Върнър Виндж
Дълбина в небето (22)

19.

Слънцето достигна средата на фазата и Принстън почти изцяло възвърна обичайния си блясък и красота. По време на захлаждането, което предстоеше, щяха да се появят още нови постройки и открити театри, отново щеше да действа Дворецът на Чезнещото слънце и университетската ботаническа градина. През 60//19 градският план, проектиран преди поколения, беше напълно възстановен, централната делова част — завършена, а университетът провеждаше целогодишни занимания.

За другото обаче година 60//19 се различаваше от 59//19 и нямаше нищо общо с десетата година на поколенията преди тях. Светът навлизаше в Научната ера. Речните долини, където доскоро се простираха оризищата на фермите, сега бяха превърнати в летища. Навсякъде по хълмовете около градовете се издигаха радиокули. Нощем отдалече можеха да се видят техните предупредителни червени светлини.

През 60//19 повечето от градовете на Съглашението, както и мегаполисите на Тийфщадт и Сродниците, се преобразяваха с еднакви темпове, докато по-малките селища на бедните нации изоставаха значително зад тях. Но дори по стандартите на новото време Принстън си оставаше много специално място. В него се случваха неща, които не можеха да се видят с просто око; тук бяха хвърлени и първите семена на една още по-велика промяна.

 

 

Хрункнер Юнърбай долетя в Принстън през една дъждовна пролетна утрин. Таксито на летището го откара от брега на реката чак до центъра на града. Юнърбай беше роден в Принстън и неговата стара конструкторска фирма също бе тук. Той пристигна преди повечето от магазините да отворят; покрай таксито му от време на време се мяркаха само улични чистачи. Прохладният ситен дъждец покри магазини и дървета с разноцветни капчици. Хрункер особено харесваше стария център на града, където повечето от каменните основи на постройките бяха преживели три-четири поколения. Даже новите бетонни надстройки на сградите и тухлените горни етажи бяха съобразени с архитектурата на едно отминало време, което вече никой не помнеше.

Таксито отмина центъра и навлезе в квартал със съвсем нови постройки. Тази земя доскоро принадлежеше на кралската фамилия, но правителството я продаде, за да финансира Великата война, която последното поколение наричаше просто войната с тийфърите. Някои части на новия квартал бяха застроени в падини с отвесни склонове, други — по хълмовете около тях. Там се издигаха най-елегантните къщи. Таксито започна да се катери по един от стръмните склонове, приближавайки едва-едва най-високото място на новото предградие. Върхът беше обрасъл с папрати, сега мокри от дъжда. Тук-там между гъстите листа прозираха стените на къщи.

Градинската порта се отвори тихо съвсем сама, без наоколо да се мерне пазач или портиер. Хм. Насреща му се издигаше някакъв дяволски разкошен палат.

Шерканер Ъндърхил го чакаше на алеята за автомобили. Изглеждаше някак не на място пред колонадата на огромната входна врата. Дъждът се беше превърнал в прохладен воден прашец, но въпреки това Ъндърхил разпъна чадър, когато тръгна да посрещне Юнърбай.

— Добре дошъл, сержант! Толкова години вече се опитвам да ви примамя в малката си къщичка на хълма и ето че най-сетне успях.

Хрункнер само повдигна рамене.

— Имам толкова много да ви показвам… Ще започнем обаче с два малки, но изключително важни обекта. — Той прибра чадъра, а след миг от козината на гърба му се подадоха две малки глави. Бебетата се държаха здраво за баща си. Бяха на възрастта на нормални деца по време на Най-светлия период и тъкмо навлизаха във фаза, когато са най-сладки и очарователни. — Малкото момиченце е Рапса, а момченцето се казва Хрункнер.

Хрункнер пристъпи напред, опитвайки се да изглежда непринуден. „Сигурно са нарекли детето Хрункнер само заради нашето старо приятелство. О, Боже на убежището!“

— Много ми е приятно да се запознаем.

Дори в най-добрите си времена Юнърбай не успя да намери правилен подход към децата — вместо да ги отглежда, той ги тренираше по военному. Това донякъде би извинило скованото му държание.

Децата явно усетиха неговата антипатия и срамежливо се скриха отново в козината на баща си.

Шерканер го въведе в къщата, бъбрейки непрестанно колко много неща имал да му показва и колко е хубаво, че Хрункнер най-сетне ги е посетил. Годините бяха променили Ъндърхил, най-малкото физически. От болезнено крехкото му телосложение нямаше и помен — вече беше преживял няколко смени на козината. Гърбът му имаше гъсто окосмяване, както обикновено става при бащинство — нещо твърде необичайно за тази фаза на слънцето. Треперенето на главата и предната част от тялото му беше още по-видимо, отколкото си го спомняше Юнърбай.

Прекосиха преддверие с размерите на хотелско фоайе и се спуснаха по вита стълба, от която се виждаха просторните крила на „малката къщичка на хълма“ на Шерканер. Наоколо сновяха много хора, най-вероятно прислужници, макар да не носеха ливреи, задължителни за домовете на супербогаташите. Мястото напомняше по-скоро държавна или корпоративна собственост. Юнърбай прекъсна неспирното бърборене на своя домакин с думите:

— Всичко това е само прикритие, нали, Ъндърхил? Кралят никога не е продавал мястото на хълма, само е променил неговото предназначение.

Най-вероятно в щаб на разузнаването.

— Не, напротив. Аз наистина притежавам тази земя; сам я купих. Но, хм… Давам много консултации, а Виктъри — искам да кажа Разузнавателните служби на Съглашението, прецениха, че тук ще е най-сигурно да установят своите лаборатории. Ела, ще видиш какво исках да ти покажа.

— Точно това е главната цел на моето посещение, Шерк. Според мен ти не работиш в правилна посока. Успя да убедиш Короната да хвърли всички сили в… Предполагам, че тук навсякъде можем да говорим свободно, нали?

— О, да, разбира се.

В други случаи Юнърбай не би се задоволил с такова нехайно уверение, но сега и сам виждаше колко грижливо се охранява мястото. Вътрешната архитектура беше по проект на Шерканер — логаритмичната спирала на главните помещения го доказваше. Но имаше и отделения, където личеше почеркът на Виктъри: телохранителите — той най-сетне разбра какво е истинското предназначение на суетящите се наоколо хора — бяха навсякъде; освен това изчистеният и елегантен дизайн на килимите и стените показваха нейния вкус. Къщата несъмнено беше също толкова сигурна и строго охранявана, колкото и лабораторията на Юнърбай в Териториалното командване.

— Хубаво. Та думата ми беше, че ти убеди Короната да остави другите проекти и да хвърли всички научни сили и средства в атомната енергия. Аз ръководя повече хора и оборудване от който и да е милионер, а някои от подчинените ми не ти отстъпват по ум и изобретателност. — Макар Хрункнер Юнърбай все още да имаше чин сержант, работата му беше несравнимо по-отговорна, отколкото предполагаше неговото положение във военната йерархия. А реалният живот от последните години надскочи и най-невероятните мечти на бившия конструктор.

— Това е добре. Виктъри много разчита на теб, сам го знаеш.

Шерканер въведе госта си в просторна и ексцентрично обзаведена стая. Наоколо се виждаха много шкафове и голямо писалище, всичките отрупани с доклади, безразборно накамарени книги и бележници с небрежно нахвърляни записки. Шкафовете бяха подредени като кубчета в детски кът, а книжките с картинки се смесваха с научните томове. Малките скочиха от гърба на баща си и се запровираха в лабиринта от мебели и книги. Скоро вече бяха на тавана и ги наблюдаваха любопитно оттам. Шерканер разбута папките и списанията от един по-нисък рафт и направи знак на Юнърбай да се настани. Слава на бога, поне не се опита да смени темата на разговора.

— Явно не си виждал докладите ми.

— Напротив, видях ги. Виктъри ми ги изпрати, макар че нямах никакво време да ги чета.

— А може би все пак е трябвало да си дадеш този труд!

„Изпратили са му доклади с гриф «Строго секретно», а той нямал време да ги прочете! Да не повярваш, че е същият човек, който постави началото на всичко това.“

— Виж какво, Шерканер, опитвам се да ти обясня, че от това нищо няма да излезе. На теория атомната енергия би могла да ни послужи за всякакви цели, но на практика досега произведохме само няколко смъртоносни отрови. Вярно, има и радий, но останалите елементи се произвеждат по-лесно само в големи количества. Освен това е много трудно да бъде изолиран един от изотопите на урана. Постигнем ли това, ще успеем да направим проклетата бомба и само за миг ще ти осигурим достатъчно енергия, която да поддържа жив цял град през Периода на мрак.

— Чудесно! Това вече е начало!

— Чудесното начало обаче може и да не настъпи толкова скоро. Три от моите лаборатории се занимават само с бомбата. Проблемът е, че живеем в мирно време и вероятно съвсем скоро ще изтече информация за новата технология — най-напред към тези, които имат акции в мините, а по-късно и към чуждите правителства. Имаш ли представа какво ще се случи, ако Сродниците, старите тийфъри или още бог знае кой започнат да произвеждат същото въоръжение?

Последните му думи изглежда успяха да пробият бронята на пословичната незаинтересованост на Ъндърхил.

— Вярно, това би било ужасно. Не съм чел рапортите ти, но Виктъри често идва при мен. Технологиите ни даряват с истински чудеса, но те носят и ужасни злини. Невъзможно е да отделим едното от другото. Въпреки това съм убеден, че сме обречени на гибел, ако не изпробваме тези играчки. Ти виждаш само едната страна на процеса. Чуй ме сега — гарантирам, че Виктъри може да ти отпусне още пари. Разузнаването на Съглашението има добър кредитен рейтинг. Не биха могли да постигнат и една десета от него, ако нямат сигурна печалба. Ще ти предоставим още лаборатории и каквото още пожелаеш…

— Чувал ли си за „изкуственото ускоряване развоя на науката“, Шерканер?

— Ами, хм…

Ясно, беше чувал.

— Ако сега разполагам с цялото богатство на света, сигурно бих могъл да ти осигуря агрегат за отоплението на цял град. На всеки няколко години обаче той ще предизвиква истинска катастрофа. Дори и да работи „нормално“, течността, която циркулира из него — или по-точно нажежената пара — ще бъде толкова радиоактивна, че жителите на въпросния град ще са мъртви още преди да са изминали и десет години. Не стигнем ли определена точка в проучванията, дори с купища пари няма да промениш нищо.

Шерканер не отговори веднага. Юнърбай остана с впечатлението, че цялото му внимание е насочено към детския кът, където играеха малките. Стаята представляваше странна комбинация, отразяваща охолството, в което живее Шерканер, хаосът от мисли в главата му и неговите наскоро придобити родителски навици. Там, където подът не беше отрупан с книги и играчки, се виждаше кадифен килим. Стените пък бяха оборудвани с едни от тия суперскъпи джунджурии, които създаваха лъжлива картина. Прозорците бяха от кварц и стигаха чак до тавана. Сега зееха широко отворени. Уханието на влажните папрати и хладният утринен въздух проникваха през извитите метални решетки. По бюрото и над лавиците с книги имаше електрически лампи, но сега бяха изключени.

Единствената светлина в стаята бяха лъчите, обагрени в зелени и червеникави нюанси, които проникваха през листата на папратите. Тя беше напълно достатъчна, за да се четат ясно заглавията на най-близките книги. Имаше трудове по психология, математика, електроника, по-рядко се срещаха и томове по астрономия, примесени с купчини детски книги с приказки. Книгите бяха натъпкани по долните лавици и деляха място с играчките и научното оборудване. Отдалече си личеше кои играчки принадлежат на децата и кои са на Ъндърхил. Част от предметите в стаята приличаха на сувенири от пътешествия, най-вероятно от военните командировки на Виктъри: тийфърски полировач за крака, сухи цветя, които можеха да са исландски гирлянд. А там в ъгъла… Та това приличаше на артилерийска ракета Марк 7, за бога! Главата й беше демонтирана и на нейно място имаше куклена къща, поставена точно на мястото на експлозива.

Най-накрая Ъндърхил проговори.

— Прав си, само парите не могат да ни гарантират напредък. Ще трябва време да изобретим машини, които правят машини, и така нататък. Но все пак ни остават малко повече от двайсет и пет години, а генералът твърди, че ти си истински гений, когато трябва да се организира толкова мащабен проект.

При тези думи Хрункер изпита отдавна забравения гъдел на заслужена гордост. Това признание означаваше за него много повече от всички получени през Великата война медали. Без Смит и Ъндърхил обаче той никога не би открил, че притежава такива таланти.

Юнърбай отвърна на Ъндърхил с мрачен поглед като внимаваше да не се издаде колко цени мнението на стария си боен другар.

— Много ти благодаря. Все пак ти напомням, че и това все още не е достатъчно. Ако държиш проектът да бъде завършен за по-малко от двайсет и пет години, тогава имам още изисквания.

— Слушам те.

— Проклет да си ти и твоята изобретателност! След първата година от стартирането на проекта се скри тук в Принстън и започна да се занимаваш с бог знае какво!

— О… Виж, Хрункнер, много съжалявам. Честно да си призная, проблемът с атомната енергия вече не представлява интерес за мен.

Като познаваше Ъндърхил от толкова време, Юнърбай не би трябвало да е изненадан от това признание. Въпреки това думите на Шерканер го накараха да загризе нервно ръце. Пред него стоеше човек, който зарязваше идеята си още преди другите да са схванали накъде ги е повел. Това не би било никакъв проблем, ако беше просто ексцентричен маниак. Понякога на Юнърбай му се прищяваше да го убие и така да сложи край на собствените си мъки.

— Да — продължаваше Ъндърхил, — съгласен съм, че са ти нужни още няколко гениални учени. Да знаеш, че работя по въпроса… Сега обаче има нещо, което бих искал да ти покажа. Дори да си прав — вметна небрежно той, наливайки още масло в огъня, — интуицията ми подсказва, че добиването на атомна енергия ще ти се види детска игра в сравнение с предизвикателствата, които стоят пред нас.

— И какви са те?

Шерканер се разсмя.

— Като отглеждането на деца например — той посочи към античния часовник с махало, който висеше на стената пред тях. — И останалите трябваше вече да са пристигнали по това време; май ще е най-добре първо да ти покажа института. — Той слезе от мястото си и направи нелеп жест, с който родителите привикват децата си. — Хайде, идвайте, идвайте. Рапса, слез от часовника! — Но беше вече твърде късно — малката изскочи от детския кът, направи летящ скок към махалото и заедно с цялата машинария се стовари на пода. — Толкова вещи съм натрупал тук, че се боя някой ден нещо тежко да не се стовари върху децата и да ги размаже.

Малките претичаха бързо през стаята и се настаниха върху гърба на своя баща. Изглеждаха малко по-големи от горските феи.

 

 

Ъндърхил беше обявил института си за филиал на Кралския колеж. В къщата на хълма имаше няколко класни стаи, всяка от които разполагаше със собствен кът в градината. Парите за всичко това не идваха от кралските фондове или поне Ъндърхил настояваше, че е така. Повечето от изследванията, които се правеха в института, бяха поръчани от частни лица и компании, впечатлени от талантите на Ъндърхил.

— Бих могъл да наема някои от най-добрите преподаватели в колежа, но вече имаме уговорка. Техните хора продължават да преподават и да правят изследвания в тамошните лаборатории, но ще отделят време да идват и тук. Заплаща им се с част от данъците, които даваме на Кралския колеж. Тук обаче единственото, което се зачита, са крайните резултати.

— И няма никакви учебни занятия?

Шерканер сви рамене и двете малки заподскачаха върху гърба му от това движение. Бебетата нададоха възторжени писъци, сякаш казваха: „Направи го пак, татко!“

— Е, имаме и учебни занятия… Или поне нещо подобно. Главното обаче е, че хората се срещат със свои колеги от други специалности и имат възможност да обменят идеи. Студентите поемат риск, идвайки при нас, защото тук не съществува никаква организация. В момента наоколо се мотаят неколцина, които си прекарват много приятно, но нямат достатъчно умствен потенциал за нашата работа.

Във всяка от стаите имаше по двама-трима души пред черната дъска, а останалите ги наблюдаваха и слушаха внимателно, насядали по пейките. Много трудно можеше да се определи кои са преподавателите и кои — студентите. Понякога Хрункнер дори не можеше да схване каква тема дискутират. Двамата с Шерканер спряха за малко край една от вратите. Няколко младежи от последното поколение очевидно обучаваха по-възрастните специалисти. На дъската имаше някакви драсканици, които напомняха комбинация между разположението на небесните тела и електромагнитни вълни. Шерканер се усмихна и помаха на хората в стаята.

— Помниш ли зората, която видяхме по време на най-дълбокия мрак? Тук има един приятел, според когото тя е причинена от някакви обекти в космоса, които са черни дупки.

— Явно не са нито черни, нито дупки, щом успяхме да ги видим.

— Напротив! При това очевидно имат нещо общо с появата на Новото слънце. Аз, разбира се, имам известни съмнения, защото Джейберт все още не познава добре небесната механика. За сметка на това наистина разбира от електромагнитни вълни. В момента работи върху безжичен радиоапарат, който може да предава на вълни с дължина от няколко инча.

— Хм, това звучи по-скоро като инфрачервено лъчение, отколкото като радио.

— Не е нещо, което можем да видим или пипнем, затова пък действа страхотно. Иска да го използва като еходетектор за космоса.

Двамата продължиха нататък по коридора. Юнърбай забеляза, че Ъндърхил внезапно се умълча. Несъмнено искаше да му даде време, за да обмисли идеята. Хрункнер Юнърбай беше много практичен; дори подозираше, че именно това е причината да бъде така необходим за най-рискованите проекти на генерал Смит. Но дори разумен човек като него би могъл да се запали по една твърде съмнителна на първи поглед идея. Нямаше дори бегла представа как действат тези къси вълни, макар да се знаеше, че трябва да са насочени. Енергията, необходима за еходетектора би се менила обратнопропорционално на дължината. Най-напред трябваше да си осигурят ефективна наземна техника, а едва след това да започнат да зяпат по небето. Последната дума обаче ще имат военните, независимо какво е намислил Джейберт… „Някой изобщо построил ли е високочестотен предавател?“

Очевидно изражението му го издаде, защото Ъндърхил взе да се усмихва още по-широко.

— Работата на Джейберт е направо гениална; той нарича своето изобретение кух осцилатор. Имам една малка антена на покрива; всъщност изглежда по-скоро като леща на телескоп, отколкото като радиоантена. Виктъри пък монтира редица предаватели от Западната верига чак до Териториалното командване. Така мога да говоря с нея, когато си поискам, сякаш използвам кабелен телефон. Взел съм тази система като основа за експерименталните занимания в един от класовете по кодиране. Накрая ще разполагаме с най-сигурната широкообхватна безжична система, която можеш да си представиш.

„Дори ако астрономическите приспособления на Джейберт изобщо не проработят.“ Идеите на Шерканер Ъндърхил както обикновено звучаха налудничаво, но сега Юнърбай вече можеше да усети накъде го дърпа старият му приятел и защо категорично отказва да прекратят изследванията по добиването на атомна енергия.

— Нима наистина мислиш, че от това училище ще излязат гениите, необходими за работата в Териториалното командване?

— Ако не друго, поне ще открием бъдещите гениални изобретатели. Засега успяваме да отсеем най-доброто. Никога през живота си не съм се забавлявал толкова. Но ти трябва да станеш по-гъвкав, Хрунк. Най-важното при всяко изобретение е присъствието на известна игривост; да умееш да прехвръкваш от идея на идея, без да се забатачваш в някакви дребни проблеми. Разбира се, не всеки път постигаш онова, към което си се стремил. Отсега нататък изобретателността ще е майка на необходимостта, а не обратното.

Много лесно му беше на Шерканер Ъндърхил да каже това — той не беше принуден да изнамира начини науката да се превърне в действително работеща система.

Продължиха да се изкачват по спираловидната стълба. Най-накрая стигнаха преддверие, откъдето се излизаше на върха на възвишението. Около Принстън имаше и по-високи хълмове, но гледката от този беше наистина забележителна. Дори ситният и студен дъжд не можеше да отнеме от нейното очарование. Юнърбай зърна как някаква тримоторна машина каца на летището. Новите писти, построени през последната фаза, преливаха в цветовете на мокър гранит и току-що излят асфалт. Юнърбай познаваше компанията, която ги направи. Хората в нея вярваха, че ще бъде открита енергия, която да поддържа живота през следващия Период на мрак. Как ли ще изглежда Принстън, ако това наистина стане? Град, осветяван единствено от звездите, който продължава да живее във вакуум, а убежищата му са празни. Очакваше се най-тежкото време да настъпи през годините на Чезнещото слънце, когато хората ще трябва да решат дали да се запасят за Мрака или да се доверят на инженерите на Хрункнер Юнърбай и техните обещания. Изпитваше непреодолим ужас, но не от мисълта за пълен провал, а за частичен успех.

— Тате, тате!

Две петгодишни дечурлига подтичваха успоредно с тях. Следваха ги още две, но те изглеждаха достатъчно големи, като че ли бяха родени във фазата. През последните десет години Хрункнер Юнърбай положи огромни усилия да преглътне перверзните на своя шеф: генерал Виктъри Смит беше възможно най-добрият ръководител на разузнаването, който можеше да си пожелае. Нямаше да е преувеличено ако каже, че е по-добра дори от Стрът Грийнвал. В такъв случай нейният личен живот няма никакво значение. Той никога не бе изпитвал смущение от факта, че тя е родена извън фазата; това не зависеше от волята на който и да е човек. Но че започва семеен живот през годините на Новото слънце и обрича децата си на същото проклятие, на което е била обречена и тя… „Та те дори не са на едни години!“

Най-малките също скочиха от гърба на Ъндърхил. Те се запровираха из тревата и започнаха да се катерят по краката на по-големите си братя и сестри. Сякаш Смит и Ъндърхил умишлено потъпкваха установените от обществото принципи и нагло се присмиваха в очите на всички. Това тъй дълго отбягвано посещение се очертаваше да мине даже още по-мъчително, отколкото можеше да се очаква.

Най-големите деца — и двете момчета — взеха малчуганите, преструвайки се, че ги носят като истински бащи. Те, естествено, още нямаха козина по гърбовете, затова малките се плъзгаха по черупките им и падаха долу. После отново се залавяха за краката на братята си и се катереха нагоре, заливайки се от смях.

Ъндърхил представи четиримата си по-големи наследници на сержанта. После те препуснаха през мократа трева да се скрият на сухо под навеса. Това беше най-просторното място за игри и упражнения, което Юнърбай беше виждал някога. Но изглеждаше доста странно. В порядъчните училища всичко бе дискретно съобразено с възрастта на учениците. Тук обаче приспособленията за тренировка и игри бяха безразборно смесени. Виждаха се вертикални катерушки, които биха могли да се използват само от двегодишни деца. Между тях бяха пръснати пясъчници, няколко големи куклени къщи и ниски масички, върху които имаше струпани книжки с картинки и различни игри.

— Виктъри младша е виновна, задето не посрещнахме господин Юнърбай още при входа, татко. — Дванайсетгодишното момче махна със заострената си ръка към едно от петгодишните. Мигар имаше и Виктъри младша?! — Тя искаше да се качите при нас, за да покажем на господин Юнърбай играчките си.

Петгодишните все още не умееха да прикриват добре чувствата си. Очите на Виктъри младша бяха като на малко дете. Макар да се извъртаха на няколко градуса, те все още бяха само две; ето защо й се налагаше да гледа право в онова, което искаше да види наистина добре. При нея ясно личеше накъде е насочено вниманието й, което трудно можеше да се каже за някой възрастен. Двете огромни очи се спряха най-напред върху Ъндърхил и Юнърбай, после се отместиха към по-големия й брат.

— Клюкар! — изсъска тя към него. — Ти също искаше да се качат горе. — Тя замахна към него с ръката, с която се хранеше, и застана плътно до Ъндърхил. — Съжалявам, татко. Исках да се похваля с куклената си къща, а Брент и Гокна още не са приключили с уроците.

Ъндърхил протегна предните си ръце и я прегърна.

— Ние и без това щяхме да се качим при вас. — После се обърна към Юнърбай. — Страхувам се, че генералът наистина те е представила като легендарен герой, Хрункнер.

— Точно така, нали сте инженер? — рече едно от петгодишните. Дали беше Гокна?

Независимо от желанието на Виктъри младша, Брент и Джирлиб си извоюваха правото да се представят първи. Беше невъзможно да се каже докъде са стигнали в обучението си двамата. Личеше, че не са съвсем невежи, но за сметка на това им позволяваха да се занимават с каквото им харесва. Джирлиб — момчето, което наклевети Виктъри младша — например колекционираше различни неща. Юнърбай си помисли, че интересът му към вкаменелостите е необикновен за дете на неговата възраст. Той четеше книги от библиотеката на кралския колеж, които биха затруднили дори студенти от последните курсове. Освен това притежаваше колекция от диамантени фораминифери, събрана по време на екскурзия с родителите до Териториалното командване. И също като баща си преливаше от безумни идеи.

— Знаете ли, ние не сме първите на тази земя. Имало е живот и преди стотици милиони години — останки от него съществуват непосредствено под диамантения пласт. За тях говори дори Келм. Повечето учени смятат, че тогавашните обитатели са били просто животни, но това не е така. Те са създали приказна цивилизация и аз имам намерение да разбера точно как се е развивала тя.

Всъщност това не бе чак толкова безумно хрумване, но Юнърбай малко се изненада, че Ъндърхил позволява на децата си да четат ексцентричния труд на Келм по палеонтология.

Брент, другият дванайсетгодишен, беше с по-ясно изразени белези на родените извън фазата: затворен, малко мрачен, сякаш бавноразвиващ се. През цялото време се държеше така, сякаш не знае къде да си дене ръцете и краката и макар да имаше достатъчно очи, предпочиташе да използва само тези в предната част на главата си, сякаш е още малко дете. Той не се интересуваше от нищо, освен от „тестовете на татко“, както предпочиташе да ги нарича. Имаше цели кашони с части от конструктор, лъскави метални шполки и болтове за свързване. Върху три от масите се извисяваха странни конструкции. Чрез необикновени по форма елементи, свързани сложно помежду си, някой беше подготвил истински пъзел за детето.

— Много размишлявах върху тестовете на татко и ставам все по-добър.

Брент започна да прави сложни обиколки, преодолявайки хитро заложените в конструкцията клопки.

— Тестове ли? — Юнърбай стрелна с очи Шерканер. — Какво си направил с тези деца?!

Ъндърхил сякаш не усети гнева в гласа му.

— Нали са чудесни — имам предвид, че не са като другите, дето сякаш имат трън в задника. Наблюдавайки растежа на едно дете, ти сякаш виждаш как постепенно, стъпка по стъпка се е оформяло нашето съзнание.

Той протегна ръка към гърба си и потупа нежно двете малки, които се бяха върнали в безопасното си гнездо.

— Тия двете са по-назад в развитието си дори от някои горски таранти, така да се каже. При бебетата още не са изградени някои мисловни връзки. Когато си играя с тях, чувствам съвсем осезателно преградите, които ни делят. С течение на годините обаче мозъкът се развива и в него се образуват все нови и нови връзки.

Докато говореше, Ъндърхил крачеше разсеяно около масите за игра. Едно от петгодишните — Гокна? — подрипваше на крачка отпред, имитирайки всеки негов жест, дори немощното треперене, последица от тяхната експедиция в Мрака. Той най-накрая спря край една от масите. Върху нея стояха наредени красиви шишета, получени чрез надуване на стъкло. Имаше поне десетина с различни форми и окраски. Някои бяха пълни с плодова вода и лед, сякаш приготвени за необичаен пикник.

— Дори при петгодишните сякаш още съществуват прегради в съзнанието. Въпреки че са доста напред с езиците, все още им убягват основни смисли.

— И това не е като да не разбираме секса! — изтърси Гокна.

За миг Ъндърхил изглеждаше малко притеснен.

— Боя се, че чува твърде често тази дума. Засега братята са й обяснили какво да отговаря, когато играем на въпроси и отговори.

Гокна се вкопчи в крака му.

— Седни долу да си играем. Искам да покажа на господин Юнърбай с какво се занимаваме ние.

— Добре, нека му покажем. Къде е сестра ти? — Той изведнъж заговори остро и високо. — Вики, слез веднага оттам! Опасно е за теб!

Виктъри младша се беше покатерила на люлката на бебетата и се клатушкаше точно под навеса.

— Щом ти си тук, значи всичко може, татко!

— Нищо подобно, слез веднага при нас!

Слизането на Виктъри младша беше съпроводено с шумно трополене по навеса и стъргане по стената, но тя най-сетне се появи в другия край на градината.

 

 

Едно след друго всички деца го запознаха със своите игри и занимания. Двамата най-големи водеха предаване по националното радио, в което обясняваха на децата важни научни явления. Явно самият Шерканер продуцираше тяхното шоу, но подбудите му останаха неизяснени.

Хрункнер понесе това поредно изпитание и през цялото време се усмихваше престорено. Бяха прекрасни деца. С изключение на Брент всяко имаше остър ум и притежаваше изключително въображение, каквито Юнърбай не беше срещал дотогава. Това обаче правеше бъдещето им още по-мрачно и нерадостно — знаеше се с какво ще се сблъскат, когато се озоват вън от дома.

Виктъри младша имаше голяма куклена къща, чиято задна част се губеше сред папратите. Когато най-сетне дойде и нейният ред, тя сключи ръцете си около една от предните мишници на Хрункнер и буквално го замъкна пред къщата.

— Ето, виждаш ли — рече, сочейки към една дупка в основите, която подозрително наподобяваше вход към гнездо на термити. — Моята къща си има дори свое собствено убежище. А в добавка — килер за провизии, дневна, седем спални… — Тя държеше да покаже поотделно всяка от стаите на своя гост и да му обясни предназначението на мебелировката. Когато отвори стената към спалнята се оказа, че вътре кипи бурен живот. — Има дори мънички хора, които живеят в моята къща. Виждаш ли малките какавиди вътре?

Наистина, размерите на къщата на Вики бяха почти идеални за малките същества, особено в тази фаза на слънцето. Скоро средните им крака щяха да се превърнат в разноцветни крила. Това бяха горски феи и след известно време изобщо нямаше да подхождат на това място, но засега наистина приличаха на малки хора, които сноват неуморно из стаите.

— Много ме обичат. Могат да се върнат в гората, когато пожелаят, но аз им слагам храна в стаите и те редовно ме навестяват.

Тя дръпна малка медна дръжка и част от долния етаж на къщата се отвори като чекмедже на писалище. Вътре се оказа избата, построена от крехки дървени летвички.

— Аз дори си правя експерименти с тях — също както татко изпитва нас, но им задавам много по-лесни задачи, разбира се. — И двете й бебешки очи бяха насочени надолу, затова не можа да види изражението на Хрункнер. — Например поставям капка мед близо до този изход и ги пускам да влязат от другата страна. После отчитам колко време ще им отнеме… О, ти май си се загубил, мъничък мой! Вече два часа стоиш тук. Много съжалявам. — Тя протегна заострената си ръка към кутията и внимателно побутна гъсеницата към терасата с изглед към папратите. — Хи-хи — типичен смях за Шерканер, — някои от тях са несравнимо по-глупави от останалите. А може пък в това да им е късметът. Сега как да й отчета времето, като изобщо не успя да мине през избата?

— Ами… Нямам представа.

Тя се обърна и красивите й очи го загледаха от упор.

— Мама казва, че малкото ми братче е кръстено на теб — Хрункнер.

— Да, мисля, че е точно така.

— Мама казва, че ти си най-добрият инженер на света. Тя казва, че можеш да направиш така, та и най-щурите идеи на татко да се превърнат в истина. На мама много й се иска ние да ти се понравим.

Нещо в погледа на това дете го смущаваше ужасно — беше твърде прям и категоричен. Нямаше никакъв шанс наблюдаваният обект да се престори, че всичко това всъщност не се отнася за него. Цялото напрежение и смущението от визитата сякаш се концентрираха в един болезнен миг.

— Аз наистина ви харесвам — отговори той.

Виктъри младша го погледа втренчено още малко, после отклони очи.

— Добре.

 

 

Обядваха на откритата тераса заедно с всички останали обитатели на къщата. Облаците се разсеяха и времето стана горещо дори за пролетен ден в Принстън в деветнайсетата година. Под навеса също беше твърде топло и скоро всички взеха да се потят. Децата обаче сякаш не забелязваха това. Вниманието им все още беше изцяло завладяно от непознатия посетител, чието име носеше малкото им братче. С изключение на Вики децата се държаха шумно и говореха високо. Юнърбай се опитваше да отговаря на въпросите им, колкото се може по-пълно и точно.

Щом се нахраниха отнякъде дойдоха възпитателите на децата. Приличаха по-скоро на студенти от института. На малките поне не се налагаше да ходят на истинско училище. Но дали това щеше да облекчи по някакъв начин неизбежната им среща с враждебния свят?

Децата настояваха Юнърбай да присъства и на техните учебни занимания, но Шерканер не позволи.

— Съсредоточете се върху уроците си — каза той.

Така най-трудната част от посещението завърши. Юнърбай и Ъндърхил бяха отново сами и само бебетата стояха притихнали на гърба на баща си. Двамата се върнаха в прохладния кабинет на домакина на най-долния етаж на института. Там поговориха известно време какво точно е необходимо на Юнърбай, за да продължи работата си. Дори самият Ъндърхил да не желаеше повече да се занимава с тази тема, в института имаше достатъчно специалисти, които да помогнат на сержанта.

— Искам да поговориш с някои от моите теоретици. Освен това държа да се запознаеш с компютърните ни експерти. Струва ми се, че повечето от главните ти проблеми ще отпаднат, ако имаш достатъчно бърз метод за решаване на диференциални уравнения.

Ъндърхил се протегна на пейката зад писалището си. Изражението му внезапно стана лукаво.

— Хрунк… Да оставим настрана радостта от общуването, но днес ние успяхме да направим много повече, отколкото бихме постигнали с десетки телефонни разговори. Убеден съм, че институтът ще ти хареса. Нещо повече — ще се убедиш, че мястото ти е именно тук! Имаме достатъчно технически персонал, но теоретиците ни си въобразяват, че могат да го командват както си пожелаят. Ти обаче си от друга класа — би могъл да ръководиш теоретичния отдел и да използваш идеите им, за да завършиш своята инженерна работа.

Хрункнер слабо се усмихна.

— Аз пък си мислех, че изобретателността трябва да е майка на необходимостта.

— Хм, в повечето случаи е така. Затова ни трябват хора като теб, за да съберат в едно цяло всички отделни парчета. Днес следобед ще разбереш точно какво имам предвид. Тук работят хора, от които има какво да вземеш като опит и идеи. Само да беше дошъл по-рано!

Юнърбай понечи да се оправдае, но после се отказа. Вече не му бяха останали сили да се преструва. Освен това много по-лесно общуваше с Шерканер, отколкото с генерала.

— Знаеш много добре защо не дойдох по-рано, Шерк. И сега нямаше да съм тук, ако генералът не ми заповяда недвусмислено да пристигна, колкото се може по-бързо. А нея бих последвал и в ада, знаеш това много добре. Тя се нуждае от някой, който да приеме с разбиране вашите извращения. Аз… Вашите деца са наистина прекрасни, Шерк. Как ви даде сърце да им причините всичко това?

Сержантът очакваше неговият домакин да се разсмее при този въпрос или да реагира с ледена враждебност, както обикновено правеше при всяко по-критично мнение. Вместо това Ъндърхил не пророни нито дума и остана мълчалив известно време, играейки си с един от старите пъзели на децата. В тихия кабинет се чуваше единствено потропването на дървените кубчета.

— Ще се съгласиш ли, че децата ни са здрави и щастливи?

— Да… Но Брент ми се вижда малко… бавен.

— Нали не мислиш, че ги използвам за опитни животинчета?

Пред очите на Юнърбай отново се появи малката Виктъри и избата в нейната куклена къща. Всъщност какво толкова — на нейната възраст той гореше гъсениците с лупа.

— Хм, ти експериментираш с всичко около себе си, Шерк; просто ти е такава природата. Според мен обичаш децата си като всеки добър баща. И затова ми е много трудно да си обясня защо позволи да се родят извън фазата. Какво от това, че само едно от тях е умствено увредено? Забелязах, че не си играят със свои връстници. Не успя да откриеш други чудовища като тях, нали?

По изражението на Шерканер разбра, че въпросът му е попаднал право в целта.

— Шерк, децата ти ще прекарат целия си живот в общество, което гледа на тях като на престъпление срещу природата.

— Работим по въпроса да променим това, Хрункнер. Джирлиб ти разказа за предаването „Наука за деца“, нали?

— Чудех се каква ли е целта на всичко това. Значи той и Брент наистина правят това радиошоу? Двамата могат и да минат за родени по време на фазата, но не след дълго все някой ще се досети и тогава…

— Разбира се. Ако ли пък не, Виктъри младша няма търпение да започне участие в предаването. Аз държа слушателите на предаването на всяка цена да разберат тяхната истинска възраст. Програмата ще засегне всички области на науката, но особено ще се наблегне на биологията и еволюцията и това как Мракът ни е принудил да живеем по един определен начин. С развитието на технологиите обаче всички установени от обществото правила за това кога и как се раждат деца стават напълно безпочвени.

— Никога няма да успееш да промениш мнението на църквата относно Мрака.

— Това няма значение. Важното е да успея да убедя отворените и разкрепостени хора като Хрункнер Юнърбай.

На това Юнърбай не можа да измисли никакъв отговор. Аргументите на събеседника му бяха толкова многоречиви и повърхностни. Нима Ъндърхил не проумяваше? Всяко нормално общество беше постигнало съгласие по основните житейски въпроси, от които зависеше неговото оцеляване. С течение на времето някои неща се променяха, но би било крайно рисковано с един замах да се заличат всички правила. Дори ако останеха активни и през Периода на мрак, необходимостта от нормален житейски цикъл нямаше да изчезне…

Мълчанието ставаше вече твърде дълго и потискащо. Тишината беше нарушавана единствено от тракането на дървените кубчета, с които си играеше Ъндърхил.

Най-сетне Шерканер отново заговори.

— Генералът много те харесва, Хрунк. Ти си нейният най-близък боен другар. Нещо повече — държал си се почтено с нея, още докато е била младши лейтенант и кариерата й е била заплашена от пълен провал.

— Тя е най-добрият професионалист, когото познавам. При това не носи вина за обстоятелствата, при които е родена.

— Безспорно си прав. Но това е и причината да направи живота ти толкова труден напоследък. Според нея единствено ти сред всички останали хора ще разбереш и приемеш онова, което двамата с нея правим.

— Знам какво мисли тя, Шерк, но въпреки това не мога. Нали видя какво стана днес — направих всичко възможно да се овладея, но децата ти виждат през мен като през прозрачно стъкло. Особено пък Виктъри младша.

— Хи-хи, прав си — такава ни е тя. Не е просто от името — наистина е умна като майка си. Но, както и сам отбеляза, тепърва я чака труден живот… Виж какво, Хрунк, съвсем скоро ще поговоря сериозно с генерала. Тя ще трябва да се примири с онова, което има, и да се научи на повече толерантност. И дори да приема търпеливо твоето неразбиране, ако се наложи.

— Аз… Това наистина би ми помогнало много, Шерк. Благодаря ти.

— А между другото ние тук все по-често ще имаме нужда от теб. Разбира се, ще се съобразяваме и с твоите желания. Децата много ще се радват да те виждат, но това ще стане по начин, който ти определиш.

— Хубаво. Аз наистина ги харесвам, само се боя, че не мога да им дам онова, което очакват от мен.

— Тогава да приемем, че откриването на необходимата дистанция между вас е поредният експеримент. — Той се усмихна. — Бъди уверен, че ще успеят да се пригодят, щом като вече знаят какво се иска от тях.