Бил Брайсън
Един американец в Европа (6)

Белгия

Прекарах няколко приятно безцелни дни, като обикалях Белгия с влак. Като страна Белгия е куриоз. Тя не се състои от една нация, а от две — обитаващи северната Фландрия, където се говори холандски, и южната, Валония, където се говори френски. Южната част притежава най-хубавите пейзажи, най-китните села, най-добрата кухня и общо взето галски умения за добър живот, докато в северната половина са най-хубавите градове, най-известните музеи, църкви, пристанища, крайбрежни курорти, повечето население и повечето от парите.

Фламандците не могат да понасят валонците, а валонците не могат да понасят фламандците, но когато поговориш известно време с тях, разбираш, че това, което всъщност ги обединява, е дори още по-дълбокото презрение към французите и холандците. Веднъж се разхождах из Антверпен в продължение на цял ден с един местен жител и на всеки ъгъл той ми сочеше с многозначителен поглед някоя невинна двойка и промърморваше отвратено под нос: „Холандци!“ Беше изумен, че не мога да направя разлика между холандец и фламандец.

Когато настоиш да обяснят възраженията си фламандците се изразяват някак неясно. Най-често споменаваното оплакване, което съм чувал беше, че холандците идват у дома ти ненадейно, докато вечеряш и никога не носят подаръци. „Аха, както нашите мили шотландци“ — отговарях аз.

Научих голяма част от тези неща в Антверпен, където се отбих за един следобед, за да видя катедралата, но останах и вечерта, за да поскитам между многото барове, които са може би най-чудесните и най-многобройните в Европа — малки, задимени заведения, удобни като жилетката на Найджъл Лоусън^[1], пълни с черни ламперии и жълтеникави мъждиви светлини и винаги претъпкани с пъстър, щастлив народ, който се забавлява. В този град винаги е лесно да завържеш разговор, защото жителите му са открити и английският им почти винаги е съвършен. Разговарях в продължение на час с двама млади улични метачи, които се бяха отбили да пийнат по чашка на път за дома. Къде другаде, освен в Северна Европа, чужденец може да разговаря с уличните метачи на собствения си език?

И непрекъснато ме поразява фактът колко много знаят те за нас и колко малко — ние за тях. Можеш да четеш британски вестници месеци наред, а американски — цял живот, и да не попаднеш и на една-единствена статия за Белгия, въпреки че там се случват интересни неща.

Да вземем Бандата от Ньойвел. Това е терористична група, която за кратък период, през осемдесетте години, бродеше из Белгия (доколкото е възможно да бродиш из Белгия) и от време на време нахълтваше в някой супермаркет или препълнен ресторант и засипваше мястото с дъжд от куршуми, като убиваше наред — жени, деца, всеки, който е попаднал там. След като оставяше множество трупове, бандата задигаше сравнително дребни суми от касовите апарати и изчезваше в нощта. Ето какво е странното — тази банда така и не разкри мотивите си, никога не е вземала заложници, никога не отмъкнала нещо повече от неколкостотин паунда. Дори нямаше име, известно на когото и да било. Етикетът „Бандата от Ньойвел“ й беше лепнат от пресата, защото бандитите винаги се измъкваха с някой Фолксваген Gti, откраднат от брюкселското предградие Ньойвел. След около шест месеца нападенията внезапно спряха и никога повече не бяха подновени. Убийците така и не бяха хванати, оръжията им не бяха открити, полицията няма никаква представа кои са тези хора и какво са искали. Е, това не е ли странно? А англичаните не са прочели за тази история и ред в своите вестници. Аз мисля, че и това е доста странно.

Отидох до Брюж за един ден. Намира се само на петдесетина километра от Брюксел и е толкова красив, толкова дълбоко, безкрайно красив, че трудно ще повярваш, че е възможно да е в същата тази страна. Всичко там е съвършено — павираните улици, спокойните масленозелени водни канали, средновековните къщи със стръмни покриви, пазарите, задрямалите паркове — всичко. Няма друг град, на който упадъкът да се е отразил по-добре. В продължение на 200 години в Брюж — дори не знам защо продължаваме да го наричаме така, тъй като месните хора го пишат Brugge, което се произнася като „Бругъ“ — е бил най-проспериращият град в Европа, но затлачването на река Зуин и променените политически обстоятелства го превърнали буквално в заден двор и през следващите 500 години, докато другите градове растели и непрекъснато се променяли, той останал забравен и недокоснат. Когато Уърдсуърт го посетил през 19-и век, видял, че по улиците расте трева. Казвали са ми, че Антверпен бил даже по-красив до началото на 20-и век, но след това дошли предприемачите и разрушили всичко, на което успели да сложат ръка, тоест, почти всичко. Брюж бил спасен от неизвестността си.

Рядко се срещат такива места. Разхождах се цял ден със зяпнала уста. Разгледах музея „Грьонинге“ и женския манастир, моравите в двора, плувнали в глухарчета, но най-вече кръстосвах улиците, загубил ума и дума пред тази концентрация на съвършенство. Дори размерите на мястото са съвършени — достатъчно голямо е, за да е град, да има книжарници и интересни ресторанти, но все пак е достатъчно малко, за да е дружелюбно и сдържано. За около ден можеш да обиколиш всички улици, заобиколени от водния канал. Направих точно това и не видях нито една улица, на която не бих живял, нито една кръчма, която да не бих искал да опозная, гледка, която да не бих желал да нарека своя. Трудно можеше да се приеме, че всичко това е истинско — че хората се прибират у дома в тези къщи всяка вечер, че разхождат кучетата си по тези улици, че прекарват живота си убедени, че светът е такъв. Вероятно изпадат в тежък, вцепеняващ шок, когато за първи път видят Брюксел.

Някакъв застрахователен агент, с когото се заговорих в един бар на улица „Св. Якобс“, ми каза с тъга, че Брюж напоследък бил станал непоносим осем месеца в годината заради туристите. След това сподели с мен смущаващи анекдоти, както си мислеше той, за посетители, които надничали през пощенската му кутия и мачкали мушкатото му, за да си направят снимки. Не го слушах, отчасти защото беше най-отегчителният пръдльо в заведението — а може би и в цяла Фландрия — и отчасти защото не ме интересуваше какво ми говори. Исках илюзиите ми да си останат непокътнати.

Поради тази причина тръгнах рано сутринта, преди да се появят каквито и да било туристически автобуси. Отидох в Динан, градче на брега на спокойната река Мьоза, над което този ден валеше безкраен дъжд. Беше приятно място и несъмнено щеше да ми достави удоволствие, ако не идвах от Брюж и ако времето не беше толкова ужасно. Застанах на моста над реката и загледах как дъждовните капки, големи колкото куршуми, правят кръгчета във водата. Намерението ми беше да направя преход през южните Ардени за ден-два, за да видя дали ще мога да позная някое от малките селца и пътеките, по които бях минавал при първото си пътуване, но не бях подготвен за такова време — вече бях подгизнал и треперех, сякаш съм забравил да изпия таблетките си против малария — така че след само час в Динан се върнах пеша до гарата, хванах първия влак за Намюр и продължих до Спа. Едно от достойнствата на Белгия е, че маломерността й позволява да отидеш, където й да било в нея за час-два. Нужно е известно време, докато свикнеш с мисълта, че страната в действителност е предградие на Брюксел.

Нямах някаква особена причина да ходя в Спа, освен че името винаги ми е звучало като име на хубаво място, както се и оказа — разположен в котловина между зелени хълмове, с горски парк, Парк на седемте часа, огромно казино, извън всякакви пропорции спрямо малкия град и два големи бели хотела, разположени около зелен остров, наречен Зеления площад. Хареса ми моментално. Дъждът беше спрял и беше оставил във въздуха чист и свеж дъх, който леко напомняше аромат на чаршафи, извадени от сушилнята и оставяше неземното, безвременно чувство на възстановяване след болест. Имах чувството, че ще видя как в парка бутат инвалидни колички с войници без крайници.

Спа е първият курорт с минерални извори и името му е станало нарицателно за такъв курорт. В продължение на 200 години е бил свърталище на европейските кралски особи. Аристократи и височества са го посещавали чак до Първата световна война. Кайзер Вилхелм обявява абдикирането си тъкмо в Спа — събитие, което бележи упадъка както на кайзера, така и на града. Сега почти никой не посещаваше града, поне не по това време на годината. Отидох в туристическия информационен център в парка и след като разгледах учтиво витрините, попитах мъжа на гишето къде са всичките тези крале и кралици.

— А… не идват вече — отговори той с тъжна усмивка. — Не толкова често след Петър Велики.

— Защо?

Сви рамене.

— Модата се променя. Сега искат слънце, ходят на морския бряг. И сега се появява по някой и друг барон, но идват предимно богати германци. Има доста атракции, ако се интересувате.

Посочи с ръка купчина брошури и отиде да обслужи друг клиент.

Брошурите бяха за места с многозначителни имена като Институт по хидрология „Проф. Анрижан“, Факултет по Радиология и гастроентерология към Института по термалните извори на Спа. Те предлагаха множество терапии, като се започне от потапяне в „естествено газирана вода“ и в гореща лепкава кал и се стигне до това, да те свържат със самостоятелна подстанция и да ти направят освежаващ токов удар — или поне така изглеждаше на снимката. Тези терапии гарантирано постигаха няколко неща, за които не бях и подозирал, че е желателно да постигнеш — „разширяване на кожните кръвоносни съдове“, „отпускане на терморегулиращите центрове“ и „намаляване на периартикуларните контракции“, да спомена три от тях.

Реших, без колебание, че терморегулиращите ми центрове са достатъчно отпуснати, ако не и направо умрели и макар и да получавам по някоя и друга периартикуларна контракция и да ям лакомо спагетите си, някак си ще живея с тези неща, защото видях какво правят с теб мускулестите дами с бели престилки, ако доловят и най-малкото перирартикуларно потрепване или влошаване на терморегулиращите центрове. На снимките се виждаше пациентка с откровено тревожно изражение, която енергично мажеха с катран, обливаха с вода под налягане в душкабина, насилваха да лежи в бълбукащи медни вани и други подобни действия, които при други обстоятелства неизбежно биха извикали в ума израза „военни престъпления“. Погледнах списъка с одобрените лекари, за да видя дали и д-р Йозеф Менгеле не е сред тях, но единственото запомнящо се име беше някой си д-р Пиц. Устоях на изкушението да му се обадя по телефона и да го попитам: „Е, такъв ли си?“, а вместо това отидох в малък хотел, който ми препоръча мъжът в туристическото бюро.

Взех душ, вечерях, направих разсейваща разходка из града и се отбих в приятен малък бар на улица „Роял“, за да прекарам вечер с монументалната книга на Мартин Гилбърт „Втората световна война“. Тя не е за заведение, мога да ви уверя. Прочиташ малко и започваш да се озърташ с празен поглед наоколо и да копнееш да си поговориш с някого.

Само че във Валония почти никой не говори английски. Започнах да съжалявам, че не разбирам френски достатъчно добре, за да подслушвам. В училище учих френски цели три години, но не знам почти нищо. Бедата се състоеше в това, че учебниците бяха удивително безумни. Всичките бяха написани от човек, който явно е много далеч от франкофонския свят — проф. Марвис Фризби от учителски колеж в Северна Дакота или нещо такова — и нямаха нито една пресечна точка с реалния свят. В тях не ставаше дума за нито едно от нещата, които човек би трябвало да знае във Франция — как да задействаш биде, да се справяш с жените пред тоалетните или да сриташ в коляното някой, който се прережда на опашката. Бяха досадно посветени на училищните занимания — закачане на дрехи в гардеробчето, почистване на черната дъска, отваряне на прозорец, затваряне на прозорец, разказване на урока за деня. Дори и в седми клас можех да преценя, че няма да използвам често подобни изрази през годините. Колко пъти, когато попаднеш във Франция, ще ти се наложи да кажеш на някого, че ти се иска да почистиш черна дъска? Колко пъти ти се е приисквало да кажеш: „Зима е. Скоро ще дойде пролетта“? Доколкото ми е известно, хората вече са наясно с тези неща.

Така и не разбрах защо не можеха да направят учебник, близък до ума на подрастващите, с глави от рода на „Жерар и Изабел се отдават на страстни целувки“ или „Клод преживя първата си полюция. Величествено!“ Поне биха могли да използват комиксите.

Събудих се и открих, че по стъклата се стича дъжд. Улиците бяха почти наводнени и колите долу свистяха по тях. Излязох, за да осребря един туристически чек, а после позяпах витрините по площада, като се криех под брезентови навеси, по които дъждът барабанеше монотонно и доста успокояващо. Витрините бяха пълни с най-изкусителни неща за ядене — под фирмата La Raclette Fromagerie се мъдреха различни видове сирене на пити с размери на автомобилна гума. В Boucherie Wagener висяха връзки наденички, а арденската пушена шунка беше наредена на розови купчинки. В La Gaterie бушуваше делириум от марципанени плодове, бухнали сметанови торти и други пухести лакомства. Колко са умни обитателите на континента с техните витрини! Дори тези на аптеките са така добре подредени, толкова чисти и педантично спретнати, че се улавяш как зяпаш с копнеж кутийка лейкопласт за мазоли или превръзки против незадържане на урина.

Стигнах последния магазин и се загледах занесено към площада, без да знам какво да правя със себе си, и тогава реших да отида до Дюрбюи, с надеждата времето там да е по-хубаво. Беше малко вероятно, защото градчето е само на двайсетина километра. Въпреки всичко, благодарение на странните особености на белгийските железници, пътуването до Дюрбюи ми отне почти цялата сутрин и включваше три, макар кратки, прекачвания, но дори и след всичко това пак не стигнах до града, защото там няма гара. Трябваше да сляза в Барво, който на картата е на половин милиметър от Дюрбюи, а в действителност — на четири километра, като помежду им има монументално стръмно възвишение. Още от гарата чувах как камионите ръмжат, за да го изкачат. Поне дъждът беше спрял.

Помислих си да взема такси, но на гарата нямаше такова нещо, така че тръгнах към града, който всъщност е голямо село, за да потърся автобус или такси. Влязох в един хотел на главната улица и от намусената служителка на рецепцията научих, че в Барво няма нито автобуси, нито таксита. Мобилизирах познанията си от училище и на най-добрия френски, на който съм способен, я попитах как тогава човек може да се добере до Дюрбюи, ако е sans l’auto^[2]. Подготвих се да видя как трясва на тезгяха умрял бобър, но вместо това тя просто каза: „А pied, monsieur“^[3], и сви рамене с галско безразличие — при него отпускат брадичката си до нивото на кръста и същевременно се опитват да вдигнат ушите си до върха на главата с помощта на раменете. За да го направи човек, трябва да е гал. Превежда се горе-долу като: „Животът е кофа лайна, мосю, напълно съм съгласен, но макар и да съм готов да призная този факт, няма да ви предложа никакво съчувствие, защото, мосю, това си е вашата кофа с лайна“.

Благодарих й, че изигра толкова дребна и незначителна роля в живота ми, после тръгнах пеша към края на града, където пред мен се извиси природен обект, който приличаше повече на стена, отколкото на хълм. Покрай шосето се редяха непривлекателни къщи, като онези, които се строят покрай всяко натоварено шосе и които винаги изглеждат сякаш се разпадат под тътена на тежките камиони. Дворовете бяха оградени с мрежи, зад които дремеха кучета с банални имена, които оживяваха и се хвърляха към портата щом наближах, лаеха и оголваха зъби, готови да откъснат месо от краката ми по най-жестокия начин.

Не знам защо, но нещо в мен докарва кучетата до бяс. Щях да съм богат, ако ми даваха по петак всеки път, щом някой пес се опиташе да изръфа костния мозък на глезените ми, докато собственикът му си стои край него и казва: „Нищо не разбирам, никога досега не е правил такова нещо. Трябва да си му казал нещо.“ Това винаги ме е пращало в нокаут. Какво мога да кажа на куче? „Здрасти, момче, искаш ли да пробиеш вената на крака ми?“

Кучетата не ме нападат, с цел да ме сложат на инвалиден стол единствено в случаите, когато съм някъде на гости и седя на удобно канапе, с чаша, пълна до ръба. В този случай кучето — и винаги се случва да е голямо куче с проблем в слюноотделянето — решава, че не иска да ме убие, а да прави с мен секс. „Хайде, Бил, сваляй гащите — сякаш ми казва то. — Много съм възбуден.“ Собственикът винаги пита: „Притеснява ли те?“ И това го обичам. „Не, Джим, просто обожавам, когато някое куче захапе топките ми и започне да ме рита по главата със задните си крака“.

„Мога да го махна, ако те притеснява“ — винаги добавят собствениците на кучета. „Хей, не го махай — ми се иска винаги да отговоря. — Премахни го.“

Никак не бих се разстроил (и си давам сметка, че звуча като Бърнард Левин^[4], опазил ме Бог), ако някой натика всички кучета на този свят в чувал и ги закара на далечен остров — Гренландия звучи примамливо — където ще могат да обикалят наоколо и да си душат задниците колкото си искат, без повече да ме нападат и тероризират. Единственият вид куче, който бих освободил от такова заточение, е пуделът. Пуделите бих разстрелял.

Да си призная, не обичам животните. Дори златните рибки ме измъчват. Цялото им съществуване е нещо като укор. „Защо е всичко това? — сякаш питат. — Плувам тук, после там. Защо?“ Не мога да гледам златна рибка повече от десет секунди, без да ми се прииска да се самоубия или най-малкото да прочета някой френски роман.

За мен единственият възможен домашен любимец е кравата. Кравите са безобидни, не им трябва кашон, в който да серат, не позволяват на тревата да избуи прекалено и са толкова доверчиви и глупави, че просто няма как да не ги заобичаш. Малко по-нататък по уличката, на която живея, има стадо крави. Ако застанеш край оградата, независимо по кое време на деня или нощта, след минута всичките крави се дотътрят и застават до теб, твърде глупави, за да се сетят какво да правят по-нататък, но и щастливи, само защото са с теб. Доколкото разбирам, биха стояли така цял ден, а може би и до края на света. Изслушват проблема ти и не искат нищичко в замяна. Могат да са твои приятели завинаги. И, когато ти омръзнат, можеш да ги убиеш и изядеш. Съвършенство.

Дюрбюи се оказа разположен в долния край на удивително стръмен път, от другата страна на хълма. Струваше ми се, че е на около километър под мен. Беше от склоновете, по които, ако се засилиш, няма как да спреш. Тръгнах надолу, като все повече губех контрол над положението, а краката ми се движеха под мен като кокили. Малко преди последния завой бях като някой, който се вози на чифт чужди израстъци, които летят към каменната стена на плевнята в края на пътя. Вече се виждах как минавам през нея като герой на анимационен филм, как оставям дупка с формата на тяло, но вместо това направих нещо по-интересно — стъпих върху клатещ се капак на канал и си изкълчих глезена много зрелищно — сигурен съм, че чух изпращяване, сякаш се чупеше дърво — направих серия пируети, които ме накараха да заприличам на чудовището на Франкенщайн на летни кънки, залитнах по пътя, забих физиономия в стената на плевнята и като се олюлях театрално, се строполих назад.

Останах около минута легнал във високата трева, колкото да свикна с мисълта, че долният край на десния ми крак агонизира. От време на време надигах брадичката си над гърдите, за да проверя дали стъпалото не е обърнато назад или по друг начин, който да обясни остротата на болката, но всичко изглеждаше нормално. От там, където лежах, можех също така да виждам височината по пътя назад и си задавах с учудващо безразличие въпроса как точно ще се върна, след като няма автобуси или таксита.

В края на краищата успях да се изправя на крака, като се подпирах на стената и да докуцукам до някакво кафене, в което се свлякох на стол близо до вратата и си поръчах кока-кола. Свалих обувката и чорапа и огледах глезена си. Очаквах — всъщност, доста перверзно, като ранен самец се надявах — да видя парче кост щръкнало през кожата като рейка на палатка, така че на всички, които го видят, да им призлее. Глезенът ми обаче беше съвсем леко синкав, болезнен и много леко отекъл, така че за пореден път в живота си постигнах единствено силна болка, а не злокобното нараняване, което би довело до спешен полет с хеликоптер и суетене на млади медицински сестри с еротично колосани бели престилки. Отпивах намръщено от чашата си в продължение на половин час и после, когато се изправих, установих, че болката е попреминала и вече мога да ходя по някакъв начин.

И така, разгледах Дюрбюи с накуцване. Беше изключително красиво градче, с тесни задни улички и къщи, построени от камък и с плочи на покривите. В единия край имаше замък, сякаш изваден от света на приказките, а под него бълбукаше плитка, бърза рекичка — Орте. Навсякъде наоколо се извисяваха чудно надменните възвишения, пазили градчето от околния свят в продължение на столетия. По размерите на картинките можеше да се съди, че мястото се посещава от доста туристи, но сега не се виждаше жива душа и повечето от магазините бяха затворени. Прекарах в града около два часа, предимно седнал на пейка край реката, погълнат от спокойствието и чуруликането на птиците. Беше невъзможно да си представя по някакъв разумен начин, че това място на вечното спокойствие е било, малко преди да се родя, повече или по-малко епицентър на офанзивата в Ардените. Измъкнах авторитетната история на Втората световна война от Гилбърт и заразглеждах индекса Дюрбюи и Барво не се споменаваха, но много от другите околни градчета и села бяха там — Малмеди, където седемдесет и двама американски войници били засечени от част на Ес Ес в някаква нива и разстреляни, вместо да бъдат пленени, Ставло, където два дни след тава незнаещите почивка нечовеци от Ес Ес убили 130 цивилни белгийци, сред които двайсет и три деца, Бастон, където американските сили били обсадени в продължение на месец и стотици загубили живота си, и много други. Просто не мажех да го проумея — тези ужасни, жестоки неща се бяха случили тук, сред тези гори и хълмове, на хора на възрастта на баща ми. И сега всичко изглеждаше, сякаш онова не е било. Германците, които някога по тези места са избивали жени и деца, сега можеха да идват като туристи, с фотоапарати на шията, с жените си, като че ли онова е било само холивудски филм. Всъщност, казвали са ми неведнъж, че едно от най-трудните неща, ако се налага да се научиш да живееш с немците след войната, е било да ги гледаш как се връщат с жените и приятелките от, за да им показват местата, за чието съсипване някога са помагали.

Някъде към три часа ми мина през ум, че ще е по-добре да се връщам към Барво. Стигнах на гарата чак в шест заради бавното ходене и множеството почивки, които се налагаше да правя по пътя. Когато стигнах, гарата беше тъмна и пуста. Нямаше други пътници, а по стените нямаше разписания. Седнах на перона, на противоположната страна на тази, на която бях пристигнал. Без да знам кога ще дойде следващият влак, без всъщност да знам дали изобщо има влак. Гарата беше твърде самотна за такава малка и гъсто населена страна като Белгия. Релсите бяха изпънати в права линия от двете страни в продължение на километри. Беше ми студено, глезенът ми пулсираше, чувствах се уморен. Нещо повече — бях гладен. Не бях хапвал цял ден.

В това самотно, отпаднало състояние, започнах да си мечтая за старата закусвалня в родния ми град. Казваше се „Защо не скара“, което всички смятаха, че е съкратено от „Защо не дойдеш да получиш хранително отравяне“. Странно място. Щях да кажа, че е ужасно място, но подобно на повечето неща, свързани с юношеството на човек, то беше едновременно чудесно и ужасно. Храната беше ужасна, сервитьорките бяха убийствено троснати и глупави, а готвачите без изключение бяха избягали затворници, без понятие от хигиена. Неизменно страдаха от перманентната, сополива настинка, която е характерна за разпуснатия живот и от върховете на носовете им вечно висеше капка влага. И човек винаги си даваше сметка със стоическо чувство за обреченост, че когато готвачът се обърне, за да сложи чинията пред теб, капчицата вече няма да е на носа му, а ще блещука върху хлебчето на хамбургера ти, като мънисто утринна роса.

В „Защо не“ работеше една келнерка на име Шърли, която беше най-неприятният човек, когото някога съм срещал. Каквото и да поръчаш, започваше да те гледа, като че ли си поискал да ти даде колата си, за да закараш дъщеря й в Мексико, където да прекарате гаден уикенд.

— Искаш какво? — питаше тя.

— Свинско филе с кръгчета лук — повтаряш смутено. — Моля те, Шърли… ако не те затруднява… когато имаш минутка…

Шърли се втренчва в теб, без да помръдне в продължение на пет минути, сякаш иска да запомни физиономията ти, за да напише полицейски доклад, после надрасква поръчката ти в бележник и изкрещява на готвача на жаргона, който винаги използват в такива заведения:

— Две скапани пържоли с лайно от умряло куче.

Или нещо подобно.

Ако беше в холивудски филм, ролята на Шърли щеше да изпълнява Марджъри Мейн^[5]. Щеше да се мръщи и командва, но зрителят моментално щеше да разбере, че в изобилната пазва се крие сърце от чисто злато. Ако случайно й поднесеш подарък за рождения ден, би се изчервила и би казала: „Ау, не тря’аше да пра’иш така, голям си глупчо“. Шърли просто щеше да попита: „К’во е т’ва, мамка му?“ Уви, тя нямаше сърце от злато. Струва ми се, че изобщо нямаше сърце или каквито и да било други компенсиращи качества. Даже и червилото не можеше да си сложи както трябва.

И въпреки всичко „Защо не“ си имаше своите достойнства. Най-напред, беше отворено цяла нощ, което означаваше, че винаги е на разположение, ако ти се дояде нещо много мазно или просто искаш да си сред други хора в малките часове на нощта. Беше пристан, малко островче светлина сред тъмнината на града.

Уви, „Защо не“ вече не съществува. Говореше се, че собственикът хапнал малко от собствената си храна и починал. Виждам заведението обаче и до днес — запотените прозорци, насядалите около масите групички нощни работници, Шърли вдига главата на припаднал клиент, за да забърше тезгяха отдолу с влажен парцал, самотен мъж с каубойска шапка, потънал в мечти пред чаша кафе, с неизтръскана цигара в ръка. И често си мисля за всичко това, особено в южна Белгия, когато е студено и тъмно и когато безжизнените железопътни релси стигат до хоризонта, в двете посоки.