Хенри Дейвид Торо
Есенни багри (7)

Аленият дъб

Принадлежащ към дървесен вид, забележителен с красивата форма на листата си, според мен аленият дъб надминава всички останали дъбове по пищната и дива красота, с която са изрязани листата му. Съдя за това по дванадесетте разновидности, които познавам, както и по рисунки, които съм виждал на много от останалите.

Застанете под такова дърво и погледнете на слънцето колко изящни са очертанията на листата му — всъщност само няколко остриета, излизащи от централната жилка. Сякаш двойни, тройни, четворни кръстове. Те са далеч по-безплътни от най-дълбоко изрязаните дъбови листа. В тях се съдържа толкова малко листна terra firma^[2], че сякаш се разтапят на светлината и пропускат погледа ни. Листата на най-младите дървета, също като тия на вече израслите дъбове от другите разновидности, стоят по-плътни, просто очертани и някак тежки, докато високо по възрастните алени дъбове листният въпрос се оказва разрешен. Все по-нагоре и по-нагоре, все по-ефирни и леки, с всяка година отърсващи се от своята земност и постигащи все по-голяма близост със светлината, накрай тия листа съчетават възможно най-малкото количество земна тъкан с възможно най-голямата съсредоточеност на небесни въздействия. Ръка в ръка те танцуват със светлината, заизвивали я в изумителни вихри — подходящи партньори за въздушните салони. Така са се слели с нея, че при цялата им изящност и лъскавина е трудно да се каже кое в тоя танц е листо и кое — светлина. А когато не повява ветрец, застиват в прекрасна рисунка по прозорците на гората.

Отново ме поразява красотата им, когато месец по-късно те плътно покрият земята в гората, едно връз друго натрупани под нозете ми. Вече са кафяви в горната си част и лилави — в долната. С едрите си дълбоки вдатини, достигащи почти до средата и едва оставящи място за тъкан помежду, те сякаш подсказват, че са създадени от евтин или пък изключително обилен материал, щом като толкова много е могло да се изреже. Напомнят също тъй отпадъци, останали след като другите листа са били изрязани по шаблон. И наистина както са нападали сега едно връз друго, приличат ми на купчина изрезки.

Вземете едно от тия листа у дома си и на спокойствие край огнището внимателно го разгледайте това е шрифт, какъвто в Оксфорд не познават, съвсем различен от баските или стреловърхите букви и неоткрит върху Плочата от Розета^[3], шрифт, на който е съдено един ден да бъде следван от каменоделците, стига скулптурата да намери място по нашите земи. Какви волни и дивни очертания, какво съчетание от изящни извивки и ъгли! С еднакво доволство спира погледът върху каквото е и върху каквото не е листо — върху широките, дълбоко изрязани вдлъбнатини, както и върху дългите, остри и щръкнали върхове. Едно просто овално очертание би включило всичко това, съедините ли върховете на листото — но колко по-прекрасно е то така, със своята половин дузина дълбоки вдатини, в които погледът и мисълта на съзерцаващия намират пристан! Ако бях учител по рисуване, бих карал учениците си да рисуват тия листа, та да се научат на овладян и изящен рисунък.

Разглеждано като водна площ, такова едно листо е сякаш езеро от всяка страна с по половин дузина широки, заоблени носове, начеващи почти от средата му, и с врязани дълбоко навътре заливи, подобни на остри фиорди, в чиято извивка се вливат по няколко тънки поточета — същински листен архипелаг.

Ала по-често навявана е мисълта за суша и както Дионисий и Плиний са сравнявали очертанията на Пелопонес с тия на листо от чинар, тъй на мен листото на аления дъб ми напомня на някой красив необитаем остров сред океана, чиято широка брегова ивица, редуваща заоблени заливи, опрели в гладки пясъци, с островърхи скалисти носове, го прави подходящ за човека и следователно предопределен един ден да се превърне в център на цивилизацията. За моряшкото око това би бил силно нарязан бряг. А не е ли и наистина бряг във въздушния океан, бряг, в който се плискат вълните на вятъра? Такова листо превръща всинца ни в мореплаватели — па макар и не викинги, корсари или пирати. Улучва както любовта ни към покоя, тъй и страстта ни към приключенията. Един повърхностен поглед и си казваме, че само да успеем да заобиколим тия остри носове, и в многобройните заливи ще намерим широки, гладки и защитени райски поля. Колко различно е това листо от листото на белия дъб с неговите заоблени издатини, по които няма нужда да се слагат фарове! Едното е Англия с дългата й история, която може да се прочете. Другото е още незаселен новооткрит остров. Ще отидем ли там, за да живеем като индонезийски раджи?

Към 26 октомври големите алени дъбове достигат върховната си красота, докато останалите дъбове най-често вече са повехнали. Алените дъбове са припалвали огньовете си през последната седмица и сега лумват в огромен пламък. Това са единствените от типично АМЕРИКАНСКИТЕ широколистни дървета (с изключение на кучешкия дрян, от който аз лично съм виждал не повече от пет-шест екземпляра, пък и това е само голям храст), които сега са в разцвета на великолепието си. Трепетликите и сладките кленове са с нищожна преднина, ала вече са загубили голямата част от листата си. От вечнозелените дървета само смолистият бор все още пази яркостта си.

Необходима е обаче особена бдителност, направо отдаденост на тия явления, та да може човек да оцени почти повсеместното, ала закъсняло и някак неочаквано великолепие на алените дъбове. Не говоря тук за малките дървета и храсти, които обикновено биват разглеждани и чиито листа вече са увехнали, а за големите дървета. Повечето хора се затварят вкъщи, смятайки, че мразовитият и безцветен ноември е настъпил, докато всъщност някои от най-ярките и запомнящи се цветове още не са грейнали.

Това прекрасно, мощно, близо четиридесетфутово дърво, израсло посред открито пасбище, което на дванадесети искреше в зеленина, сега, на двадесет и шести, е напълно преобразено в наситено тъмноалено — сякаш всяко листо помежду мен и слънцето е било топнато в алена боя. Цялото дърво прилича на сърце — както по форма, тъй и по цвят. Нима всичко това не си заслужаваше чакането? Кой ли би помислил преди десет дена, че това студенозелено дърво ще придобие такъв цвят! Листата му все тъй здраво се държат за клоните, докато наоколо му се сипят листата на другите дървета. Тоя дъб сякаш казва: „Последен почервенявам, ала ставам по-червен от всички вас. Завършвам шествието със своя ален балтон. Еднички ние измежду дъбовете не сме се предали.“

Сега, че и през късен ноември, мъзгата бързо струи в тия дървета, също както е при кленовете напролет, та очевидно ярките им багри по време, когато повечето други дъбове вече капят, имат връзка с тая особеност. Те направо преливат от живот. Приятно тръпчив, жълъдов вкус има силното дъбово вино, което руква от тях, пробода ли кората им с ножа си.

Как пищна е баграта на алените дъбове в прегръдката на боровете, как любовно са сплели с тях червени клони в гористата, ширнала се на четвърт миля пред очите ми долина! Там се откроява цялата им красота. Боровите клони са зелените чашки на техните червени венчелистчета. А когато вървя из гората и слънчевите лъчи я пронизват от край до край, озарявайки червените палатки на дъбовете, отвсякъде обгърнати от стичащата се зеленина на боровете, гледката е също тъй великолепна. Без открояващия ги вечнозелен фон на иглолистните, есенните багри наистина биха загубили много от красотата си.

Аленият дъб се нуждае от ясно небе и заревото на къснооктомврийските дни. Тъй багрите му излизат наяве. А скрие ли се слънцето зад облак, те почти не се забелязват. Седя на една скала в югозападната част на нашия град, слънцето захожда, а полегатите му вече лъчи озаряват линкълнските гори на югоизток от мен, и ето че алените дъбове, тъй равномерно пръснати из гората, засияват в такова яркочервено, каквото никога не съм подозирал у тях. Всяко дърво, видимо в тия две посоки, та чак до хоризонта, се откроява сега в наситено червено. Отделни могъщи алени дъбове надигат червени осанки високо над гората към съседния град, сякаш са огромни розови храсти, отрупани с милиарди цветове, докато по-малките им събратя в горичката от бели борове на Пайн Хил на изток, на самата ивица на хоризонта, напомнят войници в червени униформи сред ловци в зелено облекло. Сега и Линкълн е потънал в зелено. Преди слънцето да се сниши дотолкова, изобщо не можех да си представя, че в горската армия има толкова много червени мундири. Това е наситено огненочервено, което навярно ще губи по нещо от силата си с всяка приближаваща крачка, понеже сенките, стаени в листака на короните, отдалеч не се виждат, та червеното изглежда ненакърнено. Източникът на тоя отразен цвят е високо в атмосферата. Всяко дърво се превръща в червено лъчение, което все повече едрее и грее със захода на слънцето. Това е в известен смисъл зает огън, набиращ сила от слънцето по пътя си към очите ви. В началото има само сравнително бледочервени листа, тъй да се каже подпалки, които сетне се превръщат в наситено аленочервена мъгла, лумват в пламъци, черпещи гориво от самия въздух. Тъй живо е това червено. В тоя час и сезон в самите слънчеви лъчи припламват розови отражения. Очите съглеждат по-червени дървета, отколкото в действителност съществуват.

Искате ли да преброите алените дъбове, сторете го сега. В ясен ден, час преди залез-слънце, застанете на някое горско възвишение и всяко едно дърво, освен тия на запад, ще се открои пред погледа ви. Инак може да достигнете Матусалова възраст, без да сте видели и една десета част от тях. Макар че навремени и в мрачен ден ми изглеждат облени в най-голямата яркост, в която някога съм ги виждал, на запад цветовете им се стапят в блясъка на светлината, ала в другите посоки гората цяла е същинска цветна градина, в която тия късни рози са лумнали в пламъци сред зеленината, докато тъй наречените „градинари“ вървят насам-натам с лопати и лейки в ръце, съзирайки само малобройни дребни богородички помежду увехналите листа.

Това са МОИТЕ богородични, МОИТЕ късни градински цветя. Те не се нуждаят от градинар. Падащите из цялата гора листа бранят корените на моите растения. Само обърнете очи към всичко това и ще имате градина, наместо да се ровите в пръстта на дворовете си. Трябва само малко да вдигнем взора си, за да видим цялата гора като градина. Разцъфването на аления дъб — горското цвете, надминаващо по великолепие всички останали (най-малкото подир клена)! Не знам защо, но алените дъбове ме интригуват повече от кленовете: тъй широко и равномерно са пръснати из цялата гора, тъй издръжливи и благородни са тия преобладаващи ноемврийски цветя, които заедно с нас очакват настъпването на зимата, внасяйки топлина в ранноноемврийския пейзаж. Удивително е, че най-късният налагащ се ярък цвят е това наситено тъмноалено и червено — най-силният измежду цветовете. Аленият дъб е най-зрелият плод на годината, напомнящ страните на твърда, лъскава червена ябълка от студения Орлеански остров, която не ще бъде годна за ядене до следващата пролет. Изкача ли се на върха на някой хълм, пред мен се ширват хиляди от тия грамадни дъбове-рози — от всички страни, докъдето поглед стига! Мога да им се любувам от четири-пет мили разстояние. Неизменната ми гледка през последните две седмици! Тия късни горски цветя надминават всичко, което пролетта и лятото могат да създадат. Пред тях пролетните и летните цветове стоят в бледи, креещи петънца (създадени за късогледите, които бродят из белезникавите треви под дърветата) и не правят никакво впечатление отдалеч. Докато сега ден подир ден вървя из просторни гори и планински хребети, целите лумнали в цвят. Така погледнато, градинарството ни е в печално състояние — градинарят полага грижи за няколкото богородички, поболи сред мъртвите плевели, оставайки сляп за гигантските богородички и рози, които хвърлят сянката си върху му и не се нуждаят от грижи. Все едно сме капнали малко червена боя на чинийка и сме я вдигнали към озареното от залеза небе. Защо не извисим и разширим взора си, защо не се разхождаме в голямата градина, наместо да се спотайваме в „развратено“ нейно ъгълче? Защо не съзрем красотата на гората, а не само на малобройните внесени от чужбина растения?

Нека разходките ви придобият малко по-голям размах; изкачете възвишенията. Ако към края на октомври се изкачите на който и да е хълм в околностите на Конкорд, а навярно и в околностите на вашия град, ще видите — е, ще видите това, което току-що се опитах да опиша. Със сигурност ще видите всичко това, а и много повече, стига да сте подготвени за него, стига да го СЪЗРЕТЕ. Инак, тъй като явлението е ежегодно и повсеместно, ще мислите само за изтеклите седемдесет години от живота^[4] на тая гора, посърнала и кафява през есента, все едно дали ще сте застанали на върха на хълм или в котловина. Нещата остават скрити за взора ни не толкова защото са извън полезрението ни, колкото защото не съсредоточаваме умовете и очите си върху тях — тъй като в окото няма повече зрителна мощ, отколкото в което и да е друго желе. Не осъзнаваме колко далечен и обхватен може да бъде взорът ни, нито колко скъсен и тесен е той. Голямата част от явленията в Природата по тая причина остават скрити от нас за цял живот. Градинарят вижда единствено своята градина. И тук, както в политическата икономия, предлагането отговаря на търсенето. Природата не хвърля перли на свинете. В един пейзаж има точно толкова видима за нас светлина, колкото сме способни да оценим — и нито капка повече. Това, което един човек ще съзре от даден планински връх е тъй различно от това, което друг ще съзре от същото място, както различни помежду си са двамата. Аленият дъб трябва да бъде в очите ви още преди да сте го зърнали. Нищо не можем да съзрем, преди да ни е обзела мисълта за него, преди да сме понесли образа му в съзнанието си — тогава вече трудно можем да съзрем каквото и да било друго. Забелязал съм по време на ботаническите си разходки как идеята за едно растение, сиреч неговият образ, се загнездва в мислите ми, макар въпросното растение да не е разпространено по тия места или поне не до Хъдсън Бей; сетне седмици, че дори и месеци продължавам да мисля за него и несъзнателно да очаквам появата му, след което накрай непременно го виждам. Така открих най-малко двадесет редки растения, чиито имена знаех отпреди. Човек вижда само каквото лично го засяга. Един ботаник, погълнат от изучаването на тревите, няма да съгледа и най-голямата дъбова гора. Той, тъй да се каже, ще тъпче дъбовете по пътя си и най-много да забележи сенките им. Установил съм, че се изисква различна нагласа на окото, за да различи отделните растения на едно място, та дори и да са съвсем близки по вид като например Juncaceae и Gramineae: веднъж търсих едното и просто нямах очи за другото. Колко по-необходима е, следователно, различна нагласа на окото и на ума, за да се отдаде човек на различните области на познанието! Как различно гледат на нещата поетът и естественикът!

Вземете някой новоанглийски избраник от градската управа, качете го на най-високия хълм и му кажете да гледа — да се взира колкото може повече, да си сложи най-силните очила, да си послужи и с далекоглед, ако иска, и сетне подробно да опише видяното. Какво ще ДАЛЕКОСЪГЛЕДА той, какво ще ИЗБЕРЕ за наблюдение? Несъмнено ще види собствената си Брокенова сянка^[5]. Ще види също тъй някоя и друга черква, както и навярно това, че някой трябва да плаща по-високи данъци от него, след като притежава такъв красив горски участък. Вземете сега Юлий Цезар, Емануел Сведенборг или пък някой островитянин от Фиджи и го качете на същия връх. А може и тримата заедно, та сетне да сравнят записките си. Дали ще се окаже, че са се наслаждавали на една и съща гледка? Впечатленията им ще се различават помежду си, както Рим се различава от рая или ада или както адът се различава от островите Фиджи. Понеже според мен хора, различни като споменатите, има винаги край нас.

Та нали, за да бъде улучен дори тъй обикновен дивеч като бекасина или яребица, пак е нужен изкусен ловец — той трябва много добре да се прицели и да знае в какво се цели. Ако стреля наслуки нагоре, понеже в небето гъмжало от бекасини, би имал нищожен шанс. Същото е и с оня, който се прицелва в красотата; дори да чака, докато се сгромоляса небето, пак няма да случи, ако предварително не знае кога й е сезонът и какъв е цветът на крилата й — сиреч ако не я е мечтал, тъй че да я ПРЕДУСЕТИ; стане ли това, той, естествено, я следва на всяка крачка, стреля направо през двете цеви по крилата й, та дори и да е в царевична нива. Истинският ловец първо се упражнява, сетне се облича подобаващо за целта, зарежда пушката и неуморно стои на мушка в очакване на набелязания от него дивеч. Моли се за него, прави жертвоприношения и накрай го получава. След съответната подготовка, състояща се в школовка на окото и ръката, дълго мечтал насън и наяве, той поема с пушката, веслото и лодката на лов за ливадни кокошки, нивга невиждани и немечтани от повечето му съграждани, мили наред гребе срещу вятъра, гази до колене във вода, по цял ден не слага залък в уста, и ЗАРАДИ всичко това накрай ги има. Всъщност на тръгване вече ги е имал наполовина в чантата си, оставало му е само да ги простреля. Истинският ловец може да улучи едва ли не всякакъв дивеч от своя прозорец: за какво са му инак прозорците, сиреч очите? Дивата патица долита и каца за сетен път върху цевта на пушката му — и никой друг не я вижда тъй, както си е с перушината. Гъски летят пред самия му поглед и кряскат, щом наближат, и той попълва хранителните си запаси, гърмейки през комина; поне за двадесет мускусни плъха не остава място в капаните му, преди да ги е опразнил. Ако живее и ловната му страст се усили, по-скоро небето и земята няма да му стигат, отколкото дивеч; а когато умре, ще се пресели в по-обширни и може би по-щастливи поля. Така и рибарят мечтае за риба и вижда в мечтите си поклащащи се плавоци, докато едва ли не започне да улавя рибата в мивката си. Разправяха ми за едно момиче, което пратили да набере боровинки, а то набрало кварта диви къпини от място, където никой не знаел, че растат, понеже в родния си край било свикнало именно от тях да бере. Астрономът знае къде да се вторачва в звездите и ясно вижда в съзнанието си оная, която сетне ще види с далекогледа. Кокошката изравя храната изпод самите си крака; не такъв обаче е случаят с ястреба.

Яркоцветните листа, за които говорих, не са изключение, а правило — защото аз вярвам, че всички листа, та дори и тревите и мъховете, непосредствено преди да завехнат, придобиват по-ярки цветове. Решите ли всеотдайно да наблюдавате промените в растенията, ще откриете, че всяко едно от тях рано или късно добива своята собствена есенна багра, та ако се заемете да направите пълен списък на тия ярки цветове, то той ще бъде почти толкова дълъг, колкото каталогът на растенията от вашия край.