Хенри Дейвид Торо
Есенни багри (6)

Сладкият клен

Ала не мислете, че е дошъл краят на есенното великолепие; както едно листо не прави лято, тъй и едно паднало листо не прави есен. Още около 5 октомври младите сладки кленове по нашата улица достигат върха на красотата си, надминавайки всички останали дървета. Когато плъзна поглед по главната улица, те ми изглеждат като изрисувани платна, поставени пред къщите, макар много от тях да са още зелени. И днес, сиреч на 17 октомври, когато почти всички червени и доста от белите кленове са вече оголели, големите сладки кленове греят с цялото си жълто-червено великолепие, откроявайки неподозирано ярки и нежни отсенки. Забележителни са с честото противопоставяне на наситено пурпурночервено и зелено между двете им половини. Накрай се превръщат в гъсти маси от пищно жълто с тъмнопурпурен руменец откъм външната страна. Тия дни това са най-ярките дървета по улицата.

Големите кленове по Конкордската мера са особено красиви. Едно нежно, ала по-топло от златното жълто с алени бузки е преобладаващият сега цвят. И все пак, застанал в източната част на мерата точно преди залез-слънце, когато светлината откъм запад прониква през тях, забелязвам, че и тяхното жълто, сравнено с бледото лимоненожълто на един бряст наблизо, се доближава до алено, да не говорим за яркопурпурните части. Като цяло това са големи маси в жълто и пурпурно с правилна овална форма. Цялата топлина на годишното време, сиреч на сиромашкото лято, е сякаш погълната от тях. Най-ниските листа непосредствено до ствола обикновено са обагрени в нежно жълто-зеленикаво, напомнящо тена на младите момчета, расли на закрито. Днес на мерата има пазар, ала червеният му флаг една личи сред това цветово великолепие.

Основателите на нашия град надали са предвиждали тоя бляскав успех, когато поискали от вътрешността на щата да се донесат прави колове с подрязани върхове, които наричали сладки кленове; а след като ги засадили, някакъв търговец, според както си спомням, решил да се пошегува и посял наоколо им боб. Насмешливо наричаните на времето бобови колове са днес най-красивото, което може да се види по нашите улици. Струват много повече, отколкото е била някога цената им — макар че, докато ги засаждали, един от членовете на градската управа хванал простуда, която причинила смъртта му, — та дори и само заради това, че толкова пъти през октомври щедро са пълнили с пищните си цветове широкоотворените очи на децата. Не ще искаме напролет да ни даряват със сладост, след като наесен ни предоставят такава хубава гледка. Богатство под стряха е богатство за малцина, ала богатството на мерата е разпределено по равно между всички — всяко дете може до насита да се радва на тая златна родитба.

Несъмнено дърветата трябва да се засаждат по улиците с оглед на октомврийското им великолепие, макар че не ми се вярва членовете на Дърволюбителското дружество изобщо да се замислят върху това. Не смятате ли, че е известно предимство за децата да раснат под кленовете? Стотици очи усърдно пият от тоя цвят; при такива учители кръшкачите биват хващани и обучавани в мига, в който тръгнат да бягат. Разбира се, понастоящем в училище нито кръшкачите, нито прилежните изучават цветовете. Тая задача изпълняват аптекарските магазини с разноцветните си флакончета, а също и витрините. Жалко, че по улиците ни няма повече червени кленове и ели. Кутията ни за бои е твърде несъвършена. Наместо да купуваме на младите кутии с бои, да бяхме им набавили тия естествени цветове. Каква по-добра възможност за изучаване на цветовете? Кое художествено училище е по-подходящо? Та помислете колко много очи — на художници, производители на облекло и хартия, оцветители на хартия и какви ли не още — биха обучили тия багри! Пощенските пликове може да са в най-разнообразни разцветки, ала все пак нямат багреното разнообразие на листата на едничко дърво. Искате ли да видите още някоя отсенка, още някой нюанс от определен цвят, достатъчно е само да се вгледате по-добре в едно дърво или в гората: листата не са потапяни по много в една боя, както правят в бояджийниците, а са боядисвани по отделно в безкрайното разнообразие от оттенъци на баграта и оставени да съхнат по клоните.

Докога ще продължаваме да именуваме толкова много цветове по непознати чуждестранни места, като например неаполско, сиенско или камбоджанско жълто, пруско синьо, горена умбра (финикийското лилаво навярно вече не се нарича тъй), или пък ще ги свързваме с, общо взето, обикновени търговски стоки като шоколад, лимон, кафе, канела или вино (нима ще започнем да сравняваме цвета на американската ела с лимон или на лимона — с американска ела?), както и с руди и окиси, които малцина са виждали? Редно ли е тъй често, когато описваме цвета на нещо, което сме видели, да го свързваме не с някой близък природен обект, ами с някакъв вид пръст от другия край на планетата, от който навярно можем да намерим в аптеките, ала нито самите сме го виждали, нито пък събеседникът ни? Та нямаме ли ние ПРЪСТ под нозете си, че и небе над главите си? И нима небето цялото е в ултрамарин? Какво знаем ние за сапфира, аметиста, смарагда, рубина, кехлибара и прочие, та използваме наизуст имената им? Оставете тия безценни думи за кабинетните учени, за специалистите по изкуствата, за придворните дами, за набабите и индуските принцеси и за когото още поискате. Ала не виждам защо, след като Америка с нейните есенни гори е вече открита, листата й да не се състезават със скъпоценните камъни при именуването на цветовете; вярвам, че с течение на времето названията на някои наши дървета, храсти и цветя ще влязат в общоупотребяемата хроматична терминология.

Но далеч по-важни от познанията по имената и отликите на отделните цветове са радостта и въодушевлението, които предизвикват разноцветните листа. Дори само тия дървета по улицата, без каквито и да било допълнителни украси, достигат най-малкото празничността на годишен фестивал, та и на цяла фестивална седмица. Това са безплатни и невинни галатържества, чествани от всекиго и от всички без помощта на комитети и церемониалмайстори, празник, който преспокойно може да бъде разрешен, тъй като не привлича комарджии и търговци на ром и не изисква специален полицейски надзор. Беден е новоанглийският октомври, когато по улиците няма кленове. За тоя октомврийски фестивал няма нужда от барут и камбанен звън, всяко дърво е жив пилон на свободата, на който се развяват хиляди ярки знамена.

Ние си имаме своите говедовъдски изложби, есенни обяздвания, септемврийски игри на открито и пр. Природата пък провежда своя ежегоден панаир през октомври — не само по улиците, но и по всички падини и възвишения. Когато неотдавна съзерцавах бляскавото великолепие на онова блато с червени кленове, до един облекли одежди в най-изумителни багри, нима тутакси не си представих насядали под дърветата хиляди цигани, тия способни да изживяват дива наслада люде, не съзрях ли дори митически фавни, сатири и горски нимфи, завърнали се на земята? А дали пък не беше само мисълта за уморени дървари или земевладелци, дошли да навестят земята си? Или още по-преди, когато гребях по реката през фините кристалчета септемврийски въздух, нима не ми се струваше, че нещо става под лъскавата водна повърхност, някакво разклащане, което ме караше да бързам, за да не пристигна със закъснение? Нима редиците от жълтеещи върби и храсти от двете страни не ми изглеждаха като наредени една до друга сергии, изпод които излизат мехурчетата на някаква жълта като тях газирана речна напитка? Нима всичко това не подсказва, че духът на човека трябва да се издига високо като тоя на Природата — да развява своя флаг и всекидневието му да бъде накъсвано от подобни изблици на радост и тържество?

Никое показно обучение на войници, никое честване с паради и знамена не може да донесе на града ни и стотна част от ежегодната тържественост на октомври. От нас се иска само да засадим дърветата, а сетне, додето вървим под триумфалните арки на брястовете, Природата сама ще спуска разноцветните си завеси — знамената на всичките нейни гвардии, някои от чиито отличителни знаци дори ботаниците не могат да разгадаят. Нека Природата да определи дните, все едно дали ще са като в съседните щати, и нека духовенството прочете изявленията й, стига да може да ги разбере. Каква само прелест са знамената й от орлови нокти! Кой ли търговец, ще се запитате вие, движен от общественополезни подбуди, е осигурил тая част от празненството? Няма по-добра облицовка и боя от тая обвивка, понастоящем скриваща цели стени от някои къщи. Не вярвам, че невехнещият бръшлян може да се сравнява с нея. Нищо чудно, че тъй усилено изнасят тия дървета за Лондон. Защо тогава да нямаме повече кленове, ели и алени дъбове?! Да горят буйно! Нима мръсната ивица от знамена на стрелбището може да е единственият цвят, който един град е в състояние да предложи? Градът е незавършен, няма ли дървета, които да бележат хода на годишните времена. Те са важни като градския часовник. Град, лишен от дървета, не може да се развива добре. Липсва му винтче, основна част не му достига. Нека имаме върби за напролет, брястове за през лятото, кленове и орехи за есента, иглолистни за зимата и дъбове за всички сезони. Какво е една домашна галерия пред галерията на улицата, през която, иска или не, преминава на кон всеки търговец? Несъмнено няма картинна галерия в страната, която да означава толкова много за мен, колкото гледката към залеза, разкриваща се изпод брястовете на нашата главна улица. Тия брястове са рамката на картината, която всекидневно се рисува зад тях. Три мили дълга алея с брястове, всичките големи колкото най-голямото дърво на нашата улица, би загатвала, че извежда на някое блажено място — па макар да е само Конкорд.

Всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците. Посочите ли ми два града, от които единият е закътан сред дървета и озарен от цялото великолепие на октомври, а другият е само обикновена, безлеса пустош с едно-две щръкнали дървета-бесилки, веднага ще ви кажа, че във втория ще намерите най-заклетите и ограничени правоверни и най-отчаяните пияници. Всеки излак, кастрон за мляко или надгробен камък там ще е оголен за погледа. С пристигането ви в тоя град жителите му начаса ще се изпокрият по хамбарите и къщите си, както арабите в пустинята — зад скалите, и сетне ги очаквайте да се появят с копия в ръцете. Те ще са готови да приемат и най-скудоумната и ялова догма, като например, че Светът бързо върви към края си, едва ли не вече го е стигнал, или пък че те самите са разяждани от страшни грехове. Навярно един друг ще поразтрошат засъхнали стави и ще нарекат това духовно общуване.

Но да се върнем към кленовете. Защо не полагахме наполовина толкова грижи за тяхното опазване, колкото полагаме за засаждането им, а не от глупост да завързваме конете си за стъблата на тия наши далии?

Какво ли са имали наум праотците, учредявайки тая СЪВСЕМ ЖИВА институция преди църквата — институция, която не се нуждае от поддръжка и пребоядисване, която постоянно крепне и се самоподдържа чрез своя растеж? Несъмнено те

„Работели с тъга и всеотдайност,

Не можейки от Бога да избягат,

Засаждали без опит, но ревниво —

Дървета с дух израсли там красиво.“

Кленовете са истински безплатни проповедници — веднъж завинаги уседнали, те с нарастващо въодушевление и въздейственост държат своите половинвековни, вековни, че и век и половина траещи проповеди пред различни поколения хора; най-малкото, което можем да направим за тях, е да им осигурим подходящи придружници, когато започнат да отпадат.