Нора Робъртс
Искрени лъжи (19)

Осемнадесета глава

Брандън седеше на леглото с балдахин в огромната, просторна спалня в къщата на Ив и гледаше как майка му събира багажа.

— Защо когато жените си стягат нещата за път, винаги слагат повече джунджурии от мъжете?

— Това е една от загадките на вселената, момчето ми. — Тя виновно пъхна още една блуза в чантата. — Наистина ли не ми се сърдиш, че няма да дойдеш с мен в Лондон.

— Не, разбира се. Ще ми бъде сто пъти по-забавно у семейство Маккена, отколкото да слушам някакъв си стар актьор. Освен това, те имат „Нинтендо“.

— Е, да, Рори Уинтроп не може да се мери с това. — Затвори ципа на чантата с дрехите и разгледа съдържанието на другата, за да се увери, че всичките й тоалетни принадлежности и гримове са вътре. Поклати глава, когато я вдигна, за да провери колко тежи. Няма никаква загадка, помисли си, а чиста суета. — Кийкий ще дойде всеки момент. Сложихме ли четката ти за зъби?

— Да, мадам. — Той завъртя очи. — Вече два пъти провери сака ми.

Тъй като пак започна да рови в него, не забеляза изражението му.

— Май трябва да си вземеш още едно яке. Може да завали.

— Току-виж Ел Ей бъде връхлетян от снежна буря, ураган или наводнение. Или пък стане земетресение. О, Господи, ами ако наистина стане земетресение в нейно отсъствие? Стъписана от страх и угризения, които я връхлитаха всеки път, щом заминаваше някъде без Брандън, тя се обърна да го погледне. Той се подрусваше лекичко на леглото и си тананикаше, нахлупил над очите скъпоценната си шапка с емблемата на „Лейкърс“. — Ще ми бъде мъчно за теб, миличко.

Брандън се нацупи, както би постъпило всяко самоуважаващо се десетгодишно хлапе, с което се отнасят като с бебе. Добре че не бяха на публично място.

— Всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш.

— Има. Не мога иначе. — Приближи се до него, за да го прегърне и се зарадва, когато той обви ръце около нея и здраво я притисна. — До вторник се връщам.

— Ще ми донесеш ли нещо?

Наклони главата му назад.

— Може и това да стане. — Целуна го и по двете бузи. — Гледай да не пораснеш много, докато ме няма.

Той се ухили.

— Може и това да стане.

— Пак ще съм по-голяма от теб. Хайде сега да потегляме. — Взе куфарчето, помъчи се да си спомни дали е сложила паспорта и билетите на удобно място и метна чантата с дреболиите през едното рамо, а по-обемистата с дрехите през другото. Брандън нарами претъпкания си сак, пълен с всичко необходимо за едно момче, тръгнало да прекара няколко дни у приятели.

На никого от двамата не му хрумна, че могат да повикат прислужник, за да им смъкне багажа.

— Ще ти се обаждам всяка вечер, в седем часа тукашно време. Точно след вечеря. Оставих ти името на хотела и телефонния номер в сака.

— Знам, мамо.

По тона му разбра, че му е дотегнала с напътствията си, но една майка има право да се държи така.

— Можеш да ми звъниш винаги, когато ти потрябвам. Ако ме няма в момента, остави съобщение на рецепцията.

— Знам какво да правя. Все едно си в командировка.

— Да. — Но този път щеше да ги дели цял океан.

— Джулия! — Нина се появи забързана по коридора и те спряха в подножието на стълбите. — Не бива да се товарите с всичко сами.

— Свикнали сме. Чудо голямо!

— Хубава работа. — Дръпна едната чанта от рамото на Джулия и я остави настрана. — Ще кажа на Лайл да качи багажа ви в лимузината.

— Благодаря. Но всъщност не е необходимо да ме откарва до летището. — Направо я побиваха тръпки. — Мога…

— Вие сте гостенка на госпожица Би — важно възрази Нина. — Освен това, заминавате за Лондон заради нея. — За Нина този аргумент сякаш напълно решаваше въпроса. Тя се усмихна на Брандън. — През следващите няколко дни тук ще бъде ужасно тихо и скучно, но съм убедена, че ще прекараш страхотно със семейство Маккена.

— Адски са забавни. — Стори му се неуместно да добави, че Дъстин Маккена беше обещал да го научи да издава неприлични звуци. Жените си нямат хабер от подобни работи. Щом чу входния звънец, мигом се втурна по коридора. — Ти си тук! — извика на Кийкий.

— Както виждаш. Качвай се на борда! Очакват ни три дни приключения, майтапи и бутане пред тоалетната. Здрасти, госпожице Соломон. Благодаря за свободния ден.

— Заслужаваш го. — Усмивката й бе вяла, защото премисляше какво още й предстои да свърши. — И бездруго всички отпрашват нанякъде и няма много работа. Приятно прекарване, Брандън. Спокоен полет, Джулия. Ще се обадя на Лайл да докара колата.

— Дръж се прилично. — Джулия пристъпи към Брандън, за да го притисне в прегръдките си за последен път. — И не се карайте с Дъстин.

— Добре — рече той и преметна сака си през рамо. — Чао, мамо.

— Чао. — Тя прехапа устни и излезе навън.

— Ще се грижим добре за него, Джулия.

— Знам. — Насили се да се усмихне. — Това е най-лесното. — Видя през отворената врата как огромната черна лимузина спря зад спортната кола на Кийкий. — А сега май е мой ред.

Докато Джулия пътуваше към летището под яркото слънце на Лос Анджелес, Ив се протягаше в леглото и се вслушваше в тежките дъждовни капки, които барабаняха по покрива. През този ден нямат работа, мислеше си тя, и часове наред ще безделничат в уютната виличка, наета от продуцентите, докато траят снимките на открито.

Един ден почивка бе добре дошъл при дадените обстоятелства. Отново се протегна и измърка, когато една силна ръка с широка длан се плъзна надолу по тялото й.

— Май не се кани скоро да спре. — Отбеляза Питър и се отмести, за да я обърне върху себе си. Толкова хубава изглеждаше сутрин, че хем го смайваше, хем го възбуждаше. Изглеждаше по-стара, разбира се, без изкусно положения грим. Но чертите, очите, бялата й кожа омаловажаваха възрастта. — Ако караме с това темпо, можем да не мърдаме оттук цял ден.

Усети горещата му възбуда, напираща под тялото й, плъзна се нагоре, после надолу и го пое.

— Мисля, че ще успеем да си запълним времето.

— И още как. — Ръцете му се впиха подканящо в бедрата й, когато тя започна да се поклаща. — Бас държа.

Ив се извиваше и гърчеше върху него, за да усети докрай фантастичните тръпки на наслада, бликащи отвътре.

Не се беше излъгала — той наистина се бе оказал интересен любовник. Млад, уверен, енергичен, с вътрешен усет към женските потребности, които задоволяваше наравно със своите. Тя високо ценеше сексуалната щедрост у мъжа. Най-хубавото беше, че накрая, когато предприе решителната стъпка и го покани в леглото си, вече й бе станал симпатичен.

А в леглото… Коя жена на нейните години не би се чувствала щастлива, че може до такава степен да възбуди мъж, ненавършил още четиридесет? Знаеше, че той се забравя в нея — неравното му дишане, лъсналата по гърдите пот, разтърсващите конвулсии, докато препускаше към върха, бяха повече от сигурни признаци.

Усмихната, с отметната назад глава, тя се люлееше отгоре му, за да отведе и двамата отвъд предела на блаженото безпаметство.

— Господи! — Изтощен, Питър се отпусна на леглото. Сърцето му блъскаше като парен чук. Беше имал и други жени, по-млади, но никоя не бе толкова изкусна. — Невероятна си!

Тя се измъкна от леглото и грабна един халат от стола.

— И теб те бива. Много те бива. Ако имаш късмет, може и ти да бъдеш невероятен, когато станеш на моите години.

— Съкровище, ако продължавам така да чукам, едва ли ще изкарам дотолкова. — Протегна се като дълъг, строен котарак. — Но затова пък, колкото и да е кратък, животът ми ще бъде щастлив.

Засмя се, доволна от отговора му, и отиде до тоалетката, за да разреши с четка косата си. За разлика от повечето млади мъже той не се чувстваше длъжен да избягва въпроса за възрастта й. Не подправяше секса с лъжи и комплименти.

Беше разбрала, че Питър Джаксън говори само онова, което мисли.

— Защо не ми разкажеш как оценяваш досегашния си кратък и щастлив живот?

— Правя каквото поискам. — Той скръсти ръце под главата си. — Струва ми се, че пожелах да стана актьор още на шестнадесет години — запалих се от пиесите в гимназията. Записах се да уча драматично изкуство в колежа, с което разбих сърцето на майка си. Тя мечтаеше да ме направи лекар.

Ив срещна очите му в огледалото, после бавно плъзна поглед към тялото му.

— Ръцете ти изглеждат подходящи.

Той се ухили.

— Да, ама страшно мразя да гледам кръв. И да се издънвам на голф.

Развеселена, остави четката и започна да нанася крем под очите си. Шумът от дъжда и гласът му й действаха успокояващо.

— Значи се отказа от лекарската професия и дойде в Холивуд.

— На двадесет и две. Погладувах, после направих няколко успешни телевизионни реклами. — Почувства прилив на сили и се повдигна на лакти. — Хей, виждала ли си ме как рекламирам „Хрупкави овесени ядки с боровинки, орехи и стафиди“?

Срещна засмените му очи в огледалото.

— Боя се, че съм го пропуснала.

Взе една цигара от нейните, оставени върху нощното шкафче.

— Гениално изпълнение. Оригинално, издържано и прочувствено. Само за някаква си закуска.

Тя отиде до леглото, за да си дръпне от цигарата му.

— На всяка цена ще накарам готвачката да ми ги набави.

— Да ти кажа право, имат вкус на горска пръст. Заговорихме за ядене и ми хрумна нещо. Защо да не приготвя закуска?

— Ти?

— Ами да. — Взе цигарата от пръстите й и я пъхна между устните си. — Преди да пробия в сапунения жанр^[1], работех като готвач на аламинути. На смени.

— Значи предлагаш да ми забъркаш бекон с яйца?

— Може, ако с това успея да задържа интереса ти.

Много внимателно, тя отново си дръпна от цигарата. Разбра, че е започнал да се влюбва в нея. Беше й изключително приятно, ласкаеше се и ако обстоятелствата бяха различни, можеше и да го остави да хлътне. Но в случая по-добре беше да не задълбават.

— Мисля, че проявих достатъчен интерес.

— Но?

Устните й леко докоснаха неговите.

— Но… — повтори тя. И не довърши.

Да не се примири с тези неизречени ограничения, се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Трудно и неочаквано.

— Е, и няколко дни в Джорджия са нещо.

Целуна го с благодарност.

— И то много. И за двама ни. Какво стана със закуската?

— Знаеш ли какво… — Той се наклони напред, за да я целуне по рамото и изпита наслада от уханието му, от нежната кожа и от здравината му. — Дай да вземем по един душ и после ще ме гледаш как готвя. След това имам страхотна идея как да прекараме част от днешния следобед.

— Наистина ли?

— Да. — Погали я леко и се усмихна. — Можем да отидем на кино.

— На кино?

— Ами да, сигурно си чувала за него. Там хората сядат и гледат как други като тях се правят на трети. Какво ще кажеш, Ив? Ще хванем някоя дневна прожекция, ще похапнем пуканки.

Тя помисли няколко секунди, после реши, че изглежда забавно.

— Приема се.

 

 

Джулия събу обувките си и отпусна крака върху килима в стаята на хотел „Савой“^[2]. Беше настанена в малък изискан апартамент, обзаведен с много вкус. Пиколото беше толкова ужасно учтиво, когато й донесе багажа, че стоеше с почти извинително изражение, докато чакаше бакшиша си.

Джулия се приближи до прозореца, за да погледа реката и да отмие част от умората след пътя. Нервите й щяха да се отпуснат по-бавно. Полетът от Ел Ей до Ню Йорк не бе минал зле — не се бе измъчвала много. Но от летище „Кенеди“ до „Хийтроу“ дългите часове на океана й се бяха сторили истински ад.

Но нали всичко беше зад гърба й. Вече бе в Англия. Освен това, с удоволствие си напомни, че е отседнала не къде да е, а в хотел „Савой“.

Още се учудваше, че може да си позволи такава луксозна обстановка. Но и това чувство бе приятно, защото й подсказваше, че не е забравила какво значи да печелиш, да се издигаш или да изпитваш затруднения.

Светлините на града сякаш й намигаха в мартенската вечер. Имаше усещането, че сънува кадифената тъмнина, смътно очертания полумесец, мержелеещата се вода. Беше толкова топло и безметежно тихо. След продължителна прозявка Джулия се извърна от прозореца и забрави светлините. Приключенията трябваше да почакат до сутринта.

Извади от багажа само най-необходимото за през нощта и след двадесет минути вече беше потънала в дълбок сън.

 

 

На другия ден слезе от едно такси в Найтсбридж^[3] и се разплати с шофьора, съзнавайки, че прекалява с бакшиша. В същото време си даде сметка, че никога няма да свикне с английските пари. Сети се да поиска фактура — нейната счетоводителка непрекъснато беснееше заради немарливостта й в това отношение, — след което небрежно я пъхна в джоба си.

Къщата напълно отговаряше на очакванията й. Огромната червена тухлена постройка във викториански стил беше закътана зад гигантски, чворести дървета. Представи си каква великолепна сянка хвърлят през лятото, макар че в момента вятърът свиреше през голите им клони и музиката му й навяваше странно затрогващи спомени за Дикенс. От комините се виеха дебели сиви ленти дим и се разпръскваха нагоре в мрачното небе.

По улицата зад гърба й профучаваха автомобили, но тя без усилие си въобрази, че долавя чаткане на конски копита, трополене на карети и викове на амбулантни търговци.

Влезе през желязната портичка и тръгна по калдъръмената пътека, която минаваше през пожълтяла от студовете морава, после нагоре по бели мраморни стъпала, водещи към лъскава бяла врата. Размърда пръстите си, стиснали куфарчето, ядосана, че дланите й са потни и премръзнали. Няма смисъл да отрича, каза си, че мисли за Рори Уинтроп.

Пол беше на десет хиляди километра разстояние и й беше сърдит. Какво ще си помисли, запита се, ако научи, че е тук и не само продължава работата по книгата, но и се кани да интервюира баща му? Беше сигурна, че няма да изпадне във възторг, а така й се искаше да свържат по някакъв начин съществуването си.

Напомни си, че работата има предимство пред удоволствията, и натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага от една прислужница. Джулия зърна просторен вестибюл, шеметно високи тавани и настлани с плочи подове.

— Джулия Съмърс — представи се тя. — Имам уговорена среща с господин Уинтроп.

— Да, госпожице, той ви очаква. Заповядайте, влезте.

Плочите на пода бяха шахматно наредени в кафеникаво и в цвят слонова кост, таваните — украсени с тежки месингови и кристални полилеи. Вдясно имаше великолепно вито cтълбище. Джулия връчи палтото си на прислужницата и я последва покрай два старинни стола от епохата на Джордж ІІІ, сложени отстрани до махагонова маса, върху която бе поставена ваза с хибискуси и една дамска ръкавица от сапфиреносиня кожа.

Подсъзнателно сравни всекидневната с тази на Ив. Подредбата беше определено по-строга и по-силно подчинена на традицията от просторната и обляна в слънце гостна на Ив. Нейната крещеше за богатство и изисканост, тази тук нашепваше за старо наследство и дълбоки корени.

— Моля, чувствайте се като у дома си, госпожице Съмърс. Господин Уинтроп веднага ще дойде.

— Благодаря.

Прислужницата почти безшумно се изниза от стаята и затвори тежките махагонови врати след себе си. Останала сама, Джулия отиде до камината и протегна премръзналите си ръце към буйните пламъци. Пушекът миришеше приятно на ябълкови цепеници, внушавайки утеха и гостоприемство. Донякъде й напомняше за нейното огнище в Кънектикът и тя се поотпусна.

Издяланата от камък полица над камината беше отрупана със снимки в богато украсени и излъскани до блясък сребърни рамки. Джулия беше сигурна, че прислужниците бълват проклятия всеки път, когато трябва да търкат петната по тях.

Беше й интересно, докато внимателно изучаваше начумерените, застанали като истукани предци на човека, с когото бе дошла да се срещне.

Позна Рори Уинтроп и долови част от чувството му за хумор в черно-бялата фотография, където се бе снимал с цилиндър и колосан нагръдник. Спомни си, че филмът се казваше „Убийствата на Делани“ и в него той с нескривано удоволствие играеше ролята на извънредно порядъчен, но зъл и извратен убиец.

Джулия не се задоволи само да зърне следващата снимка.

Трябваше да я вземе и да я подържи в ръцете си. Да я погълне с поглед. Не се съмняваше, че е на Пол, макар че момчето на нея бе на не повече от единадесет или дванадесет години. Косата му бе по-светла, по-буйна, и от изражението му личеше, че не се чувства особено приятно в неудобния костюм и с претенциозната вратовръзка.

Очите обаче бяха същите. Странно, помисли си, дори като дете е имал сериозен поглед на възрастен. Очите му не се усмихваха, а се взираха в нея така, сякаш искаха да й кажат, че той е видял, чул и разбрал много повече от всеки друг, макар и два пъти по-зрял от него.

— Опасен хубостник е, нали?

Джулия се извърна, стиснала в ръка портрета. Толкова се бе захласнала по него, че не бе чула влизането на Рори Уинтроп. Той стоеше и я наблюдаваше с очарователна, дяволита усмивка, небрежно пъхнал едната си ръка в джоба на перленосивия панталон. На външен вид можеше да бъде взет за по-голям брат на Пол, но не и за негов баща. Тъмночервеникавата му коса беше гъста и пригладена назад като лъвска грива. Рори я беше оставил прошарена само на слепоочията, от което изглеждаше по-скоро достолепен, отколкото стар. Лицето му бе стегнато и здраво, както и тялото. Той също прибягваше до извора на младостта, предлаган от козметичните хирурзи. Освен лифтинга, всяка седмица се подлагаше на специални манипулации с маски от водорасли и масажи на лицето.

— Извинете, господин Уинтроп. Изненадахте ме. Бях се разсеяла.

— Най-подходящият момент да свариш една красива жена. — Беше му забавно, че го гледа зяпнала. Един мъж можеше да съхрани лицето и тялото си с постоянни грижи и с пари. Но за една жена, при това толкова млада, не бе лесно да отстоява собственото си „аз“.

— Интересна ли ви е миниатюрната ми сбирка от снимки на престъпни елементи?

— О! — Сети се, че още държи портрета в ръката си, и го върна на полицата. — Да, много е забавна.

— Тази на Пол е правена веднага след сватбата ни с Ив. И тогава, и сега, не мога да го разбера що за момче е. Той ми е говорил за вас.

— Така ли? — Беше приятно изненадана и смутена. — Наистина ли?

— Да, не си спомням друг път да е споменавал някоя жена по име. Това е една от причините, поради която се зарадвах, че ще дойдете да ме видите. — Пристъпи към нея и пое ръката й в дланите си. Отблизо усмивката, покорявала няколко поколения жени, изглеждаше неустоима. — Хайде да седнем до огъня. А ето и чая ни.

Докато се настаняваха в две кресла с широки облегалки пред камината, влезе друга прислужница с количка.

— Искам да ви благодаря, че се съгласихте да ме приемете, и то през уикенда.

— Удоволствието е мое. Много ми е драго. — Освободи прислужницата с дружелюбно кимане и сам се зае да налива чая.

— Трябва да бъда в театъра до обяд за матинето, така че за съжаление не разполагам с много време. Лимон или сметана, скъпа?

— Лимон, благодаря.

— Опитайте от тези питки^[4]. Повярвайте ми, чудесни са! — Той си взе две и ги намаза обилно с мармалад. — Та Ив е забъркала страхотна каша с тази книга, а?

— Може да се каже, че предизвика грандиозен интерес и всякакви предположения.

— Много сте дипломатична, Джулия. — Отново й отправи обезоръжаващата си усмивка. — Надявам се, че ще си говорим на Джулия и Рори. По-удобно е.

— Разбира се.

— Как е моята прелестна бивша съпруга?

Макар да не биеше на очи, Джулия долови нотка на привързаност.

— Бих казала, че е все така прелестна. Споменава ви с най-топли чувства.

Той отпи от чая си и доволно изсумтя.

— Нас ни свързваше рядко приятелство, което се задълбочи след уталожването на страстта. — Засмя се. — Да не говорим, че към края на брака ни ми беше доста сърдита, и то с основание.

— Жените често „се сърдят“, когато им изневеряват.

Усмивката му бе ослепителна, също като на Пол, и Джулия неволно се усмихна в отговор. Прямите жени винаги го бяха очаровали.

— Скъпа моя, аз съм ненадминат познавач по въпроса как жените приемат изневярата. За щастие, приятелството ни оцеля. Все си мисля, че заслугата за това е предимно на Ив, защото страшно обича Пол.

— Не ви ли се струва странно, че бившата ви жена и синът ви са толкова близки?

— Никак. — Отхапа от една питка, докато говореше. Ядеше бавно и се наслаждаваше на всеки залък. На Джулия не й бе трудно да си представи, че и с жените се е отнасял по същия начин. — Откровено казано, не бях добър баща. Боя се, че просто не знаех как да се държа с порасналото момче. Докато е бебе, от време на време заставаш до люлката и му гукаш или буташ количката му из парка наперено и важно. За другите по-неприятни родителски задължения си имахме бавачка.

Без да се засегне, се подсмихна и я потупа по ръката, преди да долее топъл чай.

— Джулия, скъпа, не ме съдете прекалено строго. Аз поне, си признавам грешките. Театърът беше моят дом. Пол има злощастието да се роди в семейството на двама позорно себични и изключително надарени люде, които не умееха да гледат деца. А Пол беше ужасяващо будно дете.

— В устата ви звучи като обида, а не като комплимент.

Аха, рече си той и прикри усмивката си, попивайки устни със салфетката. Дамата е потресена.

— По-скоро по онова време момчето представляваше неразрешима загадка за мен. А Ив се държеше съвсем естествено с него. С изключително внимание, търпение и отзивчивост. Трябва да призная, че благодарение на нея ние с Пол взехме да се разбираме повече от преди.

Отново започваш да правиш преценки, Джули, смъмри се тя и се помъчи да се настрои обективно.

— Ще възразите ли, ако включа касетофона си? Така ще бъде по-точно.

Той се поколеба само няколко секунди и махна с ръка, че е съгласен.

— Не, разбира се. Всеки държи на точността.

Без да се суети, тя сложи касетофона в края на масичката за чай и го включи.

— Писано е доста за вас с Ив и Пол през първите години от брака ви. Получава се нещо като семеен портрет.

— Семеен. — Рори изпробва звученето на думата и кимна над чашата с чай. — Изглеждаше ми странно, но ние наистина бяхме едно цяло. Ив силно жадуваше семейство. Може би затова толкова й липсваше присъствието на малчугани. Или тъкмо по тази причина бе достигнала възрастта, когато самата й женска природа я караше да копнее за детски колички, пелени и ситненето на бебешки крачета. Дори ме убеди, че трябва да си имаме наше дете.

Тази нова и изненадваща информация слиса Джулия.

— Вие с Ив сте смятали да имате дете?

— Скъпа моя, Ив е царица да убеждава. — Той се изкиска и се облегна назад. — Крояхме планове и разработвахме тактиката като двама генерали на вражеската линия. Месец подир месец моята сперма воюваше с нейните яйцеклетки. Битките не бяха лишени от емоции, но така и не постигнахме пълна победа. Ив замина за Европа — за Франция, струва ми се, — за да се прегледа при някакъв специалист. Когато се върна, ми съобщи, че не може да зачене. — Остави чашата си. — Трябва да призная, че тя прие тази, доколкото ми е известно, ужасна за нея новина, мъжки. Без хленч, рев и клетви към Бога. Такава беше. Хвърли се с още по-голяма стръв в работата си. Знам, че е страдала. Спеше лошо и за няколко седмици изгуби апетит.

Обективна ли, запита се Джулия, докато се взираше в буйния огън? Никаква вероятност. Облада я безмерно състрадание.

— Не помислихте ли за осиновяване?

— Странно е, че го споменавате. — Рори присви очи, връщайки се в миналото. — На мен също ми хрумна този вариант. Не можех да гледам как Ив се измъчва. Освен това, да ви призная, Ив ме бе запалила да си имаме дете. Когато споделих идеята си с нея, тя притихна. Дори се сви, сякаш я бях ударил. Каза… — Как точно се изрази? „Рори, и двамата получихме по една възможност. Щом няма връщане назад, тогава защо не се постараем да гледаме напред?“

— Тоест?

— Предполагам, че намекваше за напразните ни усилия да се сдобием с дете и затова смяташе за по-разумно да продължаваме нататък. Така и направихме. По една случайност накрая се оказа, че всеки трябва да поеме по своя път. Разделихме се като приятели, дори обсъждахме възможността отново да се съберем в някой филм. — Усмивката му беше малко тъжна. — Кой знае, току-виж и това стане.

По всяка вероятност Ив бе проявила такъв интерес към историята около зачеването на Брандън — към момичето, забременяло случайно, — защото тя самата не е могла да забременее, разсъждаваше Джулия. Но Рори едва ли би могъл да й отговори на този въпрос. Затова отново насочи разговора към темата, в която той бе посветен.

— Бракът ви е бил смятан за изключително стабилен. Мнозина са останали неприятно изненадани, когато се е разтрогнал.

— С Ив се разбирахме идеално. Но рано или късно след всяко представление завесата трябва да падне.

— Значи не вярвате в думите „докато смъртта ни раздели“?

Той се усмихна лукаво с неотразимия си чар.

— Скъпа моя, вярвам и винаги съм вярвал в тях с цялото си сърце. Всеки път, когато ги изрека. За съжаление, сега ще трябва да ме извините. Театърът е най-придирчивата любовница.

Тя изключи касетофона и го прибра в куфарчето си.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, и за гостоприемството, господин Уинтроп.

— Рори — напомним той и взе ръката й, когато се изправиха. — Надявам се, че не се сбогуваме. Ще се радвам отново да поговорим. Утре театърът е затворен. Можем да продължим по-късно на вечеря.

— С удоволствие, стига да не попреча на плановете ви.

— Джулия, плановете на един мъж винаги подлежат на промяна, особено ако става дума за една красива жена. — Той поднесе ръката й към устните си.

Джулия му се усмихваше, когато вратите на всекидневната се разтвориха.

— Галантен както винаги — прозвуча гласът на Пол.

Рори задържа застиналата ръка на Джулия в своята и се обърна към сина си.

— Пол, каква чудесна изненада! Не е необходимо да те питам какво те води насам.

Пол гледаше Джулия право в очите.

— Не, наистина. Днес няма ли матине?

— Има, естествено. — Рори едва не се засмя с глас. За първи път виждаше в очите на сина си такъв безумен копнеж. — Тъкмо се сбогувах с тази очарователна дама. А сега, струва ми се, трябва да напусна строя и да ви осигуря два билета за представлението довечера. Много ще се радвам, ако дойдете.

— Благодаря. Аз…

— Ще дойдем — прекъсна я Пол.

— Чудесно. Ще ви ги изпратя в хотела, Джулия. А сега ви оставям в тези, без съмнение, изключително вещи ръце. — На път към вратата поспря до сина си. — Поне ми даде възможност да ти кажа, че притежаваш безупречен вкус. Ако не беше Лили, скъпи мой, нямаше да те оставя на мира, докато не ти я отнема.

Пол се усмихна кисело, но щом баща му излезе, усмивката му изчезна.

— Не ти ли се струва, че си измислила прекалено сложен начин да избягаш от мен, идвайки чак в Лондон?

— Върша си работата. — Напрегната и ядосана, тя грабна куфарчето си. — А ти не смяташ ли, че си измислил прекалено сложен начин да проведеш този разговор, проследявайки ме чак до Лондон?

— По-скоро неудобен. — Той прекоси стаята с лека стъпка, която напомняше на Джулия за опитен ловец, попаднал на следа. Заобиколи креслото и застана пред огъня до нея. Една цепеница изпращя и изхвърли сноп сърдити искри. — Защо не ми каза, че ще идваш при баща ми?

Забеляза, че думите му са премерени, както и походката. Спокойни и търпеливи. В резултат на това нейните бяха прекалено припряни.

— Не изглеждаше необходимо да ти съобщавам плановете си.

— Грешиш.

— Не виждам защо трябва да се допитвам до теб.

— Сега ще видиш защо. — Притегли я към себе си, впи устни в нейните и напълно я зашемети. Постъпката му беше толкова дръзка и неочаквана, че тя не успя да реагира. Едва смогна да си поеме дъх.

— Това не е…

Отново запуши устата й, заглуши думите й и замъгли разсъдъка й. От гърлото й се изтръгна стенание и тя изпусна куфарчето, за да го прегърне. В мига, в който чувствата я завладяха, усети, че е готова на всичко за него.

— Сега ясен ли съм?

— Замълчи — промълви тя и обви ръце около врата му. — Само замълчи.

Той затвори очи, развълнуван от начина, по който положи глава на рамото му. Жестът й и трогателната въздишка, която отрони, предизвикаха у него желание да я отнесе в някое тихо и безопасно кътче.

— Тревожиш ме, Джулия.

— Защото дойдох в Лондон ли?

— Не, защото те последвах по петите. — Отдръпна се от нея и погали бузата й с опакото на ръката си. — В „Савой“ ли си отседнала?

— Да.

— Тогава да вървим. Не бих искал някоя прислужница на баща ми да нахълта, докато те любя.

 

 

Леглото вдъхваше чувство на безопасност. Стаята беше тиха. Тялото й потръпваше сладостно под неговото и го опияняваше също като вино. Всяка въздишка, която изтръгваше от нея, влудяваше кръвта му. Беше оставил завесите дръпнати, напук на нея, за да вижда лицето й в светлината на слабото зимно слънце.

Не беше допускал, че може да съществува такова върховно удоволствие. То го облада от мига, когато внимателно и бавно съблече спретнатия делови костюм на Джулия и откри хлъзгавото й копринено бельо отдолу. Сърцето му заблъска, щом взе да го смъква сантиметър по сантиметър. Положи я върху леглото и тя се отпусна в ръцете му, крехка, загадъчна, съблазнителна и всеотдайна.

Пое го върху себе си, разкошната й влажна кожа се плъзгаше под неговата, дъхът й гъделичкаше ухото му, ръцете й го галеха нежно, после по-страстно, накрая необуздано. Усещаше желанията, разтърсващи тялото й, буйния възторг, когато ги утоляваше едно по едно.

Тя определяше темпото и в един момент така ускори ритъма, че се затъркаляха по леглото, вкопчени диво и обладани от неистова страст.

Леглото не беше вече безопасно място, а свърталище на безброй опасни наслади. Стаята не бе тиха, а кънтеше от нашепнати желания и сподавени стонове. Навън слънцето се скри и дъждът ливна като из ведро. В стаята нахлу сумрак и той я облада с бясно, безразсъдно настървение, което се опасяваше, че никога не ще успее да усмири.

Дори когато лежаха притихнали и се вслушваха в дъжда, притиснати един до друг, той продължаваше да чувства леките му набези.

— Трябва да се обадя на Брандън — прошепна Джулия.

— Хмм. — Пол се отмести, долепи тяло до нейното и взе гърдите й в шепите си. — Хайде, върви.

— Не, не мога… Не мога да му се обадя, когато…

Той се засмя и я ухапа по ухото.

— Джули, телефонните услуги са слухови, а не визуални.

Беше й все едно, че се държи глупаво, но поклати глава и се отскубна от него. — Не, наистина не мога. — Погледна към халата си, метнат върху облегалката на един стол на метър от нея. Пол забеляза изражението й и се засмя.

— Да си затворя ли очите?

— Не, разбира се. — Но не й беше лесно да отиде дотам и да го облече, като знаеше, че я наблюдава.

— Много си сладка, Джулия.

Препаса халата, забила поглед в ръцете си.

— Ако с това искаш да ми кажеш, че съм простодушна…

— Сладка — повтори той. — Имам предостатъчно самолюбие, за да се чувствам доволен, че не си свикнала да изпадаш в подобни положения с мъже. — Изпита непреодолимо желание да я попита защо е така, но успя да го потисне и обърна очи към дъжда, който плющеше в прозорците. — Мислех да те поразведа из Лондон, но днес като че ли не е най-подходящият ден за това. Да отида ли в другата стая и да поръчам нещо за обяд?

— Добре. Ще провериш ли дали не са оставени някакви съобщения за мен?

Изчака го да си обуе панталоните и едва тогава позвъни по телефона. След десет минути отиде в хола и завари Пол застанал до прозореца, потънал в собствените си мисли. Направи една голяма, според нейните представи, крачка и се приближи до него, обви ръце около кръста му и притисна буза о гърба му.

— В Ел Ей е двадесет и пет градуса и грее слънце. „Лeйкърс“ са загубили от „Пистънс“ и Брандън е ходил в зоологическата градина. Къде си се отнесъл?

Покри ръцете й със своите.

— Стоях и се чудех защо винаги се чувствам чужд там, където съм се родил. Някога живеехме на Итън Скуеър и както разправят, бавачката ми често ме е водила на разходки в Хайд Парк. Не мога да го усетя. Знаеш ли, че не съм написал нито една книга, в която действието да се развива тук? Всеки път, когато дойда, очаквам, че нещо ще се обърне в мен и ще си припомня.

— Не е чак толкова важно. Аз пък дори не знам къде съм се родила.

— Не те ли вълнува?

— Не. Е, понякога да, заради Брандън. — Прииска й се да го усети и потърка буза в гърба му. Температурата на кожата му се бе нормализирала, но от допира й отново се повиши.

— Иначе рядко се сещам за това. Обичах родителите си и те ме обичаха. Искаха ме. — Той поднесе върховете на пръстите й към устните си и жестът му я накара да се усмихне. — Предполагам, че това е най-голямата утеха за осиновеното дете — че са го искали много силно, докрай. Тази връзка може да се окаже по-здрава от всичко.

— Струва ми се, че при нас с Ив е същото. Преди да стана на десет години и тя да се появи в живота ми, аз не знаех какво е да си желан. — Обърна се, за да вижда лицето й. — Не съм сигурен дали ще ме разбереш, но преди да те срещна, не бях изпитвал истинско желание.

Думите му я разтърсиха, разкрепостиха душата й и я накараха да се изпълни с копнеж. Не толкова докосването му или желанието му, а тези простички слова срутиха всички прегради.

— Аз… — Тя се отдръпна. Макар че ясно виждаше какво става с нея, страхът й не беше намалял. — Смятах… надявах се — поправи се, — след като разбрах, че може да се сближим по този начин, да съумея да се справя с положението, както биха се изразили мъжете.

Притеснен, той пъхна ръце в джобовете си.

— Тоест?

— Ами, с повече нехайство. Да се наслаждаваш на физическото съприкосновение, без да се затормозяваш, като влагаш чувства и надежди.

— Разбирам. — Наблюдаваше движенията й. Явно не само той се притесняваше. Джулия не можеше да стои на едно място, когато беше напрегната. — Според теб, аз така ли се отнасям?

— Не знам. Говоря само за себе си. — Наложи си да млъкне и да се обърне с лице към него. Ако стояха в двата края на стаята, щеше да й е по-лесно. — Исках да приема тази връзка такава, каквато е, и да й се наслаждавам без излишни заблуди. Хубав секс между двама възрастни, които се привличат. — Помъчи се да си поеме безшумно дъх и да го изпусне бавно. — Освен това, държах да се уверя, че когато всичко свърши, ще мога да се измъкна невредима. Проблемът е, че не съм в състояние да го направя. Още щом те зърнах тази сутрин, взех да си мисля колко много съм копняла да те видя, колко си ми липсвал, колко ми е било мъчно, че се разделихме сърдити.

Млъкна и изправи рамене. Той се усмихваше насреща й и се поклащаше на пети. Още малко и щеше да започне да подсвирква.

— Ще ти бъда благодарна, ако махнеш това самодоволно изражение от лицето си. Това не е…

— Аз те обичам, Джулия.

Тя се вцепени и се отпусна върху облегалката на близкото кресло. Дори да я беше ударил в слънчевия сплит, нямаше да успее да й изкара въздуха така бързо.

— Ти… ти трябваше да ме изчакаш да свърша и тогава да кажеш, примерно, че си благодарен за всеки изживян миг или нещо подобно.

— Съжалявам. Да не мислиш, че се метнах на конкорда само с чифт бельо единствено да прекарам следобеда в леглото ти?

Изтърси първото, което й хрумна.

— Да.

Смехът му прозвуча спонтанно и гръмогласно.

— Вярно е, че те бива, Джули, но не чак дотам.

Не знаейки как да реагира, тя вирна брадичка.

— Преди малко каза, всъщност, по-скоро изстена, че съм страхотна. Да — заяви тя и скръсти ръце. — Така беше. Страхотна!

— Сериозно? — Бог му бе свидетел, това беше самата истина. — Е, не е изключено. Но дори и заради най-страхотния секс пак не бих зарязал книгата си на такъв труден етап. Освен, най-много за час-два.

С това явно целеше да я постави на мястото й.

— Тогава защо, по дяволите, дойде?

— Когато си разярена, очите ти потъмняват като сажди. Сравнението не е особено ласкателно, но е точно. Дойдох — продължи той, преди на нея да й хрумне подобаващ отговор, — защото се тревожех за теб, защото бях бесен, че си тръгнала без мен, защото искам да съм с теб, ако ти се случи нещо. И защото толкова много те обичам, че не мога да дишам без теб.

— О! — С това наистина успя да ме постави на мястото ми, каза си тя. — Това не биваше да се случва. — Отново се изправи и взе да крачи напред-назад. — Всичко бях изчислила логично, разумно. Не биваше да постъпваш така с мен.

— Как?

— Да ме караш да чувствам, че не мога да живея без теб. Дявол да го вземе, Пол, не знам какво да правя!

— Какво ще кажеш за това? — Пресрещна я насред път и почти я вдигна във въздуха. Целувката му свърши останалото. След кратка, решителна съпротива тя се предаде.

— Обичам те. — Държеше на думите си, както и на него. — Не знам как да се справя с това обстоятелство, но наистина те обичам.

— Вече с нищо няма да се справяш сама. — Отдалечи я достатъчно от себе си, за да може да се убеди, че говори напълно сериозно. — Разбираш ли, Джулия?

— Нищо не разбирам. А може би в момента не е и необходимо.

Доволен от отговора, потърси устните й. Чукането на вратата накара и двамата да въздъхнат.

— Мога да отпратя сервитьора.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не. Изведнъж усетих, че умирам от глад.

— Поне шампанското, което поръчах, няма да отиде на вятъра. — Целуна я веднъж, после още един път, по-продължително, ала чукането се повтори.

Щом Пол отвори, Джулия видя, че е поръчал и цветя, десетина бледочервени неразцъфнали рози. Измъкна една от вазата и я задържа до лицето си, докато траеше поднасянето на обяда им.

— Има две съобщения за вас, госпожице Съмърс — каза сервитьорът и й подаде пликовете.

В това време Пол подписа разписката.

— Благодаря ви.

— Приятен обяд — пожела той и весело се усмихна на бакшиша.

— Изглежда страшно упадъчно — подхвърли Джулия, щом останаха сами. — Шампанско, любовна интрига, цветя посред бял ден в хотелска стая. — Изсмя се, когато тапата изгърмя. — Харесва ми!

— Тогава трябва да го превърнем в традиция. — Пол вдигна вежди, докато пълнеше чашите. — Билетите за довечера?

— Да. Първи ред, в средата. Как ли е успял?

— Баща ми може всичко, каквото поиска.

— Хареса ми — продължи Джулия и разкъса втория плик. — Рядко се случва човек да отговаря на представата, изградена за него. Очарователен, изтънчен, секси…

— Моля те.

Смехът й бе приглушен, възторжен и заразителен.

— Твърде много си приличате, за да го оцениш. Наистина се надявам, че…

Гласът й пресекна и тя пребледня като платно. Пликът падна на пода, докато се взираше в листа, който държеше в ръката си.

„Злото не се поправя със зло.“