Бил Брайсън
Един американец в Европа (10)

Копенхаген

Взех влака за Копенхаген. Обичам да пътувам с влак из Дания, защото непрекъснато се качваш и слизаш от фериботи. Пътува се повече, но пък е по-забавно. Не мога да си представя, че човек би могъл да не изпита вълнението, което идва, щом влакът спре край големия бял кораб, който ще го отнесе на борда си. Отраснал съм на хиляда мили от най-близкия океан, така че всяко пътуване по море, колкото и да е кратко, за мен си остава събитие. Забелязах обаче, че дори датчаните и германците, за които това би трябвало да е ежедневие, започнаха да се взират през прозорците в очакване, щом стигнахме до кейовете на Путгарден и влакът ни се качи на ферибота „Карл Карстенс“.

Ето ви един съвет, ако ви се случи да пътувате със скандинавски ферибот. Не слизайте първи от влака, защото всички ще ви последват, уверени, че знаете пътя към основната част на кораба. Попаднах сред група от около 300 души, които следваха по петите зачервен от притеснение мъж, със сиво бомбе, който ни поведе на пътешествие от две мили из товарната палуба на ферибота, по незнайни пътища между железопътни вагони и огромни брезентови каросерии на камиони, като от време на време поглеждаше назад, към нас, сякаш му се искаше някак си да изчезнем и да ни няма, но всички ние знаехме, че единствената ни надежда е да останем лепнати като с лепило зад гърба му. Разбира се, в края на краищата той откри един червен бутон на стената, при натискането, на който се отваряше тайният изход към стълбището.

Обладани от нови тръпки на възбуда, всички затрополиха забързано по металните стъпала и се завтекоха право към бюфета. Можеше да се познае националността на хората по това, което си поръчваха. Немците до един вземаха чинии, пълни с месо и картофи, датчаните пиеха бира „Карлсберг“ и ядяха сметанови торти, а шведите — малки хлебчета с умрели рибки отгоре. Опашките бяха твърде големи за мен, така че се качих на най-горната палуба и се изложих на слънцето и силните пориви на вятъра, докато корабът се отдели от кея и със звук, който странно наподобяваше перална машина, се насочи към осеяното с бели зайчета море, за да премине дванайсетте мили от немския бряг до датския остров Лоланд. Бяхме около осем души, застанали на силния вятър, и се правехме, че не загиваме. Постепенно Путгарден се загуби сред пяната зад кърмата и не след дълго на хоризонта се показа остров Лоланд и започна да се плъзга към нас, като някакво дебнещо морско чудовище.

Ако питате мен, нищо не може да се сравни с морските пътешествия, но в наши дни не е останало много от тях. Дори и в този момент се разработват мащабни планове за прокарване на мостове и тунели между основните датски острови, между Копенхаген и Швеция и дори през тази ивица вода, между Путгарден и Рьодбихавен, така че хората да могат да профучават между тях, без изобщо да забележат, че са преминали от една страна в друга. Този нов европейски импулс да се заличават границите между страните ми се струва някак заблуден.

В Рьодбихавен, след като вълненията ни поутихнаха, отново се качихме във влака и пътувахме до Копенхаген през по-голямата част от следобеда. Дания се оказа доста по-спретната и ненаселена от Северна Германия. Тук нямаше фабрики, както в Германия и нито следа от купищата изоставени трактори и селскостопански машини, които ръждясват в Белгия и Холандия. Видях големи вятърни турбини за генериране на електричество, осеяли ниските хълмове наоколо и плитките води на заливите. Жалко, помислих си с небрежното безразличие, което идва, когато гледаш нещо, което вече изчезва от полезрението ти, че не са ги направили по-привлекателни — като уголемени холандски вятърни мелници, може би.

Струваше ми се странно, че човечеството в продължение на векове е успявало, без особени усилия, да украсява пейзажа с неща, които сякаш са направени специално за него — малки сводести мостчета и каменни ферми, църкви, вятърни мелници, виещи се шосета, живи плетища — а сега като че ли не е способно да направи нищо, което да не прилича на шамар и лицето на природата. Напоследък всичко има — в най-добрия случай — някакво прозаично приложение, като тъпо практичните вятърни турбини, които изчезваха заедно с пейзажа от прозореца на влака, или изглежда евтино и временно, като огромните ламаринени хангари, които минават за супермаркети в покрайнините на всеки средно голям град. Някога сме строели цивилизации. Сега строим търговски центрове.

Стигнахме гарата в Копенхаген малко след пет, но туристическият офис на гарата вече беше затворен. Край него имаше табло с имената на трийсетина хотела и малка червена светлинка показваше дали са пълни, или не. Около две-трети от светлинките бяха запалени, но нямаше карта, която да ти покаже къде се намират спрямо гарата. Помислих си за момент да си запиша няколко имена и адреси на хотели, но във всеки случай нямах голямо доверие на таблото, а и адресите не означаваха нищо без карта на града.

Обърнах се объркан и видях една датска просякиня — беше се вкопчила в ръкава ми и бърбореше весело. Тези хора по някакъв мистериозен начин разбират, когато пристигам в града им. Сякаш имат информационен бюлетин или нещо такова. Тръгнахме заедно през гарата — аз търсех объркано карта на града, а тя ме стискаше за ръкава и ми доверяваше налудничавите си мисли. Предполагам, че сме били странна гледка. Един бизнесмен ни погледна над вестника си, когато минахме край него.

— Запознанство по обява — доверих му, но той продължи да ни гледа втренчено.

Не открих карта на града, така че позволих на дамата да ме придружи до изхода на гарата, където се освободих от хватката й и й дадох няколко дребни монети от различни държави. Тя ги взе и се отдалечи, без повече да се обърне. Докато я гледах да се отдалечава, се чудех защо лудите толкова много обичат гарите и автогарите. Сякаш са им нещо като офис. („Скъпи, отивам на гарата, за да поровя из кошчетата за боклук и да побръщолевя на някой и друг непознат. Ще се видим в пет.“) Не мога да разбера защо не отиват на морския бряг, в Алпите или на някое друго по-приемливо място.

Отбих се в няколко хотела в непосредствена близост до гарата, но всички се оказаха пълни.

— Има ли някаква причина за това? — попитах на едно място.

— Някакъв конгрес, национален празник или нещо подобно?

— Не. Винаги е така — увериха ме.

Греша ли, като се дразня от такива неща? Толкова ли е трудно на един континент, който процъфтява благодарение на търговията и туризма, нещата да се направят така, че посетител, пристигнал в някой град късно следобед, да може да намери стая, без да му се налага да обикаля наоколо като емигрант. В края на краищата, бях готов да похарча немалко пари в техните хотели и ресторанти, да субсидирам музеите и градския им транспорт, да им давам твърда валута и да плащам изнудваческия им ДДС от двайсет и два процента, без да гъкна, докато в замяна исках единствено да има къде да положа глава!

Подобно на повечето неща, когато решиш да ги търсиш, и хотелите в Копенхаген изведнъж изчезнаха. Пребродих стария град по дължина и тъкмо се канех отново да се върна на гарата, за да започна отначало, когато попаднах на един хотел на брега, наречен „Софи Амелиенборг“. Беше голям, чист, модерен и страховито скъп, но успяха да ми намерят единична стая за две нощи. Наех я без никакво колебание. Взех много горещ душ, преоблякох се и излязох из града нов човек.

Може ли нещо да се мери — освен добрия пай с шоколад и сметана и получаването на тлъст, неочакван чек по пощата — с това, да се окажеш в непознат град в някоя хубава пролетна вечер, да скиташ из непознати улици, сред издължените сенки на ленив залез, да спираш пред витрините на магазините, за да зяпаш, или край някоя църква, или на спокоен площад с пристан, да се колебаеш по ъглите и да се чудиш дали уютният ресторант, който ще запомниш с добро чувство за цял живот, е по-вероятно да е на тази или на онази улица. Просто обичам това. Бих могъл всяка вечер от живота си да пристигам в нов град.

Специално в Копенхаген човек може да загази доста по-сериозно. Градът не е особено красив, но е безкрайно привлекателен. Тук живеят милион и половина души — четвърт от населението на Дания, — но иначе темпото на живот и средата напомнят за университетско градче. За разлика от повечето големи градове, Копенхаген е освежаващо свободен от всякакви заблуди за собствената си важност. Няма монументи на имперско минало и малко неща напомнят, че това е столицата на държава, която някога е владяла цяла Скандинавия. В другите градове издигат паметници на генерали и величества. В Копенхаген ти предлагат малка русалка. Мисля, че е страхотно.

Минах по „Нюхавн“ — улица, дълга три пресечки, с канал по средата, пълен с кораби с високи мачти, с тесни къщи с високи покриви от седемнайсети и осемнайсети век, която прилича на заблудено късче Амстердам. Всъщност, първоначално тук са се заселили холандски моряци и до неотдавна мястото е било свърталище на подпийнали морски вълци. Дори и сега се виждат следи от грубиянско минало — ателие за татуировки и един-два вертепа, през чиито витрини очакваш да видиш Попай моряка и Блуто да си разменят тупаници — но това са реликви на изчезване. В продължение на години собствениците на ресторанти почти насила дърпат „Нюхавн“ нагоре и сега повечето от заведенията са лъскави барове, посещавани от юпита, и луксозни ресторанти, но въпреки това са хубави, защото датчаните въобще не се притесняват, че живеят добре, както, в края на краищата, би трябвало и да бъде.

По продължение на цялата улица бяха извадени маси, на които седяха млади, руси и красиви хора, които пиеха, ядяха и се радваха на необикновено топлото за сезона време. В Копенхаген винаги съм се чудел какво правят със старците си — сигурно ги затварят в избите или пък ги изпращат в Аризона — защото всички, без изключение, са млади, изтупани, здрави и невероятно хубави. В Копенхаген можеш да направиш реклама на Пепси за петнайсет секунди. И всички изглеждат щастливи.

Датчаните са толкова преизпълнени с радост от живота, че тя буквално струи от тях. В този край на Европа, чиито обитатели са с толкова объркани разбирания за удоволствие (трима души и бутилка бира в Норвегия е купон, националният спорт на Швеция са самоубийствата), спокойното отношение на датчаните към живота буди не толкова възхищение, колкото изненада. Знаете ли колко е продължила Втората световна война в Дания? Свършила е за ден — всъщност, за по-малко от ден. Танковете на Хитлер прекосили границата под прикритието на нощта и призори завладели страната. Един политик от онова време отбелязал: „Завладяха ни с телеграма“. Вечерта всички отново били по баровете и ресторантите.

Наред с останалото, Копенхаген е и единственият град на света, в който момичетата от офисите излизат в обедната си почивка, за да се пекат без горнища из градските паркове. Само този факт е достатъчен, за да гласувам за Копенхаген като европейски град на културата, за която щете година.

Хапнах в препълнен, стилен ресторант в сутерен по средата на „Нюхавн“. Бях единственият, който нямаше вид на излязъл от снимачна площадка в Холивуд. Всички мъже бяха със закопчани до гърлото ризи, а жените имаха дълги обеци и умишлено разрошени коси, които трябваше да отмятат всеки път, щом посегнат към чинията си. Всички бяха красиви. Почувствах се като Барни Ръбъл. Очаквах шефът да дойде до масата ми и да каже: „Извинете, господине, бихте ли сложили малко от този гел на косата си?“ В случая обаче персоналът се отнасяше с мен като със стар приятел, а храната беше толкова великолепна, че не обърнах никакво внимание, когато се разделих с десетсантиметрова пачка банкноти, което става всеки път, щом се нахраниш в Копенхаген.

Когато се изкачих по стъпалата и излязох на улицата, вече беше тъмно и беше станало студено, но хората въпреки това продължаваха да стоят по масите, да пият и да разговарят оживено, с наметнати на раменете сака. Прекосих „Кунгенс Нюторв“, един от главните площади на града, сънлив и зелен, монах под меките светлини на хотел „Англия“, също пълен с щастливи посетители и се запътих към „Строгет“ — главната търговска улица на Копенхаген. „Строгет“ е най-дългата пешеходна улица в света. Всъщност, това са пет улици, които вървят заедно малко по-малко от два километра между „Кунгенс Нюторв“ и другия плавен площад на града, „Раадхуспладсен“, където е увеселителният парк „Тиволи“. Във всяка туристическа статия за Копенхаген за „Строгет“ се говори с възхищение, но всеки път, когато я видя, ми се струва, че е по-западнала отпреди. Все още има множество изискани и стилни магазини откъм „Кунгенс Нюторв“ — „Георг Йенсен“ за сребро, „Братя Андерсен“ за облекла, „Холмегаард“ за порцелан и стъкло — но след като минеш средата, „Строгет“ рязко се влошава и започват да преобладават западнали магазинчета за сувенири, „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ и други ярко осветени храмове на мазнината. Мисля, че би могло да има повече пейки и плочи (сега всичко е асфалт) и дори — смея ли да го кажа — някоя и друга кашпа с цветя. Срамота е, че страна, богата и осъзнаваща ролята на дизайна, каквато е Дания, не може да направи една улица — думите сами излизат от устата ми — по-живописна.

Въпреки всичко е приятно да можеш да минеш от единия край на центъра до другия, без да се натъкнеш на коли и точно, когато стигнеш до западния край, когато си мислиш, че всичко е твърде, твърде калпаво и че би трябвало да се върнеш обратно, излизаш на големия, пъстър „Раадхуспладсен“ — площада на общината. Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали в Европа, е това, че позволяват на рекламодателите да поставят неонови реклами по покривите и последните етажи на сградите около централните площади. През деня рекламите не се забелязват, защото са много високо, така че сградите запазват строгата величественост, присъща за техните функции, но когато се спусне мрака и човек има нужда от малко веселие, същите тези сгради изведнъж се осветяват от шарения неон на рекламите и хвърлят отблясъци върху площада и хората долу.

Отидох до „Тиволи“, макар и отдалече да се виждаше, че е затворен и тъмен, сякаш покрит с чаршафи против прах. Табела на входа съобщаваше, че няма да бъде отворено още две седмици. Докато се връщах назад, към „Строгет“, забелязах, че пред общината се е събрала малка тълпа и спрях, за да видя какво става.

Двама полицаи, мъж и жена, и двамата млади, руси и страхотни, като всички останали в града, говореха тихо и със съчувствие на едно момче на около седемнайсет, което явно се беше нагълтало с дрога, която превръща мозъка в експресен асансьор за планетата Плутон. Загубило ориентация от това внезапно летене из космоса, момчето се бе спънало и си беше пукнало главата. От косата над челото му се стичаше струйка кръв, която достигаше до мъхестите му бузи. Полицаите носеха най-елегантните униформи, които някога бях виждал — като на командоси, тъмносини гащеризони, с множество джобове и ципове, със специални места за фенерчета, бележници, мобилни телефони и, ако питате мен, куки за абордаж и гранатомети. Имаха вид на хора, които могат да се справят с всяка непредвидена ситуация — от пристъп на малария до обезоръжаване на ядрена подводница.

Най-важното беше, че по всяка вероятност случилото се щеше да е най-голямото събитие, с което щяха да се сблъскат цялата вечер. Датчаните спазват законите почти до абсурд. Най-тежкото престъпление в страната са кражбите на велосипеди. През 1982 година, за която имам всички данни, в Копенхаген е имало 6 убийства, сравнено с 205 в Амстердам, подобен по големина град, и 1688 в Ню Йорк. Градът е толкова безопасен, че кралица Маргарете всяка сутрин излизала пеша от двореца Амалиенборг, за да си купи цветя и зеленчуци, както всеки друг гражданин. Веднъж попитах един датчанин, кой пази кралицата при тези разходки, а той ме изгледа учудено и отговори:

— Как кой? Ами всички ние…

Реших, че това е много мило.

Полицаите помогнаха на момчето да се изправи и го отведоха до патрулната кола. Тълпата се разпръсна, но аз продължих след тях, почти импулсивно. Не знам какво толкова ме заплени, освен че дотогава не бях виждал толкова учтива полиция. При патрулната кола попитах полицайката на английски:

— Извинете, какво ще правите с това момче?

— Ще го отведем у дома — отговори тя простичко, после леко вдигна вежди и добави: — Мисля, че има нужда да си легне.

Бях впечатлен. Не можеше да не си спомня как веднъж ме спряха полицаи в Америка, как ме накараха да стоя с разкрачени крака и разперени ръце до една стена, докато ме обискираха и как после ме отведоха в участъка и ме арестуваха за неплатена глоба за неправилно паркиране. Бог знае какво щеше да ми се случи, ако ме бяха набарали дрогиран на някоя пейка. Предполагам, че сега щях да излизам от затвора.

— Ще има ли неприятности заради това? — попитах.

— С баща си, мисля, че да. Не и с нас. Всички сме били млади и луди, нали? Лека нощ. Приятно прекарване в Копенхаген.

— Лека нощ — отговорих аз и ги проследих с поглед, докато се отдалечаваха, изпълнен с най-дълбоко възхищение.

На сутринта реших, че ми се ходи в някой музей. В Копенхаген има великолепни музеи, които са странно пренебрегвани, дори и от самите датчани. Най-напред отидох в огромния Национален музей, срещу двореца Кристиансборг, и бях в него повече или по-малко сам. Националните музеи, особено в по-малките страни, често са слаба работа — манекени като от универсален магазин, облечени в селски костюми от шестнайсети век или витрина, в която са изложени шест монети от римско време, които някой си намерил, когато си разкопавал двора. Датският Национален музей обаче е едновременно просторен и богат, така че прекарах цялата сутрин в щастливо обикаляне из километрите кънтящи зали.

След това отидох до „Ню Карлсберг Глиптотек“. Някои музеи притежават невероятни съкровища, но се помещават в тъпи сгради, а други имат тъпи колекции, а се помещават в страхотни сгради. Глиптотеката си я бива и в двете отношения. Има забележителна колекция от римски статуи и някои от най-хубавите импресионистични картини, които могат да се видят някъде, но и самата сграда е истинска радост — светла, просторна, безупречно обзаведена, с топъл и спокоен двор с палми, пълен със задрямали възрастни хора. (Значи ето къде ги изпращат!)

Най-хубавия музей обаче оставих за най-накрая — колекцията „Хиршспрунг“, в парка „Остре Анлеег“. Всичко там е чудесно. Разходката от градския център е лека и приятна, а „Остре Анлеег“ е най-хубавият парк в Копенхаген, според мото мнение (което не е плод на продължителен опит, а по-скоро на повишено внимание), защото там можете да видите как секретарките припичат гърдите си на слънце, но и без това музеят си струва да се посети, защото е чудесен и малко посещаван. В него има 884 картини, събирани в продължение на четирийсет години от един човек, и почти всичките са от Скагенската датска школа от деветнайсети век, гъсто подредени в около двайсетина малки стаички. Всички картини изобразяват простички неща — летни пейзажи, приятели, седнали да вечерят, изглед към морето през прозорец, жена пред мивката — но въздействието им е просто невероятно и човек си излиза от там с усещането, че е прекарал следобеда в някакъв чудесен и освежаващ йонизатор.

След това, вече с повдигнат дух, си направих продължителна, щастлива разходка из околния парк, като методично обикалях от блондинка на блондинка и питах дали имат нужда от помощ с лосиона против слънчево изгаряне. Всъщност, това не е истина. Не беше достатъчно топло за слънчеви бани, а и вече беше четири следобед, така че секретарките на Копенхаген си бяха по офисите, а прекрасните им гърди щяха да са опаковани поне още един ден, така че просто се разхождах и фантазирах.

Рано вечерта отидох да се разходя по учудващо прозаичното крайбрежие на града — монотонни пространства, заети от фабрики за преработка на риба и индустриални кранове. Някъде далече, отвъд неподвижната вода, едно кораборемонтно предприятие продължаваше в този късен час да прави нещо пронизително и драстично с ръждясал товарен кораб, който пък се защитаваше с кошмарни писъци и дъжд от искри. Стигнах чак до Малката русалка, кацнала някак тъжно, но и доста красиво на камъка си в края на пристанището, после отидох в съседния парк, Кастелет, наречен така заради крепостта с форма на звезда, която охранява входа, а накрая се отбих да хапна нещо леко и по-евтино в кафене или бистро на Стокхолмсгаде.

Храната не беше кой знае какво, но бирата беше добра, а обслужването — чудесно, тъй като бях единственият клиент. Беше достатъчно само да вдигна поглед и да се усмихна с надежда и моментално пред мен се появяваше нова бира. След малко нямаше нужда дори и да вдигам поглед. След като от старата бутилка се отреждаше последната капка бира, на масата се появяваше нова, сякаш по силата на магия. Ето това е моят тип бистро.

И така, седях доволно два часа и разглеждах някакви датски вестници, оставени на масата, като се опитвах да отгатна, сред масата непознати думи дали пък случайно Маргарет Тачър не е изпаднала от бързо движеща се кола или дали не е започнала Третата световна война. Планетата Земя обаче изглежда си беше останала до голяма степен такава, каквато я бях оставил преди три седмици, така че взех да зяпам трафика през прозореца и да се отдавам на безцелните размисли, които за самотния пътешественик са равнозначни на бурна нощ в града.

Най-накрая станах, платих огромната сметка и малко нестабилно закрачих в нощта. Разстоянието до хотела беше сериозно. По пътя обаче се подкрепях във всяко заведение, което изглеждаше дружелюбно, светло и предлагаше бира — броят им в Копенхаген е удовлетворително голям — така че прекарах вечерта, седнал сам в редица различни заведения, с твърде много бира, като малоумно се усмихвах на непознатите хора и ръсех пепел от цигара по ризата си. Някъде към един след полунощ, докато си проправях път по „Строгет“ и потисках импулсивното си желание да запея, попаднах на някакъв ирландец, който се носеше по улицата към мен, клатеше се и псуваше ужасно всеки, който се изпречи пред очите му.

— Шибани копелета! — изрева на някаква изискано изглеждаща двойка, която моментално ускори крачка. — Датско лайно! Скапан боклук! — изкрещя на мъж, който наведе глава и забързано отмина.

Странното беше, че този ирландец беше със свеж сив костюм. Имаше вид на преуспяващ бизнесмен. Бог знае какво ставаше в размътената му глава. Видя ме, но като че ли разпозна в мое лице колега пияница и ме пропусна да мина само с вяло махване с ръка, след което моментално пак се наежи и започна да сипе обиди на някакъв мъж на средна възраст.

— Ти пък какъв боклук си! Дърт тъпак с тъпак! — изръмжа ирландецът, с което сериозно изненада човека, после добави тайнствено: — И бас хващам, че си отседнал в някой шибан лъскав хотел!

Скръстих ръце и проследих с поглед ирландеца, докато се клатушкаше нататък по улицата и реши да псува сградите, и не изчезна в една пряка рязко, сякаш го бяха дръпнали с въже, и не отнесе ругатните си нататък в нощта.

На сутринта се събудих с чувството, че главата ми е била в машина за тестване на амортисьори. Погледнах си часовника. Десет без петнайсет. Бях решил да хвана влака за Швеция в десет и половина, а трябваше да събера нещата си и да платя хотела. Отидох в банята, за да се преборя със сутрешните хигиенни процедури и да издавам ниски предсмъртни звуци, после започнах да се лутам из стаята и да събирам личните си вещи по реда, в който се натъквах на тях — един чорап отиде на крака ми, картата натъпках в раницата, кутия от „Биг Мак“, за чието придобиване нямах спомен, полетя към кошчето за боклук — докато най-накрая събрах всичко. Имах нужда от кафе така, както Дан Куейл има нужда от помощ за теста за интелигентност.

Стигнах до рецепцията точно навреме, за да си запазя ред след двайсет и седем италиански туристи, които опитваха да уредят сметките си едновременно. Най-накрая италианците тръгнаха през фоайето, сякаш зашити един за друг, и последното, което си спомням за тях е, че опитаха да излязат едновременно през въртящата се врата. Дадох ключа си на младата жена, почаках компютърът да пожужи минутка, сякаш събираше пара, и после изплю няколко метра хартия, която беше освободена от страничната перфорация и разделена на шестнайсет страници, най-бледата, от които ми бе връчена за проверка. С изненада открих, че в сметката са включени пари за телефонни разговори. Предната нощ — сега всичко това ми се струваше толкова далечно — бях опитал да позвъня у дома, но единственото, което чух в слушалката, беше записан глас, който ми обясняваше на датски — предполагам — че международните линии са заети, че набирам грешно или, не е изключено, да вървя на майната си. Така или иначе не успях да се оправя и след три опита се отказах. Останах изумен, че ми искат пари за три телефонни разговора. Обясних го на момичето.

— Да — отговори то, — трябва да платите всички телефонни разговори, които опитвате да правите, независимо дали сте се свързали или не.

— Но това е безумно!

Момичето сви рамене, сякаш за да ми каже „Може да е, може и да не е“.

— Искате да ме убедите — заговорих бавно, с чувството, че в главата ми кънти огромен гонг, — че трябва да плащам за телефонни разговори, които не съм водил?

— Точно така.

— Не съм използвал и допълнителното одеяло в гардероба. И за него ли трябва да плащам?

Погледна ме изпитателно, като явно не си даваше сметка, че си има работа с човек, който всеки момент може да премине границата и да изпадне в буен пристъп на лудост.

— Не използвах и шапката за душ — продължих. — Трябва ли да ви дам нещичко и за това? Не използвах единия сапун и пресата за гладене. Това ще ми струва цяло състояние, така ли?

Момичето продължи да ме гледа равнодушно, макар и с видимо по-малко добра воля. Явно и друг път бе посрещала такива бури.

— Съжалявам, че намирате тези малки суми смущаващи, но това е нормална практика в Копенхаген.

— Мисля, че тази практика смърди — излаях аз, после зърнах в огледалото човек със сериозна деменция — рошава коса, зачервено лице, паркинсонов тремор — и разпознах себе си. Дадох на момичето кредитната си карта, разписах сметката с налуден замах, обърнах се презрително и си тръгнах, като съжалявах единствено, че нямам черна пелерина, която да заметна през рамо и черен бастун, с който да разгоня прислугата.

Трябваше да отида в кафенето, да изпия две кафета и да взема по-късен влак. Това би било разумното решение. Вместо да го направя, все още гневен, закрачих към гарата с темпо, което не се отрази на тялото ми никак добре, и се отбих в една банка на „Строгет“, за да обменя един туристически чек. Беше само за петдесет долара — нищо и половина в Скандинавия, джобни стотинки, докато се добера до Швеция вечерта и отново ми потрябват сериозни суми — но за това ми взеха фантастичните трийсет и пет крони, доста над десет процента от цялата сума. Изведнъж разбрах защо ирландецът от предната вечер ругаеше всичко и всички. Беше платил някоя и друга датска сметка в повече.

— Това е безобразие — казах аз и стиснах разписката от банката, като че ли е лоша новина от доктора. — По-добре да забода на дрехата си банкноти, така ще ви е по-лесно да си ги вземате! — изкрещях и накарах клиенти и служители да се спогледат, сякаш се чудят: „Какъв му е проблемът на този? Не е пил достатъчно кафе ли?“

И тъкмо в това неясно и нещастно състояние се качих на сутрешния експрес за Гьотеборг, обидих един невинен млад кондуктор, задето ми съобщи лошата новина, че във влака няма бюфет, и седнах мрачно в един ъгъл, за да гледам как приличащите на градина предградия на Копенхаген се изнизват край прозореца, докато всяко нервно окончание в тялото ми пищи за кофеин.