Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27


На Оливия и Хауард

Благодарности на: Емет О’Брайън, Кейтлин Бласдел, Андрю Уилсън, Саймън Бисън, Кори Доктороу, Кен Маклеод и Джеймс Никол. Бих искал да отбележа помощта на Емет, който направи много повече, отколкото би трябвало да се очаква от един читател, на Кейтлин, моя агент, задето задаваше въпросите, които трябваше да ми се задават, и на Джеф Милър — за един вдъхновяващ цитат.

Пролог
Детето Сряда

Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 9 минути

 

Сряда тичаше с разтуптяно сърце по тъмните коридори на станцията. Зад нея, скрит от погледа, но осезаем като постоянно присъстваща заплаха, бягаше неумолимият й преследвач — кучето. Хрътката-убиец нямаше работа тук, нито пък тя. Олд Нюфаундленд Четири беше в процес на окончателна евакуация, последният кораб трябваше да се разкачи от зеления терминал преди четиринадесет минути — непрестанно й го напомняше една премигваща в лявото й око икона: отброяваше времето в обратен ред — и да се насочи към най-близкия район от плоско пространство-време за скок далеч от опасността. Програмата за евакуация не се трогваше от избягали тийнейджъри, побъркани дрезденски капитани с тайни заповеди и гестаповски кучета, в чиито очи гори неутолимата жажда да убиват. Тя си пое отчаяно дъх. Нервите й бяха изпънати докрай и дробовете й пламтяха от разредената атмосфера. Беше на шестнайсет и малко и ако не успееше да открие начин до няколко минути да се отърве от кучето и да се изкатери до централната част на станцията…

Не искаше да е тук, когато дойде ударната вълна.

На три цяло и шест светлинни години разстояние и преди почти три цяло и шест години във времето всичките двеста милиона обитатели на безличния максвят[1], наречен Москва, бяха издъхнали. По онова време Москва, тази интровертна, ако не и почти селска държавица, беше в разгара на политически безредици и на един крайно изострен търговски спор с Нови Дрезден, по някакъв досаден въпрос, отнасящ се до биодиверсии и свободна търговия, инженерен агробизнес и контрол на валутната обмяна. Сега Олд Нюфаундленд Четири, Станция Единадесет, беше последната суверенна територия на Федерална република Москва. Само преди четири часа смъкнаха знамето в централната зала под печалните звуци на духовия оркестър, след което тръгнаха с маршова стъпка към дока. Край на играта, нацията е разпусната. Беше станало недоразумение и дрезденските бойни кораби бяха атакували един московски търговски съд. Пистолетни изстрели срещу тълпата в тесния док. А после някой — до ден-днешен наследниците на дрезденското правителство разгорещено отричаха вината да е тяхна, макар че, за да си вържат гащите, бяха екзекутирали предшествениците си — бе ударил системното слънце на Москва със забранено оръжие.

Сряда не помнеше много ясно Москва. Баща й бе инженер по азотните цикли, майка й — специалист по протозоонна екология, двамата се бяха преместили на станцията още когато тя бе на четири, като част от екипа, натоварен със задачата да се грижи за животоподдържащото ядро, туптящо в центъра на огромния орбитален комплекс. Но сега сърцето беше спряло. Нямаше никакъв смисъл да се преструват повече. След по-малко от ден челото на вълната, вдигната от погребалната клада на Московското слънце, щеше да ги удари й безмилостно да унищожи всеки обект, незащитен с поне трийсетметров слой от метал и скала. Старият Нюфи, който се носеше на синхронизирана орбита около лишено от планети кафяво джудже, бе твърде голям и твърде крехък, за да издържи на буря, предизвикана от взрива на свръхнова само на един парсек разстояние.

Сряда стигна до едно разклонение. Спря, задъхана и уплашена, и се огледа. Наляво или надясно, нагоре или надолу? Вече бе допуснала грешка: беше се спуснала надолу и се бе отдалечила от централната част на комплекса и жилищните отделения. Там имаше асансьори, които се издигаха чак до горния край или се спускаха право надолу, имаше дълги прави шахти. Централната пощенска служба, контролът на движението, митницата и биоизолационното също се намираха в средата на станцията. Но горната част на херметически затворения похлупак бе на цели шейсет метра над нея, после имаше още сто метра подпорни съоръжения, които трябваше да изкатери, преди да се озове в централната част, а ако използваше асансьорите, кучето щеше да я надуши. Тук долу центробежната сила бе доста по-осезаема и тя усещаше притеглянето й почти като истинска гравитация — можеше да завърти рязко глава, без да й се завие свят, а краката й сякаш бяха налети с олово. Катеренето щеше да е бавен и мъчителен процес, Кориолисовата сила[2] пък се опитваше да я изтегли встрани от водещата към спасение стълба.

Приглушени панелни светлини мъждукаха от тавана, превключени на програма „лунна светлина — седем“. Лозята в малкия стъкленик в центъра на кръстопътя вече бяха повехнали след осемнайсет часа мрак. Всичко тук долу бе мъртво или умиращо, като трупа, на който се бе натъкнала в обществената тоалетна две палуби по-горе и три сегмента встрани. Когато разбра, че кучето я преследва, тя тръгна към апартамента, където бе живяла с родителите си и с малкия си брат: надяваше се миризмите там да го объркат и тя да се измъкне с някой от евакуационните кораби. Но тук долу бе попаднала в капан и единственото, което можеше да направи, бе да тръгне към канцеларията на службата за контрол на движението и да заключи вратата отвътре…

Опитът я подтикваше да продължи напред. Този сектор бе за административните служби, станционната полиция и митническия и търговски контрол, както и за дежурния персонал на смяна. Вратите на тъмните канцеларии зееха отворени, по бюрата и креслата вече се бе натрупал прах. Тя забърза към полицейския участък. На преградата в приемната имаше табелка „Участъкът е затворен“. Сряда се прекатери с пъшкане през преградата и скочи от другата страна.

Старата кожена чанта, която й бе наредил да вземе Херман, я удари по хълбока и тя изруга — не толкова заради болката, колкото заради белята, в която я бе вкарала. Беше пълна с хартиени листа: дебели, кремави на цвят, изписани с истинско мастило, което не се размиваше и не мутираше в различни шрифтове, когато докоснеш ръба с пръст. Неинтелигентен материал, от онзи вид, който някои използваха, когато наистина, ама наистина не искаха в инфотрафика им да се загнезди шпионски червей. А на самото дъно на чантата се гушеше херметически затворена касетка, молекулярно хранилище, съдържащо пълния архив на станционната митническа служба. Архив, заради който някой бе готов да я убие.

Тя завъртя ключа да усили светлината до ниво „сумрак-седем“ и огледа участъка. Беше идвала тук на образователен курс заедно с констабъл Барка. Нещо като превантивен урок за това как да не се забъркващ в разни каши. Но сега обстановката изглеждаше коренно променена, канцелариите, арестантските килии и чакалните зееха пусти като очниците на череп. В администрацията си мислеха, че знаят всичко за тийнейджърите, но грешаха. Сряда бе видяла един заключен шкаф в оперативния отдел и бе попитала какво държат в него. Пит й обясни, че вътре държат залепващата пяна и ампулите с лютив газ, противогазите й белезниците, в случай че избухнат размирици. „При сигнал за метеж счупи стъклото“. Нюфи бе мирно местенце, през последните трийсет години бе имало само едно убийство и няколко десетки свивания. Полицаите сигурно си мислеха, че Специалният отряд са просто техници, които пращаш да почистят вентилационната шахта от гнездо на оси. Тя спря пред заключения шкаф, пусна чантата на земята и се огледа за нещо, което да й свърши работа.

Пред вратата на участъка задраскаха нокти, после спряха.

 

 

Взрив: T + 1392 дни, 17 часа и 30 минути

 

— Какво искате да кажете с това „няма я“? — попита раздразнено констабъл Ито. — Не можете ли да държите собственото си дете под…

Високият прегърбен мъж прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Ако имате деца, ще ме разберете. Съжалявам! Вижте, просто я няма. Зная, че има бордова карта, защото лично й я закачих на якето. Не е тук обаче. Може да се е върнала в апартамента за нещо.

— В апартамента? — Ито вдигна визьора и се втренчи в изплашеното лице на бащата. — Не може да е толкова глупава. Наистина не може.

— Деца! — Прозвуча почти като проклятие. — Не, не мисля, че е толкова глупава. Но не е на борда на кораба, освен ако по някакъв начин не си е изключила имплантантите. Констабъл Клайн прати издирващ сигнал преди близо час. Освен това тази сутрин изглеждаше обезпокоена от нещо.

— По дяволите! Има имплантанти значи? Добре де, ще пратя съобщение. И без това тук е истинска лудница. Имате ли изобщо представа какво е да настаниш хиляда и петстотин души? Сигурно дъщеря ви се е пъхнала някъде, където не й е мястото, в сервизните помещения или при екипажа. А може да е решила да се качи незабелязано на „Мечтата на Сикорски“, макар че един Господ знае защо ще го прави. Ще я намерим, обещавам ви. Пълните данни, ако обичате?

— Виктория Строугър. Шестнайсетгодишна. Трета от фамилията.

— Аха. Добре. — Ито заразмърдва пръстените на дясната си ръка: докосваше различни командни глифове в полицейското виртуално пространство. — Ако е някъде на борда на тази бракма, скоро ще я намерим. Ако не, след десет минути програмата ще задейства генерално издирване. Сега ще ви помоля да ме извините…

— Разбира се. — Морис Строугър се отдръпна от бюрото на констабъла. — Нищо чудно да си е пуснала значката в тоалетната — промърмори на себе си. Следващата на опашката, възрастна женица, веднага атакува констабъла заради размерите на отредения й настанителен модул: отказваше да повярва, че това е нейният апартамент — миниатюрната единична каюта в петхилядния кошер евакуационни контейнери, наблъскани в товарния отсек на дрезденския транспорт „Дългият поход“ бе максимумът, на който можеше да се надява всеки от тях до пристигането им в съседната Септагонова система. За тяхното преместване вече бе платено, щеше да е гратис, с любезното съдействие на правителството (новото) на Нови Дрезден с добавка от търговския излишък на Република Москва, но контейнерите, разбира се, не бяха президентски апартамент на луксозен лайнер. „Надявам се на Вики скоро да й омръзне. Може пък да й е от полза, ако полицаите я сгащят и я попритиснат. Това ще я научи да не си завира носа навсякъде, особено в критични моменти…“

 

 

Взрив: T + 1390 дни

 

Какво ще кажете за такова момиче? Бледа кожа, късо подстригана черна коса, воднистосини очи. Дяволче — или безпризорно хлапе? Всъщност тя бе самотна. Бе нетипично умна за възрастта си — все пак беше рожба на щателно планиране от страна на родителите си и на внимателно подбиране на генетичните комбинации, за да бъдат избегнати всякакви потенциални несполуки. Беше оборудвана с най-скъпите интерфейсни имплантанти, внос от Септагон: само най-доброто за тяхното дете. Вече беше на седемнайсет, мрачна и мълчалива, в един от онези периоди. Носеше само черно и прекарваше свободното си време в провиране из сервизните шахти или в обучение с невроградината с осемнайсет милиона синапса, която бе преместила в спалнята си (родителите й дори не смееха да се замислят на какви сънища я учи). Отглеждаше растения: беладона, валериан, самакитка, бучиниш — какво ли щяха да правят с тях, когато пораснеха? (Никой не знаеше. Никой не искаше да знае.) Слушаше потискаща музика в стаята си, при затворена врата. Обезпокоените й родители се опитаха да я запишат в кръжоци за активни занимания — уроци по катерачество, слънчево ветроходство, карате — но тя не се запали по нищо. Казваше се Виктория, но другите тийнейджъри я наричаха Сряда — тя мразеше това име, но не колкото мразеше истинското си.

Беше саможива. И като повечето саможивци от незапомнени времена, от съвсем малка, си имаше невидим приятел — играеха си заедно, най-често на тайни агенти. Асансьорен сърфинг. Скокове в шахти — с кислородна маска: човек никога не знае какво може да се случи от другата страна на някоя херметична преграда. Но повечето деца нямаха невидими приятели, които да им нашепват чрез скъпите мрежови имплантанти, да не говорим да им преподават уроци по стеганография[3], анализ на движението, откриване на „опашка“ и гмуркане в контейнери за отпадъци. Освен това повечето деца с времето се отърсваха от невидимите си приятели — но не и Сряда. Това беше така, защото невидимите приятели на повечето деца всъщност бяха въображаеми. Нейният не беше.

Когато бе по-малка, бе признала на брат си Джереми за своя приятел, когото наричаше Херман, но Джерм тутакси я издаде на мама и в резултат последваха напрегнати разпити и няколко посещения при специалист. След като осъзна какво се очаква от нея, тя моментално отрече всичко, но не веднага — Херман й бе казал как да го направи, за да не пробуди подозрение. „Никога не си сам, когато имаш шизофрения“ — пошегува се язвително, с което я ядоса, защото тя знаеше, че шизофренията няма нищо общо с раздвоението на личността и има много общо с това да чуваш в главата си гласове. Тя побърза да си поръча хлорпромазин и флупентиксол от кухненската аптечка и прекара няколко дена в мъгла, докато Херман търпеливо й обясняваше какви са възможните рискове от подобна необмислена постъпка: Паркинсоновата болест бе един от страничните ефекти при примитивните невролептици[4]. Имаше чувството, че се е озовала в свят, в който не е стъпвала никога.

 

 

От месеци всички знаеха за предстоящата евакуация. Знаеха го с точност до деня, дори до часа. Корабите започнаха да пристигат седмица преди обявеното начало. Обикновено Нюфи приемаше по един лайнер на месец: пасажерите и товарите минаваха през митницата и после пътуваха с по-малки кораби. Но точно сега всички товарни и пасажерски рампи на централния диск бяха разширени и херметизираните им ръкави стърчаха навън като огромни паразити, впили се в търбуха на станцията.

Преди две седмици оцелелите вътресистемни товарни кораби се бяха прибрали за последен курс и ги бяха оборудвали с модулни жилищни отсеци. Сега всички се бяха наблъскали на станцията, трийсет хиляди обречени души, кръжащи над еклиптиката на един мъждив червен газов гигант с маса, надвишаваща осем пъти масата на Юпитер. Имаха предостатъчно гориво — горивото бе основната суровина, от която се препитаваше Олд Нюфаундленд Четири: шестстотин мегатона рафиниран метанов лед, прибран на сухо в огромен резервоар, който се носеше по инерция на километри зад оста на голямото колело. Освен това бяха достатъчно близо до един от редовните маршрути между Септагоновата система и старите светове и можеха да разчитат на транспортните средства, които прекосяваха тази част на пространството. Все още имаха рентабилен бизнес и можеха да се издържат сами, всъщност дори го правеха. Но не можеха да останат тук — не и при приближаващия се железен изгрев.

Лайнерът „Мечтата на Сикорски“ се бе скачил с централния ръкав, за да прибере губернатора и по-важните персони от управата на станцията. Зад него висяха в нетърпеливо очакване други два товарни кораба от Нови Дрезден, пратени в поредния символичен жест на помирение. Приличаха на бременни жаби, напъпили с обемисти евакуационни контейнери, прикачени за централните им товарни стрели — третокласно удобство за няколко десетки хиляди пътници, на които предстоеше триседмично пътешествие на разстояние от четирийсет и осем светлинни години до Септагоновата система, където щяха да бъдат презаселени.

Дори Септагон щеше да е обезпокоително близо до фронта на ударната вълна, но той бе най-близкият център за евакуация. Разполагаха с достатъчно финансови средства, за да настанят всички и да им намерят работа: управленческата политика активно поддържаше имиграцията. Имаха възможност да теглят чертата под инцидента и да погледнат в бъдещето, да загърбят миналото и да забравят мрачното отчаяние, увиснало като облак над станцията, откакто преди три години и половина бе пристигнала вестта за Инцидента. След онзи страшен час не бяха малко случаите на самоубийства, имаше и няколко бунта — на всеки останал жив на станцията се падаха стотици призраци. Крайно неподходящо място за отглеждане на деца.

Мама, тате и Джереми се бяха пренесли на „Дългият поход“ преди два дена и бяха помъкнали и Сряда — опитваха се да я заразят с прекомерния си ентусиазъм. Но зад тази фасада зееха дупки, също като празните места в семейните фотографии. Братовчедката Джейн, чичо Марк, дядо и баба нямаше да дойдат. Във всеки случай не и в плът и кръв — сега те бяха прах, изпепелени от божествения вятър, който щеше да профучи покрай станцията след четири дни.

Изплашени стюарди отведоха Сряда и семейството й до тяхната палуба, коридор, отсек и каюта. Разполагаха с миниатюрно семейно пространство — четири ниши за спане и всекидневна два на три метра, с надуваеми мебели. Техният дом за времето на пътуването. Щяха да се хранят в бюфета на Розовата палуба, да се къпят в хигиенния център „Лале“ и да се радват, че са останали живи — не както Мика и нейния съпруг, приятели и съседи, които се бяха прибрали у дома на едномесечна отпуска за първи път от пет години, когато ги бе застигнал Инцидентът.

Но само след няколко часа Сряда почувства, че започва да оглупява от скука. Растенията й бяха измрели; невроградината бе изключена и прибрана в хладилна камера и им бяха наредили да останат в жилищния отсек, докато корабът не се отдели от станцията, като единствените им забавления щяха да са нещастната корабна мрежа и лоботомизираното медийно хранилище. Някакъв неизвестен, но многообещаващ талант от Нови Дрезден — общество с много по-стриктни порядки от Московското, — изглежда, бе преценил, че интерактивите и книгите с ужаси не са подходящи за подрастващи, и бе наложил върху тях родителски контрол. Приятелите на Сряда — поне тези, които можеше да нарече свои приятели — бяха разпилени по другите кораби. Дори Херман я бе предупредил, че няма да може да разговаря с нея след първия скок. Щеше да е поне някакъв изход, ако разполагаха с криогенни капсули, но при ограничените възможности на станцията нямаше никакъв начин да се обработват повече от стотина-двеста души на час, така че Сряда си оставаше жертва на скуката поне през първата седмица.

Единственото утешение бе, че щеше да разполага с цял един нов свят, който да изследва. Не се беше качвала на кораб от осемгодишна и гореше от нетърпение да приложи наученото на практика. Освен това Херман я бе осведомил, че познава добре кораба и може да я разведе из него. Това беше сравнително нов модел тежкотоварен превозвач от клас „Бакху“, конструиран в корабостроителницата на Бургундия, с животоподдържаща инсталация от „Търн енд такси“, Нови Дрезден. Беше предназначен за прекарване на масивни товари и по тази причина бе оборудван с термоядрени двигатели и контраротационни инерционни колела — далечен отглас от ултрамодерните трансферни блокове на гравигенераторите. Скоковият му модул бе запечатан и недостъпен — вероятно закупен някъде, където знаеха да правят подобни неща: нито Дрезден, нито Москва бяха на необходимото техническо равнище, за да подскачат върху сингуларни. Но Херман очевидно познаваше добре разположението на кораба, а Сряда се измъчваше от скука. Ето защо бе склонна да изучава този нов свят, а когато му го каза, той добави някои свои идеи за това накъде да се отправи.

Сряда не можеше да понася затворените помещения. Наставникът й от втори клас често казваше, че била „като котка, приемаща всяка затворена врата за лично предизвикателство“. Така че тя си взе шперц-пистолета и чантичката с инструменти — не от желание да прониква с взлом, а просто защото знаеше, че няма да се примири, докато не узнае какво се намира зад всяка заключена врата. (Корабът имаше двуслоен корпус и единствените врати, които се отваряха към вакуума, бяха въздушните шлюзове. Освен ако не беше толкова глупава, че да отключи някоя врата, снабдена с предупредителни светлини, масивни уплътнители и механични прекъсвачи, нямаше никаква опасност да се озове в космоса. Така поне смяташе…)

Никой не беше забранил на пасажерите да обикалят по коридорите, но Сряда имаше усещането, че ще й се скарат, ако се появи някъде, където не й е мястото. Ето защо се промъкна до централната ос и по нея се спусна до екипажния пръстен, като прибягна до един хитроумен способ — настани се на покрива на асансьорната кабина с помощта на вакуумни клапи; асансьорът се засилваше с шеметна скорост, а после преминаваше в мъчителен спирачен режим, когато се опитваше да се отърве от нея. Сряда измина разстоянието няколко пъти, като се оглеждаше за вентилационни отвори. Накрая реши, че е настъпил моментът за действие, гмурна се в една отворена тъмна сервизна шахта, хлъзна се надолу по друга тръба, метна се на покрива на преминаващо по коридора пътническо вагонче и сърфира върху него през целия път до един от главните вентилационни бронхи. Къртиците-чистачи във вентилационната система не й създаваха проблеми, защото беше жива и се движеше, което за тях бе достатъчно. След около час пълзене из тръбите беше уморена и леко объркана — и точно тогава се натъкна на филтрационния похлупак, за който й бе споменал Херман.

Откри го на пода на една тясна шахта: бръмчеше едва доловимо под ритъма на мързеливо потръпващите турбулентни помпи. От краищата му струеше бледосинкава светлина на ултравиолетови лампи. Тя се наведе учудена, „Стерилизатори на борда на космически кораб?“ По правило ги имаше само в животоподдържащата система. Но ако не грешеше, това бе един от жилищните отсеци. В такъв случай защо го бяха монтирали тук? Бърз оглед на прикрепващите болтове доведе до разкриването на друга аномалия — тъничка жица, която се губеше в отвор на пода на шахтата. Несъмнено това бе кабел на алармена инсталация. Не от ненадеждните инфрачервени сензори, които можеха да бъдат задействани от случайно преминаваща почистваща машина, нито свързана с очна ябълка невроградина, която лесно се объркваше от светлосенките, а чиста проба старовремска алармена инсталация! Сряда я атакува с инструментите, които внимателно бе събирала от няколко месеца. Кабел като този не беше особено труден…

След минута откачи похлупака и го повдигна на една страна. Да пусне вътре миниатюрна камера бе въпрос на секунди. Микроокото с дистанционно управление — дегизирано като паяк-играчка — започна да обикаля в лениви кръгове; предаваше картини от тясна стая, затворена врата и лавици с кутии по стените. Канцелария? Или сейф на капитана? Сряда не можеше да определи, но без съмнение бе място, където държаха особено ценните товари и вещи, с други думи, неща, които е най-добре да бъдат затворени под ключ, но да са достъпни за проверка по време на полета. Досиета. Търговски сертификати. Документи, заповеди, ДНК проби, шифроключове, патентен софтуер.

„Защо не надзърнеш? — попита я един познат глас. Херман проектира зад очите й полупрозрачен план. — Обърни внимание: според оригиналното разположение това е част от отделението на капитана“.

— Смяташ ли, че ще открия съкровище? — попита Сряда и се огледа за подходящо място, където да завърже въжето. Изкушението на забранения плод бе наистина силно и не можеше да устои.

Заключени врати. Момиче на определена възраст, което преминава през един от онези периоди. Специални модификации. Сини пластмасови паяци-играчки. Поверителни разпореждания, написани върху неинтелигентно хартиено копие. Невидими приятели. Бордова карта в асансьорната шахта. Мъртва звезда. Вселена, която е затаила дъх, И…

Бележки

[1] Термин, който се използва, за да се опише процесът на международна „макдоналдизация“ на стоките и услугите, като елемент от глобализацията — Б.пр.

[2] Кориолисова сила — на името на френския изследовател Г. Кориолис; ускорение, което се появява при движение в неинерциална система, въртяща се спрямо инерциалната. — Б.пр.

[3] Изкуство и наука за писане на скрити съобщения по такъв начин, че никой освен получателя да не разбере за съществуването на съобщението. В противовес на криптографията, при която съществуването на писмото не е скрито, а само неговото съдържание. — Б.пр.

[4] Група успокояващи психиката фармацевтични препарати. — Б.пр.