изрече я на висок глас, като спойка, която ги обединява, също както християните са обединени от онова, което наричаха agape, любов. Но то беше нещо по-висше — едновременно любов, човек и красота: едно ново триединство.

— Ich sih die liehte heide

in grüner varwe stan.

Dar suln wir alle gehen,

die sumerzit enphahen.[4]

След като отец Хенди свърши, Тибор кимна, вдигна отново чашата с кафе — повтаряйки сложните и трудни манипулации — и отпи. В стаята се възцари тишина и дори Ели не се обади.

Отвън кравата, която теглеше каручката на Тибор, измуча дрезгаво и се размърда. Вероятно, помисли си отец Хенди, търси сено или се надява да я нахранят. На нея й е нужна храна за тялото, а на нас за мозъка. Иначе всички ще загинат. Трябва да завършим фреската. Той трябва да измине хиляди мили и ако кравата му умре или батерията му се изтощи, загиваме заедно с него. Няма да бъде сам в смъртта си.

Запита се дали Тибор знаеше това. Дали би му помогнало, ако го знае. Вероятно не. Затова не му го каза. На този свят нищо не можеше да ти помогне.

Бележки

[1] Как си днес? (нем.). — Б.пр.

[2] Добре съм (нем.). — Б.пр.

[3] Триизмерни. — Б.пр.

[4] Виждам светлата поляна, пременена в зеленина. Да се отправим всички натам, за да посрещнем лятото (стар.нем.). — Б.ред.