Нора Робъртс
Искрени лъжи (3)

Втора глава

Всичко е наред, повтаряше си Джулия, докато самолетът се приближаваше към Лос Анджелес. Къщата беше заключена, необходимите приготовления направени. През последните три седмици нейната агентка и тази на Ив Бенедикт бяха водили оживени преговори по телефона и факса. В момента Брандън се въртеше на седалката до нея, изгарящ от нетърпение по-скоро да кацнат.

Нямаше за какво да се тревожи, но макар че беше специалист по тази част, отново беше изгризала ноктите си. Вбеси се, че си е съсипала маникюра, а цялата процедура й беше крайно неприятна: накисването, пиленето, мъчителните колебания при избора на подходящ лак. „Бледовиолетова мечта“ или „Розова наслада“. Както обикновено си избра безцветен, нанесен два пъти. Скучно, но неутрално.

Хвана се да гризе остатъка от нокътя на палеца си и здраво сключи пръсти в скута си. Господи, мислеше за избора на лака като за вино. Вятърничава работа!

Кога ще кацнат най-после?

Запретна ръкавите на сакото си, после ги смъкна. Брандън продължаваше да зяпа през илюминатора. Добре че не му беше предала ужаса си от летенето със самолети.

След приземяването изпусна дълга, тиха въздишка и пръстите й се поразхлабиха. И тоя път ти се размина, Джули, каза си мислено и облегна глава на седалката. Сега й оставаше да се представи успешно на първото интервю с Великата Ив, да се настани във вилата за гости на звездата, да помогне на Брандън да свикне с новото училище и да си заслужи прехраната.

Колко му е, помисли си и отвори пудриерата, за да провери в огледалцето много ли е пребледняла. Освежи червилото и напудри носа си. Поне умееше да се владее. Ив щеше да се натъкне на една напълно самоуверена жена.

Щом самолетът спря да рулира, Джулия извади от джоба на сакото си един флакон и лапна драже за отпускане.

— Да тръгваме, момчето ми — подкани тя Брандън и му намигна. — Няма начин.

Той взе сака си, тя — куфарчето с документите. Слязоха от самолета, уловени за ръце, и още преди да прекрачат прага на изхода, към тях се приближи мъж в тъмна униформа и фуражка.

— Госпожица Съмърс?

Джулия придърпа Брандън към себе си.

— Да?

— Аз съм Лайл, шофьорът на госпожица Бенедикт. Ще ви откарам направо в имението. Багажът ви ще бъде доставен там.

Едва ли има повече от тридесет, прецени Джулия и кимна. Беше доста якичък. Така наперено крачеше в униформата си, че изглеждаше направо смешен. Поведе ги през летището, но се позабавиха, защото Брандън се мъчеше да види всичко наведнъж.

Колата ги чакаше на тротоара. Каква ти кола, рече си Джулия, подобно определение бе направо жалко за километричната лъскава бяла лимузина.

— Уау! — едва чуто възкликна Брандън. Майка и син се облещиха един срещу друг и се изкикотиха, щом се качиха. Вътре ухаеше на рози, на кожа и на скъп парфюм. — Има телевизор и какво ли още не — прошепна Брандън. — Леле, как ще ахнат момчетата, като им разкажа!

— Добре дошъл в Холивуд — промълви Джулия и вместо леденостудено шампанско наля и на двамата по едно пепси, за да отпразнуват пристигането си. Вдигна чашата си с тържествен израз на лицето към Брандън и се усмихна. — Наздраве, приятелче!

През целия път той не спря да бърбори за палмите, за скейтбордистите, за предстоящото посещение на Дисниланд. Бърборенето му й действаше успокояващо. Разреши му да включи телевизора, но не му позволи да се обади по телефона. Когато стигнаха в Бевърли Хилс, той вече бе дошъл до извода, че никак не е зле да шофираш.

— Някои биха предпочели да си имат частен шофьор.

— А, не, тогава не можеш да караш на воля.

Действително е така, помисли си Джулия. От контактите си с разни знаменитости беше разбрала, че славата изисква сериозни жертви. И докато си събуваше обувката, за да зарови стъпало в дебелия килим, й хрумна, че една от тях е да те вози шофьор с вид на горила.

Другата жертва стана очевидна, когато подкараха покрай висока зидана ограда и спряха пред богато украсена, масивна желязна врата, където един пазач, също в униформа, надникна от прозорчето на каменна колибка. Последва продължително иззвъняване и вратата бавно и величествено се отвори. Влязоха и зад тях веднага изщрака автоматичното заключващо устройство. Заключен и отвътре, и отвън, рече си Джулия.

Имението изглеждаше фантастично, обрасло с красиви стари дървета и подкастрени храсти, които скоро щяха да цъфнат при мекия климат по тези места. На моравата важно се появиха двойка пауни, а женската нададе крясък, странно напомнящ човешки. Джулия се подсмихна, когато Брандън зяпна от почуда.

Имаше и изкуствено езеро, осеяно с водни лилии. Над него се издигаше приказно сводесто мостче. Само преди няколко часа бяха оставили зад гърба си снега и мразовитите ветрове по Североизточното крайбрежие и се бяха озовали в истински рай. Раят на Ив. От проста компютърна графика беше попаднала в картина на Дали.

В този момент пред погледа им изникна самата къща и двамата с Брандън изгубиха ума и дума от възхищение. Беше ослепително бяла и изискана като лимузината, на три етажа във формата на буквата „Е“, с вълшебни сенчести дворчета между колоните. Постройката изглеждаше изящна, елегантна и неподвластна на времето като притежателката си. Сводести прозорци и арки смекчаваха очертанията й, без да накърняват усещането за мощ, което внушаваше. Железни балкони с фини като дантела плетеници, красяха горните етажи. В пълен контраст със снежнобелите стени към покрива дръзко пълзяха увивни растения с яркочервени, сини, лилави и тъмнооранжеви цветове.

Когато Лайл отвори вратата на колата, Джулия се смая от тишината, която цареше наоколо. Никакъв звук отвън не проникваше през високата ограда. Шумът на автомобилите, буботенето на автобусите и изсвистяването на гуми сякаш не смееха да нарушат това неземно спокойствие. Долавяше се единствено песента на птиците, мамещият шепот на вятъра в уханните листа и ромоленето на фонтана във вътрешния двор. Небето отгоре беше прозрачносиньо и по него се носеха само няколко пухкави облачета.

Джулия отново изпита странното чувство, че е попаднала в колоритна картина.

— Багажът ви ще бъде донесен във вилата, госпожице Съмърс — обади се Лайл. Беше я разгледал в огледалото за обратно виждане по време на дългото пътуване и се чудеше как най-бързо да я примами в стаята си над гаража за кратък сеанс. — Госпожица Бенедикт нареди да ви докарам първо тук.

Тя с нищо не се издаде, че е забелязала блясъка в очите му.

— Благодаря ви. — Погледна към витите бели мраморни стълби и улови сина си за ръка.

Вътре Ив се дръпна от прозореца. Искаше първа да ги види. Налагаше се. Джулия беше много по-крехка на вид, отколкото изглеждаше на снимките. Облеклото на младата жена се отличаваше с изискан вкус. Ефектният й ягодово-червен костюм и изящните бижута допаднаха на Ив. Както и държанието й.

А момчето… момчето имаше симпатично лице и кипеше от енергия. Ще се спогодят, помисли си тя и притвори очи. И с двамата ще се сприятели.

Ив отвори очи и отиде до нощното шкафче. Успокоителното беше в чекмеджето — само тя и лекарят й знаеха предназначението му. Там откри и една бележка, написана на ръка с разкривени букви върху евтина хартия:

„Не си търси белята.“

Заплахата се стори смехотворна на Ив. И насърчаваща. Писането на книгата не беше започнало, а някои вече се потяха от притеснение. Обстоятелството, че можеше да идва от различни източници, правеше играта още по-интересна. Тя диктуваше правилата и силата беше на нейна страна. Крайно време беше да я използва.

Наля си вода от бакарската^[1] гарафа, глътна хапчето и се ядоса на слабостта си. Прибра лекарството и се приближи до огромното огледало в сребърна рамка. Не биваше да се пита повече дали не греши. Не желаеше да премисля решението си, след като веднъж го беше взела. Нито сега, нито когато и да било.

Взря се в отражението си с безмилостно критичен поглед. Изумруденозеленият копринен гащеризон й отиваше. Беше направила грима и прическата си само преди час без ничия помощ. Ушите, шията и пръстите на ръцете й бяха обсипани със злато. Успокои се, че напълно отговаря на представата за звезда и се отправи към долния етаж. Появата й щеше да бъде впечатляваща както винаги.

Икономката с невъзмутим поглед и месести ръце, на име Травърс, беше въвела Джулия и Брандън в гостната, като им съобщи, че чаят ще бъде сервиран след малко. Покани ги да седнат и да се чувстват като у дома си.

Джулия недоумяваше как някой може да смята подобна къща за дом. Цветовете в салона за гости се наслагваха един върху друг, ту на ивици, ту на петна, по белите стени, по белия килим, по бялата тапицерия на мебелите. Възглавнички и картини, цветя и порцеланови статуетки — всичко предизвикваше вълнуващ ефект върху иначе изчистения фон. Високият таван беше изваян с гипсови орнаменти. На прозорците висяха драпирани синьозелени копринени завеси.

Ала най-забележителното, което мигновено приковаваше погледа, беше гигантски портрет, надхвърлящ естествените размери, окачен над бялата мраморна камина. Въпреки изисканата обстановка, картината доминираше над всичко… и се налагаше.

Джулия стисна ръката на Брандън, без да сваля очи от нея. Портретът изобразяваше Ив Бенедикт преди четиридесетина години, шеметно красива и покоряваща. От голите й рамене се спускаше тъмночервен атлаз и обгръщаше стройното, сластно тяло. Тя стоеше пред публиката и се усмихваше многозначително. Косата й падаше свободно — черна като абанос. Не носеше бижута. И не беше необходимо.

— Коя е тази? — полюбопитства Брандън. — Не ти ли прилича на кралица?

— Да. — Джулия се наведе и го целуна по главата. — Това е Ив Бенедикт. Тя наистина много прилича на кралица.

— Карлота — обади се Ив с дълбокия си дрезгав глас и влезе. — От „Без бъдеще“.

Джулия се извърна и я видя.

— „Метро Голдуин Майер“, 1951 — допълни Джулия. — Играехте заедно с Монтгомъри Клифт^[2]. Тогава получихте първия си „Оскар“.

— Съвсем точно. — Ив прекоси стаята и подаде ръка на Джулия, като я гледаше право в очите. — Добре дошли в Калифорния, госпожице Съмърс.

— Благодаря ви. — Джулия усети, че Ив стиска ръката й и я изучава. Със съзнанието, че първите моменти от запознанството им ще бъдат решаващи, тя отвърна със същия втренчен поглед. Забеляза, че обаянието и красотата на звездата са потъмнели, но не са изгубили блясъка си.

Ив отмести очи към Брандън, умело стаила мислите си.

— А ти си господин Съмърс.

Той се изкикоти при тези думи и стрелна с очи майка си.

— Май че да! Но можете да ме наричате просто Брандън.

— Благодаря. — Ив изпита желание да го докосне по косата, но се въздържа. — А ти можеш да ме наричаш… госпожица Би, поради липса на нещо по-добро. А, Травърс! Точна както винаги. — Кимна на икономката, която тикаше количката с прибори за чай. — Моля ви, седнете, няма да ви задържам. Сигурна съм, че бързате да се настаните. — Взе един бял стол с висока облегалка и изчака Джулия и момчето да седнат на дивана. — Вечерята ще бъде в седем, но понеже знам колко ужасна е храната в самолета, реших, че сигурно бихте хапнали нещичко.

Брандън, който не изпадна във възторг при споменаването на чая, забеляза, че „нещичкото“ включва пастички с глазура, миниатюрни сандвичи и голяма кана с лимонада. Той се ухили доволно.

— Много мило от ваша страна — понечи да благодари Джулия.

— Ще имате възможност да ме опознаете и ще видите, че рядко съм мила, нали, Травърс?

Травърс само изсумтя нещо под нос, нареди фините порцеланови чинийки върху масичката за кафе и важно се изниза от стаята.

— Но ще се опитам да ви осигуря всички удобства, защото искам да свършите работата си добре.

— Ще го направя, независимо от условията. Стига толкова — каза на Брандън, щом посегна да си вземе още една пастичка. — Все пак ви благодаря за гостоприемството, госпожице Бенедикт.

— Може ли да хапна две, ако изям и два сандвича?

Джулия погледна Брандън. Ив забеляза, че усмивката й е непринудена и нежна.

— Първо изяж сандвичите. — Когато обърна очи към Ив, усмивката й отново стана официална. — Надявам се, че не се чувствате длъжна да ни развличате, докато сме тук. Много добре знаем колко сте претоварена с ангажименти. Щом се освободите, можем да определим часовете, в които ще ви бъде най-удобно да разговаряме.

— Нямате търпение да се заловите за работа?

— Естествено.

Значи преценката й се бе оказала вярна, помисли си Ив. Тази жена е научена или се е научила да си гони работата. Ив отпиваше от чая и размишляваше.

— Добре тогава, сътрудничката ми ще ви направи график. По седмици.

— В понеделник сутринта ще трябва да заведа Брандън на училище. Бих искала да взема автомобил под наем.

— Не е нужно! — махна Ив категорично с ръка. — В гаража е пълно с коли. Все някоя ще ви хареса. Лайл, моят шофьор, ще води и ще прибира момчето от училище.

— С бялата лимузина ли? — попита Брандън с пълна уста и ококорени очи.

Ив се засмя и отпи от чая си.

— Едва ли. Но ще се погрижа от време на време да се возиш и в нея. — Забеляза, че отново гледа към подноса. — Някога живеех с едно момче горе-долу на твоята възраст. То обожаваше петифури.

— Сега тук има ли други деца?

— Не. — В очите й премина сянка. Тя се изправи рязко, слагайки неочакван край на срещата. — Сигурно искате да си починете преди вечеря. Ако тръгнете през терасата и следвате пътеката към плувния басейн, вилата за гости се пада вдясно. Да извикам ли някоя прислужница да ви заведе?

— Не, ще я намерим — каза Джулия и сложи ръка върху рамото на Брандън. — Благодаря.

Преди да излезе, Ив спря и се обърна.

— Брандън, на твое място бих си завила малко пастички в една салфетка за вкъщи. Стомахът ти още не е привикнал с новото часово време.

 

 

Оказа се права. Организмът на Брандън съвсем се беше разстроил от продължителния полет. В пет часа вече беше така изгладнял, че Джулия му приготви лека вечеря в тясната, но оборудвана с всичко необходимо кухня във вилата. В шест, пребит от умора и вълнения, той задряма пред телевизора. Джулия го пренесе в неговата спалня, където някоя от чевръстите прислужници на Ив вече бе разопаковала багажа му.

Леглото изглеждаше чуждо, стаята също, въпреки конструктора, книгите и любимите играчки, които беше донесъл със себе си. Независимо от промяната, момчето спеше непробудно и дори не се размърда, когато му събу обувките и му свали панталоните. Щом го сложи да легне, Джулия се обади по телефона на Травърс, за да се извини, че не може да присъства на вечерята.

И тя се чувстваше толкова уморена, че се двоумеше дали да се пъхне във ваната, пригодена за воден масаж, или в гигантската спалня на най-луксозния апартамент във вилата. Но мислите й не я оставяха на мира. Постройката за гости беше двуетажна, едновременно разкошна и изискана, дървенията и стените бяха в пастелни тонове и излъчваха уют и свежест. Витата стълба и външният балкон й придаваха просторен и непретенциозен вид. Джулия определено изпитваше предпочитание към лъскавите подове с дъбов паркет и пъстрите килимчета, с които бяха застлани, вместо към проснатите надлъж и шир бели килими в къщата.

Кой ли е отсядал във вилата преди нея и се е наслаждавал на китната английска градина, в която повява топъл благоуханен ветрец? Лорънс Оливие е бил приятел на Ив. Дали прочутият актьор не си е варил чай в приказната кухничка, обзаведена в провинциален стил с лъскави бакърени съдове и малко зидано огнище? Дали Катрин Хепбърн не е шетала из градината? Дали Грегъри Пек или Фонда-баща не са си подремвали върху дългата, мека кушетка?

От малка Джулия беше очарована от хората, които изкарваха прехраната си на екрана или на сцената. За кратко в девическата си възраст бе мечтала да стане като тях. Беше ужасно стеснителна и с къртовски усилия успяваше да не се изложи на училищните театрални фестивали. С безумно желание и решимост получаваше роли, които подхранваха мечтата й… до появата на Брандън. Неочакваното майчинство, споходило я на осемнадесетгодишна възраст, бе променило живота й. Беше изпитала на гърба си ударите на предателството, страха и отчаянието. Очевидно на някои им бе отредено да пораснат по-рано и по-бързо от другите.

Всеки с мечтите си, разсъждаваше докато навличаше износен хавлиен халат. Сега пишеше за актьори, но никога нямаше да стане една от тях. При мисълта, че детето й спи спокойно и доволно в съседната стая, не изпита съжаление. Със собствените си сили и способности щеше да му осигури дълго и безметежно детство.

Тъкмо посегна да извади фибите от косата си, и на вратата се почука. Джулия хвърли бегъл поглед на вехтия халат, но сви рамене. Щом си е у дома, би трябвало да се чувства удобно.

Отвори вратата и видя на прага симпатично русокосо момиче със сини като метличини очи и широка усмивка.

— Здрасти, аз съм Кийкий. Работя за госпожица Бенедикт. Изпрати ме да се грижа за сина ви, докато вечеряте.

Джулия вдигна въпросително вежди.

— Много мило, но аз се обадих предварително и се извиних, че няма да мога да отида.

— Госпожица Бенедикт каза, че момченцето, Брандън беше, нали, е уморено. Ще стоя при него, докато вие отсъствате.

Джулия понечи да откаже, но Кийкий нахълта през вратата. Беше с тъмносини джинси и фланелка, а косата й, изрусяла от яркото калифорнийско слънце, се спускаше свободно по раменете. В ръцете си държеше куп списания.

— Къщичката си я бива, нали? — продължи да бърбори със звънкия си глас момичето. — Много обичам да я чистя и докато сте тук, аз ще поема грижата за това. Кажете, ако имате някакви по-специални изисквания.

— Всичко е чудесно. — Джулия не можа да сдържи усмивката си. Момичето кипеше от енергия и ентусиазъм. — Все пак не ми се ще да оставя Брандън още първата вечер с непознат човек.

— Не се безпокойте. Имам две братчета и ги гледам от дванадесетгодишна възраст. Дъсти, по-малкият, се роди късно. Сега е на десет и е истинско чудовище. — Кийкий дари Джулия с още една ослепителна усмивка. Зъбите й бяха равни и бели като в реклама за паста. — Ще се чувства добре с мен, госпожице Съмърс. Ако се събуди и ви потърси, ще ви извикаме по телефона. Само на две минути сте оттук.

Джулия се поколеба. Беше сигурна, че Брандън няма да се събуди, а и напълно одобряваше закачливото русокосо момиче за бавачка. Проявяваше прекалена майчинска предпазливост и загриженост, а така искаше да се пребори с тези недостатъци.

— Добре, Кийкий. Ще се преоблека и след малко ще сляза.

Когато Джулия се върна след пет минути, завари Кийкий седнала на кушетката да разлиства модно списание. Телевизорът беше включен на програмата, по която всяка събота вечер даваха забавни комедии. Момичето вдигна глава и огледа Джулия.

— Този цвят страхотно ви отива, госпожице Съмърс. Искам да стана моделиер и затова обръщам внимание на тоалетите, кройката и материята. Не всеки може да си позволи да носи подобни крещящи доматеночервени цветове.

Джулия приглади сакото, което беше комбинирала с черен официален панталон. Беше се спряла на него, защото й вдъхваше увереност.

— Благодаря. Госпожица Бенедикт май каза „неофициално облекло“?

— Да. Прекрасно е. На „Армани“ ли е?

— Имаш набито око.

Кийкий отметна дългата си права коса.

— Някой ден може да носите и „Маккена“. Това е фамилията ми. Само че сигурно ще предпочета малкото си име. Като Шер и Мадона.

Джулия усети, че се усмихва, но после погледна към тавана и стана сериозна.

— Ако Брандън се събуди…

— Ще се оправим — увери я Кийкий. — Вземе ли да нервничи, веднага ще се обадя.

Джулия кимна няколко пъти, въртейки черната официална чантичка в ръцете си.

— Няма да се бавя.

— Приятно прекарване. Госпожица Бенедикт дава страхотни вечери.

По краткия път между двете къщи Джулия престана да се укорява. Брандън не беше нито срамежлив, нито болезнено привързан към нея. Ако се събудеше, не само щеше да приеме бавачката си, но и да я хареса. Напомни си, че й предстои работа. И най-трудната част от нея бе да общува с разни хора. Колкото по-бързо започне, толкова по-добре.

Светлината на деня угасваше и тя долови уханието на рози, жасмин и тръпчивата миризма на влажни зелени листа. Плувният басейн се открояваше като бледосин полумесец и се пълнеше от бликащ фонтан в единия край. Надяваше се, че ползването му влиза сред другите привилегии на гостите, в противен случай Брандън щеше да превърне живота й в ад.

Постоя нерешително на терасата, после прецени, че ще е по-уместно да влезе през парадния вход. Мина покрай още един ромолящ фонтан, сетне заобиколи цяла редица ароматни руски маслини^[3] и забеляза два автомобила на алеята. Единият беше последен модел порше, предизвикателно червено, другият — стар, възстановен студебейкър в класически бежов цвят. И двата говореха за материално благополучие.

Противокиселинната таблетка се беше разтворила върху езика й, когато натисна входния звънец. Отвори й Травърс, кимна хладно и я поведе към гостната.

Аперитивът беше сервиран. В салона се разнасяше тих клавир от Дебюси и вечерният аромат на градината благодарение на огромен букет яркочервени рози. Осветлението беше меко и приглушено. Като мизансцен.

От прага Джулия набързо огледа присъстващите. Забеляза пищна червенокоса дама в разголена лъскавочерна рокля с ужасно отегчен вид. До нея стоеше загорял Адонис с изсветлял от слънцето рус перчем — явно притежателят на поршето.

Беше облечен в изключително подходящ за случая скъп перленосив костюм. Отпиваше от питието си, подпрян върху полицата на камината, и вяло разговаряше с червенокосата. Свръхиздокарана жена в бледосиня, плътно прилепнала рокля късо подстригана жълтеникаво кафява коса поднасяше на Ив висока чаша с шампанско. Самата домакиня изглеждаше шеметна в морскосините си свободни панталони и сако, обточено с бледозелен кант. Тя се усмихваше на мъжа до себе си.

Джулия моментално позна Пол Уинтроп. Първо, защото много приличаше на баща си. И второ, защото беше виждала снимката му върху обложките на книгите. Също като баща си и той неизменно привличаше погледите и възбуждаше въображението. Видът му не бе така изискан както на другия мъж в стаята, но далеч по-опасен.

Забеляза, че изглежда по-земен и по-достъпен. За разлика от останалите, той бе приел присърце изискването за неофициално облекло и носеше ленен костюм и спортни обувки. Усмихна се и запали цигарата на Ив. После се обърна, зърна Джулия и лицето му помръкна.

— Май и последната ти гостенка пристигна.

— А, госпожица Съмърс! — Ив грациозно прекоси стаята. Коприните й прошумоляха. — Значи Кийкий владее положението?

— Да, чудесна е.

— Ами, може да ти вземе здравето, но всички млади са такива. Какво ще пиете?

— Малко минерална вода. — Само една глътка алкохол и със сигурност умората от пътуването щеше да я довърши.

— Нина, скъпа! — провикна се Ив. — Имаме въздържателка, която иска „Перие“. Джулия, позволете да ви представя. Племенникът ми Дрейк Морисън.

— С нетърпение очаквах да се запозная с вас. — Той пое ръката на Джулия и се усмихна. Дланта му беше гладка и топла, очите — лъчистозелени като на Ив, но с по-благо изражение от нейните. — Значи вие ще изтръгнете всички тайни на Ив. Дори на най-близките й не се е удавало да го сторят.

— Защото не им влиза в работата, докато не кажа обратното. — Ив изпусна тънка струйка дим. — А това е… Как ти беше името, скъпа? Карла?

— Дарла — измърмори червенокосата и се нацупи. — Дарла Роуз.

— Очарователно. — В тона на Ив се почувства насмешка, примесена с раздразнение, и Джулия застана нащрек. Още грам язвителност и щеше да реже като бръснач. — Нашата Дарла е изгряваща звезда. Какъв прекрасен термин. Толкова по-престижно звучи от „начеваща актриса“, както ние се изразявахме навремето. А това е Нина Соломон, моята дясна и лява ръка.

— Товарно магаре и верен паж — допълни елегантната блондинка и подаде чашата на Джулия. Тонът й беше доброжелателен, държането — спокойно и уверено. Когато я погледна отблизо, Джулия забеляза, че жената е по-възрастна от първоначалното й впечатление. По-скоро на петдесет, отколкото на четиридесет, но толкова изискано облечена, че годините не й личаха. — Държа да ви предупредя, че ако работите с госпожица Би по-дълго време, ще се наложи да се подкрепяте с нещо по-силно от минерална вода.

— Ако госпожица Съмърс се е подготвила за срещата ни, би трябвало да знае, че съм обиграна мръсница. А това е единствената ми истинска любов — Пол Уинтроп. — Ив едва не се размърка, когато го погали по рамото. — Жалко, че се омъжих за бащата, вместо да дочакам сина.

— Само да кажеш и веднага съм готов, прелест моя! — Гласът му прозвуча с особена топлота. Очите му обаче гледаха студено Джулия. Не й подаде ръка. — Подготвена ли сте за срещата, госпожице Съмърс?

— Да. Но никога не бързам със заключенията.

Той поднесе чашата към устните си, без да откъсва поглед от нея. Тя моментално бе въвлечена в банален разговор. Беше по-дребна, отколкото си я представяше, и по-добре сложена. Въпреки ефектната Дарла и елегантната Нина, тя като че бе единствената жена в стаята, която можеше да се мери с Ив. И все пак, той би предпочел нахакания непукизъм на червенокосата пред невъзмутимото спокойствие на Джулия. Всеки мъж без особени усилия би могъл да опознае до дъно Дарла Роуз. Сдържаната госпожица Съмърс обаче беше съвсем различно нещо. Заради Ив, Пол възнамеряваше да научи и най-малката подробност за нея.

Джулия се почувства неловко. Дори когато седнаха да вечерят и тя прие да изпие чаша вино, мускулите на врата и корема й не се отпуснаха. Помъчи се да си внуши, че враждебното отношение, което долавяше у присъстващите, се дължи на собственото й напрежение. Нямаше причини да я мразят. Нещо повече, Дрейк полагаше специални старания да я омае. Дарла беше престанала да се цупи и се тъпчеше с пълнена пъстърва и див ориз^[4]. Ив се наливаше с шампанско, а Нина се кикотеше на забележките, подхвърляни от Пол по адрес на техен познат.

— Кърт Драйфъс ли? — намеси се Ив, дочула края на разговора. — Щеше да бъде по-добър режисьор, ако си държеше дюкяна затворен. Ако не беше позволил на главната изпълнителка да го яха непрекъснато през последния му филм, може би щеше да извлече по-свястна игра от нея. На екрана имам предвид.

— В наше време всичко опира до циците и задника. — Ив стрелна с поглед Дарла. Джулия вътрешно си пожела никога да не става прицел на този леден и подигравателен взор. — Кажете, госпожице Съмърс, какво мислите за днешните актриси?

— Според мен, нищо не се е променило. И тогава, и сега, каймакът винаги изплува отгоре. Както във вашия случай.

— Ако бях чакала това да стане, още щях да се снимам в разни блудкави истории с второразредни режисьори. — Тя разклати чашата си. — Изкачих се на върха със зъби и нокти и почти цял живот се боря лъвски, за да се задържа там.

— Тогава би било уместно да ви попитам, заслужава ли си?

Очите на Ив се присвиха и замятаха искри. Устните й се изкривиха.

— И още как, дявол да го вземе!

Джулия се наклони напред.

— Ако всичко се повтори отначало, бихте ли променили нещо?

— Не, нищичко! — Ив рязко надигна чашата си и отпи голяма глътка. Усещаше неприятна тежест в слепоочията и тъпата болка я влудяваше. — Променя ли едно, трябва да променя всичко.

Пол положи ръка върху рамото на Ив, но погледът му беше втренчен в Джулия. И сега тя разбра откъде идваше омразата, която той се мъчеше да прикрива.

— Защо не отложим въпросите за по-късно, когато му дойде времето?

— Не се заяждай, Пол — меко го смъмри Ив. Засмя се и го потупа по ръката. После се обърна към Джулия. — Той е против моя замисъл. Страхува се да не издам и неговите тайни наред с моите.

— Как не, та ти не ги знаеш.

Този път в смеха й се прокрадна раздразнение.

— Скъпо мое момче, няма тайна, лъжа или скандал, които да не са ми известни. Навремето смятаха, че най-опасни са клюкарите Парсънс и Хопър. Само че те имаха един основен недостатък — не знаеха кога да си развържат езиците. Една клюка трябва да узрее, преди да излезе на бял свят. — Отново надигна чашата, като че празнуваше някаква лична победа. — Колко телефонни обаждания от разтревожени знаменитости получи през изтеклите две седмици, Нина?

Нина въздъхна.

— Десетина.

— Точно така. — Ив доволно се облегна на стола. На светлината от свещите очите й блестяха като скъпоценните камъни, които красяха ушите и шията й. — Страшно забавно е да забъркваш разни каши. А ти, Дрейк, като мой рекламен агент, какво мислиш за идеята ми?

— Боя се, че ще натрупаш куп врагове. И пари.

— Нищо ново не ми казваш. Вече петдесет години го правя. А вие, госпожице Съмърс, какво очаквате да спечелите?

Джулия остави виното си настрана.

— Хубава книга. — Улови подигравателния поглед на Пол и настръхна. Изпита желание да лисне чашата си в скута му, но предпочете да запази достойнство. — Знам, че някои възприемат биографиите на знаменитостите като долнопробно четиво, свикнала съм. — Отмести поглед и срещна неговия. — Но мнозина смятат и масовата литература за гавра с читателите.

Ив отметна глава и се изсмя, а Пол грабна вилицата и взе да рови в чинията си. Ясните му сини очи бяха помръкнали, но гласът му прозвуча нежно, когато попита:

— А вие как гледате на работата си, госпожице Съмърс?

— Като на средство за развлечение — отговори Джулия без колебание. — А вие?

Той пренебрегна въпроса и се хвана за думите й.

— Значи ви се струва забавно да злоупотребявате с името и живота на общественозначими личности?

Джулия вече не изпитваше желание да си гризе ноктите, а да запретне ръкави за борба.

— Съмнявам се, че Сандбърг^[5] е разсъждавал в този дух, когато е писал за Линкълн. И категорично не смятам, че авторите на авторизираните биографии злоупотребяват с поставената тема.

— Да не би да се сравнявате със Сандбърг?

— Вас пък ви сравняват със Стайнбек. — Тя нехайно вдигна рамене, като потисна гнева си. — Вие разказвате дадена случка, прибягвайки до въображението си или до измислици. Аз се осланям само на факти и спомени. И двата похвата водят до един резултат — завършената книга се чете и доставя удоволствие.

— Мога да кажа, че съм чела произведенията и на двама ви и че те са ми доставяли истинско удоволствие — намеси се Нина в ролята на умиротворителка. — Винаги съм таяла страхопочитание към писателите. А аз какво, по цял ден пиша само делова кореспонденция. Виж, с Дрейк е друго — той прави зашеметяващи изявления в пресата.

— Които са нещо средно между лъжа и истина — подхвърли Дрейк и се обърна с усмивка към Джулия. — Предполагам, че за да си изградите по-пълна представа, ще интервюирате и други, освен Ив.

— Обикновено така действам.

— На ваше разположение съм. По всяко време.

— Струва ми се, че Дарла е готова за десерта — сухо каза Ив и позвъни да сервират последното ястие. — Готвачката е приготвила малинов крем с бишкоти. Ще занесете малко от него на Брандън.

— Ах, да, момченцето ви! — Доволна, че разговорът е взел по-спокоен обрат, Нина наля още вино. — Очаквахме да се запознаем с него тази вечер.

— Беше съсипан от умора. — Джулия погледна крадешком часовника си. И за сетен път се увери, че за тялото й минава полунощ. — Допускам, че ще се събуди към четири и ще се чуди защо слънцето не е изгряло.

— На десет ли беше? — попита Нина. — Изглеждате твърде млада за такъв голям син.

Джулия отвърна само с любезна усмивка. Когато и десертът беше поднесен, тя се обърна към Ив:

— Исках да ви попитам в кои части на имението е нежелателно да се влиза.

— Момчето може да ходи, където поиска. Знае ли да плува?

— Да, и то много добре.

— Значи няма защо да се притесняваме заради басейна. Нина ще ви уведомява, когато смятам да каня гости.

Знаейки задълженията си, Джулия си наложи да изчака до края на вечерята. Почувства, че и една чаша вино й беше дошла много. Умираше за сън, затова благодари на домакинята и се извини, че трябва да си тръгва. Никак не се зарадва, когато Пол настоя да я изпрати.

— Знам пътя.

— Но тази вечер луната свети слабо. — Хвана я за лакътя и я изведе на терасата. — Може да се заблудите в тъмното. Или да цопнете в басейна.

Джулия машинално се отдръпна от него.

— Плувам доста добре.

— Не се съмнявам, но нямате представа как се съсипва коприната от хлора. — Извади тънка пура от джоба си и я запали, като затули с шепи огънчето. Тази вечер беше забелязал няколко неща за нея и едно от тях беше, че не желаеше да одумват детето й на масата. — Можехте да кажете на Ив, че сте не по-малко уморена от сина си.

— Нищо ми няма. — Докато вървяха, тя извърна глава към него, за да го разгледа в профил.

— Вие не харесвате професията ми, нали, господин Уинтроп?

— Да. Но в крайна сметка автобиографията засяга Ив, а не мен.

— Независимо дали я харесвате, или не, очаквам интервю от вас.

— Винаги ли получавате това, което очаквате?

— Не, но постигам онова, към което се стремя. Винаги! — Джулия се спря пред вратата на вилата за гости. — Благодаря за изпращането.

Бива си я, помисли си Пол. Рядко сдържана, невъзмутима и съобразителна. Сигурно щеше да приеме, че е такава, за каквато се представяше, ако не беше забелязал изгризания до живеца нокът на десния й палец. Реши да я изпита и пристъпи по-близо. Беше наблюдателен и долови, че макар и да не се отдръпна, тя издигна невидима преграда помежду им. Би било интересно за разбере дали постъпва така с всички мъже, или само с него. В момента обаче имаше едно предимство.

— Ив Бенедикт е най-важният човек в живота ми. — Гласът му беше тих и заплашителен. — Внимавайте, госпожице Съмърс. Много внимавайте! Нали не бихте искали да ме превърнете в свой враг…

Дланите на ръцете й се бяха изпотили и това я вбеси. Успя да укроти гнева си.

— Изглежда, вече е късно. Но въпреки всичко аз ще си свърша работата, господин Уинтроп. И то както трябва. Лека нощ.