Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Това момиче (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reckless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17
Разпознаване и корекция
karisima (2017)

Издание:

Сесили фон Зигесар. Дръзката

Американска. Първо издание

ИК „Пан“, София, 2011

Корица: Олег Топалов

ISBN: 978-954-660-092-9

История

  1. — Добавяне

О, каква фина паяжина плетем, когато научим се да мамим!

Сър Уолтър Скот

1

Един бухал от „Уейвърли“ не се целува с момчета на публично място

Студен сив дъжд се стелеше по високите стъклени витрини на студиото по приложни изкуства. Вместо да се концентрира върху огромния празен лист пред себе си, Джени Хъмфри установи, че размишлява върху любовната сцена от филма „Мач пойнт“, в която Джонатан Рийс Майърс почти погълна главата на Скарлет Йохансон, докато двамата бяха навън сред полята, под дъждовното небе. Естествено, ако зависеше от Джени, тази сцена щеше да включва сексапилния Изи Уолш, а в главната роля, разбира се, щеше да е самата тя. И определено щеше да е лято в английската провинция, а не леденостуден есенен ден в северен Ню Йорк. Да, Изи Уолш от Академията „Уейвърли“… който съвсем случайно е настоящото й гадже.

Миналата седмица г-жа Силвър, преподавателката им по приложни изкуства с вечно щръкнала във всички посоки коса, беше поканила Джени, Изи и Алисън Куентин да се запишат в курса по Рисуване на човешко тяло, всяка сряда следобед. Беше ги дръпнала встрани след часа по портретистика и с горд глас, придружен от искрици в сините очи, окръжени от бръчки, им беше заявила: „Вие сте моите звезди.“ После им обясни, че с участието си в групата ще получат възможност да усъвършенстват познанията си за човешкото тяло и да развият още повече впечатляващия си талант. Джени беше във възторг — нима не е абсолютно ласкателство да бъдеш избран от целия си клас само няколко седмици след започване на учебната година и да ти бъде казано, че притежаваш талант? А и мисълта за повече време, прекарано с Изи, никак не беше лоша, честно казано.

Когато пристигна в арт студиото, веднага след обяда, Джени се настани близо до вратата. В центъра на помещението беше разположен висок подиум, върху който имаше един-единствен стол. Бюрата бяха наредени в полукръг около импровизираната платформа. Очите й преминаха през присъстващите, с надежда да зърнат неустоимите тъмни къдрици на Изи Уолш. Разпозна някои от учениците: Паркър Дюбоа, третокурсникът от Франция (или Белгия?), вече популярен сред женското съсловие; високата индийка от отбора им по хокей на трева; едно момиче, което двете с Брет наричаха Момичето в черно. Най-накрая забеляза и Изи, седнал в дъното на стаята, до хранилището за материали. Очевидно я бе наблюдавал през цялото време и сега й помаха с ръка, от което сърцето й запърха. Не, че не беше пърхало и преди това.

В моментите, в които не мечтаеше, зареяна през мокрото от дъжда стъкло навън, Джени си мислеше, че двучасовият урок по Рисуване на човешкото тяло е всъщност едно прекрасно предизвикателство. На всеки пет минути г-жа Силвър молеше различен ученик да се качи на подиума и да позира според указанията й. Напълно облечен, разбира се. Нямаше нищо притеснително в задачата, но въпреки това Джени се потискаше от перспективата целият клас да рисува гигантските й гърди. За щастие, не беше сред помолените, но пък Изи беше. Г-жа Силвър го накара да седне на стола и да се наведе, все едно връзва обувките си. Джени тутакси си каза наум, че би го рисувала далеч по-успешно, ако е без риза. Преди да свърши часът, г-жа Силвър обиколи стаята и подбра най-добрите скици за деня (на Изи, на Паркър и на Момичето в черно), които щяха да бъдат представени на петъчното ученическо изложение, което пък съвсем неслучайно съвпадаше с годишната среща на Управителния съвет на „Уейвърли“.

Когато учениците излязоха, установиха, че вятърът навън се е развихрил почти до ураган. Джени остана доволна от решението си да обуе пъстрите гумени ботуши на цветчета „Джефри Кемпбъл“ — впечатляващо красиви, но и практични. В модното списание, с което уби един дъждовен следобед в библиотеката на „Уейвърли“ (вместо да зубри латинските спрежения), пишеше, че било много полезно за психиката да носиш ярки и цветни неща в отвратителните мокри дни. Тя взе този съвет присърце и го използва като оправдание за инвестицията в скъпите гумени ботуши и в червения дъждобран „Бенетон“, който намери онлайн и който, въпреки че беше детски размер и й беше възтесен в гърдите, я караше да се усмихва. В случай, че изобщо имаше нужда от друг повод да се усмихва. Джени стана и свали презрамките на училищната чанта от облегалката на стола си.

— Не забрави ли нещо? — чу тя нисък глас зад себе си и усети нежно сръчкване в гърба.

Завъртя се и застана лице в лице с Изи, размахал заплашително пред нея бледорозовия й чадър като шпага за фехтовка.

— Искаш го назаем? — попита Джени и отстъпи, за да направи място на останалите ученици да излязат.

— Ами… не, благодаря, не е точно мой цвят — отвърна Изи и пусна сака си на земята, за да навлече униформеното червено-кафяво сако с емблема на „Уейвърли“. Според правилника на Академията, който Джени ревностно изяде с кориците, преди да постъпи в пансиона и да осъзнае, че всъщност никой не го взема насериозно, всички униформени сака трябва да бъдат в „подходящо поддържано състояние“. Каквото и да означава това. Джени беше сигурна, че сакото на Изи — постоянно измачкано, с протрити ръкави и полуотлепена емблема — не би се вписало в изискванията на правилника.

— Не бъди толкова сигурен. Изглеждаш добре в керемидено, а в кръглата палитра на г-жа Силвър то е само няколко нюанса след розовото — пошегува се тя и взе чадъра си.

— А ти пък изглеждаш добре във всички цветове — конспиративно прошепна Изи, навеждайки се към нея. Джени се прокашля леко, за да разсее глуповатата доволна усмивка, която се канеше да превземе лицето й. — Но най-много ти отива черно от въглен по бузите — Изи сложи ръка ниско на гърба й и я поведе извън студиото.

— Какво?? — тя се взря в отражението си върху една от витрините със скулптури, наредени по коридора. Имаше голямо черно петно върху дясната буза. Чудесно. Ето я нея, прекарала часове, бленувайки за романтична среща насаме с Изи в празното арт студио, докато той се е чудил единствено кога ли тя ще забележи най-сетне мръсотията върху лицето си. Джени бързо грабна кърпичка от джоба на дънките си и започна да се трие. Трябваше да я навлажни малко, но за нищо на света не би я наплюнчила пред Изи. Гадост. Сви рамене и храбро прекрачи прага навън, към бурния следобед. „Дъждът ще го отмие“, помисли си тя. Разтвори чадъра и го вдигна над главите им, докато двамата слизаха по стълбите на сградата по изкуства.

— Накъде си сега? — попита Джени. Вървеше на пръсти, за да остави достатъчно разстояние между главата на Изи и чадъра. Макар че вече усещаше щетите от влагата върху къдриците си, тя не можеше да не признае очарованието на хладния, напоителен дъжд. Дворът на „Уейвърли“ изглеждаше забележително, както винаги — тревата грееше в неестествено зелено, а искрящите червени и оранжеви багри на дърветата се обгръщаха от искряща сивкава мъгла. Пейзаж като от пощенска картичка. Картичка, в която Джени живееше.

Изи потупа предния джоб на тениската си в бяло и кафяво райе, която беше толкова износена, че след още някое и друго пране вероятно щеше да се разпадне. Джени изпита спонтанен порив да прокара ръце върху гърдите му… за да усети материята на тениската, много ясно.

— По-добре да отида до конюшните и да проверя как е Кредо. Тя се плаши от дъжда.

— Почерпи я с един морков от мен!

Денят, в който Джени се запозна с кобилата на Изи — Кредо — беше също и денят, в който язди за първи път. И в който целуна Изи Уолш за първи път. Времето в „Уейвърли“ наистина лети! Едва преди десетина дни Изи се бе прибрал по-рано от бостънското парти на „Кафе Съсайъти“ — тайния клуб на Тинсли Кармайкъл — след което я бе измъкнал от леглото, за да посрещнат заедно залеза върху скалите. Говориха си, целуваха се, прегръщаха се. Беше… божествено. Едно от онези неща, които не очакваш да ти се случат в този живот. Особено ако си ниската, ужасно къдрава и ужасно едрогърда второкурсничка Джени Хъмфри.

Изи се усмихна надолу към нея и подритна една от лампите в тревата, предназначени да осветяват декоративно подрязаните в най-различни форми храсти, обрамчили ъгъла на сградата.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той, а по закачливо-срамежливото му изражение Джени отгатна, че в мислите си той гали и някой друг в конюшните, освен Кредо. Тя завъртя игриво чадъра над главите им. Още един дъждовен следобед, прекаран с Изи в конюшните… в пълно усамотение? Звучеше прекалено изкушаващо. Джени поклати бавно глава и отвърна:

— Знаеш, че бих дошла с удоволствие, но може би не днес. Имам гигантско домашно по английски за петък и наистина трябва да се уединя с лаптопа си в библиотеката за известно време.

Не искаше да звучи като пълно дърво, но в момента се радваше на добри оценки в училище и държеше да не изостава. Джени сложи свободната си от чадър ръка върху китката на Изи. От допира до кожата му усети прилив на адреналин, все едно е отново на спортния терен и тъкмо отбелязва първата си точка срещу отбора на противника. Един момент… отказва на Изи, за да отиде да учи! Да не би да е откачена?

— Предполагам, че мога да почакам — Изи отново заложи на неустоимия си кентъкски акцент, — ако много настояваш.

Тъмносините му очи срещнаха погледа на Джени и по гърба й сякаш премина ток, който се спусна чак до върха на дръзките гумени ботуши.

— Ще си измислим нещо наистина яко за този уикенд — обеща Джени, докато вървяха по чакълестата пътека към общежитието „Дъмбъртън“, — ще отидем да яздим в петък и после да вечеряме някъде. Може дори да пробвам лек тръс този път, а?

— Отлично! — ухили се Изи. — Ще предам на Кредо, че вече си готова за предизвикателства.

— Не, не съм! — извика Джени и с бедрото си избута Изи изпод чадъра навън, към бурята.

— Последния път предизвикателствата бяха предостатъчни.

Изи се шмугна отново при нея и я обгърна с ръка:

— Тогава да те изпратя до стаята?

Самото споменаване на думата „стая“ я накара да се скове. Причината за нейната ученолюбивост се криеше частично (или дори изцяло) в ужаса й от хипотетичната възможност да остане насаме с новата си съквартирантка, Кели Върнън. Дори старата прашна библиотека й се виждаше по-приятна алтернатива.

Отначало Джени делеше четворна стая в общежитието с Кели, Тинсли и Брет Месършмид, но след като Кели и Тинсли бяха заловени да се промъкват в „Уейвърли“ след тайното парти в президентския апартамент на „Бостън Риц-Брадли“, декан Меримаунт ги раздели. Първата седмица след преместването на Брет и Тинсли на долния етаж, от стая 303 в стая 121 на „Дъмбъртън“, беше най-кошмарната в живота на Джени. По-конфузна дори и от седмицата на първия й цикъл, когато беше на къмпинг с баща си в пустошта на Върмонт и се наложи да носи древните, подобни на памперс превръзки, които се продаваха в близкия магазин. Кели притежаваше таланта да гледа Джени по един особено унизителен начин, с който сякаш не само я игнорира, ами й внушаваше, че не съществува изобщо. Може би това помагаше на Кели да преодолее факта, че новата й съквартирантка е завладяла сърцето на старото й гадже. Дали се е случило с лоша умисъл или пък не, нямаше никакво значение за нея. Важно беше само, че се е случило.

Една вечер Джени се беше прибрала от библиотеката и бе заварила Кели да прибира току-що изпраните си и изгладени дрехи в гардероба (много богатите ученици в Академията даваха прането си в локалното химическо чистене и Джени се чувстваше като истински плебей, задето все още използва пералната машина с монети на приземния етаж). Забеляза, че дългата й руса коса с ягодовочервени кичури е скъсена до раменете и оформена на елегантни пластове. След известно колебание, беше казала: „Уау, косата ти изглежда супер!“ и действително си го мислеше. Но Кели само се прозина отегчено и заоглежда зъбите си в огледалото за следи от червило. Единственият път, в който фактически й проговори от бостънския уикенд насам, беше доста неприятен, меко казано. „Това нова рокля ли е?“, бе попитала Джени един следобед. Както обикновено, не очакваше отговор, защото, в крайна сметка, въпросът беше напълно безсмислен — откак се раздели с Изи, всичките дрехи на Кели бяха нови. Разкъсани опаковки с лого на скъпи магазини се трупаха на купчини в боклука всеки ден, а до гардероба й се издигаше планина от неотворени кутии с обувки „Мисони“ и „Майкъл Корс“. Само че тогава Кели се бе обърнала — след всяко нейно движение косата й падаше на мястото си така идеално, сякаш е родена с тази прическа — и царствено беше отвърнала: „Да. И ако имаше някакъв шанс да ти стане, бих се притеснила сериозно да не ми откраднеш и нея.“ След това се изнесе от стаята и остави Джени със зяпнала уста.

Ето защо Джени реши да се махне от очите на Кели, за да й осигури пространството, от което се нуждае. Изгради си навик да става рано сутрин, да взема душ, да се облича и да изчезва навън, още преди Кели да е свалила алената си копринена маска за очи и да е станала от леглото. Този разбойнически начин на живот обаче се оказа доста изтощаващ и Джени вече започваше да се уморява от усилията си да отгатва кога Кели ще напусне стаята, за да може да се вмъкне тя.

— Добре ли си? — Изи вдигна яката на сакото си, за да се защити от плющящия дъжд.

Капките трополяха върху върховете на ботите му „Док Мартенс“ с неопределен цвят. Черни? Бордо? Или просто мръсни? Един прокъсан жълт конец се отдели от подметката им и се провлачи в калта, когато той зарови крак в камъчетата по алеята. Дори обувките му бяха сладки.

— Мисля, че да — Джени внезапно свали чадъра си и вдигна лице към дъждовното небе, за да позволи на капките да се разлеят върху кожата й. Ню Йорк й липсваше, съвсем малко. Новите гумени ботуши щяха да са просто идеални за цапане в локвите, които сигурно точно в този момент се оформяха пред дома й между „Уест Енд Авеню“ и „Улица 99-та“.

Изи като че ли нямаше нищо против неочаквания душ. Той пристъпи по-близо до нея и когато тя се обърна, видя срещу себе си очите му, проблясващи между дъждовни капки и под прогизнали къдрици, напластени върху челото му.

— Ти си толкова невъобразимо готина! — Изи се наведе към нея и нежно потри мокрия си нос о нейния, преди да я целуне.

Истината беше, че ако сега се наложи Джени да гледа Изи с друго момиче, със сигурност би се почувствала като Кели. Не можеше да я упрекне. Независимо от великолепната си нова прическа и модерните си нови дрехи, Кели все още страдаше за Изи, но Джени не можеше да й помогне. Изи беше страхотен и ако трябваше да загърби приятелството си с Кели, за да е с него, то тогава нека бъде така. Той определено заслужаваше подобна жертва.

— Звъниш — измърмори меко Джени, след като усета вибриращия през джоба на сакото му телефон.

— Нищо не чувам — усмихна се Изи, обгърна я през талията с двете си ръце и я придърпа отново към себе си.

— Ами ако е нещо важно?

— По-важно от това в момента? — промърмори той. — Не е възможно.

Те останаха така цяла вечност, целувайки се под дъжда, пред стълбите на „Дъмбъртън“. Джени се бе качила на най-долното стъпало и въпреки това трябваше да повдига брадичката си, за да погледне Изи в очите. За милионен път прогони мисълта, че за Кели е било много по-лесно да го целува, защото беше поне двайсет сантиметра по-висока от Джени. И все пак… ако Джени не успяваше да се въздържи от спонтанни мисли за Кели и Изи, въпреки че е тази, която е с него в момента, би могла само да предполага как се чувства Кели. Дали не беше по-добре да си имала Изи веднъж и да си го изгубила, отколкото да не си го имала никога?… Джени не беше сигурна, но и нямаше желание да разбере.

 

 

OwlNet instant Message inbox

АлънСтЖирар: Тъкмо видях декан Меримаунт — пиеше чай, един доста напрегнат чай, с г-ца Роуз. Тя ли е мацката, с която сте го хванали да палува в „Риц“?

ТинслиКармайкъл: Много си сладкодумен, но не, не е тя.

АлънСтЖирар: Ма що не кажеш коя е, да го вземат дяволите?

ТинслиКармайкъл: Щото тайните струват повече от клюките, глупчо. А и имам предчувствието, че това инфо ще ми бъде от полза някога.

АлънСтЖирар: Нещо мръсно за мен знаеш ли?

ТинслиКармайкъл: Ха. Само ако имаше идея… Просто стой на моя страна, котенце.