Сесили фон Зигесар
Дръзката (21)

21

Бухалът от „Уейвърли“ не се страхува от стари спомени

— Е, какво е да делиш стая с момиче, което ти е откраднало гаджето? — попита Бени Кънингам и отвори вратата на „Дъмбъртън“ 303. Запъти се към шкафчето на Джени и набързо прегледа нещата върху него. Отвори порцеланова кутийка с формата на пеперуда и извади висящите обици на Джени без особен интерес, а после взе шишенцето парфюм „Еуфория“ на Келвин Клайн и пръсна малко във въздуха.

Кели завъртя очи от досада и затвори вратата зад себе си. Бени си падаше малко клюкарка — обожаваше детайли за проблемите на всеки, изслушваше ги с интерес и съчувствие, а после даваше по някой абсолютно нежелан и безполезен съвет. Кели си прекарваше чудесно сама горе на покрива, потънала в самосъжаление, и пушеше от ароматните цигари, които пазеше в чекмеджето си само за специални случаи. Харесваше й как лютят на устните и как замайват главата, но заради астмата не си позволяваше да ги пуши често. После обаче Бени се беше домъкнала при нея, със „специална“ цигара, свита за нея от Алън Сейнт Жирар (благодарение на „билковата“ ферма на родителите му във Върмонт). Сега, когато съзнанието й беше свободно и бродеше наоколо с ефирна лекота, Кели почувства как емоциите се надигат в нея и заплашително напират да се излеят през устата й.

— Не е лошо — Кели легна на леглото си и затвори очи. Искаше всички на света да изчезнат. Да бъде сама, просната върху пясъка на тропически плаж, а слънцето да гали голата й кожа. Да слуша шума на разбиващи се вълни, вместо клюкарските брътвежи на Бени Кънингам.

— Нима? — невинно попита Бени и се огледа в огледалото. Беше облечена в цветна блуза с избродирано пъстро колибри на гърдите и къса дънкова пола, взети назаем от гардероба на някакво по-голямо момиче от втория етаж. Идеално разделената й на път коса беше прибрана в две плитки и Кели заключи, че целта й е била да докара образ на невинно съседско момиче. — Защото не изглежда така.

— Остави ме на мира, по дяволите — Кели се изправи на лакти. С доволство отбеляза, че коланът на дънките дори не допира корема й. — Хората не могат да бъдат откраднати. Това е само един удобен мит, с който всички оправдават проблемите във връзките си.

Бени се обърна, за да разгледа задника си в огледалото и се усмихна на собственото си отражение.

— Моля те, стига… всички видяха как Джени му се нахвърли.

— Това не е вярно.

— Естествено, че е. Преследваше го от ден първи.

— Аз ги помолих да флиртуват един с друг… за да ме измъкнат от неприятностите с Дисциплинарната комисия.

Това с положителност беше едно от най-глупавите неща, които бе правила. Непосредствено преди целуването с Хийт Феро, разбира се. Два пъти.

— И какво от това? Помолила си ги да флиртуват един с друг, а не да се влюбват — Бени взе гланца за устни на Кели и без да пита го нанесе върху устните си в тъмночервен цвят.

Кели поклати глава и осъзна, че казва точно това, което мисли.

— Ти не разбираш. Нищо не може да застане между двама души, ако връзката им е стабилна. — Тя потри очите си с ръце. — Нещата между мен и Изи не бяха наред. И това е всичко.

— О, колко зряло от твоя страна — Бени очевидно не беше впечатлена.

Кели въздъхна. Беше й коствало много да стигне до тази истина. Толкова дълго беше ядосана на Джени. Беше най-лесно да обвинява циците на Джени или пък сладкия й характер, но сега всичко това вече й изглеждаше глупаво. Ако Изи беше влюбен в Кели, никой на света не би могъл да го откъсне от нея. И точно това й беше най-трудно да приеме.

— Няма значение. Трудно е — тя почувства, че сълзите й напират. — Той ми липсва.

— Ооо, миличка — Бени се обърна към нея. — Искаш ли прегръдка?

— Някой друг път — Кели се отдръпна от нея и отиде до прозореца. Бени наистина я изнервяше. Нуждаеше се от нови приятели. — Защо не слезеш долу? Ще дойда след минута.

— Имаш нужда от още душевно самопречистване?

— Майната ти — почти през смях каза Кели. Бени твърде често изпитваше затруднения да остане сериозна, особено след като се е напушила. — Искам да си сменя обувките.

— Ще ти запазя малко бира — изчурулика Бени и трясна вратата зад себе си.

Кели се намръщи — това беше един от онези дни. И разговорите за Изи, нито пък мислите за него, не правеха тези дни по-лесни. Стараеше се да го забрави, наистина. Но след вечерята в петък; след начина, по който Изи я бе гледал в очите, тя не спираше да се надява, че може би им предстои втори шанс. Ето, после и съобщението му… съвсем я беше убедило, че не си въобразява и че може би Изи също се разкъсва от вътрешни колебания.

Не знаеше дали иска да го види или не. Всичко това беше прекалено нелепо.

Но знаеше, че обувките вече ужасно й убиват и че никой не би изпитал и грам щастие, докато е с отекли крака. Тя стана, приближи се тромаво до гардероба и отвори вратата.

— Аааиииеее! — Кели изпищя и отскочи назад, когато отвътре блесна светлина. Какво, мамка му, беше това?

В дъното на гардероба, скупчен върху кутии с обувки, между дрехи, паднали от закачалките си и до торбата й с мръсно пране, имаше човек. Човек с жълта пластмасова каска и ослепяващ фенер, закрепен отпред. Изи Уолш.

— Изи! — тя едва си пое дъх. — Какво, по дяволите, правиш тук? — Умът й бързо прехвърли нещата, които си бяха говорили с Бени. Като че ли нямаше от какво да се срамува, но въпреки това се изчерви. Ушите на Изи стърчаха леко изпод каската.

— Крия се — прошепна той. Така свит на пода и с тази каска, смешно кацнала върху главата му, приличаше на малко дете. На петгодишно момченце, което тъкмо е открило най-идеалното място за игра на криеница и чака търпеливо някой да го намери.

Е, разхвърляният й гардероб не беше точно самотният плаж, за който Кели бе мечтала, но изведнъж вече нямаше друго място на света, на което тя искаше да бъде, освен там, на дъното му, заедно с Изи Уолш. Тя събу високите си златисти сандали и стъпи боса в гардероба, с леко треперещи колене. Затвори вратите зад себе си и се изкикоти. Изи разбута някакви дрехи настрани, полагайки усилия да й разчисти място за сядане. Тя се настани до него.

— Такъв си смешник — каза Кели, докато Изи правеше с пръсти сянка на птица върху затворената врата на гардероба под светлината на фенера. Тя се засмя; дълбок, искрен смях от дъното на душата й. Пет секунди с Изи, и вече беше безметежно щастлива. Както преди. Изи подуши въздуха и отбеляза:

— Тук мирише на молци.

Кели прикри очите си с ръка.

— Можеш ли да изключиш това? След малко ще ослепея.

Изи се помота с каската около минута, преди да потънат рязко в тъмнина. Стана някак по-тихо, сякаш мракът беше потушил и шумовете заедно със светлината. Кели спря да чува дори и музиката от партито долу — само звука от собственото си дишане. И това на Изи.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти — прошепна Кели. После се засмя и той й отвърна със същото. Беше толкова абсурдно. Кели почувства, че подгъвът на някаква рокля гъделичка челото й и се разсмя още повече. Пожела си времето да спре и да остане завинаги с Изи в гардероба. Само те двамата и никой друг. Беше съвършено — така, както е. После се целунаха и стана още по-съвършено.

OwlNet Instant Message Inbox

BennyCunningham: Къде, по дяволите, ни отиде купонът?

RyanReynolds: Мислехме, че идва учител. Лон и аз сме под леглото на някаква луда мацка и чакаме да бъдем спасени.

BennyCunningham: Колко уютно… можеш ли да направиш снимка?

RyanReynolds: Може би по-късно, ако се присъединиш към нас.

BennyCunningham: Отговорният бухал никога не изоставя бухалите, с които дружи.

RyanReynolds: Алилуя!