Чарлз Строс
Сингуларно небе (18)

Епилог

Веднага щом из града се разпространи слухът за чудодейната поява на адмирал Курц в двореца на херцога, животът като че ли започна да се връща в нормалното си русло. Революционните комитети, поместени в сградите на Житната борса, наблюдаваха този процес с нарастващо безпокойство, но обикновените хора не хранеха особени надежди. Повечето от тях бяха объркани и дълбоко смутени от странните неща, които бяха преживели. Онези, които все още не бяха напуснали града, се гушеха из руините му, хранеха се с манната, която им пращаше Фестивалът, и огласяха околностите с молитвите си.

Мистериозното подобряване на здравето на адмирала продължаваше — както Робард вече бе забелязал, болестите на третата възраст бяха изключително редки сред оцелелите от нашествието на Фестивала, и по съвсем разбираема причина. По съвет на прокуратора адмиралът великодушно обяви амнистия за всички прогресивни елементи и началото на период на възстановяване и колективно самонаблюдение. Мнозина от оцелелите революционери използваха тази възможност, за да се смесят с тълпата в бежанските лагери или да напуснат града, като в някои случаи вземаха със себе си семена от възпроизвеждащи машини. Рошардов свят бе слабо заселен и на не повече от триста километра от града започваше непокорена пустош. Тези, които не желаеха да останат и да участват във възстановяването на стария режим, имаха право да хванат пътя накъдето им видят очите.

Пак по искане на Канцеларията по надзора на населението адмиралът не предприе никакви действия по тяхното преследване. Щеше да има време за това по-късно, смяташе Робард. След като преживееха гладната зима, която наближаваше.

Още няколко спасителни лодки успяха да достигнат повърхността — скупчиха се на изоставеното летище край града. Сетне небето започна да се озарява от трепкащи светлини, оповестяващи отпътуването на Фестивала. Излезлите на улицата бабички вдигаха глави нагоре и се кръстеха, за да прогонят злите духове, а после си плюеха в пазвата; надяваха се, че лошите времена са отминали. Някои от щъкащите из въздуха пчели бяха снабдени със същата подмладяваща есенция, която бе използвал старият херцог, но малцина от обитателите на града се вълнуваха от този факт. Постепенно орбиталните заводи на Фестивала достигнаха края на своя конструктивен живот и започнаха да се изключват един по един — а телефоните престанаха да звънят. Сега вече хората ги използваха, за да се свързват помежду си. Беше чудесна възможност, особено за разделените семейства и приятели, които успяваха да се издирят с помощта на невидимата среда на телефонната мрежа. В началото прокураторът се гневеше, но бързо си даде сметка, че не може да направи нищо по въпроса. Не и докато не бъдеше възстановен контактът с метрополията.

В Плоцк събитията приеха друг обрат. Градът бе отрязан от столицата от масивни свлачища, пътищата бяха непроходими. Тук революционният комитет продължи да държи властта, превръщайки се в местен съвет, а сетне и в градска управа. Селяните отново започнаха да се заселват в изоставените чифлици около града — откриха, че почвата е станала необичайно плодородна. Появиха се бежанци, избягали от хаоса на малките селища, и имаше предостатъчно място за всички. Другарят Рубенщайн, член на Централния комитет, обяви намерението си да се засели в Плоцк, но след една разгорещена разпра с управляващите заряза идеологическата работа и се зае да издава вестник. Настани се в апартамента на собственика на заложната къща Хавличек, разположен непосредствено над един месарски магазин в центъра. Живееше заедно с някакъв непознат и вечно навъсен, който почти не говореше и през първите седмици не излизаше сред хората, което осигуряваше предостатъчно материал за клюкарските езици. Странни съоръжения бълбукаха и изпускаха пара в малкия двор зад магазина и из града плъзна слух, че Рубенщайн се бил отдал на мистериозното изкуство на технологично чудопроизводство, което съвсем наскоро бе предизвикало безредици в държавата — но никой не го безпокоеше, тъй като местната полиция бе на заплата към градската управа, която бе достатъчно разумна, за да си създава неприятности с опасен магьосник и идеолог на революцията.

Още една странна двойка се засели в града, като този път избра жилището над старата железария на Маркус Волф. Те също не бяха от приказливите, но брадатият мъж показваше забележителни технически умения. Двамата заедно възстановиха железарията и след това я отвориха. Започнаха с продажбата на катинари и часовници, поправени телефони и други механизми, струпани в потъмнелите от времето дъбови скринове на магазина. В замяна искаха храна, дрехи и въглища и злите езици отново се намесиха: обсъждаха възможните източници на тези чудесни играчки, които се предлагаха толкова евтино — и които щяха да струват цяло състояние в столицата, а какво оставаше за едно затънтено колониално градче. Запасите им изглеждаха неизчерпаеми, а надписът, който окачиха над магазина, беше колкото предизвикателен, толкова и подозрителен: „ДОСТЪП ДО ИНСТРУМЕНТИ И ИДЕИ“. Но не фирмата бе източник за сплетни, колкото поведението на жената — висока и слаба, с тъмна късо подрязана коса, тя дръзваше да се появява пред хората незабрадена и сама и често работеше в магазина, когато съпругът й отсъстваше, като дори сама обслужваше клиентите.

Във времената преди Фестивала поведението на тези двамата щеше да предизвика не само коментари, но вероятно и някое среднощно посещение на полицията, с разходка до Канцеларията по надзора. Но в тези странни дни, изглежда, никой не се интересуваше от подобни неща. Освен това чест посетител в магазина бе радикално настроеният Боря Рубенщайн — вероятно оттам се снабдяваше с части за печатарската си машина. Без никакво съмнение тези хора имаха опасни приятели, което бе напълно достатъчно, за да откаже съседите да упорстват в любопитството си — с изключение на вдовицата Лоренц, която, изглежда, бе решила, че е неин дълг да намери повод да се скара с жената (защото я подозираше, че е еврейка, неомъжена или нещо още по-лошо).

За деветте месеца след напускането на Фестивала лятото премина постепенно в хладна и дъждовна есен, слънцето скри лицето си и скоро след това зимата вкопчи земята в ледените си обятия. Мартин прекарваше много вечери в тършуване из железарските материали, които бе събирал през лятото — подхранваше с тях миниатюрния фабрикатор в зимнина и експериментираше с примитивните инструменти, с които разполагаше. Диамантени отливки, електрически фурни, мелачни машини — това бяха нещата, които успяваше да изстиска от фабрикатора и които бяха полезни на неговите съграждани.

Докато Мартин се занимаваше с тези неща, Рейчъл се грижеше за къщата и магазина, събираше храна и дрехи и нерядко използваше за реклама първата страница на вестника на Боря Рубенщайн. Освен това се ослушваше за най-малките признаци на неприятности. Двамата живееха заедно, като мъж и жена, и посрещаха любопитните погледи и въпроси на съседите си с безразлично повдигане на рамене, което можеше да означава само „гледайте си вашата работа“. Животът бе примитивен, ограничен както от недостига на някои най-обикновени неща, така и от необходимостта да не правят впечатление с това, което имаха, макар че в началото на зимата Мартин прибягна до изолираща пяна за фугите в прозорците и монтира отоплителна инсталация, която предизвика всеобща завист и нежелателна тенденция сред купувачите да се задържат по-дълго в магазина.

Една студена сутрин Мартин се събуди с главобол и сухота в устата. В началото дори не можеше да си спомни къде е — когато отвори очи, виждаше само размътена пелена. Някой промърмори насън и се претърколи към него.

„Как попаднах тук? Това не е моят магазин. Това не е моят живот…“

Усещането за отчуждение бе непреодолимо. След това в съзнанието му нахлуха спомени, които му подействаха като потоп върху прашни равнини. Той се обърна и протегна ръка; усещаше голите й рамене на гърдите си. В душата му прозвуча тиха музика — всичко най-важно на света сега бе при него. Рейчъл промърмори, размърда се и се прозя.

— Събуди ли се? — попита я той.

— Аха. Уф. Колко е часът? — Тя премигна на утринната светлина и го погледна изпод подпухналите си клепачи. Изведнъж душата му се изпълни с любов към нея.

— Зазорява се вече. Ужасно е студено тук. Прощавай… — Той я прегърна още веднъж, скочи бос на пода и мина през замръзналата спалня. Прозорците бяха изрисувани с причудливи фигури от скреж. Като подскачаше върху вледенените дъски, той си нахлузи панталона, след това измъкна изпод леглото порцеланово гърне и приклекна. Когато приключи, се омота в халата и слезе в мазето, за да нагледа пещта — тя излъчваше червеникаво сияние, но топлината й бе отслабнала значително. След като разрови жарта, той сложи дърва и наля вода в кафеника. От съвсем скоро имаха и кафе — истинско малко чудо и невероятен лукс, на който никой на тази планета все още не можеше да се радва, нищо че беше синтезирано от възпроизвеждащата машина. Може би след още няколко седмици геотермалният източник, който бяха каптирали дълбоко под магазина, щеше да им осигури достатъчно топлина и вряла вода, но засега всяка температура дори малко над нулата бе огромна победа пред лицето на свирепата степна зима.

Рейчъл също бе станала, ако се съдеше по скърцащия под, и сигурно се прозяваше, докато навличаше фустата и пуловера. Той потърка зиморничаво ръце и отиде в магазина да запали печката и там.

„Какво ме чака днес? — помисли си сънено. — Клиенти в магазина, дано търговията потръгне. — След това едва не си зашлеви плесница. — В какво се превръщам?“

Докато вадеше сандъчето с пепелта и сгурията, зад гърба му се чу шум. Мартин се обърна. Рейчъл се бе облякла за излизане — кафявата й рокля стигаше до земята, главата й бе усукана във вълнен шал, завързан под брадичката, както беше местният обичай. Само лицето й се виждаше.

— Излизаш ли? — попита той.

— Отивам на пазар. Ще купя хляб и едно-две пилета. Скоро и тези неща ще започнат да изчезват. — Тя се огледа. — Бърр. Студено, нали?

— Докато се върнеш, ще е затоплено. — Той сложи дърва и въглища и прибягна до услугите на една малка вълшебна джунджурийка — пламъците се разгоряха жизнерадостно върху антрацитната повърхност. Мартин застана с гръб към печката.

— Мисля, че и днес ще е добър ден за търговия. Парите…

— Да, знам, ще взема от чекмеджето. — Тя се приближи и той я прегърна. Уверен и солиден мъж, стълб за малкото им семейство. Тя опря нежно брадичка на рамото му.

— Изглеждаш наистина чудесно тази сутрин.

Рейчъл се засмя, после потрепери.

— Ласкател. Питам се още колко ли ще можем да останем тук?

— Ще можем? Или ще трябва?

— Хъм. — Тя помисли за миг. — И теб ли те хваща вече?

— Да. По малко. — Той се засмя. — Одеве, докато чистех печката, се улових, че мисля като магазинер. Някак се оставихме на този монотонен живот да ни повлече. Колко минаха — шест месеца? Тих и спокоен живот. Вече почти си представям как прекарваме тук и остатъка, отглеждаме наследници, забравяме миналото.

— Няма да стане. — Тя се напрегна в прегръдката му и той я погали. — Няма опасност да остареем тук. Сигурно още следващата година ще възобновят полетите. И преди съм си мислела, че ще съм само домакиня и нищо повече. Не се получи, повярвай ми. Трябва да се радваш, че си си направил реверсивна вазектомия. Иначе представяш ли си какво щеше да е на този студ с малко дете?

— И още как. — Той я разтриваше лекичко по гърба. — Давам си сметка, че ще трябва да се махнем оттук. При първа възможност. Но е толкова… тихо. Спокойно.

— Така е и в гробищата. — Тя отмести ръката му и го погледна. Дъхът му секна — винаги когато правеше така, му изглеждаше невероятно красива. — Не забравяй, Мартин, това място изглежда така само временно. Все още сме в Новата република. Няма да е същото още дълго. В града цари бъркотия, хората са отвикнали да им се отказва. Цели три месеца всички техни желания се изпълняваха безпрекословно! Когато се пробудят, отново ще посегнат към завивките. А междувременно планетата ще гъмжи от шпиони на Канцеларията по надзора и този път няма да можеш да се скриеш зад договора с Адмиралтейството, нито аз — зад дипломатическия паспорт. Ще трябва да се преместим.

— Ами твоите работодатели… — Той млъкна.

— Откъдето дошло, там и отишло. — Тя сви рамене. — И преди съм вземала отпуск. Е, вярно, това не е отпуск, а живот под прикритие, докато чакаш да те евакуират от горещата зона. Да можехме само да се върнем на Земята, има толкова много неща, които бих искала да ти разкажа. Планове, които ще кроим заедно. Защото останем ли тук, тези планове ще ги кроят други за нас.

— Права си. — Той се извърна към печката, за да види дали вече не е време да сложи още въглища. — Да изкараме и днешния ден, а довечера ще го обсъдим.

На вратата се потропа.

— Кой е? — провикна се Мартин, след това изостави топлината на печката, мина през тъмния студен магазин и надзърна през процепа за писма. — Кой тропа?

— Телеграма! — отвърна му писклив гласец. — Телеграма за господин Спрингфийлд!

Мартин дръпна резето и отвори. Отвън нахлу ситен снежец. На прага стоеше пощаджията, малко момче с червена униформа.

— Телеграма. За ковача на инструменти.

— Това ще съм аз — отвърна Мартин. Момчето пристъпваше от крак на крак. Мартин порови в джоба си за бакшиш, намери няколко копейки, пусна ги в протегнатата шепа и затвори вратата зад пощаджията с разтуптяно сърце. „Телеграма!“

— Отвори я де! — Рейчъл дотича при него, с блеснал от любопитство и нетърпение поглед. — От кого е?

— От Херман… — Той отвори плика и започна да чете, с пресъхнала уста:

ЗА: МАРТИН СПРИНГФИЙД И РЕЙЧЪЛ МАНСУР. ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ВАШЕТО БЕБЧЕ. НАУЧИХ, ЧЕ ДЕТЕТО СЕ Е РОДИЛО В ОРБИТА ОКОЛО РОШАРДОВ СВЯТ И МАЛКО СЛЕД ТОВА Е ОТПЪТУВАЛО В РАЗЛИЧНИ НАПРАВЛЕНИЯ. РАЗБИРАМ, ЧЕ И ДВАМАТА СТЕ ИЗМОРЕНИ, НО СИГУРНО ЩЕ ВИ Е ИНТЕРЕСНО ДА УЗНАЕТЕ, ЧЕ У ДОМА ИМАМ ЗА ВАС ИНТЕРЕСНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. АКО ИСКАТЕ ДА УЧАСТВАТЕ, ЩЕ ВИ ОСТАВЯ ДВА БИЛЕТА В ЦЕНТРАЛНАТА ПОЩА НА НОВИ ПЕТРОГРАД.

ПОСЛЕПИС: КАЗВАТ, ЧЕ ПРОЛЕТТА НЕ Е ОТ НАЙ-ПРИЯТНИТЕ СЕЗОНИ В ПЛОЦК, НЕ СЕ КОЛЕБАЙТЕ.

По-късно същия ден старата железария на Волф бе обхваната от пламъци и изгоря до основи — жертва, според местните слухове, на небрежно отношение от страна на притежателите й. Ала по същото време мъжът и жената вече напускаха града, натоварили оскъдната си покъщнина на наета шейна. Никога вече не се завърнаха в Плоцк, столицата ги погълна както океанът мастилена капка — изгубиха се в суматохата около пристигането на първия граждански звездолет след отпътуването на Фестивала — малък търговски кораб от Старо Кале.

Не бяха изчезнали безследно, но това, както се казва, вече е друга история. И преди да приключим, имам някои желания, които бих искал да ми изпълните…