Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс

Глава първа

В Бевърли Хилс само недъгавите и грохналите старци не карат коли. Местните полицаи се натъкват на какви ли не странни комбинации между автомобил и шофьор — късоглед пенсиониран банкер, който прави забранен ляв завой с ферарито си, забързан за тенис юноша в ролс-ройс за петдесет и пет хиляди долара или важна общественичка, невъзмутимо паркирала червения си ягуар на автобусна спирка.

Били Айкхорн Орсини — към чиито недостатъци едва ли можеше да се прибави и небрежно шофиране — рязко закова спирачките на луксозното си бентли пред „Скръпълс“ — най-луксозния специализиран магазин в света, нещо като клуб на най-богатите и най-знаменитите. Тя бе на трийсет и пет години и според статистиката на „Уолстрийт Джърнъл“ притежаваше състояние, възлизащо на двеста, двеста и петдесет милиона долара. Почти половината от него бе разумно вложено в облигации.

Макар да бързаше, Били се спря пред „Скръпълс“ и хвърли проницателен собственически поглед към владенията си на североизточния ъгъл на Родео Драйв и Дейтън Уей. Преди четири години сградата бе собственост на Ван Клиф&Арпелс — внушително бяло здание с позлата и орнаменти от ковано желязо, наподобяващо крило от хотел „Карлтън“ в Кан.

Светлокафявата вълнена пелерина на Били бе подплатена със златист самур — истински щит срещу студа на мразовития февруарски следобед на 1978 година. Били се загърна и бързо огледа бляскавата Родео Драйв. Срещуположните редици от изискани бутици с ослепително изобилни витрини сякаш се състезаваха по великолепие — ненадминат и единствен по рода си в западния свят триумф на лукса. Яркозелените през цялата година палми придаваха весел вид на широкия булевард, а в далечината се съзираха ниски гористи планини, наподобяващи фон от картина на Леонардо да Винчи.

Няколко минувачи удостоиха Били със светкавични, дискретни погледи. Появата на подобна личност би събрала тълпи в някой друг град — само жителите на Ню Йорк и Бевърли Хилс са способни на такова безразличие към минаващите знаменитости.

Откакто навърши пълнолетие, Били бе снимана безброй пъти, ала вестникарските фотографи не успяваха да уловят предизвикателното й излъчване. Косата й бе дълга, лъскава като скъпа кожа от норка и толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, с лунни отблясъци. Бе сресана назад и откриваше големите диамантени обици, които Били винаги носеше. Известни сред ценителите на бижута като „Близнаците Кимбърли“, те бяха сватбен подарък от първия й съпруг, Елис Айкхорн.

Били бе висока метър и седемдесет и осем и осанката й бе наистина величествена. Тя се отправи към входа с делова крачка. Портиерът — балиец, елегантен в униформената си куртка и впити панталони — се поклони ниско и отвори високата двойна врата. Отвъд тази врата цареше друг свят, свят създаден да мами, да омайва, да изкушава. Ала Били бързаше твърде много, за да се замисля над причините, дължащи се на бостънския й произход (тя бе по баща Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, потомка на старите масачузетски родове), причини, които я караха да гледа на всичко това като на бизнес, а не като на една реализирана фантазия на стойност около единайсет милиона долара. Били се отправи към асансьора с характерната си бърза и енергична походка. Умишлено отбягваше погледите на клиентите, защото не искаше да разговаря с никого. Когато разкопча пелерината, под яката блесна красивата й дълга шия. Били бе странно и рядко съчетание на жена със силно изявен сексапил и подчертан, налагащ се собствен стил. На всеки наблюдателен мъж изпъстрените й със златисто и тъмнокафяво премрежени очи оказваха съвсем различно въздействие от стройното й тяло под плътните тъмнозелени кожени панталони и широка, небрежно препасана копринена кремава туника. Били знаеше, че всяко подчертаване на бюста или задника означава разминаване с елегантността. Тя бе чувствена жена, но не допускаше това да проличи в изисканите й тоалети. Объркваше хората, и то нарочно, тъй като се обличаше скъпо и елегантно, ала носеше дрехите си някак небрежно, сякаш бе готова да ги захвърли, да се излегне с тях или да позира пред фотограф на реклама за всекидневно дамско облекло.

По пътя към асансьора Били кимна бързо и любезно на пет-шест клиентки. Кимването й означаваше, че, виждате ли, нямам време за разговори, но се радвам, задето сте дошли да похарчите тук част от несметните си богатства. Тя се качи на последния етаж. Там бе общият кабинет на двамата най-важни служители — Спайдър Елиът, управителя на „Скръпълс“, и Валънтайн О’Нийл, завеждаща доставките и главен моделиер. Почука на вратата, колкото да обяви пристигането си, и без да изчака покана, влезе в празната стая. Кабинетът изглеждаше едва ли не необитаем поради овехтялото английско махагоново бюро, което Спайдър бе харесал от пръв поглед в антикварния магазин на Мелроуз Драйв и бе настоял да купят. То се мъдреше като паметник на грубата действителност и контрастираше с избраните от Едуард Тейлър тапети с фина, футуристична тоналност в нежно тъмносиво, сиво-бежово и светлокафяво.

— Къде ли са изчезнали? — процеди през зъби Били и отвори с трясък вратата на секретарката. Сепната от неочакваното посещение, госпожа Еванс скочи от стола си пред пишещата машина.

— Къде са? — попита Били.

— О, госпожо Айкхорн, исках да кажа госпожо Орсини… — секретарката млъкна смутено.

— Няма нищо, и други грешат името ми — рязко каза Били.

С Вито Орсини — най-независимият от независимите филмови продуценти — бяха женени само от година и половина и хората, които я знаеха като Били Айкхорн, все още неволно бъркаха фамилията й.

— Господин Елиът е с Маги Макгрегър — продължи госпожа Еванс. — Току-що излязоха и господин Елиът каза, че ще се върне най-рано след час. Валънтайн е в ателието си с госпожа Удсток — отидоха веднага след обедната почивка.

Били стисна гневно устни. Дори тя не можеше да ги обезпокои! Тъкмо сега, когато й трябваха, Спайдър бе зает с може би най-известната телевизионна звезда, а Вал избираше тоалети за съпругата на новия посланик във Франция. По дяволите! Що се отнася до деловите срещи и пробите в „Скръпълс“, Били си бе наложила да не се държи като царица в пчелен кошер. Дина Мерил можеше да се прави на актриса, Глория Вандербилт да смесва бои, Лий Радзиуил да се занимава с интериора в домовете на приятелите си, а Шарлот Форд, следвана от хайлайфа, да „скицира“ модните колекции. Тя, Били Айкхорн Орсини, въртеше процъфтяващия бизнес на най-известния и най-луксозния магазин в света — една непостижима комбинация от бутик, магазин за подаръци, базар за суперелегантна конфекция и център за висша мода.

В „Скръпълс“ бе вложена най-незначителната част от състоянието на Били, но това съвсем не намаляваше неговата важност, тъй като единствено той сред другите й източници на доходи бе нейно лично постижение. Магазинът тутакси се превърна в нейна слабост и страст, в осъществена тайна мечта, която бе видима, можеше да се докосне, помирише, притежава, видоизменя и усъвършенства безкрай.

— Трябват ми спешно! Веднага, щом свършат, им кажи, че съм тук. В магазина.

Били излезе и се отправи към кабинета си. Смутената госпожа Еванс така и не успя да изрече благопожеланията, които се чудеше как да съчини вече седмици наред. На следващия ден се очакваха номинациите на Американската филмова академия и се носеше слух, че филмът на Вито Орсини „Огледала“ може да е сред петте най-добри филма за 1977 година. Госпожа Еванс не разбираше много от кино, но бе дочула, че госпожа Айкхорн… госпожа Орсини е доста изнервена от това очакване. Ала като съдеше по рязкото й поведение, може би стана по-добре, че си замълча… Госпожа Еванс не знаеше как да се държи в подобни случаи.

Маги Макгрегър се чувстваше колкото възбудена, толкова и омаломощена от поривистото въодушевление, с което правеше поръчките си. Дотук бе похарчила минимум седем хиляди долара за тоалетите си пред телевизионната камера през следващите два месеца. Поръча си и официални рокли за филмовия фестивал в Кан, който щеше да отразява през май. Те струваха още дванайсет хиляди и щяха да бъдат ушити от специални платове в изискана цветова гама от нюйоркската фирма „Холстън и Адолфо“. Оставаше да й бъдат доставени в срок — инак щяха да хвърчат глави. Естествено, една от точките в договора бе, че телевизионната компания поема разноските по тоалетите. Инак Маги не би харчила така разточително.

Преди десетина години тя бе нисичко, безгрижно и пухкаво момиче на име Шърли Силвърстайн. Баща й бе собственик на най-големия железарски магазин в градчето Форт Джон, Роуд Айлънд. Как ли щеше да реагира тогава, ако някой й беше казал, че е истинско изпитание да похарчиш деветнайсет хиляди долара за дрехи? Дали щеше да се изсмее? Едва ли. Дори тогава бе достатъчно амбициозна, за да си представи подобна ситуация и да прозре, че тя е свързана не само с физическо изтощение, но и с душевни терзания. Ала едва ли би си въобразила, че именно тя ще попадне в подобно положение. Маги и сега не го възприемаше като нещо нормално, макар да бе вече на двайсет и шест, при това знаменита телевизионна звезда, печена колкото Майк Уолъс, та дори и по-добра, както твърдяха мнозина, защото не натрапваше професионализма си. Тя бе по-фотогенична от Дан Радър, а в интервютата си проявяваше вроден усет и истински талант. Всеки уикенд в най-гледаното време повече от една трета от американските телевизори бяха включени на нейното половинчасово предаване. С помощта на предания си екип, който вършеше чудеса, Маги съобщаваше на зрителите вести от шоубизнеса, и по-точно от филмовата индустрия. Новините бяха достоверни, на ниво, и нямаха нищо общо с превзетите долнопробни клюки, които се сервираха само допреди три години на вечно любопитната публика.

В този момент Маги бе просто една уморена жена, пред чиито кукленски, кръгли черни очи вече три часа се нижеше безкрайно шествие от тоалети, замаяло главата й. В телевизията смятаха, че щом води предаване за шоубизнеса, и тя самата трябва да изглежда като част от този вълшебен свят. Маги очакваше Спайдър Елиът да подбере най-подходящите за нея тоалети. Видът й бе безпомощен, черната й коса бе по-разрошена и висеше на кичури. Ала това не я интересуваше и тя не поглеждаше към огледалото. Маги знаеше, че колкото и пари да похарчи, външността й ще бъде наистина безупречна само в онзи половин телевизионен час, за който я приготвяха гримьорът и фризьорът в студиото.

Когато Спайдър почука, Маги за малко не извика: „Помощ!“. Той влезе, затвори вратата, облегна се на стената и впери в нея поглед, изпълнен с нежност и любопитство.

— Спайди, тази поза от Фред Астер ли си я научил? — попита Маги. — Забелязал ли си, че и вървиш, и сядаш като него? Къде ти е цилиндърът?

— Не хитрувай, Маги. Познавам те добре. Признай, че си купила тоалети, които не можеш да носиш и се опитваш да си го изкараш на мен.

— Ти си putz, schmeckel, schmuck, а и schwantz. Едно истинско американско бижу! — обяви Маги с тържествен тон.

— Ваша Светлост! — Спайдър целуна ръката на Маги и добави: — Мило дете, ти си една чудесна актриса! А аз може и да съм бивш пройдоха от Калифорнийския университет, но винаги разбирам, когато споменават малкия Спайди. Още не съм видял тоалетите ти и вече се цупиш. Маги, не мога да разбера едно — защо вие, жените, смятате, че ни обиждате, като ни отъждествявате с нашите палавници! Виж, да ни наречете евнуси — ето това е истинско оскърбление!

Маги въздъхна в знак на съгласие. Тя съзнаваше, че е прекалила с вечерните тоалети за Кан. Тарикатът Спайдър четеше чуждите, по-точно женските мисли и по въпроса нямаше спор. И откъде ли този расов жребец бе наследил острия си нюх към жените? Маги знаеше много добре, че трудно податливата му на психологическо обяснение свръхчувствителна интуиция е рядко явление сред чистокръвните хетеросексуални американци. А той бе похотлив за трима.

Спайдър натисна звънеца и на вратата се показа вежливата и сдържана Роузъл Корман — търговската посредничка на Маги.

— Роузъл, би ли донесла новите дрехи на Маги? — усмихна се Спайдър.

Спайдър и Маги бяха близки приятели и все пак, когато Роузъл излезе, Маги бе обзета от безпокойство. Спайдър бе отвратителен диктатор. Ала винаги се оказваше прав. Тя предварително знаеше, че няма да й разреши да вземе екстравагантната рокля с ръкави „прилеп“, която толкова хареса. Но каквото и да направеше, колкото и да я ядосваше, тяхната близост, изградена върху липсата на интимна връзка, бе ненакърнима. Те не бяха спали заедно и благодарение на това помежду им цареше искрена топлота. И двамата съзнаваха, че това чувство е много по-важно от секса. Секс можеха да намерят — и намираха — навсякъде. А приятелството беше рядкост.

Спайдър Елиът бе на трийсет и две години и за Маги бе един от най-красивите мъже в света. А тя можеше да прецени, защото част от работата й бе да наблюдава на какво се дължи привлекателността у мъжете и жените. Острият й, проницателен поглед веднага улавяше обаятелното излъчване. Липсва ли ти това качество, никога няма да станеш звезда. А Спайдър имаше очевидни предимства. Беше типичният снажен американски красавец — рус, с морскосини очи на викинг. Засмееше ли се, той ги присвиваше — присви ги и преди миг, когато се усмихна на Роузъл, и лъчеобразните бръчици в ъглите им му придадоха вид на жизнерадостен мъдрец, който се кани да разказва за далечни странствалия. Дори носът му бе чупен, вероятно в някой отдавна забравен ученически мач, а един леко нащърбен преден зъб допълваше приятното му мъжествено излъчване. И все пак, мислеше си Маги, основното му предимство бе необикновената способност да вниква в мислите на жените, да се приспособява към техния начин на изразяване, да им говори прямо, без глупави превзетости и извъртания, все едно няма никакви бариери между двата пола. Благодарение на дълбокото проникновение, което проявяваше към интимните тайни на женската душевност, Спайдър заемаше важно място в заобикалящата го атмосфера на еротичен нарцисизъм и изпълняваше доминиращата роля на паша в харем. При цялото изобилие от сексуални партньорки, на което се радваше, той държеше на дискретността. Мъжете в Бевърли Хилс, Ла Джола и Санта Барбара изобщо не подозираха за неговата тайна, ала почиваща на несъмнено доверени източници слава на първокласен и страстен любовник. Иначе едва ли щяха да продължават да плащат с такава добронамерена примиреност сметките на съпругите си.

В стаята влезе Роузъл, а след нея и помощничката й с дългата рамка на колелца, на която висяха тоалетите на Маги. Те бяха покрити с бял калъф — идея на Били Орсини. Така изборът на клиентките се запазваше в тайна. От всички скъпи магазини в Бевърли Хилс подобна дискретност съществуваше само в „Скръпълс“. Роузъл свали калъфа и веднага излезе от стаята. Спайдър винаги разговаряше насаме с клиентките и така избягваше влиянието на търговските посреднички. Те имаха склонност да изпадат във възторг от рокли, подходящи за тях, но не и за клиентките на магазина. Маги и Спайдър прегледаха избраните от нея тоалети. Едни минаха без коментар, други Спайдър отстрани, за няколко се поколеба и преди да вземе решение, помоли Маги да ги облече зад четирикрилия параван в ъгъла. Когато свършиха, Спайдър вдигна телефона и поръча голяма кана с чай „Ърл Грей“, бутилка бренди и сандвичи с хайвер и пушена сьомга. Поеме се обърна към умореното момиче и каза успокоително:

— След минута отново ще се почувстваш превъзходно!

Двамата отпиха от чая с бренди и се отпуснаха, доволни от свършената работа.

— Маги — започна бавно Спайдър, — трябва да помислиш и за най-важния тоалет…

— Моля? — Маги беше съсипана, умората забавяше реакциите й.

— Какво ще облечеш за раздаването на филмовите награди, малка моя?

— Знам ли? Нещо… Това, което видя, не е ли достатъчно, татенце?

— Не е. Ти май искаш да очерниш репутацията ми! Това страхотно шоу ще се предава чрез сателит по целия свят — сто и петдесет милиона зрители! Ще те гледат триста милиона очи! Представяш ли си как трябва да изглеждаш?

— О, престани, Спайдър! Тръпки ме побиват!

— За пръв път ще си водеща на такова тържествено събитие. Ще поръчаме на Валънтайн да ти измисли нещо по-специално.

— Валънтайн ли? — Маги го погледна колебливо. Никога.

— За пръв път ще си водеща на такова тържествено събитие. Ще поръчаме на Валънтайн да ти измисли нещо по-специално.

— Валънтайн ли? — Маги го погледна колебливо. Никога не си шиеше по поръчка, беше толкова заета, че нямаше време за проби.

— Ами да. Спокойно, ще намериш време за проби. Само така ще шашнеш целия свят!

— Спайдър — доволно въздъхна Маги, — ако ти целуна краката, нали няма да помислиш, че те свалям?

— Очевидно нямаш сили за такъв подвиг. Стой си на мястото и само ми отговори какви са шансовете на Вито. Ще си остане между нас.

— Относителни, средни или много добри — зависи. Има още седем филма с отлични отзиви, които са сериозни претенденти за голямата награда. Аз, естествено, искам той да я получи, но… съвсем не съм сигурна…

— Значи и ти знаеш толкова, колкото и аз — въздъхна Спайдър.

— Така е в шоубизнеса. Били издава ли с нещо, че е притеснена? Побъркала се е по тоя знаменит италианец.

— Притеснена! Тя направо се е вманиачила. Но Били винаги си с падала по бурните емоции — поне откакто я познавам. Ако трябва да чака още няколко седмици за този резултат, сигурно някоя сутрин ще се събуди и ще види в огледалото пред себе си лейди Макбет. Не, че не харесвам Вито. Той е талантливо момче, но понякога си мисля, че щеше да е по-добре, ако се беше омъжила за някой с не толкова опасна професия — да речем за парашутист или автомобилен състезател.

— Е, чак пък толкова…

— Това дори е слабо казано!

 

 

Докато Маги и Спайдър разговаряха, Били нервно обикаляше и разглеждаше отдела за подаръци, този истински рай за крадеца — китайски хералдически вази, викториански сребърни кутии за сладкиши, официални чантички с мъниста от осемнайсети век, френски катарами за обувки във формата на розетки, ароматични свещи, джорджиански кутийки за емфие. От кътчето, което наричаше „малкия ограбен Пекин“, Били наблюдаваше с крайчеца на окото си бара, където шестима мъже дружелюбно удряха пуловете на таблата, докато чакаха жените си да свършат с покупките. Разиграваха се поне три хиляди долара. Макар все още неофициално, „Скръпълс“ се бе превърнал в най-изискания мъжки клуб в града. Били не пропусна да забележи и двете дами от Тексас, всяка от които купи по четири еднакви наметки от визон, подплатен с чинчила, норки, нутрии и — малка шегичка — с кожа от къртица, боядисана на бежови, кафяви и бели райета. Може би бяха сестри. Или близки приятелки? Не можеше да разбере жените, които купуват еднакви неща. Ужасно я дразнеха. Били си даваше сметка, че острата й реакция към двете дами се дължи на вбесяващата заетост на Валънтайн. Нямаше ли край срещата й с тая досадница Мъфи Удсток, дявол я взел! Спайдър и той като че ли потъна вдън земя!

Хората я дразнеха и Били се отправи към една от четирите двойни врати в големия салон на „Скръпълс“. Загледа се в подредените градинки, които заобикаляха магазина като оазис. Нисък лигуструм и сивкави храстчета се виеха в причудливи форми пред високия чимширов плет, който обикаляше „Скръпълс“ от трите страни. Пренесени от оранжериите на Били, в старинни теракотени вази цъфтяха двайсетина вида мушкато. Лъхна я мирис на горящи уханни дърва и евкалиптови клони — той идваше от далечния край на салона, където бе зимната градина в едуардиански стил и камината с декоративна бронзова решетка. Оттам долитаха и тихите гласове на закъснелите купувачи, които пиеха чай или шампанско. Ала Били бе толкова изнервена, че дори добре познатата приятна атмосфера не можеше да я успокои.

Валънтайн прекарваше един приятен следобед в ателието си. Беше й интересно да работи за клиентки като госпожа Еймис Удсток, която изпитваше ужас от елегантни дрехи, но какво да се прави, обстоятелствата — и Валънтайн — я принуждаваха не само да ги носи, а и да парадира с тях. За Валънтайн бе важна и огромната сума, която съпругът милионер, световноизвестен експерт в търговията с петрол и отскоро посланик във Франция, щеше да плати за колекцията от тоалети, ушити по поръчка в „Скръпълс“. Никоя французойка не можеше да си позволи подобен разкош.

Двайсет и шест годишната Валънтайн не живееше в Париж от пет години. По баща бе ирландка и въпреки това френското у нея бе повече, отколкото у истинските французойки. Този неин специфичен чар, примесен с буйния колорит на ирландския ген, се долавяше в кокетно извитите устни, тясното, фино носле с три лунички и съзерцателния блясък на земните, с цвят на млади листенца очи. Това бяха очи на синева, а дребното й бяло лице бе толкова изразително и живо, че никога не застиваше в отегчена или сърдита гримаса. Малка лисана, Валънтайн бе неизменно енергична и темпераментна и от нея бликаше жизненост като от онази следвоенна песен на Морис Шьовалие, на която я бе кръстила младата й, тъгуваща по родната Франция майка. Зад постоянно изменчивото й изражение се криеше непоколебимо здравомислие, а желязната й френска логика често се проявяваше ведно с буйния келтски нрав. Дори късата й, къдрава червена коса бе някак агресивна и излъчваше войнственост, както установи госпожа Удсток, докато Валънтайн премяташе на раменете й коприна подир коприна.

Мъфи Удсток имаше объркания вид на жена, прекарала живота си в панталони — в приятни грижи за кучетата и в езда, а сега се чудеше как да реагира на скицирания модел на роклята, предназначена за галаприема на френския президент.

— Но Валънтайн, не е ли прекалено… всъщност не знам… — смотолеви тя. Според протокола трябваше да има поне пет-шест костюма за дамски обеди, няколко рокли за „обикновени“ вечери и най-малко дузина строго официални тоалети за дипломатическите приеми.

— Госпожо Удсток, уверявам ви, че аз знам — заяви Валънтайн. Тя бе прекарала голяма част от детството си в ъгъла на едно огромно ателие в парижката модна къща на Пиер Балмен. Докато пишеше домашните си, години наред бе наблюдавала как приготвят балните рокли. Валънтайн бе напълно уверена в себе си и твърдо решена да влее увереност и у своята клиентка.

— Госпожо Удсток, имам чувството, че официалните дрехи не са по вкуса ви.

— Боже мой! Аз ги ненавиждам, мила моя!

— Но защо? С тази привлекателна външност! — Какво говорите… Тялото ви е като излято. Не ви лаская. Ако имахте недостатъци, щяхме да ги прикрием с общи усилия. Но вие, сте много висока, много слаба, с чудесна походка. Не е нужно да ми казвате кои вечерни тоалети смятате за „подходящи“: семплите, непретенциозни, скромни и обикновени рокли с малко бижу на врата. Така ли е? Бях сигурна, че съм отгатнала. Те са наистина подходящи за вилата ви в Сън Вали, за ранчото в Колорадо и за имението в Санта Барбара. Но в Елисейския дворец! В Парижката опера! На грандиозните приеми в посолствата! Никога! Ще се чувствате глупаво, неудобно и не на място. Ще се усещате спокойна и не екстравагантна, което допада на вкуса ви, само ако сте облечена като другите жени! Интересно, нали? Няма да правите впечатление и няма да изглеждате странно и различно, само ако сте много, ама много шик!

— Сигурно сте права — неохотно се съгласи Мъфи Удсток. Все пак последните думи на Валънтайн звучаха убедително.

— Ами чудесно! Значи се разбрахме. След две седмици ще бъда готова за първата проба. Не забравяйте да вземете и бижутата от трезора си. Трябва да ги видя, за да знам как да ги съчетая с тоалетите.

— Откъде знаете, че ги пазя в трезор?

— Ами вие сте от този тип жени, които слагат бижутата си не повече от два пъти годишно. Много жалко, защото съм сигурна, че са прекрасни.

Мъфи се смути. Валънтайн бе истинска гадателка. Преди да се появи отново пред очите й, трябва на всяка цена да си купи нови обувки — Валънтайн тутакси щеше да забележи, че официалните й вечерни обувки са твърде износени. О, Божо, защо му трябваше на съпруга й да става посланик!

— Горе главата! — ободри я Валънтайн. — Мислете си как ще яздите в красивите френски гори.

Мъфи Удсток се оживи. Тя прахосваше пари единствено за ботуши за езда. Но отсега нататък надали щеше да може да язди по джинси и стар пуловер…

— Валънтайн, тъкмо стана дума за това, нека помислим и за подходящи костюми за езда.

— О, не! — категорично заяви Валънтайн. — Тях ще си поръчате в Париж, в „Ермес“. От мен можете да искате всичко друго, но не и това — просто не би било редно.

Когато тръгна да изпраща клиентката си, Валънтайн изпита двойно удовлетворение. Нейните тоалети отново щяха да се състезават с най-добрите постижения на европейските моделиери. А благодарение на екстравагантната им, но и строго елегантна линия, госпожа Удсток скоро щеше да открие собствените си, все още неосъзнати прелести. Незабележителна ли?! С този ръст и походка тя бе достойна за херцогиня! Щяха да се надигат на пръсти, за да я видят, и цял Париж щеше да говори за нея. А това щеше да й достави удоволствие. Или не? Жалко, но оттук нататък вълшебствата на Валънтайн бяха безсилни.

Тя бе доволна и от факта, че за пореден път доказа способността си да търгува, а това качество е високо ценено от всяка истинска французойка. За Валънтайн моделиерството и търговията с дрехи бяха сериозен и важен бизнес — дори когато се осъществяваха в такава абсурдно екстравагантна и ексцентрична райска страна на чудесата като „Скръпълс“. Тя отново бе успяла да докаже, че дори в Бевърли Хилс, който е на второ място след Палм Спрингс по най-безвкусно облечени богати американки, че дори там може да се твори висша мода — за всички онези, които по една или друга причина я ценят.

Без да сваля снежнобялата манта, която обличаше върху дрехите си винаги, когато работеше, Валънтайн взе сметката за новите тоалети на госпожа Удсток и се отправи към кабинета си. Завари Спайдър да седи на стола, вдигнал крака върху поизтъркания тъмночервен кожен плот на общото им бюро.

— Елиът, ти си бил тук! — смутено възкликна тя. — Преди шест седмици, около Коледа, между тях се разрази страхотна кавга, която мина и замина като мълния, ала в отношенията им се запази известна напрегнатост и те умишлено избягваха обичайните си разговори преди отварянето на магазина.

— Отбих се да ти кажа, че обещах на Маги да й направиш рокля за „Оскарите“ — сдържано заяви той.

— Боже мой! — възкликна Валънтайн. — Съвсем забравих за тях! — Тръшна се на стола и добави: — Така се заплеснах с госпожа Удсток! Или вече започвам да се побъркавам?

За всички известни моделиери на Бевърли Хилс „Оскарите“ бяха като манна небесна — почти новогодишен празник. Не беше важно кой ще ги спечели, а кой как ще се издокара.

— Може и така да е — рече Спайдър с равен тон, но Валънтайн не му обърна внимание, все така изненадана от разсеяността си.

— Изобщо не се сетих за тях през последните три часа — недоумяваше тя. — Слава Богу, утре ще се разбере кои са избраниците и тук ще настъпи стълпотворение от клиенти. Най-после ще стане ясно кой ще ходи на тържеството и кой ще си остане у дома да го гледа по телевизията. Шест седмици ще се скъсаме от работа — и за какво? За няколкото радостни мига на шепа щастливци. Истински театър — да държиш цяла огромна индустрия в напрежение и да караш хората в цялата страна да спорят, та дори и да се вълнуват от съдбата на няколко актьори и няколко филма.

— И защо тая надменност?

— Изобщо не съм надменна. Възхищавам се, Елиът! Замислял ли си се колко пари отиват за тази комедия? Филмовите студии харчат състояния за реклама, продават се билети за милиони… Но всъщност това не ме засяга. Наша грижа са единствено официалните тоалети.

— Сигурно — подхвърли Елиът със същия безразличен тон, който изведнъж я вбеси.

— Е, да, ти няма защо да се вълнуваш за „Оскарите“! Вярно, управител си на целия магазин, но колкото до дрехите, ти, Елиът, се интересуваш само от конфекцията и от избора на Хлое или Холи Харп, твоите мили приятелки! Какво те е грижа теб, че дивната Страйсънд е лепнала още пет-шест килца на своя вече съвсем не малък задник, ала държи това да остане незабелязано под прилепнала рокля! — Валънтайн стана от стола, приближи се до Спайдър и впи зелените си очи в синия му взор. — Теб не те засяга, че тази година Ракел Уелч е решила да се облече като монахиня, която обаче е забравила да си прибере циците. Шер пък си е наумила, че няма да я забележат, ако не се издокара като зулуска принцеса в сватбения си ден! Освен за водещите, трябва да мисля и за наградените! И за съпругите на продуцентите, и за любовниците на актьорите!

Валънтайн млъкна, но си каза гневно на ум, че на всичкото отгоре й се налага да отбива въпросите на клиентките, които се интересуваха от сексуалните подвизи на Спайдър. Тонът и начинът, по който я разпитваха, й подсказваха дали са спали с него, дали е започнал да ги ухажва, или вече всичко е приключило. Макар да се преструваше, че не знае нищо и че всичко това изобщо не я интересува — което беше самата истина, — на Валънтайн й беше дошло до гуша да бъде разпъвана на кръст от обожателките на Спайдър и от любопитните им приятелки.

— Виж какво, Вал — подхвана Спайдър с такъв небрежен и хладен тон, че тя съвсем се вбеси, — ти знаеш, че тези твои тоалети съвсем не представляват основната печалба на „Скръпълс“. Ние гледаме да привлечем всяка богата жена на запад от Хъдзън. Та, ако всички тези капризни хора на изкуството ти пречат чак толкова, защо не ги насочиш към Боб Маки, Рей Агаян, Холстън или другите моделиери, които ги обличаха — а някои го правят и сега — преди твоето появяване тук?!

— Ти да не си откачил? — избухна Валънтайн, преди да улови подигравателния му поглед. Преди време това щеше да е приятелска, а не оскърбителна насмешка. И двамата знаеха колко важно бе за нея, че успя да спечели за клиенти толкова много холивудски звезди. Въпреки присъщото си галско мърморене, тя не би отстъпила и крачка от своята територия — та нали току-що я бе завоювала. За хайлайфа на Бевърли Хилс Валънтайн бе едва ли не всемогъща фея, ала за да си спечели трайно име в голямата мода й трябваха още опит и време. Спайдър го знаеше. И защо тогава се държеше така? Едва ли бе забравил горчивия вкус на провала, който претърпяха преди по-малко от две години в Ню Йорк, онова отвратително чувство на неуспех, което съпреживяха. Дори сега бяха само служители — незаменими може би, и все пак само служители на Били Айкхорн Орсини, а „Скръпълс“ бе изцяло неин — от безбожно скъпата площ, на която бе построен, до последното парцалче от Седмо Авеню, което чакаше ред на летището, за да бъде транспортирано.

В този миг в кабинета влезе Били и ги завари все така неприязнено наежени един срещу друг. Тя им хвърли изпълнен с гняв поглед и заговори тихо, ала толкова властно, че те тутакси забравиха яда си.

— Според госпожа Евънс и двамата сте много заети и не бива да бъдете обезпокоявани. Знаете ли откога ви чакам!

Спайдър стана и й се усмихна с онази топла и чувствена ангелска усмивка, която стопяваше всички ледове. Тя почти винаги имаше успех.

— Хич и не си прави труд да ме замайваш с тая твоя усмивчица! — сряза го Били.

— Но, Били, аз свърших с Маги само преди пет минути. Тя още се облича. Не сме те очаквали днес.

— Аз пък току-що изпратих госпожа Удсток — отривисто заяви Валънтайн, подаде сметката на посланичката и добави: — Добре оползотворен следобед, нали?

Били не погледна сметката, а каза:

— Вижте какво, създала съм този суперлуксозен магазин на най-скъпото място в страната и съм ви взела на работа — та дори бих добавила и спасила от безработицата, — не за да се мотая като безделна идиотка из магазина, тъкмо когато ми трябвате!

— Не четем чужди мисли — спокойно рече Валънтайн, решена да запази самообладание. Били се държеше толкова странно… За пръв път избухваше така безпричинно.

— Не е необходимо да четете чужди мисли, за да се досетите, че ще ми трябвате!

— Смятах, че ще останеш вкъщи с Вито — обади се Спайдър.

— Вкъщи?! — удиви се Били. — Малоумен да беше, щеше да се досетиш, че ще дойда да си поръчам рокля за „Оскарите“. Утре всички ще довтасат. Мислите ли, че ще ми е приятно да се блъскам в тази тълпа!

— Но, Били, до утре… — започна Валънтайн, като от очи те й едва не излизаха искри на изумление.

— Успокой се, Били — внимателно каза Спайдър. — Та ти имаш поне сто официални рокли. Докато не съобщят номинациите, няма да знаеш дали… — Спайдър млъкна, защото Били направи три заплашителни крачки, спря пред него и викна:

— Няма да знам дали какво?

— Ами дали всъщност…

— Дали всъщност какво!

Спайдър се вбеси и изтърси без заобикалки:

— Дали „Огледала“ ще бъде награден. Ако не влезе в класацията, няма да ти трябва рокля.

Последва тишина. Били изведнъж се разсмя, сякаш пред нея стояха две глупави, но добри деца.

— Значи такава била работата! Спайдър, Спайдър, ако работеше в киното, никога нямаше да успееш. А ти, Валънтайн, ти какво си мислиш, че правим двамата с Вито вече цяла година? Упражняваме се да загубим с достойнство?! Хайде, размърдайте си задниците и ми кажете какво ще облека на това идиотско тържество!

Глава втора

Били Айкхорн разбра колко различно е да си съпруга на богаташ и богата млада жена без съпруг едва след смъртта на Елис Айкхорн. Последните пет от дванайсетте им години брак Елис прекара на количка — след удара бе частично парализиран и не можеше да говори. Още от първия ден на брака Били свърза съдбата си със света на богатите и властните и въпреки това не успя да си създаде положение, което да й помогне да организира живота си на вдовица. Докато траеше болестта на съпруга й, тя почти не излизаше от семейната крепост в Бел Еър и — така твърдеше мълвата — стоически понасяше затворническия живот на съпруга на инвалид.

И така, на трийсет и две години тя се оказа без семейни задължения и наследница на едно несметно богатство. За своя изненада Били установи, че огромният и несекващ доход я плаши — та нали бе копняла за много пари през дългите години на оскъдното си детство! Но ето че мисълта за фантастичното състояние не й даваше мира. Потенциалната сила на тези невероятни суми витаеше наоколо, дебнеше и придобиваше застрашаващи, безформени очертания с неясна перспектива.

Били изпита облекчение в утрото, когато един от тримата болногледачи дойде и съобщи, че Елис е получил още един, фатален инсулт в съня си — облекчение и тъга за хубавото минало. Всъщност тя тъжеше вече пет години, бе свикнала с мисълта за смъртта му и скръбта от загубата бе поносима. Макар безпомощен и обречен, Елис бе нейна закрила. Докато бе жив, тя никога не се бе замисляла за пари. С тях се занимаваха гвардия от счетоводители и адвокати. След сватбата той й приписа дарение от десет милиона долара с платен данък. Това бе и подаръкът му за всеки от седемте й рождени дни до 1970 година, когато получи първия удар. И така, още преди да стане единствена наследница на неговите капитали, Били имаше осемдесет милиона плюс необлагаемата сума от четири милиона годишно. Взвод от финансови ревизори пресмята седмици наред доходите и данъците на Айкхорн, но каквото и да правеха нямаше как да докоснат сто и двайсетте милиона долара. Тези пари я смущаваха и плашеха. Можеше да прави с тях каквото си поиска и да пътува, където реши. Утешаваше я единствено мисълта, че все пак едва ли щяха да стигнат за разходка до луната.

Както обикновено Били се изкъпа, изми зъбите си, стъпи на кантара — откакто навърши осемнайсет години, тя проверяваше теглото си сутрин и вечер, — после се облече и усети как всичко това възвръща чувството й за реалност. Погледна се в огледалото и се увери, че изглежда спокойна, но си каза, че въпреки всичко трябва да действа бавно и сдържано. За всеки, който не я познаваше и виждаше за пръв път стройното й тяло, горда походка, красива шия и удивителна глава, тя бе като младата, величествена и невъзмутима царица на амазонките.

Трябваше веднага да се заеме с уреждането на погребението. Тази грижа бе едва ли не добре дошла, тъй като бе елементарна и не я затрудняваше.

Елис Айкхорн не бе религиозен, а като се изключи отношението му към Били, не бе и сантиментален. В завещанието нямаше указание за погребението, а и приживе не бе изразявал някакви предпочитания. Елис бе като повечето хора, които, без значение дали са богати или не, избягват мисълта и грижата за смъртта.

Най-добре кремация, мислеше си Били. Да, кремация и служба в епископалната църква в Бевърли Хилс. Ако изобщо имаше някакво вероизповедание, Елис никога не го бе обсъждал, а Били принадлежеше към епископалната църква и затова спря избора си на нея. Слава богу, Елис имаше достатъчно много служители и познати бизнесмени и църквата щеше да се напълни. Приятелите на Били бяха твърде малко, за да представляват внушително множество. Малката зала на Ла Скала всякак щеше да ги побере и пак щеше да остане място за голям хор.

Били се обади на адвоката си Джош Хилман и го помоли да уреди формалностите. Следващата точка бе какво да облече за погребението. Траур. Бе живяла твърде дълго в Калифорния и макар че години наред бе в класацията на най-елегантните жени, тя нямаше нищо подходящо в огромния си гардероб. Трябваше й тънка черна дневна рокля — беше септември 1975 година, времето беше доста топло, от Санта Ана духаха сухи и горещи ветрове. Колко жалко, че „Скръпълс“ бе още в строеж, можеше да си избере нещо от там.

Били приготви черното си копринено бельо „Галанос“ и отново се огледа. Толкова много неизползвана красота! Тя се гордееше с хубостта си. До осемнайсетата си година тя бе отчайващо непривлекателна, но сега бе истинска красавица и това я ласкаеше. Никога не носеше сутиен. Гърдите й бяха пищни и стегнати. Ако ги вдигнеше, бюстът и щеше да изглежда още по-голям и не така привлекателен. Слава богу, задникът й не бе издаден и изпъкваше само там, където трябва — формите му никога не нарушаваха елегантната линия на дрехите. Голата й плът бе невероятно съблазнителна. Тази плът, мислеше си Били с чувство на горчивина и жал, тази плът не бе докосвана от мъж месеци наред. Всъщност от Коледа, когато положението на Елис започна да се влошава. Тогава Били реши — може би от съжаление, може би от някакво друго чувство, — че ще се лиши от тайния сексуален живот, който водеше вече почти четири години.

Били се облече и зачака да опаковат новите й рокли. Мислите й бяха насочени към следващата задача — тленния прах. Какво щеше да прави с него? Представи си какво би я посъветвал Елис — да го изсипе в микрофоните на десетина телефона — и се усмихна. Когато се запознаха, той нямаше и шейсет и беше властен цар в света на милионерите. Блис твърдеше, че е направил първия си милион преди трийсет години, и то от „спестявания“. А може би щеше да предпочете да втрият по малко от праха в подплатата на куфарчетата на армията му от директори. Защото умираше да ги дразни. Продавачката я изгледа странно и Били изведнъж усети, че се усмихва. Тутакси съжали — още една усмивка и до обяд целият град щеше да приказва, че Били Айкхорн се е смяла няколко часа след смъртта на мъжа си. Но нима имаше нещо, освен техния съвместен живот, на което все още здравият Елис да не се подиграваше! Той казваше, че от всичко най-много обича да прекарва вечерите си, разгърнал новите броеве на „Форчън“ и „Форбс“, с чаша хубаво вино в ръка. Ами да — лозята Силвърадо! Как не се беше сетила по-рано! Сигурно не си даваше сметка, че всъщност изживява истинско сътресение.

 

 

Главният пилот Ханк Сандърс й обясни, че „Лиърджетът“ е неподходящ за целта. Самолетът трябваше да лети бавно, с отворен люк. Младият пилот работеше за тях вече шеста година. Той управляваше самолета, когато пристигнаха от Ню Йорк в Калифорния след първия удар на Елис. По-късно обслужваше честите полети на болния старец и мълчаливата му млада съпруга до лозята им в Сейнт Хелена, до Палм Спрингс или Сан Диего. Понякога Ханк предаваше управлението на самолета на помощник-пилота, заставаше до господин Айкхорн, който седеше в количката до прозореца и му докладваше за времето — чиста формалност, тъй като господин Айкхорн не обръщаше внимание на неговите сведения. Ала госпожа Айкхорн винаги му благодареше — макар и сдържано. Тя вдигаше поглед от книгата или списанието си, питаше го дали му харесва животът в Калифорния, уведомяваше го колко дни ще останат в Напа Вали, а понякога му препоръчваше изпитана марка вино. Той се възхищаваше на завидното й достолепие и се чувстваше поласкан, когато погледът й срещнеше неговия. Оценяваше и сексапилния й задник, но се стараеше да не мисли за него.

Четири дни след кремацията Ханк и госпожа Айкхорн излетяха в наетия „Бийчкрафт Бонанза“ от летището Ван Найс. Тя седеше на педя от него и той усещаше, че е неспокоен. Вълнението му не се дължеше на смяната на самолета. Неговият малък, купен на старо „Бийч Сиера“, с който летеше през уикендите до Тахо и Рино, бе почти същият модел. Ханк бе установил, че най-сигурният начин да си осигуриш секс до насита е преди това да повозиш момичето на самолета си. Той се вълнуваше от присъствието на госпожа Айкхорн. Тя седеше сериозна, замислена и зашеметяващо привлекателна — при това толкова близо. Ханк умишлено избягваше да я погледне. Да беше взела със себе си и някои роднини, а то…

Пътуването до Сейнт Хелена и обратно бе около шестстотин и петдесет мили и „Бонанзата“ щеше да го измине неусетно. Когато приближиха Напа, Били най-после проговори:

— Ханк, няма да кацаме тук. Следвай шосе 29 и слизай надолу, докато стигнем Сейнт Хелена. След това завий надясно. Щом наближим Силвърадо, моля ти се, намали. После се сниши колкото може повече — не по-ниско от петстотин фута — така ли беше? — и направи завой над лозята.

Долината Напа не е широка, но пък е изключително красива. Септемврийското слънце сипеше лъчи върху гъсто засадените плодородни земи и ограждащите ги от всички страни гористи възвишения. Досущ като в Бордо — с тази разлика, че американските изби са много по-големи от френските, — тези двайсет и три хиляди акра лозя са заобиколени с винарски изби. Според експертите тук се произвеждат най-хубавите американски вина, които конкурират й често надминават по качествата си френските.

Елис Айкхорн мразеше французите по принцип, без да се задълбочава в причината за тази омраза, и през 1945 година купи земите на стария Ерсан и дьо Мустие близо до Сейнт Хелена. Тези чудесни лозя бяха изоставени и запуснати вследствие на забраните по време на сухия режим и последвалите години на депресията и Втората световна война, които едва не съсипаха американското винопроизводство. Сред трите хиляди акра лозя се издигаше огромна каменна викторианска къща с красив дъсчен покрив и с две еднакви кули. Айкхорн я реставрира до неузнаваемост и я нарече Шато Силвърадо на името на стария път, по който някога бяха трополили дилижанси. Той успя да привлече известния немски винар Ханс Вебер и му даде пълна свобода на действие. И така, ако Елис Айкхорн имаше някакво хоби, то това бяха тези винарни и слабостта му към произведените седем години по-късно и струващи му девет милиона долара превъзходни „Пино Шардоне“ и „Каберне Совиньон“.

Самолетът кръжеше над лозята, по които сновяха работници — до гроздобера оставаха броени дни. Били отвори прозорчето от дясната си страна. Тя държеше златно ковчеже в джорджиански стил, дълго около петнайсет сантиметра. То носеше клеймото на именития майстор Бенджамин Смит, Лондон, 1816 — 1817. Вътре имаше гравиран надпис:

Дар на Артър Уелзли

Херцог на Уелингтън

По случай първата годишнина от битката при Ватерло.

От достопочтеното Сдружение на търговците и банкерите в Лондонското Сити,

„Железният херцог ще остане завинаги в нашите сърца“

Били провеси дясната си ръка през прозорчето и веднага усети силата на вятъра. Самолетът кръжеше ниско, с осемдесет мили в час. После вдигна кукичката на капачето и прахът на Елис Айкхорн полетя над лозята Силвърадо, над тъмнозелените листа и тежките гроздове.

Ханк Сандърс продължаваше да се чувства неловко, а странното напрегнато мълчание на Били го навеждаше на мисълта, че може би тя иска нещо от него. Най-сетне кацнаха във Ван Найс. Ханк закара самолета на мястото му встрани от пистата, върна ключовете в „Бийч Аеро Клъб“ и междувременно стигна до заключението, че нейното държане се дължи най-вероятно на особената мисия на полета им. Ала когато излезе на паркинга, видя, че Били го чака в огромното тъмнозелено бентли, което бе слабост на Елис и което Били така и не продаде.

— Да се поразходим малко, а Ханк? Още е рано. — Тя забеляза смутеното му изражение и тъмните й вежди се извиха закачливо. Той изобщо не очакваше такава покана.

— Но…? Всъщност… да, както кажете, госпожо Айкхорн.

— Ханк съвсем се обърка в желанието си да е учтив.

Били се засмя и го загледа — той приличаше на як млад фермер, лицето му бе свежо, открито, с лунички, косата — сламеноруса и доколкото й беше известно, в главата му не се въртеше нищо друго, освен самолети.

— Ами качвай се тогава! Нали нямаш нищо против аз да карам? Царица съм на десните волани. Каква кола, а! Все имам чувството, че съм вън от шосето. — Били бъбреше непринудено и весело, сякаш бяха тръгнали на плаж.

Тя шофираше умело и весело си тананикаше, а Ханк Сандърс се опитваше да се отпусне, като че ли всеки ден излизаше на разходка с госпожа Айкхорн. Чувстваше се ужасно неловко, чудеше се как да се държи и почти не забелязваше в каква посока пътуват. Били излезе от магистралата в посока Ланкашър и след няколко километра сви по един тесен път. Направи рязък десен завой и спря пред малък мотел. Паркира бентлито пред едно от бунгалата.

— Ей сега ще дойда, Ханк. Крайно време е да пийнем, затова не си отивай!

Били се отправи към рецепцията. След малко се появи, небрежно размахвайки ключ и найлонов плик с кубчета лед. Като не спираше да си тананика, тя му подаде плика, отвори багажника на колата и извади голяма кожена чанта. После отключи вратата на бунгалото и усмихнато му махна.

Ханк Сандърс хвърли учуден и смутен поглед на стаята. Били отвори чантата-барче, правена по поръчка преди десетина години в Лондон. Носеха я на конни надбягвания и на лов. Тази чанта бе реликва от един далечен, едва ли не архаичен период в живота на Били, архаични бяха и сребърните чаши, които остави на пода, поради липса на маса. Стаята бе е климатична инсталация и бе застлана от край до край с дебел, мек малиненочервен мокет, който покриваше и три от стените чак до тавана. Таванът и четвъртата стена бяха в огледала. Ханк нервно обиколи стаята — нямаше прозорци, нито столове, само малък скрин в един от ъглите. Осветлението бе странично — на три колонки от пода до тавана блещукаха малки розови подвижни лампи. Огромното легло заемаше почти половината стая. То бе затрупано с възглавници, а чаршафите бяха розови й лъскави. Ханк се чудеше какво да прави и реши да огледа блестящата от чистота баня.

— Какво ще пиеш? — долетя гласът на Били.

Той се върна в стаята.

— Добре ли се чувствате, госпожо Айкхорн?

— Разбира се! Не се тревожи. Какво да ти налея?

— Малко уиски с лед.

Били седеше на пода, опряла гръб на леглото. Тя се протегна и подаде чашата на Ханк. Сякаш бяха на коктейл. Той седна на пода. За свой ужас бе установил, че друго място за сядане — освен леглото! — няма. Надигна сребърната чаша и отпи голяма глътка. С тънка бяла блуза и широка синя памучна пола, Били бе опънала дългите си, загорели крака, сякаш бяха на пикник. Тя се чукна закачливо с Ханк и отпи от чашата си.

— За мотел „Есекс“, рая на Сан Фернандо Вали, и за Елис Айкхорн, който би одобрил!

— Какво говорите! — смаяно рече Ханк.

— Повярвай ми, дори да ти се струва необяснимо!

Тя седна по-близо до него и съвсем делово, като че ли се канеше да се здрависа, протегна тънката си ръка към скута му; пръстите й бързо го опипаха и се спряха върху пениса.

— Боже мой! — възкликна Ханк и с рязко движение се опита да се изправи, но успя само да разлее питието си.

— Мисля, че ще ти бъде много по-приятно, ако не се движиш — промълви Били и дръпна ципа му.

Пенисът му не помръдваше, лежеше свит от изненада сред гнездо от руса слама. Били пое дълбоко и доволно дъх. Мек малък — точно по неин вкус. Поемаш го с уста и толкова — без дори да помръдваш език, усещаш как расте сред топлата влага и се чудиш на собственото си невероятно въздействие. Руса слама покриваше и притиснатите между краката му тестиси. Тя зарови нос и усети специфичния им мирис. Трябва да доловиш този мирис, мислеше унесено Били, и чак тогава можеш да твърдиш, че си опознала истински един мъж. Чу протестиращите стонове на младежа, но не вдигна глава. Той се бе съвзел от изненадата си и пенисът му растеше и потръпваше. Тя обви с ръка тестисите му и бавно прокара средния си пръст по опънатата кожа на скротума. Устните и езикът й се заразхождаха по твърдия пенис — макар не особено дълъг, той бе жилав и стегнат като самия Ханк. Принуден да изпълнява новата роля на пасивен участник, Ханк се облегна на ръба на леглото и се отпусна; пенисът му потръпваше и пулсираше, нарастваше. Тя премести устни и силно всмукна набъбналия връх, а пръстите й заиграха по влажната опъната кожа под него. Ханк изстена в усилието си да се сдържи, вдигна главата й от скута си, зарови лице в тъмната й коса и обсипа красивата шия с целувки, като си повтаряше — какво толкова, момиче като всички други, какво толкова… После я вдигна на леглото и хвърли джинсите си на пода. Разкопча блузата й. Гърдите й бяха неочаквано големи, с тъмни, лъскави зърна.

— Не можеш да си представиш колко съм възбудена, и то от цял час — прошепна близо до устните му тя. — И понеже не можеш, аз ще ти покажа.

Били свали полата си с един замах. Отдолу беше гола. Тя го бутна на леглото, опря длани на раменете му, придвижи се нагоре и като приклекна точно над устните му, се задвижи ритмично напред-назад. Той се опита да я достигне с език, но движенията й му позволяваха да я докосва само от време на време. Подлудял от тази игра, той я сграбчи за бедрата и прилепи устни към сочната и влажна плът, промуши и заплъзга езика си, всмукна и впи зъби. Тя изопна гръб и само след миг нададе приглушен вик на задоволство. Ханк имаше чувството, че пенисът му ще се пръсне. Обезумял от желание, той я хвана през кръста, примъкна я към скута си и настървено я облада, докато спазмите на оргазма все още я разтърсваха.

Ханк Сандърс щеше да запомни завинаги тези неповторими няколко часа — дори и да не бе получил като подарък ковчежето на Уелингтънския херцог, което Били му връчи по-късно същата нощ в дома си на хълма в Бел Еър.

Били се заизкачва по широкото стълбище. Прислугата спеше и къщата изглеждаше безлюдна. Мислеше си за изпълнения с жизненост и страст Елис, за когото се бе омъжила преди дванайсет години — той наистина никога вече нямаше да се върне. Ханк Сандърс не разбра думите й, че Елис „би одобрил“, но това беше самата истина. Ако тя беше току-що поминала се стара жена, а Елис бе млад и жив, той щеше да преспи с първата срещната. Щеше да го стори в чест на онова славно минало, когато любовта им бе истинска и дълбока. Не всеки би одобрил подобен помен, но за тях двамата това бе идеалният начин за отдаване на почит.

Неговият прах върху натежалите гроздове, а в косите й мирис на мъж и между краката й — приятна болка. Елис не само би одобрил, той би се радвал.

 

 

Когато Вилхелмина Хънънуел Уинтроп се роди в Бостън, двайсет и една години преди да стане известна като Били Айкхорн, всички, които се интересуваха от генеалогия, — а за Бостън родословията са същото, което означават трюфелите за Перигор и яхтите за Монте Карло, — всички решиха, че тя е щастливка. В огромния род естествено имаше потомци на Лоуъл, Кабот, Уорън, а също и на Салтънстол, Пибоди и Форбс. Гордееха се и с прародителя си Адамс, макар кръвта му да се бе поразводнила от няколко поколения. Родът на баща й започваше с Ричард Уорън, пристигнал в 1620 година с „Мейфлауър“ — това беше всичко, което се знаеше за него. Родът на майка й бе не само с дълбоки бостънски корени, но можеше да се проследи чак до някогашните земевладелци в Хъзсън Ривър Вали и до голямата фамилия Рандолф във Вирджиния.

Старите бостънски семейства бяха натрупали състояния от корабите си, от търговията с Карибските острови и в търговските си кантори. Всеки род имаше представители, които грижливо бдяха над тези състояния, за да ги превърнат в обединени тръстове, подсигуряващи финансовото бъдеще на наследниците — те растяха, без да могат да проумеят непрестанните парични проблеми на повечето хора. Фамилните тръстове просперираха незабележимо и неотстъпно и за много бостънци парите изобщо не бяха проблем — както дишането не е проблем за здравия човек. И все пак старият Бостън търпеше развитие. Всяко поколение раждаше изключителни финансисти, които следяха инвестициите на роднините си така зорко, както се грижеха и за собствените си огромни вложения. Благодарение на тях бостънци смятат, че да се разговаря за пари е едва ли не вулгарно.

И все пак, дори в най-заможните кланове има фамилии, които не са на същото ниво, както останалите в рода.

Бащата на Били Айкхорн — Джосая Прескът Уинтроп и майка й, Матилда Рандолф Майнот, бяха последни потомци на своите фамилии, всяка от които принадлежеше към голяма родова династия. Парите на Уинтроп бяха пометени от финансовия крах, сполетял „Лий, Хигинс и Сие“ — голямото застрахователно дружество, загубило двайсет и пет милиона долара след банкрута и самоубийството на „Царя на кибрита“ Ивар Крюгер. Семейството на Матилда принадлежеше към стар и известен род, но беше обедняло още след Гражданската война. Когато се ожени, Джосая наследи от разорените семейни тръстове годишен доход от около хиляда долара. Вече пет поколения и в нейното, и в неговото семейство, не се бяха вливали никакви пари. А и още нещо — за разлика от типичните практични бостънци, които възстановяваха пропадналите си състояния, като се женеха за богати момичета със стабилно наследство, Уинтропови поддържаха старата традиция и се женеха за скромни и фини момичета, обикновено дъщери на учители и свещеници. Бостънци уважаваха тези професии, но те не носеха пари. Последната по-голяма сума, с която семейство Уинтроп бе разполагало, отиде за обучението на Джосая в Харвардския медицински факултет.

Той завърши сред първите и се прояви като отличен стажант-лекар в известната болница „Питър Бент Бригам“. Специализира гинекология и беше ясно, че го очаква огромна частна клиентела — стигаха му само десетките приятелки на близки и познати. Доста по-късно, чак към края на първата година на престоя си в болницата, Джосая Уинтроп си даде сметка, че частната практика не го интересува. С появата на антибиотиците той се влюби страстно и трайно в научноизследователската работа. А от нея надали някой лекар е забогатял. На другия ден след края на стажа Джосая Уинтроп постъпи в частния Рексфордски институт като младши научен сътрудник с три хиляди и двеста долара годишна заплата. Макар й малко, това възнаграждение бе с около осемстотин долара по-високо, отколкото в държавен институт.

Обзета от възвишени мисли от деня, в който бе разбрала, че е бременна, Матилда наближаваше последния месец и бъдещето като че ли не я тревожеше. Двамата разполагаха с четири хиляди и двеста долара годишно, достатъчно, за да се справят, освен това тя имаше вяра в своя висок, слаб, строен и черноок Джо, в чийто поглед се таеше смелостта на истински янки. Матилда се възхищаваше на непоколебимата му решителност да следва своя собствен път и бе убедена, че това ще му донесе слава. Слабичка, замечтана, тъмнокоса красавица, Матилда приличаше на героиня на Хоторн и не бе наследила почти нищо, както от заможните роднини от холандско потекло, така и от темпераментните си предци във Вирджиния, накацали тук-там по родословното дърво.

Кръстиха дъщеря си Вилхелмина — на любимата леля на Матилда, която бе стара мома и се занимаваше с научна работа. Но името не подхождаше на малко момиченце и двамата започнаха да я наричат Хъни — умалително от второто й име Хънънуел.

Година и половина след раждането на Хъни, Матилда Уинтроп бе блъсната и убита на Конънуелт Авеню — имала опасения, че е бременна и била толкова разтревожена, че пресякла на червено.

Обърканият и разстроен Джосая нае бавачка за Хъни, но скоро разбра, че такъв лукс не с по джоба му. За нов брак не можеше да става и дума. Единственият изход бе да напусне любимия институт и да зареже завидната си репутация. Стана лекар в градчето Фрамингам, на четирийсет и пет минути път от Бостън. В тамошната болница с малоброен персонал започна да се занимава с всичко — от шарка до леки операции. Ненавиждаше работата си, но заплатата му бе много по-голяма. Имаше и други предимства — нае малка къща в покрайнините и се настани там с Хъни и Хана — скромна и добра жена, която се грижеше за детето и готвеше. Къщата бе близо до училището, а в мазето си направи лаборатория и продължи да се занимава с изследвания. За връщане към гинекологията не помисляше, защото знаеше, че вече никога не би имал достатъчно време за тази специалност.

Хъни бе мило дете. Е, наистина доста пухкавко и стеснително според преценката на безбройните близки и далечни лели, които се нижеха във Фрамингам с близките и далечни братовчеди, за да я видят или за да я вземат да им погостува няколко дни. Съжаляваха горкото сираче, чийто макар и грижовен баща бе непрекъснато в болницата или в онази негова лаборатория. За отглеждането на Хъни се грижеше единствено Хана. Тя наистина се справяше отлично, ала… не бе особено образована. Лелите решиха, че навърши ли три години, Хъни трябва да започне да посещава забавачката на госпожица Мартингейл в Бак Бей. Там бяха и братовчедките й Лайза, Еймс и Пиърс. В забавачката щеше да получи основни познания по музика и изкуство и щеше да се запознае с децата, с които се предполагаше, че ще дружи цял живот.

— И дума да не става — възпротиви се баща й. — Тук Хъни расте на чист въздух, сред природата, а децата, с които играе, са чудесни. Хана е добра, мила и внимателна и с нищо не можете да ме убедите, че едно нормално тригодишно дете, което расте на воля, трябва да бъде насила занимавано с изобразително изкуство и затворено — не дай боже! — в бетонна клетка. Не позволявам и толкова!

Никоя от лелите не можа да го убеди. Той надминаваше по упоритост, дори най-упоритите във фамилията.

И така, тригодишната Хъни бе откъсната от своето съсловие. Посещенията и на най-добронамерените лели постепенно секнаха, защото през седмицата децата им бяха заети в забавачката, а през уикендите искаха да играят с новите си приятелчета. Да не говорим за рождените дни! Най-добре щеше да е да изчакат Хъни да порасне още малко, та милият Джосая да я води и да я взима. За съжаление той държеше всяка вечер да работи върху изследванията си и никога не се съгласяваше да останат да преспят у домакините.

На Хъни очевидно не й липсваха връзките с армията от скучни братовчеди и властни лели. Детството й преминаваше във волни игри с непретенциозните съседски деца, а когато му дойде времето, тя тръгна в кварталната детска градина. Бе щастлива с Хана и с нейните сладки и кейкове. Баща й почти винаги се прибираше за вечеря, а после слизаше в лабораторията си. Хъни не познаваше друг начин на живот и се чувстваше съвсем добре.

След двете години в детската градина Хъни постъпи в първи клас на основното градско училище „Ралф Уолдо Емерсон“. Още от първите училищни дни тя разбра, че не е като другите деца. Всички си имаха майки, братя, сестри, а тя имаше само Хана, която дори не й беше роднина, и баща си, с когото вечеряше набързо и толкова. Другите деца растяха в големите си семейства сред шеги, разправии и своеобразни взаимоотношения, които й бяха непознати и я смущаваха. Техните братовчеди не живееха в огромни имения в Уелзли или Чеснът Хил, нито пък в разкошни къщи на Луисбърг Скуеър и Върнън Стрийт. Лелите им не членуваха в изискани дружества и не посещаваха танцовите вечеринки на госпожа Уелч. Чичовците на съучениците й не бяха завършили Харвард, не играеха скуош, нямаха огромни яхти и не членуваха в клубовете „Съмърсет“, „Юниън“, „Майопия Хънт“ или „Атиниъм“. Техните лели не ги водеха в петък следобед на концерти на Бостънския симфоничен оркестър.

За да омаловажи факта, че си няма нито майка, нито братя и сестри, Хъни непрекъснато се хвалеше с роднините и братовчедите си и с техните къщи. Съучениците й започнаха да я отбягват, но тя не спря с хвалбите, защото не можеше да разбере какво ги дразни. Престанаха да я канят на гости и да играят с нея. И тя започна да ги сравнява с надменните си братовчеди — те, разбира се не я мразеха, но и едва ли я обичаха. Бавно, безвъзвратно и необяснимо за самата нея Хъни се оказа съвсем сама. Хана правеше все повече и повече сладкиши, но дори ябълковият пай с ванилов сладолед вече не носеше утеха.

Хъни нямаше с кого да споделя своите тревоги. С баща си никога не бе разговаряла за чувства. Подсъзнателно усещаше, че на него няма да му е приятно, ако разбере, че е нещастна. Той често й казваше, че е „добро дете“, е, малко пълничко, но скоро щяла да се източи. А едно добро дете не може и не бива да показва, че познатите му не го харесват. Това, че е отбягвано, е като наказание за нещо, което единствено то не може да си обясни. Детето понася това наказание и се срамува от себе си. Чувството на унижение и огорчение е нетърпимо и детето го крие от всеки, който все още го харесва и обича. Тази обич му е твърде скъпа и то ревниво я пази.

Упоритият Джосая Уинтроп се предаде, когато лелите на Хъни започнаха да настояват да я запишат в танцова школа. Все пак той беше бостончанин до мозъка на костите си и не можеше да отрече вълшебното влияние, което оказваха уроците в танцовата школа на господин Лансинг дьо Фистър. Произходът на Хъни я задължаваше да посещава тази школа, а по-късно и да членува в почетното дружество „Колониални дами“. Джосая бе убеден, че ако Матилда бе жива, несъмнено щеше да е сред изисканото общество на елегантните майки, които водеха през събота от октомври до май своите малки дъщерички в залата на клуба „Винсънт“.

Господин дьо Фистър взимаше момиченца, навършили девет години — нито с ден по-малки. От девет до единайсет години те минаваха курс за начинаещи, от дванайсет до четиринайсет — междинния курс, а от петнайсет до седемнайсет, когато повечето отиваха в колежи, се събираха само в празничните вечери и се подготвяха за дебютантските балове.

След време Хъни се убеди, че едва ли не всяка жена, посещавала някога школа за танци, пази ужасните спомени за забравени ръкавици, фусти, свлекли се по средата на валса и запотени кавалери, които сякаш нарочно те настъпват. Но Хъни знаеше, че тези дами всъщност кокетират с „мъчителните“ си спомени — чрез тях те изтъкваха, че принадлежат към привилегированото съсловие, което изпраща дъщерите си в школи за танци. Тя не разказа никога и на никого за школата на господин дьо Фистър. Защото последното нещо, на което се научи там, бяха танците.

Хъни бе родена през ноември и затова тръгна в школата не на девет, а почти навършила десет години. Тя стърчеше над всички, а и тежеше приблизително седемдесет килограма. Хана й бе помогнала да си избере рокля от юношеския щанд — на детския щанд всичко бе малко за нея. Роклята бе ужасно грозна — светлосиня, от тафта.

Когато, придружена от смутената Хана, влезе в клуба „Винсънт“, лелите й се спуснаха да я целуват, ала миг след това се спогледаха слисани. „Тоя твърдоглав Джо е за убиване“, прошепна една от лелите и дори забрави да каже довиждане на собствената си елегантна дъщеричка, издокарана в бледорозова кадифена рокля с дантелена яка. Хъни боязливо пристъпи в препълнената зала, където братовчедките й махнаха за поздрав.

Успехът на господин дьо Фистър се дължеше до голяма степен на факта, че таксата за момчета бе два пъти по-малка от таксата за момичета, и така, във всеки клас имаше достатъчно много момчета. Правило номер едно беше, че всяко момче трябва да си намери партньорка. Момчетата не биваше да седят, докато момичетата танцуват. Ала и никой не можеше да ги спре да се втурват, за да канят само най-хубавките момиченца. Още на девет години те откриваха привлекателната сила на красотата, на особените усмивки и интонацията, с която се прошепваха по-интимни шеги. Никой не можеше да гарантира кавалер на момичетата, които неизменно биваха канени последни, и то от най-невзрачните и тромави момчета (ето защо след време бостънските психоаналитици задължително изслушваха проблемите, възникнали още в танцовата школа на дьо Фистър).

Танците се прекъсваха шест пъти и тогава господин и госпожа дьо Фистър даваха указанията си. Между двата учебни часа имаше почивка. Шест пъти поред Хъни бе последното момиче, което поканиха. Този кошмар най-после свърши, дойде почивката и Хъни застана сама до отрупаната с лакомства маса. Започна да се тъпче с масленки и кейкчета и да се налива със сладък плодов сок. Стоеше сам-сама в ъгъла и бързо-бързо преглъщаше. Господин дьо Фистър обяви началото на втория учебен час, но Хъни не се отлепваше от ъгъла, тъпчеше сладките в устата си и си наливаше десетата чаша гроздов сок. Господин дьо Фистър веднага я забеляза — не й беше за първи път.

— Хъни Уинтроп — извика той, — бъди така любезна да се присъединиш към другите момичета. Започваме!

Хъни изведнъж повърна — ужасен червеникав фонтан. Отвратителната каша от сладкиши и сок заля чиниите, бялата ленена покривка и дори излъскания дансинг. Госпожа дьо Фистър веднага я заведе до тоалетната, стоя при нея няколко минути и я остави да се посъвземе на един стол. Когато свърши часът, Хъни чу приближаващите стъпки на няколко момиченца и бързо се скри в една от тоалетните.

— Коя е оная — пфу! — ужасна, непохватна дебелана с гадна синя рокля? — попита непознат глас. — Да повръщаш така! Познаваш ли я? Някой ми каза, че ти била братовчедка.

Хъни чу гласа на братовчедка си Сара:

— О, това е Хъни Уинтроп. Пада ми се някаква далечна, много далечна братовчедка, дори не живее в Бостън. Не казвай на никого, но тя е бедна роднина.

— Сара Мей Алкот, майка ми е казала, че така не бива да се говори за никого!

— Знам — изкиска се безжалостно Сара, — но тя е наистина такава! Нашата фройлайн го каза на Дианината мамзел миналата седмица в парка. Една бедна роднина, точно така каза.

Спомените бяха вече избледнели, но след тази случка Хъни вероятно бе предадена отново на Хана, а лелите й след поредния семеен съвет започнаха да я водят в изискания магазин за „дрехи за дебютантки“ на Нюбъри Стрийт, откъдето избираха роклите й за танцовата школа.

Понякога Хъни посещаваше леля си Вилхелмина в Кеймбридж. Тя преподаваше в университета, бе госпожица, а също и любимата леля на Хъни, тъй като никога не я разпитваше за танцовата школа и за приятелите й, а й разказваше за Франция, за книги и дойдеше ли време за чай, я черпеше с вкусни сладкиши и сандвичи в малкия си, елегантен апартамент. Хъни бе убедена, че и леля Вилхелмина е бедна роднина.

От петдесет и втора, когато стана на десет години, до петдесет и четвърта година Хъни се терзаеше все повече и повече. Порасна на височина, но и доста напълня. Две години при господин дьо Фистър и две години в „Ралф Уолдо Емерсон“, където загуби малкото си приятелки, когато започнаха да говорят за момчета и да експериментират с гримове и сутиени. През тези две години тя прекара Деня на благодарността, Коледа и няколко седмици в Мейн и Кейп Код с лелите и братовчедите си, но през всичкото това време ужасните думи „бедна роднина“ не излизаха от главата й. Тя и преди бе нещастна, но поне бе дружелюбна. Тези две думи я накараха да страни от другите, да се затваря в себе си и да се измъчва от чувство за вина. Ако се държеше нормално, Хъни можеше да се сприятели с някои от братовчедите си — те изобщо не бяха надменни и нелюбезни. Та нали и тя като тях бе Уинтроп! Но случката от онзи следобед в танцовата школа я бе убедила, че зад всяка усмивка се крие подигравка, зад всяка дума — снизхождение и стига да можеха, всички до един биха се отказали от нея. Затвореността й караше и най-добронамерените да се държат безразлично, а безразличието им само затвърждаваше подозренията й.

Хъни започна да мрази властните си лели и многобройни братовчеди, които се държаха така, сякаш парите изобщо не ги интересуват. Но тя ги познаваше добре. Знаеше, че за тях само парите имат значение. Хъни намрази баща си, затова че не печелеше повече, че бе избрал тази досадна работа, за да му остава време за лабораторията, която я изместваше на втори план. Намрази и Хана — тя я обичаше, но с нищо не можеше да й помогне. Постепенно започна да мрази всичко, освен парите, многото пари. И храната.

Джосая Уинтроп проведе с нея няколко сериозни разговора за начина й на хранене. В строгите си лекции той й даде подробни обяснения за калориите, за обмяната на веществата и балансираното хранене. Каза й, че всичко зависи от диетата, че никой в семейството им не е бил дебел и забрани на Хана да прави сладкиши. Но щом отидеше в болницата или лабораторията, двете забравяха нарежданията му. Хъни нямаше дванайсет години, а тежеше близо осемдесет килограма.

Един летен неделен следобед, преди Хъни да навърши дванайсет години, във Фрамингам пристигна любимата леля на Джосая Уинтроп — Корнилия.

— Джо, ти наистина трябва да направиш нещо за Хъни! — заяви тя.

— Уверявам те, Корни, че неведнъж съм й говорил за теглото й. В тази къща тя не яде никаква калорична храна! Вероятно приятелките й я черпят. Освен това ти си спомняш, че и двамата ми родители бяха едри. Хъни ще отслабне, когато влезе в пубертета. След две-три години тя ще е с нормално тегло. Досега дебел Уинтроп не е имало. Е, върви височка като нас, но тона не е лошо.

— Джо, толкова си умен, а разсъждаваш невероятно глупаво! Аз нямам предвид наднорменото й тегло, макар че и за него трябва да се вземат мерки, и то на всяка цена. Освен това Хъни има фина конструкция — сляп да си, ще го забележиш. Аз имам предвид това, как се чувства! Та тя страни от всички! Така си потънал в проклетата си работа, че не забелязваш колко нещастно е това дете. Ти не знаеш ли, че няма приятелки — кой ще я черпи със сладкиши, кажи! Тя дори избягва роднините си, а е съвсем естествено да е сред тях! Колкото до танцовата школа на господин дьо Фистър, за нея това бе една трагедия. Джо, разбираш ме чудесно и затова не ме гледай така иронично. А ако не ме разбираш, още по-зле за теб. Караш ме да ти го кажа направо — ако не направиш нещо, тя ще бъде изолирана от своя естествен кръг.

— Корни, струва ми се, че малко снобееш. Хъни винаги ще си остане Уинтроп, нищо, че не сме на върха…

Джосая премина в открита, самоуверена, себична защита. Не му беше приятно да дава обяснения и бе готов да се оправдава безкрай.

— Джо, изобщо не ме интересува какво мислиш. Защото Хъни расте като аутсайдер в едно общество, в което никой не проявява съчувствие към аутсайдерите! Знам всичките ни недостатъци и въпреки това не искам да живея никъде другаде, освен в Бостън. Тези недостатъци нямат значение, ако принадлежиш към нашето общество. Но Хъни все повече се отдалечава от него и това е колкото жестоко, толкова и нелепо, Джо!

Изражението на Джосая се промени. Та той принадлежеше изцяло и безспорно към своя род — където и да живееше, колкото и да печелеше, каквото и да правеше. Бе така уверен в това, че нямаше нужда от никакво убеждаване. Прокажен, убиец, маниак, той щеше да си остане Уинтроп от Бостън. Как така детето му няма да принадлежи към фамилията Уинтроп! Това бе немислимо, невъзможно. Умишлено подбраните думи на Корнилия проникнаха зад бронята на себичността му.

— И какво трябва да направя, Корни? — припряно попита Джосая, надявайки се, че от него няма да се изисква нещо, което да му отнема време. Опитите в лабораторията вървяха много успешно и всяка минутка му бе скъпа.

— Остави някои неща на мен. Ако си спомняш, аз се опитвах да ти помогна и преди, но ти все възразяваше. Сега вече е доста късно и все пак за Джордж и за мен ще бъде удоволствие, ако ни разрешиш да запишем Хъни в колежа „Емъри“.

И нашата Лайза постъпва там тази година. Винаги съм смятала, че за дванайсетгодишните момичета — ужасна възраст! — е много по-добре да са в пансион, отколкото вкъщи. Там ще се сприятели и с други момичета от добри бостънски семейства. Пък и баба ти, и майка ти са завършили това училище. Няма нужда да ти казвам, че истинските, дългогодишни приятелства започват именно в пансиони като този. Ако Хъни продължи образованието си във Фрамингам, тя никога няма да създаде такива приятелства. Джо, това е последният й шанс. Не искам да ти прозвучи драматично, но смятам, че го дължиш на Хъни и на горката Матилда.

Корнилия никога не слагаше точка там, където бе абсолютно задължително, макар да знаеше, че това противоречи на добрия тон в бостънското общество.

Милостиня и нищо друго, мислеше си Джосая Уинтроп, но той наистина не можеше да си позволи таксата в „Емъри“. Цял живот се бе гордял, че никой никога не се бе осмелил да му предложи помощ. Сам бе решил да не практикува частно и си плащаше за това, но Корнилия наистина го изплаши.

— Благодаря ти, Корнилия. Приемам и съм ти признателен. Не ми се искаше…, но това няма нищо общо с… Всъщност ти ме разбираш и те моля да благодариш на Джордж от мое име. Довечера ще кажа на Хъни и съм сигурен, че и тя ще се зарадва. Какви документи трябва да се подготвят?

— Аз ще се погрижа за това. Места има, проверила съм. Другата събота нека вземе обедния влак за Бостън. Ще я чакам на Бак Бей, за да поръчаме униформата й. Няма никакви проблеми, скъпи Джордж. Нали ще поръчвам и за Лайза…

Корнилия се гордееше със себе си. Едва дочака седмичния обяд със сестрите си в клуба „Чилтън“. С един победоносен удар бе повалила този упорит мечок Джо Уинтроп, бе проявила щедрост (не че не можеше да си го позволи и все пак…) и се бе освободила от угризенията, които я измъчваха, като гледаше как всички отбягват Хъни на състезанията по плуване и конните надбягвания с пони в имението им Чеснът Хил.

И така, снабдена с всичко, което имаше и братовчедка й Лайза, Хъни замина есента за „Емъри“. Там трябваше да прекара шест години, през които бе аутсайдер повече от всякога.

От всички снобски прояви, отровили живота на толкова юноши (безмилостни прояви, несравними със снобизма между възрастните), може би най-снобската е строгият йерархичен ред, царящ в пансионите за богати девойки. В сравнение с него разпределянето на привилегиите в двора на Луи XIV е едва ли не демократично. Всеки клас си има управляваща клика. Според властта следват втора, трета, четвърта, та дори и пета клика. Във всеки клас има особнячки. Още с пристигането си Хъни бе причислена към тях. Няма правило, което да гласи, че членовете на кликите не трябва да са дебели или бедни (макар бедните момичета в тези училища да се броят на пръсти), но пък е задължително във всеки клас да има особнячки — и то от първия до последния учебен ден.

Това имаше и положителни страни, защото никой не клюкарстваше с Хъни, не я канеха на бридж и тя разполагаше с много време за учене. Някои от учителите забелязаха нейните качества — например бележките й по френски винаги бяха отлични. Дори в „Емъри“ се бяха отказали да ги учат да говорят на френски. Езикът се изучаваше с цел придобиване на четивни и писмени умения. Хъни се посближи с някои от другите особнячки, но отношенията им бяха засенчени от негласното убеждение, че ако не бяха особнячки, сигурно никога и за нищо на света нямаше да си продумат. Тя беше най-близка с младата дебела готвачка Гъртруд, която ненавиждаше кльощавите колежанки. А Хъни бе пълна почти колкото нея. Гъртруд се досещаше, че на Хъни не й стига училищният порцион и водена от съчувствие и злорадство, всяка вечер оставяше в килера на трапезарията голям покрит поднос с останалата в повече храна. На подноса слагаше и сладкишите, които купуваше в селото по молба на Хъни Уинтроп (купуваше й ги с парите, които леля Корнилия даваше на Хъни за джобни).

В последния клас Хъни бе достигнала пълния си ръст, метър и седемдесет и осем, и тежеше около сто килограма. Щеше да е и още по-дебела, ако не беше нискокалоричната, здравословна и богата на протеини храна, с която се славеше „Емъри“. Хъни бе приета в „Уелсли“ и в „Смит“. След първокласния колеж леля Корнилия смяташе да й осигури и първокласно следване. Но плановете на Хъни — планове, породени от гняв и обида, — бяха съвсем други. Леля й Вилхелмина бе вече в старчески дом, за който плащаше родът Уинтроп и при последното си посещение при старицата Хъни получи чек за десет хиляди долара.

— Това са спестяванията ми — каза леля й. — Не им казвай за тях, защото Джордж ще ги вземе и ще ти подреди живота по свой вкус, така че няма да видиш дори лихвата. Похарчи ги, докато си млада — за някаква глупост. Аз цял живот не извърших нито една глупост и да знаеш само как съжалявам. Не чакай да стане късно и ми обещай, че ще ги похарчиш за себе си.

След една седмица застана срещу леля си Корнилия и каза с треперещ глас:

— Не искам да следвам. Не бих изтърпяла още четири години, заобиколена само от момичета. Имам десет хиляди долара и смятам… смятам да замина за Париж и да живея там, докато ми стигнат парите.

— Как така! Откъде имаш десет хиляди долара?!

— Даде ми ги леля Вилхелмина. Няма да ви кажа къде съм ги внесла. Няма да разреша на никого да ги инвестира на мое име, дори и на чичо Джордж. — Най-после взело думата, дебелото момиче се тресеше от решителност. — Ако искам, мога да избягам в Париж без изобщо да разберете. А там няма да ме намерите.

— Изключено, мило дете! Хич не си го мисли! Ти не знаеш как ще ти хареса „Уелсли“. За мен бе удоволствие всяка прекарана минута от четирите ми години там…

Откакто бяха подхванали този невероятен разговор, Корнилия за пръв път се загледа в лицето на Хъни. Изражението й я обезкуражи. Момичето явно нямаше да отстъпи. Казано образно, за нея това бе въпрос на живот и смърт. Ето каква я свърши Вилхелмина. Да даваш чек на едно дете. Сигурно я беше хванала склероза… Въпреки всичко може би все още нещо можеше да се направи срещу това неочаквано решение. Насила не можеха да я накарат да следва. Корнилия и друг път се бе питала какво бъдеще очаква Хъни, след като завърши. Вероятно щеше да стане учителка. Нали бе първа в класа по френски. И все пак, би било жалко дъщерята на Матилда да стане една от многото учителки стари моми.

— Хъни, седни за малко, моля те. Ще се съобразя с желанието ти, но при две условия. Първо, ще намерим някое добро френско семейство, у което ще отседнеш и което ще се грижи за теб. Не бих допуснала да живееш на хотел или в отвратителните студентски общежития. Второ — ще стоиш само една година, една година е напълно достатъчна за Париж, а като се върнеш, ще изкараш едногодишния курс в школата „Кейти Гибс“, за да си осигуриш хубава секретарска работа и да започнеш да се грижиш за прехраната си.

Хъни мълчеше и разсъждаваше. Важното беше веднъж да стигне в Париж, после трудно щяха да я върнат. Ако живееше у някое семейство, парите щяха да й стигнат за по-дълго време. В „Емъри“ бе чула, че французите не се интересуват от живота на квартирантите си, стига да плащат редовно наема. Все някак щеше да се отърве от „Кейти Гибс“. Та кой харесва секретарската работа! Или пък противните тъпи курсове!

— Съгласна! — съобщи Хъни и широко се усмихна. А Корнилия бегло отбеляза, че усмивката й е наистина очарователна — жалко, че се усмихваше толкова рядко.

 

 

Още същата вечер Корнилия писа на лейди Моли Бъркли, по баща Лоуъл, която бе една от най-важните бостънски личности сред „близките хора“ в Европа.

„Скъпа братовчедке Моли,

 

Имам да ти съобщя една интересна новина. Хъни Уинтроп, дъщерята на Джо, смята да прекара една година в Париж, за да поусъвършенства френския, преди да продължи образованието си в «Кейти Гибс». Тя е мило и сърдечно дете, макар, уви, да не е хубавица. Дали би могла да намериш някое добро приятелско семейство, у което да настаним Хъни? За съжаление, тя не е богата, така че след време ще се наложи да работи, но пък притежава малка сума, която би й стигнала за следващите няколко години — стига да харчи разумно. Скъпа Моли, надявам се да получа отговора ти, преди да пристигнем. Както обикновено ще дойдем през юни и ще отседнем в «Клариджис». Надявам се, че ще се видим!

Целувки Нели.“

Лейди Моли Емлин Лоуъл Лойд Бъркли бе седемдесет и седем годишна жизнерадостна дама, която с удоволствие се залавяше с подобни дела. Отговорът й пристигна след три седмици.

„Мила Нели,

 

Много се зарадвах на писмото ти и от своя страна също бързам да те зарадвам. Поразпитах тук-там и разбрах, че у Лилиан дьо Вердюлак има свободна стая. Ти вероятно си спомняш съпруга й граф Анри — такъв мил човек. Но, уви, бе убит през войната и оттам насетне семейните им доходи секнаха. Лилиан взима една наемателка годишно и ние наистина имаме добър шанс, защото тя е прекрасна и очарователна жена, чудесна във всяко едно отношение. Двете й дъщери са по-малки от Хъни, но с радост ще й правят компания.

Наемът, който разбира се, включва и храна, е седемдесет и пет долара седмично — според мен това е съвсем прилична цена, особено като се има предвид колко скъпа е храната тук. Пиши ми, за да мога да дам окончателен отговор. Поздрави Джордж!

С обич, Моли“

Истинската френска аристокрация — не онази, удостоена с титли от Наполеон, а някогашната роялистка аристокрация, чиито предци са сред кръстоносците, а и с още по-стари корени, — се интересува от пари два пъти повече, от другите французи. А това ще рече, че аристокрацията се интересува от пари поне четири пъти повече, отколкото обикновените хора изобщо. За тях всички пари, които не са собственост на семейството, са нови пари. Ако син от такава фамилия се ожени за дъщеря на богат търговец на вина, веднага се правят разни сложни трансформации, та зестрата й да заблести като наследство на самата мадам дьо Севине.

Френската аристокрация проявява жив интерес към бостончаните още от времето на Френската революция, когато бостончанинът, полковник Томас Хандасид Пъркинс, спасил лично сина на маркиз дьо Лафайет и завел момчето в Новия свят. Не трябва да забравяме, че първите бостончани са били търговци и моряци и ако трябва да проследяваме корена им чак до Плимът Рок, а мнозина държат на това, всички те произхождат от английската средна класа. И все пак човек може да се възхищава на способността им да трупат и увеличават богатствата си, както и на все по-изисканите им потомци. Дъщерите им се славят с тази изисканост и носят най-завидните френски титли. Тези бостончани може да не притежават многовековни фамилни имения с красиви замъци, които напълно биха удовлетворили благоговеенето на французите към недвижимите имоти, но пък са собственици на значителен брой заводи, банки и брокерски фирми. Освен това те имат стил. Никога не проявяват вулгарност. Мирно и тихо живеят и богатеят, а това допада на много от французите, които няма как да не се дистанцират от възмутителната, едва ли не позорна показност и грандомания на дедите си след Революцията.

Младите обеднели френски аристократи са принудени да се женят по сметка. Така те изпълняват свещения дълг към родителите си, към себе си и изобщо към своя род. Това е и единственият начин да не се разделят със земите си. Колкото до изпадналите аристократи, неуспели да забогатеят чрез брак, те също имат задължението да поддържат определен стил на живот, та дори и да умират от глад, макар че едва ли се е стигало дотам.

Графиня Лилиан дьо Вердюлак бе загубила през Втората световна война всичко, освен своя стил, кураж, маниери и благовъзпитаност. Стилът й съчетаваше вроден изискано семпъл вкус и умението да налага известна дистанция. На това се дължеше особеният й, неприсъщ на по-общителните хора чар. Любезността й съвсем не се бе изчерпала от непрестанното присъствие в дома й на млади наемателки американки, на които дължеше значителна част от доходите си. Лилиан бе много доволна, че през следващата година ще подслони госпожица Хъни Уинтроп — Лейди Моли я препоръча така горещо. Момичето бе от несъмнено добър произход и роднина на повечето стари бостънски фамилии — така, както Лилиан бе роднина с целия род Фобур Сен Жермен.

Дребничката, руса четирийсет и четири годишна французойка живееше в апартамент на булевард „Лан“ срещу Булонския лес. По време на войната наемите останаха същите и благодарение на това объркано и все още непроменено положение тя продължаваше да живее с порасналите си дъщери в стария, твърде скъп парижки квартал. Ремонт, разбира се, не бе правила от трийсет и девета година, но макар и позапуснат, апартаментът бе доста представителен — много слънчев, с високи тавани. Навсякъде цареше силно осезаем женски уют, присъщ на необитаваните от мъже домове.

Госпожа графинята лично посрещна Хъни. Вратата обикновено отваряше готвачката Луиз, която живееше в таванската стая, а Лилиан посрещаше гостите си облегната на огромните поизтъркани възглавници на дивана в хола. Тя ставаше само ако гостенката бе по-възрастна от нея. Днес обаче искаше да подчертае гостоприемството си.

Приветливата усмивка остана на лицето й, но докато се здрависваше с Хъни, очите й се разшириха от изумление. Никога, наистина никога не бе виждала такова огромно момиче. Досущ хипопотам — невероятно и възмутително! Защо бе толкова пълна? И какво щеше да прави с нея? Къде щеше да я скрие? Докато отиваха към дневната, за да пият чай, Лилиан се опита да превъзмогне този неочакван ужас. Тя никога не си бе представяла, не ще прекара живота си в посрещане на наемателки и въпреки това се гордееше, че след едногодишния престой в нейния дом момичетата си тръгнаха първо с усъвършенстван френски (дотолкова, доколкото позволяваха умът и способностите им) и второ, което бе по-важно, с изфинени маниери — затова допринасяше самият въздух на Париж, такива обноски можеха да придобият само там и никъде другаде.

Седнаха до масичката за чай и Лилиан заговори с овладян, спокоен глас:

— Добре дошла у дома, Хъни. Мога да ти казвам Хъни, нали? А аз съм за теб мадам.

— Мадам, бихте ли ме наричали с истинското ми име? — Хъни бе репетирала това изречение през целия път в самолета от Ню Йорк. — Хъни е детският ми прякор, а аз вече не съм дете. Казвам се Вилхелмина, но бих искала да ме наричате Били.

— Но разбира се — съгласи се Лилиан. Били бе подходящо име, тъй като поради пълнотата си момичето бе по-скоро с неопределен пол. — И така, Били, повече няма да разговаряме на английски. Ще вечеряме, след като ти покажа стаята и си разопаковаш багажа. Ние вечеряме рано, в седем и половина, защото дъщерите ми имат много да учат. Ще ти говорим само на френски. Готвачката ни Луиз изобщо не разбира английски. Знам, че ще ти е трудно, но това е единственият начин да научиш езика. — Лилиан винаги наблягаше на този факт. — Отначало може да се чувстваш малко глупаво и притеснено, но само така ще усвоиш правилния разговорен френски. Няма да ти се смеем, но ще те поправяме, а ти не ни се сърди. Не бива да допускаме да повтаряш едни и същи грешки.

Лилиан бе уверена, че Били едва ли ще се вслуша във всички тези напътствия. Въпреки големите й усилия, наемателките прекарваха дните, а често и нощите си сред американските студенти, които бяха залели Париж, и изобщо не полагаха старания да изучават езика. Всички те бяха „учили“ френски в училище. Според Лилиан знанията им бяха на съвсем ниско ниво, но повечето не се трогваха и си оставаха с елементарния френски.

Очите на Били заблестяха. След тази реч повечето наемателки придобиваха объркано изражение, докато дебеланата сякаш се въодушеви. Кой знае, бегло си помисли Лилиан, може пък да излезе по-сериозна от другите. Какво ли друго й оставаше… Всеки случай личеше си, че няма да е като онова момиче от Тексас, за което къщата бе едва ли не хотел и искаше да му сменят чаршафите три пъти седмично. Нито пък като нюйоркчанката с претенции за душ, тъй като си миела косата всеки ден. Да не говорим за момичето от Ню Орлийнс, което забременя и трябваше спешно да отпътува за дома си, нито за лондончанката с четирите куфара, на която не стигнаха закачалките, та поиска крило от гардероба на Лилиан.

 

 

В домакинството на графиня дьо Вердюлак нямаше нищо сложно — Луиз чистеше, готвеше переше и пазаруваше. Работеше по осемнайсет часа на ден и бе напълно доволна. Тя служеше на графинята, откакто се помнеше, и двете смятаха това за напълно естествено и взаимно изгодно.

Рано всяка сутрин, още преди закуска, Луиз отиваше на улица „Помп“ и пазаруваше. Купуваше само това, което й трябваше за деня и нищо повече. Нямаха хладилник. Млякото, сиренето и всички продукти, които трябва да са на студено, се съхраняваха във вградено към кухненския прозорец малко шкафче с вентилатор.

Луиз бе майстор на покупките — винаги знаеше къде са най-изгодните цени. Всички продавачи я познаваха и години наред й даваха най-хубавото и най-евтиното. Въпреки това поне трийсет и пет процента от семейния бюджет отиваше за храна. Лилиан държеше всекидневна сметка за похарчените от Луиз пари: даваше й ги всяка вечер, а сутринта прибираше точното ресто. Правеше го, не защото не вярваше на прислужницата си, а защото цялото домакинство се крепеше на парите, които плащаха наемателките й. Наемът от малката вила в Довил отиваше за дрехите й и за училището на момичетата. Благодарение на наемателките можеха да плащат наема, храната и всичко останало.

 

 

Били подреди малкото си дрехи, предимно тъмни поли и блузи, излезе на балкона и почти премаляла от опиянение вдъхна мириса на Париж, който така и не бе успяла да долови в безбройните му описания. Чак сега разбра защо толкова много писатели — а те знаеха и разбираха повече от нея — се бяха опитвали да постигнат непостижимото: да предадат с думи този особен мирис. От тясното балконче се виждаха кестените и високата трева на Булонския лес. Стаята й бе скромно обзаведена. На високото, неравно легло, покрито с поизтъркана, избеляла жълта дамаска, се мъдреше дебела валчеста възглавница с калъфка от същия плат. Тоалетната бе в дъното на коридора — малко помещение с теракотен под, с казанче и синджир и гладка, тънка, светлокафява тоалетна хартия. В стаята й имаше умивалник и малко огледало над него. Когато искаше да се къпе, трябваше да предупреди графинята, за да й предостави собствената си баня.

Вълнението бе заглушило непрекъснатото й чувство на глад, но когато почукаха на вратата за вечеря, то отново я заизмъчва както преди. Били влезе в дневната и се отправи към малката овална маса в ъгъла. Помириса нетърпеливо въздуха, но за разлика от трапезариите в Бостън и в „Емъри“ тук не се носеха кухненски ухания.

Дъщерите на графинята вече я чакаха. Здрависаха се с Били и промълвиха няколко сдържано любезни слова на френски. Тя за пръв път виждаше такива момичета. По-малката, Даниел, бе на шестнайсет години, а Соланж — на седемнайсет, но и двете изглеждаха така, както изглеждат така, както изглеждат четиринайсетгодишните американки. Приличаха си като близначки — бледи личица с остри, строги и съвършено правилни черти, дълги, прави руси коси с път по средата и светлосиви очи. И училищните им униформи бяха еднакви — плисирани тъмносини поли и светлосини блузи. Не носеха никакъв грим и се държаха с несравнимо достойнство, сякаш бяха богати английски колежанки. В тях нямаше нищо френско.

Дочу се скърцане и трополене на колела, което оповестяваше, че от кухнята в дъното на Г-образния апартамент се задава Луиз със старовремската количка на два етажа. Били седеше до графинята и наблюдаваше как сипва прозрачната зеленчукова супа — първо на себе си, после на нея и накрая на момичетата. Следваха необелени рохки яйца, на всеки по едно, и голяма зелена салата с тънък резен шунка. След всяко ястие Соланж и Даниел прибираха чиниите и ги подреждаха на количката. На масата имаше и кошничка с хляб, но никой не посягаше към него и Били не посмя да си вземе. Пък и за свой голям ужас установи, че се колебае как точно да каже на френски „Моля, подайте ми хляба“. За нея беше много важно да се изрази правилно. Френският език, който така безпогрешно бе чела и писала в „Емъри“, нямаше нищо общо с тези шеметно леещи се, ромонещи звуци около масата. Може би само една на сто думи звучеше познато и тъкмо когато успяваше да улови смисъла й, паниката я обземаше и той отново изчезваше — явно нещо не бе както трябва.

Ако това бе френски, то тя не го знаеше. Нито дума.

Вдигнаха чиниите от салатата и сложиха нови. Мадам остави на масата пред себе си малък дървен поднос с резен сирене върху гнездо от зеленина. Графинята си отряза едно тънко парченце и подаде подноса на Били. Били беше толкова притеснена, че не посмя да си отреже по-дебело парче. После всички си взеха хляб и поднесоха масло в малка купичка — въпреки миниатюрните му размери, то бе украсено с красиви фигурки. Второ парче сирене не се полагаше. За десерт имаше четири портокала без семки. Били за пръв път виждаше такова изкусно белене на портокали и положи всичките си усилия, за да подражава на мадам и на момичетата. В центъра на масата имаше гарафа с вино, но от него си наля само мадам. Момичетата и Били пиха вода — мадам никога не й предложи чаша вино.

След като вечеряха, двете сестри закараха количката в кухнята, Луиз донесе поднос с две чашки и кана с филтрирано кафе. Остави подноса на малката масичка пред дивана в дневната и графинята махна с ръка на Били да седне до нея. Соланж и Даниел се върнаха към уроците си. През цялата вечер Били бе казала само три-четири думи. На всеки въпрос на момичетата тя се усмихваше широко — и, както й се струваше, глупаво, — после поклащаше глава и казваше с извинителен и объркан тон: „Je ne comprends pas“. Девойките като че ли изобщо не се учудваха на този отговор. През къщата им бяха минали не една и две безсловесни, мълчаливи чужденки, но учтивостта изискваше да разговарят с тях. Кой знае как щяха да се слисат, ако Били им беше отговорила.

В следващите пет потискащи минути, Били изпи подсладеното си с благословена голяма бучка захар кафе. Каза „Bonsoir“ и се оттегли в стаята си. Беше нетърпимо гладна. Безумно й се прияде нещо сладко, но последните два шоколада в чантата й само я позалъгаха. Преди да изпадне в пълно отчаяние, Били си припомни с облекчение, че основното ядене на французите е на обед, така че тази вечеря не биваше да я тревожи. И все пак, защо не си сипваха втори път и защо ядяха толкова малко — едно яйце, парченце шунка и такива тънки резенчета сирене! Били дълго мисли за вечерята, помечта за купи, препълнени със сладък сметанов крем със стафиди, и накрая заспа.

След време се оказа, че Били щеше да запомни тази вечеря като една от най-обилните в дома на Лилиан дьо Вердюлак. Зеленчуковата супа и шунката бяха допълнителна гощавка по случай пристигането й.

Обичайното меню за графинята, дъщерите й и Били бе следното. За закуска две tartines — препечени, отрязани по диагонал филийки френски хляб, тънко намазани с масло и сладко и голяма купа горещо кафе с мляко. За обяд винаги имаше супа, приготвена от останалите от предишния ден, но пасирани зеленчуци, към която прибавяха по няколко лъжици мляко; второто бе неголямо парче (понякога две) телешко, агнешко или говеждо — Били никога не бе виждала така икономично нарязано и тъй вкусно месо, лишено от всякакви тлъстини. Гарнитурата се състоеше от купчина тъничко и правилно нарязани картофи и стрък магданоз. Отделно сервираха голяма чиния с димящи, задушени пресни зеленчуци, които понякога лъщяха от бучица масло. Накрая идваше парчето сирене (него разделяха за два обяда), голямата зелена салата и купата с плодове. За вечеря обикновено поднасяха пържено или варено яйце, сирене, салата и плодове. Били приемаше по сто и десет калории на ден под формата на протеини, плодове и зеленчуци.

След като се храни два дни с тези вкусно сготвени и елегантно поднесени, но отчайващо незасищащи ястия, Били си зададе въпроса как щеше да я кара оттук нататък. Една вечер мина на пръсти покрай спалните и отчаяно претърси кухнята, за да открие отключения, празен шкаф за храна. От вечерта до сутринта, когато Луиз отиваше на пазар, в кухнята не оставаше и коричка хляб. На Били й хрумна да се сприятели с Луиз, но това беше изключено, тъй като не можеше да обели дума на френски. Дойде й на ум да отиде в някое кафене или ресторант и да се наяде като хората, но в квартала нямаше никакви заведения. Пък и не би могла да седне сама и да си поръчва ни френски. Това бе изключено. Можеше да прескочи до улица „Помп“, да си купи нещо за ядене и да го изгълта в стаята си. Трябваше само да посочи онова, което иска и да плати. Но я беше страх, че някой може да я заговори. Тази мисъл я изпълваше с ужас. Изключено беше да си купи нещо и да го изяде на улицата. Никой не ядеше на улицата в този изискан район между авеню „Фош“ и авеню „Анри Мартен“, където бяха най-скъпите жилища в Париж. Само понякога се случваше малко учениче да бърза за вкъщи заръфало края на франзела.

Опитите на Били да разреши проблема с храната се усложняваха и от вече осемнайсетгодишната й свръхчувствителност към онези, които имат и онези, които нямат.

Без да има опит с парите, тя можеше да определи почти точно размера на състоянията, които притежаваха хората от нейния кръг. Можеше да прецени как именно се подрежда всеки от братовчедите й в йерархията на имащите, кои момичета в „Емъри“ са безбожно богати, кои доста състоятелни и кои не чак толкова заможни. Цял живот бе имала проблеми с привилегированите. Никога не бе принадлежала към тях. Някои се радваха на абсолютно могъщество — можеха да имат всичко, което си поискат, а други бяха само отчасти облагодетелствани — богатството им имаше граници. Били ги оценяваше по тези показатели. Години наред разсъждаваше защо едни са привилегировани, а други не, но задоволителен отговор не намираше. Отвратителна несправедливост. И все пак — факт.

Били тутакси предугади абсолютното табу по въпроса за храната в дома на Лилиан дьо Вердюлак. С безпогрешния си усет тя установи, че се поднася толкова храна, колкото позволяват средствата на мадам. Нито повече, нито по-малко. От само себе си се разбираше, че щеше да е върхът на нахалството, ако Били споменеше, че храната не й стига и че коремът я приспива от глад. Допълнителна порция се полагаше само когато графинята си отрежеше по-малко от една четвърт от месото на подноса. Това, което останеше, се разпределяше между трите момичета.

Всяка вечер, преди да заспи, Били плачеше. Животът й беше кошмар. Дневно отслабваше с почти половин килограм — поемаше поне три хиляди калории по-малко, отколкото бе получавала години наред. Ако беше отседнала другаде, никой не би успял да й попречи да яде колкото си иска, ала растящият й интерес към тази загадъчна графиня и към френския език сякаш я държаха в плен. Пък и къде ли другаде можеше да отиде?

В края на първия месец Били започна да сънува на френски. Взе да улавя значението на някои изрази. Плахо сочеше разни предмети и питаше как се казват на френски. Опитваше се да отговаря на въпроси и обясняваше правилните си отговори с чудесната си памет. Досега не бе говорила френски и не се налагаше да я отучват от неправилен акцент. Били говореше ужасно, едва ли не неграмотно, но акцентът и интонацията й бяха като на Лилиан дьо Вердюлак.

Една вечер през петата седмица от престоя на Били, Даниел и Соланж за пръв път си размениха реплики за нея. Двете сестри бяха станали толкова безразлични към наемателките, че почти никога не разговаряха за тях.

— Колко интересно — подхвана Даниел с тънкия си, ясен глас — досега винаги сме имали слаби момичета, които ни изпиваха всичкото вино, напълняваха и всяка вечер ходеха с приятелите си по ресторанти. За пръв път имаме дебелана.

— Дано да е и за последен.

— Ама че си! Може да не зависи от нея, ако й е нарушена обмяната… — каза по-благоразположената Даниел.

— А може да зависи и от лакомията на американците, та те ядат всичко, което е пред тях!

— Има някаква надежда да отслабне.

— Трудна задача. Не си ли забелязала, че на закуска налапва по три tartines — да можеше, щеше да изяжда и по четири. Освен това краде от захарта. Снощи, когато връщах в кухнята подноса за кафе, забелязах, че захарницата е почти празна. А мама никога не си слага захар в кафето.

— Да, но не виждаш ли, че полите й се въртят. И блузите й станаха широки.

— Те никога не са й били по мярка.

— Злоба такава! Казвам ти, че е отслабнала. Вгледай се и ще забележиш.

— О, не, благодаря. Хайде, хващай учебниците, чуваш ли? Пречиш ми да чета Расин.

 

 

По време на окупацията и тежките следвоенни години Лилиан бе придобила навика да се изолира от всичко, което я разстройваше. След първата среща тя не се бе заглеждала в Били, но у нея остана като запечатан образът на една огромна гротеска: буйни и тъмни несресани коси, разпилени около подпухналото лице, питащи очи, ужасни дрехи, учудващо елегантни обувки и скъп часовник. Лилиан изпълни задължението си и показа на Били забележителностите на Париж, но го направи съвсем формално, без да следи реакциите й. Нямаше никакво намерение да превръща в навик тези обиколки. Предишните й наемателки се ориентираха бързо и тя с нетърпение очакваше деня, в който се впускаха да разучават Париж и преставаха да се връщат за обяд и вечеря. Но този бостънски хипопотам не се отлепяше от къщи. Всяка сутрин изчакваше Лилиан да прочете „Льо Фигаро“ за да го прегледа, следобед четеше Колет, мотаеше се в дневната преди всеки обяд и вечеря, веднъж не пропусна следобедния чай, от време на време се разхождаше в парка, но никога не се отдалечи дотолкова, че да пропусне часа за обяд или вечеря.

Даниел смяташе, че Били е отслабнала. Лилиан реши най-после да огледа Били. И повярва на очите си. Французойките винаги вярват на очите си, без значение дали оглеждат някое пиле или последната колекция на Ив Сен Лоран. Лилиан видя едно дебело момиче, прекалено високо и прекадено пълно, но видът му не бе чак тъй безнадежден като на онова, което й прати лейди Моли.

Французойките ценят шанса повече от съвършенството. Преследването на шанса да уредиш нещо, каквото и да е то, е типична галска слабост.

Arranger и s’arranger са глаголите, които означават успешно разрешаване на сложен правен проблем или пък на трудна любовна връзка. Те се използват и когато става дума за правителствени промени, и за избор на копче. „Са va s’arranger“, „Je vais m’arranger“, „L’affaire est arrangée“, „On s’árrangеra“ — това са ключови френски изрази, означаващи спазено обещание, дадена дума, изпълнено задължение. В това отношение като че само японците надминават французите. И най-сложните проблеми могат да се уредят — нужно е само повече старание.

Лилиан реши, че и случаят Били Уинтроп може да се уреди. Тя бе толкова дебела, че трудно можеше да се прецени, и все пак като че ли бе намалила теглото си с десетина килограма. И то за пет седмици. Това означаваше, че след два-три месеца би имала съвсем приличен вид. А ако изглеждаше прилично, все нещо можеше да се направи за нея. Трябваше да й изберат дрехи. Били не биваше да носи повече тази нескопосано придържана с безопасна кафява памучна пола. А и блузата й! Истински ужас! Типична бостончанка.

 

 

— Много шик комбинация, нали? — обърна се Лилиан към Били.

Двете бяха в магазина на авеню „Виктор Юго“, в който елегантните жени от Шестнайсети квартал избират на прилични цени готовите си тоалети. Били бе смутена. Какво точно означаваше шик? Всеки случай тя никога не бе свързвала и не можеше да свърже тази дума с дрехите си. Практични и удобни — да, но шик? Как можеше да прецени дали са шик, или не?

— Да, мадам, много шик — отвърна тя, догаждайки се по изражението на Лилиан, че решението с взето.

Откакто се помнеше, Били избягваше да се поглежда в огледалата на пробните. Стоеше кротко и неподвижно, с разсеяно зареян поглед, докато лелите й и продавачките подбираха роклите. Били нямаше никакво мнение, пък и от него явно нямаше нужда.

Тя се опитваше да прояви някакъв интерес, но не успяваше. Докато я наблюдаваше, Лилиан изведнъж си даде сметка колко е млада всъщност. Едно дете, кажи-речи още ученичка, само година по-голямо от Соланж. Пигмалионският й ентусиазъм бе обезсърчен от самоуверените наемателки, които не одобряваха нейните тактични съвети, но все още беше жив. Изведнъж я обзе прилив на позабравена добронамереност и загриженост.

— Били, тази сива вълнена пола ти стои чудесно. Каква кройка! Прави те невероятно слаба. Завърти се, огледай се и сама ще се убедиш. Разположението на плисетата скрива поне десет килограма. А тъмночервеният пуловер така подхожда на лицето ти — цялото грейна…

Били плахо се завъртя. Така се боеше от унизителната среща с образа си! Та нали умишлено я бе избягвала години наред, потайно хвърляйки поглед към отражението си само в най-отдалечените витрини. Ала сега беше ясно, че мадам няма да се успокои, докато не се увери, че полата и пуловерите наистина й харесват. Графинята бе придирчива, не като лелите й. Били за пръв път я чуваше да говори така разпалено, сякаш не избираха дрехи, а решаваха държавни дела.

Момичето хвърли бърз поглед към трикрилото огледало и отново се завъртя. После отново, доста смутена, върна очи към образа си. Огледа се отпред, отдясно, отляво и нагласи огледалата, за да се види и отзад. Очите й плувнаха в сълзи и невероятното отражение се замъгли. Тя изглеждаше добре! Съвсем добре! Никога по-рано не си го беше казвала. Били протегна ръце и за пръв път прегърна графинята, разтапяйки завинаги официалностите помежду им.

— Vive la France! — промълви тя през смях и сълзи. За свое учудване Лилиан също плачеше.

 

 

Ако се дължи на новородена любов и надежда, появата на една мания може да е хубаво събитие. Били не се харесваше и обичаше открай време, от години вече бе напълно обезверена. Париж бе последният й опит да възроди надеждите си и когато се зърна в огледалото на магазина на авеню „Виктор Юго“, тя за пръв път изпита симпатия към себе си.

Сякаш цял живот спотайвала качествата на баща си, тя изведнъж започнала ги проявява: пълна всеотдайност към поставената цел, строга самодисциплина, решителност да постигне успех и то на всяка цена, непоколебимост в постоянния стремеж към съвършенство. Тези натрапчиво-маниакални качества са необходими както за сериозните изследователи в областта на медицината, така и за всяко момиче, което е решило да отслабне.

Въпреки интелигентността си, Били винаги избягваше самовглъбеността. Тя ядеше, за да не мисли за себе си и за това, че хората не я обичат. Но сега постепенно и все по-уверено започваше да харесва себе си и скоро се харесваше до такава степен, че гладът вече не я дразнеше, а дори й бе необходим. Само след няколко седмици тя започна да изпитва истински ужас, щом усетеше, че се е наяла добре — това чувство не я напусна цял живот.

Веднага след като се върнаха от първия пазар на дрехи, Лилиан извика дъщерите си, за да огледат Били, сякаш тя бе огромен и неочакван коледен подарък. Доволна от предугадките си, Даниел заскача радостно около нея. Дори свръхсдържаната и язвителна Соланж не можеше да не признае, че е по-приятно, когато наемателката им е деветдесет, а не над сто килограма. Лилиан извади кантарчето от килера и го сложи в банята. Започнаха да проверяват теглото си всяка седмица. Били стъпваше, загърната в хавлия, която бяха преценили, че тежи около килограм. Тя поддържаше нормална диета и отслабваше с около три килограма на седмица. За награда всяка неделя получаваше допълнително парче печено пиле без кожа. Отслабваше все повече и повече, стигна седемдесет и пет килограма и накрая стабилизира теглото си на шейсет и пет при височина един и седемдесет и осем.

Тлъстините се стопиха и Били можеше да опипа костите си. Бяха тънки като на майка й и нейния род и дълги, което беше наследила от баща си. „Тънки, дълги кости, тънки дълги кости“, повтаряше си Били като мантра, „тънки, дълги кости“… Забеляза също, че има добре оформени мускули на краката — дължеше го на задължителната игра на хокей на трева и колоезденето по стръмните хълмове около „Емъри“.

Били се записа в следобеден курс по танци в близката школа и го посещаваше най-редовно. Мислеше само за фигурата си. Вървеше пеша или на отиване, или на връщане от школата. Случеше ли се да пропусне, на другия ден извървяваше разстоянието и в двете посоки. Вече не докосваше трета larline на закуска. Пиеше кафе без захар. Разресваше косата си по двеста пъти на ден. Уморена или не, всяка вечер переше новото бельо, което си беше купила. В тайно тефтерче си записваше какво яде и пресмяташе грамажа и калориите. Посвети се на тялото си с религиозна фанатичност. Наложеше ли се, би носила с радост дори власеница.

Шивачката на Лилиан няколко пъти стеснява новата й сива пола. Пуловерите й започнаха да висят, но тя бе решила да си купи нови чак когато приключеше с диетата. Били изхвърли всичките си стари дрехи, освен тъмнокафявото зимно палто от нутрия, подарък от леля Корнилия за осемнайсетия й рожден ден. Прескочи с графинята до „Ермес“ и си купи широк колан за палтото и тънък за пуловерите. Купи си и първия шал „Ермес“. Според Лилиан всяка французойка, облечена с елегантна пола, хубав пуловер и, разбира се, шал „Ермес“, може да се сравнява по изисканост с английската или белгийската кралица. Неофициалното облекло на тези благородни дами е точно такова.

 

 

Били имаше своя тайна. Тя започваше да разбира почти всичко, което се говореше на масата. Ала мълчеше, защото не можеше да става никакво сравнение между разбиране и взимане на участие в разговора: опасни бяха неговите води и Били се боеше да се гмурне в тях. С всеки изминат ден разбираше все повече и повече. Това я изпълваше с трепетно вълнение и едва потискана паника. В паметта й започнаха да изникват всички заучавани и държани на изпити граматични правила и думи. Дори глаголните окончания се заковаха съвсем естествено на местата си. Проблемите изчезнаха като с магическа пръчка. За Били френският бе скрито богатство, вълшебно имане, което отваряше всякакви порти. Но тя все още не беше готова за своя дебют.

Даниел първа забеляза промяната.

— Мамо?

— Да, мила?

— Мисля, че Били има усет към езика.

— Наистина ли?

— Убедена съм. Онзи ден останахме сами и похвалих фигурата й. Поговорихме си. Тя има усет към езика. Нищо че не е наред с граматиката и думите, да не говорим за подчинителното наклонение.

Лилиан бе обзета от възторжена радост. Усетът означаваше сигурен успех. Някои хора живееха по двайсет години във Франция и говореха съвършено правилен френски, но никой не ги приемаше за французи, защото нямаха усет. Французите, за разлика от американците, не намират нищо чаровно в приятния акцент, с който чужденците говорят на любимия им език. Правят изключение само за англичаните от благородно потекло, само техният акцент се смята за естествен, простим, дори приятен. Ако Били наистина проявяваше усет — а Даниел не можеше да греши в преценката си — това се дължеше на факта, че Лилиан бе настоявала да говорят само на френски. Дъщерите й говореха съвършено правилен, изискан английски, защото прекарваха летата у приятелски английски семейства. Вторият език е основата на доброто образование. Освен това Били не беше и помисляла да говори с тях на родния си език. Какъв смисъл би имал престоят й тогава? В крайна сметка нещата се нареждаха от само себе си.

Към края на декември граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас изпрати на леля си, графинята, четири големи заека — трофей от полята край ловната му хижа на петдесетина километра от Париж. В богатите години преди войната Луиз бе известна с кулинарното си майсторство при приготвянето на различни традиционни ястия. След като обиколи магазините, тя успя да набави всички необходими съставки за класическо заешко рагу, както и за специалитета си — ябълкова торта с белтъчена глазура. Графинята покани високопоставените си леля и чичо — маркиз и маркиза дю Тур ла Форе и още една мила двойка на средна възраст — барон и баронеса — дю Новамбр — на една от редките и немноголюдни вечери, които даваше, благодарение на дивеча, изпращан от приятелите й ловци.

Лилиан дьо Вердюлак обичаше приятелите си и ги канеше, защото й бе приятно, но в случая искаше да се похвали и с онова, което бе постигнала с Били и което смяташе за собствена заслуга. Е, момичето все още не беше шик — ако това зависеше от един шал „Ермес“, тогава целият свят щеше да е шик. Но според графинята у Били се забелязваше нещо много по-важно — тя имаше качества. Кожата й беше идеална, а зъбите благодарение на настояванията на леля Корнилия да посещава редовно зъболекар — съвършени. Дългата й черна коса, вързана на конска опашка, бе гъста и лъскава, а полата и пуловерът й достатъчно елегантни. Били бе сдържана в маниерите си, а стойката й — резултат от танцовата школа — бе чудесна. Тя наистина бе une jeune fille américainе de trés bonne famille. Графинята познаваше приятелите си. Техните високи аристократични стандарти трудно се подвеждаха по имитации — пък били те и най-съвършените. Графинята не би ги поканила на интимна вечеря с момичето от Тексас или онова от Ню Йорк, но тази млада бостончанка беше нещо друго. Тя отговаряше на изискванията. Мълчаливостта й можеше да мине за сдържаност, а най-важното от всичко бе, че тя вече не беше предишната дебела Били — в едно изискано общество пълнотата е допустима само за най-възрастните и за членовете на кралското семейство.

У Били започнаха да се забелязват и признаци на красота, но графинята реши, че все още с твърде рано да го твърди със сигурност — може би подведеното от слабостта й към Били въображение я лъжеше.

Маркиз дьо Тур ла Форе се възхищаваше на племенницата си, която запазваше дух въпреки незавидното си финансово положение. Той пристигна с три бутилки шампанско и без да обръща внимание на протестите на Били, че никога не е пила вино, галантно настоя и тя да изпие по чаша от всяка бутилка. Разтегнаха масата, за да могат всички гости да се поберат, а докато Даниел и Соланж поднасяха ябълковата торта, барон Маларме дьо Новамбр заговори стеснителната млада наемателка, като я попита дали според нея е истина, че открай време бостънският род Лоуъл разговаря само с рода Кабот, а пък Кабот разговарят единствено с бога.

Дори зададен на шега, за фамилията Уинтроп този въпрос не е обикновен. Вместо да се усмихне утвърдително, отрицателно или по някой от другите начини, с които успяваше да отговори, без да продума, Били се впусна в подробни описания на достойнствата на фамилиите Гарднър, Пъркинс, Салтънстол, Халоуел, Хънънуел, Майнот, Уелд и Уинтроп в сравнение с Лоуъл и Кабот. Спря се на родословното дърво Уолкот, Бърд, Лайма и Кодман и чак тогава завърши с разпаления си, шампанизиран генеалогичен обзор, тъй като вниманието й бе привлечено от смаяното изражение на мадам — може би говореше твърде много… или твърде високо… не! — тя говореше на френски!

Бариерата бе вдигната завинаги. Пречките бяха преодолени. Били сякаш изведнъж прогледна, колебанията й се изпариха, притесненията изчезнаха.

От мига, в който заговори френски, тя се преобрази. Струваше й се невероятно, че някога е била особнячката на класа, бедна роднина и последната сред братовчедите си; че е била дебела, самотна и необичана. В главата й нахлуха всички зазубрени допреди година и тутакси забравени уроци — колко отчайващо елементарни й се сториха те в сравнение с реалните и логически измерения, които постепенно бяха придобили. Били не спираше да говори. С кондукторите, с Луиз, с Даниел и Соланж, с децата в парка, с момичетата в школата за танци, с продавачите на билети в метрото и най-вече с Лилиан.

С всеки изминат ден френският й оживяваше така, както оживяваше и се ободряваше тялото й на уроците по танци. Тя жадно поглъщаше всичко френско — до най-дребните детайли. Към позната херцогиня можеш да се обръщаш с мадам, но към портиерката винаги трябва да се обръщаш и с име — мадам Блан; живееш ли във Франция, трябва да се научиш да палиш камина — собствениците са длъжни да отопляват апартаментите само ако тръбите са пред замръзване; на неомъжено момиче не се целува ръка, но ако ти се случи, не бива да показваш, че това е нещо нередно; на вечеря бюфет домакините поднасят първо на мъжете, а после сервират на себе си (поне така бе прието у мадам). Учудващо например бе, че мадам се смяташе за съвестна католичка, а посещаваше само великденската служба. Никога не биваше да се изпраща аранжиран букет — това се смяташе за обидно и едва ли не означаваше, че получателят не умее сам да подреди цветята. Още по-обидно бе да изпратиш писмо, напечатано на машина.

Според графинята Били прояви типична бостънска практичност в избора на новите си дрехи. Няколко пуловера, поли и копринени блузи, вталено вълнено палто и семпла черна рокля, която носеше с красивите перли, подарък от леля Корнилия по случай дипломирането. Съветвана от Лилиан, Били избираше дрехите си от магазина на авеню „Виктор Юго“. Лилиан я въведе и напъти в малкия женски свят, в който всички разбират огромната разлика между елегантно и неелегантно. Били проникна в тайните и вълшебствата на изискано скроените и качествени дрехи. С Лилиан посещаваха ревютата на Диор. Сюзан Люлен, кльощавата директорка с дрезгав глас, бе приятелка на Лилиан и им запазваше най-хубавите места на втория ред само пет седмици след първото представяне на колекцията — през това време сериозните клиенти бяха вече дали поръчките си, та оставаха повече свободни места и за зрители. Посещаваха и други ревюта — на Сен Лоран, Ланвен, Нина Ричи, Балмен, Живанши и Шанел. Там местата не бяха толкова напред, понякога дори едва виждаха — бедните графини не представляват интерес за известните модни къщи. Но във вещия, шепнешком изречен прецизен коментар ни Лилиан нищо не подсказваше, че двете с Били са само зрителки.

— Този модел не е за теб, твърде префърцунен е за млади момичета под трийсет години; тази рокля е прекалено фрапантна, другата пролет ще е демоде; тази например може да се носи поне три години; костюмът е от много дебел туид, ще провисне; палтото не стои добре, такъв цвят никого не би освежил; виж, тази рокля е разкошна. Ето нея бих избрала.

На мястото на Били Лилиан би си купила поне един костюм „Шанел“. Дори прословутата разумна бостънска пестеливост не биваше да й попречи да си позволи подобна волност след целогодишен престой в Париж. Жалко, че не желаеше да се възползва от този случай. Тъй или инак, Лилиан смяташе, че не е редно да се намесва в покупките на своите наемателки — дори когато й бяха толкова скъпи, колкото Били.

И така, тази изтънчена дама и деветнайсетгодишното момиче често се разхождаха по „Фобур Сент Оноре“, оглеждаха и обсъждаха дрехите на витрините, сякаш улицата бе галерия, а те — взискателни колекционерки. Били възприемаше критериите на Лилиан. Графинята нямаше възможност да удовлетворява изискания си вкус, но затова пък можеше да си позволи да се възхищава само от най-съвършеното, и то след внимателни, прецизни сравнения.

 

 

Графинята не смяташе за необходимо да запознава наемателките си с подходящи млади мъже. Тя нямаше контакт с много младежи, пък и не обичаше да си създава допълнителни усложнения. Още няколко години и дъщерите й трябваше да бъдат представени в обществото, а това я плашеше, тъй като сватосванията никак не й се удаваха, пък и дъщерите й не можеха да предложат нещо друго, освен себе си и аристократичния си произход.

Докато наблюдаваше новата наемателка, която така й допадаше, на Лилиан й хрумна една идея. Тя бе високо, стройно, изискано и красиво момиче, което говореше френски така, че всеки американец би й завидял. При това бе потомка на старите заможни бостънски родове и препоръчана от баснословно богатата достопочтена лейди Моли Бъркли.

Лилиан разсъждаваше така — от Бостън й бяха изпратили едно хипопотамче, което не можеше да попита на френски „Колко е часът?“, но тя преобрази това създание и не виждаше защо трябва да го връща отново в онези досадни и скучни среди. За разлика от някои други наемателки, Били не страдаше от носталгия. Щом богатите бостънски търговци не умееха да развият и изтъкнат най-добрите качества на дъщерите си, те заслужаваха да бъдат лишени от тях.

Били можеше да остане във Франция. Лилиан щеше да я запознае с някои свои племенници и приятелите им. Общото у тях бе, че семействата им бяха обеднели по-малко или повече през войната и на младите потомствени аристократи се налагаше да работят. С Втората световна война дойде и краят на по-голямата част от западналата френска аристокрация — край, по-фатален и от гилотината.

Дори нищо да не излезете от тези запознанства, Били бе навършила деветнайсет и не бе естествено да продължава да живее като ученичка, заобиколена само от жени, от съкурсистките си в танцовата школа и от стари семейни приятели. (Графинята естествено имаше свой личен живот — тя бе все още млада жена, voyons! — но той бе пазен в тайна и колкото да бе близка с наемателките си, тя винаги ги държеше настрани от него.)

Ала когато подхвърли на Били, че може би ще й е приятно да се запознае с някои младежи, момичето бе категорично.

— Не, мадам, моля ви! Чувствам се наистина чудесно и не искам никакви запознанства! Няма нищо по-ужасно от нагласените срещи или както там им казвате на френски… Знам, че го правите от добро чувство, но аз наистина нямам никакво желание. Толкова ми е приятно във вашето семейство! Не го споменавайте повече, моля ви!

Тази молба само окуражи Лилиан. В никакъв случай нямаше да послуша Били. Че какъв е смисълът от промяната, когато няма кой да я забележи и да й се възхити? Все едно Пепеляшка да не беше отишла на бала. Това бе наистина неестествена ситуация. Въпреки положените усилия, Лилиан не можеше да се гордее с Били, ако край нея не се навърташе поне един обожател. Докога щеше да живее в манастир? Да, тази бостънска девица имаше нужда от компания. И Лилиан щеше да й я осигури.

Любимият племенник на Лилиан бе граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Външният вид на повечето потомствени аристократи с нищо не се отличаваше от вида на съвременниците им, но от граф Едуар се излъчваше благородство, а държането му напомняше за една отминала епоха. Той приличаше на истински благородник, макар някои от претенциите му да бяха толкова големи, че развеселяваха Лилиан. Едуар бе много висок, с красив орлов нос и тесни, пренебрежително стиснати устни. Изражението му се менеше от строго до шеговито. Той бе на двайсет и шест години, но живееше с родителите си, защото заплатата му в „Л’Ерликид“ не стигаше да си позволи такова жилище, каквото би отговаряло на вкуса му. Но бъдещето му в огромната корпорация бе подсигурено — както се казваше на жаргон, той имаше du piston (дължеше го на майчиния си род).

Един ден Били се забави на връщане от танцовата школа и закъсня за следобедния чай. Вечерта бе кристално ясна и по февруарски мразовита, но тъй като не искаше да пропусне и най-малката подробност от Париж, тя стоя почти половин час на платформата на автобуса, докато бузите и устните й запламтяха от студа. Висока и стройна, с разрошени от вятъра коси, Били се втурна в хола. Пред камината, с фрак и раиран панталон, заел царствена поза, се грееше граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Лилиан я посрещна с думите:

— Били, това е племенникът ми Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Едуар, запознай се с госпожица Били Уинтроп — тя живее у нас. Били, не обръщай внимание на костюма на Едуар. Той обикновено не се облича така по това време на деня. Но тази вечер ще го приемат в клуб „Жокей“, та преди бутилката шампанско, която всеки бъдещ член на клуба е длъжен да изпие — съвсем сам! — е решил да намине, за да зарадва старата си леля. Тоя обичай е истинска лудост! Намирам, че постъпваш разумно, като минаваш преди, а не след тържеството, Едуар.

Така започна всичко. Били загуби ума и дума, напълно омаяна от привлекателния Едуар. Това бе първата й любов и тя й се отдаде всецяло и безразсъдно. Въпреки че бе доволна от успеха на плана си, Лилиан дьо Вердюлак се изненада и смути от силата на емоциите й.

Били се стремеше всякак да му се хареса. И мислите, и чувствата й бяха насочени единствено към него. Тя сякаш не можеше да повярва, че Едуар наистина я кани на лов за зайци и на вечеря с родителите си. Веднъж дори я заведе в барчето на онази свещената обител „Жокей“, най-известния мъжки клуб в света.

Що се отнася до Едуар, той бе доволен от новата си връзка. Като се имаше предвид, че не бе с благороден произход, малката американка на Лилиан се оказа доста по-привлекателна, отколкото бе очаквал. За съжаление богатите момичета, с които се бе запознавал преди Били, не му допадаха физически — иначе би се оженил още преди години. Ако семействата се спогодяха, Били отговаряше на изискванията за графиня дьо ла Кот дьо Грас. Харесваше му непорочността й и най-важното, тя го обожаваше. С хубава прическа, подходящи тоалети и грим, от нея би станала истинска светска дама. След смъртта на баща му и чичо му тя щеше да носи титлата маркиза дьо ла Кот дьо Грас — достойна титла, която щеше да й приляга. Ловната му хижа се нуждаеше от основен ремонт — налагаше се да ходи на лов, без да може да отседне в нея! Добре щеше да е и фамилният замък в Оверн да се реставрира, за да възвърне красотата си… Да, крайно време беше да се ожени.

Освен всичко друго, Били бе обещала на леля си Корнилия, че ще й пише всяка седмица. Тя нарочно не се хвалеше с фигурата си — искаше й се това да е голямата изненада, когато се завърне. В писмата си почти не споменаваше за Едуар, но през пролетта Корнилия започна да се досеща за връзката й с младия граф, без, разбира се, да знае каквито и да е подробности. През май Корнилия писа на Моли:

„Скъпа братовчедке Моли,

Благодаря ти, че помогна на Хъни да се настани у госпожа дьо Вердюлак, която е толкова мила с нея! Хъни е много доволна! От писмата й разбирам, че усъвършенства френския език, а това наистина ме радва! Ходела на уроци по танци, а за нея това е полезно. Напоследък ми споменава за граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас, който вероятно й кавалерства в Париж. Знаеш ли нещо за него и за семейството му? Трябва да призная, че съм колкото изненадана, толкова и радостна, че си е намерила кавалер. В Бостън никак не й вървеше в това отношение. Но, слава Богу, тя просто по-късно се разхубави — не като теб, мила Моли! Ще се радвам, ако ми пишеш.

С обич, Нели.“

Много скоро Корнилия получи отговор.

„Мила Нели,

Току-що получих писмо от Лилиан дьо Вердюлак, което доста ме обезпокои. Твоята племенничка явно има сериозна връзка с граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Без да сме много близки, аз познавам добре семейството му. Според Лилиан предстои годеж! Радостното е това, че графът е «каймакът на каймака» както казва прислужницата ми, но, мила моя, той в никакъв случай не е по-заможен от Хъни. Само дето работи. Големи надежди за бъдещето, но нищо конкретно в близките години. Работата е там, че Лилиан явно не е наясно с положението на Хъни, тъй като споменава за уговорка преди брака. Тя смята, че бащата на Хъни има адвокати, които биха желали да се срещнат с адвокатите на бащата на Едуар, за да уточнят брачните условия!

Четейки между редовете, останах с впечатлението, че Лилиан смята Хъни за богата наследница — нали е Уинтроп… Ето как разсъждават французите. Не им идва наум, че Уинтроп не са един и двама. Откъде да знаят, че сред тях има всякакви? Семейството на Едуар произлиза от много стар и известен род — дори според английските стандарти, и аз съм убедена, че той ще си вземе богата съпруга. И дума не може да става, че ще се ожени по любов — това би било истински удар за семейството му, а той е единственият им син. Какво да кажа на Лилиан? Много съм разтревожена и не знам как да постъпя. Може би Хъни има някакви пари под попечителство? Ти ми спомена за малко наследство, само то ли е или има и нещо друго? Като американка, аз не одобрявам зестрите, но французите…

 

Моля те, пиши ми веднага, за да знам какво е положението.

С обич за теб и Джордж.“

Корнилия не се беше разстройвала така, откакто дъщеря й отказа да отиде на Коледния котильон и да стане член на „Винсънт Клъб“. Понесе по-стоически и провала на племенника си в Харвард. По-лесно преживя дори любовта на сина си Хенри с онази еврейка от Радклиф, нищо че и двамата й прадядовци се бяха сражавали в Гражданската война. Чак сега осъзна колко много държи на Хъни!

 

 

Три седмици преди Лилиан да получи подробния отговор на Лейди Моли, Едуар реши да задълбочи връзката си с прекрасната американска девица. Ако беше французойка, той щеше да почака, докато се оженят, но тя бе американка, не беше католичка, значи можеше да поизбърза. Първата среща на Били със секса мина скучновато и болезнено. Тя се състоя в почти празната стая на Едуар в заобиколената с пусти конюшни и буренясала градина запустяла ловна хижа. Били запомни за цял живот прашното, раирано в тъмносиньо и червено платно на тавана, което наподобяваше войнишка палатка от времето на Наполеон, тежките, неполирани мебели в стил ампир и болката — силната и неочаквана болка. Винаги си бе представяла възбудения пенис в хоризонтално положение и каква беше изненадата й, когато забеляза, че сочи нагоре! Едуар я увери, че следващия път ще й бъде по-приятно и че надали се дължало на девствеността й, но тя била най-тясното момиче, което някога е имал. Кой знае защо, това предизвика у нея голяма гордост.

Прекараха три уикенда подред в ловната хижа и Били започна да се чувства ако не по-приятно, то поне по-свободно. Всъщност тя нямаше никаква база за сравнение и не можеше да прецени дали изпитва удоволствие от секса — така както навремето не можеше да прецени и се чудеше кое е шик и кое не. Едуар бе първият мъж, с когото се целуна по устните. Били искаше да му достави колкото може повече удоволствие, тъй като бе изцяло завладяна от мисълта, че е влюбена. Сгушена под него, тя го прегръщаше непохватно и се отдаваше на целувките му в наивно очакване на истинската страст. От време на време излизаше от любовния транс, за да си каже тихичко, премаляла от вълнение: „Графиня Едуар дьо ла Кот дьо Грас… Били дьо ла Кот дьо Грас… О, само ако знаеха в Бостън!“ А после обикаляше магазините и с парите за секретарския курс си купуваше елегантни тоалети, за да достави удоволствие на Едуар.

Когато получи безмилостното писмо на лейди Моли, Лилиан се затвори в стаята си и плака, плака за себе си и за Били. От опит знаеше, че Били все някак щеше да го преживее, но на себе си, на себе си никога нямаше да прости. Всъщност не се беше случило кой знае какво и все пак, тя се чувстваше жертва на една, макар и непредумишлена измама. Нямаше нищо по-естествено от това, че се бе опитала да помогне на Били, но резултатът бе съкрушителен и вината бе нейна.

Още същия ден графинята се срещна с Едуар в салона на бащиния му дом и му обясни, че не бива да се надява на зестра. Каза му, че бащата на Били е много уважаван лекар и печели достатъчно, но че не е богат и че тя наистина е Уинтроп, но семейството й няма никакви капитали. Още щом заговори, Лилиан загуби и най-малката надежда, че въпреки всичко Едуар би взел Били за съпруга.

Младият граф се вбеси — как може тя, такава умна и опитна жена да го подведе така, че да повярва в солидното наследство на Били! Какво я е накарало да смята Били за богата! Къде са се дянали усетът и предпазливостта й, нейната загриженост за бъдещето на фамилията им! Та тя е негова леля, как може да допусне подобна грешка! Едуар се съгласи, че Били е едно прелестно момиче, дори много по-прелестно, отколкото леля му предполага и че няма нищо против нея, тъкмо обратно, само дето въпросът за брак е напълно и безпрекословно изключен! Повече нямаше какво да обсъждат. Кой обаче ще й го каже? Той, като джентълмен, никога не би се замесил в подобна история и честта му…

— О, не, Едуар! — прекъсна го леля му. — Това е твое задължение, престани да се правиш на голям благородник! Достатъчно търпях укорите ти! Ще отидеш и ще й го съобщиш! И ще й кажеш самата истина, инак ще си помисли, че не одобряваш нея, а не зестрата й. Да се надяваме, че достатъчно е опознала французите и че ще те разбере.

След години Били си спомняше за Едуар само с ненавист и с леко самосъжалително презрение към собствената си наивност — или може би глупост? Но във всеки случай му беше благодарна за прямия отказ — все пак причината за него бе не тя, а грубата действителност. Били бе доволна и задето тогава не бе богата — ако имаше пари, несъмнено щеше да стане една от десетките скучни млади графини от мумифицирания род Фобур Сен Жермен и до края на живота си трябваше да се съобразява с педантичните превзетости на мъжа си. Изобщо с френския вариант на Бостън — само дето храната и тоалетите бяха по-добри. По онова време тя беше още под влиянието на ужасните ученически години и сигурно нямаше да има кураж да им се противопостави. За да угоди на семейството му, щеше да стане католичка и така щеше да се обвърже вовеки с безмилостните традиции на една умираща класа, която впиваше все още острите си нокти във всяка попаднала й плячка. Щеше да се задуши, преди изобщо да е живяла истински. От последвалия си сексуален опит Билд установи, че като любовник Едуар бе същият, какъвто бе и в живота — помпозен и напълно лишен от въображение.

Ала всички тези заключения дойдоха след много години. Чула обяснението на Едуар, някогашната Били реши да си тръгне преждевременно от Париж и да пътува с кораб, тъй като се нуждаеше от достатъчно време, за да премине от единия в другия свят.

Значи никакво „И заживели щастливо и честито…“ мислеше Били, додето обикаляше палубата нощем. Странно, но тя като че ли го очакваше. Ако беше като повечето млади момичета — харесвана, обичана и разглезена, вероятно щеше да е съкрушена. Но Били бе свикнала с възможността — и то с почти неизбежната възможност да бъде пренебрегвана и това като че ли вече не й правеше впечатление. Само няколко дни след разговора с Едуар, тя гледаше на цялата история не като на лична трагедия, а като на доказателство за онова, което може да се случи на всеки човек без пари. Изпитваше известно, макар и болезнено облекчение, че не е сбъркала в преценките си за живота.

Аз съм слаба и красива, не спираше да си повтаря Били. Ето кое беше важно. И задължително. За останалото щеше да се погрижи сама. Нямаше никакво намерение да умира от любов като Ема Бовари, Ана Каренина и Камий — безхарактерни, обезумели и отчаяни жени, които губят разсъдъка си от любов по един мъж.

Били си обеща, че следващия път, когато се влюби, тя ще бъде тази, която ще поставя условия.

Глава трета

Типът изявени хетеросексуални мъже, ентусиазирани поклонници на жените, едва ли не изцяло посветени на нежния пол, е тип, който от психологическа гледна точка не представлява особен интерес. За хомосексуалистите и за „комплекса Дон Жуан“ са изписани томове, ала мъжете, които страстно, дълбоко, последователно и неотклонно се наслаждават на жените — и то във всяко едно отношение, а не само в секса — са истинска, при това не особено известна рядкост.

Животът на Спайдър Елиът вероятно би дал някакво разяснение по този въпрос.

Баща му, Хари Елиът, бе офицер от военноморските сили, който прекарваше два пъти повече време в морето, отколкото на суша. Според Спайдър това не бе случайно, тъй като стъпеше ли на брега, скандалите с Хелън Хелстром Елиът, красивата му, родом от Пасадина и завършила колеж съпруга, се развихряха като истински битки. В доста от случаите битките приключваха чрез подписване на примирие със съответните последици: през 1946 година се роди Спайдър, най-голямото им дете и единствен техен син, последван от шест близначки (на три пъти по две).

Холи и Хедър, най-големите близначки, бяха две години по-малки от Спайдър. Две години бе разликата между тях и следващата двойка — Панси и Петуния. Джун и Джанюъри спазиха традиционната разлика и се появиха на бял свят след още две години. Дори в пубертета Спайдър рядко недоволстваше. Той толкова много обичаше майка си, че никога не се противопоставяше на прищевките й, а когато стана достатъчно голям, за да може да си го позволи, вече бе твърде късно.

Шестте момичета се въртяха около Спайдър като слънчогледи. Голямото, добро, силно и русо момче им принадлежеше още от ранните детски спомени. Той ги учеше на фокуси, четеше им комиксите със Спайдърмен, когато още не познаваха буквите и се възхищаваше на красотата им. Той бе техният безценен и обожаван герой, толкова любвеобилен, че им се раздаваше докрай.

Питър, неудачно наричан от сестрите си Спайдър, бе слънчевият лъч в живота на Хелън Хелстром Елиът. За нея той бе идеален син, макар понякога да се дразнеше от привързаността му към дъщерите й. Беше й приятно, че е наследил нейната хубост. Високият ръст вероятно дължеше на баща си, но светлорусата коса и морскосините очи бяха черти на викинг. Нейното семейство и от двете страни бе със скандинавски произход — руси до един и все синеоки. Тази романтична жена не обръщаше никакво внимание на факта, че от десети век насам наоколо нямаше и следа от истински викинги — особено пък в Калифорния.

Спайдър имаше необичайно за американец, отраснал в град, щастливо детство. Капитан Елиът бе грубоват веселяк и най-забележителният факт в биографията му бе, че е завършил Морската академия една година преди Джими Картър. Спайдър бе неговата мъжка компания. Той учеше сина си да кара лодка и ски, помагаше му в домашните и от тригодишен го мъкнеше на пикници през уикендите — опъваха палатка и ловяха пъстърва, с други думи прекарваха по мъжки. Капитанът държеше на жена си, но се боеше, че след поредния скандал отново ще се пръкне някой чифт дъщери.

Къщата им в Пасадина бе голяма и хубава. Майката на Спайдър бе наследила достатъчно пари, за да живеят заможно и Спайдър прекара ученическите си години в това красиво богаташко предградие на Лос Анджелис. Детството и юношеството му преминаха през петдесетте години — чудесно конформистко десетилетие за младите южно калифорнийци, а през 1964 година постъпи в Калифорнийския университет на Лос Анджелис. През следващите четири години, докато студентите в Бъркли и Колумбия негодуваха и протестираха, неговият антиобществен бунт се изразяваше най-много в пушенето на хашиш на някое събиране.

 

 

Две неща безспорно отличаваха Спайдър от жизнерадостните и заможни млади американци, от тези малки царчета. Първо: той обожаваше жените и имаше слабост към всичко, присъщо на нежния пол. И второ: Спайдър притежаваше свръхизтънчен вкус към красивото. Художественият му усет бе вроден, неосъзнат. Той се забелязваше в начина, по който аранжираше снимките от вестници и списания на корковото табло на стената в стаята си; личеше и в подредбата на така наречените „намерени предмети“ по лавиците за книги (и то години преди появата на това понятие): редица празни бурканчета от портокалово сладко, поочукани улични знаци, чифт детски кънки… Подреждаше ги така, че доставяха необикновена художествена наслада. Дори начинът, по който комбинираше джинсите и фланелките си, бе различен от начина, по който другите момчета носеха същите джинси и фланелки.

Първият фотоапарат, малък „Кодак“, получи за тринайсетия си рожден ден от родителите на майка си. Всички опити на капитан Елиът да снима семейството завършваха неуспешно — момичетата непрекъснато се движеха, обективът не можеше да ги улови, баща им се караше и все се намираше някой да се нацупи и да развали снимката. Баща си не чуваха, но на Спайдър позираха с удоволствие — нахлузваха обувките с високи токове на госпожа Елиът, кипреха се с широкополите й шапки, висяха по клоните на дърветата, застиваха в кръг около гръцката нимфа в дъното на огромната градина с цялото кокетство на бъдещи жени.

Когато стана на шестнайсет, Спайдър си купи от една заложна къща фотоапарат „Лайка“. Дадоха му го евтино, защото затворът бе счупен. Спайдър го почисти и излъска, смени обективите, оправи затвора и „Лайката“ стана като нова. Заплати за всичко сам, тъй като през лятото работеше в ателие за бързи паспортни снимки. Фотографията беше негово хоби. Сестрите му вече не го вдъхновяваха, тъй като започнаха да „поръчват“ снимки с най-добрите си приятелки, а Холи и Хедър искаха снимки, които да подаряват на ухажорите си. Спайдър превърна банята си в лаборатория. От шефа на ателието купи на старо увеличителен апарат и вани за проявяване и започна сам да се учи на тънкостите на фотоизкуството. Вдъхновен от снимките в списание „Лайф“, той снимаше дървета, планини, промишлени сгради и отиваше в центъра на Лос Анджелис, за да запечата с апарата си уличното многообразие. И все пак, като че ли най-голямо удоволствие му доставяше да снима сестрите си — големи и хубави момичета, те вече знаеха как да позират. Той се научи как да ги предразполага да се отпускат и да се държат естествено пред обектива. По случай завършването на гимназия същите горди баба и дядо му подариха „Никон“, а когато постъпи в университета, възможностите му да снима момичета станаха кажи-речи безгранични.

Спайдър се записа в клуба по фотография, но любимото му занимание бе да снима калифорнийските момичета и хилядите им развлечения, с които са прочути в целия свят. Той завърши политология, но бе убеден, че е направил грешка в своя избор. Защото у него се бе породил стремеж да превърне хобито си в професионална кариера. Реши да започне работа с фотомодели, но затова трябваше да отиде в Ню Йорк — за тази професия Ню Йорк е това, което е Амстердам за търговците на диаманти. Амбицията му бе напълно естествена — той обичаше жените, проявяваше съвършен художествен вкус и имаше фотоапарат „Никон“, но шансовете на току-що завършил университета младеж да пробие в тази професия бяха равни на шансовете да го назначат за журналист в „Уошингтън Поуст“.

Спайдър пристигна в Ню Йорк през пролетта на 1969 година. Имаше всичко две хиляди и седемстотин долара, събирани от чековете за рождените му дни и Коледа и от печалбата му през лятото. Потърси евтина квартира и бързо намери един таван в запуснатия квартал със складовете за кожи близо до Осмо Авеню. Стаята бе огромна, дълга и тясна, и в средата като че ли имаше наклон, но пък гледаше към река Хъдсън, таванът бе висок, със седем прозореца към небето. Малката баня едва побра лабораторията му. От предишния наемател бяха останали вехта готварска печка и още по-вехт хладилник. Спайдър си купи само най-необходимите мебели и си направи легло от рамка и дунапренен матрак. Купи също няколко възглавници, чаршафи, две тенджери и тиган. Боядиса изтъркания под в златистожълто, стените в четири нюанса на синьо, а тавана — в кремаво. Домъкна три високи палми, които купи с намаление, и ги освети отдолу с малки прожектори. Вечер се излягаше на дунапренения сал, слушаше на стария си грамофон Нат Кинг Коул и Ела Фицджералд, съзерцаваше небето през седемте прозореца, а сенките на палмите играеха екзотично по стените и той се чувстваше свободно и безгрижно като плажен безделник.

Таванът се намираше в стара, запусната ведомствена сграда, в която по закон бе забранено да се настаняват наематели. Асансьорът бе допотопен, с железни врати, а сумрачните етажи бяха заети от фирми за поръчки по пощата, полуфалирали търговци на кинкалерия, съмнителни търговски посредници и две мизерни кантори дикенсов тип. На тавана живееха още няколко души, които излизаха и се прибираха по всяко време на денонощието и Спайдър рядко ги срещаше.

След два месеца и половина, прекарани в неуспешно търсене на работа, талантът, упорството, търпението и късметът най-сетне му подадоха ръка (все пак човек може да разчита понякога и на тях) и Спайдър бе назначен за помощник-фотограф в студиото на Мел Сакоуич. Третокласен или дори четвъртокласен фотограф, Сакоуич правеше каталози по поръчка, а понякога и реклами за търговските страници на някои не особено реномирани списания.

Една съботна сутрин през късната есен на 1972 година Спайдър попадна неочаквано — като Робинзон Крузо на следа в пясъка — на новата си съседка по таван. Връщаше се от италианския пазар на Девето Авеню с пълна торба продукти и тичаше нагоре по широките стъпала — сега, когато нямаше възможност да играе тенис той бе загрижен за физическата си форма и винаги се изкачваше тичешком. Спринтирайки по стълбите, той се закова на завоя на третия етаж. Добре че имаше силно развити рефлекси, инак за малко щеше да събори някаква жена, която се катереше нагоре и ядосано мърмореше на френски, натоварена с голям пакет от пералнята, две препълнени пазарски торби, букет жълти хризантеми, увити във вестник, и две бутилки вино под мишниците.

— Извинявайте! Не очаквах да срещна някого по стълбите! Дайте да ви помогна! — предложи Спайдър, но тя не се обърна, защото бутилките щяха да паднат всеки момент.

— Идиот! Дръж бутилките! Ето, изхлузва се!

— Коя?

— И двете!

— Хванах ги!

— И тъкмо на време. Коя?! Не виждаш ли, че и двете щяха да паднат! Коя?!!!

— Едва ли е много разумно да носиш бутилки вино по този начин — позволи си да отбележи Спайдър. — Ако бяха в торба…

— Как да нося още една торба? Вече не си чувствам ръцете. Хазяинът е истинско чудовище — в събота няма асансьор, няма ток в коридора, направо ужасно, отвратително!

Жената се обърна и Спайдър видя, че въпреки всичкото мърморене, тя бе съвсем млада.

— Нека ви помогна — учтиво повтори предложението си той.

Тя кимна, натовари го с всичкия багаж, освен цветята и бутилките и бързо заизкачва останалите три етажа, без да се обръща назад. Спря пред вратата си, която бе на няколко метра от вратата на Спайдър и извади ключа.

— Най-после срещнах жив съсед! — засмя се дружелюбно Спайдър.

— Така изглежда — отвърна тя, но не се обърна и не се усмихна.

— Ще ви ги внеса вътре — кимна Спайдър към торбите.

— Оставете ги пред вратата, аз ще ги прибера.

Тя отключи, бързо влезе и затръшна вратата пред носа на Спайдър. Слънчевата светлина от стаята й заля за миг тъмния коридор и на нейния фон в рамката на вратата се откроиха ореол от буйни, червени къдрици, очарователно вирнато носле и искрящи зелени очи.

Смутен от резкостта й, Спайдър постоя на прага, а образът й остана като запечатан пред него. След малко се обърна и си тръгна, обзет от някакво много особено чувство. Чувство на дезориентация, подобно на сепването, което изпитваш сред оживен ресторант миг-два, след като келнерът е изпуснал подноса с чаши и прибори. Разговорите секват, но след секунда отново се подновяват. Този път обаче паузата бе по-дълга. За пръв път му се случваше подобно нещо. За всичките двайсет и две години, прекарани в Калифорния, и три и половина години в Ню Йорк, той за първи път попадна на представителка на нежния пол, която изобщо не го погледна. Беше срещал жени, които поради една или друга причина явно не го харесваха, но останалите го приемаха съвсем радушно — а често и пламенно. Тази обаче съвсем не го забеляза. Спайдър сви рамене и реши, че това си е неин проблем. После се отправи към Медисън Авеню за редовното си седмично посещение на картинните галерии.

Върна се късно следобед. На прага го чакаше торбата с покупки, която беше забравил да прибере. До нея се мъдреше бутилка вино и сгъната бележка:

„Предлага очерпи се от мен“.

Дори не се беше подписала. Спайдър взе бутилката и почука на вратата. Тя отвори и той заяви без всякакво предисловие:

— Мама ми е казала да не приемам почерпки от непознати.

Момичето му подаде ръка.

— Забравих да се представя. Валънтайн О’Нийл. Влез, трябва да ти се извиня. Държах се свински, нали?

— Има нещо такова. Не съвсем свински, но…

— Като долна неблагодарница.

— Горе-долу…

Спайдър огледа стаята й, дискретно осветена от няколко лампи с розови абажури — широк диван с червена кадифена дамаска и старовремски пискюли, няколко фотьойли с калъфки в розово и бяло с надиплени волани, килим на цветя, червени пердета с ресни. От далечния ъгъл долиташе гласът на Едит Пиаф — пееше популярна песен за безкрайните мъки на любовта. Малките масички бяха отрупани със снимки в рамки, папрат, цветя, подвързани книги, плочи, списания. Стаята бе малка, с два прозореца на тавана, но в нея имаше нещо много уютно и познато, макар че Спайдър за пръв път попадаше в подобна обстановка.

— Хубава стая — рече той.

— Старите ми мебели — обади се тя иззад паравана, който беше от същия поизбелял плат като калъфите на фотьойлите. — Май са множко за тази стая, но другата ми трябва празна, такава е работата ми…

Тя се показа с поднос, върху който крепеше бутилка студено бяло вино, две чаши, франзела, керамична купичка с пастет и половин парче разтопен камамбер в керамична чиния. Остави подноса на пода до дивана и каза:

— Хайде, наздраве, или първо ще ми кажеш името си?

Спайдър стана и се представи.

— О, извинявай! Спайдър Елиът.

Малко нелепо се получи, но двамата се ръкуваха отново. И той успя да я погледне за втори път. Най-силно впечатление му направи косата й: бухнали, буйни къдрици, малко потъмни от цвета на морков — истински водопад над дребното й, фино, бяло лице. Всичко бе в тон — стаята, подносът, гласът й, плочата на Пиаф.

— Сега разбирам… ти си французойка… Тази стая… все едно че си в Париж. Не съм бил там, но съм сигурен…

— Само че съм американка. При това родена в Ню Йорк.

— Как така американка? Лицето ти е на французойка, имаш лек акцент, а и някои от думите ти са малко странни…

Валънтайн не му отговори, а го атакува с въпрос:

— Що за шантаво име е това — Спайдър?

— Прякор. От Спайдърмен.

Това явно нищо не й говореше.

— Ето че се издаде. Казваш, че си американка, а не знаеш кой е Спайдърмен.

— Не желая да имам за съсед никакъв Спайдър! Алергична съм към паяците! Изприщвам се само като си помисля за тях. Какво име! Ужас! Ще ти казвам Елиът.

— Съгласен! Както искаш — засмя се Спайдър. Странно създание… Реагираше рязко и на най-безобидния въпрос. В никакъв случай не беше американка, а не му се вярваше и да е алергична към паяци.

Валънтайн се поддаде на неговата непринуденост и реши да задоволи любопитството му.

— Родена съм в Ню Йорк, но като дете заминах за Париж. Върнах се миналия месец. Хайде сега да пийнем!

— За какво?

— За работата ми — веднага отвърна Валънтайн. — Трябва да си намеря работа.

— Добре, ти да си намериш работа, а аз да си намеря по-хубава работа!

Чукнаха се и Валънтайн си каза — ето това е истинският американец — спокоен, безгрижен, изпълнен с радост от живота. Той беше първият млад американец, с когото разговаряше не по служба. Валънтайн бе смутена, чувстваше се като хлапе. Той се държеше съвсем непринудено и свойски и тя не знаеше как да разговаря с него — затова зае отбранителна позиция. Не беше свикнала да се притеснява.

— С какво се занимаваш? — попита тя, тъй като си спомни една статия в списание „Ел“, в която се казваше, че след запознанство американците си задават най-напред този въпрос.

— Снимам фотомодели. Засега съм помощник-фотограф. А ти?

— Ела, ще ти покажа.

Валънтайн го заведе в другата стая. Тя бе по-малка, до прозореца имаше стол и маса с шевна машина. На друга, по-дълга маса бяха натрупани топове платове, шивашкият манекен се мъдреше сред стаята, наметнат с надиплен ефирен плат, а на стените бяха забодени няколко скици на модели. Друго в стаята нямаше.

— Модистка ли си? Гледай ти!

— Моделиерка съм. Но ако знаеш да шиеш, това в никакъв случай не вреди. Права ли съм?

— Никога не съм се замислял — отговори Спайдър. — Това на теб твой модел ли е?

Валънтайн бе облечена в широка, дълга роба с деколте, ушита от плътен вълнен плат с цвят на кайсия, и макар в модела да нямаше нищо екстравагантно, тя изглеждаше изключително шик. За съседка по таван такава нефрапантна, но действително изискана елегантност, бе нещо наистина неочаквано.

— Да, мой модел, ушит от мен. Но хайде да отидем да похапнем, сиренето всеки миг ще се разтече.

Валънтайн му подаде филийка, намазана с камамбер, и го погледна с такава чаровна и все пак сдържана усмивка, каквато Спайдър никога не бе виждал. Ясно, тя изобщо не флиртуваше с него. Тогава къде беше френското у нея? Или ирландското? Къде бе женското й кокетство?

Спайдър Елиът загуби девствеността си в последния клас на гимназията. Първата жена в живота му беше една закачлива, едрогърдеста треньорка по баскетбол, която не се възхищаваше толкова на неточните му попадения, колкото на опънатите му спортни гащета (в желанието си да ги избели, една от сестрите му ги бе направила с около три номера по-малки). Оттогава Спайдър се възбуждаше само като приближеше спортна съблекалня и това му пречеше да се задържа по-дълго във физкултурен салон. Поддържаше форма като играеше тенис и тичаше.

Докато следваше, на Спайдър не му липсваха условия и закътани местенца, където да снима, но скоро разбра, че ателиетата на модните фотографи са царството на словесния секс. Много от тези фотографи бяха хомосексуалисти, но ако искаха снимките им да са на ниво, те бяха длъжни да създадат чувствена атмосфера в ателието. Така както неуверените, приземяващи се пилоти зависят от напътствията на контролната кула, така и фотомоделите се нуждаят от непрекъснатото и многословно насърчаване на фотографа. То е винаги ласкаещо, дори когато е процедено през стиснати зъби, и е винаги на фона на възбуждащо еротична музика. Бликащата чувственост, която витае в ателието, е понякога неподправена, но много често в нея има нещо изкуствено и престорено, улавя се и едва сдържаното негодувание на фотографа към сковаността на модела.

Когато Спайдър се появи в професионалните среди на Мел Сакоуич, той направи такова впечатление, каквото някога са правили морските капитани и техните „благородни диваци“ на декадентските кралски европейски дворове. В старите си джинси и университетска фланелка, Спайдър бе доказателство, че дори в префинения свят на модата има място за мъже — истински, любвеобилни и сластни, расови мъже. Минаха няколко седмици и фотомоделите, които, ако изобщо се интересуваха от нещо, то това бяха само шампоаните за вана, изведнъж започнаха да проявяват необичаен интерес към промиване и негативи и да се застояват в тъмната стаичка на ателието на Сакоуич. Те опипваха мускулестите ръце на Спайдър и възкликваха: „От тенис ли? Колко странно!“ Той пък забеляза, че вече започва да се възбужда и от фотолабораторията. Трябваше да направи нещо. Занесе няколко възглавници, та да не се натъртват деликатните дупета на фотомоделите. Повечето момичета предпочитаха френска любов, за да не си мачкат дрехите и за да не се разрошват. Сваляха чорапогащника и толкова. Малко се опъваха, когато дойдеше техен ред, защото се бояха да не си размажат грима, но Спайдър никога не отстъпваше и държеше на своето. Нямаше никакви оплаквания, а в агенциите за фотомодели, желанията за работа в доскоро твърде непопулярното ателие на Сакоуич, нарастваха все повече и повече.

Спайдър винаги предупреждаваше момичетата:

— Не се надявай на нищо сериозно, скъпа. При мен има начало и среда, но не и край. Никакви глупости като влюбвания, обвързвания и трайни връзки. Не давам и обещания. Дори за утре вечер.

— Не бива да се заричаш, миличък Спайдър!

— Това съм го чувал много пъти. Само не мога да си обясня защо жените не ми вярват, като им кажа, че връзката ни няма бъдеще. Какво по-ясно от това?

— Винаги има надежда. Хайде, Спайдър, стига приказки. Чукай ме бавно и дълго, пък ще видим…

Когато се запозна с Валънтайн, Спайдър вече беше минал през ателиетата на двама много известни фотографи. За три години си бе създал име в света на модата. По своя сърдечен, чувствен и все раздаващ се начин той искрено харесваше всички момичета, с които спеше, и те го знаеха. Бяха лягали с толкова много мъже, които говореха за любов, но не бяха искрени. А когато спяха със Спайдър, имаха усещането, че са получили разкошен подарък за рождения си ден, и дълго след това се чувстваха обичани. Както трябва да се чувства всяко момиче.

През първите месеци в Ню Йорк Спайдър разбра, че много от моделите не се смятат за „истински момичета“. Повечето не бяха ходили с никого до завършване на гимназия. Момчетата се източват чак в последните класове, а дотогава тези момичета са най-високите, най-слабите и кокалестите сред съучениците си — обект на хиляди подигравки и, макар и прикрито, разочарование за майките си. Докато се научат да се гримират и проумеят, че дългите талии и плоски гърди и бедра са мечта за всяка манекенка, те вече нямат никакво самочувствие. Някои, разбира се, имат късмета да са достатъчно хубавички и участват в конкурси като „Мис тийнейджър“, но най-интересните и в бъдеще най-търсените модели продължават да вярват, че „истинските момичета“ са с големи гърди и високи не повече от метър и шейсет и пет, че знаят как да се държат с момчетата и че никога не са играли бейзбол. И така, всички те горяха от желание да бъдат привлекателни. Спайдър ги караше да се чувстват красиви, желани, кокетни, обожавани. Харесваше ги всичките — върлинестите момичета от Тексас, които продължаваха да носят шини на зъбите си и ги сваляха само когато бяха на работа; устатите момичета, които говореха мръсотии, макар че с тях не шокираха никого, освен себе си; момичетата, които губеха контактните си лещи в дебелите килими. Харесваше и самотните, които идваха от Европа съвсем млади, още деца; харесваше и онези, които се измъчваха и гладуваха по цял ден, и често ги канеше на вечери с крехки пържоли. Качествен протеини за гладуващи жени — това бяха най-големите му разноски.

Сексуалните импровизации на пода във фотолабораторията на Сакоуич бяха вече минало. Спайдър установи, че най обича да прави любов в легло, в леглата на момичетата, сред ухаещите им спални. Той напредваше професионално, но му липсваше уюта на техните апартаменти — обичаше да вдъхва мириса им и да се наслаждава на приятната обстановка. Истинско удоволствие му доставяше уханието на талка и лака за коса. Обичаше неподредените момичета, които забравяха бельото си на пода, мокрите пешкири на ръба на ваната, обувките сред хола и старите си любими хавлии, където свърнат. Беше му приятно, когато кошчетата са препълнени с хартиени салфетки, а по поличките в банята се въргалят стари червила и четчици за грим. Спомняше си с умиление за сестрите си — те бяха такива очарователни глезли! Как се възхищаваше на ненаситните им желания, било то да разменят новите си дрехи или да изядат по цяла купа с шоколадов сладолед! Спайдър смяташе, че ненаситността е най-типичната женска черта.

Единственото място, което никога не използуваше за секс, бе собственото му жилище. Ако беше влюбен, той би поканил момичето, но Спайдър никога не се влюбваше. Чувствителното му сърце знаеше що е сладко и що е горчиво и принадлежеше единствено на него и на никой друг. Той бе интелигентен и чувствителен мъж и съзнаваше, че обича жените като цяло — като пол. Достъпността му вероятно се дължеше на невъзможността да открие истинската между всички тях. Надяваше се, че един ден ще се влюби, но този ден беше още далеч. Междувременно се забавляваше с момичетата и си почиваше у приятелката си Валънтайн, чийто уютен, ексцентричен „парижки“ таван бе неговото убежище. Там се отбиваше, когато се чувстваше превъзходно или, както често се случваше, когато бе уморен или унил. Рецептата на Валънтайн — вкусна храна, плюс съпричастие, плюс приятелски разговор му помагаше безотказно.

Една вечер, седем месеца след като се бяха запознали, изпили много бутилки и изяли много вкусни яхнии, Спайдър се втурна в стаята й, без да почука.

— Къде си, Вал? — извика той и се закова стъписан. Валънтайн седеше, потънала в един от огромните фотьойли, държеше пред носа си запалена цигара „Голоаз“ и вдишваше пушека с притворени очи.

— Така значи! — възкликна Спайдър. — А аз се чудя защо в стаята ти мирише на френски цигари. Палиш ги заради миризмата! Ах ти, ах ти!

Той я прегърна, а тя примигна сепнато, смутена от неочакваното му нахлуване.

— О, те не миришат като Париж, тук нищо не мирише като Париж, но все пак ми напомнят… А ти защо нахълтваш, без да чукаш?

— Защото съм много радостен! И ти нося нещо, което има вкуса на Париж: „Боленже Брю“! — И той извади бутилката шампанско зад гърба си.

— Но това е страшно скъпо! Нещо хубаво ли се е случило?

— И още как! От другата седмица съм помощник на Ханк Леви! А той е на няколко светлинни години пред предишните ми шефове. Сакоуич, Милър и Браун не могат да се сравняват с Леви! Ако знаеш каква лудница е в студиото му — правят най-вече търговски реклами. Когато снимаше за вестниците и списанията беше по-известен, но и в тази сфера е сред първите — е, не е върхът, но за мен това е голяма крачка напред! Чух, че Джо Верена, помощникът му, се връща в Рим тази сутрин — заради някаква женска история, и щом се освободих, веднага отидох да говоря с Леви. Добре, че днес беше малко по-спокоен ден… И така — започвам другата седмица!

Преливащ от вълнение, Спайдър се тръшна в краката й.

— О, Елиът, толкова се радвам! Страхотна новина! Ще видиш как ще ти потръгне, а ти знаеш, че мен предчувствията не ме лъжат!

Валънтайн беше доста практична, ала вярваше на предчувствията си. Спайдър често й подхвърляше на шега, че това се дължи на келтската й кръв, която се опитва да удави френския реализъм. Тя го погледна и си каза, че има късмет, задето не е неин тип: Спайдър бе истински душегубец, развратен женкар и всяка увлякла се по него жена бе обречена на страдания. Той бе чудесен приятел, но отношенията им спираха до там. Валънтайн бе достатъчно разумна, и ни би допуснала по-близко до себе си развратник като него. Слава богу, тя беше французойка и знаеше как да се пази от този тип мъже.

— Елиът, виждаш ми се гладен. Аз пък съм сготвила цяла тенджера blanquette de veau, а то върви чудесно с шампанско.

Ханк Леви беше приятен тип. Излъчваше бруклински чар — един застаряващ Хък Фин, или високо, кльощаво подобие на Норман Мейлър с повече лунички и по-малко бръчки и с леко олисяваща отпред глава вместо благородно чело. Обличаше се като холивудски режисьор — джинси, спортна, нарочно разкопчана почти до кръста риза и дебела златна верижка. Любимата му дреха беше плетена кашмирена жилетка а ла професор Хенри Хигинс. Имаше десетина такива, купени от лондонския „Хародс“ за по петдесет и пет лири едната. Връзваше ги на кръста или ги мяташе на раменете си с пуснати ръкави — досущ Баланчин. Ако знаеше с какви небрежно прелъстителни ризи и пуловери от колекциите на баща си ходи Спайдър зимно време, Ханк сигурно нямаше да го вземе на работа — не обичаше конкуренцията в студиото, от нея страдаше самочувствието му.

Ханк беше двойно обременен — от бисексуалността и от произхода си — беше евреин. Освен това имаше чувството, че е подведен и изигран — мамка му на оня ден, в който пробваше някаква дреха на една кукличка заедно с привлекателния си русичък колега и още повече мамка му, когато след има-няма четирийсет и осем часа разбра, че кукличката е бременна от него и отгоре на всичко е добро момиче еврейче с роднини в Бруклин — а някои дори от рода на майка му.

И така, Ханк се ожени и стана баща, преди да се е убедил дали не е по-приятно да си само педераст — не че спря да търси отговора и след като се ожени.

Всъщност бракът му изобщо не можеше да се нарече несполучлив. Чики бе по-умна, по-амбициозна и доста по-активна от него. Ходеше със самурените шапки на Ана Каренина още когато никой не ги носеше. Първа се появи без грим и едва ли не тя наложи този стил. Първа облече и костюм с панталон, и мини пола, и миди пола… Поне пет пъти в годината участваше в издаването на „Уиминс Уеър“. Тя помагаше на Ханк като организираше приятни и интересни вечери със специално подбрани гости. Винаги канеше няколко скандално известни личности и така създаваше впечатление, че се движат само в най-отбраните кръгове. Работата в студиото на Леви вреше и кипеше — най-новите мелодии звучаха от сутрин до мрак по най-новия модел уредба, а голямата маса бе винаги отрупана с френски сирена, италиански и немски наденички, специален черен хляб от „Блумингдейлс“ и еврейски туршийки с копър. С други думи, всичко бе добре премислено и организирано и Спайдър научи наистина много през годината, в която работи като помощник на Леви.

Девет десети от времето на помощник-фотографа минава в подаване на току-що заредения фотоапарат, сваляне на хартиения фон, проверяване на светлината, нагласяване на триножници, светлочувствителни проби, местене на стълби. Една десета от времето му е посветена на сменянето на касетите с музика. Ханк Леви обаче беше мързелив и доста зает с клиенти и търговци и оставяше повечето работа на Спайдър. Спайдър най-после вършеше всичко онова, за което си бе мечтал — нагласяше позите на моделите, преценяваше ъгъла на снимане и начина на осветяване, фокусираше и щрак — снимаше. Гледката беше по-интересна дори и от подобна сцена във филм, защото Спайдър беше истински гений в ласкаенето и предразполагането на момичетата. Ала Ханк не беше нито толкова наивен, нито толкова зает, та да му възлага снимки за по-известните списания. Трябваше ли да се прескочи до Върджин Айлъндс за рекламите на последния модел монокини — три момичета и стийл банд на брега — отиваше Ханк и никой друг. Не че често му се случваше. Преди време Ханк беше почти звезда в света на модата, но сега снимаше най-вече плетива „Кимбърли“ на ферибота за Стетън Айлънд или облекла „Уайт Стаг“ в Уест Сайд Тенис Клъб. И все пак рекламите бяха за „Вог“, а те слагаха името на фотографа под снимките. Хонорарите бяха мизерни, но той го правеше за престиж. Ханк възлагаше на Спайдър само малките реклами за часовници, обувки и депилатоари — и то само когато бяха по поръчка на не толкова известни клиенти, които не изпращаха свои представители по време на снимките. Спайдър вършеше само черната работа, но и това го удовлетворяваше.

Рекламата, която правеше, бе за балсам за нокти по поръчка на някаква обувна компания. Моделът трябваше да въплъщава романтичния Юг. Беше съвсем млада, неопитна и скована в кринолина и пристегнатото с шнурчета елече. Спайдър погледна смутеното момиче с откровено възхищение.

— Идеална си! И-де-ал-на! Най-после намерихме точно това, което ни трябва. Хайде сега, бебче, ти си една малка сладурана, която подлудява момчетата във Вирджиния. Колко жалко, че си се родила толкова късно — та ти си идеалната Скарлет O’Xapa! Боже мой, колко си привлекателна… надясно, мила… басирам се, че всеки мъж с удоволствие би проверил какво има под този кринолин… Хайде, бебче, погледни замечтано, та за теб се избиват мъже! Чудесно! Чудесно! Наведи се малко наляво, не, това е дясно, пухче! Колко е хубаво, когато работя с нов и талантлив модел! О, страхотна си, като че ли времето се е върнало назад… Наричай ме Ашли или Рет, както искаш. Хубавица като теб може да има, когото си поиска. Хайде Скарлет, сладичка Скарлет, отпусни се в градинската люлка… Браво на теб!

Всъщност момичето беше от Ню Джързи, но се смееше на думите му и им вярваше — и как нямаше да им вярва, като забеляза издутия му панталон. Значи наистина беше страхотна. Тази мисъл я правеше неотразима и имаше много по-голям ефект от думите му.

— Сладка кукличке, оближи си устните и ми се усмихни още веднъж!

Онова, което отличава добрата от страхотната рекламна снимка, се свежда до начина, но който един модел застава пред отегчения фотограф, мърморещ: „Знаменита си, мила, знаменита!“ и пред фотограф като Спайдър — о, боже, та тя дори усещаше спазми и влага в слабините си — с очертан под тесните бели джинси напиращ пенис, той не спираше да се движи и да щрака…

 

 

Хариет Топингам, рекламната редакторка, която откри Спайдър, бе сред първите в професията си. Колкото и известни да са, редакторите по рекламата не се занимават само с клюки, опиянени от парфюмирания магнетизъм на висшата мода. Техният труд е робски. Едно от задълженията на Хариет бе да преглежда рекламите — и то рекламите във всички списания, защото от тях зависеше животът на всяко издание. Цената на хартията, печата и разпространението на един брой списание е обикновено по-висока от продажната и абонаментната му цена. Без рекламна дейност списанията са загубени, а работата на рекламните редактори — напълно ненужна.

Известните редактори по рекламата в Щатите се броят на пръсти. Всички модни списания имат главен редактор и двама-трима заместник-главни редактори. Няколко редактори отговарят за рекламите за обувки, бельо, дрехи и допълнения към тоалета и всеки от тях си има помощници — фирмите се надпреварват да рекламират и дейността им трябва да се следи много внимателно. В женските списания рекламният отдел може да се състои от един редактор, заместник-редактор, редактор за рекламите на обувки и редактор за рекламите на допълнения към тоалета, и въпреки това те заемат не повече от пет-шест страници всеки месец. Във „Вог“ има двайсетина по-високо или по-нископоставени редактори по рекламата, включително тези, които са в Париж, Рим и Мадрид и които имат по-скоро светски, отколкото редакторски задължения.

Големи заплати взимат само най-високопоставените рекламни редактори. Другите получават заплата на квалифицирана секретарка, но с удоволствие се жертват в името на тази престижна и вълнуваща професия. Освен това те трябва да са не само талантливи, а и амбициозни. Добре би било да произхождат от семейства, в които на жените не се налага да работят, само защото държат на скъпите си сапуни и други козметични средства.

Рекламен редактор като Хариет Топингам, който е стигнал върха или е близо до него, е много търсен и ухажван от всички онези, които се нуждаят от услугите му — нещо като привилегированата мадам Помпадур в двора на Луи XV. Търговци на дрехи, дизайнери и общественици я канеха на скъпи обеди в изискани френски ресторанти, дрехите й бяха или безплатни или на минимална цена, а дойдеше ли Коледа, тя наемаше шофьор и кола, за да разчиства два пъти на ден кабинета й от пристигналите подаръци. Отпечатването на малка рекламна снимка с името на някоя авиокомпания или на ъгълче от басейна в хотел осигуряваха транспорта и разноските на редактора, фотографа, моделите и целия екип.

Хариет бе стигнала сама до върха на професията си. Баща й бе богат търговец на вани и тя бе наследила значителна сума, но успехът й се дължеше единствено на собствения талант и труд. Хариет бе делова и рязка до крайност. Ползваше се с такъв авторитет, че подчинените й едва ли не трепереха от нея. Колкото до творческото й въображение, то бе като на Фелини — не знаеше граници. Отначало идеите й бяха посрещани с неодобрение, скоро обаче започнаха да й подражават и стилът й бе признат за уникален.

Когато за пръв път забеляза работата на Спайдър, Хариет бе прехвърлила четирийсетте и мнозина я смятаха за грозна. Тя бе далеч от представата за jolie laide, най-вече защото никога не се беше опитвала да подчертае хубавото у себе си. Хариет предпочиташе да представлява онова, на което французите също се възхищават — свещено чудовище. Видът й беше от естествен по-естествен — тънка пепеляво кестенява коса, опъната назад, голям стърчащ, мъжествен нос, тънки устни със светло червило и малки, хлътнали белезникаво кафяви очи, които улавяха и най-незабележимите детайли и спираха само на най-доброто, най-качественото, най-важното и най-търсенето. Ръстът й бе малко над среден, тялото — върлинесто, а дрехите — винаги много шик, екстравагантни до ексцентричност. Ала каквото и да облечеше, тя не можеше да придобие качествата, които й липсваха. Хариет никога не се съобразяваше с модната линия. За нея нямаше значение кое е на мода — спортната линия, романтичните модели или ярката гама цветове. Тя ходеше в стил, който би се наложил едва след една, та дори и десет години — в такъв стил, всяка друга, макар и елегантна жена, би се чувствала глупаво. Не се беше омъжвала и живееше сама в огромния си апартамент на Медисън Авеню, претъпкан с какви ли не вещи, купувани по време на командировките в Европа и в Ориента — повечето предмети бяха толкова необикновени и странни до гротескност, че не биха подхождали на никакъв интериор (включително и на претъпкания й, боядисан в кафяво апартамент).

Поне веднъж годишно Хариет обичаше да „поощри“ неизвестен фотограф — а така за малко се отърваваше и от някой от своите фотографи. Какъв е смисълът на властта, ако хората не знаят, че не се колебаеш да я използуваш? Помогнеше ли на някой фотограф да се утвърди, той (или тя) й оставаше задължен за цял живот. Дори когато вече не й сътрудничеха, те запазваха нейния стил на работа. Тя смяташе новооткритите фотографи за своя находка, за своя собственост — все едно бяха предмети в колекциите й. Като главен редактор по рекламата на „Мода и Интериор“ тя заобикаляше врага си, художествения директор, и разговаряше насаме с кандидат-фотографите (никога с посредниците им) в Дебрите на Калкута — така наричаха кабинета й.

Хариет видя рекламата на балсама за нокти и веднага се заинтересува кой е фотографът.

— Не ми се вярва да е Ханк Леви — каза тя на секретарката си. — От края на шейсетте години не е правил такива хубави снимки. Обади се и на други агенции, намери момичето, което е позирало и ме свържи с него.

След два дни Хариет определи среща на Спайдър. Той донесе черната си, надиплена като акордеон папка, стегната с дебел черен ширит. В нея бяха най-хубавите му фотоси. Някои бяха правени при Леви, но повечето бяха снимани за удоволствие през уикендите. Заради слабостта си да запечатва на фотолента жени, които са в миг на интимно самовглъбение и не позират, защото не чакат да ги снимат, той винаги носеше със себе си заредения „Никон F 2“. С тези снимки възхваляваше жената и най-женственото у нея — улавяше я, когато пържи яйца, когато мечтае над чаша вино, когато уморено се съблича или прозява сънено, когато си мие зъбите…

Хариет прегледа снимките, без да изрази учудването си от това, че на някои от тях видя най-известните модели само по домашна хавлия или загърнати с пешкир.

— Хм, интересно, интересно, — заключи тя. — Кажете ми господин Елиът, кого предпочитате Ейвдън или Пен?

— Дега, но не и картините му с балерини — усмихна се Спайдър.

— Аха. Е, все пак по-добре Дега, отколкото Реноар. Все в розово и червено. Чувам, че сте били наистина расов мъж — това слух ли е или факт — Хариет обичаше да смущава събеседника си.

— Факт — отвърна Спайдър, дружелюбно усмихнат. Хариет приличаше на учителката му по математика в шести клас.

— Тогава защо не сте работили за „Плейбой“ или за „Пентхаус“? — не се предаваше Хариет.

— Снимките на момичета, които прекарват гердан от фалшиви перли между краката си, мъдрят се по жартиери или се самозадоволяват пред огледалото са някак тъжни. Не си падам по мастурбирането — учтиво отговори Спайдър. — А когато момичетата са две, снимките излизат толкова сладникави и претенциозни, че нямат нищо общо със секса. Потискат ме… в тях като че ли няма нищо…

— Може би. — Тя запали цигара. Пушеше, сякаш беше сама. От време навреме поглеждаше към снимките, които бе разхвърляла по бюрото. Изведнъж каза: — Можеш ли да ни направиш няколко страници с реклами на бельо за априлския брой? Най-късно до другата седмица.

— Госпожице Топингам, бих дал мило и драго, за да работя при вас, но аз работя при Ханк Леви…

— Остави го Леви — и без това нямаш намерение да работиш при него цял живот, нали? Отвори си студио. Отначало малко. Ще ти давам достатъчно работа, за да издържиш до априлския брой. Ако се справиш с рекламите, няма да имаш проблем.

Хариет удостои Спайдър с възможно най-окуражителния си поглед. Тя едва ли не живееше за мигове като този, мигове, в които влагаше властта си и проявяваше способността си да промени посвоему живота на хората. Тя гореше и кипеше. Всъщност рекламите на бельо бяха вече възложени на Джоко от художествения директор. Но Джоко се беше отпуснал напоследък, липсваше му въображение и хъс. Ритник в задника, ето какво заслужаваше художественият директор. А колкото до снимките на Спайдър Елиът, тя за първи път виждаше толкова секси снимки. От момичетата се искаше да изглеждат удивително красиви в рекламите за козметика, а при него те бяха не само съблазнителни, но и по-достижими, по-истински.

Хариет си спомни, че „Мода и интериор“ имат проблеми с рекламите на бельо. Правеха ги толкова изискани, че вместо положителен, ефектът от тях беше обезкуражаващ. Шефовете на известните в този бранш фирми им се обаждаха, за да ги уведомят, че въпреки чудесните реклами, броят на клиентите намалява, тъй като манекенките във фирмените магазини на Седмо Авеню изглеждат съвсем не така добре, както момичетата на рекламите. Клиентките в магазините очакваха да изглеждат като тях, но когато пробваха бельото, забелязваха разликата и бяха склонни да винят не собственото си несъвършенство, а сутиена. С други думи рекламите не изписваха вежди, а бодяха очи. Недоволството от рекламите означаваше, че нещо не беше наред. А когато нещо не е наред, Хариет Топингам се впускаше в акция. Този път имаше чувството, че Спайдър Елиът ще й свърши добра работа.

 

 

Спайдър нае студио в една стара сграда, близо до Второ Авеню, която все още не беше превърната в ресторант или бар. Сградата бе толкова запусната, че би изкушила единствено човек, който е наистина в притеснено положение. Собственикът не бе правил ремонт от двайсетина години — изглежда чакаше деня, в който Уорнър Ле Рой ще се появи от небето и ще му предложи няколко милиона за тази развалина. Все пак във фотолабораторията имаше вода, а таваните на наетите две стаи на последния етаж бяха високи. Жилището на Спайдър бе по-удобно за студио, но пък кварталът не беше подходящ.

За първата си поръчка Спайдър реши да не снима известни модели — телата им бяха толкова съвършени, че никой нормален човек не би допуснал, че на техните осемнайсет години се нуждаят от корсет или сутиен. Не използува и обичайните пози: изненадани по бельо девойки, разучаващи стъпки в танцова школа, замечтани, позасипани с пясък момичета, които се излежават на плажа по бельо вместо по бански или многозначителни сценки, в които от ъгъла на снимката се подава мъжка ръка с диамантена гривна на дланта или мъжки крак в официална лачена обувка.

Спайдър се спря на няколко фотомодела, прехвърлили трийсетте — все още красиви, но с лица и тела, от които не струеше младост. Снима ги в обстановка, която наподобяваше пробна в магазин. На един стол се мъдреше купчина разхвърляно бельо, бельо висеше и от малката неудобна поличка, която бе неразделна част от интериора на тези килийки. Моделите се оглеждаха с колебливо изражение в трикрилите огледала, нервно запалваха цигара приседнали по комбинезон на ръба на стола, гневно събличаха тесни корсажи, търсеха в издутите си чанти червило, за да поосвежат вида си. С други думи, правеха всичко онова, което правят жените, когато си избират ново бельо. Снимките бяха забавни и трогателни и от тях бе видно, че тези жени се нуждаят наистина от такова бельо, но както и да ги погледнеше човек те бяха съблазнителни, стройни и животът все още бе пред тях.

Мъжете, които отгърнаха този брой на „Мода и интериор“, зърнаха нещо, което едва ли бяха виждали преди: те надникнаха в тайните на женското царство и то в страниците на списание. Жените се сравняваха с моделите (както обикновено правят, каквото и да им струва това), но този път не изпадаха в отчаяние. Сутиените сякаш правеха чудо от най-обикновения бюст! Странно и окуражаващо.

Когато видя пробните снимки, художественият директор заяви, че ще си подаде оставката и дълго крещя на някакъв простонароден унгарски диалект — обикновено крещеше на френски. А Хариет прихна да се смее.

Докато излезе априлският брой Спайдър направи още три реклами. Едната бе на парфюми — покъртително сантиментална, в романтично-викториански стил, тя би просълзила всеки филмов критик. Другата бе на обувки — специалистите я оцениха като истински образец, а третата представляваше серия от разнежващи снимки на дечица по пижамки и нощнички, които биха убедили всяка жена да спре хапчетата, пък да става каквото ще. Четири месеца той бе напълно зависим от Хариет Топингам, а тя се държеше като свидлива домакиня, която сервира черен хайвер. В сравнение с хонорарите за големи търговски реклами, хонорарите за рекламни снимки в списанията едва стигат за фотоленти, крем за бръснене и сандвичи. Спайдър бе принуден да вечеря за сметка на гаджетата си (въпреки негодуването на мениджърите им).

И все пак рекламите на бельо не донесоха на Спайдър слава и пари. В магазините, където предлагаха рекламираното бельо, бяха много доволни от продажбата му, ала директорите на рекламни компании решиха, че този път многоуважаваната от тях Хариет наистина прекалява. Оцениха поне рекламата за парфюми и само след няколко месеца Спайдър можеше да се радва на задоволителен успех и обещаващо професионално положение. Почти на трийсет, той бе един от нюйоркските фотографи, имаше си собствено студио със светлинни ефекти и фотоапарат „Хаселблад“. Бяха изминали шест години от дипломирането му.

 

 

Мелани Адамс влезе в студиото на Спайдър в един майски ден на 1976 година. Три дни преди това тя бе пристигнала от Луисвил, Кънектикът, и с вбесяваща наивност бе отишла направо в рекламната агенция на Форд. Надали имаше някой, който да разбира повече от фотомодели, отколкото Айлийн и Джери Форд, но този ден и двамата отсъстваха от града. Въпреки това за момиче с качествата на Мелани това бе най-подходящата рекламна агенция. Никой от служителите й не би изпуснал такова момиче-чудо. Всички те вярваха, че истинската красота съществува, но че тази красота трябва да се поддържа и пази като диамант. Обещаващите модели се подлагаха на диета, с тях се заемаха най-добрите фризьори и гримьори, научаваха ги как да стоят и да вървят, и чак след това ги изпращаха при колкото може повече фотографи с надеждата, че скритите им способности ще бъдат оценени.

И така, една от помощничките на Айлийн забеляза Мелани и реши, че предварителната подготовка може да бъде избегната. Обади се на Спайдър и го помоли да я снима (снимките, които Мелани носеше бяха ужасни). Това беше първата й среща с тази професия и тя бе взела няколко стари фотографии от семейния албум и абитуриентската си снимка.

Мелани прекрачи прага на отворената врата на студиото и го изчака да я забележи.

— Здравейте — промълви тя и отметна назад гъстата си коса. — Идвам от агенцията Форд за пробни снимки.

Спайдър помисли, че ще му спре сърцето. Стоеше и я гледаше — лицата на всички предишни момичета се въртяха като на сменящи се стоп кадри под надписите на филм, но ето че камерата се задържа на звездата и филмът щеше да започне всеки миг. Всъщност бе започнал.

— Знам. Обадиха ми се и те чакам. — Спайдър говореше автоматично, по навик. — Да започваме. Първо няколко снимки на дневна светлина. Съблечи си палтото, застани до прозореца и погледни навън. — Боже, в косата й преливаха поне трийсетина нюанса — от цвят на къри до кленов сироп, а някои от тях дори не знаеше с какво да сравни… — Приближи се до прозореца и се облегни на десния си лакът с профил към мен. Вдигни брадичка, усмихни се, още се усмихни. Обърни се към мен и наведи глава. Добре. Брадичката надолу. Отпусни се… — Спайдър установи, че от какъвто и ъгъл да я снимаше, тя изглеждаше великолепно. Ръката му трепереше от вълнение, дано всичко бе на фокус. — Така. Ела тук и седни на осветения стол. Бавно огледай студиото, без да обръщаш внимание на фотоапарата.

Тя започна да върти глава ту в една, ту в друга посока, а Спайдър я снимаше, зашеметен от силата на обзелите го чувства. Толкова се захласна, че се чувстваше безпомощен да намери логично обяснение на емоциите си. Винаги бе смятал, че женската красота е последното нещо на света, което би го трогнало. Той я възприемаше като даденост и не се интересуваше от нея, а от личността. Сега обаче гледаше момичето и си мислеше, че би прекарал остатъка от живота си в разрешаване на необяснимата загадка на тази изключителна красота. Очите й бяха несравними. Спайдър изпитваше болезнено желание да докосне с пръст извивката на устните й — може би допирът щеше да даде отговор на тяхното обаяние? У мивката й бе леко покварена и същевременно сдържана. Той гледаше тялото й и нещо в него му подсказваше, че никога няма да я притежава. Тя беше толкова близо и въпреки всичко му се изплъзваше по някакъв странен, влудяващ начин.

— Готово — каза той и загаси страничното осветление. — Ела, седни тук. — Потупа мястото до себе си на канапето.

— На колко години си? Обичаш ли родителите си? Те разбират ли те? Случвало ли се е някой да постъпи нечестно с теб? Какво най-много обичаш да ядеш? Кое е първото момче, което си целунала? Обичаше ли го? Много ли мечтаеш?

— Стига, стига! — запротестира тя със силен южняшки акцент в гласа и с онова разтапящо ледове сдържано кокетство на истинските красавици. — В агенцията не ме предупредиха, че си луд. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Защото… мисля, че съм влюбен в теб. Моля те, не се усмихвай така. О, боже! Думи! Изобщо не те занасям! Искам да ти го кажа, тъй като държа да го знаеш! Не ме гледай така подозрително. Досега не съм го казвал на никоя жена. Всъщност гледай ме както искаш, но се опитай да ме разбереш!

Спайдър взе ръката й и я притисна до гърдите си. Сърцето — му щеше да изскочи — сякаш го бяха гонили цяла миля. Тя усети силното тупкане и вдигна вежди. Ирисите й имаха бляскавия топъл цвят на чаша гъсто, сладко шери, вдигната към светлината, а в погледа й бе стаен някакъв сдържан и все пак горестен въпрос.

— Кажи ми какво мислиш? — промълви Спайдър.

— Не обичам този въпрос — тихо отвърна Мелани.

— И аз не го обичам. За пръв път го задавам. Обещай ми, че скоро няма да се омъжиш. Дай ми шанс.

— Аз обещания не давам — засмя се Мелани. Години наред тя се стараеше да не се обвързва и така си спестяваше доста неприятности. — Пък и как можеш да искаш това от мен! Та ти не ме познаваш. — Тази игра не я увличаше, но й доставяше удоволствие. Откакто бе навършила единайсет години, тя бе изслушала десетки любовни обяснения и те винаги й бяха доставяли удоволствие. Първите й спомени бяха от комплименти за красотата й. Но тя никога не вярваше на тези изявления, на тях все нещо не им достигаше. Не страдаше от скрупули все търсеше доказателства, които да са наистина убедителни. Непрекъснато се опитваше да разбере какво мислят другите за нея. Никога не можеше да си отговори на този въпрос. Най-голямата й мечта бе да застане пред себе си и да се види със собствените си очи, за да разбере как точно я възприемат хората. Обичаше да експериментира с поведението си и да съди за своите качества по чуждите реакции. — Обещания не давам — повтори тя, защото й се стори, че той не я чу и добави: — Не отговарям и на въпроси.

Тя седеше изправена и напрегната като добро, стеснително момиче от времето на кралица Виктория. И все пак в усмивката й се долавяше едва забележимо обещание, а спокойствието й подсказваше, че тя едва ли не вече предчувства победата. Мелани се надигна.

— О, не! Чакай! Къде отиваш! — отчаяно попита Спайдър.

— Умирам от глад и е време за обед.

Спайдър си отдъхна. Слава богу тя говореше за храна! Щом огладнява, значи нищо човешко не й е чуждо.

— Хладилникът ми е пълен с продукти. Само за минутка ще приготвя най-вкусните сандвичи с ръжен хляб, пастет и сладко.

Да можеше да я заключи в студиото, да хвърли ключа — повече нищо не би го интересувало. Искаше да разбере всичко за това момиче — от деня на раждането й до сега. В главата му се нижеха хиляди въпроси. Ако му разкажеше всичко за себе си, може би щеше да намери обяснение на внезапно връхлетелите го чувства.

Съзерцателността не бе сред добродетелите на Спайдър. Живееше си спокойно и приятно, без да се затруднява със самоанализи. Никога не си бе давал сметка, че обичта му към другите хора и лесната му достъпност са един вид бягство от себе си. Коварната бездна на любовта го погълна най-неочаквано. Чувстваше се неловко и объркан като ученик.

Ядоха в мълчание. Спайдър се опитваше да подхване разговор, но темите все не й допадаха. Мълчанието не я притесняваше. Тя бе твърде самовглъбена, за да проявява любопитство към другите. А те винаги й разказваха повече от онова, което я интересуваше. Мелани се взираше в Спайдър и се опитваше да види себе си в очите му. Образът можеше и да е неясен, но все нещичко щеше да подразбере. Няколко пъти почти й се беше случвало да се види отстрани — с ясно лице, с определени черти, но впоследствие се оказваше, че това е лицето на някоя актриса. Мелани се усмихваше като нея и чувстваше чуждото лице като маска върху своето. Всичко това й се струваше съвсем реално, но мигът отлиташе и тя отново започваше да търси отговор на въпроса, който не й даваше мира.

Следобедното слънце напусна студиото и светлината се промени. Спайдър погледна часовника си.

— Боже господи! След пет минути пристигат три малчуганчета с майките си! Ще снимам официални детски дрехи, а нищо не съм приготвил. Той скочи и се втурна към другия край на студиото, а Мелани си облече палтото. Той спря и сепнато попита:

— Хей, как каза, че ти е името?

 

 

След две седмици, пред голямото огледало на „Скавуло“ едно бивше гадже на Спайдър попита момичето до себе си:

— Чу ли новината?

— Коя новина? Не са една и две…

— Нашият прекрасен Спайдър е хлътнал здравата.

— Какво говориш!

— Скъпа, този сладур се е влюбил в новата Гарбо. Нали се сещаш коя — най-новото откритие на Айлийн — Мистериозната Магнолия.

— Кой ти каза? Не ми се вярва.

— Той ми го каза. Иначе и аз не бих повярвала. Не спира да говори за нея. Сякаш той е измислил любовта. Да го беше видяла как се държа на снимките в „Дикси“! Може да ти призлее — особено като имаш предвид, че той никога… никога досега…

— Знам какво имаш предвид.

— Така си и мислех.

— Ах, тази южна пачавричка!

— Истинско събитие, нали?

Глава четвърта

Когато се завърна в Бостън, три месеца, преди да е изкарала и година в Париж, Били Уинтроп каза на леля си Корнилия, че й домъчняло за дома. Изведнъж, закопняла да прекара лятото с близките си в Чеснът Хил, преди да замине за Ню Йорк да се учи в школата „Кейти Гибс“. Корнилия убедително се престори, че вярва на тази лъжа, чиято нелепост впрочем би останала незабелязана за повечето бостънци, тъй като пред тяхната любов към родния град и околностите му дори прелестите на Париж бледнеят. Корнилия обаче не можеше тъй лесно да бъде измамена. В последното си писмо лейди Моли й бе разказала подробно за отвратителния начин, по който онзи младеж от Кот дьо Грас зарязал племенницата й. Доброто й майчинско сърце жадуваше да излее пред Хъни-Били съчувствието си, но безкрайната гордост на момичето правеше откровенията невъзможни.

А и как изглеждаше! Цял Бостън — или поне тяхното съсловие — говореше само за това. Гледайки невзрачните си дъщери, грижовните мамички почти простиха на Били стройното й изящно тяло, буйната й черна коса, великолепната осанка, прекрасната кожа — но й ги простиха бавно, едно по едно, и то само защото в края на краищата бе от рода Уинтроп. След като толкова дълго я бяха смятали за смешната, дебела, безнадеждна Хъни, дори и най-добронамерената жена трудно можеше да приеме факта, ме се е завърнала от Франция ослепителна красавица. Да се беше родила красавица — а така това превъплъщение бе направо нечестно. Сега трябваше да свикнат да я възприемат по съвсем друг начин. Сякаш в града бе пристигнала някаква непозната; прелестна, очарователна непозната, която ги озадачаваше с вида си, пък и не се обличаше по начин, обичаен за бостънско момиче, но въпреки това ги поздравяваше с надменната безцеремонност на Уинтропови. Впрочем тя действително си бе Уинтроп. Ужасно неприятно!

За връстничките на Били промяната бе още по-дразнеща. В приказките на Андерсен бе съвсем в реда на нещата грозното пате да се превърне в лебед, но в Бостън това направо бе неестествено и донякъде превзето. А може би дори вулгарно в известен смисъл.

Корнилия запретна ръкави.

— Срамота е, Аманда, дъщеря ти, Дребосъчето, така да злослови. Случайно я чух какво каза вчера в „Миопия“ за моята Били. Било „абсурдно“ да смениш името си на нейната възраст, така ли? Няма да е зле да си спомниш, че тя носи името на собствената ти втора братовчедка Вилхелмина. Не си е „сменила“ името — просто го е възстановила. И още как Били „не знаела какво да облече за поло мач“. Защо Дребосъчето не си свали поне веднъж бричовете за езда, та да видим дали знае как да се облече, за какъвто и да е друг повод? А може би смята да се нарича Дребосъче, докато стане баба? На твое място, Аманда, бих писала на Лилиан дьо Вердюлак да я попитам дали няма свободна стая за дъщеря ти идната година. Не би й навредило да види, че животът си тече и извън конюшните.

С Били Корнилия бе много пряма и много мила.

— Струва ми се, че годината, прекарана в Париж, ти е струвала повече, отколкото очакваше, Били.

— Така е, лельо Корнилия. Поувлякох се…

— Глупости. Всяко момиче, което изглежда великолепно като теб, заслужава да се наслади изцяло на Париж. Дори за секунда не те упреквам, че си накупила всички тези дрехи. Стоят ти чудесно, пък и парите са си твои. Аз самата бих настояла да ти дам още при заминаването ти тлъстичък чек, за да подновиш гардероба си, но ти беше толкова пълничка, че просто не си заслужаваше.

— Пълничка! Колко си мила, лельо Корнилия! Бях възмутително дебела крава. Признай си.

— Хайде да не се хващаме за думата. Беше съвсем различно момиче. Но не това е важното, а бъдещето. Не би ли искала все пак да останеш в Бостън и да постъпиш в „Уелзли“? — попита Корнилия с надежда. Новата Били би могла да се омъжи, за когото пожелае. Не бе необходимо да учи в „Кейти Гибс“, за да стане досадна секретарка.

— За бога, не! През есента ще навърша двайсет и съм твърде стара да тръгвам отново на училище.

— Виж, за това не съм си помисляла — въздъхна Корнилия. — Но все пак може би не се налага да заминаваш? Знаеш как бихме се радвали с чичо ти да останеш при нас.

— Зная и съм ви много благодарна. Но трябва да се махна от Бостън, поне за известно време. Тук съм прекарала целия си живот, а нямам нито един близък приятел, освен теб и чичо Джордж. Татко е погълнат от изследванията си — погледна ме, каза: „Знаех си, че имаш фината конструкция на Майнот“, и отново се върна към работата си. О, по дяволите, трудно ми е да ти го обясня, но щом се върнах, отново започнах да се чувствам натрапница, не както едно време, и все пак не на мястото си. Французите биха казали, че тук не се чувствам добре в кожата си. Искам да отида някъде, където никой няма да ме пита: „За бога, какво се е случило с теб? Колко си отслабнала! Не мога да го повярвам. Дебелата Хъни Уинтроп!“

Корнилия кимна с разбиране. Тези думи тя вече ги бе чувала.

— Нима си забравила, лельо, как ме накара да ти обещая, че ще постъпя в „Кейти Гибс“, щом се върна от Париж?

— Не, скъпа, но сега не бих настоявала. Искам да кажа, имаш такъв голям избор… толкова чудесни момчета те търсят…

— Толкова чудесни хлапета. Струва ми се, че съм с десет години по-възрастна от тях. Не мога просто да лентяйствам, да се занимавам с благотворителност, да живея на гърба ви с чичо Джордж и да чакам за мен да се ожени някой незрял хлапак. А като си помислиш, всъщност не ме бива за нищо друго.

— Та нали ние повечето не сме правили нищо друго, мила моя.

— О, чудесно разбираш какво искам да кажа.

— Е, да, разбирам. Струва ми се, имаш право и колкото и да ми е тъжно, че ще заминеш, никак не мога да си те представя в Кръжеца по ръкоделие. — Сърцето на Корнилия се сви от болка, но тя умееше да се примирява с очевидното. — Така да бъде. Заминаваш в „Кейти Гибс“! — И с трескава деловитост се отдаде на изпитаната утеха да подрежда чуждия живот. Та нали училището на Катрин Гибс, основано през 1911 година, бе единствената секретарска школа в Америка, напълно приемлива за млади момичета с добро обществено положение. Шапките и ръкавиците все още бяха задължителни за курсистките, все „благонадеждни“ момичета, а на репутацията му в обществото можеше да съперничи единствено неговата слава на учебно заведение, от което излизат първокласни секретарки.

Само след седмица Корнилия вече бе изнамерила подходяща съквартирантка за Били. Дъщерята на една от старите й приятелки, още от колежа, работела в Ню Йорк и живеела на съвсем приличен адрес. В апартамента й имало свободна стая, която майка й настояваше да даде под наем. Корнилия не се задоволи с това, а плати предварително и таксите за първата година в училището, тъй като правилно се досещаше, че след парижкото разточителство Били няма да има достатъчно пари и за таксите, и за издръжката. Под предлог, че се „възползва“ от августовските разпродажби, завлече Били в „Робъртс-Нойстатър“ на Нюбъри Стрийт и преждевременно й направи подарък за двайсетия рожден ден — вталено черно палто от мека тюленова кожа с разкроен силует, обшито по яката и ръкавите с тъмна норка.

— Старото го пази за дъждовни дни — посъветва тя Били, докато се отскубваше от благодарствените й прегръдки. Щедростта на Корнилия беше безгранична, но тя не понасяше да й благодарят за нея.

 

В един горещ септемврийски ден на 1962 година Били вече пътуваше в първокласно купе за Ню Йорк. Само при мисълта за предстоящата среща с бъдещата й съквартирантка Джесика Торп усещаше, че й се повдига. Какво претенциозно и превзето име! И което бе още по-лошо, бе двайсет и три годишна, завършила с почетна грамота „Васар“ и работеше в редакцията на „Маккол“. Сигурно е самото благоприличие, мислеше си Били. Дори произходът й бе безупречен. Родителите й принадлежаха към най-старите родове в Провидънс, Роуд Айлънд. Е, не е като да си от Бостън, бе изтъкнала леля Корнилия, но за щастие поне не беше невзрачна нюйоркчанка. Пък и апартаментът й бе на 82-ра улица, между Парк и Медисън Авеню. Дори само тези подробности бяха достатъчни, за да убедят Били, че натрапената съквартирантка ще е префинена, самодоволна и амбициозна кариеристка, вкарала живота си в строги рамки. Може би дори — о, ужас! — интелектуалка.

Междувременно Джесика Торп преживяваше една от най-неприятните утрини в живота си. Всичко започна, когато редакторката Натали Дженкинс направи на пух и прах последния й вариант на статията за Синатра. На Джесика бе възложено „да поизглади“ първоначално нахвърляните бележки на известен светски хроникьор. Тя се поти над текста седмици, опитвайки се да придаде на заплетените истории и объркания синтаксис непринуденост, подходяща за женско списание. На госпожа Дженкинс, прочута като единствената жена във вестникарския бизнес, способна всеки ден на обяд да изпива по четири мартинита, не се хареса първият й вариант, не се понрави и вторият и ето че днес взе третия и за четирийсет и пет минути го пренаписа, като напълно го обезличи и унищожи всичко що-годе смислено. Сега това бе просто поредната старомодна сладникава статийка, но госпожа Дженкинс, победоносно седнала зад пишещата си машина, най-сетне бе доволна. Бе доказала — за кой ли път, — че в редакцията никой нищо не може да свърши без нея.

И сякаш това не бе достатъчно, днес пристигаше момичето от Бостън. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп. Само при името й прерафаелитските къдрици на Джесика клюмваха. Клюмването бе много характерно за Джесика, независимо от обстоятелствата. Полите й винаги клюмаха, тъй като бедрата й бяха твърде слаби, за да ги изпълнят, а на нея така й не й идваше наум да ги подгъне. Блузите й клюмаха, защото забравяше да ги прибере в полата си. Тялото й клюмаше, защото бе висока едва метър и петдесет и пет и изобщо не се сещаше да изправя стойката си. Но когато на всичко отгоре и настроението й клюмваше, тя бе неустоима. На мъжете, които зърваха клюмналата Джесика, всяка изправена жена вече им се струваше мъжкарана. Нослето й бе мъничко, брадичката изящна, очите — огромни, тъжни, виолетови, а челото високо и открито. Когато прелестните й мънички устни клюмваха, мъжете изпитваха непреодолимото желание да я целунат. Изпитваха го и когато не клюмваха.

Мъжете бяха любимото занимание на Джесика. Мислеше си, че е спотаила тази своя опасна склонност от майка си, но очевидно не бе успяла, иначе майка й не би настоявала така упорито или да си намери съквартирантка, или да се премести в женското общежитие „Барбизън“, този Дяволски остров на целомъдрието. А ако имаше нещо, което Джесика да не обича, това бе целомъдрието.

Момичето от Бостън без съмнение е изпратена от майка й шпионка, мислеше си Джесика, докато очарователно клюмнала пътуваше към дома си с автобуса по Медисън Авеню, и опропасти вечерта на половин дузина мъже, като изобщо не ги погледна. Когато бе в обичайното си разположение на духа, Джесика за частица от секундата поглеждаше в очите всеки мярнал се пред нея мъж и го оценяваше по десетобална скала, като единственият й критерий беше: „Бива ли го в леглото?“. Мъжът трябваше да е очебийно непривлекателен, за да получи оценка по-ниска от четири, тъй като Джесика бе много късогледа, а не обичаше да носи очила пред хората. Обикновено за една седмица тя присъждаше десетки шестици и седмици. Поради слабото си зрение не бе съвсем категорична, но за да не ощети някого, винаги бе щедра в оценките си.

Тъй като улучи часа на най-натоварено движение, Били с мъка си намери такси и пристигна в апартамента на Джесика едва след шест и половина, скована от напрежение. Портиерът позвъни от фоайето да съобщи за пристигането й, точно когато Джесика току-що бе успяла да смотае пет мъжки чорапа от различни чифтове, един колан и в последната трескава минута, тоалетния си душ. Дали девствениците ги използват? Парализирана от ужас, Джесика не можа да намери отговор на този въпрос. Отвори вратата на апартамента си, когато към нея вече се носеше количка с внушителна купчина куфари. Иззад тях се подаваше вторият портиер, а зад него крачеше, както се стори на късогледата Джесика, истинска амазонка. Докато портиерът разтоварваше багажа, припряно поздрави високата, размазана пред очите й фигура и притеснено зачака мига, когато ще останат насаме. Амазонката стоеше мълчалива, неуверена и безмълвна насред дневната. Стига да говореше на френски, Били вече бе научила да се владее, дори когато бе сред непознати, но перспективата за тясно съжителство с превъзхождащо я момиче от собствената й среда, момиче, което бе с три години по-голямо, възроди всеки един от десетината комплекси, с които бе белязана през първите си осемнайсет години. Колкото и да е странно, видът на дребничката Джесика, тъй мъничка, направо крехка, накара Били отново да се почувства огромна, като че ли още беше дебелана.

Портиерът си тръгна и Джесика се сети какво повелява доброто възпитание.

— Няма ли да седнем? — измънка свенливо тя. — Сигурно си изтощена до смърт, навън е толкова горещо. — Колебливо посочи стол и високата фигура се отпусна с въздишка на облекчение и умора. Джесика трескаво започна да търси обща тема, само и само непознатата да проговори. — Как не ми хрумна по-рано — отрони тя, — защо не пийнем нещичко… толкова съм изнервена.

При тези благи думи амазонката избухна в плач. От солидарност и Джесика се разплака. Да плаче също бе нейно любимо занимание и, както бе установила, вършеше работа в трудни мигове.

След пет минути Джесика вече си бе сложила очилата и — внимателно огледа Били. Цял живот бе мечтала да изглежда така и й го каза. Били й отвърна, че тя пък винаги е искала да изглежда като Джесика. И двете говореха самата истина, и двете го съзнаваха. След два часа Били й бе разправила всичко за Едуар, а Джесика й довери пълни подробности за трите деветки, с които в момента имаше връзка. Оттук нататък приятелството им нарастваше в геометрична прогресия. И двете не можеха да повярват, че някога ще им стигне времето да си кажат всичко, което имаха да споделят. Преди най-сетне да се оттеглят в спалните си — в четири часа сутринта — тържествено извадиха душа на Джесика от скривалището му и най-сериозно се заклеха никога да не казват никому в Провидънс, Ню Йорк или Бостън нищо повече за другата, освен името й, последвано от съзаклятническото определение „чудесно момиче“. И до края на живота си не нарушиха тази клетва.

 

 

Когато Били пристъпи във фоайето на училището на Катрин Гибс, първото, на което погледът й се спря, бе втораченият взор на покойната госпожа Гибс, увековечен с цялата си сурова безкомпромисност в портрета над бюрото на администраторката. Не изглежда подла, помисли Били, но сякаш знае всичко за теб и само не е решила все още дали да вземе някакви мерки. С ъгълчето на очите си забеляза, че до вратата на асансьора стои някой и проверява пристигащите за ръкавици, шапка, облекло и грим, който не трябваше да е твърде силен. Това поне нямаше да е проблем за момиче, добре помнещо бостънските привички.

Затова пък Грег й създаваше проблеми. Били проклинаше Грег и Питман, които и да са те. Колко жесток трябва да е човек, за да измисли стенографията, мислеше си тя, когато на всеки кръгъл час безмилостният, неизбежен звънец издрънчаваше и тя тичаше припряно, но без никакво закъснение от стаята за стенография до кабинета по машинопис и после отново до стаята за стенография. Много от съученичките й поназнайваха машинопис още преди да постъпят в „Кейти Гибс“, но дори и онези, които се смятаха за напреднали, скоро бяха разочаровани в уменията си. Да си възпитаничка на „Гибс“ означаваше, че от теб се очаква да постигнеш степен на бързина, която на Били се струваше направо възмутителна. Нима сериозно допускаха, че когато завърши обучението си, ще съумява да стенографира по сто думи и безпогрешно да пише на машина поне шейсет думи в минута? Очевидно го вярваха.

След седмица Били реши, че напразно си губи времето, като проклина Грег и Питман. Те бяха неизбежни като законите на земното притегляне. Трябваше да постъпи, както когато реши да отслабне. Бе страдала, дори повече, отколкото можеше да повярва, но накрая си каза, че си е струвало. Всеки в училището си имаше по някоя любима история за възпитаничка на „Гибс“, която започнала като секретарка на виден сенатор или известен бизнесмен, а после преминала към по-важни дела. Били почувства как непоколебимата й воля най-сетне й се притича на помощ, за да се посвети на работата си с увереността, че ще я овладее, ще я покори.

Джесика, от своя страна, бе разтревожена от отсъствието на, както тя евфемистично се изразяваше, „ухажори“ около Били.

— Но аз не познавам никого в Ню Йорк, Джеси, и съм дошла тук да работя. Знаеш колко искам да стана независима и сама да се издържам.

— Колко мъже погледна днес, Били? — попита Джеси, пренебрегвайки амбициите на приятелката си.

— Откъде да зная? Вероятно десет-петнайсет, горе-долу толкова.

— И колко точки им писа?

— Е, стига! Аз не си играя на тази игра. Тя е твой специалитет.

— Така си и мислех. Ако не ги гледаш и не ги оценяваш, по какво ще разбереш, когато срещнеш осмица или дори деветка?

— Какво значение има това?

— Много съм загрижена за теб, Били. Ти си класически случай, все едно ездач, който е паднал от коня, а после не знае как отново да го яхне. Заради случилото се, ти май наистина се страхуваш от мъжете, нали? — Джесика промърмори всичко това с тъничкото си гласче, но Били я познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад милото мрънкане се крие проницателен ум, на който няма смисъл да противоречиш. Нищо не убягваше от погледа на Джесика.

— Сигурно имаш право — призна унило тя. — Но дори и да срещна мъж — я се огледай наоколо! Нима смяташ, че мога да хвана някоя деветка ей тъй, от улицата? Не, Джеси, не се опитвай да ме смразиш с поглед, дори ти не би го направила. Поне така си мисля. Алтернативата е да драсна едно писъмце на леля Корнилия и да я накарам да се разтърси измежду нюйоркските си приятели. Все ще изнамери тук някое „добро момче“, което е свързано с пъпната си връв с Бостън. Само след седмица, каквото и да се случи помежду ни, ще се разчуе из целия „Винсънт Клъб“. Няма да ми повярваш какви са клюкари! А аз просто не бих допуснала хората, които познавам там, да си навират носа в живота ми. Ще завърша „Гибс“, ще си намеря страхотна работа, ще се издигна до върховете и никога вече няма да се върна в Бостън!

— Та кой ти говорила се забъркваш с мъж от собствения си кръг, глупачке? — възмути се Джесика. — Аз самата никога, ама никога не бих го направила. Всичките ми чудесни деветки нямат и най-малка представа за семейството ми. Дори не ги е грижа откъде съм. Не бих си и помислила да се свържа с някой, който би могъл случайно да познава евентуалния ми съпруг, независимо кой ще е този щастлив глупак. Номерът е да излезеш навън.

— Да излезеш навън ли?

— Колко си наивна! — простена Джесика, усмихвайки се на повърхностните познания на Били за възможностите, които предлага животът. — Извън собствения си свят. Нямаш представа, колко е ограничен този мъничък свят. Това, че те всички се познават, че близките на лелите ти в Бостън, Провидънс, Балтимор или Филаделфия са все свързани с хората, с които ти би могла чрез тях да се запознаеш в Ню Йорк, не означава, че когато направиш една стъпка — една незабележима стъпка — встрани от познанствата, няма да изчезнеш напълно от полезрението им.

— Не виждам как — промърмори Били. Понякога Джесика бе влудяващо мъглява в изразите си.

— Ами евреите? — Джесика дари Били с усмивката на най-хитрата котка в квартала, котката, която току-що си е присвоила цялата сметана и всичките сардини. — Евреите са най-подходящи. Те също не искат да се забъркват с добри еврейски момичета, защото и те, също като нас, всички са свързани помежду си и също като нас не искат похожденията им да се разчуят. Затова всичките ми деветки са евреи.

— Ами ако срещнеш десетка евреин?

— Ще бягам като от огън, надявам се. Но не се опитвай да отклониш разговора. Кажи ми, колко евреи познаваш?

Били я погледна озадачена.

— Е, все неколцина трябва да си срещала — упорстваше Джесика. — Не мисля, освен може би онзи мил продавач в магазина за обувки на Джордан Марш — недоумяваше Били.

— Ти си безнадеждна. Така си и мислех. А пък те са върхът — промърмори Джесика на себе си, зареяла замечтано виолетов поглед, докато отличеният й с почетна грамота, ум подбираше, анализираше и претегляше евентуалните възможности.

— Върхът ли? — попита Били. Не беше и подозирала, че евреите са върхът, освен като цигулари и шахматисти. Е, не трябваше да забравя и Алберт Айнщайн, и Исус, но той всъщност не влизаше в сметката. Нали се бе покръстил.

— В чукането, естествено — поясни разсеяно Джесика.

 

 

Били се зае да се чука с евреи с ентусиазъм, на който дори Джесика не можеше да съперничи. Евреите са като Париж, казваше си тя. Нов, свободен, чужд свят, още по-вълнуващ, тъй като беше забранен. В този непознат, таен свят тя нямаше задръжки. Някаква си Уинтроп? От Бостън? От историческа гледна точка интересно, но без съществено значение. Дори да бяха завършили Харвард, твърде малко вероятно бе да познават братовчедите на Били, тъй като не биха ги допуснали да членуват, в който и да е клуб, освен в „Непретенциозния пудинг“. За още по-голяма сигурност обаче Били се срещаше с харвардските дипломанти само по веднъж и никога не им позволяваше да я целунат, дори да бяха деветки. А очевидно имаше толкова много деветки. Един голям, прекрасен свят от евреи-деветки, стига да знаеш къде да ги търсиш, а в това Били скоро стана специалистка. Ен-Би-Си, Си-Би-Ес, Ай-Би-Си, Дойл-Дейн-Бърнак, рекламната агенция „Грей“, „Нюзуик“, „Вайкинг Прес“, „Ню Йорк Таймс“, „Дъбълдей“, школите за мениджъри към „Закс“ и „Мейси“ — списъкът бе богат, неизчерпаем.

Били вещо избягваше немските евреи, особено онези, чиито семейства са в Съединените щати от няколко поколения. При тях винаги съществуваше опасността да изникнат майки, родени в епископалната вяра, чиито семейства спокойно биха могли да познават клана Уинтроп. Предупреди и Джесика да се задоволява с руски евреи, по възможност едва второ или трето поколение американци. Така или иначе, с тях бе по-забавно.

Именно благодарение на евреите Били разбра, че притежава неподозирано дълбока чувственост. Постепенно се научи да се потапя в нея и да се оставя да я носи течението. И колкото повече удовлетворяваше апетитите си, толкова повече те нарастваха. Стана алчна, алчна за усещането за абсолютна власт, което изпитваше, кога то чувстваше щръкналата здравина на члена, напиращ под скъпите панталони, и знаеше, че с едно бързо движение може да го освободи, да го улови — гладък, тръпнещ и топъл — в ръката си. Стана алчна за наелектризирания миг, когато бавната търсеща мъжка ръка най-сетне спираше на клитора й и го заварваше вече набъбнал и влажен, предлагащ се на неспирните, изгарящи милувки. Стана алчна за опияняващия миг на очакване, който проточваше едва ли не до болка, докато поредният любовник проникваше в плътта й и тя най-сетне разбираше какво изпитва той, когато е най-дълбоко в нея.

Понякога през часовете в „Кейти Гибс“ така се разпалваше сексуално, че трябваше да се шмугне в тоалетната, да се затвори в някоя от кабинките, да пъхне пръст високо между бедрата си и търкайки трескаво, да постигне бърз, необходим й оргазъм. А това безспорно се отразяваше добре на стенографията й.

Били получи седем предложения за женитба от деветки, в които не бе влюбена и които с неохота трябваше да подмени. Нямаше да е честно да продължи да си играе с тях, след като веднъж са оповестили почтените си намерения. За същия период от време Джесика получи дванайсет предложения, но решиха, че могат да ги смятат за равен брой, тъй като кандидатите на Били бяха над метър и осемдесет, докато дребничката Джесика имаше по-широко поле за действие.

В крайна сметка, както с Джесика решиха, когато наближи краят на пролетта и на едногодишния курс на Били в „Кейти Гибс“, годината бе много добра. Отлична година. Бе пролетта на 1963, президент на Съединените щати бе Джак Кенеди и преди да тръгне да си търси работа, по настояване на леля Корнилия, Били отиде в шапкарския салон на Бъргдор Гудман, за да поръча при Халстън, тогава любимия моделиер на Джаки Кенеди, идеалната кръгла шапчица. „Искам да изглеждам умна, дейна, способна и шик — но не прекалено шик“, обясни му тя.

Годината, прекарана в „Кейти Гибс“ с мъчителната дисциплина и високите изисквания на секретарската школа, съчетани с откритието на безкрайните възможности на собственото й тяло, допълни последните нюанси на превъплъщението, започнало в Париж. Макар да оставаха още пет месеца до двайсет и първия й рожден ден, Били изглеждаше и се държеше като зряла жена. Причина бе може би ръстът или осанката й, — все едно балерина, която изчаква реда си зад кулисите, или може би непреднамерено патрицианският й бостънски акцент — позагладен, но не изцяло заличен от смесицата от академична изисканост, Париж и Ню Йорк, или пък начинът, по който носеше дрехите си, така че незабавно се открояваше в тълпата като фламинго сред ято нюйоркски гълъби. Бе във всяко отношение забележително момиче.

 

 

— Линда Форс? Искаш да кажеш, че ще работиш за жена? — възкликна Джесика невярващо. — След всичко, което съм ти разказала за Натали Дженкинс?

— Преди всичко да не забравяме парите. Това е най-доброто предложение. Плащат сто и петдесет долара седмично, с двайсет и пет повече от всички останали. Второ, корпорацията е гигантска, с много възможности за растеж — нагоре, нагоре и после навън! А и шефката ми е особено приближена на най-големия бос. Пряко подчинена е на загадъчния Айкхорн. Впрочем, когато ме прие, тя ми допадна и аз й допаднах. Уверена съм — понякога човек трябва да вярва на инстинкта си.

— Е, после да не кажеш, че не съм те предупредила — отсече Джесика и цялата тъжно клюмна.

Първите няколко седмици, след като Били постъпи на работа, просторният кабинет до канцеларията на госпожа Форс бе празен. Нюйоркското седалище на компанията Айкхорн заемаше три етажа в сградата на „Пан Ам“ и от президентския кабинет, трийсет и девет етажа над земята, можеше да се проследи широката лента на Парк Авеню, проточила се чак до мъглявата далечина на Харлем. Елис Айкхорн обикаляше филиалите на компанията по света. Корпорацията, както Били постепенно научи, обхващаше кръг от взаимно допълващи се области: поземлена собственост, промишленост, дървообработване, застрахователно дело, транспорт, списания, строителство и банки. Всеки ден Линда Форс разговаряше по няколко пъти с него по телефона, често по цял час, и след всеки разговор диктуваше на Били огромно количество писма. Въпреки това из канцелариите се чувстваше някакво лятно затишие, независимо, че стотици чиновници сновяха, погълнати от работата си.

Били бе очарована, когато госпожа Форс я попита не би ли искала да обядват заедно някой ден, когато няма да й се налага да хапне на бюрото си, додето търпеливо чака поредния презокеански телефонен разговор. Началничката й я озадачаваше — закръглена, с прошарена коса, едва прехвърлила петдесетте, поведението и облеклото й бяха лишени от каквито и да било чудатости, но със спокойна самоувереност, проличаваща от пръв поглед. Както Били бе забелязала, госпожа Форс бе властна, но по чудесно ненатрапчив начин. Познаваше огромната сложна дейност на корпорацията Айкхорн като пръстите на ръката си, разговаряше приятелски на „ти“ с президентите на всички дъщерни компании, в отсъствието на Елис Айкхорн думата й тежеше не по-малко от неговата и беше също толкова неоспорима. Тази жена без съмнение бе стигнала върха на йерархията.

— Самата аз съм завършила „Кейти Гибс“ — усмихната на спомените си, призна Линда Форс, след като си поръчаха обяда. — Истински ад, нали?

— Абсолютен ад — въздъхна Били, възхитена, че собствените й теории за преуспяване в бизнеса се потвърждават. — Но си заслужава, не мислите ли?

— Безспорно. Естествено, заслугата не е само тяхна. Не бива да надценяваме училището.

— Разбира се. — И Били в трепетно очакване си пое дъх. Госпожа Форс продължи умислено:

— Като си спомня само, че в колежа така и не успях да науча стенография — истинско престъпление.

— А какво учихте в колежа? — осмели се да попита Били.

— Основи на правото в „Барнард“, с подчертана насоченост към търговското право. Успях междувременно да завърша и летни курсове по мениджмънт — отвърна госпожа Форс, отпивайки от изстудения си чай. — След това изкарах една година в Колумбийския юридически факултет, а после парите свършиха. За щастие през лятото учих и счетоводство, така че успях да си намеря работа, без да губя време. Всъщност именно през тази последна година се записах в „Кейти Гибс“, като един вид допълнителна осигуровка. — И с нетърпение се зае с пилешката салата.

Били я зяпаше изумена. А нея в колежа я скъсаха по алгебра и по геометрия, хич не я биваше и в дългите сметки. Право — счетоводство — мениджмънт!

— О, така звучи малко сложно, но когато човек трябва да си изкарва прехраната — добави госпожа Форс и окуражително погледна Били. — Впрочем преди двайсет и пет години аз започнах точно където си ти сега, като секретарка на господин Айкхорн.

— Но вие сте негов съветник! — възрази Били.

— О, така го наричат… за по-внушително, предполагам. А всъщност съм просто негова секретарка. Разбира се, аз съм суперквалифицирана секретарка, не го отричам. А и работата е чудесна, но в бизнес като този една жена просто не може да се издигне повече. Та, като се замислиш, каква бих могла да стана? Директор на предприятие? Член на управителния съвет? Главен съветник? Нямам необходимата подготовка, а и нямам такива амбиции, откровено казано. Разбира се, ако не бях учила право и счетоводство, и дотук не бих стигнала.

— Не сте ли твърде скромна? — обади се Били унило.

— Съвсем не, мила моя, просто реалистка — отвърна рязко госпожа Форс. — Впрочем господин Айкхорн се връща в понеделник и освен теб вземам още две момичета да ми помагат. Когато е тук, работата се утроява. Дори да не го виждаш често, присъствието му се чувства.

— Убедена съм в това — каза Били безизразно. Значи щеше да бъде една от трите секретарки на секретарката на боса; беше се хванала в капана. Щеше да е пагубно за досието й, ако не се задържи поне една година на първата си служба, особено в такава престижна компания. Ето те, на — Били Уинтроп, момиче с професия в Ню Йорк, каза си тя мрачно. Е, поне прехраната си изкарваше.

Когато в понеделник сутрин Елис Айкхорн се завърна във владението си, все едно че Наполеон се връщаше от победоносна кампания. Както отбеляза Били, обитателите на канцелариите само дето не станаха на крака и не извикаха три пъти ура: след Айкхорн вървеше цяло шествие от адютанти, понесли тежки куфари, несъмнено препълнени с плячка, и големият ъглов кабинет веднага заприлича на главен щаб. Сякаш се чува зовът на тръба, с горчивина си помисли Били.

Когато Елис Айкхорн тръгна да обядва, госпожа Форс набързо му представи Били и когато тя се ръкува с него, изпита чувството, че се здрависва със западняк, а не с нюйоркчанин: висок, загорял от слънцето мъж с ниско подстригана бяла коса, който с присвитите си очи, орлов нос и дълбоки бръчки около широките, тънки устни донякъде приличаше на индианец.

По-късно същия ден, докато диктуваше писма, Елис Айкхорн небрежно попита госпожа Форс:

— Кое е новото момиче?

— Вилхелмина Хънънуел Уинтроп. От „Кейти Гибс“.

— Уинтроп ли? От кои Уинтроп?

— Бостънските, от Плимът Рок, Масачузетс Бей. Баща й е доктор Джосая Уинтроп.

— Господи! Какво прави момиче като нея сред машинописките ти, Линди? Баща й е един от най-добрите изследователи в областта на антибиотиците в тази страна. Не субсидираме ли работата му? Убеден съм в това.

— Да, неговата, както и на мнозина други. А дъщеря му е тук по същите причини, по които сме и ние. Трябва да си изкарва прехраната. Семейството не е богато, както ми каза, а ти би трябвало да знаеш, че независимо от научните си звания, баща й печели не повече от двайсет, двайсет и две хиляди годишно. Парите, които ти даваш, отиват за оборудване и издръжка на лабораторията, не за заплати.

Айкхорн я погледна замислено. Линди печелеше по двайсет и пет хиляди годишно, притежаваше и акции, но бе заслужила всяко пени. На нея можеше да се разчита, че е правилно ориентирана в хорските доходи.

— Определи ли ми среща с доктора?

— Утре сутринта в седем и трийсет. Не беше възхитен от ранния час.

— Толкова по-зле за него.

 

 

— Ти си същинско чудо на медицината, Елис — обяви доктор Дан Дорман, най-добрият специалист по вътрешни болести източно от Хонконг.

— Така ли?

— Не ми се случва много често да преглеждам човек, който наближава шейсетте, а е с тяло на четирийсетгодишен и с ум на двегодишно дете.

— Това пък какво означава?

— Откакто бе тук онзи ден, извършихме двойна проверка. Направихме всички лабораторни и рентгенови изследвания, познати на науката, плюс онези, които сам съм изобретил. При подобен преглед не би могла да остане незабелязана дори една уголемена пора. Няма никаква причина да се чувстваш неразположен.

— Да, но се чувствам точно така.

— Вярвам ти. Въпреки настояването ми, не си се преглеждал пет години. Ако не се чувстваше зле, нямаше да си тук.

— Тогава какво ми има? Да не е от старост?

— Казах, че имаш ума на двегодишно дете, защото се отнасяш невероятно небрежно със себе си — кризата на двегодишните, така му казват сега.

— Наистина ли?

— На две години децата изпадат в криза, когато не получават онова, което искат; във всеки час от денонощието те са активни, правят какво ли не, заспиват само когато вече не издържат от изтощение, ядат само когато умират от глад — и докарват до лудост околните.

— Нещо друго да ми кажеш?

— В продължение на няколко месеца са вечно недоволни, защото непрестанно си блъскат главата в стената. За щастие на човешкия род някъде към две и половина годишна възраст започват да поумняват.

— Стига си дрънкал врели-некипели, Дан. Изплюй камъчето.

— Трябва да престанеш да се отнасяш по този начин към себе си, Елис. Физически нищо ти няма, но психически ще се доведеш до инфаркт.

— Искаш да кажеш да понамаля работата?

— Това е съвсем очевидно, Елис. Не се прави на толкова умен с мен. Още преди години ти разбрах номерата. Откога не си се забавлявал както трябва?

— Аз винаги се забавлявам.

— И вероятно затова се чувстваш зле. А какво ще кажеш за малко игра?

— Игра ли? Децата си играят, Дан. Не ставай глупак. Какво се опитваш да намекнеш? Голф? Дивотии! Колекционерство? Дивотии! Табла? Още по-големи дивотии! Да се заловя с политика, да карам собствения си самолет, да се хвана с океански риболов, да отглеждам чистокръвни жребци, да изучавам птиците, да стана почитател на балета? Е, хайде, докторе! Не съм толкова стар, та да не се заловя, с каквото пожелая, но културата и спортът не са от любимите ми занимания.

— А какво ще кажеш за мацките?

— Учудваш ме, Дан.

— Не се съмнявам. Откакто имам честта да бъда твой лекар, само две неща са ти доставяли истинско удоволствие: бизнесът и мацките. Колко време отделяш за мацки напоследък, Елис?

— Достатъчно.

— Колко точно?

— Говориш като сводник. Откакто почина Дорис — два, понякога три пъти седмично, стига да ми паднат. По-малко, ако от мен се изисква някакво усилие. Веднъж седмично, понякога нито веднъж по цяла седмица или две — когато наистина имам работа. Ще ми се да видя колко време щеше да ти остава на теб за мацки, Дан, ако работеше по осемнайсет часа на денонощие.

— С което доказваш колко съм прав, Елис. Крайно време е да се вразумиш. Намери си редовна мацка, която да не ти създава главоболия. Започни да се отнасяш към себе си като към човешко същество. Пари имаш предостатъчно, но не ти остава много време. Излишно е да ти казвам да се поотпуснеш, затова пък ще ти кажа — угаждай си!

— Да си угаждам ли?

— По дяволите, Елис, откъде да зная какво искаш? Може би си намислил да купиш Тадж Махал и да тръгнеш да му лъскаш мрамора. Може би искаш колкото може по-скоро да се простиш с живота. Тогава обиколи десетина пъти света и забрави какво са това хубави цици. Кой знае какво желаеш да правиш с последната част от живота си? Но каквото и да е то, крайно време е да го започнеш.

— Разбрах те, Дан. Ще се позамисля. Тяло на четирийсетгодишен, така ли каза?

— Това е само едно лекарско мнение.

— Та аз за това съм дошъл. Не за приказките ти, психоаналитик такъв! Само след шест години ще имам право на безплатно здравеопазване и тогава ще се отърва от теб. Твърде много дрънкаш. — Двамата тръгнаха към вратата на кабинета, дружески сложили ръце на раменете си. Дан Дорман бе един от малцината на този свят, на които Елис безрезервно вярваше.

 

 

Били и Джесика си бяха създали традиция: веднъж седмично вечеряха заедно, каквото и да се случи. Иначе рискуваха седмици наред да не се срещнат поради претоварения светски живот, който водеха.

— Що за човек е Айкхорн, Били?

— Виждам го само за по няколко минути. Трудно е да се прецени, но ми се струва, почти съм уверена, че навремето е бил десетка.

— Бил е?

— Та той е почти на шейсет години, Джеси. Все пак…

— Хммм. Евреин, нали?

— Така смята „Уолстрийт Джърнъл“. Но не и „Форчън“. Според „Джърнъл“ състоянието му възлиза на около двеста милиона долара, а според „Форчън“ е по-скоро някъде около сто и петдесет. Всъщност никой не знае. От двайсет години не е давал интервюта, шест души в отдела за връзки с печата по цял ден не правят нищо друго, освен да следят за него да не се говори, отхвърлят всякакви молби за срещи и други от този род.

— А ти какво мислиш?

— Прилича ми на Робърт Опънхаймър, но от нееврейски произход.

— Аха!

— Или пък на Нелсън Рокфелер, но евреин — само че по-висок.

— Господи!

— Или може би на Лу Васерман, но неевреин.

— Божичко!

— От друга страна…

— Давай нататък! Казвай де!

— Но няма да ми се смееш, Джеси. Доста прилича на Гари Купър, ама евреин.

Джесика я гледаше ококорена. На по-добра компания не можеше да се надява, дори да доживееше до сто години.

— С една дума направо зашеметяващ. За бога, Джеси, съвземи се!

— Кажи ми всичко, което знаеш. Откъде е? Как е започнал? Казвай!

— Поразпитах тук и там. Единственото, което се знае, е, че е започнал от стара фабрика в Небраска с банкрутираща компания. Откъде се е взела тази компания и как той е попаднал в Небраска, е загадка. Вдигнал компанията на крака и купил друга банкрутирала компания. Когато и тя се пооправила, купил трета — този път не съвсем банкрутирала. Накрая се стигнало дотам, че консервената компания купила компанията за бутилиране, която пък купила транспортна компания. Тя от своя страна — застрахователната, а застрахователната — списанията, защото вече притежавала дървообработващата, дето осигурявала хартия за печатниците, които Айкхорн също купил. Или може би е било точно обратното. И това е само началото. Нали разбираш…

— Не разбирах, ама сега вече започвам. Хиляди благодарности.

— Нали искаше да знаеш!

Елис Айкхорн установи с насмешка, че наистина се е замислил над съвета на Дан Дорман. От време на време, насред заседание или телефонен разговор, една от фразите на доктора се промъкваше в ума му: „последната част от живота ти“. Дан не й беше придал някаква особена тежест, но въпреки това именно тя, повече от всичко останало, отразяваше действителността. Рождените дни никога не вълнуваха Айкхорн и все пак, каза си той, когато човек наближава шейсетте, те безспорно се трупат, независимо дали те вълнуват, или не. По принцип нямаше нищо против да си угажда. Просто не знаеше от какво да започне. Жена му Дорис, починала десет години по-рано, се бе научила да си угажда още щом той започна да трупа пари — ако да гледаш четирийсет чистокръвни персийски котки в приказен лукс, можеше да се нарече угаждане. За Айкхорн това бе и глупаво, и жалко, смешен заместител на децата, които не бяха имали. Но Дорис бе щастлива и заета по цял ден с техните прищевки, болести и понякога раждания, е, които упорито сама се оправяше, като викаше двама ветеринари „само за краен случай“. Елис си даде дума занапред да не пропуска възможност да си угоди. Все едно че щеше да купува нова компания: знаеш ли какво търсиш, неизбежно ще го намериш.

Веднъж посред нощ Били бе събудена от Джесика, която се стовари като вързоп върху леглото и я изтръгна от съня.

— Били, миличка, случи се! Срещнах десетка, най-невероятния мъж на този свят, и ще се женим.

— Кой е той? Как се запознахте? О, стига си плакала, Джеси, спри и ми разкажи всичко!

— Но ти всичко знаеш, Били. Дейвид е, разбира се. Кой друг би могъл да е толкова чудесен?

— Дейвид е евреин, Джеси.

— Естествено, че е евреин, с други не се чукам.

— Но нали ти казваше…

— Бях глупачка. Мислех си, че ще успея да удържа положението в свои ръце. Ха! Но тогава не познавах Дейвид. Толкова съм щастлива, Били, просто не мога да повярвам.

— Ами майчето ти? Ще го понесе ли?

— Ядът й ще е нищо в сравнение с яда на неговата майка. Не съм ли ти споменавала, че бащата на Дейвид е старшият партньор във втората по големина банкерска фирма в Ню Йорк? Добре че невинаги се съобразявах със съвета ти да страня от немските евреи. Майка ми ще го приеме съвсем добре, а баща ми ще бъде най-безсрамно щастливият човек в Роуд Айлънд. Вече съм на двайсет и четири, Били, и татко отдавна го гложди мисълта, че съм се отдала на порока.

— Сигурно е безпричинно подозрителен. Такова добро момиче като теб! — Джесика доволно се изсмя на тези думи за баща си, но на Били изведнъж й хрумна нещо: — А как ще възпиташ децата си? В еврейска или в епископална вяра?

— Точно това не мога да реша. Нали разбираш, тях всички ще ги познават и как тогава ще се оправях в живота? Е, нека сами го измислят — когато станат достатъчно възрастни, сигурно ще има други начини.

— О, Джеси, а аз какво ще правя без теб?

 

 

Елис Айкхорн нетърпеливо чакаше Линда Форс. Тази сутрин не се бе явила на работа, а всеки момент трябваше да излетят за Барбадос, където той имаше среща с ръководителите на две от бразилските си дървообработващи компании. По дяволите, минаваше девет часа и вече бе отложил три телефонни разговора.

Били плахо почука на вратата на кабинета му. Откакто се бе върнал, не бе влизала там. Елис Айкхорн диктуваше писмата си направо на госпожа Форс, която след това ги прехвърляше на трите момичета в съседния кабинет.

— Извинете, господин Айкхорн, но госпожа Форс току-що се обади по моя телефон, тъй като вашият бил зает. Каза, че имала грип. Когато се събудила тази сутрин, се почувствала толкова зле, че не могла да се вдигне от леглото. Каза да не се безпокоите, прислужницата й щяла да се погрижи за нея, но ужасно съжалява, че ще ви изостави в такъв момент.

— Господи, веднага ще изпратя Дорман. Линда да не може да стане от леглото! Сигурно има двойна пневмония. Добре, вземете шапката и палтото си, докато аз се обадя на Дорман. Не забравяйте бележника си. Трябва ли да съобщите някому, че заминавате?

— Как, с вас ли?

— Разбира се. Когато пристигнем, ще си купите всичко необходимо. — Високият мургав мъж с късо подстригана бяла коса раздразнено посегна към телефона. — Преди да тръгнете, повикайте едно от другите момичета. Да седне на бюрото на Линда и да отговаря на телефона. Веднага щом пристигнем, ще й се обадя. И побързайте, вече закъсняваме.

— Добре, господин Айкхорн.

Докато колата се носеше към летището, където ги чакаше частният самолет на компанията, Били седеше притеснено до работодателя си, който й диктуваше писмо след писмо. Сърцето й постепенно се изпълваше с благодарност към покойната Катрин Гибс.

До тогава Били никога не бе пътувала на юг от Филаделфия. Когато след климатичната инсталация на самолета я лъхна влажният, нежен, ароматен въздух на Барбадос, тя попадна в непознато до този момент измерение на чувствеността. Едва доловимият полъх на вятъра бе галещ, непривичният наситен мирис на земята бе ласкаво възбуждащ и предизвикателен. Били имаше чувството, че вдъхва аромата на неща, които е долавяла, но никога няма изцяло да опознае. Дори самият остров я объркваше с бързото движение от лявата страна на тесните лъкатушни пътища, виещи се сред пастелни селца и яркозелени ливади, за да свършат пред изисканите със своите колони и арки тухлени постройки на Шейди Лейн. От апартамента й се излизаше направо на широката, сенчеста плажна ивица. Струваше й се, че с поглед обхваща половината от хоризонта, където вълма жълти и виолетови облаци се нижеха под снижаващото се слънце.

Господин Айкхорн й бе казал, че ще има време само колкото да си купи най-необходимото за двудневния им престой от магазинчетата в хотела, и запотена във вълнения си костюм, тя набързо избра в едно от тях няколко семпли копринени рокли, сандали, бельо, бански костюм, нощница, хавлия и тоалетни принадлежности. Изпрати ги в стаята си и се прибра точно навреме, за да види как слънцето залязва в невероятна експлозия от красота — а после нощта се спусна внезапно и милиони непознати насекоми незабавно подхванаха пронизителния си концерт от свирене и жужене. С облекчение намери под вратата си бележката на господин Айкхорн, който й нареждаше да вечеря в стаята си и да си легне рано. Заседанията щяха да започнат на другия ден веднага след закуска. Трябваше да е готова в седем.

През следващите два дни, докато Айкхорн и ръководителите на двете му южноамерикански фирми разговаряха часове наред, тя, заедно с една бразилска секретарка, неуморно водеше бележки, отговаряше на телефона, а когато мъжете обядваха, успяваше да се измъкне за малко да поплува в топлата, съблазнителна вода, където остри корали надзъртаха изпод чистия пясък. Нина, бразилката, говореше чудесен английски и двете с Били се хранеха заедно на масичка, поставена на дискретно разстояние от шефовете. Сервираха им на просторната извита тераса с изглед към морето, осветена само от стотина свещи. Хотелът бе почти празен и щеше да остане така до Коледа, когато щеше да се напълни със семейства, запазили си стаи поне една година по-рано.

На третата сутрин, още призори южноамериканците отпътуваха обратно за Буенос Айрес и Айкхорн предупреди Били да бъде готова за тръгване по обед. А няколко часа по-късно главният пилот се обади, за да съобщи, че времето се е променило и се очакват урагани — както впрочем сами бяха се досетили. Между прозорците им и плажа се лееше плътна завеса от дъжд. Подгизналите клони на дръвчетата с малки отровни плодове се бяха привели чак до пясъка.

— Е, можеш да си поотдъхнеш, Вилхелмина — каза най-сетне Елис Айкхорн. — Кой знае кога ще отмине бурята. Сега из целия Карибски район започва сезонът на ураганите, затова и хотелът е така празен. Мислех, че ще се измъкнем навреме, но вече е твърде късно.

— Господин Айкхорн, всъщност аз съм Били… така ме наричат, искам да кажа. Никой не ми вика Вилхелмина. Това е името ми, но не го използвам. Не ми беше удобно да ви го спомена, докато господин Валдес и господин Де Ейро бяха тук.

— Трябваше по-рано да се сетиш. За мен ти си Вилхелмина. Или може би ти е неприятно?

— Съвсем не. Просто не съм свикнала.

— Така ли? Виж какво, мен пък можеш да ме наричаш Елис. Това също е странно име.

Били замълча. В „Кейти Гибс“ за такъв случай нямаше правила. Как би постъпила Джеси? Как би постъпила мадам дьо Вердюлак? А леля Корнилия? Джеси, помисли си тя, незабавно така би клюмнала, че направо да се разтопи; графинята би го дарила с най-загадъчната си усмивка, а леля Корнилия би започнала без повече приказки да го нарича Елис. Били съчета и трите реакции.

— Защо не се поразходим под дъжда, Елис? Да не би да е опасно?

— Не знам. Да проверим. Имаш ли шлифер? Не, разбира се. Няма значение, сложи си банския.

Представата на Били за дъжд се градеше върху ситния ръмеж, който падаше в околностите на Бостън. А това тук бе все едно да се изправиш под топъл водопад. За да не се задавят от леещата се вода, трябваше да стоят привели глави, затова и двамата инстинктивно се затичаха към океана и се гмурнаха, сякаш морето щеше да ги защити. Изненадани от дъжда, трима келнери се бяха сгушили под навеса на крайморския бар и с насмешка загледаха смахнатите туристи, които, заслепени от дъжда, няколко минути безразборно пляскаха в плитката вода, а после се отказаха, втурнаха се обратно през мокрия пясък и се скриха в стаите си.

Когато се срещнаха за обяд, Били изтърси:

— Господи, Елис, извинявай. Каква глупава идея бе това. За малко да се удавя, а твоят шлифер съвсем подгизна.

— Твърде отдавна не съм се забавлявал така. А ти развали прическата си.

Гъстата дълга коса на Били, преди това старателно тупирана и напръскана с лак в ранния стил на Джаки Кенеди сега бе набързо изсушена и тежко падаше върху раменете й. Бе облечена в розова рокля, а кожата й бе леко загоряла от обедното слънце. Изглеждаше по-красива отвсякога и го знаеше.

Елис Айкхорн остро чувстваше бремето на пренебрежително отчуждение, което сам поддържаше спрямо околните. А сега то сякаш се топеше, чезнеше във въздуха на прохладната зала на ресторанта, над която като че ли още тегнеше ураганът. Дан му бе казал, помисли си той с насмешка, да си угажда, но дори и такъв заклет женкар едва ли е имал предвид връзка с двайсетгодишно момиче от бостънските Уинтроп, дъщерята на доктор Джосая Уинтроп.

 

 

Докато по време на проточилия се обяд разговаряха дружелюбно и непринудено, и Били, и Елис Айкхорн преминаха през пет коренно различни душевни състояния, без да отгатват взаимно мислите си. Преди всичко изпълниха задължителния при всяко ново запознанство протокол, задавайки и отговаряйки на преднамерено несъществени въпроси за живота си. В същото време, както всички правим, без да го осъзнаваме, попиваха подробностите от външността на другия: — доколко са изопнати чертите, доколко са напрегнати мускулите, а погледът прям; движението на устните, блясъка на косата, жестовете, свойствените маниери — всичко, което любопитният, преценяващ поглед може да отбележи. На едно трето ниво всеки мислеше как да вкара другия в леглото. Не дали. Просто кога и как. На четвърто ниво и двамата изтъкваха пред себе си основателни, необорими причини защо няма, не бива, не трябва дори да си го помислят сериозно. И на пето ниво, най-съкровеното, и двамата бяха обзети от ясното, тръпнещо съзнание, че колкото и основателни да са тези причини, то просто ще се случи. Докато тичаха заедно под топлия, пороен дъжд, бе задвижен някакъв механизъм, роди се чувствена връзка, която би могла да не се появи и след дългогодишно познанство. Бяха прескочили всички обичайни предисловия и докато изискано обядваха — магнатът, непринудено отпуснат, да не би секретарката му да се почувства неловко, секретарката, подобаващо сдържана и добре възпитана, изпълнена с уважение към магната — и двамата бяха възбудени, както може да се очаква от мъж и жена при подобни обстоятелства.

Състояние като това, колкото и да се прикрива от условностите и задръжките, рядко, ако не никога, остава незабелязано. Думи не са необходими. Хората все още са запазили достатъчно от животинските си възприятия, за да усещат кога желаят и са желани.

След обеда Айкхорн предложи на Били да си почине, докато той направи първата предварителна преценка на разговорите си с бразилците. Телефоните бяха прекъснати, нямаше и писма, за да й диктува. Всъщност искаше да спечели време. Трябваше да постави известно разстояние между себе си и тази жена. Откакто се помнеше, бе мъж, чиито собственически инстинкти определят живота му. Успехът му се дължеше в еднаква степен на този стремеж да притежава и на деловия му талант. Бе усъвършенствал до най-малка подробност своята философска система за това, доколко всъщност желае каквото и да е на този свят. За Елис Айкхорн някои неща не си заслужаваха повече от петдесет и пет процентно капиталовложение на време плюс четирийсет и пет процентно капиталовложение на енергия. Други заслужаваха седемдесет процента време, но едва двайсет процента енергия. За да се залови за нов бизнес, той трябваше, независимо от чисто финансовите съображения, да е готов да му посвети осемдесет процента и от времето, и от енергията си. В противен случай, както сам си бе доказал, колкото и да изглеждаше обещаващо, начинанието бе обречено на провал.

Вилхелмина Уинтроп? Не знаеше дали да се чувства като стар глупак или като млад глупак, но я желаеше сто процента. Вече не помнеше откога не бе преценявал, че нещо заслужава сто процента. Безспорно нищо след първите пет или може би десет милиона. Крачеше из стаята си и проклинаше Дан Дорман, проклинаше Линди Форс, проклинаше урагана — и макар да нямаше понятие какво ще предприеме по-нататък, се чувстваше щастлив както никога от няколко десетилетия насам.

Били седеше пред тоалетната си масичка и разресваше косата си. Бе решила, че ще притежава Елис Айкхорн. Пресметливостта нямаше място във взетото решение — то идваше направо от сърцето и утробата й. Желаеше го и колкото и да бе немислимо, щеше да го има, да го има още сега, преди нещо да е променило благоприятната ситуация, създадена от лошото време. Зениците на очите й бяха присвити в размисъл, устните й, както обикновено без червило, бяха по-алени от обикновено и тя ги прехапа тръпнеща. С много точни, сякаш предопределени движения облече прозрачния си бял халат на голо и смело прекоси — босонога богиня на лова — празния коридор до неговия апартамент.

Още преди да отвори вратата, той знаеше кой чука. Тя стоеше срещу него мълчалива, сериозна, много висока. Той я придърпа в стаята, заключи вратата и я прегърна безмълвно. Постояха така, без да се целуват, просто притискаха силно телата си като двама души, срещнали се отново след твърде дълга раздяла, за да се притесняват за думите. После тя го поведе към спалнята, където заради бурята завесите бяха спуснати. Двата аплика светеха. Изведнъж се отпуснаха върху леглото, трескаво започнаха да смъкват малкото си дрехи, обзети от страст, която не познаваше прегради, колебания, гордост, възраст, граници. Извечната страст.

Ураганът продължи още два дни. Били донесе от стаята си несесера си, четката за коса и четката за зъби. От време на време ставаха от леглото, поръчваха си ядене и наблюдаваха през прозореца просмукания от дъжда и обрулен от вятъра бряг, обзети от ужас при мисълта за мига, когато всичко ще свърши. Докато ги обгръщаше пашкулът на урагана, светът не съществуваше. Мислеха, че са прогонили всякакви спомени от съзнанието си, но те неизменно оставаха в тях. Нито веднъж в безкрайните си, напрегнати разговори не споменаха бъдещето. На третата сутрин Били се събуди с ясното съзнание, че навън грее слънце. Чуваше се как десетина прислужници чистят плажа, звучаха удари от чуковете на неколцина дърводелци, лаят на кучета, които се гонеха по пясъка.

Елис даде знак на Били да не разтваря завесите и вдигна телефона, за да нареди да не ги безпокоят.

— Докога ще се правим, че ураганът продължава, скъпи? — попита го умислена тя.

— От пет часа сутринта точно това си мисля. Още тогава се събудих и видях, че вече не вали. Сега ще поговорим.

— Преди закуска?

— Преди каквото и да е и който и да е от външния свят да проникне в тази стая. В мига, когато това стане, ще престанем да разсъждаваме правилно. Важно е единствено какво ти и аз ще решим. Сега, днес, ние можем да направим своя собствен избор.

— Нима наистина е възможно?

— Това е едно от нещата, които се купуват с пари. Досега не го съзнавах напълно. Имаме свободата да избираме.

— И ти какво избираш? — Обгърна коленете си с ръце, пламнала от нетърпеливо очакване. Дори на делови заседания не го бе виждала толкова съсредоточен, толкова властен.

— Теб. Избирам теб.

— Но ти ме имаш, нима не си го разбрал? Слънцето няма да го промени. Аз няма да се стопя от лъчите му.

— Нямам предвид любовна връзка, Вилхелмина. Искам да се оженя за теб. Искам те до края на дните си.

Тя кимна, смаяна, неспособна да проговори, с цялото си същество мигновено възприела една идея, която до тази секунда съзнателно не бе обмисляла. Макар да бяха прекарали последните два дни при пълното равенство на голотата и страстта, дълбоко в себе си тя не мислеше за бъдещето. Твърде много неща ги разделяха — твърде много години, твърде много пари. Беше приела неравнопоставеността в положението им, защото бе възпитана да се примирява с неравноправието. Не се осмеляваше да храни никакви надежди извън настоящето, защото бе научила, че надеждата е опасно нещо. Бе се отдала по своя воля, без каквито и да е очаквания, защото желаеше този мъж. А сега вече го обичаше.

— Какво означава това? Да или не? — Кимването й би могло да бъде и несъгласие, и съгласие, каза си той, невъздържан като хлапак.

— Да, да, да, да! — Тя се хвърли към него, повали го на леглото и започна да го удря с юмруци, за да му внуши категоричността си.

— О, скъпа моя! Скъпа, любима моя! Няма да напускаме този остров, докато не се оженим. Страхувам се да не промениш решението си. Ще запазим пълна тайна. Можем да прекараме тук медения си месец — или където пожелаеш. Просто трябва да се обадя на Линди. Тя ще направи необходимото.

— Искаш да кажеш, че няма да се омъжа в църква с дълга бяла рокля с осем братовчедки за шаферки и Линди като твой свидетел? — пошегува се тя. — Та това щеше да е едно от най-големите събития в Бостън тази година — леля Корнилия би се постарала да е така.

— Бостън! Когато се разчуе, новината ще се появи във всички вестници в тази страна. „Застаряващ милионер взема момиченце за съпруга“ — трябва да сме готови за такива неща. Впрочем на колко си години, мила — на двайсет и шест, двайсет и седем?

— Коя дата сме днес?

— Втори ноември. Защо?

— Вчера навърших двайсет и една — гордо съобщи Били.

— О, господи! — простена той и зарови глава в ръцете си. След миг избухна в смях, не можеше да спре — само от време на време промърморваше „честит рожден ден“, но това още повече го разсмиваше. Накрая смехът му зарази и Били. Превит на две бе такава гледка! Иначе просто не разбираше, какво е толкова ужасно смешно.

През следващите седем години на света нямаше отдел за връзки с печата, който би могъл да отклони вниманието от Били и Елис Айкхорн. За милионите, които четяха за тях и гледаха по вестници и списания честите снимки на великолепно облечената млада красавица и високия слаб, белокос мъж с орлов нос, двамата Айкхорн бяха сякаш квинтесенцията на това, какво означава да живееш в света на богатството и властта. Трийсет и осем годишната им разлика и патрицианският, стар бостънски род на Били прибавяха в историята им онази сензационна, романтична нотка, която липсва при по-равностойните двойки знаменитости.

Не преставаше да предизвиква вълнения въпросът дали Били не се е омъжила за Айкхорн заради парите му. Познавайки средата, в която живееха, очевидно и двамата съзнаваха, че този предизвикателно злостен въпрос неизбежно се таи в умовете на хората, с които се срещат и че за мнозина парите са движещата сила. Може би само двама или трима души знаеха, колко много Били обича Елис, до каква степен е свързана с него.

И все пак, би ли го приела за съпруг, ако беше беден? По същество въпросът беше безсмислен. Елис бе такъв, какъвто е, именно защото притежаваше невероятно състояние. Или може би бе обратното. Без пари щеше да е съвсем друга личност. Все едно да питаме дали Робърт Редфорд щеше да е Робърт Редфорд, ако бе грозен, или пък Уди Алън щеше да е същият Уди Алън, ако бе лишен от чувството си за хумор.

Шест месеца след като се ожениха в Барбадос, Били и Елис заминаха за Европа — първото от многобройните им пътешествия. Отначало спряха в Париж, където Били копнееше да се завърне победоносно — и завръщането й наистина бе триумфално. Един месец тяхна база бе четиристайният апартамент в „Риц“, разположен точно срещу изисканата симетричност на площад Вандом. Стаите бяха с високи тавани, стените, боядисани в най-нежни нюанси на синьо, сиво и зелено, с великолепна позлатена релефна украса и с най-удобните легла на континента. Дори Елис Айкхорн, въпреки дълбоката си неприязън към всичко френско, трябваше да признае, че местенцето не е лошо.

Лилиан дьо Вердюлак бе изпратила Били на ферибота обратно за Съединените щати само две години по-рано. Сега, когато видя промените, настъпили за толкова кратко време в момичето, ахна от изненада. Все едно да гледаш, помисли си тя, снимките на младата Фара Диба — красивата, почти кльощава, свенлива и сдържана студентка, скоро след като стана любимата жена на иранския шах. Лицето бе същото, фигурата бе същата, но излъчването бе съвсем различно; имаше нещо омайващо ново в начина, по който се движеше и гледаше околните, нещо величествено, направо царствено, а едновременно напълно непринудено.

Били също откри у графинята черти, за които през цялото им познанство дори не бе подозирала. Лилиан флиртуваше с Елис, сякаш и двамата бяха на не повече от двайсет и три години, разтапяше се, когато той неловко се опитваше да каже няколко думи на френски, наричаше го често и независимо от обстоятелствата „миличкия ми“ и на воля демонстрираше своя английски с оксфордски акцент. Отнасяше се с Били като със своя връстничка, също като Елис я наричаше Вилхелмина, настояваше и тя да й говори на малко име, което за Били отначало бе учудващо трудно.

Елис придружаваше двете жени на всички модни ревюта. Помолиха портиера на „Риц“ да им осигури по телефона, както правят всички туристи в Париж, покани за всяко от тях — но мястото им в залата не беше нещо, което зависеше от портиера. Надменните директорки, които само две години по-рано даваха на графинята места едва ли не пет-шест седмици след началото на ревюто, при това невинаги добри места, сега хвърляха само един поглед на Елис, бегло стрелваха Били и Лилиан и незабавно отвеждаха и тримата към най-добрите кресла в залата. Директорките на модните къщи умеят да разпознават богатите и щедри мъже едва ли не още преди да са прекрачили прага; твърди се дори, че трябва да могат да ги подушват от разстояние — със завързани очи, за да са действително достойни за длъжността си.

Първо отидоха в „Шанел“, чиито костюми по две хиляди долара се носеха като униформи от всички елегантни жени в Париж. Бе време, когато жените, събрали се на обяд в „Реле Плаза“ или в „Плаза Атене“, неизменно посвещаваха първия час от разговора си на въпроса дали другите жени в ресторанта носят „истински“ или „псевдо“ Шанел. Находчиви подражатели бяха способни да възпроизведат всичко, дори златната верига, която дърпаше надолу подплатата на жакета, за да му придаде идеалната форма, и все пак имаше нещо, което издаваше подражанията: някое не съвсем автентично копче, обшивката на джобовете, която бе с два милиметра по-дълга или един милиметър по-къса, подходящата тъкан в неподходящ цвят.

Донякъде все още следвайки съветите на Лилиан, в „Шанел“ Били си поръча шест костюма. За нейна изненада Елис през цялото време си водеше бележки на мъничките листчета, които им бяха раздадени при влизането, като при това използваше старата си писалка „Паркър“, а не смешните позлатени моливчета, с които пишеха всички останали. Когато след ревюто тримата излязоха на улица Камбон и се запътиха обратно към „Риц“ за следобедния чай, той обяви:

— Лилиан, първата ти проба е след десет дни.

— Ти съвсем си полудял, миличкия ми! — възкликна тя.

— Не. Поръчах ти три костюма — номер пети, петнайсети и двайсет и пети. Да не си си мислила, че ще загубя толкова време, без да се позабавлявам?

— И дума да не става — отсече Лилиан дълбоко възмутена. — Няма да ти го позволя. Никога. В никакъв случай. Много си мил, Елис, но не. Не.

Елис ласкаво се усмихна на смаяната французойка.

— Нямаш избор. Директорката тържествено ми обеща, че ще се постарае да започнат работа по костюмите на минутата.

— Невъзможно! Не са ми взели мерките, а без тях нищо не могат да направят.

— Това ще е изключение. Директорката ме увери, че може да ги налучка. Тя е почти с твоя ръст. Не, на тях им е наредено да започнат работа, каквото и да става. Ако не искаш да ги носиш, ще ги подаря на директорката.

— Още на обяд ти казах, че от години ненавиждам тази жена. Ти ме изнудваш, Елис.

— Точно така. Наречи го както искаш, миличка.

— О! Оо! — За пръв път в живота си графинята не намираше подходящи думи, а за една французойка подходящите думи идват още с майчиното мляко. Елис бе подбрал точно онези костюми, които тя сама би посочила. Не би се поколебала и човек да убие, само да притежава номер пети, петнайсети или двайсет и пети. Какво да кажем и за трите едновременно!

— Виж какво, Лилиан, или ще постъпиш както аз ти казвам, или ще се скараме. А това не би искала, нали? Като типичен американец използвам принудата и ти нищо не можеш да направиш. — Елис се опита да я погледне заплашително, но не успя да скрие доволното си изражение.

— Е, значи се разбрахме — заключи той.

— Да, но… Утре отиваме в „Диор“ и ти трябва да обещаеш там да не правиш такива номера.

— Няма да поръчвам нищо, преди да са ти взели мерките — увери я Елис. — Впрочем костюмите на „Шанел“ са за през деня, нали, Вилхелмина, скъпа?

Били кимна, а очите й се напълниха със сълзи на гордост. Да може да прояви щедрост към някой, който бе проявил такава щедрост към нея, бе до този момент непозната радост.

— Следователно трябва да изберем нещо за вечерта, нали, Вилхелмина? Струва ми се съвсем логично.

— Не, в такъв случай няма да дойда с вас.

— О, Лилиан, моля те — намеси се Били. — На Елис това му доставя такова удоволствие. А и на мен не би ми било приятно без теб. Имам нужда от съветите ти. На всяка цена трябва да дойдеш, моля те!

— В такъв случай ще ми обещае, че ще поръча само един, един-единствен за мен!

— Три — възпротиви се Елис. — Щастливото ми число.

— Два и повече нито дума!

— Дадено! — Елис спря насред пищния дълъг коридор с витрини, демонстриращи всички прелести на Париж, който свързваше задната с предната част на „Риц“. — Дай си ръката и да не говорим повече, миличката ми.

 

 

Скоро светските хроники не пишеха почти за нищо друго, освен за гардероба на Били. Богатите жени обикновено намират своя стил, ако изобщо го намерят, едва след като са омъжени вече от години. Но Били бе чиракувала достатъчно дълго при Лилиан дьо Вердюлак, за да прозре безкрайното могъщество на елегантността и сега, когато Елис стоеше зад гърба й и при това настояваше тя да удовлетвори и най-смелите си мечти, за да достави удоволствие не само на себе си, а и на него, тя стана една от най-редовните клиентки на световноизвестните модни къщи.

Нямаше рокля, която да не стои добре на Били. При такава пълна свобода на действие, при това едва навършила пълнолетие, жена с по-малко вкус и по-малък ръст би могла да се превърне в посмешище, но Били умееше да запази мярка. Стриктното чувство за съвършенство на Лилиан, както и собствената й преценка я възпираха от крайности. Когато обаче се изискваше пищност, тя даваше воля на въображението си. Макар да бе само на двайсет и две години, на официалната вечеря в Белия дом тя бе най-внушителната дама, облечена в бледолилава коприна от „Диор“ с изумрудена огърлица, някога собственост на императрица Жозефина. На двайсет и три, когато с Елис ги снимаха, яхнали конете си в своето бразилско ранчо от трийсет хиляди акра, Били бе в обикновен панталон за езда, с ботуши и отворена памучна риза, но две седмици по-късно, на ревюто на новата колекция на Ив Сен Лоран бе облечена в най-хубавия костюм от предишната му колекция, а Елис, истински специалист след парижката си школовка, шепнешком й подсказваше номерата на моделите, които според него би трябвало да си поръча, и то по начин, който събуди у хората от света на модата спомена за пищното ревю на пролетната колекция на Жак Фат отпреди шестнайсет години, когато покойният вече Али Хан, седнал зад младата, прелестна Рита Хейуърт, бе отсякъл: „Белият за рубините ти, черният за диамантите, светлозеленият за изумрудите ти“.

Били също имаше цяло съкровище от приказни бижута, но винаги предпочиташе несравнимите „Близнаци от Кимбърли“ — еднаквите като две капки вода обици с деветкаратови диаманти, най-хубавите скъпоценни камъни, които Хари Уинстън, както сам твърдеше, някога е продавал. Невъзмутимо ги носеше сутрин, на обяд и вечер и те никога не изглеждаха неуместни. На трийсет и три години Били харчеше повече от триста хиляди долара за дрехи, без да се броят кожите и бижутата. Голяма част от парите оставаха в Ню Йорк, тъй като Били, на която съвсем точно отговаряше осма мярка според американските стандарти, не обичаше да губи време за проби в Париж и да се отдалечава от Елис и трескавия им светски живот. В тази година тя за пръв път се появи и в списъка на най-добре облечените жени.

Скоро след като се върнаха в Ню Йорк, Били и Елис наеха и обзаведоха по свой вкус един цял етаж в небостъргача на „Шери-Недърланд Хотел“ на Пето Авеню и се установиха там. От прозорците им се разкриваше пълната панорама на града, в нозете им се ширеше като зелена река целият Сентръл Парк.

Елис все още властваше в огромната си корпорация, където държеше контролния пакет от акции. Тъй като корпорацията бе акционерно дружество с широко участие, Елис внимателно и с блестящ усет бе подбрал директорите и администраторите в управителния съвет така, че да продължат делото и след смъртта му. Всички притежаваха достатъчно акции, за да бъде гарантирана верността им. Ето защо той можеше да прекарва все повече време с Били в далечни екзотични места. Когато Били навърши двайсет и четири години, купиха вила в Кап Фера с приказни градини и обрасли в трева тераси, които се спускаха към Средиземно море като в платно на Матис; наеха шестстаен апартамент в „Кларидж“, за да отсядат там при честите си пътувания до Лондон, където Били започна да колекционира сребърни прибори, за да запълва времето си, докато Елис бе зает с делови срещи. Купиха къща в едно усамотено кътче на Барбадос и често прекарваха там уикенда; пътуваха много из Ориента — но пред всичките си жилища и двамата предпочитаха викторианското имение в долината Напа, където можеха да наблюдават как зрее гроздето за отбраните вина от избата им сред не по-малко пасторална и успокояваща духа природа от провансалската.

Всеки път, когато Били и Елис бяха в Ню Йорк, леля Корнилия, останала вдовица скоро след сватбата на Били, идваше да прекара седмица-две с тях. Корнилия и Елис се привързаха един към друг и той бе не по-малко опечален от Били, когато възрастната дама неочаквано почина три години след сватбата им. Корнилия, за която да боледуваш бе просто непристойно, получи един-единствен, но фатален инфаркт и умря, както сама би искала, без много шум, делово и спокойно, без дори да събуди прислугата. След като се омъжи, Били не се бе връщала в Бостън, тъй като градът я изпълваше с твърде болезнени спомени, но сега, разбира се, заедно с Елис замина за погребението на леля си.

Отседнаха във великолепния „Риц-Карлтън“, претенциозно подражание на всички други хотели „Риц“, които така добре познаваха — лисабонския, мадридския и, разбира се, парижкия. Безспорно бе обаче, че въпреки бостънската сдържаност, в хотела все пак туптеше сърцето на „Риц“.

Преди да тръгнат за погребалната церемония в църквата на Чеснът Хил, Били се погледна за последен път в огледалото. Бе облечена в скромна рокля от „Живанши“, с черно палто от фин вълнен плат и с черна шапка, която бе поръчала на Адолф да й изпрати, веднага щом братовчедката Лайза й съобщи за смъртта на леля Корнилия. Елис я видя как сваля диамантите от ушите си и ги пуска в чантичката си.

— Няма ли да сложиш обици, Вилхелмина? — попита той.

— Ние сме в Бостън, Елис. Просто си мисля, че не е уместно.

— Корнилия винаги казваше, че ти си единствената жена, на която обици прилягат, дори когато е в банята. Колко жалко!

— О, да, бях забравила, скъпи. Пък и какво ме интересува Бостън? Бедната леля Корнилия! Толкова години се мъчи да превърне грозното пате в лебед… Прав си, тя би се гордяла с мен. Би й харесало. — Били отново сложи обиците и зървайки съвсем непогребалния блясък на зимното слънце, който те отпратиха обратно в огледалото, тихо добави: — Ужасно неблагопристойно е да носиш такива обици в църква и то в провинцията. Чудя се дали някой ще се осмели да ми го каже?

Дори някой да си го беше помислил по време на бостънския вариант на траурно бдение след погребението в имението в Уелзли Фармс, собственост на една от сестрите на Корнилия, никой не го спомена гласно. Както обикновено след погребение всички пиха много или поне повече от обичайното и приглушената размяна на поздрави от първия половин час скоро бе последвана от изненадващо шумни разговори. Били почувства, че двамата с Елис са станали център на групичката роднини, които откровено и открито се радват да подновят познанството си с нея, като някои дори парадираха с никога несъществувала близост. Бе се подготвила за подмятания от рода на: „Всъщност що за име е Айкхорн, Били? Никога не съм го чувала.“, „Той откъде е, скъпа?“, „Как се е казвала майка му, преди да се омъжи?“ Но подмятания нямаше.

— Нищо не разбирам, Елис — каза тя, когато най-сетне се върнаха в хотела. — Кой знае защо смятах, че към мен ще бъдат просто любезни, а към теб — надменни. А чичовците ми те приеха, сякаш си се родил тук, лелите и братовчедите ми не ме оставиха нито за миг на мира. Дори баща ми, който от години не е разговарял с никого, освен с микробите, говори с теб с плам — друга дума не намирам. Никога не съм го виждала толкова разгорещен. Ако не бяха бостънци и не ги познавах тъй добре, бих казала, че са омаяни от парите ти.

Не, каза си Елис, не са омаяни от парите — освен ако тези пари не са отпуснати от Елис и Вилхелмина Уинтроп Айкхорн на техните болници, изследователски институти, университети и музеи. Беше извънредно доволен, че откакто се ожени за Били, без много шум бе подарил толкова щедри суми на най-различни бостънски филантропични институции, тъй като бе убеден, че рано или късно тя ще се върне в този град.

Грижовността към съпругата му бе пълна и обхващаше всеки детайл от живота им. Годините минаваха, тя живееше като във вълшебна приказка и все повече забравяше дори най-дребните проблеми на обикновеното съществувание; така свикна всяко нейно желание да бъде изпълнявано, че неусетно и за двама им се превърна в мил, но неотстъпчив деспот. Тъй като денонощно имаше на разположение лимузина с шофьор, много скоро вече не можеше да си представи, че някога е носела чадър. Да се измокрят краката й се превърна в нещо толкова недопустимо, като да не се сменя всеки ден спалното й бельо. За Били да не бъде пълна стаята й с цветя вече бе така непознато, както сама да напълни ваната си. Когато заминаваха за някоя от къщите си, вземаха със себе си готвача, личната камериерка на Били и икономката, за да подпомогнат постоянната прислуга, която живееше там целогодишно. Готвачът, който отлично познаваше вкусовете им, всеки ден носеше на Били менюто за одобрение, а камериерката й бе едновременно професионална масажистка и фризьорка. Били се разглези по начин, който само стотина жени на този свят биха могли да проумеят. Това специфично разглезване, колкото и добронамерено да се посреща, неусетно променя женския характер и поражда жажда за власт, която постепенно става така естествена, както жаждата за вода.

Четейки за семейство Айкхорн по списанията и вестниците, препълнени с клюки за живота им, никой не би могъл да схване, че макар да изглеждаха част от света на избраниците, Били и Елис всъщност страняха от него и никога не се причислиха към типичните му представители. Те бяха затворени в свой собствен свят, където близките контакти с другите са не само излишни, но и невъзможни. Като двойка те не се отъждествяваха с нито една групичка, компания, клика или среда. Джесика Торп Строс и съпругът й бяха единствените им приятели, въпреки че непрестанно посрещаха гости и посещаваха приеми. Наложеше ли им се да прекарат известно време със съдружниците на Елис и съпругите им, Били изведнъж се чувстваше в дисхармония със света. Какво търсеше на една маса с тези шейсетгодишни мъже и техните застаряващи съпруги, когато по съседните маси вечеряха млади хора, нейни връстници? Дали не я вземат за нечия дъщеря или внучка, доведена, защото няма среща тази вечер? Останеха ли с Елис сами, обаче, отново се чувстваха на една и съща неопределена възраст, двама самотници, слели душите и житейските си съдби. Когато стана на двайсет и седем години, Били в пристъп на необясним страх осъзна в деня на рождения му ден, че Елис има вече право на безплатно здравно обслужване.

В света на малобройната групичка нюйоркчани, парижани или лондончани, които се появяват по репортажите за модните ревюта, конните надбягвания в Аскот или премиерите на Бродуей, Били се чувстваше съвсем на място. Покрай изисканите дами на средна възраст имаше доста нейни връстнички. На едно определено социално ниво към наследничките се отнасят със същото внимание, както към зрелите жени — затова и принцеса Каролина от Монако или принцеса Ясмин Хан заеха полагащото им се място на светските събития още преди да са навършили двайсет. Там, сред цялата тази слава и богатство, Били Айкхорн и Елис Айкхорн бяха очарователна и загадъчна двойка, тъй като не позволяваха да им сложат етикет, да бъдат квалифицирани и в известна степен да се превърнат в притежание на хората, диктуващи теченията в този светски водовъртеж. Забавляваха се и се развличаха от зрелището, което се разиграваше пред очите им, но не го приемаха сериозно. Сякаш в деня, когато решиха да се оженят, бяха сключили негласно споразумение, че ще останат недокоснати от условностите на социалната амбиция и положение.

През декември 1970 година, когато той бе на шейсет и шест, а Били едва на двайсет и осем, Елис Айкхорн преживя първия си, сравнително лек инсулт. Десет дни възстановяването му сякаш бе съвсем предстоящо, но вторият, далеч по-сериозен удар премахна завинаги тези надежди.

— Мозъчната му дейност все още е активна, но не можем да определим в каква степен — каза Дан Дорман на Били. — Засегнат е левият дял. Това е особено неприятно, тъй като именно там се намира речевият център. Изгубил е способността да говори, както и да движи дясната си страна. — Погледна я — седеше сковано пред него, изящната й шия — открита и бяла — и му се стори, че със собствените си ръце забива нож в тая нежна плът. Но знаеше, че сега, докато все още не се е съвзела от шока, трябва да й каже цялата истина. — Ще може да ти дава знаци с лявата си ръка, Били, но не зная какво ще му струва това усилие. Засега ще го оставя на легло, но след няколко седмици, ако не настъпят нови усложнения, ще може да седи доста спокойно на инвалидна количка. Наех трима болногледачи, които ще се грижат за него денонощно. Те ще ти бъдат необходими и в бъдеще — до края на дните му. Вече започнахме терапевтични масажи, за да запазим подвижни мускулите на лявата му страна.

Били безмълвно кимна, додето непрестанно сгъваше някакво листче, което така и не се решаваше да остави.

— Били, най-много ме тревожи сега, че ако останете в Ню Йорк, Елис ще стане ужасно нервен, притеснен. Започне ли да се движи с инвалидна количка, ще трябва да заминете някъде, където да може да седи сред природата, да чувства досег с нея, да я наблюдава.

Били мислено си представи старците, които бе виждала по нюйоркските улици, бутани в количките си от болногледачите, крехките им колене, покрити с дебели одеяла, облечени в скъпи палта, с кашмирени шалове и безизразни очи.

— Къде ни съветваш да отидем?

— Сан Диего по всяка вероятност е градът с най-хубав климат в Съединените щати — отвърна Дан, — но ти ще се отегчиш там до смърт. Не бива да се самозаблуждаваш, че до края на живота си ще прекараш всяка минута край инвалидната количка на Елис. Това ще му е дори по-неприятно, отколкото на теб. Слушаш ли ме, Били? Би било ужасно жестоко, а той няма да е в състояние да ти го каже. Били кимна. Бе чула думите му, знаеше, че лекарят има право, но сега това нямаше значение.

— Разбирам, Дан.

— Според мен най-добре ще е да отидете в Лос Анджелис. Там имате доста познати. Но ще трябва да живеете над пояса на смога. За Елис смогът ще е пагубен, тъй като всъщност функционира само левият му бял дроб. Наемете къща високо в Бел Еър и аз ще идвам поне веднъж месечно. А и тамошните лекари са отлични. Ще ви препоръчам най-добрите. Разбира се, докато се настаните, ще бъда с вас.

Доктор Дорман не смееше да погледне Били, изправена и сдържана като кралица, безпомощна като дете. Би било далеч по-добре и за двамата, ако Елис бе умрял. Още като научи, че се е оженил, се боеше от нещо подобно. Предполагаше, че и Елис се е боял. Това обясняваше и трескавия им живот — който, както Дан Дорман знаеше, не бе в стила на стария му приятел — и нехарактерния начин, по който Елис се бе хвърлил в свят, до този момент пренебрегван, — сякаш искаше, докато може, да осигури на Били всичко най-добро.

— Сигурен ли си, че не можем да живеем в Силверадо, Дан? На Елис там би се понравило далеч повече от някое чуждо място.

— Не, не те съветвам. Разбира се, отидете там за гроздобера, но иначе почти през цялото време трябва да сте близо до голям медицински център.

— Още утре ще поръчам на Линди да купи къща. Сигурно ще успее да я приготви, докато Елис се съвземе достатъчно, за да пътува.

— Според мен ще можете да заминете някъде в средата на януари — каза Дорман и се изправи. Докато го изпращаше до вратата, Били долови болката в гласа му, нищо, че се опитваше да изложи съображенията си съвсем делово. Освен нея той бе единственият човек на света, който познаваше така добре Елис. Но тъй като бе лекар, от него се очакваше да сдържа чувствата си, да набляга единствено на фактите, да дава подкрепа, а не съчувствие. Осъзна, че трябва да му предложи някаква утеха, макар че едва ли това бе по силите й. Сложи ръце на раменете му, когато той облече палтото си, и го погледна с лека усмивка, първата, откакто Елис бе преживял втория си инсулт.

— Знаеш ли какво ще направя утре, Дан? Ще си купя нови дрехи. Изобщо нямам какво да облека в Калифорния.

Глава пета

Сред колекцията си от сантиментални сувенири Валънтайн обичаше най-много един. Не бе дори семейна фотография, а пожълтяла вестникарска снимка, една от стотиците, направени на 24 август 1944 година, в деня, когато съюзническите войски освободиха Париж. Показваше как засмени американци минават по Шан-з-Елизе с танковете си и махат на тълпата. Изпаднали почти в истерия французойки са се покачили на танковете с букети цветя и една през друга целуват ликуващите, така дълго очаквани победители. Между войниците — не на снимката, а кой знае къде сред това тържествено шествие, бе баща й, Кевин О’Нийл, а една от щастливите просълзени жени бе майка й, Елен Майо. В буйното опиянение на деня те бяха останали заедно достатъчно дълго, за да успее червенокосият танкист да остави името и адреса си на дребничката зеленоока парижанка. Неговата част била разквартирувана извън Венсан и прели да ги върнат обратно в Съединените щати в края на войната, той вече се сдобил със съпруга — французойка.

Скоро след завръщането си Кевин О’Нийл извикал Елен при себе си и двамата заживели заедно в евтин апартамент на Трето Авеню в Ню Йорк, където остроумният, невъздържан ирландец, израснал в бостънско сиропиталище, бързо напредвал в печатарския занаят. До раждането на Валънтайн през 1951 година майка й работела в „Хатик Карнеги“. Макар доста по-млада от вещите майсторки в тази прочута модна къща, парижката й подготовка била безупречна. След три години вече била кроячка, специализирала се по най-трудните за работа тъкани: шифон, коприна и копринено кадифе.

След раждането на Валънтайн, Елен О’Нийл бе се посветила на домакинството, отдавайки се почти изцяло на другия си голям талант, готвенето. Още преди дъщеричката й да порасне достатъчно, за да разбира дори една дума, на какъвто и да е език, тя й приказваше само на френски. В присъствието на Кевин се говореше английски — и каква весела, закачлива, мила суетня създаваха, припомняше си Валънтайн. Спомените й от онези ранни години не бяха твърде ясни, но чувстваше — и това чувство не я напусна до края на живота й — топлотата, веселието и оптимизма, с които се бе обградило малобройното семейство, сякаш живееха на мъничък, усамотен остров от щастие и уют. Сред музиката на онова време бяха песните от Франция: Шарл Трене, Жан Саблон, Морис Шьовалие, Жаклин Франсоа, Ив Монтан, Едит Пиаф. Носталгията, която понякога обземаше майка й, проличаваше единствено чрез тези плочи и от думите на една от любимите й песни: „В две неща съм се влюбвал, в страната си и в Париж“…

През лятото на 1957, когато Валънтайн бе на шест години и се готвеше да тръгва на училище, Кевин О’Нийл умря след кратко боледуване от вирусна пневмония. Само след седмица вдовицата му реши да се върне в Париж. Сега, когато бяха сами, Елен трябваше да изкарва прехраната им, а Валънтайн имаше нужда от роднини, които да я обичат. Големият род Майо живееше в покрайнините на Версай, а останеха ли в Ню Йорк, Елен и Валънтайн бяха обречени на самота.

За жена, която бе нещо повече от обикновена шивачка, да си намери работа в прочута модна къща бе или почти невъзможно, или съвсем лесноосъществимо поради провала на някой друг. В Париж в края на петдесетте години жените, които работеха в големите ателиета, бяха така предани на работата си, сякаш бяха дали обет за вярност. Главните кроячки по-специално, които ръководеха тези ателиета, обхващащи от трийсет до петдесет работнички, живееха единствено за славата на своята фирма. Понякога човек оставаше с чувството, че извън трескавата, но прикрита амбиция на съответната модна къща, те нямат свой живот; често остаряваха на това работно място, където способностите им се ценяха, а чудатостите им се превръщаха в традиция.

В ранната есен на 1957, във възможно най-лошия период от годината за търсене на работа — точно след представянето на есенната колекция, се случи невероятното: главната кроячка, опората на модната къща на Пиер Балмен, избяга. След като четири години отлагаше сватбата, оправдавайки се с пролетните или есенните ревюта, тя получи ултиматум от своя упорит, сладострастен ухажор, собственик на марсилски ресторант: трябваше да вземе решение, сега или никога. Кроячката наближаваше вече петдесетте и след поредна консултация с огледалото се съгласи, че той има право. И съвсем разумно се измъкна, без да предупреди никого. На другия ден, когато ужасното й престъпление бе разкрито, гневът на служителите на Балмен едва не взриви сградата на улица Франсоа Първи.

Същия ден Елен О’Нийл потърси работа при Балмен. В друг момент тя не би имала никакъв шанс да започне като нещо повече от първа или втора помощничка — с две думи майсторка-шивачка, но Балмен, засипан с поръчки за най-доходоносния сезон на годината, нямаше избор и я нае незабавно като кроячка. Още до вечерта му стана ясно какъв неочакван късмет го е сполетял. Слабичките ръце на Елен боравеха с коприната с вещината и търпението, които тази тъкан изисква. Бойното й кръщение бе, когато тя трябваше да направи проба на Марлен Дитрих — Дитрих, която по-добре, от когото и да е на този свят знаеше как трябва да се ушие една рокля и в същото време бе двойно по-взискателна от всяка друга клиентка. Работещите при Балмен въздъхнаха единогласно с облекчение, примесено с изумление, когато пробата свърши без нито дума. Щом Дитрих не казваше нищо, това означаваше, че работата е безупречна. Славата на мадам О’Нийл като кроячка-чудо бе утвърдена и мястото й осигурено.

Денят на крояча е дълъг. Във фирма като „Балмен“, която облича не само богатите светски дами, но и вечно заетите актриси, много от пробите се насрочват рано сутрин или късно следобед. Само една от клиентките да закъснее — а всеки ден имаше по някоя мудна дама, — сбитият работен график се превръщаше в бясна надпревара с часовника. Кроячките са на крака или на колене по цял ден с изключение само на обедната почивка и когато настъпи вечерта, често са на ръба на физическата и нервна криза. Преди ревюта обикновено работят до четири или пет сутринта, изпробвайки новите модели на манекени, които припадат от умора. През петдесетте и шейсетте години характерна за френската висша мода бе не безкрайната поредица от нови модели, които вестникарите така трескаво следят, а идеалната кройка на всяка рокля, костюм или палто. Независимо от творческото вдъхновение на своя моделиер, без добри кроячи всяка модна къща би банкрутирала само след година. (Днес, когато едва три хиляди жени по света се обличат в Париж, модните къщи разчитат на продажбите на конфекцията и парфюмите си; висшата мода е губещо начинание, но от него все лак светът става по-красив.)

След като започна работа при Балмен, Елен О’Нийл осъзна, че не може да живее сред роднините си във Версай. Като се прибавеше и дългото всекидневно пътуване до Париж и обратно в претъпканите влакове, не би могла да издържи в трудния си занаят. Намери в някаква стара сграда, закътана в лабиринта от улички недалеч от „Балмен“, малък апартамент, достатъчен за нея и дъщеря й и записа детето в едно съседно училище. В празнични дни гостуваха на този или онзи от братята и сестрите на Елен, които живееха в съседство и се надпреварваха да глезят овдовялата си сестра и нейното сираче.

Повечето френски ученици се прибират за обяд у дома. За Валънтайн модната къща „Балмен“ се превърна в дом. На шест години и половина тя вече бе свикнала да се промъква незабелязано през служебния вход, където портиерът я посрещаше със сериозно ръкостискане. Прокрадваше се безшумно нагоре по опустелите в обедната почивка коридори и отиваше при майка си, която я чакаше в ателието си — едно от седемте в „Балмен“. В покритата кошница на Елен винаги имаше нещо топло, хранително и вкусно. И други работнички си носеха обяд от дома и скоро Валънтайн бе осиновена от четиринайсет жени, повечето от които по цяла година не си разменяха нито дума, затова пък винаги намираха да кажат нещо мило на възпитаното момиченце на мадам Елен.

Валънтайн не искаше да се връща след училище в празния апартамент. Затова замъкваше тежката си чанта в ателието и се скриваше в едно ъгълче; понякога съсредоточено пишеше домашните си, понякога внимателно наблюдаваше деловата суетня. Внимаваше никому да не пречи и след няколко месеца всички така свикнаха със свитото в своето ъгълче дете, че яките, често твърде непочтителни към авторитети работнички, свободно разговаряха, напълно забравили за присъствието й. Така научаваше за невероятните сблъсъци на характери в кроячниците, за добрите и лошите страни на клиентки, които се казваха Бардо, Лорен или Уиндзорската херцогиня, за яростните битки между продавачките, които си оспорваха разпределението на билетите за поредното ревю и всеки нов клиент, за капризите и сцените на ревност в кабините, където се преобличаха манекените — красиви, нервни момичета със сценичен грим и имена като Браунен, Лина и Мари-Терез. Свършеше ли с домашните си, Валънтайн се интересуваше не толкова от клюките, колкото от упоритата работа, която наблюдаваше: как след седмици или поне сто и петдесет часа усилен труд и най-малко три проби, роклята, която бе видяла в началото като няколко нищо необещаващи парчета бяла коприна, се превръща в бален тоалет, предназначен за графиня Ларошфуко и оценен, дори по онова време, между две и три хиляди долара.

Излишно е да го казваме, но шефовете на „Балмен“ не подозираха, че в едно от ателиетата расте дете. На Пиер Балмен, колкото и да бе благ, и на неговата властна директорка, мадам Жанет Спание, която ръководеше фирмата от бюрото си на последния етаж, определено не би се понравило подобно отклонение от правилата. В редките случаи, когато чернокосата мадам Спание, избухлива, словоохотлива и абсолютно неудържима, нахлуваше в ателието, за да разреши назряващ скандал, Валънтайн се скриваше зад редицата готови бални рокли, поставени досами столчето й именно с тази цел.

Когато и последната проба на Елен най-сетне свършваше, а клиентката й се качваше на чакащата я лимузина, за да потъне в парижката нощ — по онова време двайсет до трийсет хиляди жени всеки сезон се тълпяха в Париж, за да попълнят гардероба си с най-новите модели на големите модни къщи — майка и дъщеря поемаха пеша към дома си и непретенциозната си вечеря. След това Валънтайн трябваше да довърши домашните си — и все пак рядко минаваше вечер, без да разпита Елен за видяното в „Балмен“. Подробностите на занаята я омагьосваха. Искаше да знае защо се слагат точно така всяко копче и всеки шев. Защо мосю Балмен винаги използва нечетен брой копчета? Защо мадам Дитрих шест пъти върна подплатата на една пола за поправка на подгъва? Та нали това е просто подплата, а не самата рокля? Защо ателиетата за мъжки костюми работят съвсем отделно от ателиетата за рокли? Защо в едно от тях се шият сака и поли, а в друго блузите и шаловете, които вървят с тях, след като ще се носят заедно? Каква е огромната, явно непреодолима разлика между умението да кроиш вълнени и копринени платове? Защо кроячите мъже винаги работят върху костюмите, а жените върху по-нежните тъкани?

На повечето въпроси Елен отговаряше с лекота, но имаше един, който най-много вълнуваше Валънтайн, а тя не можеше да задоволи любопитството й: „Как на мосю Балмен му хрумват идеите?“ Най-сетне каза на упоритото дете:

— Ако знаех отговора, миличкото ми, аз щях да бъда мосьо Балмен, или мамзел Шанел, или мадам Грес. — И двете избухнаха в смях при тези думи.

Но Валънтайн продължи да търси отговора. Веднъж, когато бе на тринайсет години, подреди собствените си хрумвания и го намери. Идеите просто идваха — това бе всичко. Представяш си нещо, опитваш се да го нарисуваш, ако не се получи, се чудиш защо, а после пак започваш да рисуваш — отново и отново.

И все пак това не бе достатъчно. Трябваше да знаеш дали скиците ти ще стоят добре на човешкото тяло. Валънтайн шиеше великолепно. Осем години се бе учила от майка си. Но това и умение щеше да й осигури в най-добрия случай работа като на майка й, а тя с всяка година ставаше все по-изтощителна. Или може би щеше да стане квартална шивачка, която краде идеите си от големите колекции и ги възпроизвежда, доколкото може, за дребнобуржоазните си клиентки. А такова бъдеще не бе достатъчно добро за Валънтайн.

Валънтайн не бе обикновено френско дете. Когато пристигна в Париж на шест години, тя бе шумно, червенокосо американче, готово за първи клас — но в Ню Йорк. А ето че изведнъж трябваше да се превърне във френска ученичка, едно от милионите преуморени, благовъзпитани, бледи мънички същества, от които се очаква да посветят цялото си детство на учението. Дори най-скромното селско училище във Франция дава на питомците си образование, на което много американски училища могат само да завиждат. Валънтайн преодоля този преходен период леко и на десет години вече изучаваше латински, бе направила първото си запознанство с Молиер и Корней, усъвършенстваше краснописа си и прекарваше дълги часове в ужасяващия лабиринт на френската граматика, която може да бъде овладяна само след години безкрайни повторения и анализи.

Вече бе изключително красиво момиче. Острите й, но изящни черти, издаващи бърз ум, бяха типично галски. Ала тенът, огненочервената й коса, блестящите, закачливи, светлозелени очи, трите лунички на носа бяха типично келтски. Дори в униформата на френска ученичка — тъмна престилка, винаги някак прекалено къса, носена върху блуза с къси или дълги ръкави в зависимост от сезона, — тя се открояваше от останалите. Може би причина бе начинът, по който прибираше отзад на тила си с ярки панделки късите си плитки, от които все пак къдриците й се изплъзваха. Или може би жизнеността й, която не можеше да бъде ограничена в строго определените рамки на ученическото послушание. Още от дете Валънтайн бе личност ни крайностите. Бе най-добрата в класа си по английски и рисуване. И най-слабата по математика, а колкото до поведението, най-добре да не го споменаваме.

Когато влезе в пубертета, Валънтайн бе единственото момиче в училището, което събираше плочите на „Бийч Бойс“ — останалите обожаваха Джони Холидей. Всеки съботен следобед всеотдайно посвещаваше на американското кино, като предпочиташе да гледа филмите сама, за да не й пречат. Мислеше на френски, но не допусна да забрави или дори да занемари английския си, както обикновено става с езика, който говорим свободно в детството си. Никога не забрави, че е половин американка, но не говореше за това дори с майка си. Двойното й гражданство бе като вълшебен талисман за Валънтайн. Твърде скъпоценен — и твърде загадъчен, — за да бъде излаган на показ.

Като наближи шестнайсет години, Валънтайн реши, че няма смисъл да продължава образованието си. На тази възраст можеше законно да напусне училище и да си намери работа. Каква бе ползата, че знае наизуст толкова много от литературата и поезията на Франция, да не говорим за математиката, за момиче, предопределено да стане моделиер? Защото такава щеше да е нейната професия, нищо че засега никой друг не го подозираше.

Дори в Париж да имаше училище за дизайн или технология на модата, както в Съединените щати, по онова време Валънтайн не би имала достатъчно средства, за да плати образованието си. Единствената възможност бе да постъпи някъде да почиракувал. От чираците, та дори и от прочутите кроячи на модните къщи не се иска да проявяват творчество — то е дело на главния моделиер, които е научил занаята си в някоя друга модна къща, често започвайки като копирач на кройки. Когато започнала с шапкарското ателие, подарено й от поредния любовник, дори Шанел не притежавала необходимите технически умения. Моделиерите като мосю Балмен или мадам Грес, които умеят и да кроят, и да шият, са рядкост.

И все пак малцина моделиери, ако изобщо има такива, са започвали от такава низша позиция като Валънтайн. През 1967 година тя бе midinette, една от робините в занаята. Получи тази работа отчасти благодарение на майка си, но оттук нататък трябваше да разчита единствено на себе си. Една midinette може да съсипе метър брокат — и с нея е свършено. Може да не успее да завърши подгъвите навреме — и с нея е свършено. В цената на всяка рокля от колекцията е включено всичко — до последния бод, до последния илик, всеки милиметър от поръбването, всяко копче, дори хартията, необходима за увиването й в голяма бяла кутия с фирмения знак на „Балмен“. Небрежната новачка може да стане причина модната къща да загуби печалбата си от коя да е рокля или костюм.

Цели пет години Валънтайн напредва упорито — от новачка стана втора, а после и първа помощничка и така твърде бързо осъществи онзи скок, за който обикновено са необходими двайсет години — ако изобщо бъде осъществен. Благодарение на усърдната подготовка, която бе получила вкъщи с шевната машина на майка си, от самото начало тя превъзхождаше останалите в умението си, затова вече бе готова да обхване й онези аспекти на бизнеса, които се извършват извън ателиетата. Още след първите две години започнаха често да я викат в пробните, където принцеси, филмови звезди и съпругите на най-богатите латиноамериканци прекарваха часове по бельо, понякога с облени в пот лица сред ухания; неподвижен въздух, някога със сълзи на гняв и разочарование заради начина, по който им стояха новите дрехи. Валънтайн се научи да налучква с точност до секундата мига, в който клиентката ще се опита да обвини модната къща за това, че дрехата не й стои така изящно, както на манекенката, десет сантиметра по-висока и с двайсет килограма по-слаба. Овладя и тактиката, необходима, за да се справи с тези нередки ситуации — тактика, изработена от невъзмутимите, лукави, безогледни продавачки едва след дългогодишен опит. От клиентките, на които се пробваха моделите, често изтерзани от принудата да стоят с часове абсолютно неподвижни в красивите си ръчно изработени обувки с високи токове, тя опозна могъществото на суетата и непоколебимото упорство да притежаваш желаната дреха, каквито и мъки да ти струва. Научи повече за жените, особено за богатите жени, от колкото би трябвало да знае едно момиче на нейната възраст.

Най-сетне Валънтайн бе допусната до репетициите на модните ревюта, уреждани само за служители на фирмата, където видя роклите, върху които сама бе работила, както и стотици други модели, облечени от грациозните изнервени манекенки. Присъства, когато Балмен и помощниците му се съвещаваха какви бижута, какви ръкавици, каква шапка и какви кожи са най-подходящи, за да достигне моделът съвършенство. Валънтайн бе родена с вкус. В школата на Балмен този вкус с всеки изминат ден се доразвиваше. Постепенно започна съвсем точно да отгатва още на репетициите кои рокли и костюми най-много, ще се търсят и кои модели така и няма да бъдат купени, дори когато се озоват на щандовете след края на ревюто. Тези рокли се разграбват единствено от жените, които като лешояди чакат своя ред и купуват рокли, носени всеки ден в продължение на четири или пет месеца от манекените — нищо, че те се потят като състезателни коне на финала, докато пресмятат наум дали са успели да заинтригуват клиентите с модела, който показват, и по този начин са спечелили малката комисионна.

Дори да можеше да си го позволи, Валънтайн никога не би се осмелила да си кули рокля от разпродажба. Сама, при това много изкусно, шиеше всичките си дрехи. На работа не можеше да се яви с нищо друго, освен с традиционната черна пола, пуловер и бяла блуза, но дори тези семпли одежди, предназначени да подчертават огромната обществена пропаст, която разделяше шивачките от клиентките, изглеждаха някак по-особено, когато тя ги обличаше — но не достатъчно, за да привличат вниманието. Бе подстригала непоносимо къдравата си коса съвсем късо и бе прибрала панделките в шкафа, така че сега имаше вид на трезвомислеща, усърдна работничка — стига да не вдигне човек поглед към лицето и да не се взре в очите й, — но съсредоточените върху собствената си външност клиентки на Балмен почти никога не правеха това.

Въпреки че бе с невъздържан нрав, Валънтайн никога не се дразнеше, че е принудена да се преструва така. Дори мадам Спание, която се обличаше винаги в модели на Балмен, носеше само строги костюми от черен или сив вълнен плат разкрасени единствено от неизменната тройна перлена огърлица. В ателиетата обаче плахо се шушукаше, че притежава великолепни вечерни тоалети, които облича, когато посещава със съпруга си всички големи премиери в Париж заедно с близките им приятели, звезди като Ноуъл Кауард, Лорънс Оливие, Дани Кей и дори внушаващата страх мадам Дитрих.

В неделя и по празници Валънтайн обаче можеше да се облича както пожелае, в собствените си модели. Още от четиринайсетгодишна възраст сама си беше манекен, а майка й помагаше при пробите. След като цял ден бе пробвала дрехи на непознати, Елен О’Нийл на драго сърце посвещаваше часове на тоалетите на изключителната си дъщеря. Разбира се, не казваше на Валънтайн, че е изключителна. Това си бе нейното лично майчино мнение, вероятно предубедено, а тя не искаше да бъде суетна — и все пак това стройно, пъргаво, будно момиче, наследило от баща си неочакваните, необясними ирландски изблици на гняв, а от майка си сръчните ръце и практичността, безспорно не бе обикновено — в това Елен О’Нийл ни най-малко не се съмняваше, нищо, че й бе дъщеря.

Още откакто сама беше започнала да изработва модели, Валънтайн съзнаваше, че дори да успее по някакъв начин да ги покаже на мосю Балмен, от това няма да има никаква полза. Дори той да оценеше таланта й, нейният стил не се вместваше в преобладаващия тон на фирмата, която правеше скъпи дрехи за скъпи жени. Валънтайн не създаваше тоалетите, си за мултимилионерски съпруги на средна възраст, които прекарват времето си по благотворителни балове или в ресторанта на „Риц“. Когато скицираше рокли, тя не мислеше за пищната Бегум Ага Хан, нито за твърде скованата в своята изисканост принцеса Грейс. Във въображението си тя работеше за съвсем друг род клиентки. Но кои бяха те, освен тя самата? Не се съмняваше нито за миг, че съществуват. Но къде? И как да ги намери? Нищо, успокояваше се тя с безкрайния си оптимизъм, който съжителстваше с безкрайно нетърпение, всичко неизбежно ще дойде с времето си. И засмяна прекосяваше улица Франсоа Перие до „Ла Бел Фефе“, кафенето, което бе едва ли не филиал на модната къща „Балмен“, да донесе поредната чаша силен чай за едрогърдестата английска графиня, която току-що бе оповестила, че след миг ще припадне, а нямаше никакви изгледи пробата на булчинската рокля на дъщеря й да приключи скоро.

Елен О’Нийл все повече отпадаше. Ръцете й бяха сръчни като преди, но тъй като се налагаше да пробва по-дълго, докато остане напълно доволна, клиентките се дразнеха. Бе научила Валънтайн да готви така вкусно, както сама умееше. Ала все по-често не успяваше да изяде докрай вечерята си. Понякога, мислейки, че никой не я чува, стенеше от болки. Когато Валънтайн най-сетне успя да я убеди да отиде на лекар — „Какво ли разбират?“ повтаряше Елен и пренебрежително гримасничеше, — стана ясно, че й остават още само няколко месеца живот. Елен почина на четирийсет и осем години от бързо разпространил се рак и бе оплакана от всичките си колежки от модната къща, които дойдоха до една на погребението й в старото гробище на Версай.

Седмица по-късно Валънтайн отиде в американското посолство на площад Конкорд с акта си за раждане, който майка й грижливо бе съхранявала заедно с брачното свидетелство и военната книжка на мъжа си. С никого не бе обсъждала решението си да поиска американски паспорт — нито с трезвите си практични роднини, нито с колежките си от „Балмен“. Останала сама, тя даде воля на инстинкта си и се подчини изцяло на властния подтик на интуицията си, която в миналото често я беше ръководила.

Все още не беше навършила двайсет и две, но имаше петгодишен опит при Балмен, от една година бе първа помощничка и бе убедена, дори без го обмисля специално, че остане ли в Париж, поне още пет години ще е на същата работа, а след това вероятно ще бъде повишена в кроячка. И пътят й щеше да свърши дотам. Освен ако, разбира се, не се омъжи и не напусне занаята. Но дори само мисълта да се превърне в домакиня, която се вълнува повече от цената на килограм месо, отколкото от интригите на светското общество, на които така коварно бе изложена в неестествената атмосфера на парижката висша мода, я възмущаваше. Още от малка се дразнеше от милите си, най-обикновени братовчедки, които се възхищаваха от дрехите й, но иначе почти не намираха общ език с нея. Пък и за последен път се бе влюбила на шестнайсет години — в младия свещеник на Версай, който отслужваше неделната служба, но дори и тази очарователна с недопустимостта си въображаема любов бе продължила само шест месеца. Не, не, мислеше си Валънтайн, оплаквайки майка си, в Париж повече няма място за нея. Ще събере имуществото си и ще го изпрати в Ню Йорк. След като съобщи на хазяите, че след месец напуска апартамента, и изтегли всичките спестявания — и своите, и на майка си от „Креди Лионе“, — реши да замине, за да потърси късмета си в Съединените щати. Нима това не бе напълно в реда на нещата?

 

 

През петнайсетгодишното й отсъствие Ню Йорк се бе променил, и то определено към по-лошо, реши Валънтайн, докато се разхождаше смутена по уличките около Трето Авеню, където бе играла като дете. Едва успяваше да си проправи път през тълпите, които доволно чакаха на опашките пред кината, сякаш не филмът, а умението, дори изкуството да чакаш на опашка, бе голямото събитие. Вече цяла седмица кръстосваше забравените улици и търсеше по-евтиничък апартамент, но появата на „Блумнигдейлс“ — това пищно цвете на американската култура — и все по-голямото изобилие на кино салони бяха направили квартала толкова моден, че наемите бяха абсурдно високи.

Благодарение на спестяванията си и на наследството Валънтайн разполагаше със солидна сума, от която да се издържа, докато си търси работа като моделиер. Знаеше, че ако се стигне до най-лошото, благодарение на уменията си веднага ще си намери работа като шивачка на Седмо Авеню, но нямаше никакво желание отново да се захваща за иглата, за да си изкара прехраната. Не за това бе напуснала единствените си близки на този свят, и което бе дори още по-тежко, любимите си майки-заместителки и лели от „Балмен“, които превърнаха последния й месец в модната къща в поредица от сълзливи сцени и дори объркаха, за ужас на мосю Балмен, графика на пробите. Стигнаха дотам — не една, а цели две баронеси Ротшилд бяха принудени да чакат, — че майсторката на ателието, където работеше Валънтайн, помоли мадам Спание лично да се намеси и да се опита да убеди момичето да не напуска Франция. Но госпожа директорката — образец на делова французойка, когато ставаше въпрос за бизнес, притежаваше много храбро и типично британско сърце. Французойка по майка, мадам Спание бе родена и израснала в Англия и макар да бе квинтесенция на парижанката, с осемдесет и пет процента от сърцето си клонеше към Англия, а останалите петнайсет бяха отдадени на Ню Йорк. Когато се вгледа в миловидното, живо лице на Валънтайн и разбра, че момичето говори съвършен английски, собствената й буйна кръв пламна при мисълта за приключенията и възможностите, които я очакват. Не можела да си представи нищо по-божествено, нищо по-привлекателно, нищо по-вълнуващо от това Валънтайн да се утвърди, но наистина да се утвърди в Ню Йорк, сподели тя пред онемялото от изненада момиче. Дори да не си помисля да прахоса живота си и някое шивашко ателие — самата тя, Джени Спание, бе започнала като обикновена продавачка в приземния етаж на „Фортнъм и Мейсън“ в Лондон и много скоро се бе превърнала в предпочитаната продавачка, която обслужваше Уелския принц, щом дойдеше да пазарува за Коледа. Разбира се, Валънтайн трябва да замине! А ако някога се върне, да се върне като клиентка — за нея ще направят специални отстъпки в цените!

Спомняйки си вдъхновяващия разговор с мадам Спание, Валънтайн се окуражи и реши да последва съвета на чиновника в евтиното хотелче, където бе отседнала, докато си намери апартамент. Из целия град, каза й той, има стари административни сгради, за които малко се говори, защото не е съвсем законно, но там могат да се намерят свободни мансарди. Постройките са твърде занемарени и вече не се използват за канцеларии, но ако не е прекалено придирчива, мансардите станат за живеене.

Валънтайн огледа и отхвърли четири мансарди, коя от коя по-запуснати и порутени. Петата, която й предложиха, бе на последния етаж в сграда от трийсетте години. Портиерът й каза, че в останалите три има обитатели — семейство, работещо нощна смяна, тих възрастен господин, който вече десет години пишел книга, и някакъв фотограф. Валънтайн огледа двете стаи и отбеляза, че няма дупки по пода; жилището — може би заради прозорците с изглед към Хъдзън и откриващия се силует на града — й напомни с нещо Париж. Валънтайн каза, че ще се нанесе. Цял живот ли ще страда от носталгия, запита се тя. В Париж всичките си джобни пари даваше за американски плочи и филми. Сега, в Ню Йорк, я бе очаровало жилище, което с вида и осветлението си напомняше Париж. Само след две седмици вече бе освободила багажа си й бе подредила апартамента съвсем като парижкия. Единственото, което й липсва, за да се почувства като у дома си, каза си тя, е пълният килер — и се втурна да пазарува, което свърши, както знаем, със спасяването на двете бутилки вино от Спайдър.

След като Елиът си тръгна, Валънтайн си помисли, че не само апетитът му се оказа достоен за огромните запаси пастет и сирене, които току-що бе купила, но е и приятен събеседник, стига тя да се освободи от притеснението, че остава насаме с мъж, при това американец. Откакто навърши шестнайсет години, братовчедите й все я запознаваха с евентуални гаджета, но нито едно от тях ни най-малко не отговаряше на смътната й представа за истински мъж. Бърчеше луничавото си носле, дори когато ставаше въпрос за особено подходящи партии, които благодарение на обезпечената си работа в „Рено“ или кой да е друг от заводите по периферията на Париж бяха успели да си купят своя собствена малка симка. На Валънтайн, твърде разумна за възрастта си, те се струваха или глупави пубертети, или преждевременни старци, досадни, педантични и толкова предсказуеми, че си ги представяше обградени от потомство дори още преди да са се оженили. Без сама тя да го съзнава, представата на Валънтайн за мъжете бе изградена от американските филми, които години наред бе гледала всяка събота. Ходила бе на „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ цели девет пъти, на „Булит“ шест пъти, на „Бони и Клайд“ — осем. За нея идеалният мъж бе смесица от Редфорд, Бийти, Нюман и Маккуин. Нищо чудно, че не го откриваше сред французите от дребната буржоазия.

В сравнение с почти всички свои американски връстнички Валънтайн бе сексуално твърде невежа. Наближаваше двайсет и две, а все още беше девствена. До шестнайсетгодишна възраст вечерите й бяха запълнени с учение. Сетне по девет часа всеки ден бе заета с работа, не по-лека от миньорския труд, а вечерите й отиваха в шиене и кроене. Малкото свободно време, което прекарваше сама в киното или сред роднините си във Версай, никога не водеше до приключения. При такива обстоятелства как да не си девствена, негодуваше мислено тя. Неохотно бе позволила на някои, но твърде малко, от безинтересните младежи, с които я запознаваха, да я целунат. По природа бе пряма и рязка и никога не бе изпитвала необходимостта — или както сама се убеждаваше — желанието да се научи да флиртува. Не бе от жените, у които това умение е вродено. Бе изгаряла от любов единствено към един свещеник, който дори не бе неин изповедник. Но това надали би могло да се нарече някакво преживяване, мислеше си тя мрачно. А всички смятаха, че французойките са толкова секси, толкова невъздържани, сякаш все още отговарят на стереотип от Първата световна война. „Невъздържани няма що!“, презрително си казваше тя и се залавяше с безценната си купчинка от последните броеве на ежедневника за дамско облекло „Уиминс Уеър“.

Както често се случва, Валънтайн, по природа склонна към крайности, съчетаваща, понякога със смайващи резултати, галската практичност с келтската буйност, се лъжеше в преценката си. Липсата на сексуален опит нямаше нищо общо с дълбоката й чувственост. Тя съществуваше, но бе обуздавана от огромните изисквания, налагани върху ума и енергията й от живота, който водеше в Париж. Неусетно обаче бе намерила израз в онази единствено лично нейна област от всекидневието — изработването на модели. Те се отличаваха с едно типично качество, което не може да бъде изразено с думи като шик, елегантност или, дори пищност и все пак е комбинация от всичко това. Шик е начинът, по който жената носи дрехите си, а не самите дрехи. Елегантността се отнася до линията и качеството на тоалета, до силуета на тялото под него, както и до вниманието, което жената отдава на съвършенството на всеки отделен детайл. Пищност предполага съчетание от изисканост, загадъчност, вълшебство — и кино. А въпросното трудно определимо качество е предизвикателно, закачливо, дръзко, съблазнително — и веднага предупреждава мъжката половина на света, че въпросната жена съвсем не е обикновена. Шикът и елегантността нямат нищо общо със сексапила, пищността предполага голяма доза сексапил, а то просто е равнозначно на сексапил. То е присъщо на Шер, но не и на Катрин Деньов, нищо, че е пищна. На Сюзан Блейкли, Бренда Вакаро, Сара Майлс и Барбара Страйзънд — но не и на Жаклин Бисет и Жаклин Онасис. Присъщо е още на Беки Шарп и Скарлет O’Xapa — характерно бе и за Валънтайн О’Нийл, както за личността й, така и за моделите й. Подобно качество се разпознава единствено по въздействието му върху околните и фактът, че Валънтайн не го подозираше, бе съвсем естествен, като се имаше предвид, че през целия си живот, и в училище, и на работа, винаги бе обградена от жени. Та нали то може да бъде уловено, единствено когато рефлектира у мъжете. Жените не му се възхищават, защото у тях не предизвиква никаква реакция.

Валънтайн започна да си купува „Уиминс Уеър“, веднага щом пристигна в Съединените щати. Този ежедневник на модната индустрия е абсолютно задължителен за всеки, който — било като творец, било като администратор — е свързан с това изключително важно начинание, продажбата на облекло. Независимо дали сте производител на копчета в Индиана, собственик на фабрика за маратонки в Япония, дизайнер на платове в Милано, закупчик в универсален магазин в Уискънсин, или изобщо сте, по какъвто и да е повод ангажиран в четвъртата най-голяма промишленост в Съединените щати, вие сте глупак, ако не четете „Уиминс Уеър“. Той е най-важният търговски ежедневник в света. Освен това в него се публикуват блестящи критически статии от областта на всички изкуства, задълбочени политически анализи, любопитни репортажи из света на киното и театъра и неизтощимо клюкарска светска хроника. Най-сетне там се поместват материали за дизайна, за моделиерите, за хората, които носят най-красивите дрехи и посещават най-отбраните събирания по цял свят. Всяка светска дама, принудена да избира между „Уиминс Уеър“ и всички модни списания и светски хроники, взети заедно, неизбежно ще избере ежедневника.

 

 

Валънтайн успя да си изгради отлична представа къде трябва да потърси работа, просто като поглъщаше информацията на „Уиминс Уеър“. И в понеделника след непредвидената си вечеря със Спайдър се зае с тази задача, грижливо облечена в най-сполучливите си и оригинални рокля и палто, съвършено гримирана, пъхнала под мишница папката си със скици. В съзнанието й нямаше и следа от съмнение точно каква иска да бъде: помощник-моделиер.

И най-посредственият моделиер трябва да има помощник, който да превръща скиците в осезаема реалност, да бъде посредник между него и ателиетата, да служи като спаринг-партньор, с когото да се обиграват новите идеи, понякога сам да предлага идеи. След смъртта на Ан Клайн нейната до този момент никому неизвестна помощничка Дона Каран се прочу само за двайсет и четири часа, като създаде съвършена колекция в стила на Клайн. Сега тя вече има собствени помощници и бизнесът й процъфтява.

От „Уиминс Уеър“ Валънтайн извади дълъг списък на моделиери, от чиято работа се възхищаваше, и издири адресите им в телефонния указател. Центърът на моделиерския бизнес в Съединените щати се намира именно в Ню Йорк в няколко високи сгради на Седмо Авеню. За Валънтайн бе достатъчно само да прочете във фоайетата имената на обитателите им, за да й секне дъхът, ако изобщо й бе останал дъх, след като се бе борила с тълпите на улицата и с тълпите във фоайетата, които при това бяха нищо в сравнение с тълпите в асансьорите. Сърцето на Седмо Авеню повтаря кошмарите на страдащите от клаустрофобия: все едно че всички улици в Хонконг са събрани в няколко безлични, лишени от очарование сгради.

В приемната на всяка модна къща има по една обиграна администраторка, която гледа на знаменития журналист от „Харпърс Базар“ със същото подозрение, с което стрелка равина, дошъл да събира помощи за храма си. Валънтайн обаче умееше да се справя с подозрителни жени — та нали в отношенията си с подчинените всяка продавачка във френска модна къща е все едно затворнически надзирател. Тя знаеше, че само откритата наглост би могла да й донесе някакъв успех.

— Аз съм Валънтайн О’Нийл — оповестяваше тя категорично със същата смесица от спокойна, премерена дързост и лека презрителна усмивка, която бе наблюдавала у действително богатите клиентки, когато пристигаха при Балмен. При това умишлено подчертаваше френския си акцент. — Бих искала да говоря с мосю Бил Блас.

— По какъв въпрос?

— Моля съобщете на мосю Блас, че Валънтайн О’Нийл, помощничката на мосю Пиер Балмен, би искала да разговаря с него.

— По какъв въпрос?

— Бизнес. Току-що пристигнах от Париж и нямам време за губене, така че, моля ви, уведомете мосю Блас.

Понякога усилията й оставаха напразни, понякога й казваха да се обади по-късно, но почти винаги в държането й имаше достатъчно властност, а в дрехите — достатъчно заслепяваща изисканост, достатъчно небрежна самоувереност в стойката й, за да не й откажат среща с моделиера, или най-често с помощника му. Думите й, че е работила при Балмен, обикновено не се поставяха под съмнение. Въпреки младостта си тя така добре играеше ролята си, че обикновено й даваха шанс да покаже скиците си. Моделиерите на Седмо Авеню не пренебрегват възможността да открият нови дарования. Някога самите те са били обещаващи новаци с модели в папки и отлично знаят, че във всяка папка може да се намери нещо добро.

Но 1972 не беше подходяща година да си търсиш работа на Седмо Авеню с папка оригинални модели, които твърде много са различаваха от общоприетите. Модната индустрия едва се бе съвзела от кървавата баня, предизвикана от модата на полите до средата на прасеца, и продажбите бяха спаднали до минимум, тъй като американките отказваха да купуват нови дрехи и предизвикателно се вкопчваха в старите си панталони за следващите няколко години. Всъщност никой не знаеше накъде да се насочи, но новите и свежи идеи изглеждаха определено не на място.

— За три седмици бях отхвърлена от трийсет и девет моделиери, Елиът. Кажеш ли ми да не се обезсърчавам, ще те цапна с това умряло пиле по главата.

Спайдър вече редовно придружаваше Валънтайн, когато в събота сутрин тя тръгваше да пазарува из италианските магазинчета по Девето Авеню. Оправданието му бе, че не може да допусне тя да мъкне камарите продукти, които купуваше, но не по-малко го вълнуваше и въпросът какво смята Валънтайн да готви, за да знае пък той на какво да разчита. Манекенката, с която по това време имаше връзка, държеше в хладилника си единствено козметичен крем. Когато не я водеше на вечеря, тропаше колкото може по-шумно по стълбите към стаята си. Валънтайн винаги се оплакваше, че не било приятно да готвиш само за един човек, и затова го изчакваше да пусне плочата на Ела и Луис с „Мъглив ден в Лондон“, след което пъхваше под вратата му бележчица, на която пишеше: pot-au-feu или choncroute по елзаски. Елиът бе единственият човек, когото познаваше в Ню Йорк, а не виждаше причина да вечеря сама. Разрешението на проблема бе съвсем логично.

— Изобщо не става дума за обезсърчаване — отвърна й той. — Според мен ти просто си поела погрешен път. Искаш да те вземат на работа на базата на модели, от които на тях свят им се завива. Мен ако питаш, скиците ти са невероятно интересни, но аз не си изкарвам хляба, като правя дрехи и изобщо не ме интересува какво жените ще пожелаят да си купят. Ти изпреварваш момента, не си попаднала на мястото си, но си прекадено твърдоглава, за да го признаеш. Не можеш насила да втълпиш някому идеите си, колкото и да са блестящи.

— И как предлагаш да постъпя? — Тя се втренчи ядосано в него, сякаш щеше да го убие с поглед. — Ако аз не си намеря скоро работа, ти ще умреш от глад!

— Това се казва удар под кръста! Подла французойка! Колко пъти съм те молил да ми позволиш да платя всичко това! — възкликна той и я прегърна, без да се поддава на гнева й.

— Днес, Елиът, ще платиш за всичко. А списъкът ми е дълъг.

— Най-сетне отстъпи, нали? Отлично. А след като ти е дошъл умът в главата, какво ще кажеш за още една мъничка отстъпка?

— Първо ми кажи каква е — нямам ти вяра, Елиът.

— Измисли нови модели. Цяла папка. Забрави всичките си глупави идеи как трябва да се обличат създанията в най-прекрасния от всички възможни светове, поразходи се из града няколко дни и погледай какво всъщност носят жените, не най-богатите, не бедните, а онези по средата, над осемнайсет и под шейсет години.

Валънтайн захвърли три домата обратно в коша, с което безжалостно ги смачка, и ужасена вдигна очи към Спайдър.

— Съветваш ме да копирам! Искаш да кажеш да построя моделите си върху онова, което жените така или иначе вече са сложили на гърба си? Каква отвратителна, пошла идея… Това е долно, Елиът, казвам ти, това е…

— Ама ти наистина си глупачка. Няма ли най-сетне да пораснеш? — Спайдър обичаше разгневените жени. Поне една от сестрите му винаги се гневеше за нещо. — А сега ме чуй. Просто си затвори устата и ме изслушай. Виж какво носят жените, а след това измисли модели, които са по-добри, но не толкова различни, та да трябва изцяло да променят вкусовете си. Хората не обичат да се променят — всъщност това напрано им е омразно, — но цялата идиотска модна индустрия е създадена така, че да ги кара да се променят, защото не се ли променят, няма да имат нужда от нови дрехи. Но това трябва да се постигне постепенно, за да не се притесняват дали новото не е твърде чудато, смешно или пък къде ще го облекат — или с какво — или пък дали, ако го сложат, няма твърде много да бият на очи сред останалите. Трябва постепенно да ги спечелиш — пророците никой не ги обича.

Валънтайн навъсено мълчеше. Разкъсваше се между цялостното си възприятие за модата като индивидуален израз на творческия дух и мигновеното си прозрение за правотата в думите на кучия син Елиът. От реакциите на всички моделиери, с които бе разговаряла, се бе убедила, че няма да си намери работа със скиците, които показваше. Дори най-добронамерените, най-искрено възхитените и окуражително-настроените й бяха казали, че хрумванията й са твърде необикновени, твърде неприложими. Но как не й се искаше да отстъпи! Как не й се искаше да осакати принципите си, за да ги приспособи към житейската реалност! Раздирана от гняв, цели пет минути съсредоточено търси най-хубавата маруля. Тъй като четеше чувствата й по лицето, Спайдър изпита съчувствие, но бе твърдо решен да отстоява докрай своето.

— Буржоа, консервативен никаквец! — нахвърли се тя върху него. Той се засмя. Това означаваше, че я е убедил. — Защо си мислиш, че така добре познаваш жените, Елиът? Я се погледни! Обличащ се като просяк, а си въобразяваш, че знаеш какво става в главата на всяка жена, мърльо по кецове! — Самоувереността му я влудяваше, още повече че съзнаваше правотата му и не можеше да си прости, дето сама не е прозряла истината.

— Скромността не ми позволява… — подхвана Спайдър, но тя грабна един едър грозд и заплашително пристъпи към него. Той пусна тежката пазарска чанта на земята и като я прегърна, с лекота я вдигна на такава височина, че да се гледат право в очите.

— Зная, че искаш да ми се отблагодариш, ала не мога да приема този грозд, Валънтайн. Но ако искаш, можеш да ме целунеш. — Не трепна пред изумения й поглед и точно тогава му хрумна, че очите й са с цвета на млади листенца.

— Не ме ли пуснеш веднага на земята, ще те ритна между краката, Елиът!

— На французойките определено им липсва поетичност — въздъхна той, но я пусна. Чудеше се дали да я целуне. Ужасно му се искаше да го стори, а за такива неща Спайдър обикновено не се колебаеше. Приискаше ли му се да целуне някоя жена, целуваше я. Но Валънтайн бе такъв костелив орех, такова странно горделиво създание, а без съмнение сега се чувстваше и унизена. Би могла да приеме целувката като израз на снизхождение. Затова внимателно я пусна на земята и измъкна грозда от ръката й. Пък и, подсети се, тя бе негова съседка и приятелка, а той държеше да запази тези отношения помежду им. Не искаше да спи с Валънтайн, защото станеше ли това, рано или късно историята щеше да свърши. Дори да останеха приятели, както често се случваше с любовниците му, нямаше да е същото.

— Прощавам ти пълното отсъствие на романтичност, само защото умееш да готвиш така вкусно — каза той. — Какво ще има днес за вечеря?

— Ясен си ми, Елиът. Мъж като теб не може дори да ме обиди, защото не мисли за нищо друго, освен за ядене. Затова за вечеря ще има желирана телешка глава. — И впери поглед в италианския магазин, на чиято витрина зловещо висяха одрани зайци и телешки глави.

— О, Валънтайн! Не е честно!

— Ще ти хареса. Време е да се отърсиш от провинциалното си американско тесногръдие. Трябва да разшириш кръгозора си, Елиът.

— Валънтайн! — Той сграбчи ръката й и я накара да спре. — Не понасям изнудването. Какво ще има за вечеря?

Сепната, тя спря и се вторачи в тротоара, осеян с обелки от портокали, смачкани червени чушки и хартийки. Какъв типичен американец бе всъщност! И все пак, кой знае защо, тя изпита, прилив на гореща благодарност към този едър варварин.

— Извинявай, ако съм те обидила, Елиът. Не знаех, че си толкова гладен. Щом като не възприемаш телешката глава, ще приготвим обикновени пържоли по нормандски с калвадос и сос от сметана, подправен с лук и ябълки — не е прекалено екзотично за вкуса ти, нали? — Знаеше, че от всичките й специалитети това бе любимото му ядене.

— Приемам извиненията ти — достолепно отвърна Спайдър. И леко я щипна по бузата, просто за да не се самозабравя.

 

 

През следващите две седмици тя кръстосва града от Гринич Вилидж на север чак до музея Гугенхайм. Обикаляше универсалните магазини, пазарите, фоайетата на големите административни сгради и, разбира се, улиците, особено Медисън Авеню, Пето Авеню, Трето Авеню и 57-ма и 79-та улица в Ист Сайд. Пет пъти Спайдър я води на вечеря в не много скъпи, но много посещавани ресторанти и барове. Тя не носеше скицника със себе си, разчиташе на очите и паметта си. Искаше изцяло да се потопи в потока от нови впечатления. После прекара цяла седмица затворена в апартамента си, сама с ужасното си главоболие, с претръпнали от умора крака и гъмжащ от идеи ум. Работи почти непрекъснато и накрая се появи с пълна папка. Спайдър нетърпеливо разгърна скиците.

— Просвета Богородице!

— Не знаех, че си вярващ.

— Не съм, просто съм смаян. Този израз използвам при изключителни събития, като, да речем, когато Овните печелят в първото продължение.

— Това пък какво означава?

— Ще ти обясня някой ден, когато имам шест или седем свободни часа. А сега е време да се поразмърдаш, госпожице. Моделите ти са толкова добри, че просто нямам думи.

 

 

На другия ден Валънтайн отново влезе в ролята си на бивша, сътрудничка на мосю Балмен и се запъти към помощниците на онези моделиери, с които до този момент не бе разговаряла. Първите двама я помолиха да им остави скиците си, за да ги прегледат и може би, кой знае, да й намерят някаква работа. Но тя не беше толкова наивна. В къщата на Балмен имаше дълъг списък от хора, включително няколко американски дизайнери, на които не им беше разрешено да припарят до вратата, защото с фотографската си памет можеха да запомнят само от едно показване цяла колекция и след това подробно да я възпроизведат още преди в Париж да е изпълнена и първата поръчка. Пък и се досети, че помощниците, с които разговаря, биха могли просто да откраднат идеите й, а после дори да не споменат името й пред шефовете си.

Третата фирма, в която опита късмета си, бе съвсем нова и се казваше „Уилтън Асошиейтс“. Моделиерът бе извън града, но като по чудо администраторката бе млада и нова в работата. Покани Валънтайн да почака, за да разговаря със самия мистър Уилтън.

— Не е дизайнер, милинка, но тук той командва — с него трябва да се срещнеш, каквото и да искаш.

Алан Уилтън бе внушителен мъж. Имаше фигурата на Кари Грант, но външността му трудно можеше да бъде определена. По Средиземноморието би могъл да мине за богат кореняк, влюбен в пътешествията. В Гърция биха го смятали за корабен магнат, макар от втора ръка, в Италия за заможен флорентинец, в Израел за евреин, но в никакъв случай сабра. В Англия обаче мигновено би бил определен като чужденец. А в Ню Йорк бе същинско превъплъщение на духа на града. Имаше тъмнокафяви очи, непроницаеми като на дива котка, мургава кожа и грижливо поддържана права черна коса. Изглеждаше около трийсет и пет годишен, а всъщност бе осем години по-възрастен, маниерите му бяха безупречни. Дълбокият глас с нищо не издаваше нито родното му място, нито социалния произход.

Дърпайки замислено от лулата си, той внимателно прегледа скиците на Валънтайн, като от време на време клатеше глава.

— Защо напуснахте Балмен, госпожице О’Нийл? — Бе първият, който си направи труда да й зададе този въпрос. Валънтайн усети как пребледнява — винаги пребледняваше, когато би трябвало да се изчерви.

— Там нямах бъдеще.

— Разбирам. На колко години сте?

— На двайсет и шест — излъга тя.

— На двайсет и шест и вече помощничка на Балмен. Хмм. Бих казал, че това със завидно положение на вашата възраст. — От начина, по който прехапа долната си устна, тя разбра, че мигом е прозрял измамата.

— Не е важно защо съм напуснала Балмен, а дали ви харесват моделите ми, господин Уилтън — отвърна Валънтайн, призовавайки на помощ цялата си ирландска дързост и най-превзетия си френски акцент.

— Изумителни са. Идеални за днешния обезумял пазар. Точно от каквото имам нужда, за да накарам жените отново да започнат да купуват. Проблемът е, че аз вече имам, а той си има помощник, с когото работи от години.

— Колко… неприятно.

— Но не за вас. Помощникът на Серджо ще трябва да ни напусне. Не съм в бизнеса, за да ощастливявам хората, госпожице О’Нийл. Тук аз не само държа парите — тук аз вземам всички решения. Кога можете да започнете работа?

— Утре?

— Не става. Трябва да направя малки размествания. Какво ще кажете за понеделник? Умеете ли да шиете?

— Естествено.

— Да кроите?

— Разбира се.

— Да изработвате образци?

— Очевидно.

— Да правите проби? — Безспорно.

— Да правите модели?

— Това е абсолютно необходимо.

— Да надзиравате ателие?

— Ако ми се наложи.

— Ако можете да правите всички тези неща, заслужавате много повече от сто и петдесет долара, които възнамерявам да ви плащам.

— Отлично го зная, мистър Уилтън. Но аз не съм нито кроячка, нито шивачка. Аз съм моделиер.

— Разбирам. — Изгледа я изпитателно, повдигнал съучастнически и развеселено дебелите си вежди. Техническият й опит бе твърде богат, за да е имала време да помага на Балмен, пък и неговите помощници тъй или иначе винаги са били мъже, а не девойки.

Валънтайн събра скиците си колкото може по-бързо, опитвайки се да запази самообладание.

— Ще бъда тук в понеделник — каза тя и излезе от кабинета на Уилтън с деловия вид на човек, свикнал да го наемат на работа. Докато разтреперана от благодарност чакаше асансьора обаче се молеше господин Уилтън да не я настигне и да не започне отново да й задава въпроси.

Нищо от житейския й опит не би могло да подготви Валънтайн за Серджо, моделиера на „Уилтън Асошиейтс“. Познанията й за света на хомосексуалистите се изчерпваха главно с наученото през последните няколко седмици, докато обикаляше големите фирми. Всъщност единственото, което знаеше за дизайнерите-педерасти бе, че са ненадминати в пренебрежението, с което я отхвърляха. При Балмен цареше атмосфера на напрегната, едва прикрита женственост. Кроячите и майсторите на средна възраст там бяха безлични като опитомени сиви мечета. Собственият й семеен живот не предполагаше никакъв досег със света на хомосексуалистите в Париж, макар тя, разбира се, да знаеше за неговото съществуване.

Серджо бе млад, с изящно изваяна шия и брадичка. Устните му бяха нацупени и дръзки, лицето — класически сладострастно, а косата му доста дълга, лъскава, кафява. Облеклото му бе образец на италианската мода: копринената риза бе разкопчана до пъпа и откриваше почти изцяло гладките му гърди с приятен загар, а тънката талия бе обхваната от тежък колан със златна катарама. На испанска арена за борба с бикове панталоните му вероятно не биха изглеждали препалено тесни, но на Седмо Авеню те бяха безспорно предизвикателни.

В понеделник сутринта Серджо бе същинска капризна принцеса, изпаднала в царствен гняв. Спешно бе призован обратно след препалено кратка ваканция, за да установи, че безропотният му и неуморен помощник е заменен чрез мръсничък номер, който Алан му бе изиграл в негово отсъствие. Човек никому не можеше да вярва в този бизнес! Френска мацка. И това ако не бе подлост!

— Престани да хленчиш, Серджо. Момичето има талант и ще ти върши добра работа. А ако смяташ да ми тропаш с краче и да разиграваш сцени, върви другаде. — Алан Уилтън изгледа Серджо със зле прикрито презрение.

— Ще съжаляваш за това, Алан.

— Не смей да ме заплашваш. Знаеш кой тук е господарят, нали? Нали? Така че размърдай си това мъничко сладко задниче и се залавяй за работа. А ако възнамеряваш да правиш мръсотии на Валънтайн, откажи се навреме.

Серджо излезе от кабинета малко умилостивен от думите на Алан. В определени ситуации обичаше да… да му казват какво да прави. А Алан бе такъв властен кучи син. Но, дяволите да го вземат, сега да се залавя за работа… Не, поне не веднага, не когато усети члена си така възбуден, че трябваше да предприеме нещо или щеше се изпразни в панталоните си. По пожарното стълбище Серджо се спусна два етажа по-долу до мъжката тоалетна, прочута заедно с още няколко други по цялото Седмо Авеню. Огледа се бързо, за да се увери, че коридорът е пуст и се шмугна вътре. Там вече имаше десетина мъже, някои тихичко разговаряха, други нервно крачеха напред-назад, трети просто си стояха и пушеха, озъртайки се. Серджо разпозна виден закупчик на мъжко облекло, порторикански борсов агент, заместник-директора на голям универсален магазин, русокос манекен и млад работник от компания за готово облекло. Не поздрави никого и никой не го поздрави. Сърцето му лудо биеше, докато тършуваше в джоба си за цигара и същевременно опъваше тънката материя на тесните си панталони така, че ясно да се открои набъбналият му член. Един от мъжете — непознат, облечен строго като банкер, веднага се приближи със запалка в протегнатата си ръка.

— Харесва ли ти? — попита той Серджо.

— Право в задника.

— Избрал си ужасно място за това.

— Е, да… Ама човек не може всичко да има. Какво ще кажеш да го посмучеш?

— И как ще стане? — устните на непознатия бяха полуотворени от сладостно нетърпение.

— Влез в онази кабинка, третата от края — подходяща е.

Непознатият в кабината едва бе започнал истински да се възбужда, когато усети как устата му се изпълва със сперма. Трескаво я запреглъща, опитвайки се да задържи пулсиращия пенис възможно най-дълго в устата си. Щом свърши обаче, Серджо безцеремонно се отдръпна от дупката, затвори ципа си с отдавна обиграно движение и се шмугна навън през вратата. Проклинайки едва чуто, непознатият внимателно напъха изпънатия си пенис обратно в панталоните си и излезе от кабинката. Отново щеше да опита късмета си и този път нямаше да се примири с такава половинчата работа, още повече че бе дошъл чак от Дариън.

 

 

Валънтайн би искала да не се пречка много-много в краката на Серджо. Не че се държеше грубо с нея — тогава би могла да реагира, — но неприкритото му, пълно пренебрежение сякаш изпълваше и наелектризираше пространството наоколо. Поради работата си те обаче бяха непрестанно заедно, често принудени да се надвесват над едно и също парче плат или хартия, постоянно длъжни да се съветват по този или онзи въпрос. Серджо имаше вкус, признаваше го, особено що се отнася до специалитета на фирмата — спортни дамски костюми от изящна вълна или кашмир, кожа, лен и естествена коприна. Фирмата бе създадена само преди шест месеца, но Алан Уилтън, по-рано съдружник в огромна компания, бе вложил в нея солидни капитали. От клюките Валънтайн постепенно научи, че Уилтън продал акциите си в предишната компания, когато се развел с жена си, дъщерята на основателя й. За миналото му никой не знаеше подробности, защото също като Валънтайн всички съвсем скоро бяха постъпили на работа. Серджо бе единственото изключение. И по-рано бе работил за Уилтън и бе останал с него след напускането на компанията.

Серджо бе изцяло погълнат от подготовката на лятната колекция на „Уилтън Асошиейтс“, но не дотолкова, та да не намери време да включи в собствените си скици много идеи на Валънтайн. Често ги прекопирваше, без дори да си направи труда да ги попромени.

Един следобед, около два месеца след като я бе назначил, Алан Уилтън покани Валънтайн в кабинета си.

— Не си ме питала, Валънтайн, но искам да ти кажа, че според мен ти прибави нещо много съществено към нашата колекция.

— О, благодаря ви! Серджо ли…

— Серджо не обича да си поделя славата. Нищо не е споменавал. Но аз просто имам отлична памет. — Очите му на дива котка бяха вперени в нейните. — Имаш ли нещо против да вечеряме заедно в петък? Много бих искал… ако, разбира се, не заминаваш за уикенда.

Валънтайн усети как от изумление й се изправят косите. При всяко от честите си посещения в ателието Алан Уилтън винаги се отнасяше към нея с дружелюбна сдържаност. Той я притесняваше, макар че никому не би го признала, дори на Елиът.

— Не! Искам да кажа… никъде няма да ходя през уикенда… и с удоволствие приемам поканата. — Бе съвсем объркана.

— Чудесно! Тогава да дойда да те взема от дома ти?

Валънтайн си представи как този великолепно облечен мъж се катери шест етажа нагоре към мансардата й на светлината на четирийсетватовата крушка и побърза да възрази:

— Може би не е съвсем уместно. — Глупачка, смъмри се наум, в това няма никаква логика! — Искам да кажа… движението е толкова натоварено… в петък вечер. Не е ли по-добре да се срещнем някъде? — Какво движение, запита се тя отчаяна. Та нали в петък вечер всички напускат града с колите си!

— Както предпочиташ. Ела у дома преди това да пийнем по чашка, а после ще отидем в „Лютес“. Ще ми кажеш как ти се струва в сравнение с парижкия „За Тур Д’Аржан“. — Погледна бялата й работна престилка. — Така ще можеш да облечеш една от роклите си от „Балмен“. И ще си побъбрим за добрия стар Пиер. Поне от три години не съм го виждал.

— Струва ми се, Серджо ме вика — прибързано го прекъсна тя.

— О, в това няма никакво съмнение. Да кажем в осем часа? Живея в Ист Сайд, ето адреса ми. Къщата е старовремска. Просто позвъни на външната врата и ще ти отворя. Първата врата направо.

— Добре. Е… тогава до петък… — Припряно излезе от кабинета му и изведнъж осъзна, че по всяка вероятност до петък ще срещне Уилтън поне още десетина пъти.

Валънтайн пристигна пред вратата на Алан Уилтън облечена в къса, изящна черна копринена рокля с подходящо отворено сако, украсено с черни сатенени панделки, които сама бе измислила и измайсторила, а Балмен с гордост би предпочел да обяви за свои. Очакваше домът му да е в стила на работното му място, което включваше всички клишета на директорския кабинет: сиви релефни стени, килим с черни и бели геометрични фигури, мебел и от полирана стомана и стъкло — подчертано мъжки и делови като стопанина си.

Когато отвори вратата, Уилтън я поведе към апартамент, който в смайващо изобилие съчетаваше въображението с изящните изкуства. Скъпите мебели в стил ар деко стъпвала върху пищни персийски килими, от двете страни на великолепен гол торс на Александър Велики стояха китайски столове от XVIII век, виещи се камбоджански дракони пазеха строг египетски саркофаг. Цветовете бяха наситени и тъмни — виненочервено, бронз, лъскав черен лак и керамика. Огледалата, които бяха навсякъде, си оспорваха пространството с книги, антични китайски стенни украшения, фотографии в рамки и малки кубически картини, две творби на Брак, една на Пикасо, няколко от Леже. Диваните бяха покрити с истински кожи, тук-там бяха нахвърляни възглавници в сребърно и златно ламе. Всяка маса бе отрупана с вази и малки скулптури, стъкло от Лалик и Гале, китайска керамика, асирийски каменни фигури, огъващи се метални риби. Стига да имаше време да го огледа и анализира, помисли си Валънтайн, от този толкова непривичен апартамент би могла да опознае човека, който го е създал — но същевременно изненадващите контрасти и двусмислени противопоставяния бяха толкова много, че той съвсем спокойно би могъл да е замислен като камуфлаж.

Валънтайн не намираше думи. Домът бе завършено произведение на изкуството, но тя не изпитваше нищо друго, освен изумление. Уилтън я наблюдаваше и се наслаждаваше на реакцията й.

— До колкото разбирам — каза тя най-сетне, — не сте поддръжник на идеята, че „по-малкото означава повече“.

За пръв път, откакто го познаваше, на лицето му се изписа открита усмивка.

— Винаги съм смятал, че по този въпрос старият Корбюзие е твърде догматичен — отвърна той и с нескрита гордост от съкровищата си я поведе из двата етажа и малката вътрешна градина. Още в мига, когато й отвори вратата, Валънтайн престана да се страхува от него. В дома си изглеждаше съвсем различен. Нито веднъж не отвори дума за „добрия стар Пиер“ и тя, кой знае защо, бе убедена, че вече няма да я подкача.

Когато Уилтън й спомена, че ще вечерят в „Лютес“, Валънтайн се смути. Макар да бе прекарала само три или четири месеца в Ню Йорк, тя знаеше, че това е най-скъпият ресторант в града, ненадминат по кулинарните си стандарти. Очакваше онази пищност, за която бе чела във френските списания, когато възхваляваха „Максим“ или „Ласер“. Вместо това се озова в тясно, уютно помещение с мъничък бар. Изкачиха се по стръмна, открита, виеща се метална стълба в малка зала в бежово и розово, осветена само от свещи, с изглед към градина, осеяна с рози и още маси. Нямаше ни намек за тържественост, и въпреки това ресторантът излъчваше лукс и богатство, защото бяха използвани само най-изискани материали: тежки, розови ленени покривки и салфетки, свежи рози във вазите, скъп кристал и сребърни прибори. Дори келнерите в дългите си бели смокинги бяха покровителствени и предразполагащи, без следа от скованата помпозност, от която Валънтайн така се опасяваше. Докато пиеха аперитива си с лед в нежни, кръгли чаши с дълги, тънки стебла, Валънтайн се зае да изучава менюто, в което за нейна изненада нямаше никакви цени. Едва по-късно установи, че цените са отбелязани само в менюто за домакина — деликатен начин да бъде освободен гостът му от всякакво притеснение за стойността на избраните ястия. Нека домакинът потръпва — или ако ще потръпва, по-добре да не влиза тук.

Макар непривичното й чувство на боязън да се бе разсеяло в апартамента на Уилтън, където вещите му осигуряваха безопасна тема за разговор, сега, като приключиха с поръчката, тя започна да се притеснява какво за бога ще говорят по време на вечерята. Сякаш усетил неловкостта отново да я завладява, Уилтън започна да й разказва историята на ресторанта. Идвал тук от откриването му.

— Още от самото начало се надявах, че ще успее да се наложи — сподели той, — но се убедих напълно в деня, когато чух как собственикът Андре Сюрмен отказа да сервира на един редовен клиент чай с лед, макар онзи да се закле, ако не го получи, кракът му вече да не стъпи в ресторанта.

— Не разбирам — обади се плахо Валънтайн.

— Знаех, че печалбите все още не са големи, а ето че Андре бе толкова твърдо решен да отстоява стандартите на френската кухня, та предпочете да изгуби добър клиент, вместо да извърши едно, според него, истинско светотатство. При такава смелост — човек трябва да е малко луд, нали? — нямаше начин да се провали. А онзи наистина не стъпи повече в ресторанта.

Валънтайн почувства как самоувереността й се възвръща. Тук тя също никому не би позволила да пие чай с лед не и с печената гъска с праскови, каквато в момента ядеше.

 

 

Алан Уилтън усети как дълбоко в него се пробужда от години неизпитано чувство. Какво очарователно дете! Както и предполагаше. Толкова млада и невинна, въпреки превземките си, толкова изненадващо непокварена, въпреки красотата си. Колко приятно, колко трогателно бе да й покаже някои страни от живота. И как умееше да подчертава достойнствата си — стройна като момче, с малки стегнати гърди, с къдрава, късо подстригана, невероятна червена коса над семплата черна коприна — изключително стилно!

През следващите пет седмици Валънтайн вечеря четиринайсет пъти с Алан Уилтън. Той я въведе в неподправената шумна атмосфера на „Льо Во Д’Ор“; в приглушения, изискан полумрак на „Пърл“, където вълнуваща бе не толкова китайската храна, по думите на всички просто приемлива, а чувството, че си влязъл в привилегирования елит на преуспелите; в съвсем характерното очарование на „Патси“, непретенциозен, но скъп италиански ресторант в Уест Сайд, където се бяха окопали политици от Демократическата партия и мъже, чиито делови методи не биха устояли на съдебно разследване, се угощаваха с най-добрата италианска кухня извън Милано. Обикновено обаче ходеха в „Лютес“, понякога на долния етаж в не толкова внушителната, малко по-просторна зала, понякога под тентата в градината край високите лампи, които излъчваха топлина в прохладните вечери, понякога в залата, където бяха вечеряли за първи път. Постепенно Валънтайн поопозна Уилтън. Той имаше навика да съобщава незначителни подробности за себе си в най-неочаквани моменти и в същото време умееше да подскаже без думи, че да му се задават въпроси е не само нежелателно, но и напълно изключено. Имал двама сина и двамата още юноши, развел се преди пет години след дванайсетгодишен брак, съпругата му се омъжила повторно и живеела щастливо в Локъст Вали.

Никога не говореше по служба с Валънтайн. Всъщност интересът му бе насочен главно към нея, към миналия й живот, който тя постепенно му разказа в най-малки подробности. За нея бе истинско облекчение най-сетне да престане да играе роля. Сега, когато наистина бе помощник-моделиер, можеше да признае истината за годините, прекарани при Пиер Балмен. И все пак чувстваше, че не й се удава да бъде така открита и непринудена с него, както с Елиът. Изпитваше потребност да се отпусне, но безупречните маниери на Уилтън все така сдържаха собствената й непокорна откровеност.

Въпросът какви са всъщност отношенията им непрестанно я измъчваше. Всички във фирмата знаеха, че излизат заедно, тъй като той запазваше маса в ресторант винаги чрез секретарката си. Валънтайн успяваше да отклони въпросите, които приятелката й, администраторката и някои от по-влиятелните жени в ателието лукаво й задаваха. Реакцията на Серджо й бе съвсем обяснима. Колкото по-често излизаше с Алан, толкова по-хапливо злостен ставаше Серджо. Съвсем естествено, като се има предвид, че тя му е конкурент и същевременно притежава несправедливото предимство да е свързана с боса чрез отношенията мъж — жена.

Но така ли беше наистина? Ето това бе същината на въпроса. Обикновено вечерите им протичаха по един и същ начин. Отиваше в дома на Алан, където пийваха по чашка, след това вечеряха навън, разхождаха се, пийваха бренди в някой бар, той я придружаваше до дома й с такси и настояваше да я изпрати чак до вратата. Неизменно я целуваше по двете бузи за лека нощ, както с прието във Франция, но пито веднъж не влезе, въпреки че след първите три вечери Валънтайн всеки път го канеше.

Уилтън притежаваше трудно определим чар и безспорна привлекателност. По-рано Валънтайн никога не бе ухажвана от човек, когото да приема сериозно и сега лесно попадна в негов плен. Той бе първият светски мъж сред познатите й и нямаше с кого да го сравнява, за да изтълкува безупречното му поведение. След четиринайсет вечери тя, естествено, очакваше нещо повече от целувка, каквато френските генерали си разменят по време на тържествени паради! Все по-често се улавяше, че гледа пълните му устни и се пита какво ли ще е да ги почувства върху своите, но после рязко се овладяваше и свеждаше очи. Понякога забелязваше по лицето му да пробягва странно изражение като от болка и бързаше да го развесели с анекдот за суетнята при Балмен, тъй като се страхуваше, без сама да знае защо, от думите, които би могъл да изрече. И все пак какво чакаше той? Може би тя трябваше да предприеме нещо? Да му даде знак, да направи намек? Да не би да се смяташе прекалено възрастен за нея? Или може би тя не бе неговият тип? Не, сигурна беше, че това просто е невъзможно. Никой мъж не прахосва стотици долари за жена, която не е негов тип, уверяваше я здравият й разум, а здравият разум никога не я лъжеше. Може би тя просто не умееше да флиртува, може би дълбоко в себе си той бе много свенлив, може би е бил така нараняван от жените, че не иска отново да се забърква, може би…

Валънтайн се ядосваше на себе си. Нима бяха необходими всичките тези престорени колебания и съмнения, след като единственото, което всъщност я вълнуваше, бе кога ще спи с Алан Уилтън? Двайсет и вторият й рожден ден вече бе отминал, а тя все още си бе непорочна девственица и ако бе католичка, не би имала от какво да се черви пред изповедника си. Дори онзи мухльо Елиът не бе предприел нищо!

С горчивина си спомни разговора с една манекенка, пристигнала при Уилтън да изпробва дрехи от новата му колекция. Бе празноглаво създание и подчертаваше провлачения си кокни акцент не по-малко от бедрата си.

— Да не искаш да ми кажеш, че Спайдър Чукача ти е съсед? Какъв невероятен късмет!

— Моля за извинение, но… — Знаеш ли, това се смята просташко в Англия, но много изискано в Ню Йорк, макар да не разбирам защо…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Изразът, който току-що употреби: „Моля за извинение…“

— Спести ми бръщолевенията си — сряза я Валънтайн, — какво точно намекваше за Елиът?

— Той е известен плейбой. Това разбираш, нали? За да бъдем съвсем точни, той чука наляво и надясно. Спайдър е винаги готов. При това си пада все по най-отбрани мацки. Самата аз никога не съм го пробвала — такъв ми бил късметът, — но казват, че фантастичен.

— Salope, Conasse!

— Каква ме нарече?

— Клюкарка — отвърна Валънтайн, макар двете думи, грубо преведени, да означаваха съответно „курва“ и „пачавра“.

— Е да, ама клюката е душата на нашия занаят. Впрочем, до колкото разбирам, не си се сваляла с оня сладур. Не се притеснявай, скъпа, той сигурно те има за сестра. Говори се, че обожавал сестрите си… Оооо! Боли!

— Извинявай — рече сухо Валънтайн и извади карфицата.

Какво бе заключението? Сестра за Елиът! Не че би го приела, помисли си тя разярена, тази сладострастна, отвратителна свиня… И една голяма въпросителна за Алан Уилтън. Сигурно нещо в нея не бе наред.

 

 

Седмица по-късно, когато Алан Уилтън и предложи след вечеря да се върнат у дома му да пийнат по нещо, Валънтайн почувства, как я облива вълна на облекчение. Бе гледала достатъчно филми, за да знае, че това е класическият номер за прелъстяване. Сега, когато той най-сетне предприе ход, бе страшно доволна от себе си, че изчака, без да издаде нетърпението си.

Когато рано вечерта излязоха от апартамента му, той угаси почти всички лампи и сега дори не понечи отново да ги запали. Трогателно притеснен, наля по едно голямо бренди, а после, без да отрони дума, леко треперещ хвана лакътя на Валънтайн с топлата си ръка и я поведе към спалнята. Изчезна в банята, а Валънтайн изпи на един дъх чашата си, бързо захвърли обувките си и застана до прозореца, вперила поглед към потъналата в мрак градина. Умът й отказваше да работи. Тя просто гледаше навън, сякаш, ако достатъчно дълго не отместеше поглед, щеше да види нещо особено важно. Изведнъж почувства, че Алан е застанал плътно зад нея, съвсем гол, целува врата й и разкопчава мъничките копченца на гърба.

— Прекрасна си! Прекрасна — шепнеше той, докато събличаше роклята й, разкопчаваше сутиена и смъкваше бикините й. Тя направи опит да се обърне, но той я държеше здраво с гръб към себе си. Пръстите му бавно се плъзнаха надолу по гръбнака й, за миг ръцете му се протегнаха напред и обхванаха гърдите й, но после отново се върнаха, продължиха нежно, внимателно да галят гърба й и стигнаха най-сетне до малкия й стегнат задник. Обхвана го с топли трескави пръсти, притисна хълбоците й, изследвайки нежно браздата помежду им, докато най-сетне пъхна бавно пръста си между тях на сантиметър или два навътре. Валънтайн почувства пениса му да се изправя и притиска към гърба й, а Алан продължаваше все така да повтаря „прекрасна си, прекрасна…“

Ето че коленичи на пода и леко раздалечи краката й. Усети топлия му език и чувството бе така влудяващо приятно, че се притисна назад към него и съвсем несъзнателно започна да върти таза си. Точно когато усети, че не би могла и минута повече да стои така, без да се обърне, той я вдигна и я отнесе до леглото. Освен малката настолна лампа, в стаята нямаше никаква светлина, но той угаси и нея, преди да се отпусне върху чаршафите и едва тогава започна да целува жадната й уста.

Тръпнеща, Валънтайн се опита да го притегли към себе си, изследвайки с ръце мускулестото, окосмено тяло, което не виждаше. Не смееше да се докосне до пениса му. Никога не го бе правила и изпитваше известна несигурност и боязън. Целувките на Алан бяха толкова страстни, че скоро престана да се тревожи дали му отговаря, както той очаква. Изведнъж без всякакво съмнение усети как той се опитва да я обърне по корем. Остана смаяна — копнееше за още целувки, зърната й жадуваха за устните му и все пак послушно се обърна. Валънтайн се обърка — в тъмното не можеше точно да разбере къде е той на леглото, но скоро усети, че е клекнал над нея. Почувства твърдата глава на пениса му да прониква в нея. Все по-уверено и по-уверено напредваше, а после изведнъж спря, когато тя простена от болка. Той отново напъна, тя простена. Тогава се измъкна от нея и рязко я обърна по гръб.

— Да не си девствена? — прошепна ужасен Алан.

— Да, разбира се. — За Валънтайн девствеността й бе толкова естествена, че не й бе хрумвало да му го каже.

— О, майната му!

— Моля те, моля те, Алан… продължавай… нищо, че малко ще ме боли… искам го — примоли се тя и с ръце потърси члена му в мрака, за да покаже, че е искрена. Чу го как стиска зъби, а после изведнъж, както си лежеше по гръб, разтърсвана от възбуда, болка и началото на огромна неловкост, го усети как грубо пъхва два пръста в нея. Прехапа устни, за да не извика. Когато се увери, че пътят е съвсем открит, Уилтън отново я обърна по корем и пъхна в нея члена си, вече не така твърд като преди няколко минути. Докато го въртеше и проникваше все по-навътре, Валънтайн почувства, как той нараства, втвърдява се и накрая, твърде скоро, с вик на тържество, който прозвуча като агония, Алан се изпразни.

След това полежаха в мълчание, а думите напираха във Валънтайн. Бе съвсем объркана, на ръба на сълзите. Така ли трябваше да бъде? Защо не бе по-нежен? Нима не разбираше, че е възбудена и неудоволетворена? След минута обаче той я прегърна и я притегли с лице към себе си.

— Скъпа Валънтайн — зная, че не се получи, но не можех да повярвам… бях така изненадан… прости ми… позволи ми… — Провря ръка между бедрата й и само след миг тя бе обзета от тъй неочаквана и непозната наслада, че забрави въпросите си. Когато възвърна способността си да разсъждава, си каза, че не е очаквал да е девствена — и това обясняваше всичко.

Следващите няколко седмици бяха най-озадачаващите в живота на Валънтайн. През ден или два вечеряха с Алан Уилтън, а след това неизменно отиваха в дома му и се любеха. Сега вече той винаги се стремеше да я възбуди, преди да я обладае, и я довеждаше до състояние на екстаз с устни, но упорито правеше всичко мълчаливо и на тъмно, а това ужасно я объркваше. Искаше да види голото му тяло, искаше той да я види. В невинната си суетност Валънтайн знаеше, че снежнобялата й, съвършено гладка кожа и крехкото й тяло с предизвикателно щръкналите гърди и сладкото, стегнато задниче ще се харесат на всеки мъж. Но още по-неприятно бе очевидното му нежелание да влезе в нея отпред, както винаги бе смятала, че правят мъжете. Сега, когато вкарваше члена си в нея, докато тя лежеше на голямото легло, винаги подпъхваше няколко възглавници под нея. Обясни й, че в класическата поза тя не би изпитала кой знае какво, че стигала до оргазъм само когато я възбуждал с пръсти, нещо, което не би постигнала при обикновено проникване. Нещо у нея обаче изискваше този контакт лице в лице, който й се струваше символ на срещата между равни в любовната игра.

А това сигурно е любов, казваше си тя, вече неспособна да мисли за нищо, освен за бързо разпалващите се чувства към Алан Уилтън. Тя не само бе влюбена в него, бе омагьосана, тъй като той продължаваше да я озадачава. Отнасяше се към нея като към възлюбена, проявяваше изключително внимание и възхищение, в най-силния момент на екстаз викаше името й, и все пак тя не беше убедена, че помежду им нещата са… ясни? Не, не това бе думата — липсваше дълбокото разбиране, съпричастността. Въпреки безбройните вечери и разговори, въпреки любенето, тя знаеше, че все още не е опознала мъжа у него.

Тъй като новата колекция скоро трябваше да бъде готова, през последните две седмици на Валънтайн няколко пъти й се наложи да остане до късно на работа. Обикновено Уилтън напускаше кабинета си в шест, а Валънтайн, Серджо и другите технически помощници оставаха да работят без него. Един понеделник, доста късно, минавайки покрай кабинета му, преди да си тръгне, Валънтайн изненадана видя; че вратата е открехната, и дочу гласовете на Алан и Серджо. Забърза, но точно в този миг чу името си. Може би Серджо се опитва да я злепостави, каза си тя и се заслуша. От него всичко можеше да се очаква.

— … тази твоя мръсна френска пачавра.

— Забранявам ти да говориш по този начин, Серджо!

— Повдига ми се от теб! Ти ли ми забраняваш? Праволинейният господинчо ми забранява! Нима може да има нещо по-жалко от педераст, който се опитва да си докаже, че може да се чука с жени…

— Слушай, Серджо, само защото…

— Защото какво? Защото ти става от нея? Не се съмнявам, това не ме учудва. Почти десет години ти ставаше от Синди, нали? Достатъчно често, за да й направиш две деца, нали? Ама защо Синди се разведе с теб, а, гаден лицемер? Може би защото не ти ставаше толкова често, след като разбра какво всъщност искаш? Може би си мислиш, че не си педераст, само защото ти ми го вкарваш, вместо аз на теб?

— Млъкни, Серджо! Признавам всичко това, но то е минало… стара история. Валънтайн е нещо различно, свежо, младо…

— О, господи! Я чуй най-големия лъжец-педераст на този свят! Преди тя да се появи, не можеше да ми се наситиш, нали? Къде впрочем беше снощи? Май си спомням как ми го пъхаше. Ти беше, нали, мръснико — и как само се прехласваше!

— Така се случи. Но няма да се повтори — свършено е.

— Свършено ли? Разбира се, че не е свършено. Я ме погледни, Алан, погледни какво имам за теб. Иска ти се нали? Това е единственото, което ти се иска, и престани да се самозалъгваш. Сега ще заключа вратата и ти ще ми го вкараш, нали, Алан? Нали?

Валънтайн само чу как Алан простена „да, да“, а в гласа му прозвуча унизително, радостно покорство, и едва тогава успя да се изтръгне от вцепенението си и хукна надолу по коридора.

Щом пристигна в дома си, Валънтайн направо се парализира. Успя да си измие зъбите и лицето. Два дни и две нощи лежа свита на леглото си под одеялата и завивките, навлякла най-плътния си халат, но не престана да трепери. Изпи няколко чаши вода, но не хапна нищо. Времето бе спряло. Чувстваше как в нея са се образували две огромни буци, едната в главата, другата в сърцето й. Започнеше ли да разсъждава, едната от буците щеше да се пръсне, а тя не можеше да си представи какво ще стане с нея тогава. Бе вцепенена от ужас.

Сутринта на третия ден Спайдър започна сериозно да се безпокои. Бе усетил, че в мансардата й не се забелязват никакви признаци на живот, но откакто тя започна да излиза с Уилтън, рядко я виждаше. И все пак би видял поне някаква светлина, едва ли бе заминала по средата на седмицата. Наистина, през последните два дни той работи до късно за Ханк Леви — и все пак изведнъж осъзна, че нещо не е наред.

Отиде до вратата на Валънтайн и дълго чука. Не му отвориха, макар да бе убеден, че Вал — или изобщо някой — е вътре. Преди месеци си бяха разменили ключове от апартаментите. В извънредни случаи, каза й той тогава, опиянен от житейската си мъдрост, е добре да знаеш, че съседите могат да влязат в дома ти. Безспорно никой от другите обитатели на етажа не бе достоен за доверие — всъщност кой ги знае къде са? Извади ключа, отново почука и тъй като не чу отговор, влезе. Отначало си помисли, че вътре няма никой. Озадачен се огледа по-внимателно. Нищо. Никакъв шум, освен жуженето на хладилника. После осъзна, че дългата, едва забележима форма под одеялото е човешко тяло. Ужасен пристъпи натам — знаеше, че трябва да провери. Много внимателно отдръпна завивката и видя тила на Валънтайн и лицето й, обърнато на една страна и плътно притиснато към възглавницата. — Валънтайн? — Заобиколи леглото и се наведе, за да чуе дали диша. Внимателно се вгледа в лицето й. Не спеше, бе почти сигурен, но не искаше или не можеше да отвори очи. — Валънтайн, зле ли ти е? Чуваш ли ме? Валънтайн, милинка, опитай се да ми кажеш нещо! — Лежеше, без да помръдне, безчувствена, но Спайдър вече бе убеден, че го е чула. — Валънтайн… всичко ще се оправи. Ще позвъня в „Сейнт Винсънт“ да изпратят линейка. Каквото и да ти е, скоро ще се погрижат за теб… не се притеснявай… ей сега ще се обадя. — Отстъпи назад към телефона и в този миг тя отвори очи и с дрезгав глас продума:

— Не съм болна. Махай се.

— Не си болна! За бога… я се погледни! Веднага ще извикам лекар.

— Моля те, остави ме на мира. Кълна се, не съм болна.

— Тогава какво ти е? Хайде, казвай, миличка.

— Не зная — прошепна тя и се разтърси от ридания. От очите и за пръв път бликнаха сълзи. Повече от час Спайдър седя до леглото й и я държа в прегръдките си, неспособен да каже или да направи нещо, за да я успокои. Тресеше се от плач, стенеше и виеше, но не пророни нито една смислена дума. Спайдър бе озадачен, но продължи да прегръща мъничкото, плачещо, тръпнещо създание и с търпелива нежност чакаше; замисли се за сестрите си. Колко много момиченца, нещастни, съкрушени момиченца бе утешавал в живота си! Когато хълцането й позатихна, Спайдър се осмели да й зададе няколко обиколни въпроса. Лоши новини от Париж ли е получила? Да не би да са я уволнили? Може ли да й се помогне с нещо?

Тя вдигна очи — така се бяха подули, че почти не се виждаха и изрече с ярост, каквато не бе подозирал у нея:

— Не ме разпитвай. Свършено е. Не се е случило. Никога, никога.

— Но Валънтайн, скъпа, не можеш просто да таиш у себе си…

— Млъкни, Елиът! — Гласът й го сепна. Прозвуча му чак страшно и той мигом разбра, че зададе ли още един въпрос, повече никога няма да я види.

— Знаеш ли какво ти трябва, миличка? — каза той. — Сега ще ти сваря една от готовите доматени крем супи със сухар и масло. — Майката на Спайдър бе убедена, че това съчетание е такова лакомство, та трябва да се дава само на болни деца — и всеки един от седемте й наследници го смяташе за магически лек.

Следващата седмица Валънтайн преживя с доматена кремсупа, юфка с мляко и единствения друг специалитет на Спайдър — сандвичи с топено сирене. Остави се да я убеди да стане от леглото, да вземе душ и да седне на любимия си стол, но не пожела да се облече. Всяка сутрин той й носеше топъл чай и юфка. После тя по цял ден не помръдваше от стола си, втренчена пред себе си, измъчвана от болезнените спазми на безутешността, от разкъсваща болка заради начина, по който бе използвана, и отвратително, гнусно унижение, тъй като чувствата, с които бе дарила Алан Уилтън, бяха превърнати в посмешище, стъпкани, унизени, омърсени. Всяка вечер Спайдър бързаше да се прибере от работа у дома, приготовляваше супата и сандвичи със сирене и до среднощ оставаше при Валънтайн, като от време на време пускаше плочи на грамофона, но най-често просто мълчеше.

Спайдър не само бе разтревожен от кризата на Валънтайн, измъчваше го и любопитство. Разбираше, че тя се нуждае не от лекарска помощ. Но след като категорично отказваше да проговори и тъй яростно пазеше тайната си, той не знаеше как да облекчи душата й. Единственото, което му хрумна да направи, бе да провери „Уиминс Уеър“, за да открие ключ към загадката, тъй като бе очевидно, че тя е напуснала „Уилтън Асошиейте“. Шест дена нищо не откри. Вече бяха започнали да се появяват съобщения за новите колекции на американските дизайнери. Два пъти годишно, в рамките на няколко претоварени седмици, новите колекции се показват пред бъдещи купувачи и журналистите, подредени в такъв сбит график, че човек може да ги види почти всичките. Едва ли не всеки ден „Уиминс Уеър“ отделяше по една луксозна притурка, понякога две, за снимки и скици на най-добрите модели. На шестия ден се появиха репортажи от ревю на „Уилтън Асошиейтс“ сред ураган от възторзи. На колекцията бе посветена притурка с четири подробни скици. Три от тях Спайдър безпогрешно разпозна — бяха дело на Валънтайн, нищо, че името й не се споменаваше. Изглеждаше невероятно това да е причината за нейния срив. Знаеше, че и други помощник-моделиери са имали същата участ — но бе единственото, за което можеше да се залови. Взе телефона и набра няколко номера.

 

 

Същата вечер, докато седяха двамата с Валънтайн, Спайдър тихо каза:

— Утре в три часа имаш среща с Джон Принс.

— О, така ли… — Не прояви дори любопитство, сякаш не го бе чула.

— Днес му се обадих и се уговорихме.

— Какви ги приказваш? — Подобно на Бил Блас и Халстън, Принс бе от онези големи моделиери, чиято слава е достатъчна, та да дават специални разрешения името им да се полза за какво ли не — от парфюмите до куфарите, за което прибират понякога по сто милиона долара годишно, без да се броят парите, които получават от моделите си.

— Обадих се на Принс, казах му, че голяма част от колекцията на Уилтън е твое дело, той поговорил с Уилтън, който го потвърдил, и сега Принс иска да се срещне с теб, за да ти предложи мястото на главен помощник с двайсет хиляди долара годишно, като при това постъпваш веднага на работа. Утре те очаква в кабинета си.

— Ти съвсем си полудял! — За пръв път, откакто я откри в онова ужасно състояние, видя оживление по лицето й.

— Да се обзаложим ли? Казах му, че съм ти посредник, а това означава, че ми дължиш процент, все още не съм решил какъв точно. Но не си мисли, че няма да го взема:

Нищо не звучи така убедително, както истината. Макар да си даде вид, че не му вярва, защото не й се искаше да се изтръгне от пашкула на отчаяние и потиснатост, Валънтайн веднага разбра, че Спайдър не я лъже.

— А косата ми? — възкликна тя, изведнъж отново стъпила на здрава почва.

— Би могла да я измиеш — трезво я посъветва Спайдър. — Не е зле да сложиш малко грим. А вече е време да свалиш и халата си. Не е като да нямаш какво да облечеш.

— О, Елиът, защо си толкова добър към мен? — възкликна тя, готова всеки миг отново да се разплаче.

— Втръснаха ми сандвичите със сирене — засмя се той. — Ако видя само още една сълза, никога вече няма да ти сготвя доматена супа.

— За бога — въздъхна тя, — никога повече доматена супа, каквото и да се случи — и се втурна в банята да измие косата си.

Глава шеста

Имението в Бел Еър, което Линди избра за парализирания Елис Айкхорн, бе строено в края на двайсетте години за някакъв петролен магнат, пленен от очарованието на Алхамбра в Гранада. Истински мавритански замък, автентичен, доколкото автентичността може да се постигне с милиони, сградата се издига на върха на хълм на повече от шестстотин метра над Лос Анджелис, насред петнайсет акра внимателно подредени градини, в които бълбукаха безброй фонтани. Десетки кипариси и маслинови дръвчета ограждаха алеите, които водеха от имението във всички посоки, но винаги надолу, тъй като бе кацнало отгоре на хълма, съзирано от тази или онази точка на възвишенията на Бел Еър, но все някак скрито, предизвикателно романтично с неприличния си вид, всепризнато за най-закътаното местенце в този усамотен остров от милионерски имения. Само ако разполагаше с карта, човек можеше да се добере до входа му по лабиринта от обрасли в растителност лъкатушни, опасни пътища, които водеха към него. Дори да се опиташе да проникне вътре, случайният турист не би видял нищо друго, освен къщичката на пазача и масивните двойни порти — единствената пролука във високия зид, който го обграждаше отвсякъде. Петролният магнат сигурно е имал неприятели, помисли си Били, когато се увери, че този дом е абсолютно недостъпен за натрапници.

Въпреки неудобствата, които налагаше отдалечеността му, имението — често и основателно наричано цитаделата, крепостта или замъка, имаше едно несравнимо предимство: свой собствен климат. Освен в редките дъждовни дни през зимата, тук цареше целогодишна пролет. Но дори през зимата многобройните балкони, тераси и вътрешни дворове бяха така оградени, че Елис можеше да прекарва голяма част от деня на открито под топлото слънце. А през лятото, когато духаха горещите ветрове от Санта Ана, в тези защитени отвсякъде вътрешни пространства, засадени със стотици рози и уханни растения, бе прохладно, чуваше се само ромонът на падаща вода. Смогът се виждаше като жълтокафеникав пласт някъде долу, а тихоокеанските мъгли никога не достигаха до върха на хълма. Мрачният юни, когато слънцето свети само час по улиците на Бевърли Хилс, тук бе светъл, наситен с пролетни аромати.

Били оцени по достойнство избора на Линди едва след като си даде сметка колко много хора се налага да бъдат приютени в имението — целия персонал, с изключение на петимата градинари, а крилото на прислугата бе предостатъчно за тези общо петнайсет души: главния готвач, домакина, помощниците от кухнята, перачката, прислужничките и икономката, която имаше самостоятелен апартамент. Пет коли бяха постоянно на разположение на прислугата през свободното време. Никой от живеещите в имението не можеше да бъде оставен без сигурно средство за транспорт, тъй като до най-близката автобусна спирка имаше цели шест километра. Тримата болногледачи бяха настанени в крилото за гости. Всеки от тях работеше по осем часа на денонощие, за да има постоянно кой да се грижи за Елис, и задължително трябваше да живее и да се храни в имението, за да се застъпват безпогрешно смените им. Те също имаха на разположение коли, за да не се изнервят, задето са отдалечени от съблазните на Уестуд и крайбрежието. В самотната крепост на върха всеки ден двайсет души се хранеха по три пъти.

Госпожа Поуст, икономката, почти цяла сутрин бе заета с доставките от „Юргенсен“, от „Шуобс“, от „Юнайтед Лондри“, където се перяха всички кърпи, спалното бельо и униформите на болногледачите, от химическото чистене и от „Пайъниър Хардусър“, доставчиците, които здраво държаха Бевърли Хилс в монополистичната си хватка.

Линди бе направила чудеса, за да приготви имението за посрещането им. Бе оборудвала нова кухня; в стария плувен басейн в дъното на алеята е високи, тъмни кипариси бе поставена нова филтрираща и отоплителна система, пристройката край басейна бе пребоядисана. По-голяма част от просторната къща бе затворена, но другите помещения бяха изцяло подновени във весели, — наситени тонове, — така че жизнерадостно очарование бе изместило предишната мрачна, потискаща атмосфера. Обстановката изобщо не бе по вкуса на Били, но не я беше грижа. Градините почти изцяло бяха обновени, продължаваше работата по крилата за прислугата и за гости. За щастие в старите гаражи имаше място за десетина коли.

Щом Линди направи дома обитаем, Били, Елис и Дан Дорман пристигнаха със самолета на компанията, преоборудван така, че да е удобен за парализиран човек. Салонът бе разделен на две: приятна спалня с болнично легло за Елис и канапе за Били, и всекидневна, в която нямаше почти никакви мебели, освен шезлонг и странични масички, за да може количката на Елис лесно да се придвижва. Зад кабината на пилотите имаше отделно помещение за болногледачите.

Проблемите около наемането на болногледачите, преоборудването на самолета, разговорите с Линди по избора на нов дом, затварянето на нюйоркския апартамент и продажбата на къщите в Южна Франция и Барбадос изцяло изпълниха съзнанието на Били и почти не й оставаше време да се съсредоточи върху новите обстоятелства в живота си. Докато бе под любещата закрила на Елис — Елис, който бе за нея любовник, съпруг, баща и дядо: всички закрилници, които така й липсваха по-рано — Били бе разцъфнала, но без съществено да порасне. Седем години бе смайвала околните като двайсет и една годишната девойка, за която той се бе оженил, но това не я направи по-зряла, както непременно би се случило, ако се бе омъжила за по-млад мъж. В съвместния им живот Елис се бе подмладил, а Били си бе останала непроменена.

Сега в замъка си на хълма, на пет хиляди километра от нюйоркските си познати и занимания, сама в дом, обитаван от прислужници, болногледачи и един парализиран старец, тя почувства как я обзема паника. Ни най-малко не бе подготвена за такова бреме. Всичко я плашеше, никъде не намираше утеха, безопасност, нищо, за което да се улови. С нея бе свършено. Свършено — а ето че сега на трийсет километра от нея дори слънцето започна да залязва над океана. „Престани, Били!“, смъмри се тя сама с резкия тон на леля Корнилия. Каза си, че докато успее да се овладее, леля Корнилия трябва да й служи за пример. С решителен жест запали всички лампи в спалнята и дневната и дръпна завесите, за да прогони мрака. Какво ли е правила леля Корнилия всеки ден от живота си? Били седна на бюрото, извади бележник и молив и се зае да съставя списък. Първо, да открие книжарница, още утре. Второ, да се научи да кара кола. Трето, да си наеме учител по тенис. Четвърто… четвърто не можа да измисли. Би трябвало да направи и списък на хората, на които да се обади, но тук нямаше никой, който да й е достатъчно близък, за да му позвъни. И все пак вече не се чувстваше така изплашена. Как съжаляваше, че леля Корнилия не е между живите… Ще се обади на Джеси в Ню Йорк — може би ще успее да я убеди да остави петте си деца и да й дойде на гости…

 

 

След месец Били бе изградила вече приемлив стереотип на живота си. Основното й занимание всеки ден бе времето, което прекарваше с Елис — по четири или пет часа: четеше на глас или наум, гледаше телевизия или просто седеше край него в някоя от многобройните градини и държеше ръката му. Бе с него по два часа сутрин, от три до пет следобед и един час след вечеря, преди да го сложат да спи. Говореше му колкото може повече, но той все по-рядко реагираше. Оказа се, че за него е по-лесно да сглобява думите от малки магнитни блокчета с букви, които подреждаше върху метална плоча, отколкото да се научи да пише с лявата ръка. При едно от месечните си посещения Дан Дорман обясни на Били, че с времето Елис неизбежно ще преживее няколко малки, незабележими мозъчни инсулта, така че увреждането на мозъка му бавно ще се задълбочава. Иначе организмът на Елис бе чудесно запазен, тялото му — относително силно. При тези обстоятелства, помисли си Дан, но не го каза на Били, Елис спокойно би могъл да живее още шест или седем години, а вероятно и повече.

Били се вслуша в съвета на Дорман да не прекарва цялото си време със съпруга си. Всеки ден ходеше на тенис в един клуб в Лос Анжелос, три пъти седмично играеше гимнастика в салона на Рон Флетчър в Бевърли Хилс. И на двете места се посприятели с няколко жени и се стараеше всяка седмица да обядва поне с една от тях. Тези обеди съставляваха деветдесет и девет процента от светския й живот.

Елис не искаше тя да присъства, докато го хранят и през дългите часове сън след обяда, така че в този отрязък от деня тя се чувстваше свободна от задължението да е в имението. Тъй като не можеше да разчита на роднини или стари приятели и не разполагаше с достатъчно свободно време, за да се посвети сериозно на благотворителност или да се заеме с някаква работа на доброволни начала, Били осъзна, че в живота си има три възможни занимания: четенето, физическите упражнения и купуването на дрехи.

Докато всеки ден кръстосваше бутиците и магазините на Бевърли Хилс и купуваше ли купуваше, успяваше донякъде да се отърси от постоянното напрежение — и нима бе от значение дали са й необходими тези дрехи или не? Имаше стотици елегантни вечерни тоалети, десетки великолепно скроени панталони, четирийсет облекла за тенис, стотици копринени блузи, безброй чекмеджета, пълни с ръчно изработено бельо от „Джуъл Парк“, където едни бикини струваха двеста долара, дрешници пълни с рокли за по две хиляди долара, които да облича на редките официални вечери, на които я канеха, а в елегантната съблекалня, където се преобличаше за всекидневното си плуване, имаше три дузини бански костюми. Три празни спални в имението бяха превърнати в склад за новите й дрехи.

Когато влизаше в „Дженеръл Стор“, „Дорс“ или „Акс“, Били отлично съзнаваше, че постепенно става жертва на класическото занимание на богаташките, страдащи от безделие: да купува абсолютно излишни дрехи, за да подхранва, но не и да запълни празнотата в себе си. „Или това, или отново ще напълнея“, казваше си тя и изпитваше едва ли не сексуална възбуда, докато оглеждаше витрините за нова стока. Насладата бе в изпробването, в купуването. Веднъж станала нейна, всяка нова придобивка губеше смисъла си — затова когато тръгваше да купува, тя винаги бе тласкана от една и съща необходимост. Но не можеше да купи какво да е. Трябваше да си заслужава да бъде купено. Родената в Париж придирчивост на Били към качеството и кройката стана дори още по-решаваща за нея, когато забеляза небрежността, с която се обличаха другите жени в Бевърли Хилс. Допуснеше ли да тръгне по улиците по джинси и фланелка, какъв смисъл би имало да продължи да пазарува? С всеки изминат ден тя ставаше все по-трудна и своенравна клиентка. Започна да приема всяко липсващо копче или недотам изпипан подгъв като лична обида. Откриеше ли някакви недостатъци, на лицето й мигом се появяваше гневна гримаса.

От време на време „Уиминс Уеър“ публикуваше общи оценки за това как се обличат жените в Калифорния и снимката на Били неизменно бе включвана като пример за изисканост. Да бъде съвършено облечена, да остане в списъка на най-елегантните, да се занимава с гимнастика, която поддържа тялото й стегнато, силно и гъвкаво, да посещава често фризьора, маникюриста, педикюриста — всичко това за нея се превърна в мания, която обаче не успяваше напълно да прикрие отчайващия и разяждащ копнеж за секс.

До деня на първия си удар Елис успяваше да доставя на Били достатъчно сексуално удоволствие, за да не се чувства ощетена. Ала вече повече от година изобщо не бе имала никакъв секс, ако се изключи случайната мастурбация. Но дори това частично облекчение бе помрачено от дълбоко вкоренено чувство за вина, останало й от детството, когато бе убедена, че мастурбацията е грях. Така и не разбра грях срещу какво или кого, но въпреки това се чувстваше потисната и тъжна всеки път, когато прибягваше към нея, за да се опита да поуталожи сексуалната жажда, която я измъчваше непрекъснато.

Часове наред мислеше как да си осигури нормален полов живот. Както винаги се опита да разсъждава с ума на леля Корнилия, но веднага се отказа. Дори да бяха се осмелили да се прокраднат в ума й, леля Корнилия веднага би прогонила подобни мисли. Опита се да разсъждава като Джесика. Знаеше, че Джеси не би си губила времето в терзания — чисто и просто би намерила още преди месеци удобен партньор. Но тя не беше Джеси. Все още бе омъжена за човек, към когото бе дълбоко привързана, макар той вече да беше безпомощен инвалид. Не можеше и не искаше да изневери на обичта си към него, като подхване безсмислена връзка с треньор от клуба или с някой от съпрузите на приятелките си.

А друга възможност не виждаше. Били рядко приемаше покани и посещаваше само домовете на жени, които, поне така си мислеше, не я използваха като атракция, едва ли не като зрелище, за да удовлетворят любопитството на другите си гости. Но дори в тия случаи, представеха ли я на непознати, тя имаше чувството, че я приемат като скорошна вдовица, на която за съжаление не могат да поднесат съболезнования. Всички — целият свят — бяха виждали по вестниците снимки, на които, редом с инвалидната количка на Елис, Вили прекосяваше пистата на нюйоркското летище, преди да отпътуват за Калифорния и затова тя бе убедена, че щом чуеха името й, всички си мислеха за смъртника в крепостта. На невероятно пищните вечери в Бевърли Хилс, Бел Еър или Холмби Хилс, когато я канеха като „свободна дама“, „свободният кавалер“, който седеше до нея на масата, винаги беше или педераст, или жиголо, който си осигуряваше всяка вечер прехраната благодарение единствено на това, че е неженен и относително представителен. Наскоро разведените мъже, които от време на време се появяваха, винаги си водеха приятелки, обикновено жени с двайсет години по-млади от тях. Но тъй или иначе, тя добре съзнаваше, че вече е твърде прочута, обект на твърде много клюки, за да има тайна връзка, дори да намери с кого. Далеч по-важно за Били от всички тези задръжки бе дълбокото й убеждение, че трябва да се защити от приказките, които неизбежно биха последвали една нейна евентуална авантюра. Тя бе госпожа Елис Айкхорн и само благодарение на този факт бе неуязвима, независимо колко ощетена се смяташе. Превърнеше ли се просто в Били Айкхорн, която спи ту с този, ту с онзи, достойното й име в обществото, царствената роля, която с такова желание играеше по време на брака си, щяха да бъдат пометени от пороя презрителни, многознайнически и злостни подигравки. Сякаш усещаше как мълвата я дебне и само изчаква да направи погрешна стъпка.

Единствената постоянна мъжка компания на Били бяха тримата професионални болногледачи, които се грижеха за Елис. Често канеше двамата от тях, които не бяха на смяна, на вечеря и се радваше на забавната им компания. И тримата бяха хомосексуалисти и кръстосваха баровете за педерасти в Лос Анджелис и долината на Сан Фернандо.

Щом разбраха колко много Били се нуждаеше от присъствието им, те се отпуснаха и започнаха да я забавляват; наричаха своето крило „Градът на момчетата“, разказваха й приключенията си, като винаги обаче проявяваха голяма дискретност. Петнайсетте хиляди долара на месец, плюс прехраната и правото да използват кола, бяха много добро възнаграждение и те не искаха да го загубят заради прекадено фамилиарничене.

Били не си даваше сметка доколко е станала зависима от това трио, докато двама от болногледачите не я уведомиха, че трябва да я напуснат. Налагаше се Джим, който беше от Маями, да се върне у дома си по семейни причини. Остроумният западняк Хари през последните няколко месеца му бе станал любовник и открито призна, че твърде силно е привързан към Джим, за да го остави да замине сам.

— Наистина съжаляваме, госпожо Айкхорн, — увери я той, но в Лос Анжелос има чудесни болногледачи. Лесно ще ни намерите заместници — наоколо е пълно с ветерани от Виетнам, завършили медицинската си подготовка след края на войната. Нали разбирате, повечето от тях са били мобилизирани, когато са били в института, и сега си търсят прехраната. Няма страшно.

— О, Хари, не това е важното. Та вие сте с нас от самото начало. Ще липсвате и на господин Айкхорн.

— Това рано или късно щеше да се случи, госпожо. Ние често си сменяме работата, иначе човек някак мухлясва. Не искаме да ви обидим, никога не съм бил на по-добра служба.

Били чудесно разбираше Хари. Стига да можеше, нима тя не би заминала? Но фалшивият замък бе нейният затвор и тя щеше да остане в него за неопределен период от време. И тъй като щяха да станат част от живота й, реши сама да подбере новите болногледачи.

Били имаше един месец на разположение преди заминаването на Джим и Хари, за да поговори с кандидатите за техните места. Разговаря с петнайсет мъже, преди да избере двамата, които бяха най-подходящи не само заради отличната си подготовка, но и с предразполагащите си обноски. Първият от тях, Джон Франсис Касиди, наричан Джейк, с някак закачливо, по хлапашки лукаво изражение, бе типичен тъмнокос ирландец с бяла кожа и дръзки сини очи. Вторият, Ашби Смит, бе роден и израсъл в Джорджия. Червеникавокафявата му коса бе доста дълга, в мекия му глас се долавяше някаква превзетост, примесена с гордост, които напълно подхождаха на стройния му ръст и изящните му дълги ръце. И двамата бяха санитари от войната и Били се надяваше, бе почти убедена, че не са педерасти.

Минаха месеци, в Южна Калифорния настъпи необичайно гореща пролет и Били усети, че изпада във все по-дълбока депресия. Всеки ден насила се обличаше и отиваше на тенис или в гимнастическия салон, защото останеше ли вкъщи, не би могла да заспи през нощта. Когато стана твърде горещо, за да гони топките по тенис корта, започна да плува редовно в големия басейн, като се стремеше да изтощи тялото си, но дори когато плуваше толкова дълго, та мускулите й започваха да треперят от напрежение, почти винаги трябваше да взема приспивателно, понякога дори две хапчета, за да заспи. Установи, че алкохолът помага, но знаеше, че е опасно. Никога не пиеше повече от малка чаша топла водка. Без лед тя имаше вкус на лекарство и Били я глътваше наведнъж, а трепетът от непозволеното удоволствие заличаваше неприятното усещане.

Скоро Били започна да прекарва все повече време в пристройката край басейна. Там избраният от Линди архитект, принуден да се сдържа в голямата къща, бе проявил истинско разточителство. Това всъщност бе просторен павилион с голямо централно помещение и две крила със съблекални и душове за мъже и жени. Гледайки пищно украсените стени и обзавеждането, Били с горчивина си казваше, че според архитекта тя вероятно би трябвало често да кани гости край басейна. Имаше три меки дивана, широки по три метра, с плътни червени покривала, а подът бе облицован с плочки, подредени в марокански стил, в различни нюанси на червено, розово и бяло. Навсякъде бяха разхвърляни меки възглавници във всички тонове на тъмночервеното. Сводестият таван бе украсен със стилизирани арабески, а завесите от мъниста звънтяха леко всеки път, когато някой минаваше през тях. В един от ъглите бе монтиран бар, постепенно затрупан от книгите, които Били винаги носеше със себе си. Павилионът бе станал любимото й място за четене, тъй като бе отдалечен, тих и непристъпен — часове наред тя можеше да стои там, забравяйки за лома на хълма и неговите обитатели. По обяд никой, освен градинарите нямаше право да се навърта тук.

Една вечер през същата гореща пролет Били се озова сама на вечеря с Джейк Касиди. Морис бе дежурен, а Ашби — нейде на разходка с колата. Били нямаше апетит, но се насили да хапне малко авокадо и салата от раци. Всеки път, когато оставяше вилицата върху чинията си, зърваше китките на Джейк с тъмни косми по бялата кожа. Пронизваха я мъчителни и в същото време сладостни тръпки. Тя спусна клепачи, за да скрие от мъжа насреща необузданите фантазии, които се въртяха в главата й.

— Джейк — обади се Били небрежно, — защо никога не се отбиваш при басейна?

— Не бих искал да ви преча, госпожо Айкхорн.

— Много мило, но е срамота да стои неизползван. Ела утре следобед да поплуваш, няма да ми пречиш.

— Благодаря! Ще дойда с радост, стига да не съм дежурен.

Били се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че не ще бъде дежурен. Щеше да го уреди веднага след вечеря.

Били лежеше отпусната върху един от червените дивани, покрита с широка хавлиена кърпа, с голяма мека възглавница под главата. В павилиона бе сумрачно, отвън проникваха само оранжевите отблясъци на слънцето и от време на време някой лъч, отразен от повърхността на басейна. Очите й бяха притворени и тя дишаше учестено, изгаряна от почти непоносимо нетърпение. Най-сетне чу звънтенето на мънистените завеси и Джейк Касиди влезе, облечен само в тънки плувни гащета. Закова се на място, когато я видя така изтегната, гъстата й черна коса, за пръв път свободно разпиляна, дългите приятно обгорели крака, небрежно отпуснати върху червеното покривало.

— Твърде горещо е за плуване, нали? — промърмори Били.

— Ами… просто ще се гмурна…

— О, не. Не още. Ела тук, Джейк.

Той колебливо пристъпи и застана до дивана.

— Седни, Джейк. Ето тук — има място.

Младежът неуверено приседна на ръба, където му бе посочила. Били се пресегна, хвана ръката му и я притегли.

— Ела по-насам, не си достатъчно близо.

Този път той се подчини, най-сетне осенен от прозрението. Били пъхна ръката му под кърпата, която я покриваше. Той затаи дъх, когато усети как я слага върху тялото си, плъзга я надолу, докато стигна между краката й. Сетне притисна пръстите му към топлата, влажна плът и започна бавно да я движи нагоре — надолу върху точката, от която се излъчваше топлината, изгаряща тялото й. Той незабавно улови ритъма, а тя смъкна хавлията, за да я види, великолепна в голотата й. Джейк рязко се наведе към тъмните й зърна. Подчинявайки се, на властната мъжка ръка, на топлата мъжка уста, цялото тяло на Били се изпъна в копнеж нагоре. О, колко различно бе, когато я докосваше чужда плът! След минута, докато той все още хапеше гърдите й, тя спусна поглед надолу към тялото му. Над връвчицата, която придържаше гащетата му ниско под кръста, се подаваше надутото връхче на усмирения от дрехите член. Били дръпна връвчицата, притаила дъх, и погледна с пресъхнала уста големия му пенис, твърд и розов на фона на белотата на корема.

— Влез в мен — нареди тя.

— Почакай… искам…

— Веднага!

Джейк коленичи на дивана. Тя взе в ръце изопнатия му член и го загали, милиметър по милиметър, удължавайки насладата, докато той изсумтя от недоволство. Най-сетне, когато изцяло бе в нея, Били усети, че Джейк е готов бясно да го раздвижи.

— Почакай, Джейк — прошепна тя в устните му, — ще ти покажа нещо хубаво… ще ти хареса… — Сложи ръце върху бедрата му и го отблъсна назад, докато пенисът му бе почти навън, а след това бавно отпусна ръце, така че, той отново влезе навътре. Чу го да скърца със зъби от едва обуздана страст, но не му обърна внимание.

Няколко пъти повтори маневрата, като последния път го отблъсна толкова далеч, че членът му съвсем излезе. Пое го с двете си ръце и без да бърза го прокара нагоре по корема си, а после отново го върна надолу. Джейк веднага се приспособи и започна да го търка нагоре-надолу, отново и отново, по корема й, без нито за миг да губи контакт с набъбналите устни, които Били вече си представяше като тъмночервен, зрял плод.

— Гледай го, гледай го — мърмореше Джейк. Били не можеше да откъсне поглед от покрития с капчици пенис, върху който вените рязко се открояваха. Докато бе в нея, главата му бе станала два пъти по-голяма и сега тя простена от мъчителната жажда отново да го почувства в себе си.

— О, не — прошепна Джейк. — Не толкова бързо… нали така искаше… ще го получиш пак… целия ще го получиш… не се бой… поглади го… поглади го… ето това ще получиш… колкото ти се иска… ето сега! — Той се отдръпна назад, а после вкара члена си грубо, сладостно чак до края, точно когато тя бе разтърсена от неудържими, безумни, изтощителни гърчове.

Няколко минути полежаха на дивана безмълвни. Били почувства по краката й да се стичат топли капки и се зачуди как е могла толкова дълго да живее без това, без тази тръпнеща, лепнеща потна реалност.

 

 

Вечерта Били остана в стаята си и нареди на прислужника да сложи храната върху масичката за кафе.

— Просто я остави, Джон, аз сама ще се справя — каза тя. — Малко съм уморена, затова, моля те, никой да не ме безпокои.

Не се докосна до яденето. Бе разкъсвана от противоречиви чувства: дълбоко притеснение и постепенно възвръщаща се, изгаряща страст. Докато част от съзнанието й бе съсредоточена върху случилото се следобед, докато неволно тръпнеше само при мисълта за него, Били разтревожена обмисляше евентуалните последствия. Дали Джейк ще разкаже на другите? Дали ще се похвали? Ще се опита ли да я изнудва? Ще се разчуе ли някога случилото се? Не, помисли си тя, изненадана, че открива подобни останки от пуританизъм в съзнанието си, това всъщност нямаше значение. Но какво в действителност знаеше за Джейк? Можеше ли да му се довери? Били не намираше отговор на нито един от тези въпроси, а нямаше кого да попита. Убедена бе само, че иска отново да притежава Джейк Касиди. Да го почувства в себе си. Дълбоко вътре. Скоро. Сви юмруци. Облиза устни и закрачи напред-назад. Желаеше го още сега. Пренебрегвани повече от година и половина, сексуалните апетити я разтърсваха по-силно, отколкото когато и да било в живота й, дори по времето, прекарано в Ню Йорк, дори в кой да е от дните на семейния й живот.

Били изобщо престана да ходи в Бевърли Хилс, освен на фризьор, вече не приемаше и никакви покани за обяд. От страх да не би другите двама болногледачи да се досетят не смееше да пренареди графика на дежурствата им така, че Джейк да е свободен всеки следобед. Но в два от три дни след обяда отиваше в павилиона и го чакаше, излетната гола и безсрамно разтворила крака.

След онзи първи следобед той продължи пред хората да се отнася към нея точно както по-рано. В очите му нямаше нито искрица, нито един потаен поглед, който да подскаже, че изобщо си спомня за случката. Бе все така почтителен и изпълнителен. Изостреното й чувство й подсказваше, че никой нищо не подозира. И не биха заподозрели, стига тя да не се издаде. Дори в павилиона, в мигове на екстаз, той никога не я наричаше по име и след това дискретно се оттегляше, така че не им се налагаше да говорят, да използват думи за онова, което правеха, да се опознаят в тези нови отношения помежду си. Колко странно, мислеше си Били, че най-интимното общуване между тях е безмълвно. Сякаш можеха да са заедно само в определено време и пространство, където изгубваха индивидуалността си от всекидневието.

Еротичните желания на Били все повече се съсредоточаваха върху непозволената връзка в павилиона. Нищо от онова, което се случваше там, нямаше значение в реалния спят, но и нищо от реалния свят не бе сравнимо с павилиона. Там тя можеше да разполага, както пожелае, със силното и учудващо покорно тяло на Джейк Касиди и сексът им ставаше все по-невъздържан, все по-животински. Тя не бе Били Айкхорн, тъжната богата съпруга на умиращ човек, тя бе друга личност — не можеше да я назове, но знаеше, че по-рано не бе съществувала. Сякаш чувстваше как тази нова личност се ражда, как се отделя от нея; една нова личност без чувство за вина, нито норми на поведение, за която всичко бе позволено — стига да е тайно. Абсолютно тайно.

Когато започнаха следобедите й с Джейк Касиди, Били отначало се чудеше на сякаш неестествената му способност да разграничава времето, което прекарваха заедно в павилиона, от всички останали мигове през деня, когато бяха заедно. А после осъзна, че и тя иска същото не само защото бе по-безопасно, но и защото всъщност не желаеше да опознава Джейк. Като болногледач той бе приятен и си знаеше работата, в павилиона бе човек с ярка мъжественост и това бе всичко, което я интересуваше. Не искаше да научи нищо за семейството, за детството, за преживяванията му, за предпочитанията или странностите, които правят личността цялостна и неповторима. Не че преднамерено затваряше сърцето си за него — по-скоро той не съумяваше истински да развълнува това сърце; сурово сърце, което категорично не желаеше да смесва сладострастието с чувствата. Били отлично помнеше какво представлява любовта. С любовта Джейк Касиди нямаше нищо общо. Но щом се налагаше, тя щеше да живее и без любов. Друг избор не откриваше.

 

 

Дан Дорман лукаво изгледа Били. След последното му посещение тя очевидно си бе намерила някого, главата си бе готов да заложи. Такава лъчезарна не я бе виждал още откакто Елис се разболя. Толкова по-добре за нея. Крайно време беше.

— Добре изглеждаш, Били. И аз бих се захванал с тенис, но съм убеден, че изляза ли на корта на моята възраст, ще се строполя мъртъв.

— Не тенис, Дан, плуване. Вече плувам по една миля на ден, чудесно ми действа. Защо сам не опиташ? Би могъл да започнеш с по няколко метра.

— В Ню Йорк? Може би ще е по-добре да започна с приклякания. А сега за намерението ти да отведеш Елис отново в Палм Спрингс през зимата — не мисля, че с необходимо. Тази година за него това просто няма голямо значение, освен ако на теб не ти с по-приятно там, разбира се.

— За бога, не. Там е раят на старците, Дан. Дори младите изглеждат стари и съсухрени. Пък и къщата не е толкова удобна като тази тук — мисля си дали да не я продам.

— Ами самолета, ще го запазиш ли?

— Непременно. Сигурна съм, че на Елис пътуванията до Силвърадо все още са му приятни и заслужава да запазим самолета, макар да го използваме само два пъти годишно. С болногледачите и всичко останало всеки път, когато заминаваме, все едно че тръгваме на сафари. Пък и човекът, който се грижи за избата в Силвърадо, ще ме убие, ако тази година не отидем за гроздобера. Знаеш ли колко лозя трябваше да изкореним, за да направим пистата? Дан, а ти защо каза, че тази година за Елис няма значение дали ще отидем в Палм Спрингс?

— Той е много отслабнал, Били. Ти вероятно не го забелязваш, защото сте непрестанно заедно, но с всеки месец той губи интерес към живота, все повече се затваря в себе си. През зимата, когато тук завали, сигурно ще се чувства също толкова добре и на закрито да гледа огъня или телевизия, ако все още го интересува. Слънцето няма да му липсва.

— Забелязах тази негова… огромна отчужденост. Опасявах се, че аз съм виновна.

— Никога, никога не си го мисли, Били. Никой не би могъл да се грижи по-добре за него. С нищо не можеш да компенсираш онова, което става в човешкия мозък, когато някой мъничък кръвоносен съд се пукне. Нищо не можеш да направиш. На колко години си вече, Били, почти на трийсет? Това не е най-прекрасният живот за теб.

— О, не се оплаквам, Дан, не се оплаквам.

 

 

Колкото по-дълго продължаваха следобедите й в павилиона, толкова по-голяма промяна забелязваше Били у себе си. Не бе допускала колко агресивна може да бъде с мъжете. В живота си само два пъти бе поемала инициативата — първия път, когато прекоси коридора на хотела в Барбадос, за да отиде при Елис, а после с Джейк — и винаги бе смятала, че мъжът трябва да потърси жената, да подскаже желанието си, да възбуди съблазнителната, но пасивна женска плът. А ето че сега изпитваше трепета на непознатото и едва ли не болезнено удоволствие тя да бъде тази, която търси, която избира, налага, изтощава. Когато Джейк пристигаше в павилиона, тя винаги беше там, тръпнеща от желание. В началото на есента той започна да закъснява отначало с половин, а после с цял час и тя установи, че да го чака с несигурна надежда е по-мъчително, отколкото да знае, че изобщо няма да дойде. Той винаги имаше приемливо оправдание, но тя не му вярваше. Започна да го подозира, че се наслаждава на своята увереност, как тя винаги е там, възбудена едва ли не до полуда; доброволна затворница, копнееща за животинско облекчение, което само той можеше да й даде. Бе си го взела сама. А сега той обръщаше играта в своя полза. Убеди се в това един следобед, когато той изобщо не дойде, а после обясни, че заспал на слънцето. Разтърсвана от сдържан гняв, възмутена и унизена, но неспособна да се отърси от страстта, от манията си, неспособна да измисли друг изход, Били повиши заплатата му с хиляда долара месечно.

Копнежът за тялото на Джейк непрестанно я глождеше. Когато го срещаше сутрин по коридора, тя го проследяваше крадешком изпод спуснати клепачи и си представяше подробности от следващата им среща. Ако бе сред болногледачите на вечеря, едва можеше да преглъща, когато гледаше ръцете му и си мислеше какво биха могли да й направят. Един понеделник сутринта, след като току-що се бе върнал от уикенда си, тя го срещна пред врата на стаята си и го сграбчи за китката. Дръпна го вътре, заключи вратата, разкопча панталоните му, трескаво измъкна члена му и започна да го възбужда с ръка. После се отърка в него, докато бе готова, без да си прави труда да си свали нощницата — направиха го облегнати на стената като пубертети. Друг ден, когато той бе дежурен следобед, тя го причака след вечеря и го поведе към банята за гости на първия етаж. Смъкна чорапогащника и бикините си, седна на тоалетната чиния, накара го да коленичи и натика главата му между разтворените си крака, притискайки се към устните му. Той бързо, рязко я доведе до оргазъм с езика си, но това някак не й бе достатъчно. Накара го да се изправи и както беше седнала, взе пениса му в устата си и го засмука, целият свят, бе съсредоточен в тази твърда плът, върху която се бе нахвърлила с такава страст. Когато той се шмугна навън през вратата, тя остана още цял, час заключена в банята, объркана и неудоволетворена. Знаеше, че вече не е способна да се владее. И случилото се в спалнята й, и това, че сега бяха изчезнали заедно, би могло да бъде забелязано от кой да е от прислужниците, които сновяха из къщата.

В началото на ноември само за едно денонощие времето се промени. Вече нямаше съмнение, че дългата гореща пролет, лятото и есента са свършили. Над Южна Калифорния се спусна необичайно дъждовна зима — другаде тя би изглеждала по-скоро като неприятно влажна есен; но тъй или иначе, при температура около десет градуса дългите следобеди в неотопления павилион в края на алеята с мокрите дървета очевидно ставаха невъзможни. Били разбра, че до настъпването на истинската пролет, вероятно през април, почти след шест месеца, ще трябва да намери друго място за потайния си живот.

Цял следобед се разхожда из обширната крепост на хълма и оглежда многото празни стаи, които Линди не си бе направила труда да обзаведе, защото никому не бяха нужни. Но те или можеха да бъдат наблюдавани от други крила на къщата, или се намираха твърде близо до коридори, използвани често от прислугата; други не й харесаха, защото от прозорците се виждаха собственият й апартамент и стаите на Елис — онази част от къщата, която незабавно й напомняше, че това всъщност е частна клиника. Най-сетне, след като се изкачи по една отдавна забравена виеща се стълба, се озова в осмоъгълна стая, построена вероятно единствено заради странния си вид отвън, тъй като очевидно никога не бе използвана. Надвеси се през едно от тесните прозорчета и усети как острият ветрец развя косата й. Надвисналите над Бел Еър дъждовни облаци сякаш се докосваха до тази висока стая и си спомни Рапунзел, принцесата, затворена в кула. В конкретния случай принцесата, каза си тя, скоро ще си намери хоби. Какво ще е — графика, акварели, маслени бои? Или може би пастели? Нямаше значение. Важното бе, че изкуството ще изисква дълги часове, прекарани в усамотение в ателието, часове, през които никой няма да се усъмни, че не бива да бъде обезпокоявана. Необходимостта на твореца да се вглъби в себе си трябва да се уважава, пък и нима имаше човек на този свят, който да пожелае да види създаденото от нея?

След няколко дни новото ателие на Били бе обзаведено. Отначало се отби в „Гучи“, където неотдавна бе забелязала дебела кожа от сребърни лисици, подплатена с коприна и широка поне три метри и половина. После отиде в компанията „Мей“, където смаяният продавач, свикнал клиентите му да мерят, да се колебаят, да сравняват и да се съветват, едва успяваше да си води записки, тъй като за половин час Били купи нисък диван от най-авангардния милански дизайнер, за който в магазина се притесняваха, че е твърде обемист и скъп, за да бъде сложен в нормална стая; старинен ориенталски килим, по мнението на продавача твърде ценен, за да бъде използван за нещо друго, освен за украса на стената и няколко невероятно екстравагантни лампи, които, както той знаеше, но не й каза, излъчваха твърде слаба светлина.

Следващият етап в обиколката на Били бе магазин за художнически принадлежности, където недоумяващият продавач успя да продаде стока почти за две хиляди долара на дама, която очевидно измежду всичко, което си избра, прояви интерес единствено към четките. Би останал дори още по-изумен, ако можеше на другия ден да види как Били се мъчи да нагласи новия, твърде странен за нея статив. Когато най-сетне успя да изпъне едно от десетината платна, внимателно го сложи и с пастелна боя надраска върху него червена ивица. След това на една от страниците на скицника си старателно написа:

„Ателие. Работя. Моля не ме безпокойте по никакъв повод“.

Закачи надписа на вратата, която можеше да се заключва отвътре и след това доволна отнесе в стаята си всички четки, тъй като би могла да ги използва за веждите си.

Докато приготовляваше ателието си, Били забеляза, че въпреки промяната във времето, Джейк си оставаше все така невъзмутим и сдържан. Очите му с мигли като на църковен хорист отвръщаха все така прямо на погледа й; в тях нито за миг не припламна въпрос, макар сигурно да си даваше сметка, че повече от седмица вече не са се докосвали. С нищо не подсказваше, че се измъчва от нетърпение — пък било само като комплимент към нея. Отначало Били смяташе да го изненада с ателието си, но инстинктът вече й подсказваше, че трябва да го запази в тайна.

Когато всичко бе готово, една вечер тя седна на масата с Джейк и Аш, облечена в дълга рокля от сребърно ламе, поръбена с черна кожа; косата й бе свободно спусната назад, а около стройната си шия носеше тежки нанизи от изумруди, перли и рубини. Безстрастно се вгледа в Джейк през масата, а той й отвърна с една от своите дръзки, безразлични усмивки. Изведнъж осъзна, че той не само не й е необходим, но е опасен. Не му бе простила, задето я бе накарал да чака, нямаше да му го прости до смъртта си.

Адвокатът Джош Хилман още утре сутринта ще се оправи с Джейк, каза си тя. Не, по-добре ще е сама да се заеме. Джош би се озадачил, че при скоропостижното си заминаване Джейк ще получи такова голямо, абсолютно неоправдано обезщетение. Съпътствано от няколко грижливо подбрани думи, то щеше да уреди въпроса. Вероятно Джейк нямаше да я разбере много добре, но кой знае защо, Били бе убедена, че няма да остане и много изненадан. Сигурно от време на време се е питал дали не си позволява твърде много. Бе надценил възможностите си.

Били погледна през масата Аш — Аш с неговия изискан южняшки глас и изящни дълги пръсти. Аш, който се разтреперваше, когато тя несъзнателно заставаше твърде близо до него; Аш, който я проследяваше със замечтан поглед, когато смяташе, тя не го вижда — стройния, галантен Аш. Как ли изглежда гол?

— Интересуваш ли се от изкуство, Аш? — попита тя.

— Да, госпожо Айкхорн. От малък се интересувам.

Били леко се усмихна, без да откъсва очите си от неговите.

— Не се учудвам. Кой знае защо бях убедена в това.

Глава седма

Туиги, Верочка, Пинелъпи Трий, Лорийн Хътън, Марша Беренсън, Джийн Шримптън, Сюзан Блейкли, Марго Хемингуей… Всяко едно от тези момичета Хариет Топингам забелязваше още при първата му поява. Случваше се да позакъснее и да попадне на новото лице едва когато някое от модните списания вече го бе завоювало, така че и да иска, не можеше да го използва. Състезанието между издателите за откриване на поредната Нова красавица се води ожесточено и непрекъснато. Всички разчитат най-вече на сведения, които получават от свои хора в агенциите за модели или от фотографи. Ето как Хариет стигна до пробните снимки на Мелани — Спайдър й ги донесе още влажни направо от лабораторията.

Лишените й от блясък кафяви очи се свиха, докато разглеждаше кадрите. Усети тръпката, предвещаваща ново завоевание. Поискаше ли да превърне нещо или някого в своя собственост, всичко в нея закипяваше. Улавянето на неуловимито, стремежът към рядкото и изключителното — само това можеше действително да я развълнува.

— Е да, наистина…

— Нищо друго ли няма да кажеш, Хариет? — почти ядосан попита Спайдър.

— Тя е убийствено красива, Спайдър. Нали това искаше да чуеш? Безмилостно, смъртоносно красива.

— Но за Бога, думите ти ми напомнят „Бони и Клайд“.

— Не разбирам защо. Просто такова лице не се забравя. Дори малко плаши, не мислиш ли? Не? Млад си още.

— Хариет, това са глупости! Никога никой не е могъл да те уплаши, признай си.

— Нищо не признавам. — Предвкусвайки неизбежното, жената издуха дима от цигарата в лицето му с нескривано удоволствие.

На всяка цена трябваше да има това момиче. Истинският модел задължително е нещо изключително.

Обикновената красавица е жена като всички останали, но това лице бе съвсем различно. В него имаше нещо неочаквано, сепващо, което тя дори не можеше да определи.

Най-сетне, решила, че паузата е била достатъчно дълга, Хариет продължи:

— Ангажирам я за следващите две седмици и ще снимаме с нея по-голяма част от есенната колекция. Ще я сложим и на корицата. — Нарочно говореше с безразличие, не поставяше акценти, нито изразяваше емоции, а в същото време едва сдържаше вълнението си. Усещането за власт я възпламеняваше цялата.

— Настъпи моят час — заяви щастлив Спайдър. — Сега вече нищо не може да ми се опре.

— Тъй ли? — попита тя с лека изненада и в гласа й прозвучаха нотки на смущение.

— Хариет! Аз я открих! Нима няма да ми дадеш тази работа? Спайдър не можеше да си представи, че тя ще използва момичето без него.

Ярко начервените устни на Хариет се разтегнаха в едва забележима усмивка на прокраднало се удоволствие. Тя изчакваше. Замислено, с нарочно забавени движения започна да гаси цигарата си в масивния нефритен пепелник.

— Не отричам качествата ти, Спайдър. Но си сравнително нов, недостатъчно проверен. Какво си снимал досега за нас? Лъскави дрънкулки. Обувки. Детски пижамки. Не забравяй, че септемврийският брой е най-важният за нас. Просто не мога да си позволя да рискувам. — Тя посегна за нова цигара от бронзовата кутия, стил ампир и я запали внимателно с вид на човек, доволен, че е приключил темата.

Спайдър потисна гнева си и с усилие да запази спокойствие рече:

— Та ти не рискуваш, Хариет. Вместо да занеса снимките на „Вог“ или „Базар“, първо на теб показах Мелани. Естествено, това съвсем не означава, че аз трябва да получа ангажимента. Ако искаш да използваш Мелани, тя е твоя. Но струва ми се, че няма да иска да работи с друг, освен с мен. Съвсем неопитна е, никога не е била модел досега. Не знаеше това, нали? Не личи и от снимките, които правихме на улицата с всекидневни дрехи без специален грим и фризура. Повярвай ми, Хариет, готов съм за това. Повече от готов!

Хариет бе впила празен поглед в тавана и почукваше замислено с върховете на пръстите си по бюрото. Прехвърли отново снимките; усещаше приятни тръпки от факта, че го държи в напрежение.

От години не се бе говорило толкова за работата на начинаещ фотограф, както за Спайдър. Изпуснеше ли го, веднага щяха да го грабнат, а той положително щеше да се справи, знаеше това от самото начало. Но тя мразеше да я притискат… макар че, ако се наложи…

— Ще трябва да помисля… или не… може би все пак… ще рискувам. Опитай.

Никога досега Спайдър не се бе чувствал в нечия власт.

Думите й не му донесоха очакваното облекчение. Внезапно осъзнал, че тя изпитва удоволствие от играта с него, той побесня. Хариет внимателно го наблюдаваше. Дали бе успяла да го стресне най-накрая? Той не се плашеше лесно — бе го разбрала от самото начало, това й допадаше и правеше задачата много по-интересна.

— Благодаря. — Колкото и да бе прозорлива, тя не успя да разгадае погледа, който й отправи Спайдър: в него се четеше презрение, болка, изненада, отвращение, примесени с благодарност и искрено задоволство, но никаква следа от страх, нещо, което бе забелязала още при първата им среща. Младият мъж събра снимките и тихо напусна кабинета. Хариет дръпна замислено от цигарата. Това момче имаше още много да учи.

Докато траеха снимките за септемврийския брой, в ателието на Спайдър по цял ден сновяха посетители, всеки от които настояваше упорито за участие. На първо място това бяха Хариет и двамата й помощници; редакторите по аксесоарите и обувките със своите асистенти — четирима души, вечно натоварени с торби и кутии като дребни италиански магарета в пазарен ден; помощникът на Спайдър — способен младок, умно хлапе от Йейл, което той бе взел съвсем наскоро и което не се отделяше от него. Един непрестанно менящ своя състав поток от хора, които носеха скъпоценните оригинали на моделите направо от ателиетата на дизайнерите. Нервно поглеждаха часовниците си, докато чакаха да бъде заснет техният модел и час по-скоро да го върнат в залите за ревюта. Помощниците на Хариет напразно ги увещаваха да се дръпнат встрани или да дойдат към края на деня. Служители от „Дейвид Уеб“ и „Картие“ носеха кутии с наети за снимките бижута и не откъсваха от тях очи, докато не си ги приберяха отново; в това време млад дебютант на Дюбоне, помощник на редактора по обувките, разнасяше кафе и сандвичи, прибираше недопити чаши и картонени чинийки. В гримьорната известен фризьор със своя екип и специалистка гримьорка с помощничката си се трудеха усилено не само над Мелани, но и над моделите мъже, повикани да позират с нея. Художественият директор на „Фашън енд Интириърс“ също се явяваше, оглеждаше как върви работата, промърморваше нещо под нос и изчезваше, за да се появи отново само след час.

Спайдър работеше като в транс. За него в ателието не съществуваше нищо друго, освен Мелани, апаратите му и помощника.

Той бе изключително съсредоточен, точно толкова мобилизирана беше и Мелани. Докато я събличаха и обличаха, докато й слагаха червило, подреждаха косите й и обясняваха как да се усмихва, как да се движи, някъде дълбоко в нея едно по едно се разтваряха листата на стегнат като голяма пъпка въпрос, надигаше се усещане, което само по себе си бе също въпрос, а не отговор. Въпреки липсата на опит дългите часове позиране се оказаха неочаквано лесни за нея. Нещо съвсем естествено и нормално. Колкото повече изискваха от нея, толкова повече тя даваше, щастлива като никога.

В края на всеки работен ден Хариет и художественият директор, сключили временно примирие, събираха глави над трийсет и пет милиметровите диапозитиви, които после прожектираха на бялата стена. Липсата на коментар показваше най-добре, че всичко е наред. Никой от тях не желаеше да достави удоволствие на другия, като покаже задоволството си и тъй като нямаше от какво да се оплакват, не намираха повод и за разговор. От години бяха в този бранш и знаеха, че някои от кадрите са сред най-доброто, публикувано до момента. Напрано класически. Поетичната, непроницаема красота на модела придаваше на всяка дреха звучене, каквото тя никога не бе имала, освен може би само в първите мигове на вдъхновение на своя създател.

В края на пролетта и последвалото я кратко лято кариерата на Мелани бе в привиден застой. Хариет я беше посъветвала да не поема ангажименти до излизането на септемврийския брой в края на август, за да може появата на нейното съвършено ново лице да бъде истинска бомба на сцената на модните издания. Непрестанно й намираше работа около подготовката на бъдещи броеве на „Фашън“ — така че Мелъни трудно можеше да бъде открита от сътрудниците на другите модни списания, които също бяха под пара. Няма нищо чудно в това, че един редактор иска брой след брой да използва плътно любимия си модел. Така успява да го държи далеч от другите редактори, а и създава известна физиономия на списанието си.

Без излишни въпроси Мелани послуша Хариет и упорито отклоняваше предложенията на агенцията Форд по телефона. Някакъв вътрешен глас й подсказваше, че Хариет най-добре от всички, които познава, можеше да даде отговор на въпроса, който все още не се бе оформил в нея. Гледаше като омагьосана снимките, които й бе направил Спайдър. Прекарваше часове на напрегнато любопитство с тях. Заставаше пред огледалото с една от снимките, на която лицето й бе в естествена големина. Дълго се взираше в двете си отражения. Те й разкриха, как например изглежда в очите на другите, нещо, което не бе знаела досега, но не задоволиха изгарящия я глад за цялостен отговор. Снимките на Спайдър показваха как я вижда той, но в същото време демонстрираха и някаква нова загадка, която още повече объркваше момичето. Ако беше работила с друг фотограф, може би поне кранчето на завесата щеше да се повдигне, но Хариет твърде добре криеше картите си и не искаше Мелани да работи с друг преди началото на септември.

 

 

— Мелани, мила моя, никога не говориш за себе си.

Двамата със Спайдър седяха в кухнята на неговото жилище пред няколко сандвича.

— Винаги си толкова мил с мен, Спайдър, но не познавам по-любопитен човек от теб. Вече ти казах всичко, което имам за казване. Какво искаш още?

— Но, Господи, онова, което зная, са само откъслечни елементи, звучи като начало на приказка. Хубав богат баща, красива известна майка, без братя и сестри, родители, влюбени до днес един в друг, на които завижда цял Луисвил. Що се отнася до теб — щастливо детство и година и половина при Софи Нюкъм, преди да уговориш щедрия си баща за позволение да дойдеш в Ню Йорк и да опиташ щастието си. Нищо повече. И твърдиш, че няма друго за казване.

— Какво лошо има в това да си бил щастливо дете?

— Нищо, разбира се. Просто не мога да доловя човешките отношения в него. Всеки непременно е красив и любящ, всичко е страшно хубаво. Не мога да го усетя. Липсва ми плът и кръв. Прекалено безоблачно и лъскаво е, за да е истинско.

— Възможно е, но това е истината. Честна дума, Спайдър, просто не разбирам какво искаш от мен. Доколкото схващам, ти също си прекарал щастливо детството си, каква е тогава разликата? Защо смяташ, че крия нещо от теб? Нима щеше да си по-доволен, ако ти кажех, че първата ми танцова забава е завършила с масов бой? Че е било напрано като във филм на ужасите?

Мелани не губеше търпение. Свикнала бе с желанието на хората да надникват в нея. Не бе успяла да формулира собствената си представа за това как изглежда и какво представлява отстрани, а дори да го знаеше, никому за нищо на света не би го доверила.

Спайдър я гледаше с възмущение и възторг. Тя изглежда дори не си даваше сметка колко го вбесява. Сигурен беше, че не го прави нарочно, че не иска да го дразни, но не го напускаше усещането за нещо недоизказано, което би му създало сигурност, че е получил, макар и частица от нея, че любовта му е споделена поне мъничко. Тя беше така дяволски недосегаема — все едно че бе влюбен в най-красивата глухоняма. Нищо не го вбесяваше така, както фактът, че колкото по-малко тя дава, толкова повече той копнее да получи. Колкото по-безразлично посрещаше Мелани настойчивите му въпроси, толкова повече растеше убеждението му, че тя отказва да го допусне до нещо изключително важно, което той на всяка цена трябва да узнае.

Преди да се влюби, Спайдър лениво и добродушно изслушваше безкрайните разсъждения на поредната си приятелка за душевните й преживявания, за терзанията, за травмите от детството й, за липсата на разбиране от страна на родителите й, дори за предсказанията на хороскопа й. Това го забавляваше, очароваше го начинът, по който познатите му жени дълбаеха, търсеха в себе си и му показваха късчета от собственото си аз. Никога не бе давал повече, отколкото бе обещавал, но сега, когато искаше да надникне в нечия душа и да я допусне до най-съкровените си тайни, тя се оказваше обзета от кротка, непреодолима сънливост. Изгаряше от желание да я обгърне, да я обхване и да я погълне, да чуе тайните й стремежи, надежди и страхове, най-дръзките й амбиции, всички нейни желания, дори и най-незначителните, да чуе за най-тъжните й дни, за най-глупавите й грешки. Всичко.

Дори в леглото Спайдър имаше чувството, че тя не е изцяло с него. За първи път се любиха в деня, когато приключиха снимките за септемврийския брой. Мелани не беше девствена, но се държеше като стопроцентова девственица, ако се съдеше по увещанията, с които я придума да стигне до леглото. Най-накрая, вероятно решила, че е по-лесно да каже „да“, отколкото да продължава да го отблъсква, тя позволи на обезумелия от желание и любов Спайдър да я отведе в жилището си. Беше се държал внимателно и търпеливо, потискал бе страстта си, обзет изцяло от грижата да й достави удоволствие. Спайдър беше свикнал с жени, които го желаеха, чиято възбуда можеше да се мери с неговата, отговаряха на ласките му и се хвърляха в леглото, жадни за тялото му. Мелани се любеше с вбесяваща деликатност. Отвръщаше на целувките и докосванията му като помилвано дете. Удължаваше нежните предварителни ласки и го държеше на устните и гърдите си толкова време, че той бе започнал да си мисли, че никога няма да го допусне по-далеч. Най-накрая тъжна, едва ли не разочарована, му позволи да влезе в нея. След което най-неочаквано с настойчивост, която той изтълкува, но вече по-късно, като страст, го окуражи да побърза и да свърши. — Но мила, ти не… не стигна до оргазъм… Моля те, има толкова много начини, които аз… — Спайдър, недей. Така е чудесно. Всичко е наред. Нямам нужда от това. Никога не съм имала. Само ме прегърни. Целувай ме и ме милвай още, все едно че съм бебе, така обичам това. — Дори в тези дълги моменти на нежност той усещаше, че нещо в нея се обръща, спира я да продължи общуването, насочва мислите й някъде далеч. Изглеждаше невъзможно да са така плътно притиснати и в същото време така далеч един от друг, но това беше истината.

След този първи път той упорито прилагаше всичките си умения и знания, за да я доведе до оргазъм, сякаш това бе ключът, който щеше да отвори вратата помежду им. Случваше се по тялото й да премине мимолетен спазъм, но Спайдър така и не разбра, че това беше плод на повтарящ се неин сексуален образ. Мелани си представяше, че е в леглото с някакъв анонимен любовник, наоколо им стоят непознати мъже с разкопчани панталони, които жадно я наблюдават и колкото повече гледат, толкова по-големи и по-твърди стават членовете им, набъбват до пръсване. Мъжете всъщност снимаха тази сцена за някакъв филм. Ако успееше да се съсредоточи достатъчно върху тяхната възбуда и старание да се въздържат, тя щеше да стигне до оргазъм.

 

 

Какви ли не предположения се правеха в света на модата за сексуалния живот на Хариет Топингам. Според мнозина тя беше лесбийка, но никой не можеше да се похвали с доказателство за това. Догадките им се базираха на суровото некрасиво лице, самотния й живот и огромния професионален авторитет, който имаше. Преобладаваше мнението, че е лишена от сексуални интереси и се вълнува единствено от работата си.

Любителите на факти се мъчеха да я уловят в предпочитание или дори връзка с някоя от красавиците, но посоката им бе погрешна.

Нямаше как да знаят, че Хариет принадлежи на една от най-добре законспирираните тайни сексуални общности — лесбийки между трийсет и шейсет години, с известна власт или прочути в своята област, които добре се познават помежду си, независимо къде живеят — в Ню Йорк, Лондон, Париж или Лос Анджелис. Сред тях бяха имената на известни актриси, литературни агентки, жънещи успехи дизайнерки и театрални продуцентки, консултантки на държавни служители, творци в различни области на човешката дейност. Не поддържаха постоянен контакт, но в случай на нужда се подкрепяха и то по начин, нямащ нищо общо с демонстративността на високопоставените мъже хомосексуалисти, заемащи подобни постове. Много от тях имаха солидни семейства, други бяха любящи майки или баби. Нищо чудно да познавате такава жена от двайсет години, но ако не е свалила маската си, по никакъв начин няма да се досетите за сексуалната й ориентация.

За да бъдат в пълна безопасност, тези жени старателно разделят живота си на лесбийки от професията. Сексуалните им партньорки в повечето случаи са като самите тях с високо социално положение. Случваше се да се появят съвършено анонимно като най-обикновени момичета в бар за лесбийки, но подобни действия криеха много опасности. За жени с тяхното социално положение небрежно откритото разгулно поведение, така характерно за мъжете хомосексуалисти, е немислимо и може да им коства авторитета и властта. Действат с онази мълчалива тактичност и закрила, които се дават на президента, когато има любовница, или на конгресмен с алкохолен проблем. Естествено срещаха се хора, посветени в тайната им, но за това не се говореше, тъй като то си беше лично тяхна работа. Лесбийството на всичките му нива все още се смята за много по-голям позор от мъжкия хомосексуализъм и преобладаващата част от преуспелите лесбийки пазят много внимателно своята тайна.

Когато започна работа, като помощничка на редактор за обувките в едно модно издание, Хариет веднъж завинаги реши, че никога няма да се забърква в история с модел, дори ако момичето е лесбийка. Двайсетгодишна, тя беше имала вече връзки с трийсет-четирийсет годишни жени. С течение на времето я приеха във висшите среди на лесбийки. По времето, когато видя за първи път снимките на Мелани, Хариет имаше връзка с известна директорка на издателство от Медисън Авеню, с около две години по-възрастна от нея. От доста време бяха заедно, отношенията им бяха улегнали, но си бяха полезни една на друга. Всички, които смятат, че онези, които привидно не се интересуват от секс, са лишени от сексуален живот, дълбоко се лъжат.

След години на неумолим самоконтрол Хариет трябваше да признае, че магически неразгадаемите очи и крехкото тяло на Мелани неизменно присъстват в сънищата й. В миналото се бе влюбвала за кратко в някои от моделите, но не бе правила ни най-малко усилие да ги спечели, не бе търсила какъвто и да било знак. Рискът беше прекалено голям. Немислимо бе някое от момичетата, които трепетно очакваха тя да реши съдбата им с мръдването на малкия си пръст, да узнаят нейната тайна. Хариет следеше развитието на връзката между Спайдър и Мелани и веднага усети кога са спали за първи път. Често бе ставала свидетел на подобни любовни истории, обикновено се отнасяше към тях с ледено безразличие, но този път усети, че е засегната. Нямаше никакво съмнение, това беше ревност и Хариет, едновременно горда и непреклонна, не знаеше кое е за предпочитане — самата ревност или съзнанието, че е дотолкова слаба, та да я изпитва. Наблюдавала ги бе през цялото време — Спайдър, искрящ от щастие, а Мелани, запазила само за него онези хладни, замислени, почти формални усмивки, в които личи едва прикрита покана.

 

 

Първата вечер от празничните дни в чест на Четвърти юли Джейкъб Лейс, издателят на „Фашън енд Интириърс“ и на още шест други сродни списания, образуващи цяла издателска империя, даваше прием. Това беше нещо повече от „свикване под знамената“. В света на модата получаването на покана за този прием бе равносилно на ръкополагане в благороднически сан. Хариет винаги присъстваше, пренебрегвайки своя принцип да стои настрани от извънслужебните контакти с колегите си. Тази година сред поканените беше и Спайдър заради съществения си принос във „Фашън“. Естествено, той доведе и Мелани.

Домът на Лейс във Феърфийлд бе заобиколен от двайсет и пет акра парк с гора и се намираше недалеч от Феърфийлд Хънт Клъб. Къщата беше строена през 1730 година, след което достроявана и реставрирана. В нощта на приема хиляди малки крушки, закачени по клоните, превръщаха туфите дървета в околността в декор от „Сън в лятна нощ“. За този прием пристигаха гости от Далас и Хюстън, от Чикаго и Бел Еър, от Хавай. Домакини от Файър Айлънд, Хамптънс и Мартас Вайнярд, проклинайки прочутия издател, планираха своите приеми така, че да не съвпаднат с неговия, за да не останат без най-важните си гости, без тези, заради които повечето други идваха. На приема на Лейс не присъстваха фотографи; съобщения и снимки от него не се появяваха в светските хроники на вестниците. Това наистина бе събиране в тесен кръг на настоящия и бъдещия елит в света на модата, театъра, танца, рекламата, маркетинга, издателския бизнес, дизайна.

Съпругата на Джейкъб бе умна жена и отдавна бе решила проблема с изхранването на стотиците си гости, придържайки се към менюто, което сама бе нарекла „традиционна американска храна“ — хамбургери, хотдог, пица. В годината на тържествата в чест на Двестагодишнината на страната менюто бе по-подходящо от всеки друг път. И пак, следвайки американската традиция, бе наредила на три места в парка — на моравата пред къщата и край басейна да се опънат тенти, боядисани в червено, бяло и синьо.

Хариет Топингам обичаше алкохола. Не си го позволяваше по време на работа, но всяка вечер, щом затвореше вратата на своя апартамент — единственото й сигурно убежище, — си наливаше двойно уиски с лед, след което изпиваше още едно и после още едно. Едва тогава сядаше да вечеря, обслужвана от мълчаливата си готвачка. Не обичаше вино и не пиеше нищо на обяд или след вечеря, за да не попречи това на работата й, но този навик, който тя неизменно поддържаше от близо двайсет години, наистина й беше нужен. Хариет се боеше да пие извън своя кръг, защото знаеше, че в голямо количество алкохолът й действа по особен начин. Когато беше сама или със свои близки, това нямаше значение, но предпочиташе да не рискува.

На приема у Лейс пристигна сама с взета под наем лимузина с шофьор. Като повечето жители на Ню Йорк тя нямаше собствена кола. Обикновено канеше да я придружи някой от винаги готовите за това мъже, които я заобикаляха, но тази година сякаш нямаше желание да окаже тази чест на нито един от тях. Хариет познаваше почти всички и бе поздравявана като звезда. Минаваше от група на група подобно на покрит с лаври матадор с главозамайващия си розово-черен лъскав тоалет „Скиапарели“, богато украсен със златиста бродерия — дреха, достойна единствено за колекцията на някой музей и за Хариет Топингам. Докато сновеше напред-назад с чаша тоник в ръка, зърна малко встрани от другите Спайдър и Мелани, които, хванати за ръце, оглеждаха възхитени тълпата наоколо. Познаваха се с твърде малко хора тук, а на такива приеми не беше прието гостите да се представят един на друг. Спайдър, със загорялото си от слънцето лице и русите къдрици беше великолепен като победител в десетобой в миг на триумф. Двамата с Мелани бяха облечени в бяло и хората се обръщаха след тях.

Щом видяха Хариет, и двамата забързаха към нея, за да я поздравят; Мелани искрено се радваше, че вижда най-сетне познато лице в тази вдъхваща респект тълпа. Побъбриха си няколко минути, някак смутени от необичайната, толкова различна от работната им обстановка. Спайдър настоя да покаже на Мелани конюшните — ездата бе любимо занимание на Лейс. Наблюдавайки ги как се отдалечават, Хариет спря първия мярнал й се келнер и му поръча двойно уиски с лед. Час по-късно, когато потокът от хора отново ги срещна пред бара до басейна, Хариет вече беше изпила две двойни уискита, без да е хапнала нищо, освен сладолед.

— Спайдър, защо не ни оставиш за малко с Мелани? — Въпросът й прозвуча много повече като заповед, отколкото като молба. — Искам да я запозная с някои хора, които сигурно ще й бъдат от полза, а докато ти си край нея, никой не смее да ви доближи. Иди да си поприказваш с някой от твоите непрокопсани приятели. Мисля, че видях доста от тях тук. Спокойно биха напълнили цял един бардак.

— Ужасно ме болят краката, Спайдър — умолително изписука Мелани. — И имам чувството, че попрекалих с шампанското. Нека да остана малко с Хариет. Иди да се забавляваш, много скоро ще се оправя.

Спайдър се завъртя на токове и се отдалечи.

— Дали се разсърди? — попита Хариет.

Двете жени влязоха в беседката недалеч от басейна и се настаниха удобно на сламената пейка, покрита с възглавници от корабно платно. Мелани ритна обувките си и въздъхна с облекчение.

— Право да ти кажа, пет пари не давам. Колкото и да му се иска, не съм негова собственост. Много е мил наистина и съм му страшно благодарна, но всичко си има граници… граници… граници!

— Мислех, че сте лудо влюбени един в друг.

Хариет никога не беше задавала толкова личен въпрос на Мелани и очакваше тя да й отговори по типичния за нея безразличен начин.

— Откъде ти хрумна, за Бога! — възкликна Мелани, изтръгната от своята безучастност. — Никога не съм била луда по някого. Мразя дори този израз и мисля, че и в бъдеще няма да ми се случи подобно нещо. А и не изпитвам никакво желание. Ако давах по част от себе си на всеки, който е проявявал интерес към мен досега, какво щеше да ми остане. Не мога да кажа „да, и аз те обичам“ на всеки, комуто се е приискало да го чуе.

— Все пак, живеете заедно. А това, дори в наши дни, означава нещо повече от гола благодарност. — Хариет знаеше, че трябва да спре с въпросите си, прекалено настоятелна ставаше, но просто не можеше да се удържи.

— Това не е вярно! Нито веднъж не съм прекарала цяла нощ в дома му и никога няма да позволя да ме докосне в моя апартамент. Страшно държа на това, Хариет… държа на правото си на личен живот. Господи, чувствам се ужасно… направо кошмарно… Значи ти си мислиш, че живеем заедно… Толкова е глупаво. Сигурно всички в Ню Йорк си мислят същото, но това не е в моя стил. Страшно се срамувам… И щом на теб ти е минало през ума, сигурно всички други си го мислят. — Сълзи на възмущение изпълниха очите на Мелани.

Тя се бе наклонила напред към жената до себе си. Хариет смътно усещаше приближаването на опасност, голяма опасност, но не се възпря. Обгърна момичето и го притисна до себе си. Устните й се докоснаха до косите на Мелани, но толкова леко, че тя не усети ласката.

— Не съм вярвала. Никога не съм вярвала. А и никой не го мисли. Няма нищо, милото ми, всичко с наред.

Останаха така дълги минути — Мелани успокоена и благодарна, неподозираща никаква заплаха. Хариет знаеше, че трябва да отдалечи момичето от себе си, преди да е целунала чудесната му кожа. Когато вдигна глава от косата на Мелани, очите и срещнаха погледа на Спайдър, който в същия миг прекрачваше прага на беседката и прочете на лицето му, че той започва да се досеща.

 

 

Следващият ден, събота, бе първият от трите празнични дни. Хариет Топингам влезе със собствения си ключ в пустите помещения на редакцията на „Фашън“, прекоси бързо празните коридори и стигна до своя кабинет. Взе септемврийския брой на списанието, пристигнал преди няколко дни от печатницата за последни корекции и прибра от бюрото си всички снимки на Мелани, подготвени за следващите броеве. Нахълта и в кабинета на художествения директор, където откри още няколко кадъра с Мелани за броевете през октомври и ноември и ги прибави към общата купчина. Сетне се прибра вкъщи и позвъни на Уелс Коуп в Бевърли Хилс.

Уелс Коуп минаваше за един от най-големите късметлии сред филмовите продуценти. Допреди шест месеца беше главен продуцент в известна филмова студия. През трите години, докато заемаше този пост, наред с неизбежния брой несполучливи и посредствени филми студията пусна пет филма с невероятен търговски успех. Така се случи, че и петте бяха продукции на Уелс Коуп. Приходите от тях толкова покачиха печалбите на студията, а и цената на акциите й, че засенчиха конкуренцията. Коуп реши, че това е моментът да напусне и сам да натрупа пари; добре знаеше, че главният продуцент в някоя студия има нищожни шансове да оцелее, дори в сравнение с убиец, нает от мафията.

С помощта на изпечени в подобни битки първокласни адвокати и счетоводители той подготви проект за договор, който го превръщаше в независим продуцент, даваше му възможност да бъде самостоятелен и в същото време да се обръща към студията за финансиране на негови проекти, като запазва далеч по-голяма част от печалбата за себе си. Така доходите му значително се повишаваха в сравнение с предишната му заплата и процентите от печалбата, които получаваше. Изпипана работа, казваха мнозина завистливо. Сред хората от този бранш, които лягаха и ставаха, измъчвани от чувството на завист, което не ги напускаше дори в съня, той бе обект на най-много приказки.

Без съмнение между тези два свята — на модата и на киното — съществуваше истински процес на „кръстосано опрашване“. Манекени получават роли, актриси позират, киното лансира нови модни тенденции, модните списания отделят специално внимание на кинематографистите. А онези, които дърпат конците в тия два свята, често работят по свои собствени неписани правила.

— На телефона е Хариет. Какво правиш в тоя празничен ден?

— Честно да ти кажа, мила, крия се. Никой не знае, че съм в града. Не мога да издържа още едно отиване до Малибу, отново плажове, фойерверки и навалица от бивши съпруги. В момента все още съм в леглото с двайсет и пет сценария, които съвсем не бързам да прочета, и с някакъв размекнат френски сандвич. Тези дълги почивки не са за нас, американците — скапваш се от лежане.

— Много добре те разбирам, направо се разлагаш. Знаеш ли, искам да те видя. По работа. Смятам да изчезна днес след обед и да се върна чак в понеделник. Можеш ли да ми отделиш малко време?

— Цяла вечност, ако пожелаеш! Слава богу, че поне на един човек му се работи днес. Ще си направим истински пир. Веднага ще позвъня на Боб от Уайн Мърчант да ми изпрати няколко големи порции прясна белуга и ще поръчам на готвача си да приготви неговото задушено в плик. Зная, че с любимото ти ястие. Хариет, ти си истинско съкровище!

 

 

Облечен във фин пуловер, светлобежов фланелен панталон и с елегантни обувки, Уелс Коуп седеше до Хариет на мекото канапе, тапицирано с пухкава дамаска, в просторната си дневна. Прозрачният плот на малката масичка пред тях бе покрит със снимки на Мелани. Нейни снимки бяха разпръснати и на земята по скъпия килим. Климатичната инсталация поддържаше температура от двайсет и два градуса; камината беше запалена; преди да се оттегли, прислужникът бе оставил на ниска масичка встрани шише бренди. В подобен лукс човек лесно забравя в коя част на света и в кое време на годината живее.

Коуп поглеждаше хитро Хариет през синкавите стъкла на очилата си.

— Тя е просто неземна. Сякаш е от друг свят. Всичко в нея излъчва неповторим блясък. Мислех, че вече не се раждат такива момичета. Напомня ми звездите от киното на трийсетте. И все пак нещо не разбирам, Хариет. Броят няма да се появи поне още шест седмици. Дотогава няма защо да се тревожиш, че ще ти я грабнем? Защо бързаш да ми я покажеш? Стига да поискаш, можеш да я задържиш поне още половин година, тоест ако Айлийн Форд ти позволи.

— Чудесно зная, че всички ще хукнат след нея и няма никакво съмнение, че все някой ще ми я грабне. Готова съм да се примиря, че рано или късно списанието ще я загуби, но искам аз да реша при кого ще попадне. Готова е да ми се довери, а съм сигурна, че ти си най-подходящ. Иначе казано, Уелс, по-скоро искам да направя някому услуга, наместо да се окажа в положение на губещ.

— В такъв случай ще ти бъда длъжник.

— Точно така — съгласи се тя. — Нищо чудно да не успея да прибера дълга си, но ще ми е приятно да зная, че си ми задължен. Ти ще го оцениш, но други надали. Достатъчно съм живяла, за да ми е ясно.

— Така си е — съгласи се мъжът, който не можеше да проумее накъде бие тази стара лесбийка. Държеше се като някоя проклета асистент-режисьорка. Това съвсем не беше в нейния стил. Но какво пък, стига да успее да лапне момичето. — Би било глупаво да питам, става ли от нея актриса, нали?

— Аз ти я предлагам, а ти ще разбереш — отвърна Хариет. Успееше ли да постигне онова, към което се стремеше, тя умееше да демонстрира приповдигнатост, достойна за гимназиална учителка.

— Ще я пробвам. Следващата седмица. Ще успееш ли да я качиш на някой самолет и да ми я изпратиш колкото може по-скоро?

— Не, Уелс. Това е твоя грижа. Говори й каквото ти дойде на ум, но не бива за нищо на света да споменаваш моето име. Ще ти дам телефонния й номер — все ще измислиш как си го открил. Не искам никой да узнае, че съм ти показвала тези снимки. Когато му дойде времето, ще ти се обадя за онова, което ми дължиш. Това е категорично условие, Уелс. Никога не съм била по-сериозна. Разберат ли в редакцията на списанието, ще си имам неприятности.

— Хариет, всичко ми е ясно. Можеш да разчиташ на мен. — В интерес на истината нищо не му беше ясно, но това не беше проблем, рано или късно щеше да разбере. Така или иначе, бе изградил кариерата си в Холивуд благодарение и на това, че умееше да държи на думата си. Дискретността бе една от основните му дарби.

Хариет се прибра в Ню Йорк чак във вторник. Уелс бе успял да я убеди да остане и да му прави компания още един ден. Неговият дом бе сред малкото, в които само за три дни може да ти прилошее от тъпкане с гъши пастет, белуга с масло, патица с портокали, от благородни вина, от прожекции на непоказвани още филми. Хариет се бе почувствала приятно поглезена, но и закопняла да се върне на работа.

В сряда сутринта проведе осем телефонни разговора, два, от които с жени, които по нейно мнение бяха, наред с нея, най-сериозните редактори на модни издания в града, а останалите шест бяха с художествените директори на големи реклами агенции. Уговори се да обядва с всички през дните, които оставаха до края на седмицата и цялата следваща седмица.

Далеч преди последния от уговорените обеди Спайдър можеше да се смята за загинал професионално.

— Но, Хариет, твоето ново русокосо момче тъкмо се прочу навсякъде!

— Само че никой от вас не подозира какво се наложи да преживея с него, Денис. Талантът не може да извини всичко. Нищо не е в състояние да го доведе навреме на работа — имам чувството, че направо е болен. Всеки път го чакаме поне два часа, докато благоволи най-накрая да се появи в студиото! В повечето случаи моделите имат и други ангажименти и трябва да си тръгнат, преди той да е пристигнал. Ами повторенията? На пръсти се броят кадрите, които не се налага да преснимаме веднъж или два пъти. И макар никак да не ми е приятно да призная заслугите на онзи проклетник, художествения директор, ако той не му държеше ръката всяка минута, нямаше да можем да го използваме изобщо.

— Защо, за Бога, го търпя толкова дълго?

— Защото, ако имаш време да му висиш над главата, той наистина е добър. Но гледам да намаля загубите си. Нали си представяш какво ми струва всичко това. Толкова много превишавам разходите за всеки брой, че Лейс е готов да ме убие на място. Обикновено ми влиза в Положението в такива случаи, но този път минахме всякакви граници. Спайдър Елиът просто е с комплекс Стенли Кубрик. Ако не бях гърмян заек, досега да съм се побъркала.

— Повторни снимки, така ли?

— Това не е всичко. Да не говорим, че непрестанно натискаше моделите в гримьорните, но сега откривам, че последните му работи са направо неизползваеми. Истински боклук.

Ще се наложи да преснимаме целия ноемврийски брой с друг фотограф. За всичко аз съм си виновна. Няма да се излекувам от тази своя болест да давам възможност на неопитни хлапетии да си опитат късмета. Стига съм те занимавала с моите кошмари, Денис. Съжалявам, че така изплаках грижите си пред теб, но от години не бях правила толкова неудачен експеримент. Кажи ми сега, как вървят твоите работи.

 

 

— Наистина, Спайдър, не мога да разбера защо се дразниш толкова — в леденоспокойния глас на Мелани, освен тъжно учудване човек не можеше да долови никаква следа от емоция. — Аз самата недоумявам откъде Уелс Коуп е научил името ми, но се обадих в офиса му на Крайбрежието и се уверих, че всичко е напълно редовно. Искат само да ме изпробват. Казаха, че им трябвам за около две седмици — не завинаги, пък ми звучи и доста интересно. Сърдиш се, сякаш отивам при търговец на бели робини, а чудесно знаеш, че Коуп е сред най-известните продуценти в Холивуд. — Мелани седеше в люлеещия се стол на Спайдър с изправен гръб и сериозна като ученичка. — Съвсем ясно ми е, че възможността да ме харесат е едно на милион, но те ще ми платят разходите, а и ще видя Калифорния. Не те разбирам…

— А ако не се върнеш от Казба? Не си ли чувала за хора, които заминават за Холивуд само за две седмици, след което никога вече не са ги виждали да обядват в „Джино“?

— Глупости!

Страхът и желанието му прозираха съвсем ясно под опита да се пошегува. За Мелани това бе най-сигурният знак, че има пълно право да замине. Първо Спайдър започна с някакви смешни намеци за Хариет, която само се беше помъчила да я успокои — думи на побъркан, добре че категорично отказа да го слуша, — а сега се опитваше да я спре да замине. Докато снимаха септемврийския брой, тя си мислеше, че няма на света по-интересен, по-непредсказуем в постъпките си човек от него — уверен в таланта си, той успя да й внуши, че е способна на нещо, което дори не е подозирала, но след това постепенно стана като всички останали — искаше прекалено много, повече, отколкото тя бе показала, че е склонна да даде. И само защото му бе позволила да спят заедно, се бе оказала в подобно положение — той си въобрази, че има някакви права над нея. Права!

Най-неочаквано Спайдър я прегърна, вдигна я от стола и внимателно я сложи на леглото.

— Любов моя, мъничка моя, нека бъда твой роб! Ще правя само онова, което ти искаш. — Цял трепереше от страст. Мелани си даде сметка, че няма да се измъкне лесно от този обезумял мъж. Той знаеше, че утре сутринта тя отлита с първия самолет. Май щеше да е по-лесно да го остави да прави каквото е намислил.

Мелани лежеше покорно, докато Спайдър я съблече, след което той бързо свали и своите дрехи. Стройното му и стегнато голо тяло се очерта на слабата светлина в стаята. Решила бе нищо да не прави, абсолютно нищо — ще си лежи и ще го остави да задоволи страстта си.

Спайдър нежно се надвеси над нея, впил очи в безизразното й лице. Натежалият му от възбуда член бе вече толкова твърд, че почти се бе долепил до корема му. Мелани избягваше да гледа натам. Бавно, докосвайки я само с устни, той целуваше прекрасната й уста, прокарвайки език по ръбовете, сякаш я рисуваше. Нежеланието й да отговори на целувката му той изтълкува като покана да стане по-смел в ласките си. Отдръпна се назад и обгърна с дланите си малките й гърди. Триеше поред зърната, докато те набъбнаха, след което дълго смука всяко от тях.

— Хубаво ли ти е? — прошепна той.

— Ъхъ — въздъхна тя.

Обгърнал нежно гърдите на Мелани, Спайдър ги доближи една до друга. Целуваше ту едното, ту другото зърно, от време на време ги захапваше леко. После разтваряше широко уста, сякаш се мъчеше да поеме колкото се може повече от нежната пухкава плът. Гърдите й, влажни и розови, изведнъж му се видяха по-едри от друг път. Изведнъж осъзна, че не усеща ръцете й по тялото си; видя ги спокойно отпуснати от двете й страни. Прави се на невинна, помисли си той с нежност. Сигурно вече е готова. Плъзна се надолу, готов да влезе в нея.

— Не! — изсъска Мелани. — Ти каза, че си мой роб. Не искам да го вкарваш, забранявам ти!

— Но знаеш какво трябва да направи един добър роб, нали? — прошепна той, още повече възбуден от забраната. — Онова, което никога досега не си ми позволявала, затова ти е и нужен роб.

— Не те разбирам — недоумяващо прошепна тя, но без да се съпротивлява повече.

Той пъхна ръце под хълбоците й. Тя се прикри с длани, но не възрази. Спайдър намери пролука между пръстите й, успя да промуши в нея нетърпеливия си език и докосна топлата кожа. Мелани мълчеше. Той разтвори коленете й, улови здраво китките на ръцете й и ги притисна до бедрата й. Спусна се още по-надолу в грамадното легло и легна върху пулсиращия си член, заровил лице между краката й. Започна да я целува настойчиво, след което продължи само с език.

— Не! Спри! Ти ми обеща. Само до тук. — Мелани правеше отчаяни усилия да се измъкне от хватката му, но той я държеше здраво и триеше с език нежния и малък клитор. Несъзнателно бе започнал да трие напрегнатия си до болка пенис в чаршафите, покриващи леглото. Неусетно обладано от страст, момичето под него започна да се извива и гъне. Без каквито и да било задръжки повече, той я обхождаше с уста. Изведнъж Мелани замръзна, мускулите й се стегнаха. Най-сетне силни спазми я разтърсиха и тя простена. Усетил, че е стигнала до този върховен миг, и неспособен да се сдържа повече, Спайдър се изпразни.

Двамата се отпуснаха безсилно, изтощени от оргазма. След около минута Спайдър, който лежеше по корем, усети, че тя се размърдва до него.

— Стой така… отивам в банята. — И тя стана.

Спайдър бе прекадено изтощен и щастлив, за да погледне след Мелани. Най-накрая, помисли си той, най-накрая. Значи това й е било нужно. Какво мило, глупаво момиче. Ето какво е искала през цялото време. Следващия път ще знам и ще й го дам… и… Той потъна в сън.

Когато се събуди, нея вече я нямаше.

 

 

— Вал, скъпа моя Вал, кажи ми истината. Мислиш ли, че страдам от параноя?

Валънтайн се вгледа внимателно в Спайдър. Той седеше свит в най-голямото й кресло, с полепнала от пот коса по челото, с посивяла и опъната около очите и устата кожа. Защо, питаше се тя, сърцето й така болезнено се свива за него? Той не беше нищо повече от приятел за нея, макар и най-добрият. Разбира се, приятелството е много важно, по-важно и от любовта дори, защото трае дълго, докато любовта… Виж само докъде го докара него любовта. Можеше да го предупреди за Мелани, но не беше нейна работа.

— Ти се оказа по-голям глупак, отколкото те мислех, Елиът — рече тя меко.

— Моля?

— Разбира се, че не си параноик. Една вечер виждаш, че Хариет Топингам се опитва да сваля приятелката ти. Само след седем дни момичето е в Калифорния, а твоят агент те вика, за да ти съобщи, че ангажиментите ти за тази седмица са отменени и то не само от страна на „Фашън“, но и от още три рекламни агенции. А сега ти съобщава, че всичките ти поръчки са анулирани и вече никой не иска да види работите ти. Трябва наистина да си откачил, за да не можеш да свържеш най-обикновените факти.

— Но всичко е дяволски необяснимо. Защо и кому е нужно това? Какво си е мислела Хариет, че ще направя? Че ще кажа на някой… или че може би съобщя по радиото? Че ще я шантажирам или ще я предизвикам на дуел? Няма причини да иска да ме унищожи.

— Елиът, понякога си безкрайно наивен. Много неща си ми разказал за Хариет Топингам и за средствата, с които си служи. Израснала съм сред жени, а и сега по-голяма част от живота ми минава сред тях, затова със сигурност ти заявявам, че тя е порочен човек. Толкова ли не можеш да се поставиш на нейно място и да си представиш как жена като нея се чувства, след като не й се кланяш и не целуваш задника й както всички останали? — Валънтайн кимаше с умната си чорлава главица при всяка дума, сякаш искаше да й придаде по-голяма тежест. — Виждала съм много госпожи с власт и добре зная на какво са способни, ако някой застраши тяхната сигурност. Мислиш си, че като е жена няма начин да не те харесва. Елиът, зная, че минаваш за неустоим, но това не важи за нея.

— И според теб няма друга причина, така ли? Само защото е лесбийка?

— За това изобщо не става дума. Вероятно рано или късно пак щяхте да се разделите. Хариет просто не получава от теб онова, което чака от всеки мъж, с когото прави бизнес.

— Ама аз наистина не разбирам какво имаш предвид, Вал. Винаги съм изпитвал уважение към нея, както впрочем и към останалите. Дадох всичко, на което съм способен… Ти чудесно го знаеш.

— А боиш ли се от нея?

— Ни най-малко.

— Alors… — И като всеки французин, спечелил неоспорима точка в своя полза, като човек, комуто не са нужни повече доказателства, тя изви глас в края на думата.

— При последния ни разговор Мелани се държа твърде странно — промърмори той най-накрая, за да наруши настъпилото мълчание. Спайдър беше едновременно засрамен и унижен от болката си. — Не обясни точно как вървят работите й там, само спомена, че работи усилено, и ми прозвуча така, сякаш се намира на много повече от пет хиляди километра от тук. Дали пък оная кучка не й е наговорила някакви лъжи… — Той замълча, доловил мимолетното изражение на съчувствие и съмнение, пробягало по упоритото лице на Валънтайн, която се придържаше единствено към логиката на нещата. — Не ти се вярва, нали? Според теб е нещо друго. Кажи ми го! — От ума му не излизаше оная последна нощ с Мелани, когато убеден, че най-после е открил тайната й, си мислеше, че ще успее да я подчини изцяло, докато в разговора им по телефона тя му се стори по-уклончива и отчуждена от когато и да било.

— Елиът, отношенията ти с Мелани не ме интересуват. Нищо чудно да й се е замаяла главата от всичко, което я заобикаля там. Ще взема да стопля малко вино…

— Господи, Вал. Приличаш на майката на онзи ранен войник, който, покрит с рани, едва се довлякъл в своя дом, а тя го посрещнала с думите: „Първо хапни, после ще говорим“. Спри за малко и ми кажи за Мелани. Винаги усещам, когато се опитваш да ме излъжеш. Недей да хитруваш. Разбира се, че те интересува. Нямам друг приятел, освен теб.

— А приятелите? — иронично подхвърли Валънтайн, за да спечели време, докато намери подходящите думи.

— Моля те! Какво става според теб?… Някакво предположение, макар… Искам някой да ми подскаже каквато и да е причина.

— Елиът, не мисля, че нещата имат връзка с теб. Според мен Мелани иска нещо, което ти не можеш да й дадеш. Помислих си го още при първата ни среща. Тя не е щастлив човек… Дори ти не можеш да я направиш щастлива. Не, не ме прекъсвай. Ако изобщо някой е способен на такова нещо, ти щеше да го постигнеш, но тя не търси мъж. Не търси и жена. Просто, не търси човек… а нещо друго.

— Ти така и не можа да я харесаш — рече Спайдър огорчено.

— Защо не се доверим на Колет: „Изключителната красота не предизвиква симпатия“.

— Колет!

— Нищо чудно да е нещо съвсем просто, да иска да стане кинозвезда. Защо замина така бързо? Наложи се дори да отмени ангажименти за цяла седмица. Защо и Мелани да няма амбициите на още десет милиона американски момичета? Достатъчно красива е…

— Достатъчно — тросна се той вбесен.

— Много, много повече от достатъчно. Колко странно, наистина, как разлика от един милиметър тук, един милиметър там прави едно лице тъй неповторимо. Мислил ли си за това, Елиът? Тя има очи, нос, уста като всички нас. Въпрос на разположение в едно толкова малко пространство, а колко голяма е разликата. Ако питаш мен, трудно ми е да разбера защо тези неща, тези милиметри са от толкова голямо значение за теб. Как ли се чувства човек, който няма нужда от чар? С какво те привлича? Разтоварва ли те? Или може би ти предлага взаимност в чувствата? Или пък с нея се чувстваш уютно, защото умее да те предпази от неприятности и огорчения? — Валънтайн извърна очи. Нараняваше я нежеланието му да приеме истината и в същото време на всяка цена й се искаше да изрече докрай всичко, което бе обмисляла от толкова време. — Видях как те омагьоса с тази нейна загадъчност. А загадъчността винаги е най-голяма там, където е най-пусто. Човек, пълен с живот, никога не е загадъчен, напротив. Ако Гарбо можеше да каже нещо за себе си щеше да е съвсем друг човек.

— Каква проклета обективна многознайна французойка си! Как успяваш да направиш такава дисекция на чувствата? Никога не си била влюбена, това е повече от ясно.

— Може би… Не съм много сигурна. Но по дяволите, сега ще ядем. Ти, ако искаш, умирай от любов, но аз не желая. — Валънтайн наля вино в две чаши и като орлица проследи Елиът да изпие своята. Сърцето й се изпълни с огромно, едва ли не молитвено желание, напълно лишено от егоизъм, малката куха лигла Мелани да стане най-прочутата филмова звезда.

 

 

Мелани се беше настанила в къщата за гости на Уелс Коуп. Вече десет дни тя усилено работеше с Дейвид Уокър — известен учител по драматично изкуство. Всяка сутрин икономът на Коуп я закарваше с кола до дома на Уокър в Холивуд Хилс и в четири я прибираше. Мелани искрено се надяваше, че не е съвсем безнадеждна актриса. Дейвид не я засипваше с похвали, но пък и не я поправяше толкова, колкото бе очаквала. В деня преди изпита дори бащински я целуна за „на добър час“ — надали го правеше с всеки.

Вечеряше с Уелс винаги в дома му — истинска феерия от цветя, картини, кристали, сребро и музика. За пръв път срещаше такъв човек. Духовит, сдържан, изискан и умен, той я разбираше без думи, нищо не искаше от нея, за нищо не я разпитваше и в същото време даваше ясно да се разбере, че присъствието й му е приятно. В един миг дори си пожела този изпит никога да не се състои и завинаги да си остане в този мъничък защитен свят, в който от нея не се искаше нищо друго, освен да играе ролята на друг човек. Така добре се чувстваше тук. Идеше й да полети. Щом се заловеше с някоя роля, желанието й да открие себе си изчезваше.

Мелани забеляза, че градинската порта е широко отворена и мерцедесът на Уелс се приближава по алеята. За разлика от друг път Коуп не влезе първо в къщата. Видя го да идва забързан през градината към стола й, където тя се беше настанила с книга и чаша плодов сок. Спря пред нея, дръпна мълчаливо книгата и чашата и като взе ръцете й в своите, я накара да се изправи.

Излишно беше да го пита. Изразът на лицето му бе достатъчно красноречив. И въпреки всичко не се сдържа.

— Ще стане ли актриса от мен?

— Да, разбира се! — победоносно обяви той.

— И сега? — попита Мелани, завладяна внезапно от скрито, дълбоко таено в нея щастие, което можеше да се сравни единствено с радостта след дълго и трудно раждане.

— Сега аз ще те създам. Нали това очакваш?

— Мечтата на целия ми живот!

Вечерта Уелс Коуп заведе Мелани в „За Мезон“ и я представи на всичките си познати там. Никому не обясни коя е, но Мелани усещаше как половината от присъстващите се извръщаха крадешком към тяхната маса. Любопитните им погледи буквално я изгаряха. Чувството бе великолепно.

Същата вечер Уелс Коуп и Мелани се любиха за първи път. Хубаво беше, мислеше си тя по-късно, като бавен валс. Уелс дълго я беше разглеждал, докосваше тялото й като залутан в съня си човек, който не се надява да проникне в съкровеното й пусто Аз. Когато най-накрая я облада, то бе като продължение на съня — решителен, спокоен и изпълнен с наслада акт, без запъхтяната, разгорещена настойчивост, от която толкова се боеше. И най-важното, Коуп не се интересуваше стигнала ли с до оргазъм. Не разбираше защо някои мъже толкова се вълнуват от това. То си беше неин проблем. И без оргазъм бе изпитала огромно удоволствие като дълго и нежно галена котка. Когато най-накрая Мелани стана, сякаш досетил се, че тя никога не прекарва цяла нощ в леглото на мъж, той нищо не я попита. Остави я да се прибере в стаята си, изпращайки я само с поглед, в който Мелани прочете обещания, на които непоколебимо вярваше.

25 юли 1976 година

Спайдър,

Моля те, не ми се обаждай повече. Следващия път ще ти затворя телефона. Разстройваш ме, а това ми пречи. Никога няма да разбера защо не успявам да убедя хората в това, което искам от тях, дано този път успея. Не те обичам и няма да се омъжа за теб. В Ню Йорк няма да се върна. Оставам тук и щом Уелс попадне на подходящ сценарий, ще получа роля. Защо не искаш да приемеш, че нещата имат край. Нима не го усети от досегашните ни разговори. Правиш всичко да ме вържеш за себе си — всяка моя клетка, до последната капка кръв. В последните няколко седмици се задушавах. Трябваше да се досетиш, че връзката ни няма бъдеще. Напускам те завинаги. Какво по-убедително от това искаш?

От мен ще стане актриса, Спайдър. Това не е толкова „безумно“. Разбрах го още в оная наша първа нощ в апартамента ти, когато ти се отдадох въпреки искреното си нежелание. Казах ти, че ми е било хубаво и ти повярва, нали? Но не чувствах нищо. Абсолютно нищо. Заклевам се.

Мелани

По времето, когато Спайдър получи писмото на Мелани, Валънтайн работеше при моделиера Джон Принс, един от кралете на Седмо Авеню. Той обичаше да казва, че хората, с които работи, са все ярки личности.

— Те наистина са ярки личности — самодоволно заявяваше Принс. Случва се, макар и рядко, да срещнеш изключителен човек, тогава между двама ви мигом протича някакъв ток. Така разбирам, че това е моят човек. Чист инстинкт.

В интерес на истината членовете на екипа му, какъвто бе случаят и с Валънтайн, бяха подбирани изключително заради таланта и възможностите им. Принс никога не поставяше името си случайно върху някоя стока. Ако на комплект чаршафи или пешкири седеше марка „Джон Принс“, това означаваше, че той лично с одобрил модела, създаден от неговите хора по негов вкус. Същото важеше и за банските костюми, обувките, дъждобраните, кожите, парфюмите. Принс твърде много държеше на името си, за да избере свой сътрудник само по интуиция. За да не измени на стила си, случваше се да назначи нов човек, от когото много скоро правеше „ярка личност“, достойна за марката „Принс“.

Без да има каквато и да е представа от самата Валънтайн, реши да я приеме, съдейки само по скиците, които бе направила за колекцията на Уилтън и които Спайдър му бе донесъл. Когато я видя за първи път в кабинета си, той бе приятно изненадан, че е доживял да срещне личност, ярка за двама. Късо подстриганата й с цвят на тлеещи въглени коса обгръщаше изумително бледото й личице, на което се открояваха само светлозелените очи. За разлика от друг път не бе сложила три пласта черен туш за мигли, бе си поставила зелени сенки, с надеждата, че ще постигне ефекта на фаталния поглед, очакван от една парижанка, и ще отклони вниманието от фигурата си. От деня, когато направи разкритието за Алан Уилтън, тя отслабна със седем килограма и тъй като се облече в последната минута, метна отгоре си пухкаво ръждивооранжево пончо.

— Както виждам, човек може да си сгрее ръцете на главицата ти — рече Принс със сърдечна усмивка, запътвайки се да я посрещне. Предложи й креслото в стил Честърфийлд от другата страна на бюрото си. Кабинетът на Принс много напомняше изискан лондонски клуб — тъмночервено дърво, красиви подвързии, кожа, излъскани метални предмети и достолепие. Без да има основание за това, Принс правеше всичко възможно да прилича на английски благородник. Не добрият вкус, а липсата на възможности го спираха да възприеме и английски акцент. Със стегнатата си едра фигура, посребрена коса и приятно мъжествено лице той приличаше едновременно на английски генерал в оставка и преуспяващ събирач на облози за конни надбягвания. Засилваше това впечатление и благодарение на внимателно подбраното си облекло — все негови модели, разбира се, — което никога не бе от други тъкани, освен туид и фина вълна, при това само на каре, пепит или рибена кост. Ако панталоните му бяха от кафеникав туид, жилетката задължително трябваше да е в зелено-кафяв пепит, сакото от мъхест плат на едри карета, връзката — в тон с подплатата на сакото. Мечтаеше да носи бастунче, но за жалост бе принуден да се ограничи с чадър. Един от служителите му бе подхвърлил, че Принс ще трябва да остане безсмъртен, тъй като не притежава дрехи, достатъчно семпли за погребение. Тайно в душата си се виждаше като състоятелен земевладелец, който финансира трупа пътуващи актьори. Нито една от тези безобидни фантазии не му пречеше да е най-богатият моделиер в Съединените щати.

— Пред вашия посредник вчера — заговори той на Валънтайн — споменах, че искам да работите под прякото ми ръководство върху дамската ни конфекция. Не любопитствам какво ви е накарало да напуснете „Уилтън Асошиейтс“, но нека отсега се разберем по един въпрос. Не е възможно името ви да се появява в моделите на моята фирма. Ще бъдете моя сътрудничка в сянка, докато другаде не ви дадат възможност за собствена запазена марка — перспектива, в която изобщо не се съмнявам, — но тук всичко ще излиза от мое име.

Тя незабавно кимна в знак, че е разбрала, и Принс се увери в правилността на догадките си, че малката с напуснала Уилтън заради проблеми с прословутия Серджо — тоя невероятно надменен и развратен педераст. Нейният посредник — или какъвто там й се падаше — Елиът, бе намекнал, че става въпрос за криза в доверието, но вероятно имаше още нещо. Неслучайно Алан Уилтън бе превъзнесъл способностите й до небесата. Във всеки случай интригите в чуждите фирми малко го интересуваха. И под неговия покрив те не бяха малко. В момента бе зает с изготвянето на колекция мъжко сватбено облекло и аксесоари, но и след шестмесечни усилия химиците още не можеха да му предложат достатъчно подходящ одеколон. Критерият му бе: „би ли го използвал Единбургският херцог?“ Засега отговорът беше отрицателен. Понатисни ги, старче, подканяше се той сам. Една империя не се изгражда за ден-два.

Днес деветдесет и пет процента от мъжете моделиери в Съединените щати са хомосексуалисти. Делят се на няколко групи. Джон Принс беше в своя собствена категория със стила си на английски благородник, белязан с подчертана мъжественост и със солидното си потекло на типичен кореняк от Средния Запад. В друга група са откровените хомосексуалисти, които се отличават с това, че по всяко време носят черни очила и неизменно се придържат към едва ли не униформени тъмно поло и панталони, сякаш са пътували в първа класа на пристигнал от бъдещето космически кораб. Апартаментите им, в които изобилства стомана, стъкло и пластмаса са така пестеливо обзаведени, че човек се изнервя дори когато види на снимка интериора им, лишен от всякакъв уют. Съществува и разновидност на така наречения тип Гетсби — млади красавци, облечени в идеално скроени тъмносини блейзъри и бели панталони, спортни бледосини ризи и шотландски пуловери, сякаш ей сега са слезли от луксозната яхта. Съвсем различни са хомосексуалистите с вид на висши държавни чиновници, чисто положение в обществото не допуска да носят джинси, бради, медальони и екстравагантни якета. Те спадат към най-търсените гости за приеми и обикновено ги придружават влиятелни и прочути жени, естествено, неомъжени.

Не е за пренебрегване и малобройната, но съществена група семейни педерасти, чиито съпруги задължително са ефектни и умни. Превърнали в религия умението да се живее луксозно, те имат изумително красиви апартаменти и извънградски къщи, в които канят на вечеря своите гости около малки кръгли маси, отрупани с рядък порцелан и сребърни прибори, подобни на музейни експонати. Без тази група не може да мине нито едно истинско бохемско събиране. Завладели са като мафия света на модата и никой не може да направи кариера в него без тяхното одобрение. Въпреки незначителните разлики в житейския стил на всеки от тях, те образуват нещо като клуб, в който нормален мъж не може да пробие. Жените — да, но ако са от ранга на Холи Харп, Мери Макфадън, Полин Трижер и Бони Кашин.

Трайни делови връзки съществуват между съсловието на моделиерите педерасти и кръга на хетеросексуалните бизнесмени, които са или собственици, или ръководители на фирми, финансиращи модната индустрия. Последните в повечето случаи са евреи, династично обвързани с нюйоркската еврейска общност и участващи във всевъзможни благотворителни дейности. Те осигуряват стабилността, която държи света от Седмо Авеню в правия курс. Извън деловите си контакти, те не общуват с педерастката мафия, освен на празниците на големите универсални магазини или при значителни събития в света на модата като връчването на наградите „Коти“.

Моделиерите педерасти са обикновено в първите редици на всяко явление в светския живот на Ню Йорк. Отвори ли се нов ресторант, те първи го откриват; нов художник, нов балет, ново място за танцуване и дори нов фризьор може да се прочуе или провали в зависимост от тяхната благосклонност. Те са истински звезди с всички присъщи привилегии и капризи. Неизбежно са обкръжени с антураж — хора, които се къпят в отразената от тях слава на личности, напуснали скучните норми на обикновения човек. Обгръщат себе си и своите почитатели с убеждението, че са по-остроумни, по-дръзки, по-артистични, по-опитни, по-изискани, по-изтънчено порочни и най-важното далеч по-забавни от всички останали.

В това отношение Джон Принс беше ненадминат.

Неговото семейство бяха въпросните „ярки личности“. Той следваше порива, типичен за хората, родени да бъдат покровители, да проявяват великодушие и щедрост и никога не се чувстваше добре, ако не бе заобиколен от сътрудниците си, които тайничко смяташе за своя „свита“.

След работния ден Принс събираше свитата си в своята градска къща. Първоначално тя бе строена като две долепени сгради, но, когато я купи, Принс накара архитекта да махне преградната стена и да ги свърже с обща фасада в неокласически стил, изградена от мраморни плочи с цвят на пчелен мед.

Прекрачил величествения вход, човек се озоваваше пред широко стълбище, свързващо четирите етажа. Принс изцяло промени вътрешното разпределение и обзаведе дома си с най-доброто, което откри в „Стеър и сие“ и „Гинзбърг и Леви“ — две търговски фирми, известни в цял свят с изключително красивите си антикварни мебели и предмети. Едва тогава той осъзна, че дори на човек като него е нужен декоратор. Госпожа Хенри Париш, предпочитана декораторка в изисканото общество, чийто специалитет бяха спалните с подчертано чувствена атмосфера, отдели на жилището му цяла година. Тя бе прочута с изключителния си усет за съчетаване на цветовете и преди години бе удостоена с честта да промени вътрешното обзавеждане на Овалния кабинет в Белил дом и апартаментите на президента Кенеди. За Принс тя изработи един наистина достоен за херцог интериор. Съвсем уместно той се бе въздържал да намекне дори пред госпожа Париш за желанието си да има избродиран със злато фамилен герб върху балдахина на огромното си легло стил Чипъндейл. Интуитивно бе доловил, че властната възрастна дама от Мейн не би одобрила подобна глезотия. Не бе посмял да сподели с нея и колко му се ще да има музикален салон в старинен стил, но иначе бе напълно удовлетворен от импозантната атмосфера в дома си.

Принс имаше дори и майордом, негов любовник от дълги години. Наричаше се Джимбо Ломбарди и беше наперен и лъчезарен дребосък, който въпреки ниския си ръст бе роден побойник и като сержант в Корея бе получил най-много отличия за храброст. Направил каквото могъл във войната, той стана художник, чийто талант се равняваше на мързела му. Принс му бе обзавел красиво ателие в дома си, под самия покрив и той с наслада лентяйстваше там по цял следобед. Дълго след като Принс напускаше общото им легло, за да отиде във фирмата, Джимбо най-сетне благоволяваше да стане и да слезе в обзаведената по италиански кухня, където се впускаше в спомени за детството си, силно украсени от фантазията му, пред главния готвач Луиджи и двете яки прислужнички Рената и Лучана. Задължение на Джимбо бе да съставя менюто, да кани гости и да планира подробно честите увеселения.

Ако Принс бе роден да посреща гости, призванието на Джимбо бе да им осигурява пищни забавления. Той притежаваше дарбата да създава неповторима атмосфера и настроение на всяко събиране, както и да открива с един поглед потенциални „ярки личности“ по чужди приеми, а после да ги приобщава към „свитата“.

Джимбо оцени Валънтайн, още щом я зърна. Живееше защитен от самочувствието си на незаменим и любим приятел в живота на Принс, затова си позволяваше да дава откровен израз на симпатиите си. Напоследък се бе поотегчил от постоянното обкръжение на Принс: кльощав и невероятно висок негър, който работеше като модел и имаше славата на най-темпераментния диско-танцьор в цял Ню Йорк; дизайнерка на бижута, потомка на известен аристократичен род в Бразилия, съчетаваща по неповторим начин прическа и три обсипани със скъпоценни камъни златни кръста; млад десенатор на копринени тъкани от Порто Рико; младоженци от Филаделфия, деца на две от най-старите семейства там, които, носеха на Принс като подарък хашиш, а после го изпушваха сами; легендарен руски балетист, пристигнал като емигрант толкова отдавна, че властите го смятаха вече за своя най-любим американски гражданин. Не че не бяха „ярки личности“, но крайно време беше в групата да се влее свежа струя.

Джимбо веднага усети, че Валънтайн не иска нищо от Принс. Тя създаваше около себе си магнетичната атмосфера на независим човек подобно на прекрасна, но добре затворена раковина и очевидно не се стремеше да влезе в братството на Принс. За Джимбо, свикнал да се среща с хора, за които допускането в кръга на Принс бе равносилно на намиране на сигурно убежище, което никъде другаде не биха открили, нейната поява бе истинско събитие. Принс забавляваше хората от своята „свита“ не само в дома си, но често излизаше с тях и човек можеше да ги види, запълнили почти половината от някой ресторант или заели цели два реда в салона на бродуейски театър, представящ нашумяла пиеса; водеше ги, подобно на суперелегантно цирково шествие на благотворителни изложби или на светски приеми. Снимки от такива посещения често се появяваха на страниците на „Уиминс Уеър“, които се гордееха с най-влиятелната и четена клюкарска рубрика.

Джимбо беше от ония хомосексуалисти, които обичат да общуват с жени, същото важеше и за Принс. Само че Джимбо притежаваше таланта да създава контакти; като се изключи секса, той бе магнит за всички жени. Валънтайн с този дързък цвят на косата и с непринуденото си държание беше истинско предизвикателство за него.

Тя започна работа при Принс в началото на 1973 и в продължение на цялата тази година, ухажвана и закриляна от очарователния Джимбо, тя се чувстваше почти като у дома си сред навалицата около Принс. Никога нищо не стори, за да я признаят за „ярка личност“ — тя просто си беше родена такава. Приятното бе, че дори не се опита. Нищо не въздейства така силно в една конкурираща се среда, каквато бе обкръжението на Принс, както непрестореното отсъствие на желание да правиш впечатление. Когато се увериха, че тя съвсем спокойно приема поканата да бъде с тях и се чувства свободно, но също така невъзмутимо приема факта, че не е поканена, че независимо от обстоятелствата се държи уверено и не изпитва никакво влечение към по-висок социален статус или кариера, тя се превърна във всеобща любимка.

Преживяното в историята с Алан Уилтън лиши Валънтайн задълго, от каквото и да е желание за любовно приключение. Макар сексуалните отношения сред „свитата“ на Принс да не й откриваха възможност в тая сфера, сексуалните й предпочитания бяха честа тема за разговор. Дали не беше лесбийка? Дали нямаше някой женен любовник? Или може би спадаше към ония чешити, дето си падат по мъже, безразлични към отсрещния пол. На никой не му минаваше през ума, че, както на Снежната царица от детската приказка, сърцето на Валънтайн бе пронизано от леден къс, който я беше лишил от способността да обича. Според Принс и Джимбо тя бе напълно доволна от мястото си на помощник-моделиер и от тяхната компания.

В периода 1973–1976 година Принс и Валънтайн се трудиха рамо до рамо. Макар работата му върху стоките със запазена марка да носеше основните приходи, тя бе тясно свързана с успеха на конфекцията му, с която той всъщност стана прочут. Ако започнеше да буксува и пуснеше няколко слаби колекции поред, нещо, което бе в състояние да изхвърли почти всеки американски моделиер от този бизнес, запазената марка можеше да бъде анулирана. Принс често с яд си мислеше за Кристиян Диор, който бе мъртъв от близо дванайсет години, когато за първи път бяха пуснати чорапогащниците с неговото име. А това бе само един от многото случаи. Как го постигаха проклетите французи той не можеше да си обясни, но тъй или иначе бе типично за тая жабарска нация.

Валънтайн бързо се научи да работи с Принс така, сякаш бе неговото второ Аз. Тя успя да схване основната концепция, която правеше скъпите му дрехи така различни от останалите, и само добре осведомен човек можеше да каже кой от двамата какво е проектирал, кой е казал как да се съчетаят тъканите.

Ала Валънтайн далеч не се чувстваше удовлетворена. Работата й харесваше; Принс й плащаше вече по четирийсет и пет хиляди долара годишно, имаше свои помощници, но си оставаше човек в сянка и го усещаше твърде осезателно. Никой не можеше да й отрече, че твори, но твореше само в стила и образа на Принс. Тя не беше нищо друго, освен чирак, надарен, но с абсолютно „вързани ръце“. Богатите клиенти нямаха вкус към нови идеи: държаха облеклото, което купуват от Принс да носи характерните черти на неговия стил, лесно откриваем за хората от техния кръг. Ако фалшифицираше произведения на изкуството, Валънтайн щеше да се чувства далеч по-удовлетворена, щеше поне да се утешава, че може да преметне някои лековерни хора.

Тя никога не престана да прави свои проекти. Неповлияна с нищо от онова, което се носеше по улиците на Ню Йорк, нито от мощния талант на Принс, тя, както и преди, запълваше страница след страница със скици на своите идеи. Единствената й публика бе Спайдър, а манекен си беше сама. Много рядко успяваше да открадне малко време и да изпълни някой от моделите си, особено откакто Принс бе настоял категорично тя да се облича само с дрехи, които той изработваше за нея срещу нищожна сума. В интерес на истината той обличаше и постоянните членове на своята „свита“ и своите „ярки личности“ и Валънтайн му бе необходима, тъй като лансираше дрехи, предназначени за богати, все още млади консервативни дами от доброто общество. И въпреки това всеки сезон Валънтайн неизменно ушиваше поне четири тоалета за себе си и по свой собствен проект и ги добавяше към гардероба си. Не желаеше да се отказва от таланта и възможностите си.

Няколко пъти в годината Принс бе принуден да напуска Ню Йорк, за да показва на важни благотворителни приеми и събития новите си колекции. Организираше дори твърде неприятните, но много доходни пътуващи ревюта, по време на които, придружен от няколко търговци и манекени, демонстрираше колекциите в големите универсални магазини и в продължение на три безумни дни благодарение на рекламите в местните вестници и в самите магазини приемаше втурналите се на тълпи жени, готови на всичко, за да направят своите поръчки. Оскар де ла Рента, Бил Блас, Адолфо, Каспър, Джефри Бийн — все сериозни имена сред моделиерите — признаваха, че нищо не подклажда по-успешно интереса на богатите жени, иначе рядко прескачащи до Ню Йорк, от тези ревюта. Не ставаше въпрос само да се задържат и привлекат състоятелните купувачи; по този начин проличаваха ясно предпочитанията на онези жени, които не са повлияни от модната линия на скъпите магазини.

През лятото на 1976 година Принс имаше намерение да направи по-дълга обиколка. Искаше да съчетае участието си в благотворително ревю в полза на Фондацията за изследвания на стомашно-чревните заболявания в Чикаго с ревю в местния клон на „Сакс“ и понеже така или иначе щеше да е в района на Средния Запад, смяташе да покаже колекциите си в Детройт и Милуоки. Щеше му се без много шум да отскочи и до Де Моан, за да види овдовялата си майка, станала истинска знаменитост след неговото издигане, макар че нейните приятели, работници като самата нея, го познаваха единствено от вестникарските изрезки, които тя настойчиво им показваше.

Отсъствието на Принс за около седмица и половина беше страшно изкушение за Валънтайн; само тогава можеше незабелязано да донесе последните си произведения в своя кабинет. Щеше да помисли коя от манекенките на фирмата да ги изпробва. Толкова й се искаше да ги види, облечени от друг! Има нещо неестествено в това да шиеш дрехи, които можеш да видиш единствено върху себе си. Напоследък често я тревожеше мисълта, че работите й звучат прекалено камерно, прекалено лично. Нищо чудно, облечени от някое от момичетата, да не й харесат, да изглеждат съвсем различно.

Откакто Спайдър срещна Мелани Адамс и се губеше по цели дни, Валънтайн загуби и него като публика за своите проекти. Сега Мелани бе в Холивуд, но той предпочиташе да се усамотява. Храната, която Валънтайн приготвяше за вечеря, оставаше неизядена. Тъй обещаващото и спонтанно възникнало приятелство бе изчезнало. Не искаше да го признае, но се чувстваше отхвърлена. Как да повярва, че нейният Елиът — тоя чаровен „чук и чао“, — когото никой никога не можеше да върже, се бе влюбил до умопобъркване в тази противна красива кучка. Напрано бе загубил разума си нещастният му глупак и Валънтайн си помисли колко хубаво щеше да е, ако Спайдър бе католик. С удоволствие би му намерила някой екзорсист. Повече от ясно е, че дяволът се е вселил в него, както обичаше да казва майка й. Нищо добро нямаше да излезе от тази работа; онова момиче обичаше единствено себе си, всеки идиот можеше да го види, но кога влюбен мъж се е вслушвал в гласа на разума. Или пък жена, додаваше тя мрачно на себе си. Зае се бързо да опакова в непрозрачна торба последните си тоалети; решила бе да отиде рано на работа, преди да са дошли останалите, да ги закачи в личния си гардероб. Така беше най-сигурно. Чернокожата й приятелка Бет умееше да държи езика си зад зъбите.

Половин час преди обяд Валънтайн помоли Бет да й отдели малко време следобед, за да изпробват някои неща.

— А защо не сега, Вал? Ще изпия киселото си мляко тук, няма да излизам за обяд. После може да се появят клиенти и ще трябва да отида в салона.

— Наистина ли си съгласна, Бет? Чудесно! Само че знаеш ли, дано не ти прозвучи много глупаво, но нека го направим в моя кабинет. Не бих искала да ни видят… Това са няколко неща, които съм шила за себе си, колкото да не губя форма, нищо интересно, но нали го знаеш Принс…

— Достатъчно! — прекъсна я младата негърка. Тя беше с около два пръста по-висока от Валънтайн, но с нейните мерки. Във всяко друго отношение бяха напълно различни като тип и Валънтайн ликуваше, представяйки си как дрехите й ще стоят на Бет.

Един час по-късно те се бяха проснали изморени, но щастливи на дивана в кабинета на Валънтайн. И двете още не бяха свалили последните рокли, които бяха мерили, останалите лежаха натрупани безразборно върху столовете.

— Не съм се забавлявала така, откакто престанах да играя с кукли! — възкликна Бет. — Никога не съм предполагала, че съм толкова великолепна. Но ти си направо луда, ако си мислиш, че дрехите ти няма да стоят добре и на друга жена. Много те харесвам с това, което си сега, но още повече харесвам себе си.

— Бет, ти просто си вълшебна! Вълшебна! — въздъхна Валънтайн, замаяна от облекчение и възторг от гледката, която представляваше Бет през този час. Обикновено момичето демонстрираше облеклата с отегчено високомерие, докато сега се въртеше весело и искрено се радваше на оригиналността и фантазията в тях.

Изведнъж и двете скочиха виновно — някой чукаше на вратата.

— Кой е? — извика Валънтайн, извила тревожно очи към Бет.

— Сали — отговори момичето от приемната. — Вал, спешно е, ела моля те! Бързо!

— Да не би Принс да се е върнал? — попита Валънтайн, без да отключва.

— Де да се беше върнал! Госпожа Айкхорн с тук. Госпожа Елис Айкхорн иска да говори само с теб или с господин Принс. Бясна е… Не знаела, че той отсъства. Хайде де, защо се бавиш? Тя е в приемната, но не се ли появиш веднага, ще дойде в кабинета ти.

Бет вече се беше съблякла и навличаше сатинираната си роба, каквато носеха всички модели във фирмата, когато не демонстрираха облекла. Двете с Валънтайн размениха стреснати погледи. Знаеха, както и всички на Седмо Авеню, че Били Айкхорн, която делничното издание на „Уиминс Усър“ наричаше напоследък „Златната магьосница от Запад“, е най-почитаната и ухажвана лична клиентка на Принс. Сега, когато бе построила и своя магазин „Скръпълс“ — магазина-мечта в Бевърли Хилс, за който какво ли не се говореше в света на модата, нейното присъствие бе важно и заради стоките, които купуваше за магазина.

— Бет, тичай при момичетата и ги предупреди да обличат първите си номера. След това кажи на госпожа Айкхорн, че слизам. Не, недей. Ще се забавиш. Само иди да се облечеш и бъди готова. — Всичко това Валънтайн нареди с приглушен глас, докато оправяше косата си и в крачка нахлузваше обувките си. Бет изчезна, а Валънтайн с леко подтичваме забърза към залата.

Били Айкхорн стоеше пред едно от огледалата и всяка фибра от елегантната й фигура излъчваше раздразнение.

— Валънтайн, бихте ли ми обяснили какво, за Бога, прави Принс в Средния Запад! — избухна тя, без да се постарае дори да скрие гнева си. — Дойдох в най-голямата жега в този забутан квартал, само за да разбера, че се е помъкнал по онези безсмислени благотворителни комедии, вместо да си гледа бизнеса. — Погледът й сякаш щеше да изпепели Валънтайн, но дори това не можеше да развали впечатлението от царствената й красота.

— Той положително ще е много разочарован, че не се е срещнал с вас, госпожо Айкхорн — обади се Валънтайн и както обикновено, когато попаднеше в необичайна ситуация, френският й акцент започна силно да личи. — Ако разбере, че не сме ви показали най-доброто частно ревю, което сме готвили досега, направо се боя за живота си.

— Нямам много време — троснато отвърна Били: очевидно не желаеше да смекчи тона. Въпреки всичко се настани в едно от сепаретата с мъничко пластмасово бюро, зад което клиентите сядаха, за да записват поръчките си.

Валънтайн щракна с пръсти и манекените на фирмата, общо пет, една след друга започнаха да излизат; стараеха се да се преобличат максимално бързо, за да няма големи паузи между отделните тоалети в и без това голямата колекция. Със свито сърце Валънтайн забеляза, че госпожа Айкхорн почти не говори и което бе по-лошо — почти нищо не записваше в листчетата пред себе си. Седеше изправена, неподвижна, излъчваща нетърпение. Невъзможно бе нищо да не й харесва, колекцията беше чудесна. Да не би да запомняше номерата, чудеше се, обзета от паника, Валънтайн.

Когато и последният модел се прибра, настъпи кратка пауза. Били Айкхорн въздъхна тежко и разочаровано обяви:

— Слабо, Слабо!

Валънтайн зяпна.

— Много добре ме разбрахте — „слабо“! Несъмнено е Принс, но… нищо ново. Толкова са безлични, че ми иде да закрещя. Зная, че ще се продава, Валънтайн, сигурна съм, но не ме засърбяват ръцете да купя каквото и да било. Нищо!

Истинска катастрофа. Валънтайн чудесно знаеше, че ако Джон Принс бе тук, щеше да успее да освежи и развесели госпожа Айкхорн, да разсее лошото й настроение още в началото и тя щеше да пише в листчетата като автомат. Пристъпи към високопоставената си клиентка, разположила се на стола с пълното убеждение, че думата й е закон.

— Госпожо Айкхорн, не бива да забравяте, че вашият вкус не може да се сравнява с този на средната жена. — Валънтайн добре знаеше, че няма право на тази дързост, но трябваше да се спаси положението. — Сега, когато имате магазин и купувате облекло за други жени, повечето от които не са имали възможност да носят онова, което носите вие… те дори надали го разбират… — Усетила искрицата интерес в погледа на Били, Валънтайн повиши леко глас.

— Каква е тази рокля, с която сте вие? — попита Били. Едва сега Валънтайн се сети, че в бързината със забравила да се преоблече.

— Рокля ли? — попита тя.

— Валънтайн, не сте глупава, за да ми задавате такива въпроси. Нали имате рокля на гърба си? Харесвам я. Искам такава рокля. Продайте ми я! Сега ясно ли вие е?

Били беше така стъписана, сякаш някой бе плиснал чаша червено вино в лицето й. Ако не беше толкова притеснена, Валънтайн сигурно би се разсмяла.

— Защо да не можеш? Чия е? Или може би е тайна? Настоявам да ми кажеш!

— Роклята е моя.

— Очевидно. Чий е моделът? Само не ми казвайте, че е на Принс, защото не можете да ме излъжете. Интересно наистина. Шефът го няма и вие дори не носите неговите дрехи. Толкова недостойни ли са за вас? Кажете ми! — В гласа й вече кънтеше заплаха. Валънтайн бързо съобрази, че е по-добре да признае, чий е проектът, отколкото да остави подозрението, че носи дрехи на конкуренцията.

— Понякога, всъщност много рядко, работя за себе си, колкото да не забравя да шия. Това е истината, госпожо Айкхорн, евтина дреха, която уших вкъщи. Затова не мога да ви я продам. Единствена е.

— Евтина, значи! Да не би да не виждам, че платът е от фина вълна и струва сто долара метъра, нещо, което знаете по-добре от мен. Станете и се завъртете — нареди Били. Докато Валънтайн твърде неохотно се обръщаше, едно от момчетата в магазина надникна в салона. Влачеше количка с накичени по нея всичките й модели.

— Госпожице О’Нийл, администраторката каза да изнеса от кабинета ви всичко това, къде да го закарам?

— Дай го тук! — нареди Били Айкхорн.

— Bon Dieu de bon Dieu! — простена Валънтайн.

— Parfaitement! — отвърна Били с коварна усмивка. Това бе първата й усмивка този ден.

 

 

Ако Валънтайн бе отправила най-абсурдната молитва Джон Принс да не научи нищо за онова, което се случи в този ден, то последните искри надежда, които бе хранила, се изпариха като дим при вида на изражението му, когато влезе в неговия кабинет след завръщането му. Така беше побеснял, че едва го позна. При други обстоятелства никога нямаше да повярва, че този толкова великодушен човек, за когото бе работила три години, е способен на подобен гняв. Едва намираше думи, които отронваше с почти непознат глас:

— Малка потайна мръсница… неблагодарна кучка… мръсна лъжкиня, винаги съм знаел, че не бива да ти имам доверие… Така значи, нож в гърба, а? — съскаше той, размахвайки пред лицето й някакъв, лист.

— Вината не беше моя… тя настояваше — опита се да се намеси Валънтайн.

— Не ме лъжи, крадливо пале! Чети! — И той натика хартията пред очите й. Бе писмо от Били Айкхорн:

„Скъпи мой Джон,

Толкова жалко, че те нямаше, когато пристигнах. Искрено се разстроих, но може би беше за добро, защото, колкото и да ми е неприятно, в колекцията ти не видях нищо интересно. Сигурна съм, че беше случайно… Единственото, което ми взе ума, бяха тоалетите, проектирани от Валънтайн — толкова различни, очарователни и интересни неща! И представи си, отказа да ми ги продаде! Дали не би могъл ти да я убедиш? Никога не съм си давала сметка колко надарено е това момиче. Трябва да се гордееш с нея, вместо да я криеш.

Ще ходиш ли на приема у Мери Ласкър в чест на доктор Солк? Мисля да се върна специално за него. Може да се видим там.

Липсваш ми наистина.

Били“

— Нека ви кажа как стана… Не е това, за което си мислите… Не исках да й ги показвам… — Валънтайн замълча, виждайки, че той изобщо не я слуша.

— С теб е свършено! — процеди през зъби Принс. — Тук и на цялото Седмо Авеню, когато работата се разчуе. Кракът ти да не е стъпил повече тук! Не стига, че те прибрах и те научих на всичко… Никой не ме е предавал по този начин…!

— Assez! — търпението на Валънтайн се изчерпа.

— Какво каза, малка отрепко…

— Казах „стига“! Това вече няма да го изтърпя. Скоро ще разберете, че не сте прав, но не позволявам на никого да ми говори по този начин! На никого! — Валънтайн изтича в кабинета си, грабна торбата и напусна, без да каже и дума на служителите, които срещаше по коридора. Качи се в едно такси и даде адреса си. Едва тогава започна да трепери. Не плачеше, само трепереше. Всичко беше толкова тъпо и толкова тъжно.

 

 

— Гледай само каква смешна двойка сме — рече Спайдър ведро.

— Ти за кого се мислиш бе, Елиът, може би за Уди Алън? — сряза го Валънтайн.

— Това ви е лошо на вас, чужденците — липсва ви всякакво чувство за вица в нещата.

— Ако не спреш да се правиш на клоун, ще те изхвърля и ще те разстрелям! — опита се да се пошегува Валънтайн, която много повече се тревожеше от терзанията на Спайдър, отколкото от собственото си оставане без работа. Нейният безразсъден Елиът, толкова жив, способен и дързък приличаше на безумно смел бикоборец, ранен за първи път. Дори съсипан, той се опитваше да изглежда поне трезвомислещ.

— Знаеш ли, че имаш страхотни цици?

— Елиът!

— Опитвам се само да сменя темата, за да те поразвеселя. Не са големи, но наистина са страхотни — наперени, наляти, напъпили, все хубави думи с „н“.

— Нахалник! Ето ти още една с „н“.

— Ох, стига, Валънтайн. Какво ще кажеш за малко нежна утеха?

— Червено или бяло?

— Все едно. — Той се облегна назад в широкото удобно кресло и на един дъх изгълта пълна догоре чаша вино. В стаята си бе започнал с водка — е доста водка — добре, че се сети за Валънтайн, която вече не ходеше на работа. Мразеше да пие сам. Изгорил бе писмото на Мелани, но всяка дума от него се нижеше в съзнанието му като безкрайни субтитри от немски филм на ужасите. Това продължаваше вече три дни. Валънтайн, дори тя, никога не биваше да узнае какво се е случило.

— Още вино? — попита приятелката му.

— Щом настояваш. Знаеш ли, днес имах работа. — Валънтайн вдигна изненадано вежди. — Мислиш, че те будалкам ли? Първата поръчка от три седмици насам. Преди два-три дни в ателието нахълта едно момиче и поиска да й направя няколко пробни снимки. Пищна, но безнадеждна. Ако питаш мен, първокласна проститутка. Така или иначе, нащраках й три филма. По-секси снимки не съм правил никога. И защо пък не? Дойде днес да си ги вземе и голяма радост падна. Дори не й взех пари, направих го за душата си. Дали да не отворя още една бутилка?

— Елиът, нещо за хапване?

— Превърнала си храненето във фетиш, мила. Я кажи как вървят твоите работи? Нещо не ми харесваш.

— Какво? — тя седна от изненада.

— Ами да… Вместо да седиш тук и да се наливаш с мен, можеш да се размърдаш и да си потърсиш работа. Принс не е единствен в града. Този път няма да играя ролята на посредник — вече нямаш нужда.

— Я зарежи!

— Зарежи ги всичките — и високите, и ниските, и дебелите, и тънките — затананика в такт Спайдър.

— Нямам никакво намерение да се връщам на Седмо Авеню. Там вече не бих стъпила, каквото и да става.

— Не искам да се меся, но все с нещо ще се заловиш, нали?

— Да, ще изпера. Виж какво, имам спестявания. Точно днес отказвам да взема каквото и да е решение.

— Де да можех и аз да кажа същото — умърлушено рече Спайдър. Посредникът му го беше предупредил, че ако в скоро време не дойдат поръчки, няма да може да задържи ателието си — ясно бе, че в най-скоро време ще „напусне кораба“ — всички признаци бяха налице.

— По дяволите всичко! — Предлагам тост за двете най-талантливи личности на Ню Йорк, които напуснаха групата на успяващите. — Спайдър пресуши и следващата чаша, като разля малко на килима. — О, прощавай, ще взема да пия от бутилката, по-лесно ми е. — И като се олюля, се строполи на леглото, след което отпи още от виното.

Телефонът иззвъня. Валънтайн се сепна. Само от една седмица не беше на работа. Кой ли можеше да я търси толкова късно следобед и то в делничен ден.

— Да?

— Валънтайн, Били Айкхорн е на телефона. Обаждам се от Калифорния. Просто не зная какво да кажа. Мисля, че никога не съм била така разстроена. Миналата седмица разбрах от мой търговски агент, стар приятел на Джимбо, какво се е случило. Толкова е нечестно, а и грешката е изцяло моя.

— Какво говорите!

— С право сигурно ме смятате за кучка, а в онзи ден надминах себе си. „Скръпълс“ е най-красивият магазин в света, а аз нямам какво да продавам, просто ми липсва човек, който да организира това. Настроението ми беше отвратително, защото всичко се разпада. Нямате представа колко е страшно.

— Отде ще имам?

— Не мога да ви се сърдя за язвителния тон, Валънтайн, но трябва да ми повярвате, че целта на писмото ми беше някак да ви помогна.

— Сбъркала сте.

— Да, сега го разбирам. Ние с Принс се сдобрихме. Той ще ви се обади, точно това исках да ви кажа. Не знае как да го направи след…

— Няма да говоря с него.

— Толкова ли е лошо положението?

— Повече от лошо.

— Взели сте решение, така ли?

— Категорично.

— Искрено се надявах на това! Валънтайн, елате тук да работите за мен. Вие ще диктувате условията. Имам отчаяна нужда от моделиер. Без висша мода ще бъдем само един нов скъп магазин. Ще ходите в Париж за колекциите. Разбира се, ще разчитам да хвърляте по едно око и на стоките, които ще зареждаме. Ще ходите до Ню Йорк, когато пожелаете. Нямам никакво желание да прекарам остатъка от дните си в асансьорите на Седмо Авеню — прекалено мрачно е за мен.

— Много скромни изисквания. Моделиер, консултант по доставките, а случайно да ви трябва и камериерка?

— Чуйте поне предложението ми, Валънтайн. Осемдесет хиляди долара годишно и пет процента от печалбата.

Валънтайн онемя. За щастие дивият й ирландски дух бързо я върна на земята. — Сто хиляди. Кой знае дали изобщо ще има печалба.

— Добре, тогава само заплата, без участие в печалбата — отговори Били.

— Защо да гледаме така мрачно на бъдещето, госпожо Айкхорн. Може да има и печалба. Петте процента остават.

— Но това е цяло състояние!

— Както желаете. Или имате нужда от мен, или не.

— Е, добре, съгласна съм.

— А за съдружника ми седемдесет и пет хиляди и два и половина процента.

— Какъв съдружник?

— Питър Елиът. Най-добрият търговец в света, с много сериозен опит в това отношение. Ще реорганизира „Скръпълс“ така, че наистина да ви хареса. Може да не се съмнявате в това.

— Откога имате съдружник, Валънтайн?

— Откакто сключихме договор, госпожо Айкхорн.

— Никога не съм чувала за него.

— А вие откога се занимавате с търговия? Съжалявам, но ще трябва да приемете фактите.

Безочливостта на Валънтайн успя да затвори устата на Били. Богатата собственичка се опитваше да се нареди сред хората, които си позволяват да й говорят така, както тя не позволяваше никому.

— Всичко това не ми се нрави твърде, Валънтайн, но съм прекадено заета, за да се пазаря. Взимам ви и двамата и може да сте сигурни, очаквам да донесете печалба. Няма да има никакви договори.

— Ще трябва да подпишем договор поне за една година, госпожо Айкхорн. След това… няма проблеми.

Били не се поколеба нито за миг. Загубите на „Скръпълс“ бяха огромни. Не че имаше някакво значение, можеше да си го позволи, и то без да се замисли, но когато резултатите от работата на магазина се появяха в „Уиминс Уеър“, щеше да е твърде неприятно. Много по-лошо от неприятно — истински кошмар, от който нямаше да има мира. Хората щяха да се подсмихват и скоро ужасната заплаха, от която смяташе, че се е отървала завинаги — да стане за смях, щеше да стане реалност. На всяка цена „Скръпълс“ трябваше да се превърне от губещ в печеливш магазин. Магазин „без грешка“.

— Кога ще бъдете тук? — попита тя. Валънтайн започна бързо да пресмята. Беше сряда. Ако започнеха веднага да се приготвят и вземеха самолета в неделя…

— Идния понеделник — отсече тя. — Бихте ли ни направили резервация в хотел? За ваша сметка, разбира се. Но само докато си намерим подходящи жилища.

— Ще ангажирам стаи в „Бевърли Уилшир“. На същата улица със „Скръпълс“ е.

— Така ли? Значи ще бъде удобно за дванайсетчасов работен ден? — не мирясваше Валънтайн.

— Осемнайсет — възприе тона й Били и се засмя.

— В такъв случай до понеделник, госпожо Айкхорн.

— Довиждане Валънтайн. Сега малко се успокоих за вашето уволнение. Да го компенсирам ми струваше само няколкостотин хиляди долара.

— Не само те. Не забравяйте седемте процента и половина.

— Принс ще се пръсне отзад — изкиска се Били.

— Може и да му с приятно — отвърна Валънтайн и затвори.

Разговорът така бе погълнал вниманието й, че изобщо не бе обърнала внимание на Спайдър. Но сега се страхуваше да го погледне. Откъде събра този кураж да взима решения вместо него? Защо мълчеше той? Валънтайн предпазливо изви очи към леглото си, където знаеше, че се е изтегнал Спайдър. Той спеше дълбоко. Очевидно бе пропуснал разговора. Сигурно беше едно — не хъркаше.

Глава осма

Спайдър Елиът бе също тъй малко склонен да хареса или дори да одобри Били Айкхорн, колкото и тя него.

Дълго време бе изгарял от негодувание по повод властното й арогантно поведение, станало причина Валънтайн да изгуби работата си. Под натиска на Валънтайн се бе съгласила да го назначи (явно се хващаше за първата възможност, нещо страшно рисковано), а това означаваше, че е и твърде глупава.

Били, от своя страна, бе разпитала онези свои приятелки, които четяха редовно „Уиминс Уеър“ за Питър Елиът, но те не бяха срещали името му като търговец. А щом вестникът не го споменава, значи такъв човек няма. Валънтайн я беше изиграла, той сигурно беше неин любовник, ала Били нямаше никакви намерения да се остави да я водят за носа. Ще го изчака известно време и тогава да му мисли. Договор — добре. Щом Валънтайн държи той да се върти наоколо й — нейна работа, но не и за тази заплата. Дори не и за една десета от нея. Една от най-неприятните страни на това да имаш пари е, че хората непрестанно се опитват да те разделят с тях.

Откакто Елис почина, а оттогава бе изминала вече една година, Били се разви в няколко насоки. В момента, в който остана вдовица и една от най-богатите наследнички в света, тя реши да продаде приличащия на цитадела дом на върха на Бел Еър и да купи едно имение в Холмби Хилс — на четири минути път от търговската част на Бевърли Хилс. Ако през всичките тези пет години се бе замислила какво ще прави в бъдеще, никога не би й хрумнало да остане да живее в Калифорния, но сега просто не виждаше друга възможност. Тук беше „Скръпълс“, школата й по гимнастика, жените, с които се срещаше да обядва. Докато Елис беше добре, Калифорния бе мястото, където той настояваше да идват заради винарските изби на Сейнт Хелена, а когато се разболя в Калифорния просто трябваше да останат заради подходящия климат. Някак неусетно единствено тук тя бе започнала да се чувства у дома си.

Точна както винаги, Били чакате Валънтайн и Спайдър на входа на своя магазин; наперената й колоритна фигура никога не бе излъчвала такава красота и сила. Тя беше от ония жени, които достигат разцвета си около трийсетата си година, но поддържаните няколко години тайни сексуални връзки бяха придали на лицето й и особено на ненаситната й уста чувствена сочност и готовност, която ненатрапчиво, но цялостно контрастираше с добре премисленото й облекло.

Беда, помисли си Спайдър в мига, в който я зърна.

Щом видя Спайдър да се задава с Валънтайн, Били усети, че навикът, който смяташе, че е останал назад в годините на тайния й живот, да преценява мъжете по това, дали стават за леглото, не е напълно забравен. Той не беше част от естественото й делово всекидневие — рискът бе прекалено голям. Репутацията й, особеното й положение в обществото, демонстрирано и в отношението на пресата към нея, се опираха не само на обстоятелството, че е по-различна, но и че е над останалите; сигурността й бе гарантирана от умението да прикрива пукнатините в своя щит. С течение на времето всичко това ставаше все по-необходимо. Видът на Спайдър й подейства като ритник в стомаха; с тая негова изявена мъжественост, която той откровено и с видимо удоволствие демонстрираше. Нейното опитното око веднага оцени сексуалните му възможности, но бързият й практичен ум я предупреди, че това е мъж, когото тя никога няма да си позволи да има. Бе прекалено близо до нея. Престани, Били, рече си и се запъти към Валънтайн. Постави ръце на раменете й с жест, който, без да е прегръдка, бе нещо по-сърдечно от ръкостискане.

— Добре дошла в Калифорния — сърдечно я поздрави Били. Искрено се радваше на Валънтайн. Имаше нужда от нея.

— Благодаря, госпожо Айкхорн — отвърна Валънтайн. — Това е Питър Елиът, моят съдружник.

— Името ми е Спайдър — рече той и целуна ръка на Били с галантност, каквато не беше подозирал у себе си, галантността на ранния Фред Астер, която, ако не я притежаваш по рождение, никога не можеш да постигнеш. Освен на нея самата, Валънтайн не беше го виждала да целува ръка на друга жена.

— А аз съм Били. За теб също, Валънтайн. Всеки, който идва тук, на Крайбрежието, трябва да възприеме съвършено нов начин на поведение. Е, това е „Скръпълс“. Какво ще кажете? И тя гордо посочи елегантната сграда, която засенчваше изисканите си съседки. Спайдър се разходи до ъгъла, мина пред цялата фасада и отново се върна при двете жени.

— Витрините не са хубави — рече той равнодушно.

— Защо да не са хубави? Сградата е спечелила три авторитетни награди за архитектура и е завършена преди по-малко от година. Всички в този бранш го знаят. Какво не им харесваш? — Били се вбеси. — Как би ги променил?

— Не бих ги пипал. Само някой вандал би посмял. Но не са подходящи за голям магазин. Проблемът не е сериозен, Били, важното е да знаеш, кое не е наред. Ще намеря начин да го оправим. Няма страшно. Да влезем вътре, а?

Леко докосвайки раменете на своите дами, Спайдър ги поведе към входа, кимна на съвършено непознатия портиер и му се ухили. Витрините бяха истинска катастрофа. Добре че бяха малко. Макар да имаше нужда от повече.

Били изгаряше от нетърпение да им покаже интериора на „Скръпълс“. Истински се гордееше с него. Беше повторила точно, до най-малката подробност и с огромни разходи, разбира се, вътрешното обзавеждане на къщата на Диор в Париж.

Спайдър застана неподвижно на входа, огледа се и задуши въздуха като ловджийско куче.

— „Мис Диор“ — обяви той.

— Това няма да е ваша грижа — сряза го Били, която още не можеше да преглътне обидата от забележката му по повод на витрините. — Тук няма нужда от реорганизация, всичко е наред. Ще ви заведа до складовете, за да видите стоките. Очаквам да ми кажете мнението си и какви са плановете ви за новата стокова политика…

— Били, извинявай, но не съм съгласен — прекъсна я Спайдър. — Ще разгледаме стоките, и то непременно. Търговията не се ограничава само със стоките. Търговията е приказка. Тя е магия. — „Особено за мен“, додаде си той наум. — Положително всеки месец правиш подмяна на асортимента, така че нека видим първо приказката. Моля. — Той тръгна напред, без да се интересува дали дамите му го следват из просторната търговска площ. Спайдър безмълвно проучи магазина от първия до последния етаж, включително и подземния гараж и само от време на време изсумтяваше тихо, нещо, което на него поне му звучеше като знак за някаква преценка. Едва сдържаното изумление на Валънтайн бе красноречиво, почти осезаемо, но той се правеше, че не го забелязва. Няколко пъти Били, вбесена, стисна зъби, но бе така уверена в съвършенството на своя магазин, в десетките му предимства пред другите по отношение на размера и лукса на пробните, че дори бе доволна от повода да им го покаже в цялото му великолепие.

Към края на обиколката Спайдър погледна часовника си и предложи да обядват някъде заедно, за да сподели с тях впечатленията си, преди да тръгнат към складовете. Били се съгласи само защото беше вече гладна.

— Къде най-близо можем да хапнем? — попита той.

— Можем да отскочим до „Браун Дерби“, оттатък Родео Драйв, но преди година дойде нов собственик и според мен развали ресторанта. Най-приличното място наоколо е „За Бела Фонтана“ във вашия хотел. Да отидем там. — Прекосиха две извънредно натоварени кръстовища, притичаха през Родео Драйв в най-широката му част, спасявайки се на островчетата за пешеходци от профучаващите коли, с леко подтичване хванаха в последния миг зелената светлина, пресичайки булевард Уилшир. Най-сетне се настаниха в едно от сепаретата на „За Бела Фонтана“; стените му бяха облицовани с червено кадифе, дълги завеси закриваха входа, а зад тях в общия салон ромолеше водата на малък фонтан; навсякъде се виждаха цветя, изобщо атмосферата почти съвършено наподобяваше старомодните закътани местенца във Виена или Будапеща.

— Колко е хубаво тук, Били — въздъхна Валънтайн, щастлива, че най-сетне може да приседне някъде.

— Ето това е втората основна грешка — обади се Спайдър.

— Какво имаш предвид? — раздразнено се обади Били, умирайки от болки в краката.

— Да предположим, че се налага да купиш много дрехи за пътуване до Ню Йорк или Лондон, за сватба, за зимен курорт в Палм Спрингс или за филмовия фестивал в Кан. Тези събития са важни и човек с готов да прекара часове в разглеждане и избиране, да не говорим за пробите.

— Не ми казваш нищо ново. Купувачите в „Скръпълс“ правят това почти всеки ден — сряза го Били.

— Ако клиентката ти е пристигнала в магазина в единайсет сутринта и е прекарала около два часа в търсене и изпробване, а още не е свършила?

— Е и?

— Няма ли да огладнее? Няма ли да я заболят краката? Били, забелязах, че си събула обувките си.

— Но какво общо има това с търговията, Спайдър? — Още малко и щеше да му разкаже какво знае за несъществуващата му досегашна практика.

— Твоите обувки ли? Нищо. Но обувките на твоята клиентка — да. Празният й стомах — също. Нещо повече. Те са ключът.

— Няма ли да обясниш по-ясно? Не продаваме обувки, нито поддържаме ресторант. В момента обсъждаме магазин за дрехи.

— Не може да говорим за магазин, докато не отвориш ресторант — усмихна й се Спайдър благосклонно. — Какво става според теб, когато краката на твоята гладна купувачка започнат да я болят? Съдържанието на захар в кръвта й спада. Тя продължава да пробва твоите дрехи, но вече е раздразнителна и несговорчива и много скоро решава, че нищо не й харесва. Спре ли да се облича и съблича, за да отиде да се нахрани някъде, много възможно е, загубила надежда, че този ден ще открие нещо подходящо в магазина ти, да се отбие в друг магазин след обеда си. Изпуснеш ли я на обед, тя ще потърси друг магазин. Ето защо, първо, за сметка на гаража, който и без това е излишно голям, трябва да се построи кухня. След това ще наемем двама готвачи, дори един на първо време, и няколко келнери и ще предлагаме обед на посетителките. Нищо специално, Били, само салати и сандвичи. Забелязах, че във всяка пробна има шезлонг. Настанена удобно в него, клиентката ще хапне, а в това време може да й бъде направен масаж на краката. Такова нещо е в състояние да освежи цялото ти тяло, нали? — и той хвърли въпросителен поглед към Били. — Сигурно познаваш най-добрите масажисти в града. След като нахраним жените, ще можем да им продадем целия магазин. — Спайдър даде знак на келнера да донесе менюто.

Били седеше като хипнотизирана. Тя чудесно си представи онова, за което говореше Спайдър. Много скоро обаче се върна към фактическото положение.

— Идеята е прекрасна! Но решава един-единствен дребен и твърде безсмислен проблем — как да задържим купувачите си по обед. Забравяш само, че почти нямам купувачи. С всеки изминат ден клиентките намаляват. Липсват ми стоки, с които да ги привлека, и една дреболия като нова кухня нищо няма да промени. Сигурен ли си, че си се занимавал някога с доставки за магазин като моя, Спайдър?

Спайдър се обърна към нея с най-коварната си усмивка. Валънтайн, която наричаше това изражение „каубойско“, предполагаше, че сигурно такъв поглед би отправил, ако срещне на пътя си лайно и го ритне с думите: „Няма нищо, госпожо! Нищо.“

— Всичко дотук е само началото, Били. Не съм стигнал още до отвратителния тесногръд маниер, по който е подреден магазинът, а това е почти половината от твоя проблем. — Били го гледаше ококорена и напълно стъписана, толкова не можеше да повярва на ушите си, че не успя дори да се ядоса. Съдейки по реакциите й, Спайдър реши, че тя ще се окаже лесен противник. — Но за всичко това ще говорим, след като подпишем договорите. Един приятел обичаше да казва: „Няма смисъл да си разкриваш картите“. Хайде, дами, нека да хапнем!

 

 

Адвокатската фирма на Старсбъргър, Липкин и Хилман заемаше два етажа в една от наскоро построените гигантски сгради в Сенчъри Сити; при вида на тези два гиганта от стъкло на булевард Санта Моника, жителите на Бевърли Хилс поклащаха замислено глави, спомняйки си за земетресенията и за деня на Страшния съд. Фирмата, която можеше да се похвали с огромен авторитет в Лос Анджелис, бе възложила вътрешното обзавеждане на човек, който държеше преди всичко да създаде у клиентите увереност, че, докато са на двайсетия или двайсет и първия етаж, дори да стане земетресение, те ще загинат в елегантна дори стилна обстановка.

Щом излязоха от асансьора, Валънтайн и Спайдър се озоваха заобиколени от кестеново и палисандрово дърво, стъпваха по нови дебели килими, погледите им се спираха на цветя и оригинални антикварни предмети, за да стигнат до сърдечната усмивка на момичето в приемната. Присъствието на сърдечна и очарователна служителка в приемната е безпогрешен знак за високо положение на фирмата в обществения живот на Лос Анджелис. Имаха среща тук с личния адвокат на Били Айкхорн.

Макар за интересите на предприятията на Айкхорн да се грижеха адвокати от Ню Йорк, след смъртта на Елис Били повече от всякога разчиташе на личния си адвокат Джош Хилман. Работата му до голяма степен се заключаваше в това, да проверява решенията и съветите на адвокатите й от Ню Йорк. Преди да почине Елис, тя подписваше необходимите документи, без да се замисля дори. Макар сега Елис да не можеше да я съветва, тя въпреки всичко се чувстваше под негова закрила. Това по принцип неестествено положение трая, докато Били не стана притежателка на по-голямата част от наследените от Елис акции. Сега, преди да подпише каквото и да било, настояваше поне да й се казва накратко за какво става дума. Скоро Джош Хилман установи, че по-голяма част от времето си отделя на бизнеса на госпожа Айкхорн; наложи се да назначи няколко добри адвокати, които да наблюдават само нейните дела и да му докладват. Сумите, които Били отделяше за юридическите си съветници, чувствително нараснаха. Никой не се разсърди от подобна стъпка; дори адвокатите от Ню Йорк я одобриха, защото Джош Хилман бе отличен юрист. Досега никога не беше правил грешка. Защитаваше интересите на Били, без да се опитва да подлага на повторно обсъждане техните решения, подплатени с много повече информация.

Близо четирийсет и две годишен, Джош Хилман беше точно това, което едно бивше дете-чудо би трябвало да бъде: на върха на своята професия, с неограничени възможности за развитие.

Израснал бе на Феърфакс Авеню, в сърцето на еврейското гето на Лос Анджелис, като единствен син на равин в малка порутена синагога. На две години и половина знаеше да чете, на четиринайсет и половина получи стипендия за Харвард, на осемнайсет и половина взе диплома с пълно отличие, а на двайсет и една и половина завърши правния факултет на Харвард като редактор на „Харвард Ло Ривю“, място, към което се стремят много повече, отколкото към „Ню Йорк Таймс“.

Според установената в тази страна традиция той трябваше да започне работа във Върховния съд на Съединените щати и да мечтае за онзи миг, когато след четирийсет години може би ще заеме мястото на своя патрон.

Ала Джош Хилман не обичаше рисковете; във Върховния съд рядко имаше повече от един съдия евреин, а членовете му сякаш бяха безсмъртни — само вдовиците на богаташите като че ли живееха по-дълго от тях.

След като през последните седем години бе разчитал единствено на стипендията си, интересът му към парите съвсем не беше мимолетен. За това време бе успял да навести само два пъти родителите си, които продължаваха да живеят на Феърфакс Авеню. Всичките тези години бе работил през лятото и бе успял да събере пари, които му стигаха да се облича, да се подстригва и да плати на два пъти билета си до дома. Не можеше да си позволи да участва в живота на студентите в Харвард и ако по негово време в юридическия факултет бе имало някакви забавления, то той ги беше пропуснал. Започнал бе работа във фирмата „Страсбъргър и Липкин“ през 1957 и сега, двайсет години по-късно, беше техен сътрудник — най-млад на години, но с най-голямо влияние и авторитет.

Джош бе сериозен човек, според когото романтиката бе нещо измислено през Средните векове за забавление на дворцовите дами по време на кръстоносните походи. Сексът му доставяше удоволствие, но съвсем не смяташе, че може да се превърне в център на съществуването му. Гледаше с известно превъзходство мъжете на неговите години, които се развеждаха, защото съпругите им ги отегчавали в леглото, и ставаха за смях с историите си с млади момичета. Всичко това му се виждаше попресилено. Неговата жена също го отегчаваше в леглото и то от самото начало, но нима това беше повод за драми? Във всеки случай, не за един сериозен мъж.

И към брака си Джош Хилман бе подходил сериозно и обмислено. Джоан Уиртман бе в известен смисъл от „кралско потекло“. Дядо й бе основал една от най-големите филмови студии в Холивуд. Баща й бе сред най-известните продуценти. Зад нея имаше две поколения филмови магнати.

У Джош Хилман я привлече подчертаната мъжественост, стори й се по-сериозен от богатите момчета, с които бе израсла. За голямо свое удивление и двамата установиха, че дядовците им са преселници от Вилнюс. Този генеалогичен факт, според който можеха да се окажат и далечни братовчеди, съвсем не беше необходим за потушаване на възраженията от страна на семейство Уиртман за брака на Джоан с бедно момче от Феърфакс Авеню. Те бяха доволни, че тяхната възедричка спокойна и организирана дъщеря ще вземе редактора на „Харвард Ло Ривю“, който на всичкото отгоре беше висок и хубав, а при перспективите, които се откриваха пред него, очевидно не се интересуваше единствено от парите й.

Такава беше и самата истина. Джош си мислеше, че действително я харесва, при това годината, в която бе решил, че ще се ожени, изтичаше. Станеше ли дума за изпълнение на някакъв план, той държеше на сроковете. Така сериозно се отнасяше към почти всичко.

В леглото Джоан съвсем не беше на ниво, но затова пък бе съвършена като бременна и роди двама сина и една дъщеря. Нямаше равна на турнирите по тенис за жени в Хилкрес Кънтри Клъб и бе несравнима при набирането на средства за Центъра по музика, Детската болница, Съвета по изкуствата и Музея за изящни изкуства в Лос Анджелис. На трийсет и пет години тя беше начело на малобройна група тясно свързани помежду си жени, които с благотворителните си прояви, излизаше извън границите на еврейската общност. По този начин тази група запълваше пропастта между старите жители на Калифорния и вълната евреи бизнесмени, привлечени в страната, където се предполагаше, че пари могат да се правят от земя, дървен материал, железопътни линии и петрол.

През годините, които го деляха от доста неугледния преждевременно израсъл студент, Джош Хилман постепенно се превърна в жилав, слаб мъж, около когото цареше атмосфера на сила и власт. Тъмносивите му раздалечени очи, с леко извити нагоре ъгълчета му придаваха малко насмешлив израз, ала това с нищо не нарушаваше реномето му на умен мъж. Редките му усмивки почти винаги бяха иронични. Джош бе с високи славянски скули и доста широк нос, по повод, на който двете му баби весело се препираха чия майка е била нападната от казаци. Прошарената му вече коса бе винаги късо подстригана. Той се обличаше само в строги костюми с подходящи на цвят жилетки, шити при „Ерик Рос“ и „Карол и сие“ от най-фин английски плат. Ризите си поръчваше при „Търнбул и Асер“, когато ходеше в Лондон. Вратовръзките му бяха забележителни единствено с цената си. Всичко това той правеше не от суета, а защото бе уверен, че така е редно да изглежда един адвокат.

До мига, когато видя Валънтайн, Джош смяташе брака си за сполучлив. Майка му, жена от старата школа, съвсем сериозно и многократно го бе предупреждавала, че всяко добро еврейско момче го чака някъде скрита русокоса и синеока хубавица и ако той даде ухо на песента й на сирена, ще бъде съсипан и опозорен. Ала Джош никога не изпита влечение към класическия англосаксонски тип жена; според него всички красиви момичета бяха досадно еднообразни; „Синдромът Портной“^[1] му се стори истински пример за болно съзнание, предразположено към фетишизъм и за което сексуалното привличане се свежда до чипи нослета и руси коси. За съжаление, уви, майка му се оказа твърде пестелива в предсказанията си. Надали е можела да си представи какво въздействие щеше да има върху сериозния й син очарованието на темпераментна френско-ирландска госпожица със светлозелени очи на русалка и поглед едновременно умен и нежен, който накара Джосая, най-неромантичния мъж на света, да скочи на крака при влизането на Валънтайн в кабинета му. Спайдър той възприе само като някакво по-високо, размазано петно зад нея. Когато тя го наближи с решителна стъпка, Джош Хилман усети нещо, което не можа да назове в първия миг, знаеше само, че до този момент е било непознато за него.

Валънтайн долови смущението, обзело адвоката, докато се здрависваха, но го отдаде на неудобството от някаква промяна, която вероятно Били след скандалното поведение на Спайдър сутринта бе наложила в договорите им. Съвсем неволно засилилият се френски акцент в речта й досрути остатъците от самообладание у Джош Хилман и го накара остро да почувства тръпките, които полазват човек пролетно време в Париж.

Докато чакаха секретарката да донесе договорите, събитията от последните няколко дни се изнизваха пред Хилман като на филмова лента.

Когато Били за първи път му съобщи какво се с договорила с Валънтайн по телефона, той се ужаси. Винаги бе смятал, че клиентката му е достатъчно разумна, за да отстъпва процента от печалбата си от „Скръпълс“, както и да предлага такива огромни заплати на съвсем млада моделиерка, с която се бе виждала един или два пъти, и на човек, за когото нищо не знаеше. Посъветвал я бе да включи в края на договорите точка за евентуално анулиране на споразумението, която след триседмично предупреждение щеше да сложи край на ангажимента й към тях. Търпеливо й обясни как в момента е без значение обстоятелството, че сумите изтичат от „Скръпълс“ като от пробита язовирна стена и че печалби, които да бъдат защитавани, изобщо не съществуват. Въпросът беше принципен. Тя задължително трябваше да има контрол над тези хора, с това Били веднага се съгласи. Ала сега му се прищя да не е бил толкова разумен. Мисълта, че госпожица О’Нийл можеше да остане без работа поради каприза на тази изключително властна, разглезена и взискателна негова клиентка, никак не му се нравеше, но вече бе твърде късно.

Докато Спайдър и Валънтайн четяха договорите, Джош незабелязано от тях разгледа младата жена пред себе си. Стар навик му беше да опира палци в бузите си и като докосва върховете на пръстите си, да образува нещо като щит, иззад който можеше да наблюдава човека насреща. Следеше в захлас всяко помръдване на лицето на Валънтайн. Така бе погълнат, че не забеляза кога Спайдър е приключил четенето и се сепна от думите му:

— Тук нещо не е наред.

— Merde! — ядосано извика в следващия миг Валънтайн и скочи от стола си. — Каква е тази мръсотия? — и тя хвърли листовете на бюрото. Лицето й бе толкова пребледняло от гняв, че ако не беше яркочервената й коса, щеше да прилича на черно-бяла снимка. — Значи след триседмично предупреждение може да ни изхвърли! Такова нещо не беше споменато в разговора ни с госпожа Айкхорн. Как смее? Що за човек е тя? Та това е непочтено, срамно, отвратително! Не го очаквах от нея, макар че трябваше да съм готова на какво ли не! Никога няма да подпишем тези договори, господин Хилман. Веднага се обадете и й го кажете. Предайте й също какво мисля за нея. Хайде, Елиът, тръгваме си!

— Идеята беше моя, а не нейна — побърза да обясни Хилман. — Само обичайното благоразумие на юрист. Госпожа Айкхорн няма нищо общо с това.

— Така значи, „благоразумие на юрист“? Плюя на това ваше благоразумие. — Гневът на Валънтайн не му позволяваше да направи нищо друго, освен да примигва объркано. — Значи вие сте този, който трябва да се срамува!

— Да, така е! — отвърна той. — Моля да ми повярвате! Разкаянието и объркването ясно се четяха по лицето му. От деня, в който трябваше да произнесе своята реч на староеврейски и заставайки на катедрата бе усетил, че всичките му познания са го напуснали, в продължение на един дълъг, много дълъг момент никога не се бе чувствал в такава безизходица. Споменът за онзи миг и до днес го караше да потръпва. Пламъците, които изхвърчаха от очите на Валънтайн, направо го изгаряха.

— Вал, момичето ми, замълчи за малко — властно се обади Спайдър. — И така, господин Хилман, щом сте били така благоразумен да предложите тази точка, ваше право е също толкова благоразумно да я заличите, нали?

— Трябва да говоря с госпожа Айкхорн — призна неохотно Джош.

— Ще ви почакаме отвън, докато се свържете с нея — и Спайдър посочи телефона на бюрото. — Може би ще кажете на секретарката си да ни донесе кафе? — и като стисна здраво Валънтайн за лакътя, я поведе към вратата, за да не й позволи да възрази.

Джош Хилман безмълвно срита бюрото си от яд и отвори бележника си с телефонни номера, за да се свърже по директния телефон. — Говори бързо и настойчиво, след което позвъни на секретарката да въведе отново Валънтайн и Спайдър.

— Всичко е наред — обяви той с усмивка на облекчение. — За пет минути ще нанеса нужните поправки. Една година, гарантирано.

— Така ли?! — подхвърли презрително Валънтайн, все още невярваща. Когато донесоха коригираните договори, тя с пословичния си френски скептицизъм прочете своя дума по дума. Щом Спайдър се увери, че няма никакви уловки, те подписаха.

Когато рано същата вечер Валънтайн се прибра в хотелската стая, видя на масичката ниска кошничка. Сякаш изникнали от мъха, с който бе покрита, от нея се подаваха седем високи стръка бяла орхидея — едни отворени, другите още пъпки, всичките трогателно нежни. На картичката до тях пишеше:

„С най-искрени извинения за днешното недоразумение. Надявам се, ще ми разрешите да ви поканя на вечеря, след като изтече съответният наказателен срок. Джош Хилман.“

Валънтайн веднага му прости и вероятно два пъти би му простила, ако знаеше, че поръчката бе дадена по телефона на един от най-скъпите цветарски магазини в Лос Анджелис, докато тя и Спайдър отливаха от кафето си при секретарката на Хилман, малко след като бяха открили точката с триседмичното предупреждение в договорите.

 

 

Същата нощ към три часа, Спайдър, който още не беше заспал, чу как някой леко почука на вратата на стаята му. Когато отвори, видя на прага печалната Валънтайн, загърната в тъмносинята си роба. Прегърна я през рамо и като я настани на един от фотьойлите, попита изненадан и разтревожен:

— Какво има, Вал…? Не ти ли е добре?

Тя имаше вид на уплашено дете — големите й зелени очи плуваха в сълзи, дори необузданите друг път къдрици сякаш бяха загубили обичайната си дързост.

— Ох, Елиът, знаеш ли, изплашена съм до смърт.

— Ти ли скъпа? А мен питаш ли ме?

— Но ти така се държа днес… настъпателно, самоуверено, дори дръзко.

— Ами ти? Не помниш ли как се разфуча при адвоката? Едва не си тръгна. Никога не съм те виждал толкова ядосана, дори на мен.

— И сега не зная какво всъщност стана. Когато побеснея, изобщо не мисля. Но като си легнах тази вечер и се размислих, си дадох сметка, че ние с теб сме истински мошеници. Никога не съм правила поръчки за магазин, но достатъчно съм работила с такива хора и зная, че обикновено зад гърба си те имат дълги години практика. А ти нищичко не разбираш от това. Нищо! Толкова бях ядосана, когато Вили ми се обади, че поисках луната, само защото нямах какво да губя, а сега, когато имам луната, съм така стъписана, че положително ще я загубя. Елиът, какво правим тук?

Той я раздруса леко, хвана брадичката й и я повдигна.

— Глупавичката ми Валънтайн. Налегнали са те мрачните мисли, дето спохождат хората в три през нощта. Никой ли не ти е казвал, че по това време не се мисли за нищо сериозно? — По погледа й разбра, че не я е успокоил. — Виж какво, Валънтайн — поде той по-сериозно. — Ако не бях сигурен, че ние двамата имаме вкус и въображение, за да успеем в тая работа, нямаше да тръгна. Какво като не сме продавали дрехи? Модата е нашият бизнес, нали не си забравила? Ти правиш проекти, за да изглеждат жените по-добре; аз ги снимам така, че да изглеждат красиви. Ние и двамата сме илюзионисти — и то от най-добрите! Нужно ни е само малко време, за да се ориентираме, и ще видиш, че ще се справим със „Скръпълс“. Сигурен съм.

— Де да беше така просто! — Тя все още имаше отчаян вид. — Толкова много неща не познавам тук, в Калифорния. Не се чувствам в свои води, това ме плаши. Уплаших се и от начина, по който разговаряш с Били Айкхорн. Знаеш ли как се държат с нея на Седмо Авеню? Като с богиня. А и не само там, навсякъде. Вярно е, че днес от теб го преглътна, но утре може и да си го върне. Понякога е безмилостна. Не забравяй какво се случи с мен, когато отказах да й покажа моделите си.

— Чувала ли си някога тази любима на американците фраза „под чехъл“?

— Не, никога, но мисля, че разбирам какво значи — усмихна се за първи път Валънтайн.

— Чуй ме, скъпа. Някои мъже от деня, в който се родят са под чехъл, на други се случва по-късно, а има и такива, които се разминават с това. Аз лично съм твърдо за патриархата; до момента, в който срещнах Хариет Топингам, не знаех какво значи една жена да се опита да те пречупи и тъй като не й дадох възможност да се позабавлява с мен, тя ме съсипа. — Интересно, че не спомена Мелани Адамс, помисли си Валънтайн. — Били Айкхорн има склонността, а може би и намерението да държи хората под чехъл. Не искам и не мога да й го позволя. И не е само въпрос на гордост или да кажеш: „няма да мине“, а просто природата ми не го допуска. Никаква служба, никакъв договор или перспективи за успех не биха ме съблазнили, ако трябва да платя цената да бъда под чехъл.

— Много добре те разбирам, Елиът, но означава ли това, че винаги ще бъдеш на нож с нея, че ще се засягаш от всяка нейна дума и стъпка и ще я подлудяваш?

— Не. Права си. Първия ден малко се изсилих.

— Може би ще продължиш и през втория и третия? Елиът, тя е толкова богата.

— Започнеш ли да мислиш за парите й, загубена си. В такъв случай преставаш да си имаш работа с човешко същество. Няма да си в състояние да общуваш с нея, защото няма да си в света на реалното. Не отричам, тя е много, много богата, построила си е магазин, който може никога да не се измъкне от кризата, независимо от това колко труд ще хвърлим ние с теб; за нея той е нещо като детска игра, но не спира да си повтаря, че е творец. Така или иначе, не е Голда Мейр, нито Барбара Джордан, не е и кралица Елизабет или мадам Кюри. Но започнеш ли да слагаш в сметката богатството й, въображението ти ще се парализира. Все едно да се опиташ да си представиш разстоянието до най-близката звезда или колко малка е планетата Земя по отношение на Млечния път. Били Айкхорн е жена като всички. Ходи по малка и голяма нужда, чука се, яде, пие, плаче, преживява, тревожи се, плаши се от старостта — просто една жена, Валънтайн, и ако го забравя някога няма да мога да работя с нея. Тя също.

— Но Елиът, тя не е Жана Д’Арк, нито мадам Шанел или Гери Щуц, не е дори Соня Рикиел и… Аз съм идиотка! — По детски безпомощната Валънтайн беше изчезнала. Очите й се бяха оживили. Смъкна се от стола и се отправи към вратата. Подържа я за момент отворена. — Благодаря тя Елиът, добре че умееш да пазиш самообладание. Сега най-добре да поспим малко. Утре ще бъде важен ден за мошениците.

— И дори няма да ме целунеш за лека нощ, съдружничке?

Валънтайн го погледна бързо. За миг подозрението й към нейния твърде безкритичен в подбора си на момичета за леглото приятел я обзе отново. След Мелани Адамс не бе спал с жена, в това беше сигурна. Тя грациозно подаде ръка, за да може той да я целуне, след което изчезна бързо по коридора.

 

 

Били Айкхорн си легна сравнително рано, грешка; за която си даде сметка в пет сутринта. Уплашена, отвори очи с чувството, че нещо лошо се е случило, но като се намести по-удобно в леглото, осъзна какво беше това — тревогата, която от една година не й даваше мира. „Скръпълс“. Ако някой я попиташе би ли се съгласила магазинът да изчезне просто така, да се изпари — мигом би приела.

Идеята за магазина бе я обзела през онази почти безкрайна година преди смъртта на Елис. Като изгуби интерес към Аш, тя освободи и тримата болногледачи и подобно на Екатерина Велика, която подбирала лично войниците за личната си гвардия, нае нови, обзета от странния възторг, че има възможност едностранно да налага избора си. Понякога избраниците я разочароваха, друг път — напротив, имаше младежи, които я държаха в своя власт цели месеци, но в крайна сметка ставаше така, че и най-добрите започваха да я отегчават. И в двата случая процедурата беше еднаква: еднодневно предупреждение и тлъсто обезщетение. За известен период ритуалът на избора, властта, съзнанието за превъзходство й бяха достатъчни, но скоро навикът лиши от очарование забранения плод, който тя вкусваше в осмоъгълното си ателие, където от самото начало стоеше едно-единствено бяло платно, а боите така и не излязоха от кутиите си. В продължение на доста дълъг период Били съсредоточи вниманието си над тайнствената атмосфера на тази заключена стая, но с течение на времето тя започна да губи своята привлекателност. Стигна се дотам, че имаше нужда от нея точно толкова, колкото мъж, който си поръчва проститутка по телефона, поради липса на друг сексуален отдушник. Гладът, който я водеше от едно ново и непознато мъжко тяло към друго, превръщайки го агресивно в своя собственост до момента, когато му се наситеше, стихна и прегоря през последната година от живота на Елис. Удовлетворението или отговора, които самотният й дух търсеше в ателието, бяха някъде другаде, ако изобщо съществуваха.

Междувременно контактът й с Елис изчезна безвъзвратно. Той сякаш вече не я познаваше или просто загуби интерес към нея. Когато хващаше ръката му и се взреше в изпитото лице, лицето на мъж, ръководил някога цяла империя, такава силна болка свиваше сърцето й, че се налагаше да напусне стаята. В подобни моменти приемаше страданието си като единствено доказателство, че все още има сърце.

Били разполагаше с много време, което се чудеше как да запълни. Не беше от жените, които намираха удовлетворение в благотворителна дейност. Вероятно в резултат от детството си, минало на практика без приятели, винаги, когато се окажеше сред повече жени на нейната възраст, тя се затваряше в себе си смутена и объркана, нещо, което обикновено хората взимаха за високомерие и снобизъм. Знаеше го, но не можеше да го преодолее. Предпочиташе фондацията Айкхорн да раздаде милионите й, отколкото да организира набиране на средства по някакъв повод.

Не можеше да запълни времето си с тенис. Изпитваше непоносимост към жените, обзети от манията за тенис, които срещаше на всяка крачка в Бевърли Хилс. Върна се към часовете си по гимнастика при Рон Флетчър; в салона никой не се интересуваше кои са потните напрегнати жени, облечени в трика; Били Айкхорн, Али Макгро, Катрин Рос там бяха погълнати единствено от мисълта дали ще издържат или не още един мах на шведската стена или на успоредката.

Били телефонира на няколкото свои познати жени, с които не се бе чувала близо година, и ги покани на обяд, обяснявайки отсъствието си със своята заетост около Елис и необходимостта да не се отделя задълго от дома. Усещаше, че е позагубила своя шик. Преди близо две години бе отпаднала от класацията за най-добро облечени жени. Внезапно страстта й към дрехите се възвърна. Нужни й бяха отново, за да получи емоционален стимул, та да се почувства, макар и само външно желана и красива, както по времето, когато Елис беше здрав, а тя — кралицата на „Уиминс Уеър“. Вече нищо, абсолютно нищо от онова, което имаше, не беше подходящо за носене. Сякаш ги бе купувал друг човек, в друг живот.

Били подхвана истинско нашествие в бутиците и магазините ма Бевърли Хилс. Причините, които я тласкаха да купува, вече бяха различни, но критичността й и стремежът към най-доброто се бяха изострили. Твърде малко неща я задоволяваха, а не можеше да мръдне от Калифорния. За пътуване до Ню Йорк или Париж и дума не можеше да става.

Един ден, докато се разхождаше по Родео Драйв и разглеждаше новите скъпи магазини по прекрасното дълго авеню, без да открие в тях нищо подходящо за себе си, тя бе завладяна от идеята да създаде „Скръпълс“.

Цели два дни тя обикаля ъгъла на Родео и Дейтън и измерва площта, която й бе необходима. Оглеждаше съседната сграда, приютила допотопен бижутерски магазин, с искрено презрение и желание да я изравни със земята. Неудържимият копнеж да осъществи идеята си породи у нея отдавна забравен щастлив трепет. „Скръпълс“ щеше да запълни нейния живот. Искаше го! Трябваше да го има.

Бързо отхвърли съмненията и възраженията на Джош Хилман. Такова място само за три милиона долара е направо без пари, настояваше Били. Всички разходи посрещаше със сумите, давани й от Елис през годините. Магазинът нямаше да е част от предприятията на Айкхорн, а самостоятелен бизнес на Били Уинтроп. Ще покаже на Бевърли Хилс какво е съвършена търговия. За „Скръпълс“ ще се заговори в света на модата, той ще диктува елегантността и добрия вкус, привилегия, запазена до този момент изключително за Париж.

През годината, нужна за построяването на „Скръпълс“, тя с цялото си сърце и душа се отдаде на новото занимание. Направи опит да ангажира И. М. Пей за архитект, но той бе зает с някакъв проект на Фондацията Рокфелер за седемдесет милиона долара; наложи се да се задоволи с един от най-талантливите му помощници, който направи наистина прекрасен проект. Били непрестанно се въртеше на строежа, досаждаше на работниците, нервираше предприемача и едва не пропъди архитекта. Животът й се изпълни с очакване и нетърпение, но сега поне знаеше, че осъществяването на мечтата й е само въпрос на време.

Когато Елис почина през есента на 1975 година, малко преди откриването на „Скръпълс“, Били си даде сметка, че отдавна е престанала да скърби за него. Първите две години от болестта му минаха за нея в продължителна и изтощителна скръб. Винаги щеше да обича Елис Айкхорн, за когото се бе омъжила през 1963-а, но не можеше да не признае пред себе си, че парализираният безчувствен старец, който умря, нямаше нищо общо с Елис, и беше съвсем излишно да лицемери. Искаше да кръсти магазина „Скръпълс“ в името на всичко онова, което представляваха за нея леля Корнилия, достопочтеният Бостън, „Кейти Гибс“ и тъжната Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, съвършено променена след завръщането си от Париж, и всички онези скрупули^[2], от които се бе освободила. Добре знаеше, че може би единствено Джесика ще разбере шегата, но и това й стигаше. То бе жест към самата нея, един вид неутрализиране на онзи период, свързан със самотното ателие в кулата на Бел Еър. Името дълбоко я удовлетворяваше.

Били лежеше в леглото и с тъга си спомни колко хубаво бе тръгнало всичко. Първоначално всички по-богати жени от Сан Франдиско сякаш се надпреварваха да идват, за да видят новия магазин. Те купуваха, купуваха и през първите месеци Били започнала се надява, че „Скръпълс“ наистина ще се окаже печелившо начинание. „Уиминс Уеър“ внимателно следеше развитието на тази нова нейна авантюра. Били Айкхорн беше сред любимките на вестника, при това жени от отбраното общество, които дръзват да се занимават с бизнес, са рядко явление. Запълниха цели две страници с нейни снимки сама пред „Скръпълс“ и с Елис по разни светски събития. По-късно, когато магазинът беше отворен, отделиха още две страници и на него. Били особено много се гордееше с идеята си да повтори до най-малката подробност интериора на Диор.

Още помнеше какво вълнение изпита, когато двете с графинята се престрашиха да прекрачат прага на прочутата къща на Авеню Монтан преди петнайсет години и с трепет очакваха да им намерят места в салона, а после със затаен дъх следяха красотата и грацията на манекените и облеклата им. Сетне двете с Лилиан дю Вердюлак, изпълнени с копнеж, бяха разгледали бутика, разположен на приземния етаж; всяка от двете знаеше, без да го признава, разбира се, че не можеха да си позволят нито една от изложените в него фантазии. А сега можеше да има всичко. „Диор“ в Бевърли Хилс.

Естествено, Били не очакваше „Скръпълс“ да носи печалба. Джош Хилман от самото начало я бе предупредил, че парите, които тя пръсна, без да се замисли за земята, сградата и вътрешното обзавеждане са загубени завинаги. Не е възможно, опитал се бе да я убеди той, печалбата от продажбата на луксозни дрехи да възстанови разходите по построяването на „Скръпълс“, дори цените да са със сто процента по-високи от цените на едро.

— Джош, не го правя, за да печеля пари от него — отвръщаше му тя. — Чудесно знаеш, че не мога да изхарчвам прихода си. Въпреки сумите, които давам за благотворителност, всяка година той расте. Приеми го като мой каприз и не позволявам никому да ме убеждава, че нямам право да си го позволя. Имам това право и ти чудесно го знаеш. Казвам ти го само за твое сведение!

— Де да можеше да си остане сведение само за него, тъжно размишляваше Били. Ако „Уиминс Уеър“ не се интересуваше толкова много от делата й, нямаше да се безпокои сега. Едно беше да си наясно, че пари, които обикновен човек не би могъл да изхарчи за хиляда години, изчезват, а съвсем друго да видиш този факт, публикуван черно на бяло в единствения вестник, на чието мнение държиш. След време на страниците на „Уиминс Уеър“ започнаха да се появяват материали, в които се говореше за „лудешкия каприз на Били“, подписани от някой си Луис Естерхази, несъмнено той изразяваше мнението на редакцията и тя усети накъде духа вятърът. Когато станеха ясни резултатите от баланса за първото полугодие, тя положително щеше да стане за смях на целия търговски свят. Твърде малка бе вероятността да скрие тези цифри. За загубите знаеха само нейните счетоводители, тъй като Били притежаваше целия магазин, но положително щеше да се намери някой, който да изнесе информацията. При това достатъчно бе човек да влезе в „Скръпълс“, за да се увери, че продажбата върви съвсем слабо.

Защо, по дяволите, толкова лесно се поддаваше на импулсите си? Идеше й да крещи от яд, да се щипе до синьо при мисълта за онзи телефонен разговор с Валънтайн. Толкова й беше нужно това момиче, толкова уверена бе тогава, че именно човек с нейния талант във висшата мода й е нужен, че успя да я убеди да пристигне чак в Калифорния. Естествено, приходите, които можеха да дойдат от облеклата по поръчка, нямаше да спасят положението! И „Сен Лоран“, и „Диор“ и „Живанши“, пък и всяка модна къща в Париж се оплакваше, че индивидуалните модели са чиста загуба, но пък и само те поддържаха живи имената им, а тези имена продаваха парфюми и конфекция из целия свят. Финансово френската висша мода беше мъртва. Съществуваше само толкова, колкото да напомня атмосферата на Париж преди Втората световна война; да подтиква търговците от големите универсални магазини и производителите от леката промишленост от целия свят да се явяват поне два пъти годишно в Париж; да даде възможност на жените, които си купуват готова рокля за триста долара с мярката на Ив Сен Лоран да почувстват, че са се отъркали в магията на Париж. Всичко това Били чудесно го знаеше. Единствено себе си трябваше да обвинява. А сега бе назначила двама абсолютни аматьори да свършат работа, с която само истински специалисти биха могли да се справят.

И въпреки това! Може би не е чак толкова лошо да си импулсивен, мислеше си Били. Не биваше да забравя, че единствено тласкана от импулса си замина за Париж; импулсът я бе завел в стаята на Елис Айкхорн в барбадоския хотел. Вярно, пак по вина на импулса си бе въобразила, че може да стане графиня, само защото е подарила своята девственост на един търсещ зестра френски аристократ. Пак импулсът я беше подвел да повярва, че само след една година обучение в школата на „Кейти Гибс“ ще успее в бизнеса. Били лежеше на тъмно в спалнята си и тъжно си мислеше, че твърде, много са случаите в живота й, когато е очаквала да стане чудо, само защото много силно го е искала. Също като „Скръпълс“. Но нали се бе върнала със стройна фигура от Париж и се беше омъжила за Елис, с когото прекара седем щастливи години. Без този свой навик да се поддава на импулса си, какво ли щеше да е сега? Уродливо дебела учителка в Бостън, примирено очакваща края на житейския си път, вечният аутсайдер, неудачница, движеща се в ограничен кръг на бостънската аристокрация, към която принадлежеше по едно стечение на обстоятелствата.

И пак с помощта на този свой импулс тя бе божествено слаба, приказно богата и много шик. С две думи, класическият тип „весела вдовица“. Само дето не беше никак весела. За всичко носеше вина „Скръпълс“. Пълна катастрофа. Май все пак бе прекалила с доверието в този свой импулс.

 

 

Веднага щом се събуди от краткия сън, който я беше оборил чак призори, Били Айкхорн се обади на Джош Хилман — навик, който бе възприела от Елис Айкхорн в дните на неговата сила и власт.

— Джош, какви са ангажиментите ми към ония двамата? — Елиът и Валънтайн.

— Подписали са договори, но винаги могат да бъдат купени за далеч по-малко от онова, което ще им платим, ако останат цяла година. Малко вероятно е да искат да стигнат до съд. Сигурно нямат достатъчно пари да платят на много добър адвокат, пък и едва ли някой от големите лъвове ще се съгласи да представи иска им. Защо? — Въпросът му беше лишен, от какъвто и да е явен интерес.

— Просто обмислям възможностите. — Били не искаше да признае направо, че има намерение да се отърве от Спайдър и Валънтайн. Флиртувайки на практика с идеята да продаде „Скръпълс“, тя си даде сметка поне за едно, че не е сбъркала. Стойността на земята, върху която магазинът бе построен, вече се беше покачила и нищо чудно Нойман-Маркус или Бандел да поискат да купят сградата. А и никой да не прояви интерес, ще се освободи от притеснението да ръководи един умиращ магазин. По-приемливо й се струваше да излезе, че е загубила интерес към търговията, отколкото да остави професионалистите да й се присмиват и тайно да се радват на унижението й. Усети как започна да я обзема депресия. Толкова много надежди бе вложила в „Скръпълс“. Той продължаваше да е нейна рожба. Но не можеше да понесе публично унижение. От това се страхуваше най-много. Само външно бе ликвидирала нещастието на своите осемнайсет години. Белезите от него оставаха. Бяха я деформирали и каквото и да се случеше оттук нататък, никога нямаше да забрави миналото.

Половин час по-късно, когато се обличаше, за да излиза, телефонът иззвъня. Обаждаше се Спайдър.

— Били, почти цяла нощ мислих как да преобразим „Скръпълс“. Ще го направим страхотен! Ще ми отделиш ли малко време днес?

— Нещо нямам настроение. Честно казано, цялата тази история взе да ме отегчава. Цял ден вчера разиграва твоите номера с ресторанти, салони за поръчка и какво ли не още. Днес не съм склонна да те слушам, Спайдър.

— Не, ще говорим сериозно. Виж какво, взех кола под наем. Денят е разкошен, предлагам ти да отидем до Санта Барбара и да обядваме в Балтимор. Там ще поговорим. Не съм бил на Крайбрежието от десет години. Не ти ли се иска да се откъснеш за няколко часа?

Странно наистина, но й се искаше. Имаше чувството, че от цяла вечност е хваната като в капан между центъра на Бевърли Хилс и подножието на Санта Моника, планината, която се издигаше зад западната част на Лос Анджелис и го разделяше от долината Сан Фернандо. От векове не беше обядвала вън от града, ако не се смятаха инцидентните отскачания за лека закуска в неделя до Балибу Колъни.

— Не се колебай, Били. Ще видиш, че ще ти бъде приятно, честна дума.

— Е, добре. Ела да ме вземеш след един час.

Били замислено остави слушалката. Много години бяха минали, откакто за последен път бе ходила да обядва на сто и петдесет километра от града, а още по-отдавна за последен път я бяха канили на обяд, сякаш беше просто едно неподатливо момиче.

Били много добре помнеше как хората говорят с онези, които не са богати. През последните тринайсет години, откакто бе омъжена за Елис, с нея разговаряха по съвсем различен начин, с онази интонация, която обикновено се пази за най-богатите. Често бе мислила за тази толкова типична за американците игра да гадаят защо и какво точно прави богатите по-различни. И Фицджералд, и O’Xapa, и още поне дузина не толкова известни писатели страстно се интересуваха от проблемите на богатите, сякаш парите са най-удивителното нещо, което един човек може да притежава — не красота, или талант, или дори власт, а именно парите. Имаше моменти, когато Били бе готова да вярва, че богатите се държат различно, просто защото другите се отнасят по-особено с тях.

Може би никога нямаше да научи, че хората не говорят на богатите хора по същия начин, по който говорят с другите, ако промяната в собственото й материално състояние не бе настъпила така внезапно. Като оставим настрана няколко жени, достатъчно богати, за да й говорят като на равна, никой друг не разговаряше с нея както Спайдър преди малко.

 

 

С типичния си верен усет Спайдър бе наел открит мерцедес и от минутата, в която я попита как предпочита да пътуват, с вдигнат или със спуснат гюрук, между двамата настъпи негласно примирие.

— О, нека да бъде спуснат — рече Били и си помисли, че ето, тя е вече трийсет и три годишна, а никога досега не се е возила в кола, чийто покрив се сваля, нещо, което се смята за неизменен атрибут в младостта на всяка американка.

Щом отминаха Калабасас, продължиха по почти пустия път, прекосяващ долина, осеяна с голи, спечени от слънцето заоблени възвишения, по чиито склонове тук-там стърчаха дъбове — пейзаж, чист като детска рисунка. Много скоро, непосредствено след Окснард зърнаха за първи път Тихия океан и дълго време между тях и Япония се виждаше по някой танкер. Спайдър караше като побеснял танцьор на фламенко, ругаеше ограниченията в скоростта, сякаш някой му беше отнел бързоходните обувки.

— Последния път, когато минавах оттук, можеше да се кара със сто и петдесет километра в час — взимахме разстоянието до Санта Барбара за по-малко от час.

— Защо бързахте толкова?

— Заради удоволствието от скоростта. Или когато сме закъснявали на събиране и се с налагало да отведа някое от момичетата у дома му, преди родителите да са обявили национално търсене.

— Ти май наистина си бил истинско дете на Калифорния?

— В пълния смисъл на думата, за малко да стана и сърфист. Ако човек не е успял да се нарадва на младите си години, единственото място да навакса пропуска е тук — и той се заля в типичния си провлачен смях, който трудно се забравяше.

Били усети, че моментът е много подходящ да го поразпита какво е правил през годините оттогава, но се чувстваше толкова добре, че предпочете да не се затруднява. Вятърът духаше в косите й, топлите лъчи на слънцето галеха страните й и така, седнала в откритата кола, тя си представяше, че е момиче от някоя стара реклама за кока-кола; с всеки километър, който я отдалечаваше от Родео Драйв, напрежението я напускаше.

Никога не беше ходила в Санта Барбара. Докато Елис беше жив, пътуваха само със самолет. Но бяха я изкушили дори няколкото покани, получавани за приеми в Монтесито, недалеч от Санта Барбара, където извънредно богати хора живееха в строго охраняван район; мястото бе известно не само с естествената си красота, но и със забраната да се продава алкохол и фантастичните частни изби. Балтимор не й прозвуча твърде обещаващо, но след един остър завой тя искрено се изуми от гледката, която се разкри пред тях към стария хотел, кацнал на стръмна скала над морето, романтичен и красив, истински мираж, дошъл от елегантното, благородно минало. Синкави планински възвишения се издигат в далечината, а ниско долу в скалите се разбиват океанските вълни.

— Така сигурно е изглеждала френската Ривиера преди петдесет години! — възкликна Били.

— Никога не съм бил там.

— Често ходехме със съпруга ми. Но тук… Тук е чудесно. Никога не съм знаела, че толкова близо до града има такива места.

— Няма много. Това е първото. Ако продължиш нататък покрай брега, стават все по-хубави. Къде ще седнем, вътре или вън? — Спайдър беше изумителен, мислеше си Били, застанала на входа на хотела, и тази негова усмивка, която сякаш очаква да се случат само приятни неща. Ако съществуваше класически образ на сваляч, то това беше той. Такава очебийна комбинация от златисти коси и сини, много сини очи.

— Отвън, разбира се. — Той искаше нещо; тя чудесно се досещаше какво и беше готова. Може да беше свалян, но тя никога нямаше да направи първата стъпка. При това не се бе отказала от намерението да намали загубите си.

 

 

Когато Джош Хилман изпрати на Валънтайн кошничката с орхидеи, той направи първата съвършено спонтанна стъпка в живота си. Когато на следващия ден я потърси по телефона и я покани на вечеря, направи втората.

Знаеше много добре къде иска да я заведе — на своето любимо място, 94-та въздушна ескадрила при летището Ван Нуй. Никого не беше водил там досега. Преди пет години се бе захванал е летене. Не се бе интересувал, от какъвто и да е спорт, но винаги бе мечтал да лети. Когато усети, че може да отдели по един следобед в седмицата и един следобед от почивните дни, се записа в курс по пилотаж, факт, който жена му посрещна с презрение. Джоан летеше единствено с „Пан Ам“ и то само след съответната подготовка в бара на летището. Щом получи свидетелство за правоспособност, Джош си купи един „Бийчкрафт Сиера“ и започна да открадва все повече и повече време от почивните дни, за да се отдава на опиянението от летенето. Джоан не прояви никакъв интерес към неговите занимания. Програмата й винаги бе запълнена до краен предел е турнири по тенис и табла. Нямаше нищо против и дългите му отсъствия вечер, когато оставаше в кантората си, защото бе заета е провеждането на десетки телефонни разговори е жените, които събираше за осъществяване на своите идеи в областта на културата и за подобряване на обслужването в болниците. Много често, след като кацнеше, той се отбиваше в „94-та въздушна ескадрила“ за едно питие, преди да се отправи към дома.

Това беше автентична сграда, ресторант, построен по подобие на старите френски ферми от употребявани тухли с ронеща се мазилка, които, както се говореше, са били реквизирани от част на Британските военновъздушни сили по време на Втората световна война. В двора се виждаха натрупани една върху друга торби с пясък, между които стърчаха дулата на допотопни пушки; пред вратата бе оставена селска каруца, пълна със слама. На стар мюзикбокс непрестанно се въртяха парчета от сорта на „Далеч от Типерари“ и „Скрий тревогите си в старата войнишка торба“, по стените висяха пожълтели снимки на прочути авиатори. Стар модел биплан се мъдреше между тази реликва от друг свят и реалния свят на пистите, където всеки ден кацаха и отлитаха близо хиляда и седемстотин частни самолета. Джош изпитваше истинско удоволствие от атмосферата на носталгия и нежна меланхолия, витаеща в това място, която макар и изкуствено постигната, бе съвсем убедителна. Джоан винаги бе отхвърляла с презрение предложенията му да я заведе там.

Валънтайн бе очарована от обстановката. Точно такова нещо бе очаквала да срещне тук, в Калифорния. В интерес на истината Джош Хилман бе започнал да й харесва. Като се изключеше Спайдър, последните няколко години тя бе прекарала с мъже, които не бяха никакви мъже, или други, които се интересуваха единствено от купуваното и продаването на женски дрехи. Стига толкова! Готова бе за сериозен, но не и мрачен мъж, мъж с качества, но не и сухар — с две думи, истински мъж! Джош Хилман, преодолял навика си на послушен съпруг, граден в продължение на двайсетгодишния му брак, поканвайки Валънтайн на вечеря, почувства как във въздуха около него витае някакво чувство на свобода и право на неограничен избор. Изведнъж около него вече имаше триста и шейсет градусово пространство, наместо дълъг прав път. Спомни си любимата фраза на своя дядо: „Ако един евреин се реши да яде свинско, трябва да му се наслади така, че мазнината да потече по брадичката му“. Интересно дала Валънтайн щеше да се окаже толкова примамлива, колкото печеното свинско? Джош бе твърдо решен да провери.

Масата им бе до прозореца и когато вечерният мрак се спусна над долината, силуетите на кацащите самолети със запалени светлини приличаха на гигантски приказни риби с фосфоресциращи очи.

— Валънтайн… защо са те кръстили така? — попита я той.

Тя с удивление отбеляза, че той изговаря името й с френското му произношение, твърде необичайно за американец.

— Майка ми беше голяма почитателка на Морис Шьовалие. Кръстена съм на героинята от негова песен.

— Да, за Валънтайн.

— Знаеш ли я? Не е възможно!

Той изтананика първите няколко такта на мелодията и с вече снишен глас, за да не го чуят отстрани, изрецитира думите:

— „Elle avait de tout petits petons, Valentine, Valentine, Elle avait de tout petits tétons, Que je tatais á tatons, Ton ton tontaine!“

— Ho откъде я знаеш?

— Съквартирантът ми в студентското общежитие пускаше тази плоча непрестанно.

— А знаеш ли какво означават думите й?

— Нещо като… тя има малки крака и малки гърди.

— Не точно — tetons — това е жаргон и означава цици. А по-нататък?

— Не съм съвсем сигурен…

— Малки цици, които аз tatais, докосвам… á tatons… опипвайки.

— Не мога да си представя как Шьовалие е трябвало да опипва.

— И аз също. А знаеш ли целия текст?

— Elle avait un tout petit menton — отговори той. Малка брадичка и била къдрава като агънце. Също като теб.

— Изумително! А останалото? Не? А, ти си пропуснал най-хубавото. Тя била и опърничава! Не точно опърничава, но била глуповата, ревнувала и обичала да командва. А когато след години Шьовалие я срещнал на улицата, вече била с големи крака, двойна брадичка, а гърдите й стигали до корема!

— Валънтайн! Ти направо разби сърцето ми. Добре ми беше, като не знаех.

И двамата избухнаха във весел смях, онзи възбуждащ смях, по който безпогрешно се разпознават хората, решили да се измъкнат от действителния си живот, па макар и за една вечер; това беше същият звънтящ сърдечен смях, първият признак, че и двамата са приятно изненадани един от друг.

— Значи ти си кръстен на Исус Навин, героя от Библията, който разрушава стените на Йерихон, а аз съм просто Валънтайн, първата любовница на Шьовалие, осемнайсетгодишното момиче, което той среща на Рю Жустин. Не сме равностойни.

— Така ли, нямаш ли някакво по-внушително второ име?

— Имам, но е страхотна тайна.

— Кажи ми го.

— Мари-Анж. — И тя се опита да погледне кокетно. — Мари-Анжел.

— Много скромно, съвсем невзрачно малко име. Майка ти сигурно е усетила, че не бива да рискува.

— Абсолютно прав си. Ние французите сме благоразумни.

— Но ти специално си и малко щура. Госпожице О’Нийл, ти си и ирландка.

— Ами евреите? Вие не сте ли благоразумни? Не сте ли и малко щури?

— Всеки втори. Не си ли чувала хипотезата, че ирландците са загубило се племе от Израел?

— Не бих се изненадала. Но няма да вляза в първия бар на Трето Авеню, за да съобщя радостната вест — отвърна тя със закачлива нотка в гласа.

— От Ню Йорк си, нали?

— Не съвсем. Аз съм жена без родина — нито съм истинска парижанка, нито истинска нюйоркчанка, а сега съм в Калифорния. Смешно, нали? Става ли някога човек истински калифорниец?

— Ти вече си. Почти всички истински калифорнийци са отнякъде другаде. Малцина са пристигналите по-отдавна, да речем преди двеста години. Преди това тук са живеели само индианци и францискански монаси, — така че ние сме щат от емигранти в държава на емигранти.

— Но се чувстваш като у дома си, нали?

— Ще те заведа на Феърфакс Авеню някой ден. Тогава ще разбереш защо. — Джош искрено се изненада от предложението си. Никога не беше водил Джоан на Феърфакс Авеню. Минавали бяха оттам на път за Фармърс Маркет, но никога не бяха се отбивали. Тя мразеше квартала. Защо ли бе поискал да покаже на Валънтайн — чиято елегантност красноречиво навяваше мисли за Париж, — оживеното, шумно, пренаселено и лишено от какъвто и да било стил гето на своето детство?

 

 

Спайдър и Били обядваха на терасата под тентата на „Санта Барбара Балтимор“, защитени от морския бриз със стъклена преграда, пред която бяха наредени цветя и палми. Били чакаше спокойно, сигурна, че Спайдър ще направи първата крачка. Отпиваше бавно от чашата шери с лед и преглъщаше сандвича си с двойна порция майонеза (двоен грях, който щеше да изкупва после с диета). Чувството, че владее положението й вдъхваше сигурност.

Опитното око на Спайдър му подсказа, че дамата насреща вече се е отпуснала и с нея може да се разговаря спокойно.

— Хубаво е тук, нали? — небрежно подхвърли той. Тя само се усмихна, пестейки думите си. — Толкова дълго прекарах на Източното крайбрежие — продължи той, — че почти бях забравил как изглежда Калифорния. Ами Бевърли Хилс? Божичко, почти съм готов една сутрин да се събудя и да видя, че е изчезнал за следващите сто години, какво ще кажеш?

— Защо не — отрони Били предпазливо.

— Сигурен бях, че ще разбереш, Били. Когато пристигнахме вчера с Валънтайн, озовахме се в съвършено нова игра.

— Били събираше отново сили, но Спайдър не й даде възможност да се обади и продължи. — Ако вземеш „Скръпълс“ и го преместиш в Париж или Ню Йорк, в Милано или Токио, той ще стане осмото чудо на света. Жените ще чакат на опашка, за да влязат в него — толкова е съвършен, истинска класа! Но Били, в Бевърли Хилс! Няма друго място под слънцето, където богатите жени да се обличат така небрежно. Толкова съм свикнал с Ню Йорк, та вчера няколко пъти трябваше да си напомням, че всичките тези жени, които срещах по улицата с джинси и фланелки, всъщност могат да си позволят да си купят каквото си поискат, не е ли така? — Били толкова често бе стигала до същото заключение, че въпреки усилието да не реагира, в очите й проблесна издайническата искра на съгласието. Преди да успее да го прекъсне, Спайдър я стрелна с най-настойчивия си поглед и продължи.

— Сигурен съм, че ако ни дадеш време, една-две седмици, може би, да се аклиматизираме, да пообиколим града, за да видим какво купуват жените в скъпите магазини, какво носят вечерно време в „Бистро“, „Перино“ и „Чейзън“, както и във всички нови ресторанти — сигурно ще можеш да ни дадеш списък, голяма работа ще ни свърши, — ако усетим атмосферата на града, ще успеем да направим от „Скръпълс“ най-страхотния магазин. Няма значение как изглеждат жените по улиците, но ако те не харчеха огромни суми за скъпи облекла няма причина да съществуват всички тези скъпи бутици и магазини, събрани в толкова малко пространство. И защо, по дяволите, да не ги харчат именно в „Скръпълс“? Но, Били, трябва да разбереш, че имаме нужда от малко време.

— Малко ли? — Били се опита да насити въпроса си със сарказъм, макар най-простата логика да изискваше да им даде тези една-две седмици, ако не иска да изглежда смешна, глупава и неразумна като повечето простички богати кучки, които всеки ден менят решенията си — с две думи като дилетантка.

— Именно. Точно толкова време, колкото даваш на нов фризьор. Когато седнеш за първи път при него, не очакваш много успешна работа, нали? Но го посещаваш и следващата седмица, а може би и по-следващата. Дотогава той има възможност да разбере колко бързо расте косата ти, колко време издържа къдрене, къде е обърната, колко е гъста, дали да я тупира или само да я суши. И едва тогава, ако не си доволна, ще търсиш друг.

— Положително ще потърся.

— Естествено — одобрително кимна Спайдър. Всичките години, през които си бе губил времето да слуша мърморенето на моделите, сега му вършеха чудесна работа. — Вал ще се заеме със стоката, а аз — с концепцията.

— Каква концепция? Чакай, чакай. По телефона Валънтайн ми каза, че ти си най-добрият търговец в света и че си в състояние напълно да преобразиш магазина. За каква концепция сега ми говориш?

— Аз наистина съм най-добрият търговец, но преди всичко трябва да зная кой ще бъдат моите купувачи, как живеят и какво може да ги накара да пазаруват от „Скръпълс“. Концепцията е онова, което ще ги накара да купуват от нас. Нима не разбираш, Били, че купуването трябва да носи удовлетворението, което носи едно добро чукане. Има най-различни начини да се чукаш, нужно ми е да разбера, кое е онова, което най-добре подхожда на Бевърли Хилс.

За своя изненада Били се улови, че кима в знак на съгласие. Никога не беше чувала констатации, които да възприема като сега с вътрешностите си. Не беше забравила дните, в които задоволяваше потребността си от секс с пазаруване.

— Добре, Спайдър. Убеди ме. Разбрах те. Кога да очаквам твоята концепция?

— След не повече от две седмици. А сега, ако си свършила, най-добре да тръгваме, за да не попаднем в най-натовареното движение. Готова ли си, Били?

На връщане към Холмби Хилс Били имаше достатъчно време, за да размисли и стигна до заключението, че какъвто и да е или да не е Спайдър Елиът, не можеше да го нарече лош търговец. Така или иначе, отпуснала им беше две седмици. Ако след това не излезеше с нещо сериозно, и той, и Вал щяха да бъдат изхвърлени без никакво колебание. Това поне твърдо си обеща.

След вечерята Джош Хилман се изправи пред проблем, който никога преди не му се беше налагало да решава — старомоден, но съвършено реален. Двамата с Валънтайн се бяха почувствали близки под покрива на ресторанта. Не бяха толкова близки обаче, че да отидат в някое усамотено място без много приказки. Колко му трябваше някаква Алея на влюбените. Едно време, преди да се ожени за Джоан, се знаеше, че Мълхоланд Драйв е място, където можеш да паркираш и да се понатиснеш в колата, но, доколкото му беше известно, сега там бяха построили много нови сгради. А ако тази вечер не се опита поне да целуне Валънтайн О’Нийл, сигурно е страшно застрелян. (Спомни си, че синовете му го наричаха понякога така.) В един миг го осени гениалната идея да я заведе на автокино, от ученик не беше ходил на такова нещо.

— Тъй като искаш да се почувстваш като местен жител, ще ти покажа едно от традиционните забавления в Калифорния — заяви той, докато попълваше чека със сметката.

— Може ли да отидем на някоя премиера в Холивуд? — хитрото й изражение изразяваше въпрос, един въпрос, който висеше във въздуха и който нямаше нищо общо с премиерите на Холивуд.

— Не тази вечер. В интерес на истината, в тях няма нищо особено. Не се случват толкова често, поне не както преди. Смятам да те заведа на автокино.

— Какво дават?

— Това е част от изненадата. Пък и няма никакво значение. Да вървим.

Пътят до киното изминаха в напрегнато мълчание. Щом се озоваха вън от ресторанта, и двамата бяха обзети от предчувствието за онова, което им предстои, и то беше така вълнуващо, че всякакви разговори ставаха безсмислени. Джош купи билетите и така уверено отведе колата до тяхното място, сякаш го бе правил години наред. Авторитетно й обясни как да се справи със слушалките. Тя успя да види само как четири коли се сблъскаха на екрана и усети как той се приближава до нея, миг, след което я прегърна. Останаха дълго така, без да помръдват. Валънтайн бе заровила лице в гърдите му. Не си казаха нищо. Просто седяха прегърнати, заслушани единствено в собственото си дишане и ударите на сърцата си, щастливи от топлината и близостта. Мълчанието на тази прегръдка бе по-трогателно от десетки думи. Един дълъг миг, който правеше съвършено излишни мисли, декларации или каквото и да било неестествено, формално обяснение, един от онези мигове, които раждат познанието за взаимност и отдаване. Доста по-късно, сякаш тласкани от един и същ импулс, те потърсиха устните си, произнасяйки единствено имената си. Докато го целуваше, Валънтайн имаше чувството, че заравя лице в букет пролетни цветя след дълга и мразовита зима. Целувайки я той правеше десетки открития, но първо спря на луничките върху носа, нещо, което бе искал да направи през цялата вечер в ресторанта, а тя му отговори с близвано като малко кученце. Валънтайн обсипваше лицето му с целувки, докосвайки страните му с коравите си мигли, докато той бе заровил устни във врата й.

Когато се отдръпнаха за малко един от друг, надписите на следващия филм вече светеха на екрана. Двама възрастни не могат да се целуват безкрай. А когато са завършени личности, каквито бяха Валънтайн и Джош, не могат и да продължат към нещо друго, без да бъдат казани няколко думи. Само че какви да бъдат? Неочаквано се притесниха като ученици. Как стана така, че стигнаха до този момент след само няколко часа познанство?

— А сега? — попита бавно Джош. — Валънтайн, скъпа, какво ще правим оттук нататък?

— Не зная — отвърна тя. — Ясно ми е точно толкова, колкото и на теб, дори по-малко.

— Тогава нека да разберем заедно — промълви Джош колебливо като загубил се в тъмнината пътник.

— Може би — рече Валънтайн.

— Защо може би? Какво искаш да кажеш?

— Старая се да бъда благоразумна… Заради себе си… Заради теб.

— По дяволите благоразумието. Ще сме разумни до края на живота си. Но сега, Валънтайн, прекрасна моя Валънтайн, нека поне сега забравим за това. Поне веднъж в живота си! — И той отново започна да я обсипва с целувки, задъхан, нетърпелив като момче — очите, брадичката, ушите, косата. Искаше му се да изрази с някакви нежни слова неизразходвания в младите му години стремеж към нежност, но единственото, което успя да промълви бе: — Нека се отдадем на сладката лудост, Валънтайн.

— Може би. — Нещо дълбоко в нея я спираше да се остави напълно на забравата. След като се поддаде на непознатата наслада, която изпита от прегръдката му, тя се отдръпна, скри се в черупката си. Чувството й за реалност се бе пробудило, а заедно с него и тревогата, че е тук, целува този мъж, с когото се познаваше едва от вчера, женен и с три деца при това. Умната, въздържана и винаги търсеща логиката на нещата дъщеря на мадам Елен О’Нийл не искаше да се забрави. Поне не сега и, което бе съвсем сигурно, не в автокино. Времето ще покаже, помисли си тя, опирайки се на проверената през вековете френска формула, прилагана при всевъзможни ситуации, свързани с взимане на решение. А на глас рече само: — Може би.

 

 

Не без известно съжаление Спайдър върна колата в магазина за употребявани коли срещу хотел „Бевърли Уилшир“ — „за съжаление не е точно това, което ми трябва, но ще намина пак“ — и отиде да разкаже на Валънтайн за разговора си с Били. Не я завари в стаята й, поръча си обяд по телефона и се изтегна на леглото, за да помисли. Изключително силно развитата му интуиция относно тайните мисли на жените категорично му подсказа, че следващите две седмици щяха да са решаващи. Ако не бе провел този разговор с Били днес, много вероятно бе двамата с Валънтайн още утре да си вземат самолета за Ню Йорк. Тяхната работодателка беше своенравна, капризна и почти на ръба да се откаже от идеята си. Така бе свикнала всичко да става според нейния вкус, че напълно бе загубила способността да мисли за останалите, ако изобщо някога я е притежавала; дяволски разглезена, сприхава и въпреки всичко лесно уязвима. Спайдър го беше усетил безпогрешно, можеше да се справи с нея. Тя съвсем не беше втора Хариет Топингам, както бе решил снощи; Били не се стремеше да всява страх у мъжете; напротив, можеше да играе и честно. По принцип беше свестен човек, трябваше да й се признае.

Но преди да се заеме с мисионерската задача да работи за Били Айкхорн, трябваше да научи две неща и то в следващите две седмици. Необходимо бе да се потопи в търговската атмосфера, царяща в момента в най-посещаваните магазини на Бевърли Хилс. Второ, да разбере къде жените в Калифорния харчат парите си за дрехи и защо точно там. Очевидно гардеробите им бяха доста по-различни от онова, което бе свикнал да вижда по улиците на Ню Йорк: елегантни палта за градски условия, изискани костюми, добре премислени облекла за делови жени. Замислен колко различно изглеждат жените на ъгъла на Петдесет и седма и Пета улица в сравнение с тези на ъгъла на булевард Уилшир и Родео Драйв, Спайдър едва не задряма; в този миг една фраза проряза съзнанието му и той се сепна, проклинайки се за липсата си на съобразителност и в същото време благославяйки своя късмет: у дома и стените помагат.

Всемогъщи Боже! Толкова отдавна не се беше обаждал — преди три години за последен път се бе връщал за Коледа, а през последните шест месеца не бе дал никакви признаци за живот. Как е възможно, дори да умираш от любов по Мелани Адамс, да се напиваш като животно заради това, че са те изхвърлили от работа, да не говорим за лудостта от предишния ден и оная история с договорите и днешното пътуване с Били Айкхорн — как е възможно да забрави, че си е у дома!

Пасадина или по-точно Сан Марино, тихата, богата част на Пасадина, бе негов дом до осемнайсетгодишната му възраст и после в Университета в Уестуд; и макар Бевърли Хилс да бе относително непозната територия за Спайдър Елиът, той все пък бе част от света, където се намираха корените му, приятелите и, слава Богу, семейството му. Шест сестри!

Човек с шест сестри, ухили се Спайдър, е наистина богат, — освен ако не е грък и няма задължението да ги ожени. Неусетно бе започнал да пише в бележника си. Пет от момичетата бяха омъжени, три от тях — много добре и ако цената на петрола, дървения материал и осигуровките не са паднали, те би трябвало да са вече дами със сериозно социално положение. Холи и Хедър бяха на двайсет и осем; мъжът на Холи бе наследник на петролни рафинерии. Панзи пък се бе омъжила за единствения син на човек, който притежаваше половинка от секвоените насаждения в Северна Калифорния, при това съпругът й бе собственик и ръководител на застрахователна компания в Сан Франциско. Дори едно от изтърсачетата, малката Джун, се бе наредила много добре — едва двайсет и четири годишна, тя бе най-богата от всички. Хедър и Дженюъри, без да са сред най-заможните, бяха достатъчно състоятелни; а Петуния, според Спайдър, обичаше толкова много секса, че още не можеше да се установи. Спайдър на всяка цена трябваше да разучи обществения живот на всичките си сестри: на най-богатите и на средно-богатите. Неочаквано се сети и за Хърби! Най-добрият му приятел от студентските години. Произхождаше от много богато семейство, натрупало пари от филмопроизводството, и сам се бе включил в семейния бизнес.

Спайдър изведнъж осъзна, че докато той живееше в гълъбарник в Ню Йорк, близо деветдесет процента от прекрасните момчета и момичета, които познаваше от дете, бяха станали богати и влиятелни граждани. Изкуши се за един кратък миг от идеята Били да организира празненство в чест на тях двамата с Валънтайн, за да видят как се обличат тук жените вечер, но после размисли и реши, че е по-добре да не търси нейната помощ. Нека се опита да се справи сам. В края на списъка с имена той написа с големи букви:

ДО ВСИЧКИ — НАЛАГА СЕ ДА СЕ ОРГАНИЗИРА ТЪРЖЕСТВО ЗА ДОБРЕ ДОШЪЛ — ОБЛЕКЛО ОФИЦИАЛНО!

Междувременно набра познатия телефонен номер, единствения, който си беше дал труда да запомни.

— Мамо! Здравей… Дойдох си!

Глава девета

През двете седмици, последвали посещението му у дома, Спайдър се нуждаеше от цялата си издръжливост, от набитото си за детайлите око, от своя вкус, въображението и преценката си за обемите на предметите. За щастие бе краят на август, напрегнат период, когато магазините на Бевърли Хилс получаваха стоката за новия сезон и в същото време продължаваха да предлагат летни дрехи.

Двамата с Валънтайн обикаляха улиците. Едва ли остана ъгълче от булевард Улшир — на запад до магазина на Робинсън, през магазините на Сакс, Магнин, Елизабет Ардън, Делман, та чак до „Бонвит Телър“ в източния край на търговската част на улицата. В оформилия се триъгълник имаше толкова магазини, колкото в Ню Йорк човек сигурно би открил в площта между Пето авеню и Медисън авеню, ето защо в Бевърли Хилс човек можеше да ги обиколи пеша. Един средно голям бутик на Родео Драйв плащаше годишен наем от деветдесет и шест хиляди долара, така че, ако не носеше печалба, много бързо преустановяваше дейността си.

От време на време Спайдър, който само дето не близваше мазилката на стените, за да провери качеството на боята, а оттам и нивото на магазина, се сблъскваше с Валънтайн — тя подробно оглеждаше рафтовете и закачалките, интересуваше се защо дадена стока не е продадена миналия сезон, докарваше продавачките до тайни помисли за убийство с внимателното оглеждане на всеки предмет, който предстои да се предложи, запомняше и подреждаше всичко внимателно в главата си, но никога не се оставяше да я подведат дотам, че да си купи нещо. Спайдър, с нов, чудесно скроен костюм, набързо купен, преди да напуснат Ню Йорк, имаше вид на потенциален купувач, пък и често излизаше с номера, че търси подарък за майка си или за една от сестрите си, докато се въртеше в магазините и подслушваше разговорите между нищо неподозиращите собственици и посетителите или персонала. Заедно или поотделно те обиколиха всички по-малки бутици, както и големите магазини „Дорсо“, „Джорджо“, „Амелия Грей“, „Матю“, „Динало“, „Камали“, „Алан Ости“, „Гън Трижер“, „Ермес“, „Едуард-Лоуъл“, „Гучи“.

През същите две седмици бяха канени на осем събирания в чест на Спайдър, набързо организирани, но тържествени и с много гости.

Докато бяха деца, момичетата на Елиът бяха така уверени в неизчерпаемото количество обич, с която разполага техният Спайдър, че не изпитваха необходимост да се състезават за нея, но сега, вече възрастни, те усетиха, че се надпреварват да покажат легендарния си брат, за когото приятелите и новите им роднини толкова много бяха слушали. Никоя от сестрите не можеше да повярва, че Валънтайн е само делови партньор на техния брат — кой ли пък ще му повярва, достатъчно е само да погледнеш колко е сексапилна и искряща, а и очите й… — Всички гледаха да са изключително любезни с нея. Валънтайн нямаше нищо против да се държат с нея така, сякаш е дошла да задигне единственото им съкровище (разбира се всичко това, прикрито зад очарователното им поведение), защото само тези събирания й бяха достатъчни да прецени колко пищно се обличат жените в района от Сан Франциско до Сан Диего. Джош й телефонираше всеки ден, но докато маратонът не свърши, тя наистина нямаше никакво време за него. Липсваше й, само че в този толкова важен за живота й момент не можеше да си позволи да се отдава на каквито и да било емоционални отклонения.

През двете седмици, които бе отпуснала на Спайдър и Валънтайн, Били направи няколко посещения в „Скръпълс“ и си скъса нервите — огромни количества дрехи бяха изложени за разпродажба, гледка, която я отврати до дъното на душата й, макар и да съзнаваше, че друг изход няма. Едва се сдържа да не скрие облеклата и да ги изпрати на Армията на спасението, спря я единствено страхът постъпката й да не се разчуе и тя да стане за смях. Едва се удържа да не си разчисти сметките с ония двама мошеници и да захвърли всичко.

Когато въпросният ден настъпи, Били се настани зад бюрото си като зад каменна стена и се втренчи във Валънтайн и Спайдър с вид на екзекутор. Успяла бе да си внуши, че виновни за всички несполуки на „Скръпълс“ са те двамата.

Спайдър се бе облегнал небрежно на стената, неустоим в летния, изключително елегантен костюм, който си бе купил на тръгване от Дънхил Тейлърс в Ню Йорк. С мрачно задоволство Били отбеляза, че въпреки твърде свободната поза изражението му е сериозно и загрижено. Валънтайн бе кацнала на ръба на стола си, очевидно в очакване той да започне пръв. Младата жена имаше страшно изтощен вид.

— Е, Спайдър, слушам те — обади се Били отегчено и вяло. От цялата й външност се излъчваше пълна апатия.

— Имам добри новини.

— Добре, зарадвай ме.

— Необходимо е да се пребориш само с един съперник, но един-единствен е пътят да го направиш, за да стане твоят магазин номер едно в Бевърли Хилс.

— Празни приказки. Говори конкретно, Спайдър, разбрахме се да забравим номерата.

— Твоят съперник е „Скръпълс“. — Той бързо протегна ръка, за да спре възраженията й, и преплете погледа си с нейния така категорично, че тя се предаде; ядосана и подозрителна, повдигна само тъмните си вежди. — Мога да го кажа и още по-просто. Пречи ти твоята собствена представа за „Скръпълс“, за магазина, който ти искаш той да бъде и който си убедена, че е уместен в Южна Калифорния. Но грешиш! От близо десет хиляди километра схванах за какво мечтаеш — нещо съвсем естествено за твоя вкус, но е толкова неосъществимо, че мога да го сравня единствено с желанието да построиш Пти Трианон на мястото на Музея с восъчните фигури в Холивуд. Някои неща просто не могат да бъдат местени. Със същия успех, с който продаваш кока-кола в Африка и мерцедеси в Абу Даби, ги продаваш и в Бевърли Хилс, но Диор е единствен, той е в Париж на Авеню Монтен и там трябва да си остане. Забрави Диор или си купи билет за Париж. Там всичко е различно — и светлината, и климата, и цивилизацията, и купувачите, и нуждите им, целият подход към купуването на дрехи е друг. Ти най-добре знаеш колко сериозна работа е избирането на облекло — това е изключително важно решение.

Били беше напълно стъписана не от онова, което казваше Спайдър, а от начина, по който го казваше и дори не се опита да му отговори.

— Нека да погледнем фактите. Тук, в Бевърли Хилс ти разполагаш с търговска площ, която може да се равнява по лукс и обстановка с най-добрите магазини на Ню Йорк. Не е така грамаден, но и населението тук е по-малобройно. Но какво е тя без купувачите? А „Скръпълс“ не може да ги привлече. Защо? Защото нещо му куца.

— Как тъй му куца! — облещи се Били. — Та той е най-елегантният и далеч по-удобен, от който и да е друг магазин в света, та дори и парижките. Сигурна съм в това.

— Куца откъм забавлението! — Сега вече и Валънтайн се ококори. — Пазаруването се превърна във вид забавление, Били, независимо от това дали го приемаш или не. Влизането в „Скръпълс“ не е никакво развлечение за потенциалните ти купувачи, които точно това търсят. Ако искащ дори наречи го Дисниленд в търговията.

— Как така Дисниленд! — ужасена и отвратена промълви Били.

— Точно така — Дисниленд. Пазаруването като пътешествие, пазаруването като повод за смях. Парите са същите, но ако един купувач, местен, или пристигнал от Санта Барбара, или дори турист от друга държава може да избира къде да влезе, при теб или в „Джорджо“, какво мислиш, че ще предпочете? Когато прекрачиш прага на „Скръпълс“, виждаш широко пространство, оцветено в двайсет и пет нюанса деликатно сиво, тук-там ниски позлатени столчета и всяващи страх възрастни, високомерни, елегантно облечени продавачки, които се държат така, сякаш всеки миг ще заговорят на френски, а не на английски. Влезеш ли в „Джорджо“, посреща те тълпа весели хора, които пият на бара или играят билярд, продавачки, нахлупили на главите си смешни шапчици и те гледат така, сякаш отдавна те очакват, за да си побъбрят с теб, да те поглезят.

— В „Джорджо“ се държи на всичко онова, което „Скръпълс“ не е — с леден глас отряза Били.

— „Джорджо“ е на първо място сред магазините в страната, включително и в Ню Йорк.

— Как така? Не мога да повярвам!

— Тогава може би ще повярваш на цифрите: един квадратен метър търговска площ му носи десет хиляди долара годишно, а той разполага с четиристотин квадратни метра, което означава четири милиона годишно само от дрехи и аксесоари. А ние говорим за голям бутик. Ако сравним със „Сакс“, който има петнайсет хиляди квадратни метра и през 1975 година е реализирал печалба от двайсет милиона, ще ти стане ясно колко добре оползотворява територията си „Джорджо“. Десетки са жените, които харчат поне по петдесет хиляди годишно за дрехи от магазините „Джорджо“ по света. Някои жени, за да се занимават с нещо, минават оттам всеки ден, само за да видят има ли нещо ново. И купуват… Господи, как купуват!

— Защо си толкова сигурен в това, Спайдър? — Били се стараеше да изглежда незаинтересована.

— Аз ли? Ами, поразговорих се със собственика Фред Хейман и той ми каза. После сверих данните с „Уиминс Уеър“. Но не мисли, че така е само при „Джорджо“. Във всички магазини, където купуването е превърнато в приятно забавление, се печели добре, като в „Дорсо“ например. Само като влезеш вътре и се чувстваш чудесно, независимо дали ще купуваш или не; все едно че отиваш на събиране с приятели или в любима галерия и в двата случая — приятно изживяване. Били, как не искаш да разбереш, хората искат да бъдат обичани, когато си купуват дрехи! Особено богатите.

— Така е, Спайдър — сви тя рамене.

— Не искат да бъдат съдени от продавачките — продължи Спайдър. — Онзи ден се отбих да поиграя билярд в „Джорджо“. По едно време влязоха две момичета, едното с шорти за тенис, а другото с мръсни джинси и фланелка, без сутиен и с протрити сандали. Можех да ги наблюдавам, тъй като няколкото пробни в магазина са толкова тесни, че за да се видиш в голямо огледало, налага се да излезеш отвън; трябва да ти кажа, че всяка от тези дрипли си купи по три рокли за по две хиляди долара. Попитах едната пазарува ли от „Скръпълс“ — в интерес на истината поиграхме заедно билярд — и тя каза, че отишла да го разгледа след откриването, но — цитирам ти дословно думите й, Били, — чак пък толкова да се затруднявам и да се обличам предварително за онова старомодно, префърцунено място, с надутите му продавачки.

— Оная с шортите ли го каза? — попита Били презрително.

— Какво значение има? В едно съм убеден, не се ли съгласиш с концепцията за Дисниленд и че купуването в твоя магазин трябва да стане забавление, моето оставане тук е безсмислено. Ако искаш, веднага мога да подам оставката си.

— Били не сваляше от него изпитателния си поглед. Този човек ненапразно се усмихваше така особено. Той говореше съвсем сериозно. Имаше достатъчно опит с мъжете, за да разбере кога някой й прави номера. Този тук бе дълбоко убеден във всяка своя дума.

— Започвам да си мисля, че е трябвало да купя „Джорджо“, наместо да строя „Скръпълс“ — рече тя и горчиво се засмя, а очите й неочаквано се наляха със сълзи.

— Грешиш! „Скръпълс“ може да стане десет пъти по-добър от „Джорджо“, защото имаш три неща, които те нямат — пространство, Валънтайн и мен. — Спайдър надушваше промяната. Били бе свалила някаква обвивка от себе си и с последната си забележка показа, че се е отместила малко, съвсем малко от отбранителната си позиция.

— И според теб трябва да поставим маса за билярд, а продавачките да се облекат като хипарки, така ли?

— Не, защо е нужно да копираш. Нужна е цялостна смяна на интериора, включително и на безупречните ти пробни. Трябва да се създаде съвсем свободна атмосфера, да имат свой облик, в тях да е забавно. Това означава още някакви си седем-осемстотин хиляди долара, които са нищо на фона на милионите, които вече си дала, а в същото време ще преобразят всичко. Когато влезеш в „Скръпълс“, ще се озовеш в най-необикновения магазин в света — претъпкан до пръсване с всичко нужно и ненужно, което може да ти мине през ума, като се започне от антикварни копчета и се стигне до лилии в саксия, бонбони, стъклени буркани, старовремски играчки, най-скъпите градинарски ножици, ръчно изработена хартия за писма, възглавнички, кутийки от костенуркова черупка, свирки за птички и нататък може да продължим до безкрай. В такъв магазин има толкова интересни и неочаквани неща, че настроението ти веднага се подобрява, независимо от това дали ще купуваш, или не. Според мен хората ще купуват от тях на излизане, внезапно сетили се да направят някому подарък, но според моя план това ще е входът към Веселия панаир. Панаирът, Били, ще заема основната част от приземния етаж. За мъжете ще има импровизиран бар. Там ще могат да изчакат жените си да напазаруват, без да се чувстват като глупаци, заклещени в женско сборище. Ще поставим ротативки, поне четири масички за игра на табла и естествено наблизо ще е щандът за мъжки тоалетни принадлежности, но най-изисканите в света. Може и една-две маси за пинг-понг, но още не съм решил. В дъното ще разположим рая за дамски аксесоари — планини от прекрасни, разкошни дреболии, но непременно най-скъпите, най-добрите, последна мода — разбираш какво искам да кажа — подредени така, че да може всяка жена да ги пипне, да ги разгледа и естествено да не може да им устои. Те точно за това влизат в магазин, не защото им трябва ново шалче или нова чанта, а защото искат да им е приятно. Искат да бъдат съблазнявани, могат да си го позволят. В дъното ще разположим зимна градина в стил крал Едуард — уютна, интимна, едновремешна — място, където да си отдъхнеш, да се освежиш с чаша чай и бисквити, или с шоколадова сода, или с чаша шампанско. Всички щандове и преградни стени ще бъдат подвижни, дори тези на зимната градина, така че, когато организираш тържество, да има място за оркестъра и танцуващите… — Спайдър спря за миг, за да си поеме дъх.

— Как така танцуващи? — с пресипнал глас попита Били.

— Ами така… Ще се наложи да затворим за известно време заради реорганизацията. След това ще отворим отново и в чест на събитието ще дадем гала прием. Пък и ще правим тържества два пъти в месеца — в цената съм включил преустройството на първия етаж в бална зала, защото, с изключение на частните и някои благотворителни приеми, в този град жените няма къде да носят официалните си дрехи. Биха искали, естествено, коя жена не иска, но много често, ако поводът не е изключителен, събиранията са съвсем непринудени. Така че, ако ти организираш танцови забави с покани два пъти месечно, жените ще трябва да имат повече елегантни дрехи, нали? И веднъж в месеца, в някоя от отегчителните неделни вечери, когато няма нищо интересно в града, ще организираме нещо като игрален клуб. Наградата може да е една от роклите на „Скръпълс“, но няма да е хазарт в истинския смисъл на думата. Парите ще отиват за благотворителни цели, но ще им излиза далеч по-евтино, а ще е хиляда пъти по-изискано и отново ще се наложи да си купят рокля за този случай и…

— А дрехите, Спайдър? Къде ще разположим облеклата, докато те танцуват? — В гласа на Били вече се усещаше единствено любопитство.

— Дрехите няма да ги държим долу. Мислех, че съм го казал. Най-сериозното забавление в „Скръпълс“ ще бъдат дрехите. Ще ги продаваме горе. По този начин купувачките ще могат да се уединят с дрехата и огледалото. Та дори в „Сакс“ на Парк Авеню пробната има само една завеса, дето не се и затваря докрай, та всеки, който мине, може да види жените вътре по бельо, просто не мога да разбера как се примиряват с това. Не, в „Скръпълс“, качи ли се горе, за да купува рокля, клиентката ще бъде обслужена отначало докрай, като се започне от пробната, луксозната обстановка, лекия обяд, масаж на краката, нали не си забравила? Дори да идваш само за да погледнеш, с теб ще се държат като с принцеса. Хората, които идват „само да погледнат“ са бъдещите купувачи.

— Спайдър, всичко това е много интересно. Но как клиентите ни ще знаят, че горе има друга стока? Досега стана дума само за аксесоарите и сувенирите на първия етаж. Просто не разбирам как можеш да прескочиш този проблем.

— Точно до този момент бях стигнал. На първия етаж, където купувачите ще се събират най-много, ще поддържаме екип от манекени — десетина, а може и повече. Ще сменят непрестанно тоалетите, ще се движат между хората. Аз лично много мразя манекените, отвлича се вниманието от дрехата, но по този начин жените ще могат да пипнат плата, да зададат въпроси и да си представят как биха изглеждали те в този тоалет — манекенката може да направи всичко онова, което закачалката не може. А сега за витрините, не помня споменах ли, че ще трябва да са претрупани със стоки, направо претъпкани с красиви неща, нещо като сутринта на първия ден от Коледа през цялата година. Сменяме ли ги всеки три дни, ще съберем тълпи… Ето ще ти нарисувам…

— Моля те, недей, Спайдър — прекъсна го отново Били. — Права ли ще бъда, ако кажа, че искаш да превърнеш „Скръпълс“ в място, където като на панаир ще има ротативки, евтини бонбони, безплатни сандвичи, красиви пробни и тълпи манекенки, които ще обикалят нагоре-надолу, масаж за крака, игри, танцови забави? Или може би преувеличавам? — Тя отчетливо произнасяше всяка дума, сякаш четеше списък на дрехи за пералнята.

— В основни линии, да. — Имаше още много неща, но той реши да не издребнява. Щом тя толкова не можеше да прецени…

— Харесва ми! — Били скочи зад бюрото, все едно че бе получила награда и разцелува стъписаната Валънтайн, която бе забравила да затвори устата си от изненада. — Валънтайн, мила, страшно ми харесва!

— Както се казва — обади се Спайдър, — всеки има два бизнеса: своя собствен и шоубизнеса. — Той се отлепи най-сетне от стената, за да даде възможност на Били да го целуне, както май че й се искаше, а очевидно се притесняваше да го стори. Той започваше да я разбира по-малко. Кучка, но не безнадеждно глупава.

 

 

На следващата сутрин „Скръпълс“ бе затворен за вътрешна, преустройство. Били прекара почти целия ден на телефона, за да се свърже със световноизвестния декоратор Били Болдуин, който трябваше да се заеме с промяна на обстановката във всяка от двайсет и четирите пробни. Не беше се занимавал досега с подобно нещо, но тя бе харесала работата му, когато смени обзавеждането на къщата й в Барбадос и вилата в Южна Франция. Разбираха се и заради Били Айкхорн Болдуин щеше да се заеме с пробните. Първият етаж тя остави за Кен Адам, известен сценограф, тъй като плановете бяха той да изглежда като театрална сцена.

Били не умееше да губи, тя се отдаваше изцяло на нещата, които вършеше. Веднъж възприела основната идея на Спайдър, тя се хвърли с всички сили да я осъществи по най-добрия възможен начин. След като се взе решение в „Скръпълс“ да има ресторант, тя успя да примами един от най-добрите готвачи на „Скандия“ и му даде картбланш да организира кухнята. Спайдър, който бе предложил просто табла със сандвичи, с изумление слушаше, как тя обсъжда с готвача какво количество пушена сьомга да поръчат от Шотландия, колко хайвер от Иран, колко цикория от Белгия и раци от Мериленд. Приборите и съдовете, включително кристалните чаши и сребърните прибори, трябваше да са от най-високо качество.

Най-сериозният принос на Били за новия „Скръпълс“ бе умението й да вербува хора. От дългите години посещения на всички магазини продавачките я познаваха и щом се убеди, че владеенето на френски език не струва нищо пред чара и сърдечността, тя се зае с отвличане на хора; първа в списъка й беше Роузъл Корман, която работеше в „Сакс“ на Парк Авеню — спокойна, внимателна с хората и изпълнена с достойнство; следващата бе чехкинята Маргарет от „Джорджо“; благоразумната Сю от „Алан Остин“; Елизабет и Мирен, две дребни французойки от „Динало“, симпатичната руса Кристин и спокойната червенокоса Елен, и двете от „Дженеръл Стор“, както и още десетина първокласни продавачки от града. Единственият случай, в който се провали, бе с една от служителките на „Дорсо“, която за нищо на света не искаше да напусне. Най-накрая Били се предаде, защото дори тя трябваше да признае, че „Дорсо“ е много авторитетен магазин. Били успя да се наложи и организира служба за разнасяне на стоки по домовете и то в град, където и мултимилионерите държат да изберат всичко сами.

Още докато магазинът беше затворен, Валънтайн и Били се заловиха със стоките. Откакто замисли „Скръпълс“, Били сама водеше снабдяването. Основното й недоволство от другите магазини в Бевърли Хилс бе, че никога не може да открие онова, което търси. Убедена бе, че ако отиде в Ню Йорк и може да наблюдава целите колекции, ще намери далеч по-интересни неща.

Но Били не знаеше нещо много важно за търговията. След грешката с цялостното копиране на „Диор“, това бе втората й сериозна грешка. Валънтайн не беше професионален закупчик, но бе работила твърде близо до тези хора на Седмо Авеню през четирите години, които бе прекарала там, а и преди това бе слушала по време на репетициите на новите колекции споровете около това, коя рокля ще се „хареса“. Много деликатно тя разкри на Били, че в тази работа не е толкова важен вкусът на търговеца, а разбирането на нуждите и вкусовите нива на клиентките.

Изкуството да се купува за магазин е сложно и дори за един подготвен и с дългогодишен опит ветеран, с много успехи зад гърба си, всеки нов сезон крие опасности и капани. На първо място трудността е във взимането на решения дали клиентите ще приемат новите идеи. След тях идват рискове, които трудно могат да се предвидят: закъснели доставки, сбъркани платове, промяната в политиката на Седмо Авеню, нарушаване на договорености, лошо време, движението на борсата.

Били бе изпитала вече унижението от лошата продажба в „Скръпълс“ — нещо, което можеше да се случи на всеки. Щом усети, че Били е станала по-малко чувствителна по въпроса за стоките, Валънтайн се престраши и й обясни, че всичко онова, което бе поръчвала преди за магазина е било твърде… интелектуално за повечето жени. Жена с ръста на Били Айкхорн, с толкова много шик, може да си позволи да носи всичко онова, което виси по закачалките на „Скръпълс“, но в магазина липсват дрехи за жени, които не държат толкова много на изисканото облекло, липсват и дрехи за хора с приличен вкус, женствените, съблазняващите, пищните облекла. С две думи, дрехите, които щяха да се продават. Липсваха и малките серии, подходящи за различни случаи — не са прекалено фрапантни и могат да се облекат няколко пъти. А дали на Били не й е минавало през ум, че, след като са влезли в магазина, за да потърсят тоалет, създаден от моделиер, жените може да си купят и спортни дрехи или дрехи за курорт? По-евтини, разбира се, но защо пък да оставят тези пари да ги прибере друг магазин. Те никога нямаше да достигнат най-високото качество, но поне ще разширят хоризонта.

— Усещам, че ме водиш нанякъде и то много умело, Валънтайн — отбеляза Били.

— Но в разумни граници — уточни Валънтайн.

— Дано и преценката ти да е разумна.

— Надявам се.

— И какво оттук нататък? — попита Били, стараейки се да предугади следващата стъпка на коварното същество, което лично бе назначила.

— Преди да отворим отново магазина, трябва изцяло да подменим стоките. Налага се да отида до Ню Йорк, също и до Париж, Лондон, Рим и Милано за готови модели. За спортните стоки ще трябва да наемеш друг човек, а може би дори и двама, но нека бъдат от най-опитните. Купувачите ни са мързеливи и не им харесва да паркират пред „Скръпълс“ за една дреха, след това, за да си купят панталони или пуловер, да търсят друг магазин и отново да се мъчат да паркират.

— Сега, когато виждам обема на работата и опасността да сбъркаш… — подхвана Били.

— Да?

— Мислиш ли… В края на краищата, ти никога не си вършила такова нещо, Валънтайн, дали да не наема някой друг с много повече връзки в Ню Йорк и в Европа?

— Това ти ще решиш. При първия ни разговор искаше да бъда твой закупчик. Нямам нищо против да остана и само моделиер, естествено, при същите условия. Ако искаш, можеш да ме изпробващ. В най-лошия случай ще пропуснем един сезон.

Били се престори, че обмисля алтернативите. Такива почти не съществуваха — твърде късно беше и тя добре го знаеше, а и Валънтайн бе наясно с положението. Нямаха абсолютно никакво време да търсят друг човек. Валънтайн трябваше да е тръгнала още преди седмица.

— Моята леля Корнилия обичаше да казва: „Ако ще е гарга, рошава да е“, или може би по-добре другото: „Трябва ли нещо да се свърши, по-добре да се свърши веднага“.

— Разумна жена — обади се Валънтайн равнодушно.

— Така е. Кога можеш да тръгнеш?

 

 

Хората с дълъг опит в пътуването често спорят кое летище е по-неудобно „О’Хеър“ в Чикаго или международното летище „Хийтроу“ в Лондон. Валънтайн, която никога не беше ходила в Чикаго, а и нямаше такива намерения, бе готова да се подпише под твърдението, че „Хийтроу“ е истинско преддверие към ада; след като влачи тежкия си ръчен багаж и обемистото си палто в продължение на близо цял километър по голите остъклени коридори във влажната английска нощ, установи, че й предстои да измине още близо километър по движеща се лента. Лайстните върху нея леко потрепваха под краката й, но все пак бе за предпочитане пред уморителното вървене. След като мина през паспортния контрол и се приближи до гишето на митницата, Валънтайн вече се люлееше от умора. Вихрената й търговска обиколка беше изцедила всичките й сили. Страшно й се искаше „Скръпълс“ да има успех, но чудесно съзнаваше, че колкото и умно да бе измислил Спайдър всичко, магазинът нямаше никакво бъдеще, ако стоките в него не посрещнат нуждите и на най-взискателните купувачи, които тя толкова внимателно бе проучила в Бевърли Хилс и на тържествата, давани в чест на Елиът.

Ала в този миг в главата й нямаше никаква грижа за „Скръпълс“. Единственото й желание бе да открие човека от „Савой“. Последните нареждания на Били бяха недвусмислени.

— Ще търсиш човек в сива униформа и с фуражка, на която пише „Савой“. Той е на летището, за да посреща гости, наели стаи в хотелите на веригата „Савой“. Уредила съм да ти запазят стая в „Бъркли“, засега той бил най-добрият от всички и там няма да ти липсва нищо.

Валънтайн забеляза висок, мил наглед мъж с добре ушита сива униформа и се запъти към него с облекчение.

— Аз съм госпожица О’Нийл. Имам резервация в хотел „Бъркли“. Ще бъдете ли добър да ми потърсите такси и да се погрижите за багажа ми?

Мъжът насреща я изгледа с много добре премерена комбинация от уважение и възхищение, сякаш я познаваше от години и бе прекарал целия си живот с надеждата, че все някой ден тя ще пристигне.

— А, мадам! Разбира се, мадам! С удоволствие. Надявам се добре сте пътували от Париж. Сигурен съм, че отвън ви чака кола. Носач! Носач! Последвайте ме, мадам, не се безпокойте за носача, ще ни настигне всеки момент. — Той пое чантата и палтото й и забърза към изхода, последван от тътрещата крака Валънтайн. Кола с шофьор, колко разумно от страна на Били, помисли си тя, когато видя човекът от „Савой“ да се насочва към грамаден сив даймлер с униформен шофьор, седнал зад стъклена преграда.

— Много добре знам какво си мислиш — обади се от задната седалка Джош Хилман. Валънтайн не можеше да повярва на очите си. — Чудиш се какъв бакшиш да дадеш на човека от „Савой“ и на портиера. Не се тревожи, уредил съм това.

— Но какво правиш тук?

— Отвличам те — ти си изцяло в моя власт.

— О, Джош! — тя се почувства съвсем омаломощена. — Бива те почти колкото Хъмфри Богарт.

— Почакай да видиш какъв Шьовалие съм. Валънтайн… толкова ми липсваше… Не можах да се сдържа… Трябваше да дойда. Мислех, че ще откача, когато разбрах, че си заминала. Никога не съм летял със самолет на такова разстояние, без да получа потвърждение, но мисълта, че мога да видя злочестата ти мила муцунка… Заслужаваше си.

— Не разбирам нещо. Как успя да се измъкнеш? Какво каза на жена си? — Валънтайн съумяваше да зададе въпросите си въпреки непрестанните целувки на Джош. Той не я остави на мира и тя успя да се обади отново едва когато след близо петнайсетте километра до центъра на града колата влезе в улиците на Лондон.

— Казах, че отивам по работа в Лондон. Млъкни, любима. Престани да ми задаваш въпроси. Подробностите не те интересуват, просто приеми, че съм тук.

Валънтайн се отпусна. Той беше прав. Сега нямаше сили да мисли.

— Събуди ме, когато стигнем Бъкингамския дворец — прошепна тя и тутакси заспа на ръката на Джош.

След половин час бяха наближили градинската врата на двореца и той я събуди с целувка. Докато продължаваха нататък по Пал Мал, покрай високите призрачни силуети на дърветата в Сейнт Джеймс Парк, тя не спря да се върти, искаше й се да гледа до последно осветения дворец през задното стъкло. Скоро пред тях се появи Адмирълти Арч. Това е може би най-любимата обиколка за всички почитатели на Лондон.

Валънтайн, която никога до този момент не бе идвала тук, трепереше от възторг. Стигнаха хотела и тя изумена заразглежда фоайето. В един ъгъл жужеше телексен апарат, няколко прислужници дискретно пресичаха мраморния под, забързани по някаква си своя задача. Двамата с Джош последваха младежа, облечен във фрак по дългите коридори до техния апартамент. Щом човекът излезе, Валънтайн бързо дръпна завесите и затаи дъх от гледката пред нея.

— О, Джош, ела бързо, виж лунната пътека по реката, а като се наведа виждам… Да, това е Парламентът… А оттатък… Какво е онова високо здание, дето цялото е осветено… Точно под нас има градина и някакъв паметник. Кажи ми как се наричат. Били изобщо не спомена, че от хотела се разкриват такива неща.

— Може би защото „Бъркли“ не е над самата Темза.

— А къде сме?

— Точно ли? Над Виктория Ембанкмент Гардънс. Това е Клеопатра Нийдл, отсреща е Роял Фестивал Хол, и ако искаш да сме съвсем точни, намираш се в апартамента на Мария Калас в хотел „Савой“ — Валънтайн бавно приседна върху едно от покритите с кадифе канапета в красиво наредената дневна в стил Чипъндейл и се загледа в пламъците на камината. Всичко беше романтично като в старомоден роман; невинно момиче, изпаднало в отчаяние, по каприз на съдбата среща непознат, забулен в тайнственост мъж, който я отвежда в непознат хотел в непознат град и я заобикаля с лукс.

— Намеренията ти безнравствени ли са? — попита го тя с красноречив поглед.

— Надявам се! — изръмжа той. За един толкова търсен адвокат като него да се измъкне от ноктите не само на „Старсбъргър и Липкин“, а и на жена си и трите си деца, за да се втурне към Лондон по петите на едно вятърничаво момиче, „безнравствен“ едва ли бе думата, но тъй или иначе тя звучеше достатъчно красноречиво.

— В такъв случай — обяви Валънтайн по най-високомерен начин, — първо ще поискам гореща вана, студена водка, супа и… Трябва да разопаковам багажа си. — Джош натисна последователно трите копчета на металната плочка, поставена върху ниска масичка. След няколко минути на вратата застанаха трима души: прислужник, камериерка и келнер.

— Моля ви пригответе ваната на мадам и леглата — обърна се той към камериерката. — Искам бутилка водка, две бутилки „Евиан“, кофичка с лед, гореща супа от кресон и няколко сандвича с пилешко — нареди на келнера, а на прислужника: — Багажът на мадам е в спалнята. Разопаковайте го, ако обичате и отнесете дрехите, които имат нужда от гладене. Ще ги взема утре сутринта. — И тримата веднага се заеха със задачите си.

— Това вече не е най-модерният хотел в света, сега тези хотели са в Уест Енд — обясни Джош на зяпналата го Валънтайн, но обслужването тук е много по-добро. Двамата останаха замислени и мълчаливи, докато прислужникът и камериерката не излязоха.

— Искам да те предупредя за нещо.

— Така ли?

— За бога, не се удавяй във ваната. Много е дълбока и е близо метър по-дълга от теб.

— Може би имам нужда от охрана?

— Може би, но не за първата ти баня — и двамата ще се удавим. Ето, и супата ти идва.

— Келнерът ще бъде шокиран.

— Един келнер на „Савой“? Никога!

Валънтайн изчезна в банята, като в последния миг, преди да се скрие, го стрелна прелъстително през рамо със зелените си очи, поглед, предизвикателен като неотворен подарък в прекрасна опаковка. Наложи се Джош, който цели двайсет години не бе съблазняван, да вдиша няколко пъти дълбоко, за да се съвземе, преди да съблече сакото си.

Нито камериерката, нито прислужникът, нито келнерът бяха изненадани. В апартамента на Мария Калас — в него певицата отсядаше винаги, когато идваше в Лондон — подобно поведение не беше изключение, а по-скоро правило.

— Възможно е да има нещо във въздуха — предположи прислужникът по-късно, когато тримата обсъждаха новите гости.

— Не бих се учудила — рече камериерката.

— Казвах й на жена ми — обади се и келнерът, който държеше неговата дума винаги да е последна. — Казвах й, че причината е в Клеопатрас Нийдл. Каква жена е била само, тая Клеопатра!

Имаха на разположение пет дни, пет дни, през които забравиха предпазливостта, в които съществуваше само прелестното чувство на задоволени желания и копнеж един за друг, тръпката на хора, позволили си да бъдат неблагоразумни, съзнаващи, че за подобна свобода рано или късно се плаща, но в момента не искаха да мислят за това.

Валънтайн свърши деловите си разговори със Зандра Роудс, Бил Гиб, Джийн Мюир и Теа Портър бързо и уверено. Джош проведе няколко телефонни разговора и изпрати някакви телекси, през останалото време не напускаха удобния и луксозен „Савой“. Излизаха да разгледат Лондон, обядваха в „Тремпс“, в „Дроунс“, в „Уайт Елефант Клъб“ само за да изпитат удоволствието да седнат за малко сред хора и в същото време да са сами.

В началото на своята връзка почти всички влюбени преживяват един период, когато изпитват потребност да се покажат, да погледнат любимия през очите на другите. Дори най-благородната обстановка е само декор за техните чувства. Дали Лейди Джейн Грей е приела короната на Англия преди четиристотин години в дългата мрачна галерия на Сайън Хаус? Колко ли се възхищават на неговата Валънтайн другите туристи? Такива бяха общо взето въпросите, които занимаваха Джош, докато се движеха със смълчаната група и слушаха екскурзоводката и нейната тъжна история.

Прекадено рано им бе да правят анализ на своята любов. Валънтайн бе зашеметена, че тялото й предизвиква подобно възхищение. Никога досега не й се бе случвало да се събужда и веднага да бъде пожелавана. Дори мирисът на телата им се бе слял. Джош бе така зашеметен от прекрасното чувство за свобода, съвършено непознато за човек, който, откакто се бе научил да чете, бе мислил единствено за това, какво е редно да се направи и до какъв резултат ще доведе това.

Валънтайн направи резервация за връщането си един ден по-рано от Джош. Жена му и някое от децата винаги го посрещали на летището, факт, който бързо ги върна в действителността. Дори в залата на аерогарата Валънтайн не попита нищо за следващата седмица или за следващия месец. И защо ли беше нужно? Бъдещето щеше да покаже накъде ще се развият събитията. Неизменният й фатализъм, характерен за ирландската кръв, я беше погълнал в този момент напълно. Нищо не можеше да накара Джош да я обича по-силно от този неин категоричен отказ да прави планове, от спокойствието, с което приемаше неизбежните обстоятелства. Направо подлудяваше от факта, че не се опитва да го впримчи, да почувства сигурност, че той е неин; нищо не искаше, абсолютно нищо. По дяволите! Щеше да има тази жена за себе си! Видя я да преминава през последната врата, зърна нежния проблясък в очите й, изпратен за него, и се затича към таксито, което го чакаше навън.

— Британският музей — почти изсъска на шофьора. Единствено гигантските каменни зали, пълни със солидни реликви на времето можеха да бъдат мрачни свидетели на почти варварското чувство на изоставеност, което го бе завладяло.

Били Айкхорн моли да я удостоите с честта да присъствате на тържеството по повод откриването на „Скръпълс“, което ще се състои в първата събота на ноември в 21.00 ч.

Танци.

Официално облекло.

Малко преди поканите да бъдат разпратени, „Уиминс Уеър“ предсказа, че това ще е едно от най-вълнуващите събития от времето, когато Труман Капоути бе обявил кой е всъщност Кай Греъм. Когато Били попита кого да покани, Спайдър отвърна само: „Всички“.

— Но аз не познавам всички. За какво говориш?

Докато работеха заедно по възраждането на „Скръпълс“, Спайдър бе забелязал, че тя необяснимо за него винаги се измъква, когато стане дума за средите, в които той предполагаше, че се движи. Според него личният й живот, лишен от семейство и близки приятели, бе някак странно празен и пуст. Нямаше как да знае, че през по-голямата част от живота си тя е била сама. Нещастията, които й се бяха случили, я превърнаха в един самотник. Обстоятелствата в младостта й бяха отнели способността да завързва лесно приятелства. Годините, през които бе обявена за особнячка, бяха оставили тежки белези, които дори прекрасният й външен вид сега не можеше да излекува. Напускайки Бостън, се бе лишила от роднини. Напускайки Ню Йорк след първия удар на Елис, не бе подновила познанствата си в града, които, като изключим Джесика, изобщо не бяха истински приятелства. В Лос Анджелис можеше да започне на чисто, но годините на пълна изолация и задълженията й в Бел Еър не й позволиха да създаде контакти.

— Дори ти да не познаваш всички, теб всички те познават — настояваше Спайдър.

— И какво значение има всичко това? Как да поканя съвършено непознати хора?

— Разбира се, че ще ги поканиш. Изхарчихме близо един милион долара и ще е направо срамота да дойдат само съседите.

— Виж какво, Спайдър, след като си такъв голям специалист, най-добре е ти да направиш списъка — и уплашена, че няма да може да се овладее, тя избяга от стаята. Тоя Спайдър вечно искаше да се изкара по-умен от всички — ядосваше се тя на неспособността си да се справи.

Спайдър можа да се развихри този ден. Начело в списъка му стояха най-важните граждани на Лос Анджелис, последвани от бароните и баронесите по цялото Западно Крайбрежие от мексиканската до канадската граница. Най-важни за купувачите. След това нареди всички важни личности от Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Далас и Палм Бийч, Холивуд — и стария, и новия град, всички от света на модата. Вашингтон? Защо не? Е, надали трябва да пише до президента, но до вицепрезидента — да. И какъв прием ще бъде без Тип О’Нийл. Дали не беше пропуснал някого? Господи, ами пресата? Спайдър се удари по челото за своята глупост. Та нали заради тях се прави всичко това. Внимаваше да не пропусне знаменитостите, а искаше да мине без тези, които ги създаваха. Така значи, журналисти — не само тези от модните издания и от светските хроники, но и от „Пийпл“, „Ню Йорк Магазин“, „Ню Уест“ и „Лос Анджелис“. Дали Уолтър Кронкайт ще дойде? А Норман Мейлър? Удуърт, Бърнстейн? По дяволите, като се дръпнат плъзгащите се стени и щандовете, „Скръпълс“ може да побере спокойно шест или седемстотин души. Така имаше възможност да покани четиристотин двойки, тъй като Спайдър беше сигурен, че не всички хора биха пропътували огромно разстояние специално заради техния прием. Спайдър записа имената на още двайсетина души, като не забрави и семейството си и Джош Хилман с жена му. Дали пък не се изсили, помисли си той, оглеждайки листовете пред себе си. Задраска няколко имена от Тексас и Флорида — колко ли пъти ще дойдат в Калифорния? Прегледа отново имената и задраска онези, в чиято перспектива като купувачи се съмняваше, както и тези, в чиято стойност като знаменитости не беше сигурен. Накрая списъкът от триста и петдесет двойки за приема на десетилетието беше готов. Последният грандиозен прием. Сигурно беше, че е най-скъпият прием, на който ще се направят най-много снимки, приемът, за който ще се говори най-дълго.

Неволно Били бе избрала много подходящ ден за своето тържество — първата събота на месец ноември 1976, веднага след президентските избори. Хората, чиито кандидат е загубил, щяха да се нуждаят от утеха, а другите, чийто кандидат бе спечелил — да продължат радостта си. И най-важното, всеки искаше да мисли за всичко друго, освен за политика, за английската лира и за замърсяването на околната среда.

Тъкмо последните аранжори бяха напуснали залата, и нахълтаха доставчиците, които трябваше да заредят баровете и бюфетите. На първия етаж, разчистен за дансинг, щеше да има няколко големи бара. Според плана на Спайдър във всяка от просторните пробни трябваше да има бар-бюфет и дванайсетина стола. Никой от посетителите нямаше да пропусне да обиколи и втория етаж, в който Били Болдуин бе надминал себе си както по отношение на сроковете, така и в изпълнението — създал бе възхитителна комбинация от помещения, която щеше да служи на по-малко изобретателните му колеги за години напред. Танците на долния етаж не спряха нито за миг. Трите най-добри състава на Питър Дъчин се сменяха непрестанно, така че музика звучеше постоянно. Всички стени към градината в стил крал Едуард бяха дръпнати и хората можеха да се разхождат в уютната й обстановка. Като по поръчка тази нощ имаше и пълнолуние, сякаш някаква магия бе обгърнала топлата вечер — под светлини те, подредени от Кен Адамс, жените изглеждаха по-красиви отвсякога, мъжете се почувстваха по-романтично настроени и по-силни, дали поради факта, че бяха поканени на най-блестящия галаприем, или защото „Скръпълс“ успяваше да се докосне до представата на всекиго за красота и фантазия. Дори примигващите разноцветни светлини придаваха допълнително очарование. Човек трябваше да е непоправим мизантроп, за да не иска да му бъде направена снимка.

 

 

„Скръпълс“ бе отворен за посетители в понеделник. Някъде по средата на сутринта всички знаеха, че успехът е гарантиран. Стоките, поръчани от Валънтайн в последните дни на август, бяха пристигнали навреме и заедно с най-доброто от покупките на Били за началото на есента направиха възможен изключително доходния ход, наричан в средите на модата: „изнасяне на магазина“. В 10.30 се наложи Спайдър да поръча от секретарската служба още шест служители, които да откриват нови разплащателни сметки. Главният готвач, свикнал с планините храна, които се сервираха в „Скандия“, предвидливо бе подготвил достатъчни количества, но дори той остана изумен, когато в края на деня отвори гигантските си хладилници и видя, че са почти празни. Четиримата келнери, трите помощнички в кухнята и двамата келнери за напитките трепереха от изтощение. Хората, отговарящи за продажбите, не можеха да повярват на очите си, никой от тях не бе продавал толкова много стоки за един ден.

След като затвориха вратите на магазина, Били, Спайдър и Валънтайн се събраха в кабинета на собственичката. Спайдър се просна на пода, Валънтайн, която бе контролирала продаването почти през целия ден, се излегна на безценното канапе на Били в стил Луи XV и свали обувките си.

— Дали ще продължи? — попита Били плахо.

— Разбира се, че ще продължи — обади се Спайдър.

— Всеки момент трябва да започне пазаруването за Коледа — замислено промълви Валънтайн.

— Успяхме! — изкрещя Били.

— Разбира се, че успяхме! — отвърна Спайдър.

— Вие сте истинско чудо! — Били вече беше неудържима.

— Разбира се, че сме чудо! — не спираше да потвърждава Спайдър.

— Трийсет и осем жени ме помолиха да изготвя модели за тях. Имам нужда от помощничка, ателиета, работнички, платове… Изобщо всичко необходимо — промърмори Валънтайн.

— Ще имаш всичко, което ти трябва — увери я Били.

— Разбира се, че ще има — рече Спайдър.

— А ще трябва и да потегля на ново пазаруване. Дори вече съм закъсняла за френските и италианските колекции за пролетно-летните конфекции — морно добави Валънтайн.

— Спайдър, кажи ми най-сетне, занимавал ли си се някога с търговия? — попита Били.

— Разбира се, Били — засмя се той. — Ще ти повярва ли някой, че не съм.

— Вече е в бизнеса — додаде Валънтайн.

— Разбира се, че е! — възторжено изкрещя Били.

 

 

Цялата тази седмица и целия следващ месец продажбите в „Скръпълс“ надминаха и най-смелите им мечти. Дори след като отмина първото любопитство към магазина, хората привикнаха да купуват от „Скръпълс“. Замислен като магазин-панаир, предназначен за забавление, където ще намериш, освен всичко друго и подаръци, и никому ненужни нещица, търговията вървеше така добре, че пред Коледа „Скръпълс“ издаде прекрасен каталог на стоките, които можеха да се поръчат по пощата.

Зимната градина с уютните си кътчета, старомодните сламени столове, малките маси, покрити с басмени покривки на бледоморави и розови карета, кошниците с бегонии, циклами и орхидеи, високите папрати и скрито осветление се превърна в едно от най-любимите места за срещи на приятелки, които да побъбрят, да поклюкарстват или пък да разменят жизненоважна информация, което в крайна сметка е едно и също.

Големият салон — „Панаира на Спайдър“ — с къта за мъже и „Пещерата на Али Баба“ с дамските аксесоари, бара, таблите и масите за пинг-понг замести „Блумнигдейлс“, превърна се в нещо, за което жителите на Бевърли Хилс винаги са мечтали — място за игра за възрастни, място, където да се видят, да се срещнат с хора, да бъдат утешени и стимулирани от изобилието наоколо.

Заниманието с висша мода така плътно ангажира времето и силите на Валънтайн, че Били нае двама висококвалифицирани закупчици, за да може тя да се отдаде на тази толкова престижна за „Скръпълс“ дейност. Въпреки всичко Валънтайн си остана главен консултант по подбора на асортимента. Други двама закупчици се занимаваха с аксесоарите и техните стоки непрестанно пристигаха от всички краища на света.

А Спайдър? Спайдър наблюдаваше всичко, като се започне от гаража и най-незначителния куриер до витрините и кухнята. Но най-важната му задача бе да бъде арбитър на елегантността, определил си я бе още през първата седмица, в която „Скръпълс“ започна да работи. Нито една жена не напускаше „Скръпълс“, без покупката й да бъде одобрена от Спайдър. Той винаги беше на линия. Вкусът му не познаваше ограничения, бе специалист в две направления: да убеди колебаещата се жена, че наистина изглежда добре в дадена дреха или да я разубеди да вземе тоалет, който тя страшно харесва, но не й подхожда. Сигурен бе, че е по-добре купувач да си отиде без нито една покупка, отколкото да се натовари със стока, за половината от която само след час ще съжалява, че е купил. Усетеше ли, че някоя жена не е твърде възторжена от избора си, правеше всичко възможно да я откаже от покупката. С непогрешимо чувство успяваше да убеди клиентите си да купят само онова, което те наистина искат, за да им спести каквито и да било чувства на вина или разочарование, когато се приберат у дома и осъзнаят колко много пари са дали. В крайна сметка, оказваше се, че със строгия контрол, който упражняваше над продажбата на всяка стока и над нейния купувач, Спайдър повече от всичко останало превърна „Скръпълс“ само за една година в най-преуспелия магазин за луксозни стоки в Бевърли Хилс, в Съединените щати… В света.

Глава десета

Маги Макгрегър беше поводът Спайдър за пръв път да се нагърби с ролята на арбитър на изискания вкус в „Скръпълс“, само че той никога не й го каза и тя дори не подозираше този факт. Маги подготвяше седмичното си телевизионно предаване с помощта на екип от опитни журналисти, които извършваха голям обем от предварителни проучвания. Тя се ползваше също така и от услугите на безброй външни сътрудници, свързани служебно със стратегически места и с достъп до тайните на импресарските агенции и кухнята на киностудиите. Ала пред камерата водеше предаването без ничия помощ. Твърде пряма и дръзка в речта си, с поведение понякога близко до границата на вулгарното, но никога отвъд нея, тя бе сама на телевизионния екран, когато камерата се отклонеше от лицето на интервюираната знаменитост. Хитрушата Маги бе наясно, че само за части от секундата може да си позволи да махне участника от погледа на аудиторията, обзета от фанатично любопитство и от стремеж да схване защо този или онзи е станал звезда. В това се криеше и основната притегателна сила на нейното предаване — то даваше възможност на зрителя отблизо и продължително да изучи всяко мигване, всяка подробност от физиономията, всяка пора на екранния идол, който в момента не изричаше реплики от сценарии, временно бе слязъл от пиедестала си и трябваше да се справя с въпросите на Маги. Обстоятелството, че подобна среща по никакъв начин не обясняваше загадката защо и как едни стават звезди, а други не, нямаше ни най-малко значение, стига у хората да се поддържа илюзията, че имат шанса да зърнат частица от истинската същност на въпросната знаменитост и да останат с впечатлението, че я „познават“ като човек.

Маги Макгрегър бе пристигнала в „Скръпълс“ рано сутринта в понеделника след тържественото откриване. Дойде с бледосиния си мерцедес, който неохотно повери на момчето от паркинга. С ирония си даде сметка, че в този момент най-топли чувства я свързват с една нацистка кола. При това в град, където сервизът на „Мерцедес“ всекидневно се затваряше за цял час обедна почивка, без да се държи сметка за удобството на клиента, също като в случая с „Гучи“. Тя умиротвори съвестта си с мисълта, че мерцедес се произвежда в Германия — страна, изплащаща значителни репарации на Израел. Но стига толкова, заповяда си, отново мисли като Шърли Силвърстайн!

Шърли Силвърстайн неофициално се бе присъединила към многобройния клан Макгрегър след завършване на гимназия, веднага щом бе установила, че е достатъчно умна, издръжлива и упорита, за да стигне до заветната цел. Но коя беше тя? Очевидно Бевърли Хилс, отговори си Маги — Обетованата земя, където Мойсей не само би могъл, но и трябваше да заведе народа си, тоя глупчо. Нужно бе просто да свърне вдясно, вместо вляво, след като беше пресякъл Червено море. Когато Маги смени името на Шърли, тя промени и носа й и се отърва от излишните й петнайсет килограма и безличното бъдеще. Ала никога не направи опит да прикрие с лустрото на англосаксонска изисканост пиперливия й еврейски език. Едно време на майка й не омръзваше да повтаря с гордост и шеговит ужас: „Да й имаш устата!“ Маги винаги бе вярвала, че тъкмо устата й е единствената надежда за успех. Умееше ли човек да разсъждава, да говори умно, високо и ефектно и да поддържа своята убедителност, цяла Америка се превръщаше в негова предана аудитория. Само че не благодарение на устата, а на отличния си ум Маги спечели стипендии за Бърнард и Колумбийската журналистическа школа. Всъщност на майка си — с нейното вродено умение да досажда и тормози, вследствие на което успя да принуди дъщеря си да посещава три летни курса по стенография — Маги дължеше първото назначение в своята блестяща кариера.

Новоизлюпените възпитаници на журналистическата школа всяка година плъпваха като пълчища комари и обсаждаха отделите за подбор на кадри в нюйоркските списания. Маги успя да пробие в „Космополитън“, като кандидатства за секретарско място, а не за поста помощник-редактор, който беше истинската й цел. Редакторката, завеждаща сектор „Статии“, Роберта Ашли, отправи поглед към дребното двайсет и две годишно момиче с кръгло и невинно бебешко лице, оградено от тъмна коса, която заплашваше да скрие блестящите кафяви очи, с прочутата си очарователна непосредственост:

— Владеете ли стенография или просто умеете бързо да записвате?

— Обучена съм по системата Питман. Сто думи в минута. Не е нужно да забавяте нормалната бързина на говора си, не се тревожете — наперено увери Маги редакторката, която, бидейки мъдра жена, веднага започна да се тревожи докога ли ще се радва на неочаквания си късмет.

И тя се радва на безупречна секретарка точно в продължение на година и половина. През това време Маги попи всичко, което можеше да научи за списанията от несекващия поток разменяни записки и срещи между прекия й шеф и Хелън Гърли Браун, главен редактор на „Космополитън“.

В едно зимно утро на 1973 година Маги дочу новината, че Кандис Бъргън е вечеряла предишния ден с Хелън Браун и съпруга й, продуцента Дейвид Браун по време на необявения си еднодневен престой в пътуване от Лондон до Лос Анджелис.

Пет минути по-късно от място, където не можеха да я чуят, Маги телефонира на звездата в хотела й.

— Обажда се Маги Макгрегър от „Космо“, мис Бъргън. Хелън току-що ме помоли да ви позвъня. Разбираме, че е в последния момент, пък и Хелън влезе на заседание на редколегията, иначе лично щеше да разговаря с вас. Но работата е там, че… Питахме се дали бихте дали едно кратко интервю, преди да отпътувате. Зная, че не разполагате с много време… С никакво, казвате?… Но чуйте, аз ще ви взема с кола и по пътя към летището ще разменим няколко думи. Нали разбирате, за живота, за любовта, за предпочитаното червило — неща от този род. Е? Чудесно! Хелън ще бъде възхитена! След половин час ще ви звънна от фоайето.

Самолетът имаше закъснение четири часа, божествената Кандис бе настроена за откровения и Маги представи великолепно интервю, което почти примири Боби Ашли със загубата на една изрядна секретарка. Беше едно от редките интервюта със знаменитости, което поставяше задължителния въпрос „Какво представлява в действителност Канди Бъргън?“ и после се заемаше да даде отговор, докато накрая читателят оставаше с чувството, че не само познава Кандис, а е проникнат от симпатия към нея.

През следващите две години сензационните интервюта на Маги с кинозвезди веднъж месечно триумфираха на страниците на „Космо“. За актьорите и актрисите да бъдат представени с разголени души от Маги вече означаваше, че са влезли в лоното на звездите, също както за политическите фигури бе въпрос на чест да бъдат подлагани на вивисекция от Ориана Фалачи.

— Аз не ги разголвам — обясняваше Маги, а очите й с цвят на кока-кола бяха самата невинност. — Те сами се разголват. Моята грижа е единствено да не ми се свърши лентата за запис.

По време на журналистическите си години Маги носеше спортни поли и ризи — идеалното облекло за репортерка, чиято цел е да изглежда възможно най-безобидна и незабележима, та обектите й просто да забравят повода за нейното присъствие, докато вниманието им бъде приспано и споделят всичко онова, което рекламните агенти на колене са ги молили да не издават.

Личният й вкус по отношение на тоалетите излезе наяве едва когато тя проби в телевизията и подписа договор с компанията, в който се включваха и разноските за гардероба й. Спонсорът, поглеждайки красноречиво скромните и безлични пола и блузка на Маги, даде ясно да се разбере, че от нея се очаква да се облича по начин, подобаващ на дама, общуваща отблизо с филмовите среди. Шефовете на телевизионната мрежа вече бяха разбрали, че зрителите няма и да се замислят за интелекта и способностите на някоя си водеща, ако външността й не е безупречна. Още по-малко доверие биха проявили към Маги, лишена от холивудския блясък — замайващ и притегателен блясък, който макар и поизбледнял с годините, оставаше вечен.

След като получи картбланш и заръката никога да не се появява в ефир два пъти с един и същ тоалет, Маги най-сетне бе в състояние да даде воля на страстта си към ефектната супер мода. За беда тя имаше същата конструкция като на жените от английската кралска фамилия. Подобно на кралица Елизабет и принцеса Маргарет, бившата Шърли Силвърстайн беше ниска, без талия, с едър бюст и всекидневно трябваше да се бори със склонността си към пълнеене. Ала кралските дами си имаха моделиери, чийто живот бе посветен на задачата да прикриват тези недостатъци с идеално скроени дрехи. Имаха си и бижута с килограми, които да отклоняват погледа от очертанията на фигурата. И все пак си оставаха лошо облечени. Маги, лишена от закрилата на опитни моделиери, бе оставена изцяло на свободата си да избира. А как избираше само! Нямаше насита на пайети, мъниста, къдрички и пера. Единствено ако се видеше в нечувано екстравагантните одеяния на Шер, Маги щеше да се чувства облечена според мечтите си. Дори и в мигове на най-голяма липса на просветление Маги съзнаваше, че това е невъзможно, но не се отказваше от идеала си.

Тази първа сутрин в „Скръпълс“ тя си купи достатъчно тоалети, които да й стигнат за следващите шест седмици в телевизията. Роузъл Корман, която щеше да я обслужва постоянно в бъдеще, се сблъска със Спайдър. В тоя момент той даваше наставления на аранжора, вербуван от „Блумингдейлс“, Ентусиазирана от големия брой продадени дрехи, тя му съобщи новината.

— Правиха ли вече някакви поправки? — попита той.

— Не, дамата ще ги вземе със себе си.

— Роузъл, моля те, донеси всичко, което е избрала, в пробната. Не го опаковай.

Продавачката го изгледа недоумяващо, но Спайдър вече бе обърнал гръб.

Спайдър почука на вратата на пробната, където бе Маги и попита:

— Облечена ли сте?

— В момента, да.

— Мис Макгрегър, аз съм Спайдър Елиът, директор на „Скръпълс“.

— Здрасти и сбогом, Спайдър — отвърна Маги, като го разглеждаше с жив интерес. Физическата привлекателност у мъжете отдавна бе престанала да я впечатлява безусловно, но женското в природата й бе твърде силно, за да не трепне някаква струйка у нея, когато този висок мъж с великолепна външност й се усмихна от прага.

— Магазинът ви е приказен — добави тя, — само че трябва да отивам на работа и то час по-скоро.

— Тогава ще действаме бързо — заяви Спайдър.

В този момент се появиха продавачката и една помощничка, и двете натоварени с покупките на Маги на стойност осем хиляди долара.

— Какво ще правим? И защо нещата ми не са опаковани вече? От вас се искаше само да ги поставите на закачалки и да ги пъхнете в пликове, дявол го взел!

— Поставил съм си за цел нито една клиентка да не си отива оттук с дреха, която не изтъква най-доброто у нея. Това е основен принцип на „Скръпълс“.

Спайдър импровизираше. Бе осенен от внезапно вдъхновение, щом чу името на Маги Макгрегър, която по негово мнение бе най-безвкусно облечената жена в обществото. Все още нямаше представа докъде ще го доведе това, но знаеше, че е попаднал на верен път. Канапето и креслата в пробната бързо се покриха с пъстроцветна смесица от лъщящи, богато украсени тъкани, когато Роузъл и помощничката й се заловиха да редят една до друга роклите на Маги. Беше сезонът, в началото на който Ив Сен Лоран бе отприщил пищните си фантазии в руски стил и всичко, купено от Маги, отразяваше негови вариации, изработени на Седмо Авеню. Бе избрала възможно най-натруфените и претенциозни модели. Екатерина Велика особено би се израдвала на новите й тоалети. А също и Мей Уест. Стаята напомняше залата за костюми в Музея на изкуствата Метрополитън след паднала бомба.

— Откога диктатурата навлезе в търговията с клиенти? — бясна от яд изръмжа Маги. — Никой не може да ми казва какво да купувам и какво не. — Колкото бе разгневена, толкова и стъписана. Като мнозина, които отскоро разполагат с власт, тя яростно бранеше своите права и привилегии. Всичко, което възприемаше като опит да я върнат към някогашната й зависимост от околните, за нея представляваше заплаха.

Без да обръща внимание на думите й, Спайдър взе да я обикаля и да я разглежда, сякаш щеше да й прави снимка. На ръст едва надвишаваше метър и петдесет и вероятно тежеше към петдесет и седем килограма, поне седем, от които бюст. Чупки — никакви. Обем — в изобилие. Очите му се присвиха и ноздрите затрепериха като на хрътка, надушила дивеч. Мърмореше сякаш на себе си, а Маги чуваше всяка дума.

— Да, да, всичко си има. Да е висока, не е. Не й стърчат кокалите, което е добре… Цици — уха, страхотни! Раменете — без грешка. Вратлето — сладко, малко късичко, но пухкаво и секси… Очи — великолепни, кожа — идеална. Талията… Няма значение, ще я докараме. Ханшът… Абе ханшът… по-лесен е от циците. Материалът му е качествен. Само ще трябва… ще трябва…

— Какво ще трябва, за Бога?

— Ще трябва да се изтъкне, да се очертае по нов начин — продължи той да мърмори на себе си. После бързо се обърна към продавачката. — Роузъл, донеси всичко от осма мярка, в стройна и семпла линия от мека тъкан. — Когато жената се втурна да изпълни поръчката, Спайдър отново насочи погледа си към Маги, все още ядосана, но и поласкана. Като повечето хора тя с готовност би понесла да я подложат на безмилостно обсъждане, само и само да бъде център на внимание. Спайдър най-сетне приключи обстойния си оглед на фигурата й и я погледна право в очите с изражение, едновременно приятелско и изпитателно, но без сянка от флирт или пресметливост.

— Въпросът се свежда до изграждане на най-верния образ, Маги. Обличате се неподходящо, защото в съзнанието си се виждате погрешно.

— Неподходящо? Погрешно?

— Ей сега ще ви го обясня. Нещата опират до перспективата.

Спайдър хвана Маги за раменете и я обърна, тъй че двамата застанаха един до друг пред голямото трикрило огледало.

— А сега се вгледайте внимателно, сякаш сте пред голяма картина. Когато виждате в огледалото някой друг до себе си, придобивате представа как действително изглеждате сред останалите хора. Когато се виждаме в огледалото сами, обръщаме внимание на отделни елементи, а не на цялото. Съсредоточете се сега, Маги. Кое забелязвате най-напред? — Тя мълчеше, неспособна да отговори. — Това, че сте дребна, нали? — сам отвърна на въпроса си Спайдър. — Свръхженствена до малкото пръстче. Закръгленка, мъничка, женствена. Ето на това трябва да заложим. Де да имаха всички вашия късмет. Но вие никога не сте приемали истинския си образ. За дрехите, които избирате, би трябвало да изглеждате като Марго Хемингуей. Вижте, ей сега ще ви демонстрирам мисълта си.

Спайдър взе от едно кресло луксозна рокля цигански стил от златно ламе.

— В това ще се удавите, направо ще изчезнете. — В този миг в пробната влезе Роузъл с натрупани върху ръката й купчина рокли. Спайдър издърпа една от крепдешин и я приближи до раменете на Маги. Семплата и мека червена материя се спусна на красиви гънки. — Ето на! Появихте се отново. Сега сте самата вие, хубавичката Маги Макгрегър, дребничката, пухкава, миловидна, женствена Маги, истинското живо момиче. Сега имаме свобода да насочим вниманието си към очите и кожата, не към роклята.

— Но циганският стил е последна мода! — възрази Маги. — От години вече не се носи крепдешин. Вие не четете ли „Вог“? — атакува го тя с тон на обвинител.

— Никога не се опитвайте да следвате модата, Маги — строго отсече Спайдър. — Не ви достига ръст за това. Липсват ви цели двайсет сантиметра. А и тялото ви не е подходящо. То е приказно за много други неща, но не става за екстравагантни тоалети. Вие имате чудесна външност и аз ще ви помогна да я откриете. После само от вас зависи да бъдете последователна и да я запазите. Модата съществува само за да бъде приспособена към вас. Всеки път, когато купувате нещо, трябва да търсите истинския образ на Маги. Задавайте си въпроса „Тук ли съм още, или изчезнах?“ Стремете се към мекота, простота, семпла изисканост, към изтъкване на очите и кожата. Така никога няма да се изгубите.

На Маги й се доплака. Не защото беше разочарована заради ярката купчина рокли, подходящи за карнавал, за които вече се бе убедила, че и дума не може да става, а защото Спайдър проявяваше такъв сериозен интерес към нейната същност, към Маги, която бе жена, не просто телевизионна звезда, към Маги, която бе достатъчно интелигентна, за да носи открай време у себе си неловкото подозрение, че може би няма понятие от дрехи, към Маги, която всички ласкаеха, криеха простата истина за това, как изглежда…

— Имате ли представа колко ми е неприятно да установя, че съм грешила? — попита тя Спайдър, негласно приела поражението.

Той не си позволи да покаже триумфа си. За пръв път бе изказал с думи мъглявите си идеи за модата.

Като фотограф Спайдър винаги бе работил с редактори на модни списания, които внимателно подбираха моделите си, така че роклята и момичето да са еднакво ефектни. Валънтайн бе унищожила у него всякакъв интерес към жените с обикновена външност с финеса и неподражаемата властност, с които носеше дрехите. Изведнъж той си даде сметка, че много малко жени, които срещаше във всекидневието, умееха да се обличат тъй, че да подчертаят най-привлекателното у себе си. Според него те сигурно дори не знаеха кое е хубавото у тях. Преди — всъщност само преди няколко седмици — когато моделите споделяха със Спайдър своите тревоги, той често биваше озадачен и развеселен от факта, че тъкмо онова, което намираше красиво у дадено момиче — да речем широка уста с едри зъби — в нейните очи често бе основният й недостатък и повод за завист към другите жени, че са лишени от него. Имаше ли изобщо жена, която би могла да каже: „Искам да изглеждам като себе си, а не като някоя друга“? Той се съмняваше в това. Маги никога не разбра, че е била първата Галатея на Спайдър Елиът — Пигмалион — първата, последвана от стотици.

Маги не научи израза „сваляч на звезди“ в Колумбийската журналистическа школа. През първата си година в „Космополитън“, когато беше още секретарка на Боби Ашли, тя го бе чувала един-два пъти. Макар „Космо“ да се е посветил между другото и на пропагандиране на повече и по-добър секс, редакторите му, дискретно инструктирани от Хелън Гърли Браун, поддържат едва ли не пуританска чистота на изразяване. Както го формулира веднъж мисис Браун, „можете да кажете всичко, което искате, стига да го кажете по начин, който подобава на истинска дама.“

„Свалян на звезди“. Фразата има доста значения. Подходяща е например за шофьор на такси, който пази спомена за всяка знаменитост, возила се някога при него; за фризьор, който небрежно сресва редовна клиентка и в същото време й се хвали каква разкошна прическа направил вчера на водеща в телевизионните игри. Смисълът на израза достига и до кабинета на всесилния мултимилионер, където стените са покрити със снимки на него самия редом с различни политици; до инструктора по аеробика, който се престарава със стегнатите мускули на гърба на третостепенна киноактриса, докато десетки сърдити редовни женици нетърпеливо очакват неговото внимание.

„Свалянето на звезди“ в по-смекчен вариант е нещо, което милиони американци вършат всеки път, като си купуват филмови списания или брой на „Пийпъл“, всеки път, като слушат мис Рона или гледат Дайна или Мълв, всеки път, като четат клюкарски новини или хроника. Общо взето, това е един безобиден опит да предложиш и себе си под блестящия звезден прах, да удовлетвориш поне за миг потребността си да се чувстваш осведомен.

Ала за Маги Макгрегър след осем месеца, преминали в работа върху интервюта за „Космо“ с известни личности, фразата да „сваляш звезди“ имаше възможно най-директния смисъл: да имаш сексуални връзки с прочути актьори.

Всичко започна съвсем невинно. Това бе третата й поръчка за интервю и за пръв път обектът й щеше да е мъж — Пършинг Андрюз, когото трябваше няколко дни да следва по петите из Ню Йорк. Той беше ново име в киното, наскоро постигнал големия си успех в една от телевизионните драматизации по известни романи, показвани в най-гледаното време. Тъй като дотогава Маги бе интервюирала само жени, нямаше как да предположи, че разговорите й със знаменитости мъже ще събудят дълбоко стаената й срамежливост, каквато тя и не подозираше, че притежава. Изведнъж, въпреки бронята, осигурена й от бележника, купчината подострени моливи и магнетофона, въпреки защитената й позиция на щатен репортер от списание, тя бе обзета от съмнение дали се показва в най-добрия си вид по време на интервюто. Постоянно трябваше да се бори със страха, че въпросите й може да бъдат изтълкувани като сексуална покана. Макар Пършинг Андрюз уж да се чувстваше свободно с нея, със звученето си интервюто й създаваше усещането за нелепа и несполучлива любовна среща. На въпросите си получаваше стандартни отговори, тъй като бе лишена от опората на негласно разбиране между две жени. Внезапно Маги проумя, че й е много трудно да постави граница между професионалния си стремеж към добър материал и женската си природа. Налагаше й се да задава на мъж, с когото едва се бе запознала, агресивни и безспорно твърде интимни въпроси — защото тъкмо това бяха въпросите, от чиито отговори можеше да излезе интересно четиво. Не й бе в помощ и обстоятелството, че е само двайсет и три годишна, с дребна, но съблазнителна фигура, с кръгли живи тъмни очи и гладка розова кожа. Според Маги, за да получи желания материал и да се почувства свободна от тялото си, като се потопи изцяло в съзнанието на обекта си, видът й би трябвало да е като на Лорън Бакол, но не на млади години, а каквато бе сега. Или още по-добре като на Лилиан Хелман.

Още преди интервюто с Пършинг Андрюз Маги бе доловила важната истина, че звездите хранят към журналистите ненавист, страх и презрение точно до степен, която не им позволява да забравят колко се нуждаят от същите тези журналисти. А те пък от своя страна изпитват към звездите едновременно преклонение и пренебрежение. И докато журналистите са свободни да дават израз на противоречивите си чувства с перото, звездите трябва да крият своите зад маска. Пред мъжете журналисти маската е на приятелско добродушие; пред жените тя често приема образ на прелъстителство — във всички случаи словесно, че и действено, при това по-често, отколкото си представят хората извън тези среди.

Пършинг Андрюз бе следван неотстъпно не само от Маги, а и от рекламен агент, прикрепен към него за целия му престой в Ню Йорк. Това със стандартна практика и се прилага за всички знаменитости, с изключение на най-утвърдените и най-опърничавите. Импресарските агенции са твърдо решени да закрилят звездата, в която са инвестирали, като залепят за нея придружител с функциите на овчарско куче, защото непрестанно ги гони страхът какво може да направи или каже въпросната звезда, оставена без надзор. Присъствието на предпазлив рекламен агент на практика е гаранция за безнадеждно скучно интервю, агенцията предпочита то да е скучно, отколкото да е противоречиво или глупаво. Импресарските фирми са дотолкова лишени от доверие към актьорите и актрисите, които представят, че буквално се ужасяват от онова, което един схватлив репортер би могъл да узнае, оставен насаме с тях. И обикновено са прави в опасенията си.

След първите два дни от определеното си време с Андрюз и неговия рекламен агент Маги разполагаше само със сковани и банални отговори на възловите въпроси и това я подтикна към замисъла на план как да се създаде достатъчно напрежение помежду им, та да убеди Андрюз да се изплъзне от пазача си. И когато в „Сарди“ рекламният агент за кратко прескочи до тоалетната, Маги предприе атака.

— Виж какво, Пършинг, тук няма нищо — обвинително размаха тя бележника си. — Прегледах записките си преди обед и образът ти, който ще се оформи от тях, напомня безсолни спагети. Точно така. Хелън едва ли ще се заинтересува от интервюто, освен ако не го представя по интригуващ начин. Знам, че тук се крие добър материал и за теб може да се получи чудесен разказ, но тоя тип, дето се е залепил за теб като сиамски близнак, направо ми убива ентусиазма, а и твоя също. Някога да си чувал трима да танцуват валс? — И тя ококори очи с гримаса на съжаление, която красноречиво идеше да покаже, че ако „Космо“ не пусне материала за Пършинг Андрюз веднага може да го замести с някой за Уорън Бийти или Райън О’Нийл.

— По дяволите! Толкова ли е зле?

— Боя се, че да. Но какво да се прави? Този човек си гледа работата като всички останали. Системата е такава. — И Маги тъй изразително сви рамене, че Андрюз буквално пред очите си видя как името му се зачертава от мечтания декемврийски брой.

— Това няма да го бъде. Не мога да се отърва от него веднага. Но след вечерята той ще си върви у дома, в Ларчмънт. Какво ни пречи тогава да се срещнем насаме?

Маги обмисли тази идея достатъчно дълго, та да изглежда убедително.

— Защо не? Само ще си отменя срещата. Какво от това?… Е, къде и кога?

— В моя хотел в единайсет. Дотогава той ще си е отишъл.

— Добре — отсече тя с възможно най-сухия си и служебен тон. Ала въображението й вече препускаше. Маги беше преживяла вече няколко незначителни любовни връзки, но никога не беше оставала сама с прочут млад актьор в хотелската му стая. Строго и с цел да си внуши сигурност тя си спомни, че срещата е чисто делова. И все пак ставаше дума за Пършинг Андрюз, който в края на краищата бе изключително красив млад мъж, ползваше се с огромна, популярност, пред очите й бе разпознаван, където и да отидеха, от стотици възхитени жени и с една дума беше КИНОЗВЕЗДА. И мисълта, че през нощта ще бъде сама с него в хотелската му стая придаваше на интервюто характер на любовна среща. За миг изпита чувството, че й предстои възхитително и малко нереално приключение.

— Можем да си устроим късна вечеря — добави той. — Имам чудесен апартамент с изглед към Сентръл парк.

Апартамент. Добре. Тази дума променяше нещата. Нямаше и сянка от задна мисъл в тази покана за вечеря.

И тя взе страхотно интервю от него тази нощ, а и следващата — толкова добро, че материалът й, озаглавен „Животът и трудностите на едно изгодно капиталовложение“ се нареди сред класическите в жанра си. А също тъй надлежно си получи неизбежното чукане, както се бе и надявала. Дали съзнателно или несъзнателно? Какво значение имаше? След като същият модел на съблазняване започна да се повтаря при всяка следваща знаменитост от мъжки пол, интервюирана от нея, тя научи нещо за себе си. Страстта й бе да отмята бройки. Вълнуваше я не дали сексът е бил добър, несполучлив или средна хубост, а обстоятелството, че тя, Маги Макгрегър, е преспала с известни мъже, чиито нашумели имена бяха познати на всички. Славата я възбуждаше. Беше почти пред оргазъм само щом останеше насаме със своята знаменитост. Нужно й бе само да види лицето, известно на широката публика, над себе си, под себе си или до себе си с мимолетна наслада от секс с нея, Маги Макгрегър, която не бе прочута, и актът придобиваше съвсем ново измерение; цялата еротичност се съдържаше в славата на мъжа, която тя споделяше в тези мигове.

Маги свикна с мисълта, че щом свършеха дните за интервюто, идваше и краят на сексуалната връзка. Отначало се надяваше, че интимността може да продължи и след приключване на професионалните контакти, но скоро установи, че нито един актьор не е склонен да поддържа връзка с някаква си журналистка, освен ако тя в момента не подготвя статия за него. Щом този период свършеше, тя попадаше в категорията на екзалтираните почитателки — сладка, но незаслужаваща сериозно внимание.

Всеки месец й носеше нова поръчка и съответно нова отметка, ново име за частната й колекция. Макар и да бе провинциално еврейско девойче, възпитано в духа на провинциални еврейски добродетели, Маги не смяташе, че сексуалните й приключения с кинозвезди противоречат на възпитанието й. Те нямаха нищо общо с любовта, привързаността и трайното обричане. Бяха просто един от страничните ефекти на нейния развиващ се талант. И все пак нещо в тези връзки я смущаваше, но не дотам, че да се откаже от тях. Не бе свързано с дребнавости, нито с морални угризения; не бе породено от притеснения, че изглежда твърде достъпна и лесна — тези фатални думички от гимназията отдавна бе оставила зад гърба си, — но безспорно нещо я чоплеше.

Едва когато се запозна с Вито Орсини, за да го интервюира, Маги си даде сметка какво е то.

 

 

Вито Орсини беше първият филмов продуцент на Маги. Представата й за продуцентите беше твърде смътна и напълно се покриваше с общоприетата. Големи продуценти нямаше от Калбърг насам — или пък дали не бяха Луис В. Майер или Зелцник? Във всеки случай, на всички бе известно, че епохата на продуцентите отдавна си е отишла, че хората, наричащи себе си продуценти, са чисто и просто импресария, които подготвят комплекти от звезда, сценарист и режисьор и го продават на някоя студия; или пък продуцентът може да се определи като човек, включен към ведомостта на студията, който служи главно за връзка между шефовете и режисьора, второстепенно лице, на което се придава необоснована важност. Парадът се командваше от режисьора и сценариста — тяхна беше заслугата. А онези анонимни мъже на средна възраст, обикновено поне двама, които на церемониите по раздаване на „Оскарите“ се качваха на подиума, за да получат наградите за най-добър филм — кой ги знае продуценти ли бяха, или хора от студията. Но какво значение имаше всъщност? Продуцентите бяха бизнесмени, а не звезди. То се знае Боб Еванс бе звезда като продуцент. Но неговото беше друго — хората го бяха гледали в толкова филми.

В общоприетото мнение или по-скоро в общоприетата заблуда, която Маги бе приела, без да се замисли имаше, както обикновено, известна доза истина.

В случая с Вито Орсини обаче подобно схващане бе абсолютно погрешно. Той принадлежеше към малобройната групичка продуценти, които създават вълшебната спойка между всички елементи на завършения филм. Има неколцина такива мъже живи и здрави, в Холивуд, Англия, Франция и Италия и вероятно винаги ще има. Няма заместител за типа професионалист, от когото зависи съществуването на филма от мига на зараждането му до момента, когато пред билетните каси започват да се редят опашки.

За Вито Орсини продуцентството бе страст. Филмите му често възникваха от някоя негова идея, дошла било от прочетена книга, било от изпратен му сценарий. Щом се спреше на даден проект, първата му задача бе да намери парите, нужни за финансирането на филма. Уредеше ли този основен елемент от продукцията, бе свободен да отдели по-голяма част от вниманието си на сценария и обсъждайки всяка поправка със сценариста или сценаристите, играеше първостепенна роля в окончателното му оформяне. Често бе поемал риска лично да авансира сценаристите още преди да е уредил финансирането на филма. Вито Орсини сам наемаше режисьора и с негова помощ избираше актьорите, намираше подходящия технически екип и евентуалните места за снимки. Държеше под пълен контрол всеки аспект на филма си, докато той стигнеше до стартовата си дата. До този момент обикновено бе отдал поне година от творческия си живот на въпросния проект. За разлика от някои преуспели режисьори като продуценти на стотици филми, Вито никого не упълномощаваше да поема отговорността му. Той никога не отстъпваше на високоплатени заместници правото да бележи всеки филм с личния си вкус. Интересът му бе към филма, а не към сделката. Стенли Кубрик е продуцирал единайсет филма за двайсет и две години. Карло Понти има зад гърба си повече от триста филма за по-малко от четирийсет години. Има продуценти и продуценти.

От първия си успех през I960 година, когато бе двайсет и пет годишен, до деня през 1977 година, в който се ожени за Вили Айкхорн, Вито Орсини бе продуцирал двайсет и три филма. Постигнал го беше, като понякога работеше върху три филма едновременно — един в предварителен етап, втори — в процес на снимки и трети — в крайна обработка.

Вито Орсини работеше толкова често в Европа, че много хора го смятаха за италианец, но в действителност той беше роден в САЩ. Баща му, флорентинският бижутер Бенвенуто Болоня, беше емигрирал в Америка много преди раждането на сина си. Бързо установил колко е неприятно да си кръстен на вид мръвка, Бенвенуто прие благородната фамилия Орсини като много други италианци преди него и също като него — без никакво основание. Той бе натрупал прилично състояние чрез търговия на едро със сребърни предмети и бе успял да засели семейството си в изисканата част на Бронкс, наречена Ривърдейл, където негов съсед бе маестро Тосканини. През 1950 година, когато бе на петнайсет години и впечатлителен като повечето си връстници, Вито за пръв път гледа италиански филм — „Горчива орис“ с продуцент Дино де Лаурентис. От този момент нататък той с огромна наслада следеше вълнуващите новаторски образи на следвоенното италианско кино и отдаде възхищението си на трима свои герои — Де Лаурентис, Фелини и Карло Понти. Постъпи в Калифорнийския университет, където завърши кинознание и след това, докато съвипускниците му търсеха служби в Юнивърсъл или Колумбия, Вито замина за Рим. Там работи като реквизитор, статист, каскадьор, сценарист, помощник-режисьор и организатор на продукция, преди на двайсет и пет годишна възраст да направи първия си самостоятелен филм. Успехът на Вито се дължеше на обстоятелството, че страстта му към продуциране на филми бе равна на неговата интелигентност, допълнена с пъргав ум и задвижена от вродения му талант и енергичност. Първият му филм беше от жанра, станал известен по-късно като спагети-уестърн. Донесе му печалба, както и следващите му три касови и абсолютно лишени от претенции работи. Най-после през 1965 година, навършил трийсет години, той притежаваше достатъчно солидна репутация, която да му осигури финансирането на филми, изцяло по негов вкус. От този момент нататък никога не измени на творческото си кредо.

Когато всеки от двайсет и трите му филма достигнеше до стартовата си дата, Вито биваше принуден неохотно да отпусне юздите на продукцията, за да даде свобода на режисьора. Той се опитваше, но рядко успяваше, да ограничи посещенията си на снимачната площадка до две дневно — едно сутрин и едно следобед. Чувстваше се като майка, лишена от достъп до отглеждане на собственото си дете. На снимачната площадка обикновено се навърташе на тактично разстояние от две крачки зад режисьора; стоеше леко встрани и наблюдаваше всичко, което влизаше в полезрението на режисьора, но все пак достатъчно отдалечен, за да държи под око работата на екипа, да наглежда поведението на актьорите, които не участваха в конкретния епизод и да контролира статистите. Защо това момиче чете списание, като му предстоеше да участва в следващия епизод? Кой простак дъвче дъвка тъй шумно? Не може ли помощник осветителят да отложи за малко отскачането до тоалетната? Хора, които не можеха да понесат всичко това, втори път не работеха при него, но голяма част от екипа толкова се възхищаваше на перфекционизма му, че на драго сърце се примиряваше с Вито, заслужил прякора си „италианската майка“. Очакваха го да се появи всеки миг, имал кратка конференция, не бива да бъде безпокоен пет минути, веднага щом свърши, ще ви обърне внимание или пък трябва да си тръгне от снимките, но веднага ще да се върне. И неизбежно — като кралска особа — винаги беше там, където бе съобщено, и винаги приемаше хората навреме. Мнозина подозираха, че има двама Вито Орсини.

Страстно отдаденият на работата си продуцент прекарва вечерите си в гледане на новозаснети дубли и грубия монтаж на заснет по-рано материал. Когато през деня не е на снимачната площадка, той урежда финансирането на бъдещите проекти, наблюдава довършителните работи по последния си филм, контролира монтажа, избира подходяща музика; упражнява вездесъщото си присъствие по време на озвучаването и мишунга, после следи рекламната кампания и накрая упражнява надзор върху приходите, за да е сигурен, че получава точно процентите си. Естествено, също тъй води и преговори за продажба на филма в Кувейт, Аржентина и Швеция. Преди да си легне може да му се наложи да проведе пет-шест телефонни разговора с кинотеатрите, където се прожектира последният му филм, за да се осведоми от директорите за дневните продажби. Трескав живот с много моменти, близки до лудостта, и други — на депресия; живот, какъвто само страстно погълнат от работата си човек би избрал.

 

 

През есента на 1974 година, когато за пръв път възложиха на Маги да вземе интервю от Вито Орсини, той се намираше в Рим. Оставаха още две седмици снимки на филма му с участието на Белмондо и Жана Моро. Вълнението по повод първото пътуване на Маги в Европа богато компенсира разочарованието й, че ще интервюира Орсини, а не Белмондо, към когото винаги бе изпитвала огромен интерес. От списанието й бяха направили резервация в скромния хотел „Савоя“, съвсем наблизо до прочутия щаб на хората от киното — „Екселсиор“, на Виа Венето, но при четири пъти по-ниска цена. А корпорацията Хърст Магазин се слави с консервативността си по отношение на разноските.

Преди да се срещне за интервю с кинозвездата, Маги винаги се консултираше с последната периодика в Нюйоркската библиотека, за да се запознае с биографията на обекта си и да извлече острите си стряскащи въпроси. Ала заради интервюто с някакъв продуцент й се стори, че е излишно затруднение да бие път до библиотеката и да се рови в разни папки, най-важната, от които тъй и тъй щеше да липсва. Беше гледала последните два филма на Орсини — и двата възторжено посрещнати от критиката — и се надяваше, че те ще са й достатъчни, за да има за какво да се хване в началото. Апартаментът на Орсини в „Екселсиор“ беше точно според очакванията й: луксозен, внушителен, със звънящи телефони, две секретарки, заети с машинопис, няколко чакащи в различни стадии на отчаяние и нетърпение, които си поръчваха напитки по телефона, съобщения, пристигащи по телекса. Маги предчувстваше провал. Как да интервюираш човек, който не те интересува особено, а при това се оказва и в центъра на истинската върхушка? Нейният талант се развихряше в интимен разговор при интимни обстоятелства. И все пак в уречената минута една от секретарките я въведе в светата обител на Орсини, най-малката от трите дневни в апартамента.

У Маги първото съмнение в общоприетото мнение за продуцентите се роди, още щом зърна Вито Орсини. В известен смисъл той отговаряше по вид на стандартната представа. Елегантен, шит по поръчка костюм, типично италианска прическа, скъп часовник, лъснати до блясък обувки от фина кожа. Но къде беше ниският пълен мъж с пура в уста? Тя очакваше Вито Орсини да има италианска външност, но не и да изглежда като благородния Цезар. Настроението й чувствително се повиши.

— Божичко! — възкликна Маги, която умишлено се бе специализирала в простовати фрази. — Очаквах да сте много по-стар.

— На трийсет и осем съм — уточни Вито и я дари с усмивка, недвусмислено подсказваща, че макар посетителката му да е възхитително млада, той самият още не е стар. Усмивката просто струеше от очите му, носът му бе по благороднически дързък, а лицето му имаше бронзов загар. От него се излъчваше блясък и авторитет като от голям оркестров диригент.

— Кажете ми — продължи Маги все в същия супернаивен тон, — какво точно върши филмовият продуцент? — Бе решила, че позата на неведение в случая е не само разумна, но и съвсем уместна — така щеше да го провокира към необмислена забележка, за която щеше да се разкайва до гроб. Тъй се получаваха най-добрите интервюта.

— Слава Богу, че попитахте — отвърна Вито. — Нямате представа колко журналисти са ме интервюирали, без да имат не само ясни, но дори и бегли познания за онова, с което се занимавам. Твърде лениви са, за да опитат да го разберат. Всичко ще ви разкажа. Само че не сега. След петнайсет минути трябва да съм в студията. Не бихте ли вечеряли с мен днес? Тогава ще можем да поговорим.

Все едно да отнемеш бонбон от дете, рече си Маги и кимна в знак на съгласие.

— Ще ви взема в осем и ще ви заведа в един от любимите ми ресторанти. Впрочем имайте предвид, магазинът на „Гучи“ тук е също тъй скъп, както и в Ню Йорк, тъй че не се разпускайте.

 

 

Тази вечер в „Хостария дел Орсо“ на Маги не й се наложи да прибегне до торбата с репортерските трикове: способността й да напипа слабото място, умението да задава отвличащи въпроси, за да получи нужния отговор, да прояви достатъчно искреност, за да обезоръжи всяко подозрение, да не бъде нито прекалено почтителна, нито пък прекалено дружелюбна. Работата й бе само да слуша. Вито не млъкна цели три часа и все пак твърдеше, че е очертал картината съвсем схематично.

— Моля те, Вито, повече информация не мога да приема. Свърши ми се лентата, пък и събрах повече материал, отколкото който и да е нормален човек би искал да прочете.

— Така правя аз. Трябвало е да разпиташ. Никой ли не те предупреди какъв съм?

— Никой нищо не ми е казал. Само ми поръчаха да се метна на самолета и да разговарям с теб.

— Защо не отидем в хотела ми и не поговорим за теб?

— Вече не се и надявах, че ще го предложиш.

 

 

Вито накара Маги да проумее какво я бе смущавало в сексуалните връзки със знаменитости. Вито Орсини беше истински романтик. Докато му се отдаваше, Маги разбра, че тя е звездата на тази конкретна продукция. За пръв път узна, че едрите й гърди и пищният ханш са огромно преимущество, стига да не бъдат съпоставяни с американския идеал. Тя научи, че съществува един известен мъж, който не се държи тъй, сякаш й прави услуга, като й позволява да се запознае с инструмента на мъжката му сила. През първата, а и през всички следващи нощи, които прекара с Вито, тя изобщо не изпита обичайното, несъзнателно потулвано усещане от креватните си епизоди със знаменитости, че е нисшестояща, допусната да надзърне за малко как живеят по-качествените хора. Вито веднъж завинаги я излекува от онова, което бе определил като неин „слугински“ комплекс, поради който тя блестеше само с взета назаем слава.

Маги остана две седмици в Рим през тази топла ранна есен на 1974 година, като на всеки три дни изпращаше телеграми в редакцията, че има трудности с интервюто на Орсини, защото той няма време да я приеме. Всички в „Космо“ проявяваха пълно разбиране. Познати им бяха италианските филмови продуценти. Невъзможни хора. Маги и Вито станаха не само любовници, но и близки приятели, заговорници в името на неназована кауза срещу неназована вражеска сила и всеки от двамата искрено оценяваше тялото и ума на другия. Маги се питаше, дали и тази връзка ще приключи като другите без следа, щом статията бъде написана, но постепенно разбра, че може да има доверие на Вито. Нямаше винаги да бъдат любовници, но вечно щяха да останат приятели.

Вито позволяваше на Маги да присъства на всичките му конференции, да слуша телефонните му разговори, да го придружава на снимачната площадка, да гледа с него заснетите дубли. В края на двете седмици тя знаеше за механизма и деловите страни на филмовото продуцентство повече от всеки друг журналист в САЩ, пишещ за киното. Тези познания й бяха от голяма полза, когато започна да води свое телевизионно предаване. Но това щеше да стане едва след шест месеца; шест месеца, през които Маги създаде още пет профила на кинозвезди и откри, че вече не й е необходимо да преспи с прославения идол, за да пише за него. Нещо повече, способността й да запази дистанция се превърна в едно от мощните й оръжия. Едва когато се отърва от потребността да бъде обичана, та макар и само за една нощ, успя да фокусира погледа си върху знаменитостите от киното и да ги види ясно какви са. От интервютата й изчезна беглия привкус, тъй често срещан в подобен род материали, разкриващ повече отношението на репортера към звездата, отколкото самата звезда. Като препрочиташе първите си профили, умираше от яд заради пропиляната възможност да представи един съвършен, истински образ, замъглен в описанието й от спомена за още едно красиво лице, надвесено над нея.

През пролетта на 1975 година, шест месеца след като се бе сбогувала с Вито в Рим, Маги научи, че той е продуцент на нов филм, „Бавният параход“, който се снимаше в Мексико. Звездата Бен Лоуъл, беше един от петимата най-касови американски актьори, харесвани колкото от жените, толкова и от мъжете, чието амплоа бяха силните, безкомпромисни герои. Главната женска роля се изпълняваше от една великолепна и скандално нашумяла английска актриса, Мери Хейнс, която се славеше, че в леглото е истински дявол и че има най-безсрамната и забавна уста в онова, дето бе останало от Британската империя.

Маги убеди шефовете си в „Космо“, че моментът е подходящ да се вземе интервю с Бен Лоуъл, този най-типичен американски актьор в един период, когато на екрана все по-рядко можеха да се видят символите на типично американски добродетели. Истинският й мотив да замине в мексиканската провинция, прословута с жегата, липсата на удобства и лошата храна, бе, разбира се, желанието отново да види Вито.

Тя беше единственият представител на пресата, осмелил се да посети снимачната площадка. Джо Хаямс, Джейн Хауърд, Лора Кънингам и още дузина по-незначителни журналисти любезно бяха отклонили поканата да изтърпят протяжното пътуване с чартърен самолет до западналото рибарско селище на брега, привлекателно само със спокойното си море и автентичната мръсотия на тропиците. Винаги можеха да дойдат по-приемливи покани.

Маги слезе от малкия самолет и препъвайки се по зле поддържаната писта, попадна в прегръдките на Вито.

— Как е филмът? — попита тя, преди още да го е поздравила.

— Като магаре на мост.

— Защо говориш така?

— Надушвам нещо гнило.

— Какво ще рече това?

— Не мога да определя точно. Подозирам много причини, но засега са ми известни само някои — отвърна Вито. — Ала усещам, че нещо не е в ред, Маги, уверен съм.

 

 

След един ден на снимачната площадка, през който само наблюдаваше и си водеше бележки наум, Маги бе по-озадачена от всякога в журналистическата си кариера. Беше свикнала с наложеното темпо при филмопроизводството, но на снимките на „Бавният параход“ долавяше непознато дотогава напрежение. То се прехвърли дори у нея, а Маги отдавна се бе научила да не се влияе от обичайните избухвания между членове на екипа, защото те малко или много наливаха вода в нейната мелница, също както репортерът остава неангажиран емоционално към пътната катастрофа, която отразява.

Стаята й беше до тази на Вито в най-добрия от трите мърляви мотела в градчето, всички наети от актьорите и снимачния екип. Построени бяха за любителите на подводния риболов от Калифорния и пилотите на частни самолети — единствените чужденци, които посещаваха това затънтено място.

Вито и Маги бяха вечеряли в стола, организиран за целия екип. Местната храна бе еднопосочен билет към гастроентерита, тъй че за всички участници в снимките се грижеха калифорнийски готвачи, придържащи се към калифорнийската кухня. Провизиите се получаваха със самолет от Сан Диего, най-близкия голям град, макар че и той беше на цели шестстотин мили по въздуха. За екипа бе доведен и лекар от Мексико Сити, тъй като местен нямаше.

В мотела Маги се преоблече в халат, отиде в стаята на Вито и се пъхна в леглото до него.

— О, Вито, ако не те обичах, още утре щях да си тръгна и да зарежа Бен Лоуъл. Само че аз те обичам от сърце и за това кажи ми какво, по дяволите, става тук и как може гордостта и душата на Виа Венето да се свре в подобно място. Няма думи за него.

— Маги, да си чувала старата поговорка, че рибата започва да мирише от главата? Тоя проект тръгна на зле още от първия ден. Склоних да започна снимки, макар да знаех, че сценарият куца. Само че парите отпуска една от едрите риби в бранша — шайка на проклети бандити! — и държи филмът на всяка цена да се пусне за Коледа, иначе — без него. Навсякъде по света вали, освен тук и в Саудитска Арабия, с извинение. А това е единственото време, когато Бен Лоуъл и Мери Хейнс са свободни. Не ги ли използвам сега, няма да намеря пролука в ангажиментите им две години напред. Тъй че алтернативата беше сега или никога и аз позволих да ме убедят. Не за пръв път ми се случва подобно нещо, но преди все сме се оправяли някак. А такова чудо като сега не е било. Сценаристът ми е толкова болен, че не може да прави нищо, освен да дриска и да повръща. Трябва да се е подлъгал по някое местно лакомство. Осветителят, дето най-много го обичам, си счупи крака и трябваше да го върна със самолет в Лос Анджелис. Генераторът десет пъти изгърмя на нощни снимки. Скриптерката е глуха, сляпа или и двете заедно. Трябваше да я наема в последния момент, защото моето момиче взе, че ми погоди номера да се омъжи. Мога още да изреждам, но какъв смисъл има?

Маги за пръв път виждаше Вито, лишен от оптимизма, който винаги успяваше да поддържа в критични моменти.

— Вито, това са все дреболии. А как са дублите?

Той й отвърна с прелестен типично италиански жест, който означаваше надежда и отчаяние в равни степени.

— Ами тогава може би си струва всички неприятности — опита се да го ободри Маги. Не й се щеше да споменава за особеното напрежение, което бе усетила на снимките, след като той сам не отвори дума за това. Реши, че то може да се дължи на поредица злополуки.

— Дано си струва — измърмори Вито с тъй обезкуражен тон, че Маги се стресна.

— И какво толкова, ако се провали? Няма да се свърши светът, я! Канби, та дори и Джон Симън харесаха филма с Белмондо и Моро. Рецензиите за последните ти два филма бяха фантастични…

— Само че нямаха никакъв касов успех. Пълни дупки. Ще дочакам печалба, когато папата се ожени. И ти като всички смяташ, че добрите рецензиите автоматически означават пари. Може би само в Ню Йорк е така…

— О!… — Маги се чувстваше направо стъписана. Щедростта на Вито, луксът, който го обкръжаваше, изобщо целият му начин на живот, бяха създали у нея впечатлението, че той разполага с неизчерпаеми средства. Никога не си бе давала сметка, че при всеки нов филм, който започва, той може да разчита твърдо само на продуцентския си хонорар и е изцяло зависим от касовите печалби за истинското си възнаграждение. — Нищо не разбирам — заключи най-сетне.

— Маги, колко филми носят печалба?

— О, господи, ами че безброй сигурно. Защо иначе ще продължават да ги правят?

— Един от четири. Не помниш ли какво се мъчих да ти обясня в Рим? Само двайсет и пет процента от произведените филми имат касов успех, но те носят толкова пари, че успяват да поддържат студиите.

— Ами продуцентския ти хонорар?… Ти го получаваш предварително при всички случаи, дори филмът да се провали.

— Зависи — отвърна той намръщено. Сякаш опитваше горчиво лекарство. — За последния ми филм, например, и за този беше толкова трудно да уредя финансиране, че трябваше да се откажа от хонорара си, додето не осъществим печалба. Филмът с Белмондо отиде на бунището и аз съм разорен.

Разорен. Тя го погледна — величествен в копринената си пижама и скъп халат с монограм.

— Изобщо не подозирах.

— Никой не подозира. Това е тайната на продуцентския бранш, само че по-тежък случай от ония, дето залагат на конни състезания. Точно за това си нямаме и истински съюз. Боим се някой да не издаде каква е работата.

— О, Вито! Скъпи мой. Всичко ще се оправи. Няма как да се провалиш с Бен Лоуъл и с Мери Хейнс. При този животински секс на екрана… Та те са сексапилни за шестима. Всички си падат по хубавите любовни истории. Вито, сигурна съм, че този път ще направиш голям удар. — И Маги го притисна към себе си толкова здраво, колкото имаше сила.

— От твоите уста в божиите уши — отвърна Вито с любимия израз на майка й.

 

 

След половин час на Маги й стана тъй зле на стомаха, че едва успя да дотича до стаята си. Не беше докосвала нищо, освен храната в стола. Но тъй или иначе, намираше се в Мексико. През следващите двайсет и четири часа, които тя прекара много нещастна в стаята си, се случи и друго произшествие, но за него очистително не помагаше. През нощта един красив млад актьор на име Хари Браун, дубльор на Бен Лоуъл, се бе спънал в кофа за смет на тъмната алея зад мотела и беше паднал. Ударил си бе главата в счупен бетонен блок, вследствие на което бе изпаднал в безсъзнание и бе починал поради голяма загуба на кръв, преди някой да го открие. Докато лекарят на екипа пишеше смъртния акт, Бен Лоуъл отиде да разговаря с Вито.

— Господи! Познавах тоя хлапак от години. Още не мога да повярвам. Истински ужас! Той ми беше дубльор в последните три филма. Беше пълен безделник и нищожество, преди да попадне в Холивуд. Уредих го на служба преди две години. Хлапето се навърташе около мен, искаше да стане актьор, само че нямаше талант. Горкият! Клетият Хенри, господи! Израснал в някаква забравена от бога ферма, но тъй и не казва къде точно. Трябва да го погребем и то бързо, Вито. Тук климатът е горещ.

— Той беше ли католик? Имаш ли някаква представа?

— Ех, да му се не види! Нямам… Кой се интересува от такива неща?

— Тогава не можем да го погребем тук. И без това не ни харесват в градчето, тъй че няма да ни позволят да погребем човек, който не е католик в гробището им.

Двамата мъже се спогледаха. Това означаваше да се наеме самолет от Лос Анджелис, който да вземе тялото и да го върне обратно. А едно погребение на такова разстояние щеше да излезе доста скъпо.

— Вито, хлапакът обичаше морето. Просто беше влюбен в него. Дали е незаконно да го погребем в него?

— Мисля, че е по-добре да изпратим тялото в Лос Анджелис, Бен. От студията ще си приспаднат разноските от бюджета ни.

— Казвам ти, Вито, малкият би искал морско погребение. Много държа на това. Хари изпитваше ужас, че мога да го кремират… или пък да го заровят в земята. Ще настоявам докрай, Вито.

Актьорът цял трепереше, обзет от чувството, което Вито не можеше да определи. Не беше скръб, нито гняв, че му противоречат. В следващия миг отново повтори остро и едва ли не заплашително:

— Ще настоявам докрай — и Вито разпозна чувството. Страх. — Вито, няма да успея да довърша филма, освен ако той не бъде погребан в морето. Адски ще съм потиснат от мисълта, че е заровен в земята, при положение че той толкова се плашеше от това. Толкова ще съм разстроен, че няма да мога да работя.

Значи страх и изнудване.

— Добре — рече Вито. — Ще уредя това.

Хари Браун бе погребан в морето без много шум още същия ден.

 

 

По „Бавният кораб“ оставаше още твърде много работа и Вито нямаше как да отстъпи пред шантажа на Бен Лоуъл. Той не бе споделил с Маги най-съществения факт, а именно че поради касовия неуспех на последните му два филма, му се бе наложило да внесе гаранция за настоящия проект и за да събере парите беше продал къщата си край Рим и колекцията си от литографии. Постъпката му бе съзнателна и обмислена. Един продуцент трябва да вярва в преценката си, дори ако това означава да рискува цялото си имущество, за да осигури средства за довършването на филма си.

Но Вито държеше да разбере защо е изнудван. Филмът се изплъзваше от ръцете му. На другия ден след морското погребение на Хари Браун режисьорът часове наред снима и преснима една възлова сцена между Бен Лоуъл и Мери Хейнс, но дори без да е видял дублите, Вито знаеше, че елементите на доброто кино липсват в нея. Вито прекара целия този ден на снимачната площадка, без да обръща внимание на накърненото самолюбие на режисьора, като се вглеждаше най-внимателно във всичко наоколо. Забеляза много на брой дребни неща, никое, от които изключително само по себе си, но със силно развитата си интуиция и инстинкта си на хазартен играч успя да долови достатъчно — само дето не можеше да си го обясни, — че да се отправи към стаята на Мери Хейнс след вечеря. Завари я облечена с долната част на черен бански костюм и прозрачен червен шал, който бе вързала през кръста и на врата си. Въпреки че беше толкова слаба, от нея се излъчваше някаква загадъчна чувственост, която отново породи у Вито усещането, че влиза в клетката на тигрица, както винаги щом останеше насаме с нея. У това момиче с ангелска хубост наистина се таеше нещо опасно, злото в чист вид и тъкмо това съчетание я бе направило звезда.

— Виж ти, проклетият ни продуцент се носи. Или трябва да кажа проклетият ни гробар?

Тя лежеше просната върху неоправеното легло, а стаята вонеше на марихуана.

— Мери, в Мексико е опасно да пушиш трева. А дори и извън Мексико е опасно да я смесваш с уиски. Все пак благодаря на Бога, че не го пиеш с лед — водата крие още по-големи опасности.

— Вито, ти не си лош дъртак. Харесваш ми. — Тя му подаде свитата цигара и той си дръпна, като внимаваше да задържи дима в устата си. — Почти съм доволна, че се отби. Тъкмо бях започнала да ставам малко тъжна.

— Днес останах с впечатлението, че нещо не е наред.

— На Мери не й харесва да й вземат хубавото момче и да го хвърлят в дълбокото синьо море… като някой плъх, като стъпкан плъх. Господи, Вито, имам чувството, че виждам как рибите го ядат.

Тя затрепери и отклони очи встрани, за да избяга от кошмарното видение.

Вито бе направил успешен филм с Мери Хейнс само преди три години. Въпреки скандалите, в които се бе забъркала, никога дотогава не беше я виждал извън контрол. Дори най-нахалните й забележки бяха внимателно премерени да привлекат вниманието, неприличните й духовитости бяха репетирани и тя никога не отваряше, без да мисли, голямата си, изненадващо грозна и безкрайно съблазнителна уста, която й придаваше оная странност, задължителна за истинската красота. Тази вечер бе просто изпаднала в параноя, вероятно от тревата.

— От колко време пушиш това, Мери? — Той й върна цигарата с усмивка, в която нямаше и сянка от намек за уверенията, получени от нея и агента й, че не е взимала наркотици, откакто бе заловена с тях преди повече от година при завръщането си във Великобритания от Южна Америка — история, потулена с голям труд от пресата.

— От единайсетгодишна… Не започват ли всички на тая възраст — отвърна тя и се изкикоти, за миг променила настроението си.

— Не — търпеливо рече Вито. — Питам за днес.

— Какъв ден сме днес? Чакай… недей… не ми казвай… Петък е. Нали? Вчера беше четвъртък, а утре е събота. Познах ли?

— Позна, Мери, сто процента. Та откога пушиш?

— А… ами май от вчера. Не носех нищо със себе си. Агентът ми, тоя проклетник, се беше погрижил за това. Лично се зае да стегне багажа, представяш ли си? Но тъй или иначе тия лайнари, мексиканските митничари щяха да ми го свият. После си взех от оня шарлатанин, дето ти го докара от Мексико Сити. Сто долара му бутнах на тоя гадняр, а той ми даде само двайсет цигари. Но е добро качество. Искаш ли пак да си дръпнеш? Вземи…

Вито дръпна повторно от цигарата, като леко стисна със зъби кранчето й, за да не глътне дим. Разбираше, че Мери Хейнс не е на себе си, но както често става с пушачите на марихуана, с тъй превъзбудена, че не може да млъкне.

— Значи започна след злополуката с Хари? — кротко я попита Вито. — Разбирам. Много тъжна история. Такова младо и хубаво момче. Смъртта му беше тъжна и нелепа. Според теб той беше simpatico, така ли?

— Simpatico? Я зарежи тия тъпи италиански думички, Вито. Тоя хубавец имаше гаден занаят. Беше любовник на Бен… Бен не се навиваше да снима филм без него… Дубльор, как не! На него талантът му беше в устата. Можеше да те подлуди с езика си… На всичко беше готов за някой долар. Simpatico… — Тя млъкна, навесело замислена над думите си. — Сипи още уиски, Вито! — Тя му протегна чашата си. С дълбоко изрязаните си бикини и символичната си блузка, изпаднала почти в ступор, Мери Хейнс изглеждаше невинна като херувимче, изписано на тавана на романска църквица.

— Гаден занаят? — Вито си даваше сметка какво означават тези думи. Но дали тя ги проумяваше в нейното състояние?

Мери го изгледа присмехулно.

— Бебчо, маминото сладурче, ела при мама. — Тя хвана Вито за ръце и го дръпна към себе си, като плъзна дланите му по стегнатото си гъвкаво тяло и ги вмъкна между краката си. — Дори и тоя боклук, дори тази мъжка проститутка, това апетитно парче, и той искаше Мери. Мери всички я искат. И аз го исках. Бен го знаеше, тоя шибан педал, и не изпускаше Хари от очи. Скапаният му швестер, искаше хубавия Хари само за себе си… А сега и той остана на сухо. Така му се пада на тоя говнян убиец. Да го видя кой ще му духа сега.

— Мери, Хари е паднал…

— Хари да е паднал?! И ти ли повярва? Паднал! Как ще падне, като ме чукаше тогава? — Неочаквано тя се разсмя. Звукът отекна потискащо неприятен. — Да беше видял физиономията на Бен, когато отвори вратата… Аз бях откачила, Вито, и той разбра. Бях го надвила.

— И? — безизразно я покани Вито. — И той го фрасна с дръжката на оня пистолет, дето го разнася навсякъде. Това ти не го знаеше, нали? После го изнесе навън и толкоз.

— И го остави да му изтече кръвта? — Точно тъй, ама точно, точно тъй. Умря нещастникът като смазана хлебарка… като плъх и го хвърлиха в морето. О! Помогни ми, Вито! Постоянно е пред очите ми!

Вито взе бутилката минерална вода и внимателно натика в устата на почти безумната жена три хапчета валиум от шишенцето върху масата. Не виждаше друг безопасен начин да я свести. Часове по-късно, когато тя най-после заспа, той напусна стаята й, след като бе събудил гардеробиерката й и я бе накарал да обещае, че ще остане при актрисата до сутринта.

Маги беше тази, която намери изход от положението. Когато Вито, олюляващ се от умора, се прибра в стаята си призори, я завари будна, съвзела се от стомашните си пристъпи и разтревожена от неговото отсъствие. Вито Орсини беше съвсем наясно, че във филмовия бизнес не бива да се доверяваш на никого и вероятно изобщо нямаше да каже на Маги какво бе узнал току-що, ала добре разбираше, че дори Мери Хейнс да успее да довърши филма, без да издаде истината за Бен Лоуъл и убитият му дубльор, щом се върне в Лондон и излезе изпод контрол, само за броени дни откъслечни слухове, а може би и цялата история ще се появят в световната преса. Когато завърши разказа си, Маги седя безмълвна една минута и накрая заключи:

— Актьори.

— Забележка тъкмо в духа на добрата холивудска традиция — подхвърли Вито, учуден, че след като нищо не му бе останало да губи, още можеше да се забавлява.

— Млъкни, скъпи, и ме остави да помисля.

Закопнял за отдих, Вито се тръшна на леглото си и се унесе в лека дрямка, а Маги извади бележник и молив и започна да нахвърля нещо в него, задраскваше го и пак пишеше. След час тя го събуди.

— Чуй какво се със случило вчера. Бен Лоуъл е спасил Мери Хейнс от изнасилване. Той е герой, а тя — невинна жертва. Харесва ли ти?

— Чудно. Великолепно. Ти си откачена, известно ли ти е?

— Това и майка ми не би го казала. Вито, ти не разсъждаваш творчески. Като понагласиш подробностите, всичко пасва идеално. Сега внимавай: Хари Браун, един много лош човек, започнал да досажда на Мери още от деня на пристигането й. Тя се плашеше от него и се оплакала на Бен. И тъй, снощи, когато Бен минавал покрай вратата на Мери, чул я да вика за помощ. Нахълтал вътре и видял Браун, който я бил затиснал отгоре и я изнасилвал; тя се съпротивлявала отчаяно. Бен сграбчил оня, той, естествено тръгнал да се бие и Бен бил принуден да го удари. Той паднал и си ударил главата в ръба на нощното шкафче. Сега идва най-важното. Те го свестили и той си бил съвсем добре. Все още доста пиян, но укротен. Тръгнал си оттам жив. Бен останал още малко да успокои Мери и след това се прибрал. Браун бил открит на следващата сутрин. Очевидно замаян, в тъмното той се спънал в кофата за смет, паднал отново, загубил съзнание и починал, вследствие на кръвоизлив. Лекарят го потвърждава категорично. А морското погребение е извършено по причините, които Бен ти беше изтъкнал. Къде издиша според теб?

— Кой ще повярва на това?

— Всички. Бен ще разправи тая история по-убедително, отколкото е изпълнил всяка друга роля досега. Мери също, стига да я притиснеш както трябва — нейните скандали са всеизвестни, а това ще я довърши. Никой друг не знае какво точно се е случило. — Маги, миличка, господ ми е свидетел, колко съм ти задължен за старанието ти да ме отървеш, но ще минат месеци, докато „Космо“ отпечата историята, а тя вече ще е остаряла и белята отдавна ще е станала.

— Не и ако успея да го пусна по телевизията. Трябва час по-скоро да поръчаш самолет. Ще замина до Лос Анджелис, ще разговарям с някоя от телевизионните компании и ще докарам тук снимачен екип най-късно утре вечер. Предаването ще излезе в ефир още преди да сте свършили снимките си. Фантастична реклама за филма, лък и никой не може да докаже, че не е станало точно така. Да удариш човек, който изнасилва жена не е престъпление — то е подвиг. Вито, разбери, това е единственият ти шанс.

 

 

Докато Маги беше в Лос Анджелис, Вито не стоя със скръстени ръце. Завари Мери Хейнс трезва и съкрушена след дългия й сън. Той заключи вратата на стаята й след себе си и силно я зашлеви по двете бузи. После здраво я стисна за шията и я пусна миг преди да изгуби съзнание. Накрая внимателно я положи върху леглото и изчака мрачно и търпеливо, докато тя захриптя:

— Какво… какво…

— В живота на жени като теб най-сетне идва момент, когато е прекрачена и последната граница. Ти направи точно това. Телеграфирах на съпруга ти.

— Ах ти, мръсник! Проклетник такъв! Знаеш, че той е решил да ме напусне при първия следващ скандал… Ще ми вземе дечицата… Няма да ги видя повече. Боже мой, как можа да го направиш! Край, свършено е с мен! — Тя беше истински смазана.

— Не бъди глупава. Хари Браун е искал да те изнасили, а Бен Лоуъл те е отървал, дори може да се каже, че е спасил живота ти. Виж как изглеждаш, след като Браун те е бил и душил. Мъжът ти е ужасно разтревожен. Знаеш колко те обича. Утре ще бъде тук.

— Вито…?

— Утре ще пристигне и телевизионния екип. Естествено, ще искат да те интервюират. Затова не е зле да преговорим историята, която ми разказа вчера. Съживи се, Мери. Разбирам, че си преживяла кошмар, но пък никога не си била от бавно загряващите.

Тя се надигна да измие кръвта от лицето си и внезапно се усмихна.

— Истинска лисица си ти, Вито. Добре. Обясни ми моята роля в сценария.

Невероятният успех на предаването „Кой беше Хари Браун и уби ли го Бен Лоуъл?“, което измести две половинчасови комедийки, даде на шефа на телевизионната компания да разбере, че се е натъкнал на златна мина. Съществуваше огромна публика, пристрастена към телевизията и луда по знаменитостите. Тези зрители биха се възхитили от предаване на Маги с поглед към скритите страни на попкултурата, защото щяха да се чувстват достатъчно добре информирани, без да е нужно да превключват на „Седмичен преглед от Вашингтон“. Шефът на новините също тъй лесно уговори Маги да подпише договор за седмично предаване, както Маги го придума да изпрати екип в Мексико. И двамата си знаеха интереса. Единствената изненада бе доколко солиден се оказа този интерес. Получи се нещо великолепно. Роди се нов телевизионен жанр — киносписание, представено в изискания стил на документализма. Роди се нова телевизионна звезда — Маги Макгрегър. В цялата тая история не провървя само на Хари Браун, все още горчиво и тайно оплакван от Бен Лоуъл, и на филма на Вито, „Бавният параход“. Дори и при грандиозната реклама с него нещата не се получиха както трябва. До момента на пускането му по екраните, мексиканският епизод отдавна бе избледнял в съзнанието на широката публика. Пък и Вито имаше право. Той си беше същинско магаре на мост.

 

 

Били Айкхорн не намираше покой. Бяха минали пет месеца от повторното откриване на „Скръпълс“ и през този април на 1977 година тя вече бе свикнала с невероятния му шумен успех. С благодарност и топло чувство си мислеше за Спайдър и Валънтайн, за които той бе заслужен. Ала в малките часове на утрото, защото напоследък тя се будеше призори, си мислеше, че на нея триумфът на „Скръпълс“ не й е достатъчен. Бе запазила до голяма степен вродената си честност и не можеше да пренебрегне истината, че сега, след като „Скръпълс“ не беше вече болезнен позор и обект на насмешки, обичайните грижи за магазина вече не са достатъчни да запълнят живота й. Привикна дори към танцовите забави, уреждани веднъж на два месеца, които в началото тъй бяха възбудили фантазията й като един вид победа над потискащите й спомени от танцувалната школа, сега, когато те се утвърдиха като очакваното с най-голямо нетърпение обществено събитие в Калифорния. В този момент усещаше живота си тъй изолиран като оная къща, която бяха посетили с Елис в Антигуа, където прозорците бяха херметически затворени, за да не повреди прелестният нощен бриз колекцията от картини на френски импресионисти по стените, струваща милиони.

Вече почти шест месеца деляха Били от деня, в който навърши трийсет и пет години. Тя бе навлязла в зрелостта на женствената си красота, която щеше да запази дълго; беше толкова богата, че на нея самата й бе трудно да осъзнае колко огромно е състоянието й… и се отегчаваше до смърт. Просто отвратително, мислеше си тя, като си представяше какво би казала покойната й леля Корнилия, ако знаеше. Самата Били го намираше повече от отвратително; намираше го неморално и унизително. Неморално, защото всеки с нейните възможности беше длъжен да е щастлив, и унизително, защото тя очевидно не беше щастлива, тъй че изглежда природата й беше виновна. Разстроена, стигаше до заключението, че има бедна душевност. Без съмнение живот, отдаден на добри дела, запълнен с големи кучета и редовни посещения във филхармонията би я обогатил и извисил.

Целият свят бе на нейно разположение, размишляваше тя, додето прелистваше „Аркитекчъръл дайджест“. За триста хиляди долара можеше да притежава лятна вила с климатична инсталация в Бали, построена сред кокосова горичка край океана, с плувен басейн, естествено. В Елифтера се продаваше напълно обзаведена къща с шестотинметрова плажна ивица, настлана с розов пясък, и с частна телефонна централа за международни разговори — и всичко това за по-малко от три милиона долара. (Дали с мебелировката не предлагаха и списък с частни телефонни номера?) Или ако не беше почитателка на тропическата екзотика, можеше да живее в Англия, на Роял Кресънт, в Бат — срещу не повече от седемдесет и пет хиляди лири щеше да притежава къща, строена през 1770 година, един от най-красивите архитектурни образци в стил крал Джордж в света, благоустроена допълнително със сауна и гараж за пет коли. Ако пожелаеше можеше да възприеме стила на живот на светска лъвица, като Бъни Мелън, с четири разкошни къщи, двама щатни специалисти по интериор, всичко — от козирките за тенис до балните й тоалети и униформата на прислугата да е изработено специално за нея от „Живанши“. Разправяха, че на печките в имението й от сто хиляди акра във Вирджиния постоянно врели ябълки, за да се поддържа автентичното ухание на ферма. От такова внимание към дребните подробности я хващаше зъбобол. Препалено беше.

За нея нямаше пречки да има всичко, което желае, на света. Само трябваше да го посочи. Ала не можеше и тъкмо там беше проблемът. Не й трябваше друга къща. Все още държеше частния си самолет, но само Валънтайн и другите доставчици го използуваха за пътуванията си. Лозята в Сейнт Хелена носеха солидни печалби и нямаше начин да ги продава. Дали да си купи кон? Да си осинови дете? Да си вземе хамстер? Явно нещо не беше наред у нея. Били реши да приеме поканата на Сузан Арви да отиде на филмовия фестивал в Кан. Нямаше никакви основателни причини да й откаже.

Сузан Арви беше съпругата на Кърт Арви, шеф на филмова студия Арви. Не бе кой знае колко интересна, но Били се чувстваше добре с нея, главно защото Сузан не изпадаше в телешки възторг при всяка нейна дума като толкова много други жени. Бе преодоляла екстатичното самодоволство на новобогаташите и умееше да приема плодовете на голямото състояние като нещо естествено и това помагаше на Били да се отпусне в компанията й. Като Съпруга на шеф на филмова студия, Сузан бе божество в кръгове, където Били при всичкото й богатство можеше да мине само като гост от колорита. Тя умееше да устройва приеми и бе достатъчно умна да прикрива снобизма си. А най-важното — и Били като всички останали от край време бе очарована от света на киното. В дните на мрачното й юношество нейна единствена радост бяха съботните дневни прожекции. По време на болестта на Елис прожекционната зала в дома им в Бел Еър се превърна в убежище от действителността. Но Били познаваше малко хора от киното, макар да живееше сред тях. Никога нямаше да го признае, но те я интригуваха и привличаха.

Семейство Арви винаги прекарваха двете седмици на фестивала в Отел дю Кап, в Кан д’Антиб, отстоящ от Кан на три четвърти час път с кола по виещо се шосе. Никой, който отсядаше там не се ръководеше от съображения за удобство. Изборът на това място криеше многозначителен символизъм. Той говореше, че не ти ще ходиш при хората, а очакваш те да те посетят, което бе огромно предимство в бизнеса. Говореше се, че можеш да си позволиш да се отделиш от шумотевицата и да си осигуриш луксозно и спокойно кътче, а не да се буташ с тълпата, за да си намериш маса в бара на „Карлтън“ или „Маджестик“. Говореше се още, че можеш да плащаш двеста до четиристотин долара на ден за апартамент, плюс такси, бакшиш, закуска и всевъзможни неочаквани коварни добавки към основната цена. Семейство Арви винаги взимаха два апартамента — един за делова работа на Кърт и друг за спане.

— Хайде, Били, ела с нас — бе я поканила Сузан преди месец. — Кърт по цял ден е зает и аз се скитам наоколо съвсем сама. Винаги наемам кола с шофьор и обикалям околността, а късно през май е божествено. Вечер всички заедно отиваме да хапнем някъде. Идват най-различни забавни хора. Много е весело, стига да успееш да останеш настрани от Кан. И още по-весело ще бъде, ако дойдеш и ми правиш компания. И без това твърде дълго се задържа в Южна Калифорния. Време е да се махнем оттам. В „Скръпълс“ и без теб ще се оправят за няколко седмици. А на връщане ще се отбием в Париж. Хайде, ела…

— Но не трябва ли всяка вечер да се гледат филми? — с любопитство се осведоми Били.

— Боже мой, не! Е, някои хора сигурно ходят, но Кърт гледа всичко, което го интересува на частни прожекции. Просто дава заявка за копие.

Сузан не преставаше да се чуди на хората, които си мислеха, че човек ходи на филмовия фестивал в Кан, за да гледа филми. Естествено, ако имаш филм в конкурсната програма, няма как да не се покажеш, но иначе — що за нелепа идея?

Глава единадесета

Няма човек във филмовия бизнес, който да каже добра дума за фестивала в Кан. И все пак никой не го пропуска. Това е търговски панаир, без който не може и който слага отпечатъка си върху всички аспекти на деловия живот. По време на фестивала се сключват безброй сделки. Може би една на десет или на двайсет се осъществява на практика. Това не е място за чисто творчески личности на филмовия свят. Режисьорите, сценаристите и актьорите са рядкост и присъстват само, ако техни филми се показват в конкурсната програма пред журито, а дори и в тези случаи се появяват, придружавани от продуцентите си. На всеки актьор или актриса, които се появяват в Кан без основателна причина, се гледа като на търсачи на реклама. Но там са всички импресариа, продуценти, разпространители, рекламни агенти и търговци от Египет до Япония, от Канада до Индия, от Франция до Израел. Всички те си мърморят един на друг ритуални фрази, целящи да изразят, че те са над тази извънредно вулгарна суетня и надпревара, при все че са сред участниците в нея. Там са неизбежните скандални герои на светските хроники, представители на пресата от цял свят, а, разбира се, и кинокритиците, които дори ходят да гледат филмите заедно с жителите на Кан и други хора, неангажирани с купуване и продаване и разполагащи с достатъчно свободно време, за да посещават прожекциите.

Вито Орсини също беше там и се опитваше да изстиска някаква печалба от продажбите на чуждестранни права на своето мексиканско магаре и да уреди финансирането на нов филм по излязла наскоро книга, която бе открил. Зад гърба си Вито имаше вече три филма поред, които не бяха донесли никакви печалби. При все това в един свят, където създадената репутация се запазва едва ли не за вечни времена, той все още бе мастит продуцент. Малцина знаеха колко е тънка банковата му сметка, още по-малко бяха наясно с колко точно разполага. Това бяха тъкмо хората, на които той разчиташе за ново финансиране. В очите на всички останали на фестивала Вито беше преуспяващ продуцент с внушителни успехи зад себе си. Дори онези, на които бе известно действителното положение на Вито, не го изключваха от сметката. Не един и двама продуценти преди него бяха имали периоди на лош късмет, а после бяха правили големи касови удари, чрез които се бяха обогатявали и всички около тях, участващи в разпределението на печалбата. Филмопроизводството повече от едва ли не всеки друг вид бизнес зависи от способността да поемаш огромни рискове, от неизчерпаемия оптимизъм. Дори солидните делови мъже, въоръжени с безбройни страници цифри и сметки, не могат да се задържат дълго в киностудията, ако от време на време не кажат „да“ на някоя нова идея, вместо да й обърнат гръб. Студиите и техните фирми за разпространение, както и независимите разпространители, оцеляват само ако имат продукт, който да продават. Ала този продукт по силата на самата си природа с неизвестен и с недоказани качества, докато не бъде произведен. А тогава, за добро или зло, парите са вече похарчени. Никой не може да гарантира предварително кой филм ще донесе печалба и кой не. Вито все още бе в голямата игра не до такава степен, че да може да отседне в „Отел дю Кай“, но поне дотам, че апартаментът в „Маджестик“ да му е абсолютно необходим. На всяка цена му трябваше дневна. Какъв бизнес можеше да върши, седнал на легло? А „Маджестик“ излъчваше достойнство и притежаваше известна класа, каквато липсваше на „Карлтън“, самия център на младежката врява. Беше малко по-скъп, но от друга страна не всяко ъгълче от внушителното фоайе бе наето от филмови компании, както в „Карлтън“, където човек не можеше да отиде от входа до бара, без да се провира през лабиринт от щандове с рекламни брошури или да се натъква на десетки стойки с натрапващи се плакати. Вито се колебаеше дали да определи тълпата във фоайето на „Карлтън“ като сборище на търговци на камили и килими или международен конгрес на бандити или пък ченгета. Човек не знаеше какво да мисли, като гледаше разните физиономии и слушаше разноезичното дърдорене. Добре му беше ясно защо те всички до един непрестанно се оглеждат — или търсеха да разпознаят свои длъжници, или пък хора, на които сами дължаха пари, за да ги избегнат.

Апартаментът на Вито гледаше към ивица от плажа зад Кроазет. По здрач, когато слънцето залязваше зад платната на лодките, закотвени в отвъдния край в старото все още гъсто населено пристанище, това място се превръщаше в едно от най-романтичните кътчета на земята. Той стоеше на терасата си и мислеше за пари…

Да бъдеш в Кан по време на фестивала с печеливш филм зад гърба си е едно от най-опияняващите преживявания, познати на човека. Той бе имал много такива сезони, години, когато край масата му в бара чакаха, търпеливо строени в редица, по десетина различни разпространители, за да му направят своите предложения. Каза си, че неговото време пак ще дойде, но не точно тази година.

Прибра се от терасата, за да се преоблече за вечеря. Кърт Арви го бе поканил да се присъедини в Райската скала, ресторанта на „Отел дю Кап“, до който от хотела водеше прекрасна широка алея през огромен ухаен парк, озвучен с птичи песни.

Райската скала се слави най-вече с плувния басейн на хотела — грозна бетонна дупка с неправилна форма, вградена в голямо скално образувание на границата с водата, — който, кой знае защо, някога се е смятал за символ на живота по върховете. Никой уважаващ себе си жител на която и да било страна не би рискувал да топне тялото си в подозрителните на вид води на този противен басейн, но мнозина идват да се пекат на слънцето около него. А луксозният и скъп ресторант редом с басейна все още привлича множество хора.

Вито беше сигурен, че Арви го е поканил на вечеря, за да запълни бройката на мъжете. Двамата не се обичаха особено. В миналото Арви бе спечелил при съвместна работа с Вито, но студията му бе финансирала частично два от трите последни филми и макар вероятно да си бяха върнали вложените средства, според счетоводния отдел нямаха никаква печалба от тях. Вито подозираше въпреки твърденията им за едва възстановено салдо, че укриват печалби, ала нищо не можеше да докаже. Но колкото и да не харесваше Арви, бе приел поканата му за вечеря. По време на фестивала всяка случайна среща може да е от полза.

Или, както би запяла Дорис Дей, „Que sera, sera“. Тази вечер у Вито много силно се обаждаше италианската кръв.

 

 

От Сузан Арви, ако беше мъж и с известни престъпни наклонности, би излязло превъзходен сутеньор. Ала изявеното й пристрастие към събиране на двойки със сексуална цел и финансова изгода не включваше запознанството на Вито Орсини и Били Айкхорн. Тя наистина бе намерила съпруги за неколцина мъже, на които очевидно не им беше ясно като на нея какво точно им е нужно. Само че според старомодните й разбирания жената беше тази, която търсеше у мъжа закрила, богатство и сигурност.

Тя доста бе мислила за Били Айкхорн. Да я омъжи, това щеше да е върхът на всичките й досегашни постижения. Но за кого? Какво би могъл един мъж да предложи на Били? Бъдещият й съпруг трябваше да е човек, безспорно издигнат над всякакви други съображения за брак, освен истинска любов, а това затрудняваше дори Сузан с нейната изобретателност. В политическата сфера тя не би се задоволила с нищо по-малко от сенатор или губернатор на голям щат. Хранила беше надежди по отношение на Джери Браун, но между двамата с Били не се получи искра. От филмовите среди нямаше никой подходящ. Всички шефове на студии бяха или вече заети, или под клетва никога повече да не се женят. Пък и ако компаниите не притежаваха достатъчно солидни капитали като тази на собствения й мъж, не бяха финансово подходящи за Били. Президентът Картър беше женен, а и без това Били го надвишаваше на ръст. Кралска особа? Не и в Кан. Поканата да дойде в Кан беше отправена просто защото Били й харесваше. Много жени не проявяваха симпатии към нея, но Сузан бе уверена, че това е защото Били ги засенчваше. Те й завиждаха. Чувството, че тя самата не изпитва завист към Били, й носеше огромно удовлетворение — то доказваше колко е високо собственото й положение в светските среди. Изпитваше задоволство от своята сърдечност, но тази сърдечност обхващаше само малка група хора, която тя смяташе за достойна. На по-незначителните приятели от миналото бе обърнала гръб, но все още изпитваше по повод на това смътно съжаление, примесено с известни съмнения. Като повечето опитни светски дами Сузан обичаше гостите й да се чувстват поласкани от компанията, в която са попаднали. Това изискваше те да са взаимно наясно с изключителните си заслуги. Ако някой от гостите й притежаваше преуспяваща фирма за спестяване и отпускане на заеми, но иначе беше неизвестен на широката общественост като последния обущар, Сузан непременно го представяше с описание на фирмата му. Тя дотолкова бе свикнала с този маниер, че го прилагаше почти несъзнателно, но тъй или иначе постигаше целта си да създаде трайно впечатление. У Сузан Арви живееше не просто сутеньор от висока класа, но и ненадминат специалист по протокола. Много гости, то се знае, нямаха нужда от подобно представяне. Те бяха най-желаните. Във всеки случай за Били Айкхорн или за Вито Орсини не й се налагаше да обяснява кои са.

Тази вечер Сузан бе поканила четиринайсет души, които щяха да пийнат нещо в един от апартаментите на семейство Арви, прели да отидат в ресторанта. Този път гостите не бяха подбрани по най-високите критерии на Сузан. Можеше да се каже дори, че компанията е доста посредствена, но на фестивала човек се задоволяваше с онова, което има на разположение. При други обстоятелства тя не би поканила Вито, докато негов филм не спечели шумен успех, но й трябваше мъж и Кърт предложи него. През първата половина на коктейла Сузан бе толкова погълната да раздува репутацията на този и онзи, че чак след време забеляза как Вито Орсини е обсебил Били Айкхорн. А това изобщо не влизаше в сметките й. Когато поведе гостите си по алеята от хотела до ресторанта, Сузан намери време да подшушне на Били колко жалко било, дето последните три филма на Вито нямали никакъв касов успех.

— И той ми каза същото — отвърна Били. — Невероятно, нали? Вкусът на публиката явно е на много ниско ниво. А на мен и трите страшно ми харесаха. Намирам го гениален… Почти като Бергман. Сложила си ме до него на масата, нали?

— Струва ми се, че.

— О, моля те, направи го, скъпа.

В гласа на Били прозвуча властна нотка, която много хора биха доловили веднага: Валънтайн, Спайдър, Ханк Сандърс, Джейк Касиди и Джош Хилман.

— Разбира се, щом искаш — неохотно се съгласи Сузан. Били вероятно бе в настроение да пофлиртува. Господи, сигурно от години не беше… Е, това обясняваше всичко.

— Изобщо ли не сте ходили в Кан? — с любопитство отправи Вито въпрос към Били, докато вечеряха.

— Сузан намира атмосферата там твърде гротескна. Утре ще ходим да гледаме творби на Джакомети, а, ако ни остане време, и една прекрасна къща в Грас, реставрирана в периода от шестнайсети век, струва ми се.

— Утре ще дойдете да видите филмовия фестивал в Кан.

— Така ли?

— Разбира се. Умирате от желание да го посетите. Слабо е да се каже, че атмосферата е гротескна. Това е Дантевия „Ад“, илюстриран от Бош с нещичко от Дали, а ако погледнете към морето, ще видите неподправен Дюфи. Сузан ме изумява. Пропътували сте десет хиляди километра до най-прочутия цирк в света, само че тя е твърде префинена, за да влезе в шатрата. Но вие не изглеждате префинена.

— Поне никой досега не ме е характеризирал с подобна дума.

— А с какви думи ви описват?

— Честно казано нямам представа. Не го приемайте като фалшива скромност. Просто не знам.

— Да прибегнем тогава към метода на елиминирането. И тъй, не сте префинена, нито фалшиво скромна. Не сте грозна, нито безлична. Не сте глупава, но сте и съвсем наясно със себе си. Не сте незряла, но и не сте съвсем пораснала. Безкрайно щастлива — не, но не и меланхолична. Може би… да, бих казал малко срамежлива.

— Престанете.

— Не ви е приятно да говорите за себе си ли?

— Не е там въпросът. Вие ме притеснявате.

— Защо?

— Ами с целия този анализ. Познавате ме само от един час.

— Но нима съм казал нещо, с което не сте съгласна?

— Не сте… И точно това не ми харесва. Надявах се да съм малко по-загадъчна. — Ето това наистина прозвуча като израз на фалшива скромност, ядоса се тя на себе си.

— Но вие сте много загадъчна за мен. Аз говоря само за очевидното, което е на повърхността… Професията ми изисква да виждам тези неща, както ги виждам в героите на сценариите. В сценария общата схема на образа ви би звучала така: „Били Айкхорн е красива и богата млада вдовица без определен център на живота си, тъй че заминава за филмовия фестивал и Кан с надеждата там да се поразсее“ и оттам нататък вече можем да продължим. Но това не означава, че знаем същественото за нея, мотивацията, нюансите. Някои черти ще дойдат от самия сценарий, а други — от актрисата, която сме избрали за ролята. А останалото идва от публиката — всеки зрител прибавя нещо различно към представата за „богата млада вдовица“. И вие все тъй си оставате загадка.

— Схема на образ в три реда?

— Има и нещо повече. В края на краищата, вие играете Били Айкхорн.

— Аз съм Били Айкхорн.

— Може би няма разлика.

— О, баналните приказки за това, как всеки играе роля — с насмешка подхвърли тя.

— Не.

Той не се впусна в обяснение, а рязко смени темата. Вито добре си даваше сметка, че това е най-сигурният начин да събуди интереса на Били. Просто се бе оставил да го води интуицията му. Нямаше определени намерения спрямо Били извън обикновеното развлечение.

Доставяше му немирна радост мисълта да я отърве, макар и за ден, от свърхразредената атмосфера на Сузан Арви. Работягата у него бе обиден от факта, че има хора, които се смятат за твърде изискани, та да натопят пръстите си в шумното море на фестивала. Пък и тя беше толкова красива.

Били потърси убежище в характерната фамилна поза на надменност като спусна клепачи, за да не успее Вито да разбере какви чувства предизвиква поканата му да прекарат заедно следващия ден. От мига, в който го срещна, разбра, че той е виртуоз в своята област. Щеше да го отгатне, дори да не бе гледала филмите му. У него безпогрешно долавяше човек, прекрачил границите на всякакъв предразсъдък, човек, който не си губеше времето в колебания дали е на прав път, а просто вървеше по него, човек, импулсивен и безстрашен. Най-напред бе решила, че има класическа външност на древен римлянин с големия орлов аристократичен нос, плътни твърди устни и гъста ситно къдрава коса като у статуите на Донатело. Ала енергията, която излъчваше, неговата непосредственост, решителността и прямотата го караха всъщност да изглежда много съвременен. Каза си, че личният чар не е нищо друго, освен един от симптомите на енергията.

На другата сутрин Вито дойде да вземе Били. Разбира се, тя беше ходила в Кан преди, когато с Елис имаха вила в Каифера, квартала на милионерите край Болю, но в града беше прескачала за кратко, колкото да направи покупки. Бяха използвали вилата си само за по месец в ранна пролет и късна есен — преди и след туристическия сезон, тъй че Кан беше останал в паметта й като редица от огромни, почти празни хотели по широкия булевард с каменист плаж насреща. Вито осигури маса за двама на терасата на „Карлтън“ чрез вездесъщата магия, която се състоеше в това, че година след година ръсеше огромни бакшиши на един и същ оберкелнер, и остави Били да се оглежда наоколо. В пространството с радиус няколкостотин метра се виждаха хиляди хора, които се щураха насам-натам без определена посока, но при все това се показваха делови и забързани. Никой не поглеждаше към морето отвъд плажа, което лудуваше и флиртуваше със слънцето. Никой не отправяше очи и към дръзко изложените национални флагове на всички нации, които се вееха на високи бели пилони по цялото протежение на Кроазет. Тук и там, блъскани от нетърпеливата тълпа, бяха пръснати групички мъже, спрели се на самата пътека или на стълбите към някоя тераса, за да водят разговори, които поне отстрани изглеждаха много важни и сложни. Широкият булевард се бе скрил от плътна и сякаш непомръдваща колона от автомобили, всички яростно надуващи клаксони. Човек имаше чувството, че се намира на огромна гара в пиков час или пък на стадион, където всеки търси мястото си, за да наблюдава дерби срещата на сезона, или може би на стоковата борса в особено оживен ден. И всичко това под ведрото средиземноморско небе, забравено от суетната тълпа. — Вълнуващо е, нали?

— Страхотно — усмихна се Били. — Изобщо не си представях такова нещо. Кажи, кои са всички тези хора? Имаш ли познати тук?

— Някои. Всъщност дори твърде много от тях. Ето онзи мъж там, с шапката, спечели петдесет милиона долара, като правеше мръсни филмчета в Япония. Дошъл е да търси едрогърдести шведки, които ще се съгласят да им направят очите като на японки с пластична операция. После ще гримира телата им и ще направи с тях още по-хубави мръсни филмчета, защото според него японките са твърде плоски. Другият с него пък разполага с петдесет шведки за продан. В момента спорят за цената. Високата руса жена на онази маса в действителност е мъж. Чака любовницата си, а тя е асистент-режисьор и обича мъжете да се обличат като жени. Харчи четирийсет хиляди долара годишно, за да им купува тоалети от „Диор“. Тримата араби зад нас са от Кувейт. Имат деветстотин милиона долара и мечтаят да основат национална филмова индустрия. Само че на никаква цена не могат да придумат никого да отиде да живее там. Ако се приберат у дома си без филмова индустрия, като нищо могат да ги убият, затова са толкова нервни. Сериозно замислят да отвлекат Франсис Форд Копола или Стенли Кубрик, но не са сигурни ще им стигнат ли парите за тях. Руснаците, дето чакат за маса, подмамват Джордж Рой Хил да направи нова версия на „Война и мир“, та да му пробутат цялата си армия като статисти. Само че настояват действието да се развива в бъдещето, та да покажат самолетите си и новите си подводници…

— Вито!

— Ако ти разправех истината, щеше да се отегчиш…

— Разправи ми я, все пак. — Тъмните очи на Били бяха нежно закачливи като морето.

— Проценти. Части от брутния доход. Части от чистия доход. Десетични запетаи, стотни и хилядни. Приходи от прожекции в Торино. Приходи от Кайро. Приходи от Детройт…

— Първият вариант повече ми хареса.

— Все пак ми правиш впечатление на жена, за която истината е по-примамлива от преструвката.

— Обичам да си запазя някои илюзии.

— Във филмовия бизнес би претърпяла пълен провал.

Тя се обърна към него, изведнъж станала сериозна.

— Знаеш ли какво каза Сузан? Че ти самият си на ръба на провала. Не е вярно, нали?

— Мисля, че не е. Направил съм двайсет и три филма и само шест са претърпели касов провал. Седем, които донесоха пари, не пожънаха лаври от критиката. Останалите десет бяха успешни и в двете отношения. Това е много добра равносметка. В момента дължа триста хиляди долара и направих последователно три филма, които не донесоха печалби, но не бяха и губещи, затова вярвам, че е време късметът ми да заработи.

— Как може да си тъй спокоен?

— Ама и ти понякога ставаш глупавичка. Ако се тревожех, мястото ми нямаше да е в тоя бизнес. Много е просто. Пред всички останали занимания на света предпочитам да правя филми. Това го умея добре. Невинаги се ориентирам какво иска публиката, затова понякога губя пари. Но не мога да се ръководя единствено от публиката, тъй като накрая ще изпадна в имитаторство. Привлича ме възможността да създам нещо, което да удовлетвори самия мен. Това е достойна награда за целия ми труд и борба. Вярвам в себе си, в идеите си, в метода си на работа. Ето това е всичко.

— Не те ли притеснява фактът, че един ден си на върха, а на следващия — на дъното? Не се ли боиш, че могат да ти се присмиват зад гърба?

Той я погледна смаян.

— Това пък откъде ти хрумна? Естествено, никой не обича да му се присмиват, но аз не се тревожа по този въпрос. В нашата работа е така. Ако не бях готов да рискувам, щях да поема бизнеса на баща ми и да произвеждам сребърни изделия.

Простотата на тази философия на самоутвърждението я подразни. Изпита завист към Вито.

— Доста си наперен за човек, потънал в дългове!

— Казано в същинския дух на фестивала — засмя се той. Явно общото настроение ти влияе. Хайде, ела да се поразходим. Един от видните представители на Новия Холивуд чака да седне на масата ни, за да може да си купи кокаин.

Тя се огледа да види за чия сметка Вито си прави шеги.

— Но това е…! Възможно ли е да е истина?

— Да. Сама ще се увериш, че по принцип говоря истината.

Обядваха в бистро на една странична уличка, а следобеда прекараха в разходка из Кан — край антикварни магазинчета и около старото пристанище, далеч от фестивалната навалица. После Вито заведе Били до „Отел дю Кап“ да се преоблече във вечерна рокля и отидоха в огромната тържествена зала, за да гледат английски филм. От времената, когато християните са били хвърляни на лъвовете, не е имало по-жестока публика от тази в Кан. Журналистите от лявата преса свиркат и крещят обиди. Журналистите от Свободния свят подвикват присмехулно и дюдюкат. Журналистите от третия свят и крещят, и свиркат и дюдюкат. По някакво странно съвпадение всяка година се появяват по няколко филма, които не обиждат пресата на никоя страна. Те пък обиждат някои от членовете на журито — една миниатюрна ООН, обединявана от още по-малко общи интереси от истинската. Изборът на победилия филм рядко се радва на общо одобрение.

— Имал ли си някога филм в състезателната програма? — попита Били.

— Да, два пъти. Преди десет години „Улични лампи“ и преди три години „Сенки“ — отвърна Вито.

— О, спомням си и двата много добре. Направиха ми силно впечатление, особено „Улични лампи“.

— Жалко, че не си била сред тукашната публика. Имах чувството, че съм в ада.

— Толкова зле ли беше?

— Фатално. Но по-късно спечелих добра сума от „Улични лампи“.

— Какво стана с парите ти, Вито?

— Когато съм ги имал, ги харчех, живеех нашироко и се забавлявах чудесно. За мой грях, често съм инвестирал и в собствените си филми — за беда най-често тъкмо в онези, които не донесоха печалба. Но не съжалявам за нито един похарчен долар. Знам, че ще спечеля още.

Били си каза, че и най-предубеденият човек не би се усъмнил в думите му.

Сетне Вито заведе Били на късна вечеря в „Мулен дьо Мужен“, на който в справочника „Мишелини“ се определяха три звезди.

— Храната ще бъде ужасна, затова не очаквай нещо кой знае какво — весело я предупреди той. — По време на фестивала главните готвачи изгубват всичкото си умение, келнерите се държат по-господарски от всякога, оберкелнерите имат вид, сякаш ще ти откажат бакшиша, макар че чак дотам никога не стигат, и дори доброто вино се превръща в оцет.

— Защо за Бога?

— Струва ми се, че не са добре настроени към филмовите среди.

Когато накрая Вито я закара до хотела й, Били установи, че единствената мисъл, която я вълнува, е кога ще го види отново. И тъй като той не каза нищо, тя се осмели да попита:

— Би ли дошъл утре да обядваме заедно?

— Съжалявам, но целия ден ще бъда зает. Утре пристигат двама души и аз непременно трябва да се видя с тях.

Били приглушено възкликна в знак на разочарование. Не си спомняше, откакто бе възрастен човек, някой да е отказвал поканата й за обяд или вечеря. Във всеки случай, не и откакто се бе омъжила за Елис Айкхорн, а то беше преди четиринайсет години.

— Ами вдругиден?

— Зависи. Ако утре успея да се срещна и с двамата, сигурно ще мога. Но няма да идвам тук, за да не би Сузан да се присъедини към нас. Утре вечер ще ти се обадя да ти кажа ще стане ли или не.

Вито явно приемаше за естествено междувременно тя да не си прави други планове и това я ядоса. Съзнаваше обаче, че щеше да седи и да чака обаждането му и съвсем се довбеси.

— Може и да не ме намериш — излъга Били.

— Que sera, sera, както казват в старата ми родина.

— Как не. Тая песен с писана за „Човекът, който знаеше твърде много“.

— Боже мой! Почитателка на Дорис Дей!

— Ами да, така е — измънка Били смутена.

— Значи още нещо, което ни свързва. Лека нощ, Били.

 

 

— Кърт?

— Дявол го взел, Су. Почти бях заспал.

— Тревожа се за Били.

— Сега пък какво има?

— Тя постоянно е с Вито Орсини. От миналата седмица не мога да й видя очите, освен когато дотича да се преоблече за вечеря.

— И какво от това?

— Не ти ли е ясно? Той тича подир парите й, естествено.

— Е, и?

— Кърт!

— Су, държиш се като майка-квачка. Били е на възраст сама да се грижи за себе си. Ако питаш мен, нужно е някой да я оправи в леглото, това е то. А и кой не би тичал подире й?

— Ти си отвратителен. Що ли ми трябваше да се омъжвам за човек от Байон, Ню Джързи? Хубаво ме предупреждаваше мама, ама аз…

— Май ти плачеш да те оправят в леглото. Дано те огрее. Лека нощ, Сю.

 

 

— Вито?

— Да, мила?

Лежаха голи в разхвърляното разкошно легло на Вито в „Маджестик“. Били имаше усещането, че сърцето набъбва в гърдите й. Сякаш бе сухо и невзрачно хартиено цвете, потопено в купа червено вино, оставено да поеме колкото може от опияняващата течност, докато се превърне в огромен сочен мак, влажен от утринната роса. Също тъй и тя се чувстваше доволна и натежала след сладостното любовно преживяване.

— Вито, моля те, ще се ожениш ли за мен?

— Не, мила, за съжаление не.

— Но защо?

— Имаш прекалено много пари.

— Знаех си, че това ще кажеш. Но то с абсолютна глупост.

— Не и за един италианец.

— Ти си американец, по дяволите!

— Само че нося италиански манталитет, италианска гордост. В моя дом аз трябва да съм господарят. А как ще стане това? Дори двайсет предбрачни договора да подпишем, че никога няма да се докосна до парите ти, пак ще живеем в стила, с който ти си свикнала, с твоите средства.

— Вито, искам да те имам. Не мога да се примиря да те изгубя!

— Да ме имаш? Скъпа Били, ти дори мислиш с погрешни понятия. Аз те обичам, което си е мой проблем, не твой, но не се виждам като човек, когото можеш да „придобиеш“.

— Защо искаш да изкараш, че все греша?

— Защото е тъй. Хайде, обърни се и ме целуни. Така е по-добре. Много по-добре. Не искам да спираш.

Били също не би искала да спира, ако беше възможно. Никога преди не бе се усещала тъй влюбена. Вито я заслепяваше за всичко останало. Беше съвсем различно от юношеските й мечти за възвишена любов с нейния френски граф, едно увлечение, породено изцяло от нейното самоосъзнаване. А Елис, когото наистина бе обичала от сърце, беше тъй грижлив, мил, толкова по-възрастен, че любовта им не можеше да има вълнението от борбата, от завоеванието; по-скоро приличаше на приятно отпускане в пухено легло. Докато Вито… който я подлудяваше досущ като в наивен шлагер за подрастващи. Той не желаеше да се подчини на волята й, виждаше душата й ясно като на длан, нещо по-лошо — разбираше я. Беше само седем години по-възрастен, но се отнасяше към нея като с момиченце. Ухапа го лекичко. Знаеше вече, че ако го ухапе силно, той ще й отвърне.

Вито, загледан към морето, докато се наслаждаваше на възбуждащата й целувка, бе сериозно разтревожен. Досега бе успявал да прикрива романтичната си натура от Били. Още щом се запозна с нея, разбра, че е крайно разглезена и че би се възползвала от всяко предимство, само и само да спечели играта, независимо каква е тя. В никой случай не бе възнамерявал да се влюби в нея, но просто не съумя да го избегне. Притегляше го дръзката й красота — извивката на дългата шия, нежното ухо, тежката й коса, пъстрите ириси на очите й — никоя жена не го бе привличала тъй силно физически. И все пак щеше да се спаси, ако не беше прозрял тъй бързо, че зад гордия й изискан маниер се крие едно самотно създание. Това, че разбра същността й, беше най-голямата му грешка, защото проумя колко е уязвима, а това събуди любовта му. Всеки ден тя ставаше все по-реална и непрестанно се отдалечаваше от „красивата млада вдовица“ от неговия сценарий. Сърцето му бе препълнено с нежност и съчувствие към нея и той неохотно си даваше сметка докъде ще доведе това. Беше по-прелестно чувствена от всяка друга жена, която бе познавал — отдаваше се изцяло без притеснения, без излишна срамежливост. Двамата истински си подхождаха. Само че тя бе твърде богата.

— Вито, ами ако само живеем заедно? Така няма да те притежавам… Не може ли?

— Не, Били. А и без друго мъжът отправя такива предложения, на жената.

— Това е било преди петнайсет години. Сега жената може да си поиска всичко и да го получи.

— Не и от мен, скъпа, освен ако сам не желая да го дам.

— Ти задържаш прогреса — упрекна го Били, но сама на себе си се стори някак креслива и фалшива. Никога не се бе замисляла за женската еманципация, а сега от думите й излизаше, че е някаква войнстваща феминистка. И все пак по-добре да се покаже в абсурдна светлина, отколкото да стане ясно, че е отблъсната, предпочиташе глупавата шега пред признанието, че копнее той да я обича и да я направи своя съпруга. В противен случай щеше да изпадне в ролята на ония глупави изоставени литературни героини от деветнайсети век, а тя още отдавна си бе обещала никога да не заприличва на тях.

 

 

Кърт Арви, един първокласен кучи син, бе човек, който не жалеше усилия, за да наложи себе си и своето мнение. Бе сериозно раздразнен от жена си Сузан, с която живееха в постоянна борба за надмощие, нестихваща дори когато бяха в разбирателство и липсваха всякакви признаци, че воюват. Навъртяла си беше на пръста, че романът между Били и Орсини е изцяло по негова вина, защото той предложи да поканят Вито на онази вечеря. Държеше се така, сякаш Орсини беше някакъв жиголо и зестрогонец, един твърде груб начин да напомни на мъжа си, че е започнал бизнеса си с нейния капитал. Добре, Кърт не го отричаше, само че не нейният капитал го бе извел на върха и не нейният капитал й бе осигурил сегашния й начин на живот в Бевърли Хилс, затова проклет да бъдеше, ако й разреши да го командва кого да кани на собствените си вечери и кого не. Арви телефонира на Вито и го покани да дойде при него в хотела за късна закуска.

— Мълвата разнася, че имаш нов проект, Вито. Разкажи ми за него.

— Първи роман на едно френско девойче, новата Франсоаз Саган, само че много по-добра. Сдобих се с правата на безценица. Една любовна история за…

— Пак ли любовна история? Мексико не те ли отказа от тая тема?

— Като хващаш грип от въздуха, отказваш ли се да дишаш, Кърт? Докато свят светува, хората ще имат желание да отидат и да гледат една любовна история, говорим за добра любовна история, Кърт. Тази книга ми дава големи надежди. Във Франция върви страшно, а през пролетта ще излезе в Съединените щати и Англия.

— Има ли нужда от големи имена?

— Може да мине и без тях. Двамата влюбени са съвсем млади. Бюджетът може да се сведе до два милиона и половина, дори само до два, в зависимост от мястото на снимките. Не е нужно да се ходи във Франция. Сюжетът е универсален.

— Ромео и Жулиета?

— Да, но с изненадващ и щастлив край.

— Добре звучи. Иди да разговаряш с хората от финансовия ни отдел и подгответе договора.

— И дума да не става, Кърт — отсече Вито с побеляло лице.

— Това пък защо, по дяволите? — ахна Кърт и чак изпусна салфетката си от смайване.

— Били те с уговорила. Няма да допусна жена да финансира филмите ми…

— За бога, Вито, ти откачаш! Стигна ли дотам, че да позволя на някаква фрашкана с пари дамичка да ми пробута два-три милиона долара, та моята студия да направи филма и моята компания да го разпространява — филм, за който съм си заложил личния авторитет и за който давам отчет пред акционерите и управителния съвет, свършено е с мен! Такива игрички не играя, а и никоя студия не го прави.

Вито дълбоко си пое дъх.

— Но според твоите думи не съм ти донесъл никаква печалба с последните два филма, които направихме заедно.

— И какво толкова? Излязохме без загуби, студията ми не е пострадала. Достатъчно сме печелили от разни бози. Твоите работи поне са от добра класа и мога да ги гледам в прожекционната си зала с приятно чувство. Къде пише, че всеки филм трябва да носи печалба? Да излезеш на нулев баланс все е по-добро от онова, което ни се е случвало с други проекти. Чудя ти се на самолюбието, Вито. Вместо да чакаш аз да те викам, сам трябваше да ме потърсиш.

Арви беше прав и Вито го знаеше. Единственият му сериозен недостатък като продуцент се коренеше в болезнената му гордост. В идеалния случай продуцентът, независимо от ранга му, би трябвало да се стреми към сделка дори със самия Луцифер, стига Принцът на мрака да има пари да финансира продукцията му, а ако Луцифер се опъва, отново да го посети и пак да опита. И трети път, ако се наложи. Дали ще продаде и душата си, е изцяло въпрос на личен избор. Вярно, че Вито нито харесваше Арви, нито му се доверяваше; но това не беше основание да не го потърси за финансиране. Душата му си оставаше негово собствено притежание.

— Ще се свържа с хората ти веднага, щом сляза от самолета — заяви Вито с равен и спокоен тон, който сам по себе си бе достатъчно извинение.

— До края на фестивала ли ще останеш?

— Да, имам незавършени дела.

— Радвам се за общия ни филм. Но ако само с един цент надхвърлиш бюджета от два милиона и двеста хиляди, ще ти извадя душата. Слушай, Вито, защо не дойдеш на вечеря днес, ако си свободен? Сю ще иска да те поздрави. Страшно ще се зарадва, като чуе новината. Тя умира за любовни истории.

Когато врата се затвори зад Вито, Кърт Арвис си позволи да се изхили на глас — злобничко и отмъстително. Струваше си цената от два милиона и двеста хиляди, за да покаже на оная филаделфийска пуйка, жена си, кой командва в семейството.

 

 

Докато караше обратно към Кан, Вито усети, че се е потопил в необичаен за него самоанализ. Нормално бе в такъв момент — най-сетне получил зелена улица за следващия си филм, на който възлагаше по-големи надежди, отколкото на всеки друг, правен досега — да бъде изцяло погълнат в обмисляне на всички подходящи сценаристи и режисьори, измежду които да направи избора си. Наистина, изпитваше приповдигнато чувство, но в него някак си се намесваше Били. Какво общо имаше тя тук?

Блокиран в предобедното задръстване по пътя към Кан, Вито внезапно си даде сметка, че същият импулс, който го подтикваше да използва за филм някоя книга или идея, сега се бе обадил у него, тласкайки го към желание да промени и моделира наново живота на Били. Обстоятелството, че никой, освен него, не виждаше зад фасадата й нещастното момиче, правеше тая перспектива още по-съблазнителна. Той бе очарован от големите й стъпала, от издължените й кости. Изваяното й тяло спираше дъха му, когато тя съблечеше абсурдно красивите си дрехи. Толкова скрито имаше у нея. Никога нямаше да му омръзне да се вслушва в лекия й бостънски акцент, за който си въобразяваше, че никой друг не го е забелязал. Искаше да й направи дете.

Ако можеше само тя да е бедна неизвестна актриса, а той всесилният продуцент, който да е в състояние да каже: „Ето това момиче ще превърна в звезда“ и да промени живота й. Вито сам се смееше на фантазиите си, в които я виждаше като младата София Лорен, а себе си като Карло Понти. Така имаше право да мечтае, ако още бе някогашният младеж, ала сега бе длъжен да се справя с фактите. С усилие той насочи мисълта си към въпроса за идеалния режисьор на бъдещата продукция.

Били се скиташе по обраслите с трева пътеки в парка на „Отел дю Кап“, като избягваше откритите поляни, за да не се натъкне на някой от гостите, които излизаха да се пекат на слънце. Стигна чак до градината зад кухнята, където в спретнати лехи се отглеждаха цветя за хотела и зеленчуци за ресторанта. Всички или още спяха, или закусваха по стаите си. С изключение на един ранобуден градинар тя беше сама в огромния парк. Най-сетне се спря и седна на шарена сянка под едно дърво, заобиколена от жужене и аромат, много различен от този на американската земя. Може би това бе миризмата на древните цивилизации, каза си тя. Опита се да подреди мислите си.

Държеше се като влюбено до уши момиченце. Може би страстта й бе чисто сексуална. Вито умееше да доставя удоволствие в леглото повече от всеки мъж, когото бе срещала преди него. Любеше се с великодушна щедрост — по-точна фраза не би могла да намери. През последните години тя бе привикнала само да взима удоволствие, да поставя изисквания към партньора си как и колко дълго да я възбужда, а ако той не се справяше добре, изоставяше го безцеремонно и търсеше друг. Желанията и бяха безусловни, а целта — бързо удовлетворение. Щом я постигнеше, отпращаше мъжете, които третираше като обслужващ персонал, със солидно възнаграждение. Били нито знаеше, нито се интересуваше какво ставаше с тях след това, как протичаше незначителният им живот. За нея, макар никога да не употребяваше тия думи дори пред себе си, те бяха мъжки проститутки. Сега разбираше и съзнаваше, че ги презира. А може би презираше себе си, задето бе общувала с тях. Не й се мислеше за това. Ала с Вито забравяше всичките си хищнически инстинкти. Имаше чувството, че я чете бавно и с наслада като любима книга, че се отдава на протяжна, ленива разходка из обичното си имение, че се отнася към нея като към драгоценна вещ и сякаш щастието, с което я отрупваше, още повече увеличаваше стойността й. Нейния миг на блаженство той възприемаше като скъп дар, макар всъщност сам да го бе поднесъл. Обожаваше нежеланието му да бърза. Когато лежеше до него й се струваше, че времето е спряло, че животът и неговият смисъл са се ограничили в това безкрайно и сладостно преживяване. Той я пречистваше от цинизма и бездушието, с които досега се бе отнасяла към този акт, и я караше да се усеща тъй чиста, безпомощна и открита, каквато не се помнеше от Париж насам. Били се изправи, излезе изпод сянката на дървото и тръгна обратно към хотела — един замък в златно и бяло, с бледосини капаци на френските прозорци. Нещата не опираха само до секс и тя го знаеше. Каквото и да се случеше, чувстваше с всяка своя фибра, че Вито е любовта на живота й. Това я ужасяваше.

 

 

Последните няколко дни на филмовия фестивал в Кан са като последните дни и колежа след изпитите. Всички, чийто филм вече е видян, напускат града възможно най-бързо. Онези, които остават, усещат осезателна промяна в настроението. Карнавалната атмосфера се изпарява, сякаш никога не я е имало; журналистите, все още страдащи от махмурлук и доста подпухнали, се пръсват кой от, където е дошъл; хотелските фасади възвръщат достойнството си, освободили се от огромните, пищни рекламни плакати; вече може да се намери келнер, на когото да си поръчаш питие; храната става по-добра.

Сузан Арви беше в състояние на силно раздразнение. Двете с Били вече трябваше да са заминали за Париж, каквото беше първоначалното им намерение, но Били бе сякаш залепена за „Кап д’Антиб“. За всичко беше виновен Вито Орсини. Той още доеше мексиканското си магаре. В изблик на необуздана енергия вече го беше продал на дузина чужди фирми. Беше окрилен от сигурността, че ще прави нов филм, и нищо не можеше да му попречи в сделката, та макар и понякога да не се сещаше къде точно на картата се намира въпросната страна. Сузан не проумяваше как му остава време за сделки, когато почти постоянно бе с Били, но Сузан поначало си беше жена без въображение. Все пак то й стигаше, за да се въздържи да изкаже пред Кърт мнението си за намерението му да финансира следващия филм на Вито. Във всеки случай това отлагане не можеше да продължава повече от ден — два.

В деня преди края на фестивала Вито покани Били на обяд в „За Резерв“ в Болийо. Ресторантът на този малък и кокетен хотел е дълга, открита, засенчена галерия, облицована с мрамор и с розов интериор, с изглед към океана — без съмнение нямаше по-елегантно заведение на открито в целия свят.

Били, заслушана как Вито поръчва обеда със своя безупречен италиански — обед, който никак не я интересуваше, — се улови, че защитена от слънчевите си очила, се вглежда внимателно в сцената, сякаш, за да я запамети завинаги. Опитваше се да запечата образа на Вито, какъвто бе сега — загорял от слънцето, също тъй проникнат от духа на Средиземноморието като морето зад гърба му, докато обясняваше на келнера с думи и жестове, че омарът трябва да бъде сервиран с три различни вида сос. Тя се държеше тъй, сякаш зарът бе отдавна хвърлен и играта — вече изгубена, сякаш не й оставаше нищо друго, освен да спаси гордостта си, като погледне на целия епизод като на каприз, проявен от своенравна жена, флиртувала бурно, но без сериозни намерения — просто една търсачка на сензации, готова да изрича любовни думи и обещания без съдържание. Опитваше се да смали чувствата си до нищожното измерение, в което бяха съществували години наред.

Тя бавно свали очилата си и ги постави върху розовата покривка. Нямаше да си позволи такова малодушие. Длъжна бе да рискува ново отблъскване, без значение, че можеше да преживява наново и наново унижението, докато не изгубеше паметта си. Усещаше се изпълнена с упорито нетърпение, лишена от изисканост, дори брутална, но сега това не я вълнуваше.

— Вито! — Гласът й звънна някак особено и той рязко се обърна към нея. — Вито, липсва ми нужният аргумент.

— За какво говориш?

— Исках да те пленя, като се представя такава, каквато ти виждаш идеалната за теб жена, да те убедя, че не можеш без мен, само че сгреших.

— Не те разбирам. Били.

— Сгреших, защото парите ми няма просто тъй да изчезнат. Не бих могла да се освободя от тях, дори да исках, а аз не искам.

— Не те обвинявам за това.

— Не можеш ей тъй да го обръщаш на шега. Аз съм богата и винаги ще бъда богата. За мен това е много важно. Но намирам, че никак не е честно. Ако аз бях мъж, а ти жена, ако имах много пари, а ти не, нямаше да съществува проблем, нали? Тогава бихме могли да опитаме и всички околни щяха да го приемат за нормално, за нещо напълно очаквано.

Той я погледна право в смелите, мечтателни очи, които не искаха да приемат поражението, и не каза нищо.

— Вито, уверена съм, че, освен теб, има и други мъже на света, които не могат да бъдат купени, само че те не са влюбени в мен. А ти ме обичаш. И искаш да ми обърнеш гръб, просто за да си докажеш, че стоиш над всички изкушения. Ала тази твоя гордост губи стойност, защото ти няма да престанеш да ме обичаш, след като направиш своя жест. Тъй че и двамата ще сме губещи и ще останем такива, докато сме живи.

— Били…

— Но, както ти казах… липсва ми нужният аргумент. Всичко ще бъде пропиляно, а аз така мразя да се пилея…

— Също и аз. — Вито си каза, че това е нещо повече от любов. То беше някаква неизбежна предопределеност, каквато е съдбата или националността. Той постави ръцете си върху нейните. — Аз ще ти дам нужния аргумент. Трябва да ми обещаеш, че никога, при никакви обстоятелства, няма да ми купуваш ролс-ройс. — Били се изправи рязко. — И още — добави той — никога да не ми устройваш изненадващи тържества. — Парченца омар и винени чаши полетяха към мраморния под и се пръснаха във всички посоки. Думите на Вито все още не бяха достигнали напълно до съзнанието на Били, но сърцето, или може би стомахът, или нещо друго у нея, което схващаше по-бързо от ума й мигом преля от щастие. Всички в изискания ресторант ги гледаха, зачудени с какво ли тоя мъж така бе обидил жената, че тя проявява подобно върховно невъзпитание.

— Ако се подиграваш с мен, ще те убия!

— Никога не се шегувам по семейни въпроси.

Обядващите успокоени върнаха погледи към чиниите пред себе си. Явно мъжът и жената бяха любовна двойка. Заобиколена от келнери, разчистващи пръснатите храна и стъкла, Били тежко се отпусна на стола си. Страните й горяха от радост и внезапно бе обзета от детинска свенливост.

Оберкелнерът, безкомпромисен комунист, родом от Милано, си мислеше, че тия двамата само ще похабят задушеното пиле и лимоновото суфле. От друга страна не се и съмняваше в огромния бакшиш. Ех, де да бяха всички гадни капиталисти на тоя свят влюбени, работническата класа щеше да си живее къде по-добре!

 

 

Телеграмата бе адресирана до Валънтайн. Тя я погледна с невярващи очи и се втурна в кабинета, който деляха със Спайдър. С рязък жест постави листа пред него.

„Омъжвам се след седмица за Вито Орсини. Той е най-прекрасният мъж на света. Моля, приготви ми сватбен тоалет. Толкова съм щастлива, че не ми се вярва.

Целувки, Били.“

— Дявол го взел, и на мен не ми се вярва. Това изобщо не е в стила на нашата работодателка. Ама, Валънтайн… Защо, за Бога, плачеш?

— Елиът, ти си нямаш никакво понятие за жените.

А Маги узна новината от своя главен редактор.

— Бива си я тая изненада! Я кажи, Маги, нали бяхте приятели с Орсини? Мислиш ли, че можеш да се сдобиеш с правата да отразиш сватбата? Тя ще е най-голямата сензация по рода си, откак Кари Грант се ожени за Барбара Хътън.

— Я се застреляй!

Глава дванадесета

Близо осемседмичният период между края на Филмовия фестивал в Кан и празника Четвърти юли на 1977 година беше за Спайдър и Валънтайн време за уреждане на сметки във всякакъв смисъл. За Вито той бе период на обновление, на ускорени обороти. За Били трябваше да е меден месец, но погледнато в ретроспекция, меденият им месец с Вито се ограничаваше в единайсетте часа, през които трая полетът от Орли до международното летище в Лос Анджелис, а тогава те дори не бяха още женени.

 

 

Веднага щом се успокои относно бъдещето на „Скръпълс“, Валънтайн се зае да си търси жилище. Единственото й изискване беше то да й осигурява уединеност. Не можеше да мисли за малка къща заради опасността от любопитни съседи, нито за апартамент в обикновена жилищна сграда, където всеки влизаше, когато си поиска. Трябваше й жилище, където да се среща с Джош без рискове. Нужно бе то да е в прилична близост до „Скръпълс“, до неговия дом и до кантората му в „Сенчъри Сити“, защото часовете, които прекарваха заедно, бяха откраднати от напрегнатото му делово ежедневие. Най-после тя откри подходящо студио в луксозна нова сграда на Алта Лома Роуд, в Западен Холивуд, близо до Бевърли Хилс. То притежаваше всички нужни предимства. Във фоайето имаше портиер, който подлагаше на разпит всеки посетител. Никой не бе допускан в асансьора, ако по вътрешния телефон на сградата не се получеше съгласие да се качи.

Валънтайн скоро си даде сметка и за някои недостатъци на новия си дом. Част от стените на дневната и спалнята бяха стъклени. Ако ги доближеше, без да е вътрешно подготвена, ненадейно биваше зашеметена от ширналата се необятна гледка на целия западен Лос Анджелис чак до хоризонта, където бе Тихият океан. У заклето градско чедо като Валънтайн толкова много въздух, светлина и пространство създаваха усещането, че е попаднала на чужда планета. Ала тя бе по природа илюзионист, фокусник от най-чиста проба и когато от Ню Йорк пристигнаха мебелите й — същите, с които бе тръгнала преди пет години от Париж, Валънтайн посвети дарбата си да съживява миналото на пресъздаване на друга атмосфера и друго време. Особено силна бе илюзията вечер, когато тя затвореше новите бели дървени капаци, спуснеше новите розово-бели завеси (почти пълно копие на някогашните, които бяха поовехтели вече) и запалеше лампите с червени абажури. Претапицира стария си плюшен диван и дълбоките кресла със старомодна дамаска, напомняща й Нормандия, а пода застла с килим на цветя, ръчна изработка — единствената й много скъпа вещ. Новата кухня далеч превъзхождаше импровизирания й бокс в Ню Йорк. След щателна обиколка из Бевърли Хилс тя я обзаведе типично по френски — напълни я с лъскави тенджери и глинени гърнета, с разбивачки за яйца, тигани с медни дъна и големи бели порцеланови съдове със сини кантове. Джош, притеснен от нейната независимост, й поднесе единствените подаръци, които тя би приела — саксиени растения и литографии, твърде много за ограниченото пространство на стените, затова тя ги накичи и по таваните, дори в кухнята.

Въпреки ненормалното изобилие от стъкло Валънтайн бе напълно доволна от дома си, защото той изпълняваше своето предназначение. Не се съмняваше, че никой не се досеща по каква причина е решила да живее тъкмо там. Били бе твърде погълната от новия си брак, за да любопитства. Според Джош съпругата му не проявявала подозрение относно трите нощи седмично, които той прекарваше с Валънтайн; дългогодишният му навик да работи до късно даваше плодовете си. Колкото до Елиът, без малко не се получи провал, но и той бе успешно заблуден.

Вечерта след окончателното й нанасяне, докато лежаха прегърнати с Джош в голямото ново легло, дежурният портиер съобщи за пристигането на Елиът. В паниката си Валънтайн поръча да го отпратят, защото, преуморена след тежкия ден, вече си е легнала и почти е заспала. Ала на следващия ден в службата Елиът я бе изгледал с нескрито любопитство.

— Да си легнеш в седем и половина? Пък дори и да си била в леглото, какво пречеше да се кача? И друг път се е случвало.

— Точно там е въпросът. — Тя го стрелна студено със зелените си очи. — Ти не проявяваш никакво уважение към мен. Я да видим какво е забъркала за вечеря добричката Валънтайн. Не съм ти седмата сестра Елиът.

— Не си честна, Вал! Що за глупост! Кога не съм се отнасял с уважение? Та ти си най-добрата ми приятелка.

— Стига, моля ти се. — Тя тръсна ярките си къдрици, за да не й се наложи да срещне огорчения поглед на Спайдър. — Кой ще повярва, че сме само приятели? Допускаш ли дори за миг, че хората няма да ме вземат за една от прословутите ти многочислени любовници? Не желая да ме мислят за такава, особено след като бизнесът ни е толкова обвързан. Та ние делим един кабинет, дори едно бюро.

— Че аз почти не влизам в тоя кабинет, а и ателието е напълно на твое разположение. Но ако желаеш, ще намеря друго място за бюрото си. — Спайдър изглеждаше тъй стъписан, сякаш тя го бе убола с молива си. — Не бой се. Няма да те посещавам повече без покана. Просто исках да ти донеса подарък за новата къща и да ти покажа първото благодарствено писмо, което съм получавал.

— О, не ставай глупав, Елиът… Само се обаждай предварително по телефона. — Валънтайн бързо смекчи неискреното си възмущение. Беше прекалила. Какво дете бе той все пак зад тая своя мъжествена външност. Постави ръка върху неговата и добави:

— Извинявай. Ще ми дадеш ли все пак този подарък?

— Поискай го от надутия си портиер. Каса шампанско, дето тежеше цял тон. Помогна ми да я замъкнем до асансьора. Да се надяваме, че не е някой къркач и не я е пресушил вече.

— О, Елиът, благодаря ти! Ела да пийнем заедно довечера. Моля те!

И тя му хвърли един премрежен поглед изпод огнения си бретон. Спайдър си отбеляза, че неусетно за него тя най-после се е научила да флиртува. Капризна лошотия!

— Ако имам време.

— Моля те, ела. Искам да видиш апартамента. И какво пишеше в това твое писмо?

— А, то е от една сексапилна мацка, която снимах безплатно в Ню Йорк, защото нямах друга работа тогава, помниш ли? Казваше се Котън Канди. Миналата седмица видяла наша снимка в „Пийпъл“ към статията за „Скръпълс“ и ме познала. Пише ми, че онези снимки й донесли успех и вече имала свой бизнес благодарение на тях. Подбрала най-добрите и ги оформила като визитки. Ето виж тази. С телефонен номер и всичко останало. Май трябваше да й поискам процент от печалбата.

Валънтайн взе снимката, която той й подаде и ококори очи.

— В сравнение с нея аз приличам на момче. Кореспонденцията ти ми харесва повече от моята. Аз получих писмо от Принс. Негодникът ми пише колко се радвал, че съм успяла. Бива си го нахалството му… Елиът, непременно ще дойдеш довечера, нали?

— То се знае.

Той отиде и остана за вечеря, както правеше и преди, точно според очакванията й. Но Валънтайн знаеше, че приятелството им се е променило, за да отвори в живота й място за тайната с Джош. Беше първото, с изключение на фактите около Алан Уилтън, което криеше от Елиът, а това променяше отношенията им и я караше да бъде потайна, предпазлива и резервирана по дребни поводи. Не й хрумваше, че той ще го забележи, но всъщност промяната му се набиваше в очи, както и новото двойно легло в спалнята й.

Когато вечерта приключи, Валънтайн почувства някаква странна пустота и неочаквана потиснатост. С непоклатима логика си каза, че би трябвало да го очаква. Човек не можеше да има всичко. А онова, което тя имаше, си заслужаваше отказа от много други неща, за да го запази. Валънтайн се остави с наслада на мислите си за Джош; обгърна се в сигурността си, че той я обича, като в меко одеяло, което можеше да придърпа и над главата си, ако поискаше. Джош се измъчваше да не би на нея да й е неприятно, че не смее да я заведе в истински добър ресторант заради опасността да ги видят заедно. Когато не се хранеха в някое невзрачно заведение, Валънтайн му готвеше в своята кухня. Поне веднъж в месеца успяваха да прекарат заедно съботата и неделята, без изобщо да напускат апартамента й. Той се боеше да не би това положение да я изнерви, но всъщност тъкмо липсата на конкретна уговорка помежду им най-много допадаше на Валънтайн. За пръв път в живота си, а вече бе на двайсет и пет години, имаше постоянна връзка с мъж; не изпитваше потребност да я изтъкне пред обществото, нито да й придаде официален характер, като я сподели, макар и с един човек. Любовта й към Джош беше още по-сладка заради това, че бе скрита от всички — като тайна градина, разцъфтяла в центъра на голям град.

Единственото им скарване стана по повод предложението му, или по-скоро автоматичното му решение, той да й плаща наема.

— Ah, ca jamais! — С неочакван гняв викна тя, тъй смаяна, че несъзнателно мина на френски. — За каква ме мислиш, по дяволите? За държанка ли? Ти не ме издържаш, както някои мъже издържат метресите си. Аз съм независима и си имам свой живот. Да не си го споменал повече!

Лицето му с високи славянски скули се изопна и той наведе глава силно смутен.

— Мила моя, страшно съжалявам. Никога не ми се е случвало подобно нещо… мислех… Непростимо глупаво излезе…

Тя прегърна сведената му глава, разроши с дъха си късата му побеляваща коса и после целуна тъжно извитите му устни.

— Решил си, че така с редно да постъпиш при дадените обстоятелства. Тези представи от твоите правни книги ли ги имаш? Учат ли в Харвард на подходящо поведение при любовна връзка? Къде ти е романтичното чувство? Сигурно не е включено в учебната програма. Трябва да поправим този пропуск и то бързо.

Няколко дни по-късно, веднага след като получи калифорнийското си шофьорско свидетелство, Валънтайн, водена от непознато за нея любопитство, мина с новото си рено покрай къщата на Джош Хилман на Норд Роксбъри Драйв. Беше на ъгъл, с висока плътна ограда, зад която се виждаха мрежа на игрище за тенис и върховете на няколко големи дървета. Бяло боядисаната тухлена фасада свидетелстваше за солидно състояние, а стотиците нацъфтели розови храсти около оградата и покрай алеята към входа, подсказваха за всеотдайни грижи на поне двама градинари. Валънтайн не можеше да свърже всичко това с Джош, а още по-малко със себе си. Къщата излъчваше неоспорим авторитет и не й позволяваше да си представи, че стопанинът би могъл да живее другаде.

От спомена за къщата, която не бе отишла да види никога повече, тя се прехвърли към мисълта за предстоящите празнични дни. За Четвърти юли беше поканена на голямото традиционно тържество на Джейкъб Лейс. Били и Спайдър също имаха покана, но нямаше да ходят. Валънтайн не можа да устои, макар това да означаваше, че ще прелети три хиляди мили само за няколко дни. Целият свят на модата щеше да е там и сега, след като бе признат член на този свят, Валънтайн от „Скръпълс“, тя искаше да се върне в Ню Йорк и да го види вече от позицията на преуспяла.

— Откакто мис Стела от И. Магнин се бе оттеглила през ноември 1976 година, Валънтайн бе единственият моделиер, ръководещ централа за шев на облекла по поръчка към голям магазин в целите Съединени щати. Вярно, че „Скръпълс“ не беше универсален магазин (а Бергдорфс в Ню Йорк възпроизвеждаше по поръчка на клиенти копия от парижката колекция), но ателиетата бяха пълни, след като към шивачките и кроячките се присъединиха и някогашните служителки на мис Стела и всички те сега бяха постоянно заети с поръчките на големия брой жени от Западното крайбрежие, за които „конфекция“ все още беше мръсна дума. Били се оказа напълно права относно престижа, който изработените по поръчка оригинални модели биха донесли на „Скръпълс“. Печалбата си я биваше, със задоволство си мислеше Валънтайн. А още повече я радваше фактът, че тя се дължи до голяма степен на нея самата.

Джош щеше да я придружи на увеселението на Лейс. Тя не го попита как точно го бе уредил и не искаше да знае какви обяснения бе дал на жена си, но той бе твърдо решен да отидат заедно. Според него посред толкова много гости нямаше да бие на очи, че са заедно, както, да речем, в ресторант, а и годишният фестивал на Лейс никога не биваше отразяван в пресата.

За Валънтайн единственото облаче на хоризонта бе приготвянето на багажа. Нейната професия включваше и умението да организира гардероба на други жени, а самата тя се чувстваше извънредно нервна и объркана, когато трябваше да приготви своя куфар. Едва предишния ден бе извършила подобна услуга на една клиентка, чието пътуване включваше обиколка на гръцките острови, конференция в Осло и сватба в Лондон, на която щеше да присъства кралското семейство. Валънтайн бе изработила модели за стилни тоалети, които щяха да й свършат работа за всички случаи и се побраха само в два куфара. Погледна роклята си, изработена от нея самата за празненството на Лейс: блузата от ябълковозелен шифон с басти, с широко деколте, откриващо раменете и богати ръкави, а бухналата пола бе от осем отделни пласта бледовиолетова коприна с висок корав колан от зелено кадифе, точно съвпадащо с цвета на очите й. Много красива и празнична, прецени отново Валънтайн, но как се опакова подобен тоалет? В отделен куфар, естествено, би казал диктаторът на модата Елиът.

Докато Валънтайн стягаше багажа си, Спайдър Елиът бе изпаднал в необяснимо самосъжаление — едно състояние, което му бе точно толкова неприсъщо, като цирей на интимно място. Изтегнат край басейна си с голяма петъчно-вечерна лоза питие в ръка, той реши да се поободри, като изреди на ум всичките си сполуки.

Ето, да речем, наскоро наетата къща. Уютно скътана в тиха уличка, северно от Сънсет, тя беше идеален пример как един мъж, необременен от грижи за жена и деца, може да си уреди превъзходен дом. Жилището бе обновено от хазяина на Спайдър, прочут кинорежисьор, баща на девет деца, който бе поел обет за безбрачие, макар и не целомъдрено, след петия си развод. Обетът бе написан с кръвта на финансовия му съветник, ала нещо се бе объркало или обратно — бе се подредило отлично, защото режисьорът отново беше женен и шестата му съпруга отказваше да живее в дом, където се долавяше споменът от твърде много забранени игри и забавления.

Игри и забавления, мрачно се подсмихна Спайдър. Действително ли хората се забавляваха от сърце или се самозалъгваха? И той умърлушено се върна към списъка на въпросните сполуки. „Скръпълс“ беше направил голям удар в търговския свят и това се дължеше отчасти на него. Ура за Били Айкхорн-Орсини, защото тя бе собственик на магазина. Жените от Бевърли Хилс и посестримите им на север на юг и на изток от Бевърли Хилс обсаждаха „Скръпълс“ и държаха Спайдър да ги научи как да погледнат себе си с други очи. За тях той бе по-важен от фризьорите им, от агрономите, лекуващи домашните им растения, дори от треньорите им по тенис. Ура за добрите женици от Бевърли Хилс. Може би един ден той щеше да стане наистина незаменим за тях, като психоаналитика или козметичния хирург. Не, ще измести козметичния хирург. Приятелката му Валънтайн се бе издигнала като един от най-прославените моделиери и името й постоянно се споменаваше във „Вог“ и „Базар“. Ура за Валънтайн О’Нийл и тая странна нейна тайна, каквато и да беше тя — не че това изобщо го вълнуваше. Какво му пукаше, ако тя предпочиташе да се затвори, пазена от разни портиери като някоя рокзвезда? Виж я ти, проклетата потайна и лицемерна френска хитруша. Добре че не бе се обвързал с нея. Още едно предимство за списъка му.

Телефонът иззвъня. Спайдър стана да се обади. Вероятно бе Валънтайн, за да поиска да й потвърди, че ще се грижи за магазина на другия ден, докато тя лети към Ню Йорк, та да се фръцка на празненството на Лейс. Но не беше тя, а телефонната служба, която приемаше обаждания за него, с две съобщения, пристигнали през деня. Едното — от Мелани Адамс, гласеше, че просто искала да му каже здрасти, а второто — също от Мелани Адамс, отменящо първото. От телефонната служба не били сигурни дали той държи на тия съобщения, затова решили за всеки случай да му ги предадат. Спайдър затвори. Ура и за тях. Нима придобивките му нямаха край? Той беше единственият в Холивуд, обслужван безотказно от телефонистките.

Мелани Адамс. Мисълта за нея не го измъчваше вече. Дори бе отишъл да види първия й филм, само за да се увери, че е така. Вероятно бе редно да се радва на успеха й — макар не значеше ли това да иска твърде много от себе си? — но тъй или иначе тя бе родена да прави любов с камерата. Колкото и изящна да бе изглеждала като фотомодел, операторският гений на Джон Алонзо бе удвоил красотата й, тъй като улавяше и грацията на движенията й.

А сега, през последните една-две седмици тя бе започнала да звъни, когато бе уверена, че няма да го намери вкъщи, и да оставя незначителни съобщения на телефонната му служба, а след час да ги отменя. Той нямаше представа какво цели тя с това ненормално детинско поведение, но във всеки случай не желаеше да се обвързва в подобни игрички. Нито веднъж не й се обади в отговор. Нима само година бе изминала от миналия Четвърти юли, от вечерта, когато отидоха заедно на празненството на Лейс. Той имаше чувството, че са изтекли десет години. По празниците Спайдър беше канен на пет места и беше решил да отиде на всичките. Ако още малко продължеше да брои придобивките си, като нищо можеше да реши да се удави в друга от тях — плувния си басейн.

Телефонът отново иззвъня. Прозвучаха шест сигнала, преди той най-сетне да вдигне слушалката.

— Спайдър?

Нямаше как да сбърка този глас, преливащите в него жар и студенина, с нотките на съблазняваща и едновременно капризно отблъскваща красавица. Не можа да й отговори.

— Спайдър? — повтори тя. — Спайдър, знам, че си ти, а не телефонната служба, защото те винаги го съобщават.

— Здравей и сбогом, Мелани.

— Не затваряй, моля те! Нека поговорим поне минута. От дълго време само за теб мисля, Спайдър, но нямах кураж да ти се обадя, когато си вкъщи.

— Защо си правиш труда?

— О, Господи, разбирам твоята враждебност и съзнавам, че имаш право. Не мога да си простя, че ти написах онова…

— Сразен съм.

— Не, почакай, нека ти обясня… То беше най-вече от страх. Всичко онова не го мислех, няма нищо общо с истината… Но толкова се боях да не се привържа прекалено към теб… О, Спайдър, не знаех какво да правя… Сигурно съм била ужасна, но то беше от нерви…

— Мелани, все ми е едно. Нищо не е станало. Всичко хубаво.

— Не, почакай, моля те! Нужно ми е да те видя, Спайдър. Ти си единственият тук, който ме е обичал някога, и изпитвам необходимост да поговоря с теб… Не, непременно трябва да те видя.

— Ами оня твой хубавец, Уелс Коуп, той не те ли обича?

Спайдър се прокле да гори вечно в ада, задето продължаваше този разговор, ала никога досега не бе чувал такава искрена молба в гласа й; винаги бе толкова самоуверена и непристъпна, с едната ръка го приканваше, а с другата го отблъскваше.

— Уелс ли? Ако ме обича, то не е в смисъла, който ти влагаш. Спайдър, толкова съм самотна. Моля те, нека дойда при теб!

— Не, Мелани. Идеята ти не струва. Напълно е безсмислено. Нямаме какво да си кажем.

— Спайдър, Спайдър… — Тя вече открито хлипаше. Спайдър имаше слабост към всяка проява на женственост, но най-голяма жалост събуждаше у него женският плач. Каза си, че след като толкова бе обичал Мелани, не може да й обърне гръб сега, когато тя очевидно е в беда. И все пак напълно ясно му бе, че истинската причина не е хуманна, а просто не може да й устои.

— Ще бъда тук още час, Мелани. Ако искаш, можеш да дойдеш за няколко минути, но на повече не се надявай.

— Само ми кажи как да стигна до там. Веднага идвам. О, благодаря ти, Спайдър…

Докато записваше адреса му, по страните й течаха сълзи, но веднага щом постави обратно слушалката, несравнимите й устни леко се разтегнаха в израз на задоволство.

 

 

— От утре пак на работа — доволно заяви Вито, а Били се засмя, сякаш думите му бяха шега. Предишния ден бяха пристигнали в дванайсетакровото й имение в Холмби Хилс и повечето време оттогава бяха прекарали да си отспиват голямата разлика във времето. Още не бяха разопаковали багажа си и, което бе по-важно за Били, още не бяха женени.

— Трябваше още тази сутрин да започна — продължи той, като крачеше неспокойно около грамадното легло с копринен балдахин, разположено в центъра на обширната спалня. — Тия проклети сценаристи изобщо не можеш да ги откриеш в неделя. Сигурен съм, че отиват на яхтите си само за да не ги търсят по телефона, а всъщност мразят водата, глупавите им сноби!

Били стана от леглото и се приближи гола до него. Той се бе спрял за миг край един от многото прозорци на нейната приказна стая в приказките и дори не виждаше английската градина отвън, нито пространството отвъд с осеяни с диви цветя горски пътеки, водещи към парници, проектирани като копие на викторианските ботанически градини в Кю. Тя постави ръце на раменете му и се вгледа в очите му. Както бяха боси той я надвишаваше само с пет сантиметра и тя си представи, че са близнаци. Потърка носа си в неговия. Как ли дишаха хората с малки носове? Продължи да го изучава внимателно и се опита неуспешно да разроши острата му къдрава коса.

— Много си сериозен — прозвуча заключението й.

— Вече изоставам от графика, дявол го взел. Почти в края на май сме. А трябва да започна снимки не по-късно от юли. Значи имам само юни, за да получа готов сценарий, да намеря режисьор, актьори и подходящ оператор…

— Защо не отложиш снимките за септември или октомври? Не е ли все едно?

— Все едно? — Вито беше стъписан, но бързо си припомни, че някои хора не разбират от филмопроизводство. — Любима, прекрасна моя Били, та аз правя любовна история. Трябва да излезе на екран за коледните празници и нито ден по-късно. — Тя все още го гледаше с недоумение. — Коледа, Били. Хлапетата се прибират у дома от университетите и колежите. Във ваканция са. Кой ходи на любовни филми? Ами че младежите, мила, те са най-голямата публика в киното.

— О, да — разбиращо кимна Били. — Звучи напълно логично. Трябваше да се досетя. Разбира се, Коледа. Вито, ами сватбата ни? Бях я планувала за петък, но щом си толкова зает…

— Само кажи кога и къде. Не се тревожи… Така ще подредя срещите си, че да имам достатъчно време. Само гледай все пак да е след шест и половина, мила.

През следващите седмици и месеци Били, току-що получила първата си представа за филмовата индустрия, щеше да научи още доста неща, дори много повече, отколкото би й се искало.

 

 

Вито бе нарекъл бъдещия си филм „Огледала“. С бюджет от два милиона и двеста хиляди долара филмът, според стандартите на индустрията, щеше да е от „малките“. Такива филми попадат в категорията между „големите“ с бюджет над осем милиона долара и участие на звезди като застраховка срещу касов провал — застраховка, която невинаги успява, но се смята за абсолютно необходима — и от друга страна „експлоатационните“ или „нискобюджетни“ филми, предназначени за вкусовете на ограничена публика, склонна да плати билет за автокино или квартална зала, за да гледа истории за преследване с коли и за вампири.

Типично за вкусовете си, Вито се бе впуснал в проект, излизаш извън утъпканите пътеки на филмопроизводството. С бюджет малко над два милиона долара той не можеше да си позволи участието на звезди. И все пак превъзходните качества на литературната основа, както и огромното му желание да направи добър филм изискваха работа с отличен сценарий, отличен режисьор и отличен оператор. Когато Вито Орсини използваше думата „отличен“, той влагаше същия смисъл като Хари Уинстън, когато описваше с нея диамант. И смисълът бе „безупречен“.

По време на полета от Париж той бе направил кратък списък на хората, които му бяха нужни: Фифи Хил като режисьор, Сия Еймъс като сценарист, Пер Свенбърг като оператор. В момента хонорарът на Хил беше четиристотин хиляди долара на филм. Еймъс не би се задоволил с по-малко от двеста и петдесет хиляди. Свенбърг изкарваше по пет хиляди долара седмично, а Вито щеше да го използва седем седмици. Общата сума възлизаше на шестстотин осемдесет и пет хиляди долара, но Вито възнамеряваше да ги ангажира за не повече от триста хиляди плюс проценти от собствения му дял, в случай че филмът донесеше печалба. Настъпил бе моментът да потърси отплата за стари услуги и крайно време бе дошло най-сетне да му провърви след толкова несполуки.

Сид Еймъс, сценаристът, се славеше с феноменалната си бързина и бе идеалният избор за адаптация на любовна история. Него Вито посети пръв.

— Вито, естествено, че бих искал да ти помогна. Ти си ми правил услуги в най-критични моменти. Само че съм страшно зает. Проклетият ми импресарио ме бърка с електрическа пишеща машина. Задръстил ме е с работа за три години напред.

— Сид, разполагам с романа на годината. Ще правя филма с Фифи и Свенбърг. Кажи на твоя импресарио, че се заемаш с тая работа, защото ти е по сърце. Никога няма да си простиш, ако на афиша на „Огледала“ излезе друго име. Романът е прекрасен, ти сам го каза. То се знае, че ще ти бъде платено в брой, при това напрано в Пананамската ти компания. Седемдесет и пет хиляди долара и ще обясниш на импресариото си, че го правиш като отплата към стар приятел.

— Седемдесет и пет хиляди долара! Ти се шегуваш. Не е хубаво така, Вито.

— Плюс пет процента от моя дял.

— Седем и половина. И да знаеш, че го правя само напук на гадния импресарио. Ще ми се да му видя физиономията при тая новина.

Единият бе спечелен, оставаха още двама.

Осем години по-рано неизвестният и неизпробван от никого Фифи Хил бе направил режисьорския си дебют при Вито. Това бе първият успех на Фифи, последван от други. Но Вито не залагаше просто на благодарността, която в Холивуд бе още по-демоде от девствеността. Той знаеше, че Хил отдавна мечтае да направи филм с Пер Свенбърг. Вито дори не бе говорил с прочутия оператор, но обеща на Фифи, че ще го ангажира.

— Ако не ти го осигуря, Фифи, уговорката ни отпада.

— Спомена за сто двайсет и пет хиляди, Вито, и какъв процент беше?

— Десет.

— Дванайсет и половина… и Свенбърг.

Всички оператори хранят отколешна и основателна неприязън към филмовата индустрия. При Свенбърг тя бе особено подчертана. Той се ползваше с известност само в своя бранш; макар критиците да се наддумваха един друг; като сравняваха работата му с Вермеер, Леонардо и Рембранд, за публиката, с изключение на ограничен кръг просветени киномани, името му не значеше нищо. Вито бе уверен, че Свенбърг е готов на всичко, за да се прочуе. Той обеща на огромния швед, че във всяка платена обява за вестниците и списанията и във всеки рекламен материал ще се появи с големи букви надписът „Главен оператор — Пер Свенбърг“ при условие че се съгласи да работи срещу две хиляди долара седмично. Вито щеше да срещне огромна съпротива от страна на студията заради това уверение, каквото нямаше никакво право да дава. Но нищо не се постига лесно.

В края на преговорите, продължили цял месец, Вито най-сетне почувства увереност, че е осигурил основните елементи на продукцията си. Продуцентският му хонорар беше уговорен със студията. Макар по принцип, благодарение на репутацията си, да би получил двеста и петдесет хиляди долара, в този случай поради малкия бюджет щеше да вземе само сто и петдесет хиляди. На една от паметните бележки, разхвърляни навсякъде из къщата на Били, Вито бе нахвърлял цифрите за останалите разноски по филма: хонорари на актьорите и екипа; от секретарските услуги до разходите по последния телефонен разговор и всяко ксерокопие; наеми; транспорт до мястото на снимките; дневните за всички участници; реквизит; гардероб; грим; и най-тежкото перо от всички — двайсет и пет процента от целия бюджет режийни разноски за студията. В добавка имаше лихва за неуредените сметки и, естествено, десет процента за непредвидени разходи, в случай че нещо се объркаше. Макар по-малко от четиристотин хиляди долара да отиваха за съществени пера като сценарий, режисьор, продуцент и оператор, бюджетът вече бе нараснал до два милиона плюс-минус двеста хиляди долара. Ала във филмовия бизнес нещата винаги опират до плюс и никога до минус.

Вито реши, че бюджетът може да стигне, в случай че нищо — абсолютно нищо — не се обърка.

 

 

Мисълта какво да облече за срещата си със Спайдър оживи Мелани повече от всичко друго след последните й снимки пред камерата. Проблемът какъв вид да приеме за тоя решителен сблъсък, към който се приближаваше от седмици, я изпълни с еротична възбуда. Изпаднала в приятна суетня, тя прерови всичките си гардероби в къщите за гости на Уелс Коуп, като се спря на десетина възможности и после ги отхвърли — от откровено небрежните джинси до семпла, но много съблазнителна бледорозова къса рокля, оригинален модел на Жан Мюир. След минути откри тоалета, който щеше да я представи такава, каквато искаше да изглежда. Беше батистена рокля в невинен светлосин цвят, с дълбоко кръгло деколте и малки бухнали ръкави, пристегната в кръста с широк колан. Нужна беше само сламена шапка, за да допълни образа, но Мелани се задоволи само със синя панделка в косите си канелен цвят. Почти без грим, с боси загорели крака и ниски сандали и впечатлението, което целеше бе готово: непокварена, по детски наивна, и най-вече — уязвима.

Докато караше към дома на Спайдър, ръцете й трепереха върху кормилото. Най-сетне нещо щеше да се случи. Неудовлетворението бе обзело Мелани Адамс скоро след приключването на първия й филм. През целия период на снимките тя бе живяла в нещо като сладостен транс. Щом се събудеше сутрин първата й мисъл бе, че ще прекара деня, играейки ролята си. Истинска благословия! Обясняваше си своя новооткрит душевен покой с това, че е родена да бъде актриса, че най-сетне е открила призванието си, а предишната смътна потиснатост, владяла я през по-голямата част от живота й, е била просто неутоленият й стремеж към истинското й занятие. По време на традиционната забава след завършването на филма Мелани остана в ролята си на невинната неземна девойка, докато всички около нея се отърсваха от преживяното с филма и пак се връщаха към нормалното си съществуване.

На следващата сутрин се събуди в отчаяние. Нямаше студия, където да отиде, не я чакаха гримьори и гардеробиери, нито режисьор, който да я наставлява, нито камера, която да утвърди присъствието й. Уелс Коуп я увери, че реакцията й с напълно естествена, че се дължи на спада след продължителното творческо напрежение. Успокои я, че всички актьори минават през подобно състояние и че то е кратко; до следващия филм можеше да се живее както обикновено.

— А той кога ще дойде… следващият ми филм?

— Мелани, Мелани, бъди разумна. Имам месеци довършителна работа по този филм. А дори когато бъде готов, ще го задържа до подходящия момент, докато се освободят кинотеатрите, които са ми нужни. Все пак аз не управлявам филмова фабрика за Мелани Адамс. Смисълът е да те използвам по такъв начин, че да станеш голяма звезда — а ти още си далеч от тая цел. Трябва да се действа внимателно и сдържано. Не искам да наводня пазара с теб. Не, следващият ти филм ще дойде, когато открия идеалната роля. Търся, всеки ден чета идеи и сценарии, но в момента няма нищо, което да е, макар и мъничко подходящо за теб. Защо си толкова нетърпелива? Използвай времето помежду филмите да се забавляваш — обядвай с приятелки, играй тенис, запиши се в школа по танци, купувай си дрехи. Уроците ти с Денис Уокър продължават, а това е достатъчно да ти запълни времето, мила. — И той се върна към купчината сценарии до креслото си.

Макар Уелс Коуп често да посрещаше гости и всяка от жените във внимателно подбрания му кръг да би се съгласила на драго сърце да обядва с Мелани, тя никога не ги потърси. Женското бъбрене не беше по вкуса й дори в ученическите години. Бе лишена от всякаква способност да създава интимни контакти. Животът й се ограничи до уроци с преподавателя й по драматично изкуство, който вече не можеше да й отделя повече от два часа дневно, посещения в школа по модерен балет и чакане.

Обещаваше си, че всичко ще се промени и истинските приключения ще дойдат в живота й, щом само филмът бъде показан на екрана. Не си даваше сметка какви точно приключения очаква, но за толкова кратко време бе стигнала толкова далеч, че нямаше начин в живота й да не настъпи някаква прекрасна промяна.

След премиерата на филма през ранната пролет на 1977 година нямаше пито един критик, който да не изпадне във възторг от Мелани. От много години дебютантка не бе се радвала на подобен успех. Петима от най-авторитетните критици в Съединените щати с неудоволствие установиха, че четирима най-силно презирани от тях колеги също оценяват Мелани Адамс като „Новата Гарбо“. Тя изчете материалите по свой адрес окрилена и тържествуваща. Уелс Коуп й устрои великолепно празненство. Никаква промяна не настъпи. Пристигнаха десетки поздравления от някогашни нейни познати. Тя препрочиташе критиките от всички вестници из страната. Ала нищо не се променяше.

— Ама ти какво очакваше? — Питаше я Уелс с леко раздразнение, най-силната емоция, която си позволяваше извън стаята за монтажа. — Това не беше коронация, просто първа стъпка в кариерата ти. Тук на тези неща се гледа като на бизнес. Ако искаш да почувстваш, че животът ти се е променил, иди в Ню Йорк при момичетата на Айлийн Форд или още по-добре посети родителите си. В Луисвил към теб ще се отнасят като към знаменитост, но тук не можеш да го очакваш. Ще получиш единствено заявки за интервюта и най-много някой да те разпознае на улицата или в магазина, но иначе… Ти си просто едно ново лице в града, Мелани. Как си представяше, че живеят актрисите помежду филмите? Да вземем най-добрите. Чакат и ходят на уроци. Ако са омъжени, уреждат си дома или раждат деца и чакат. Ако са в телевизията, участват в забавни предавания с игри и пак чакат.

— Защо пък да не се захвана с бродерия? — измърмори Мелани със сълзи на яд и огорчение в очите.

— Ами да, на прав път си — разсеяно се съгласи Уелс и отново се върна към разтворения сценарий.

Мелани изгледа филма си десетина пъти в прожекционната зала на Уелс. Сега, когато не беше пред камерата, имаше чувството, че жената на екрана е някоя друга актриса. Не би могла отново да се слее с героинята си. Седеше в залата дълго след последните кадри и се питаше коя е всъщност. Често се вглеждаше в очите си в огледалото. Все повече се отдаваше на мечти, че е друг човек. Искаше й се да се е родила с външността на Гленда Джаксън. Бе уверена, че в такъв случай присъствието й щеше да е неоспоримо, щеше да е цялостна личност — силна, арогантна, налагаща се. Де да бе имала щастието да започне от нищо, да се бори с лоша кожа и грозно тяло. Ако изглеждаше като Гленда Джаксън, сигурно сега нямаше да се пита коя е.

След като първият й филм не успя да заглуши неутолимия, неясен стремеж, който бе таила дълбоко в себе си през целия си живот, Мелани повече от всякога даде воля на алчната си потребност да взема колкото може от околните. Да се мъчи да обработва Уелс беше безполезно. Както и да постъпеше, каквото и да кажеше, той проявяваше безкрайно търпение към нея. По този начин Уелс даваше израз на любовта си, но сексуалният им живот със своята елегантна сдържаност, която отначало й бе подействала тъй успокояващо, както и абсолютната липса на любопитство от негова страна, все повече засилваха чувството й за нереално съществуване.

Тъкмо тогава започнаха нерешителните й опити да звъни на Спайдър. Спомняше си неговата настойчива и несдържана страст и тя започна да й се струва отговор на всички въпроси. Спайдър никога не й се бе наситил, не се бе отказал от опитите си да търси съкровеното у нея.

Два пъти почука плахо на вратата му, преди той да се появи на прага. Мелани стоеше пред него, невинно предлагаща му омайващата си красота, и със сведени очи го чакаше да я покани вътре.

— Стига с тия глупости, Мелани — рязко рече Спайдър.

— Не се дръж, сякаш се каня да затръшна вратата под коса ти. Хайде, влизай. Имаме време да изпием набързо по едно питие.

— Спайдър, говориш така, като че си съвсем друг човек — промълви тя.

Той бе забравил болезнено сладостната тръпка, която предизвикваше гласът й. Ядосано си рече, че на такъв глас никой не би могъл да устои, освен ако жената не беше абсолютна грозница. Подаде й водка с тоник, припомнил си механично какво пие тя, и й посочи място в далечния край на дългото канапе в просторната и празна бяла дневна. Тъй като прекарваше деня си в обстановка, претрупана от какви ли не предмети, Спайдър предпочиташе пространството му за почивка да е колкото може по-свободно. За себе си придърпа един сгъваем стол с брезентова седалка, но достатъчно далеч от Мелани, за да създаде неловка дистанция помежду им. Тя обаче мигом се премести близо до него на канапето и тъй като нямаше как да отдръпне стола си, Спайдър остана на мястото си и зачака мълчаливо.

— Благодаря, че ми позволи да дойда — прозвуча гласът й, изпълнен с нега. — Трябваше да те видя, Спайдър. Ти сигурно ще си в състояние да ми обясниш нещата.

— Да ти обясня?

— Чувствам се страшно объркана и тъй като ти имаше навик да ме разпитваш какво мисля и чувствам, сигурно ще можеш да ми разтълкуваш какво става с мен.

— Сбъркала си адреса, малката. Иди в някой от психоаналитичните кабинети по Бедфърд Драйв. В тоя квартал има десетки светила, специализирали с години заради шанса да помогнат на такива като теб да разберат какъв е проблемът им. Само че аз не съм психоаналитик и нямам намерение сега да се преквалифицирам. Ако ми поискаш съвет за гардероба си, насреща съм. Но по други въпроси не мога да ти бъда полезен.

— Спайдър, ти никога преди не си бил жесток.

— А ти?

— Да, зная. — Тя замълча и го погледна сериозно. В очите й нямаше нито сянка от молба или прелъстителност, но това също беше игра, само че по-изкусна. Помежду им надвисна мълчание. Тя негласно отказваше да го разчувства с думи. Знаеше, че не е нужно.

— Добре де, какво те притеснява? Уелс Коуп? Кариерата ти?

— Не… Не е там работата. Той е много добър към мен, доколкото природата му позволява, сега ми търси роля… Не мога да се оплача от него. Просто нещата не се получиха, както очаквах. Спайдър, не съм щастлива. — Тя изговори последните думи с неподправена изненада, като че чак сега установяваше тази истина.

— И очакваш аз да ти обясня защо не си щастлива — с равен тон довърши мисълта й Спайдър.

— Да.

— Защо аз?

— Бяхме щастливи някога… Смятах, че ще си припомниш защо.

Тя бе простичко откровена, тъжна, разголена от обичайната си загадъчност и представяше това си състояние като последна надежда за спасение.

— Знам защо аз бях щастлив тогава, Мелани, но за теб никога не съм бил сигурен.

Гласът на Спайдър прозвуча дрезгаво. Нямаше желание да тържествува над нея.

— О, но аз бях щастлива! Бях щастлива също, когато дойдох тук и после, докато работех, а след това… изведнъж вече не бях щастлива.

— И си мислиш, че сега можеш да се върнеш при мен и отново да намериш щастието, така ли? — Тя кимна свенливо. — Не, така не става, Мелани. И това ли дори не си разбрала?

— Защо да не става? Сигурна съм, че ще се получи. Не съм глупава, знам разните поговорки за случая, но не вярвам да важат всички. При нас ще е различно. Аз се промених. Спайдър, вече съм зряла. Съвсем нов човек съм, повярвай ми… Ти си единственият, с когото съм се чувствала… свързана. Моля те, моля те!

— Поканен съм на вечеря и закъснявам.

Мелани стана и се приближи до него. Той не помръдна от стола си. Тя коленичи на голия под и обгърна краката му, после положи глава на коленете му като уморено дете.

— Нека постоя така една минута и после си отивам — прошепна тя. — О, колко е хубаво пак да съм близо до теб, просто да усещам допира ти… Почти ми е достатъчно. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Може ли?

— О, Господи!

Спайдър я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Докато я събличаше тя го обсипа със задъхани целувки, сякаш се боеше, че той може да размисли. Когато усети ръцете му върху голото си тяло и устните му, търсещи всички места, които бе обичал, тя изстена от удоволствие. Топлата му уста бе вече между бедрата й и тя изрече през стиснати зъби „О, хубаво е, хубаво“, а когато той проникна в нея Мелани издаде въздишка на удовлетворение и тялото й последва ритъма на забързващите му се движения. Щом всичко свърши, останаха неподвижни за един продължителен миг на изтощение.

После Спайдър рязко скочи и седна на ръба на леглото, загледан в Мелани, която лежеше изтегната в блажена забрава. Тя лениво се обърна и му отправи доволна усмивка.

— О, беше толкова хубаво. Чувствам се великолепно. — Тя размърда пръстите на краката си, протегна се и отново въздъхна с облекчение. Спайдър беше сигурен, че този път не играе роля. Твърде добре му бе познато излъчваното на сексуално задоволената жена, за да сбърка. Усмивката й стана тържествуваща и тя протегна ръка да го помилва по гърдите. — Знаех си… сигурна бях… Видя ли сега, че бях права? Отново можем да се обичаме.

— Сега чувстваш ли се щастлива?

— Безкрайно щастлива, мили. Любими Спайдър.

— А аз не.

— Какво!?

— Чувствам се толкова щастлив, колкото след добър масаж, да речем. Тялото ми изпитва удовлетворение, но в сърцето ми няма истинско щастие. Беше като песен само с текста, без музиката. — Той притисна с ръката си нейната, като видя как усмивката й се смени с изражение на уплаха. — Съжалявам, мило мое момиче, но усещам в душата си само празнота и тъга.

— Но как е възможно, след като успя да направиш тъй щастлива мен самата?

Умолителната нотка в гласа й прозвуча по-искрено от всичко, което бе изрекла от началото на срещата им.

— Това вече не ме задоволява, Мелани. Ти не ме обичаш, а просто искаш аз да те обичам.

— Не, Спайдър, кълна ти се… Обичам те… Повярвай ми…

— Ако ме обичаше, нямаше да изпитвам тази пустота и потиснатост. А аз имам вяра на усещанията си. Ти обичаш впечатлението, което създаваш у мен, обичаш вниманието към себе си, ласките, въпросите, разговорите на тема Мелани, обсъждането на скрития й проблем. Но да обичаш мен самия? Та ти дори не ме попита как съм. Харесва ти само да получаваш, не и да даваш. Може би ти искрено желаеш да ме обичаш, но не е по силите ти.

— Но как да те убедя? Какво да кажа? Как да те накарам да повярваш…

— Невъзможно е. Не тъжи, мила. Просто няма начин.

Мелани го погледна и разбра, че той знае за нея повече, отколкото тя самата. И тъкмо това познание й бе нужно, искаше го за себе си.

— Спайдър…

— Откажи се, Мелани. Няма да стане. — Гласът му бе равен и неумолим. Нещо по-лошо, в него звучеше облекчение. Дори и Мелани можа да разпознае поражението сега, когато се сблъска с него за пръв път в живота си. Пламъчето в очите и угасна отведнъж като екрана на изключен телевизор.

— О, Спайдър, какво ще правя сега? — изплака тя.

Той прекара пръст по извивката от ухото до брадичката й с жест, който бе тъй безразличен, че бе по-окончателен от удар.

— Върви си у дома, Мелани. Няма начин да не изникне шанс за най-красивото момиче на света.

— Няма що, голяма полза имам от това!

— Не си проклинай късмета, скъпа!

 

 

Празненството на Джейкъб Лейс беше в разгара си, когато Джош и Валънтайн се появиха. Тя умишлено бе нагласила нещата така, че да пристигнат доста късно и да не бият на очи. Изгубени в тълпата, вървяха през моравата, въодушевени от новото усещане, че са заедно пред хора.

И все пак нямаше как да останат незабелязани. Валънтайн, с вид на млада магьосница, обикаляща владенията си, с леката си танцуваща походка и фееричната си рокля бе истинска Титания, кралица на феите. Джош, който бе свикнал да я вижда между четири стени да готви, да пие вино и да се отдава на любов, не можеше да повярва, че същата тая Валънтайн сега се движи сред стотици знаменитости с такъв апломб, сякаш беше родена на сцената.

От множеството се отдели нисък мъж, изтича при тях и прегърна Валънтайн, без дори да погледне Джош.

— Джимбо! — възкликна радостно тя.

— Заслужаваш да те напляскам, коварна съблазнително!

Това само я разсмя и тя разроши косата на непознатия пред смаяния поглед на Джош, невярващ, че на света има човек, който си позволява да й говори по този начин.

— Страшно ни липсваш на всички и най-много на Принс… Не, най-много на мен. Как посмя да избягаш, за да станеш богата и прочута! Не знам дали да ти простя. Къде ти е благодарността, маймуно? Дори картичка не ми изпрати за Коледа.

— Джимбо, изобщо не съм те забравила, но бях страшно претрупана с работа. Какво да ти описвам, сам знаеш. Това е Джош Хилман. Джош, Джимбо Ломбарди ми е старо другарче в игрите. Няма да скрия, че е голям палавник. — Двамата мъже неловко се здрависаха. Мушнала ръка под лакътя на Джимбо, Валънтайн се притисна към него. — Разправи какви нови магарии си замислил, зли човече. Кого поквари напоследък?

— Ами, всъщност…

— Казвай!

— Разправят, че новите тенденции тръгвали от Крайбрежието, но този път Ню Йорк ще даде тон, а аз съм номер едно в Ню Йорк.

— Я не се прави на толкова загадъчен — смъмри го тя.

— Красиви, свежи женени сладури — вирна гордо глава Джимбо. — Почти младоженци.

— Но това е наистина жестоко — иронично подхвърли Валънтайн. — Ти какво, да не ги причакваш пред църквата?

— Естествено, че не, Валънтайн. Ама че си вулгарна! Чакам до първата година, мила, поне това дължа на добрия тон. Ще се изумиш колко лесно попадат в капана.

— Никак няма да се изумя. А какво става с горките младоженки?

— Колкото и да е странно, те са толкова поласкани, дето ги приемат в обкръжението на Принс, че пет пари не дават. Намират си начини да се забавляват. Страшна веселба пада, да знаеш, че изпускаш.

— А Принс как приема твоето кръшкане?

— Душичке, та ние с Принс сме все едно семейни. Знае, че до гроб ще съм негов. А той не е дребнав човек, нито се държи като тиранин.

— С мен точно така се държа — подхвърли Валънтайн безгрижно, но с язвителна нотка.

— Но, Валънтайн, това е бизнес. Слушай, той е тук някъде и ще бъде безутешен, ако не те види. Ще го намеря да го зарадвам и ще ти се обадим по-късно.

Той целуна Валънтайн, махна на Джош и се отдалечи.

— Какво беше това чудо? — попита слисан Джош.

— Един стар приятел. Прекрасен човек, като го опознаеш.

— Нямам такива намерения.

— Хайде, не бъди еснаф, не всеки може да е адвокат. Всъщност Джимбо е храбър воин. Има цял тон медали от Корея. По онова време не е бил обратен. Разправял ми е една покъртителна история за това, как бил прелъстен в болницата, докато бил на екстензия и абсолютно безпомощен. Май че от някакъв лекар. И оттам се започнало.

— Ясно — рече Джош, като се постара в тона му да не личи неприязън.

Половин час по-късно, докато чакаха барманът да приготви питиетата им пред един от павилионите, разпръснати из имението на Лейс, Джош цял се стегна, като забеляза как един много привлекателен мъж спря очи на Валънтайн; очевидно я познаваше. Мъжът се извърна настрани, сякаш в опит да избегне срещата, но Валънтайн също го бе видяла и подвикна остро:

— Охо, как си Алан? — Той се обърна и се приближи с несигурна усмивка. — Джош, това е Алан Уилтън, първият ми работодател на Седмо Авеню. Алан, Джош е мой приятел от Калифорния.

— Да — притеснено измънка Уилтън. — Четох за теб, Валънтайн. Забележителен успех си постигнала. Много се радвам и никак не съм изненадан. Ти винаги си била много талантлива. Да си извоюваш име на голям моделиер беше само въпрос на време.

— Я кажи, Алан — измърка Валънтайн, — как е приятелчето ти Серджо. Какво става между вас двамата, кой раздава сега заповедите? Не си ли го довел тази вечер? Не? Не е поканен? Как може! Такова хубаво и съблазнително момче като Серджо! Може да се каже направо, че е неустоим, не мислиш ли, Алан?

Джош наблюдаваше сцената с недоумение и видя как гладкото мургаво лице на непознатия се обля в червенина.

— Валънтайн — умолително промълви Алан.

— Кажи де, Алан, Серджо още ли е с теб? — Джош никога не я бе чувал да говори с тоя остър и леден тон.

— Той още работи за мен, да.

— Колко е прекрасно да имаш такъв предан служител! Всъщност така си и знаех. Видях новата ви колекция и установих, че Серджо все още използва моите модели. Не с ли време за промяна, Алан, или той наистина е незаменим за теб? Нищо чудно да не можеш вече без него. Колко тънка линия разделя господаря от слугата или по-скоро от роба. Често разсъждавам върху това. Ами ти, Алан? — Валънтайн рязко му обърна гръб, хвана под ръка Джош и се отдалечи, разтреперана от непонятен за приятеля й гняв.

— Какво означаваше това, за Бога?

— Той е един гаден педал.

— Не те разбирам. Джимбо ти е симпатичен, а този не можеш да го търпиш. Няма логика.

— Не ме карай да ти обяснявам, Джош. Много е сложно.

— Валънтайн пое дълбоко въздух и тръсна ярките си къдрици, сякаш за да отпъди мисълта за инцидента. — Ето едни хора, с които искам да те запозная, Принс и бандата му. Сега ще се срещнеш с „ярки личности“, скъпи. Такива не се срещат при нас в Бевърли Хилс, освен може би бледи подобия.

Тя бе озарена от блясък, който я обгръщаше като ореол и когато тръгна към екстравагантно облечената група, Джош, изостанал няколко крачки назад установи, че я посрещат с възторг и преклонение, на каквито се радват само кралски особи и спечелилите Оскар. Той неохотно се отзова на настойчивото махане на Валънтайн и се приближи, тъкмо когато един солиден господин, хванал двете й ръце, й казваше:

— Така че, мила ми Валънтайн, ти всичко дължиш на мен. Ако не бях те уволнил, какъвто съм си идиот, все още щеше да работиш за мен, вместо да си първа величина в модата.

— Не се ласкай, Принс — отвърна му с прелестна самоувереност Валънтайн. — Тъй или иначе щях да стана такава дори без помощта на лошото ти възпитание. — И тя го целуна опрощаващо.

Принс с интерес изгледа Джош, когато Валънтайн ги представи един на друг.

— Значи това е калифорнийският ти любим, милинка?

— Не бъди глупав, Принс. Господин Хилман е мой адвокат. Доведох го да ме закриля от стари приятели.

— Хилман, разбира се… Джош Хилман. Колко съм недосетлив. — Той се обърна към Джош с хитро пламъче в очите. — Съпругата ви Джоан е сред най-любимите ми клиентки. Отдавна се знаем с нея, господин Хилман, но на вас това ви е известно, нали вие плащате сметките. Прекрасна, изискана дама. Предайте й поздравите ми, когато се върнете в Лос Анджелис.

— Непременно, господин… Принс — отвърна Джош.

— Просто Принс, господин Хилман, Принс е достатъчно — поправи го мъжът насреща и се заля в смях, достоен за Хенри VIII.

Валънтайн набързо и умело го отведе настрани от компанията на Принс и обърна към него пребледняло, загрижено лице.

— Божичко, изобщо не ми дойде на ум… Сега Принс ще й разправи всичко в подробности, на него може да се разчита за това. Твърде добре го познавам, за да се надявам, че би пропуснал подобна възможност. Може би не е зле да поговоря с него…

— И дума да не става — възрази Джош. — Така само ще се издадем. Сега той не е сигурен, но ако разговаряш с него, ще се убеди, че има нещо между нас. В края на краищата няма нищо неестествено един адвокат да се появи с клиентка на прием. Не мисли повече за това, любима, то е без значение.

Трепереща, тя го дръпна за ръката и го поведе зад дърветата.

— О Джош, не биваше да идваш тук. Ужасно съм разтревожена.

— Съвсем неоснователно. Уверявам те. Пък и си твърде красива, за да бъдеш разтревожена. Ще си развалиш прекарването. Ти си ирландската магьосница тази вечер и не бива да криеш тази прелестна рокля тук в сянката. Хайде да танцуваме. Не искаш? Тогава ще останем тук и ще се целуваме.

— Той я притисна към себе си и не отлепи устни от нейните, докато не я усети най-после да се отпуска и да отвръща на целувката му въпреки тревогата, в която я бе хвърлил Принс. — Ето така е по-добре. А сега все пак ще танцуваме. — И Джош я поведе решително към дансинга, пълен с красиви жени, нито една, от които не можеше да засенчи Валънтайн в тази нейна триумфална вечер.

Когато призори най-сетне се прибраха в хотелския си апартамент, Валънтайн мигновено заспа. Джош Хилман седна до прозореца и се загледа в изгрева на слънцето. Не беше го правил от времето, когато като студент по право прекарваше цяла нощ над книгите. Мислеше си за новата Валънтайн, открила се пред него тази нощ, една Валънтайн, която само в рамките на половин час можеше да бъде жлъчна, грациозна, жестока, чаровна и кокетна; Валънтайн, която чудесно би могла да се погрижи за себе си при всякакви обстоятелства и да се мери по остроумие с онези особени хора, каквито Джош знаеше, че съществуват, но никога не беше срещал лично; една Валънтайн, към която същите тези хора се отнасяха като към звезда. Беше достатъчно честен да признае пред себе си, че той самият бе изпитал през тази нощ тревога и ревност, виждайки как Валънтайн му се изплъзва и неочаквано се появява в роля, за която не го бе подготвила. Колкото и горд да се бе почувствал с нея, това ново положение никак не му се нравеше.

Загледан над нюйоркските небостъргачи, Джош Хилман прехвърли в ума си своя идеално подреден живот и си зададе един съвсем нетипичен за него въпрос. Защо подсъзнателно се опитва да го разруши?

Още откакто Валънтайн бе казала, че ще посети приема на Лейс, на него му бе ясно, че отивайки с нея няма как да не срещне поне един свой познат. Издигне ли се човек във висшите кръгове, не може да остане незабелязан, където и да било по света. Оттам следваше, че той всъщност е искал да бъде разкрит. Но нали не беше човек с разрушителни импулси. Тъкмо обратно, в продължение на четирийсет години бе водил съзидателен живот, щателно обмислен и планиран, с цел да го изведе до относителен просперитет. Не познаваше по-разумен човек от себе си.

Изтощен от налегналите го мисли, Джош заключи, че никой не би могъл да води толкова строго премерено и разумно съществуване и все пак да запази самоуважението си. Усети как много неща се наместват в съзнанието му. Стигнал до някакъв извод, независимо доколко той противоречеше на целия му досегашен мироглед, той изведнъж почувства непреодолима нужда от сън, който щеше да сложи точка на разсъжденията му. Не беше малко за една нощ да направи откритието, че не е човекът, за когото се бе мислил цял живот.

По план Валънтайн и Джош трябваше да се върнат с различни самолети в Лос Анджелис, за да не ги види някой, че пристигат заедно. На сутринта след увеселението Джош смени билета си за полета на Валънтайн. Обясни, че е телефонирал на семейството си и никой няма да го посрещне на летището.

Едва ли съществува по-особена близост, отколкото тази между двама души, пиещи шампанско един до друг в първокласния салон на самолет на десет хиляди метра над земята. Човек изпитва чувството, че се е откъснал от света и е изпаднал в безвремие, и това поражда у него еуфория, при която виждаш всички обстоятелства в ново измерение. Валънтайн седеше до прозореца, припомняйки си най-възбуждащите за нея мигове от празненството на Лейс, когато Джош неочаквано прекъсна унеса й.

— Престани да мечтаеш, мила, и ме чуй. — Валънтайн се обърна към него, но умът й бе все още в събитията от предишната нощ. — Имам да ти съобщя нещо — каза Джош и хвана ръката й. — Искам да се оженим.

— О, не! — Валънтайн бе по-стъписана и от Джош от бурната си реакция. Вярно, думите му я изненадаха, но при все това отговорът й дойде твърде спонтанно. — Не говориш сериозно. Абсолютно невъзможно е.

— Въобще не е невъзможно. От месеци мисля за това, но не съм го съзнавал. Едва тази нощ го разбрах.

— Не, Джош, това е пълна лудост. Ти просто си в добро настроение, защото в самолета няма телефони. Що за приумица!

— Нищо подобно, мила. Не съм човек, който се поддава на приумици.

Тя го гледаше втренчено и към първоначалната й изненада вече се примесваше гняв.

— Дори най-разумният човек си има своите моменти на лудост — отсече тя. — Джош, ти знаеш, че това не може да стане. Не желая дори да го обсъждаме. Напълно съм доволна от сегашното положение. Принадлежим си един на друг. Защо е нужно да съсипващ живота си, живота на жена си и децата си?

— Господи, ти си по-скована от условности дори от мен! Защо смяташ, че един развод ще ми съсипе живота? Такива неща се случват всеки ден дори с най-уважавани хора. Животът ми ще бъде съсипан, единствено ако ти не си всеки ден до мен.

— Как можеш да бъдеш такъв егоист? Ами съпругата ти? Женени сте от деветнайсет години! Тя те обича, няма как иначе!

— Ако трябваше да избира между мен и благотворителните си занимания, уверен съм, че нямаше аз да бъда нейният избор. От години няма никаква интимност между нас. При положение че обичах съпругата си, не бих се влюбил в теб още в мига, когато влезе в кабинета ми. Щях да си помисля: каква мила червенокоса сладурана, и веднага да те забравя.

Валънтайн не изглеждаше ни най-малко убедена.

— А децата ти? Трите ти деца! Как си въобразяваш, че можеш да се разведеш, като имаш три деца!

— Това е най-тежкото, признавам. Но разбери, Валънтайн, те са израснали, обкръжени от всевъзможни грижи, добри деца са, имат оформени характери и най-опасната възраст вече е зад гърба им. Не мога да прекарам живота си без теб, за да се отдам на пубертетски проблеми. След шест години всички те ще са завършили колеж и ще поемат свой собствен път. А Джоан е още достатъчно млада и привлекателна жена, за да се омъжи отново.

Гневът на Валънтайн се бе поуталожил от доводите му, но позицията й си оставаше все така категорична.

— Не, невъзможно е. Ще изпадна в такова фалшиво положение, ще си навлека омразата им. Хората ще кажат… О, не ща и да си го помисля дори!

— Мила, всяко чудо е за три дни. Живеем в Бевърли Хилс, а не в английско селце през викторианската епоха. Разстройваш се за неща, които бледнеят пред възможността да прекараме заедно остатъка от живота си.

— А за мен помисли ли? Може би и аз искам да имам деца. Твоите са си твои, отгледани и пораснали. Как не разбираш? — разгорещено го парира тя.

— Ще ти направя бебе още утре, ако желаеш. Съгласен съм да ми народиш куп дечица, имам слабост към тях. Това ми е тайният порок — ухили се той.

— А кариерата ми? Та тя едва започва, Джош. Налага ми се да работя по цял ден, дори и в събота. Не мога да бъда изрядна домакиня като жена ти…

— Мила моя, каква пречка може да бъде това? Можеш да имаш толкова деца, колкото пожелаеш, да запазиш кариерата си и да назначиш колкото си щеш прислужници. Аз и без това нямам желание да поддържам претенциозно домакинство. А може би не ме обичаш достатъчно, Валънтайн? Това ли е истинската причина?

Тя разтърси отрицателно глава и отклони очи от изпитателния му поглед.

— Ти във всичко си оставаш компетентния адвокат, Джош. Не мога да се преборя с логиката ти. Това е грандиозна промяна в живота ни. Имаме такава чудесна любов и изведнъж… бум! Трябва да преустройваме собствените си и чужди съдби, само защото на теб ти хрумнало да се оженим. Намирам, че не е редно.

Джош се усмихна с облекчение и съчувствие към нея. Подсъзнателно бе носил тази своя идея толкова дълго у себе си, че не предполагаше колко много тя щеше да изненада и стъписа Валънтайн. Все пак любимата му бе продукт на една култура, в която на развода се гледа твърде сериозно. Такова беше и собственото му отношение.

— Валънтайн, щом не можеш да ми отговориш твърдо с „да“ или с „не“, не можеш ли поне да ми кажеш едно определено „може би“?

Неохотно, но неспособна повече да удържа позицията си, Валънтайн измърмори:

— Само „неопределено може би“ и нищичко повече. Моля те, Джош, не си въобразявай, че в него се крие неизречено обещание, защото не е така. Не си прави планове за мен и не говори с никого, чуваш ли, с никого, иначе ти обещавам, че ще отговоря с „не“. Няма да позволя да ме въвлечеш набързо в нещо толкова отговорно. Не допускам натиск и никакви решения няма да вземам, докато не се почувствам готова.

— С теб е по-трудно да се преговаря, отколкото с покойния Луис Б. Майер. Добре, тръгваме от „неопределено може би“ с надеждата, че ще успея да те убедя.

Съзнанието му, устроено да работи юридически, вече бе заето с планове как да уреди развода с Джоан с минимум загуба на средства, имоти и достойнство. Джош Хилман бе убеден, че щом Валънтайн е изрекла „може би“, съгласието й е само въпрос на време.

 

 

Вито и Фифи се заеха със снимките на „Огледала“ с особеното приповдигнато чувство на богопомазани, породено от ниския бюджет, недопускащ участието на звезди във филма. А щом не можеха да ангажират знаменитости, предстоеше им с кралско благоволение да разгледат кандидатурите на стотиците работещи актьори — без да се броят хилядите неработещи. Избирането на участниците, пробите, съчетаването помежду им неизбежно пораждаше опияняваща наслада, която изчезваше яко дим в момента, когато окончателният избор бъдеше направен.

Доста преди Четвърти юли трите главни роли във филма вече бяха раздадени — на двамата влюбени и на момичето, което е тяхна близка приятелка. Последната роля, макар и малко изтеглена на заден план, беше много силна и щеше да се изпълнява от млада актриса на име Доли Мун. Две години по-рано тя бе участвала в една от безкрайните телевизионни поредици, където ударението пада върху свежия хумор и импровизираните гегове. Доли Мун се бе превърнала в любимка на зрителите в продължение на няколко седмици с неповторимия си заразителен смях, с който посрещаше всевъзможните унизителни ситуации, в които я напъхваха сценаристите. Отличаваше се с рядката и своеобразна красота на родена комедийна актриса и никой, зърнал я на екрана, не можеше да забрани ярката й външност: големи, вечно учудени очи, впечатляващ ханш и солиден бюст, които като че я правеха още по-уязвима за гаврата на безмилостните сценаристи.

Тази конкретна поредица не беше продължена, но след нея тя участва в незначителен филм, където изигра ролята на празноглава секретарка и засенчи всички останали актьори. Преди обаче да успее да се възползва от този тъй рано дошъл успех, тя се влюби в един ездач от родео и за ужас на импресариото си, зачезна заедно с родеото. Вито я бе гледал в този единствен филм; запазил спомена за това интересно лице, се зае да я дири и я откри завърнала се в Лос Анджелис, отказала се завинаги от родеото и без перспективи за работа.

Двамата влюбени щяха да играят Сандра Саймън и Хю Кенеди. Сандра Саймън беше деветнайсетгодишна актриса, извънредно грациозна и красива като картинка. В момента изпълняваше главна роля в много нашумял сериал и посредникът й с голяма мъка уреди да я изключат от сценария за седем седмици, та да може през това време да работи с Вито. Тъй или иначе, тя бе твърдо решила да се прехвърли от телевизията в киното, така че въпросът се уреди.

Хю Кенеди бе завършил Йейлската драматична школа и имаше известен опит в театъра, преди да се снима в един второстепенен исторически филм. Вито, който си бе поставил за цел да изгледа колкото е възможно повече филми (понякога стигаше до три дневно), установи, въпреки тюрбана и фалшивите мустаци, че младежът притежава романтична хубост и мъжественост, отговаряща на съвременния идеал — качества, които за огорчение на дамската половина от кинозрителите напоследък почти бяха изчезнали от екрана.

Преди да е дошъл краят на юни, бяха разпределени не само тези три роли, но и почти всички второстепенни. Сид Еймъс, развил рекордна скорост, беше написал почти три четвърти от сценария и той надминаваше най-оптимистичните надежди на Вито. Остатъкът щеше да бъде предаден идната седмица. Трескавата дейност от последния месец и нещо беше изпълнила Вито с ликуване и оптимизъм. Последното, което му се искаше, бе съботата му да остане свободна, но след безуспешен опит да проведе десетина телефонни разговора, той отстъпи пред неизбежното и прекара няколко часа, почивайки си в компанията на Вили.

— Знаеш ли какво ще направя? — рече й той.

— Ще позвъниш в Токио може би?

— Ще те изведа на вечеря. Такова хубаво, добро и секси маце като теб напълно го заслужава. Романтична вечеря със спагети.

— Какъв лукс! — възкликна Вили, но Вито, който от сватбата им насам неизменно бе вечерял на крак до телефона, изобщо не забеляза иронията. Когато се върнаха от Кан, бе наредил да се инсталират три самостоятелни телефонни линии в спалнята, в банята му, в библиотеката, в трапезарията, в дневната и при басейна. Тези общо двайсет и един телефонни апарата, всеки от които с удължен шнур, бяха изключително за нуждите на Вито. Иначе не беше внесъл никакви промени в огромната, английски тип къща на Били, разположена сред имение от дванайсет акра. Беше платила за нея два милиона и половина долара през 1975 година и похарчи още близо милион, за да промени разпределението и обзаведе помещенията. От трийсет и шестте стаи сега бяха останали само двайсет, но наистина прекрасни, уютни и просторни. Примирил се вече с богатството на Били, Вито им се наслаждаваше от душа помежду телефонните си разговори и деловите си срещи.

— Хайде да отидем в „Бутик“ — предложи той. — Ако опитаме още сега, може и да успеем с резервацията. Защо не се обадиш на Адолф и не поръчаш маса за осем и половина?

— Щом си си наумил романтична вечеря, защо като начало не се обадиш ти на Адолф?

„Бутикът“ на ресторант „За Скала“ е собственост на Жан Леон, който притежава също тъй и „За Скала“, дори двете заведения имат обща кухия. Но докато „Ла Скала“ е просто добър и скъп италиански ресторант, без особен колорит, „Бутикът“ привлича най-красивите момичета и най-интересните мъже в Бевърли Хилс и символизира начин на живот. Това е единственият ресторант в Бевърли Хилс, който би стоял съвсем на място в Ню Йорк. За обяд се отваря в дванайсет без двайсет и резервации не се приемат. Само за пет минути седемте му сепарета и петнайсет маси се заемат, а на бара се е струпала опашка от хора, които ругаят себе си, задето са си въобразили за пореден път, че не е възможно ресторантът да се е напълнил толкова рано. В съботен ден в три часа все още има клиенти, които чакат да им се сервира обяд. Витрините на „Бутика“, гледащи към оживената Бевърли Драйв, са пълни с пакети от разни видове макарони, бутилки вносен зехтин, буркани с маслини, кутийки с аншоа и ангинари. По рафтове край стените или окачени на тавана, има бутилки кианти, а в единия ъгъл има открит щанд с деликатеси, където Адолф, вечер изпълняващ функциите на оберкелнер, на обяд реже екзотични салати, тъй че шумът от разговорите, изненадващо разгорещени за Южна Калифорния, постоянно е накълцван от звуците на ножа му. Вътре е шумно, натъпкано и неудобно, но никой не се притеснява от това. Вечер в „Бутика“ приемат резервации, обстановката е по-спокойна и се отличава с особен уют, непостижим за повечето калифорнийски заведения с просторни открити тераси. Не пристигнат ли хората навреме, Адолф без трудност намира клиенти за масата.

Вито и Били вървяха след салонния управител към най-доброто сепаре, когато Вито зърна Маги Макгрегър, седнала с един млад мъж на една от централните маси. Той махна на Маги и веднага, щом настани Били да седне, отиде да я приветства със сърдечна прегръдка. Размениха няколко бързо изречени реплики и след минута Били видя Маги и младежът да стават и да се приближават към тяхното сепаре.

— Какъв късмет! Те дори не бяха поръчали още, тъй че ще можем всички заедно да се настаним тук — съобщи сияещ Вито. — Мръдни малко встрани, Били, има достатъчно място. Сигурно познаваш Маги, мила. А това е Хърб Хенри, продуцент на нейното предаване. Току-що са свършили със записа и Маги си наумила, че на всяка цена трябва да хапне спагети. Аз също умирам от глад, Бога ми!

И доволен, че успяха да се сместят в сепарето, Вито насочи вниманието си към листа с менюто.

— Не исках да ви попречим на вечерята — извини се Маги на Били, — но Вито много настояваше, а вие добре знаете, че на него човек не може да му откаже.

— Съвсем не ни пречите. За мен е удоволствие — отвърна Били и с любезна усмивка, достойна за леля Корнилия, прикри раздразнението си.

Двете жени се познаваха, тъй като в „Скръпълс“ Маги минаваше за най-тачена клиентка, но се бяха ограничавали само до кимване при среща. Били оприличаваше в себе си Маги на агресивен пудел, към който трябва да се проявява специално внимание, за да не стане опасен; долавяше в нея открит стремеж към власт и влияние, от който сякаш никак не се срамуваше. Самата Били бе властна по природа и усещаше съответната склонност у другите по-бързо от останалите им черти. Отгоре на всичко редом с Маги се чувствуваше като върлина. С дрехите, купени от „Скръпълс“ под вещото ръководство на Спайдър, Маги бе придобила ново излъчване и Били я определяше като някакво странно съчетание между девственица и куртизанка.

Самата Маги, колкото и умна да беше, забравяше всякаква логика, станеше ли въпрос за Били. Тя гледаше на нея съвсем еднозначно като на жена, която има всичко, и не се ядосваше толкова от очевидните й преимущества, а задето притежаваше благороден произход, стройна фигура, че и Вито Орсини, дявол я взел! Изпитваше страхопочитание пред Били и презрение към себе си за долната си завист. Даваше си сметка, че Маги Макгрегър няма причини да благоговее пред когото и да било, но Шърли Силвърстайн се превръщаше на желе пред Вилхемина Уинтроп. Замразено желе. Маги насочи вниманието си към Вито, който най-сетне беше приключил с поръчката.

— Котенце — загука му тя, — какво чувам за следващия ти филм? Фифи ми каза, че заминавате за терена. Искам да ви посетя с мой екип. Може да напипаме пак някоя пикантна историйка.

— Пази Боже! — възкликна Вито. — Не че съм суеверен, Маги, но не съм сигурен дали идеята ти е сполучлива. — И двамата едновременно избухнаха в смях, който озадачи Били и Хърб Хенри с неизвестния си контекст.

— Виж сега, миличък, по моите сметки излиза, че съм ти задължена — поясни Маги. Вито кимна в знак на съгласие. Повече от ясно му беше, че Маги бе проявила блестяща съобразителност в Мексико не без мисъл за личната си изгода. Ако той бе имал подобна възможност, също би се възползвал начаса.

— Когато уточните мястото на снимките — продължи Маги, — само свирнете и ще подготвим нещата. Писна ми вече да правя репортажи за актьори. Искам да представя един ден от живота на прочут продуцент, а къде по-прочут от теб?

— Тя хвърли на Вито нежен, носталгичен поглед и, спомнила си с известно закъснение за добрия тон, се обърна към Били. — Не смятате ли, че хрумването ми е добро?

Преди Били да успее да отговори, се намеси Вито:

— Ще снимаме в Мендочино, Маги. Започваме на пети юли и през следващите седем седмици ще сме там. — При тия му думи Били усети как изкуствената й мила усмивка замръзва на лицето. Известно й бе, че Вито се колебае между няколко места за снимки в северната част на Калифорния, но за пръв път чуваше, че всичко е решено. — И тъй — продължи Вито, — ако сериозно смяташ да идваш, подгони телевизионната компания да ви направи резервациите отсега, защото туристите ще обсадят района.

— Каквото и да е, все ще е по-добро от оня мотел в Мексико — отвърна Маги със смях, който отново изключваше всички, освен Вито.

Докато се хранеха, разговорът продължи, насочен към нови теми. Вито, Маги и Хърб бъбреха оживено по професионални въпроси, а Били от дъжд на вятър долавяше по някоя разбираема фраза. Усети се излишна. Колко странно, че тук, в „Бутик“, седнала до обичания си съпруг, изпитваше същите чувства като някога в пансиона, когато сътрапезничките й си приказваха за общи приятели, за събирания и пикници, а тя, безлична и пренебрегната, давеше в гъстата супа своето унижение и обида.

Но при все многото болка, която бе изпитала в детството и юношеството си, нито тогава, нито по-късно беше усетила заплаха от съперници в любовта си — и Хана, и леля Корнилия, и Елис я бяха поставяли в центъра на своята вселена. Докато Вито, с когото бяха женени малко повече от месец, седеше до нея, изцяло погълнат от разговор с друга жена — част от неговия професионален свят, — с която очевидно си имаха общи тайни, и напълно бе забравил за Били. Забавляваше се от сърце, ядеше с огромен апетит и пет пари не даваше.

На път за вкъщи Били го попита предпазливо:

— Вито, вие с Маги се познавате отдавна, нали?

— Не, мила, само от две години. Тя дойде да ме интервюира в Рим, когато снимах онзи филм с Белмондо и Моро.

— Тогава ли станахте любовници? — подхвърли тя небрежно, с шеговит тон. Друг мъж на негово място би се заблудил.

— Чуй ме, Били. Ние не сме деца. Не може да се каже, че сме се пазили девствени един за друг. Преди да се оженим се споразумяхме да не обсъждаме миналото си. Забрави ли, че говорихме на тази тема в самолета? — Той поклати мрачно глава. — Не искам зная нищо, нито думица за приключенията ти с други мъже. Аз съм ужасно ревнив. Признавам си го, макар че бих искал да не е така. — Той вдигна едната си ръка от волана и я постави върху нейната. — Маги действително се опитваше да ти натрие носа тази вечер, затова не ти се сърдя. Да, ние имахме мимолетна връзка в Рим, която не се задълбочи, но и след нея си останахме добри приятели.

— Май пропусна Мексико — измърмори Били и усети как устните й се свиват от яд към себе си, че не можа да сдържи тия думи.

Вито избухна в смях.

— Мексико! О, колко си ми глупавичка! Там бяхме в един отвратителен мотел, пък и ни се стовари оная история с Бен Лоуъл, не я ли помниш? Че как така да не знаеш за убития дубльор? По цял свят за това се говореше?

— Спомням си нещо смътно. Тогава бях заета със „Скръпълс“. Но все пак вие с Маги в Мексико…

— Мила, отиваш твърде далеч. Точно такива долни разговори си обещахме никога да не водим. Направи ли това, направи ли онова, колко пъти, хубаво ли беше, изпита ли това или онова… Това са унизителни отношения. Но ако настояваш за сексуалните подробности, първата нощ в Мексико Маги страдаше от разстройство, а след това с оня мъртвец попаднахме в истински кошмар. И тъй, въпросът е приключен окончателно и завинаги. Нямащ причини да ме ревнуваш от нито една жена на света и аз никога няма да ти дам повод. Обичам само теб. Не бих те заменил с никоя. Ти си моята съпруга.

Били усети как болезнената топка на ревността в стомаха й се смалява, но не изчезва напълно. Тя не ревнуваше от Маги просто като от жена, а защото Маги участваше в света на киното, който напълно обсебваше Вито. В съзнанието й се откри нова рана, която малко по малко се пълнеше с отрова. Докато Вито бе тъй омагьосан от работата си, разсъждаваше тя, едва ли имаше шанс тая рана да заздравее. И тая мисъл я изпълни със самосъжаление и известно презрение към себе си.

Докато се качваха по стълбите, прегърнати през кръста, Били сърдито си напомняше, че не би могла да обича мъж, който не е страстно отдаден на професията си. Когато за пръв път бе предложила на Вито да се ожени за нея и той й отговори, че не е мъж, който може да бъде притежаван, тя го бе изтълкувала, че не може да бъде купен. Едва сега разбра какво бе имал предвид. Беше се озовала в сърцевината на невероятен парадокс — тя, която толкова държеше на собствеността, се бе устремила с цялата си душа, по-силно отвсякога, към един мъж, върху когото никога нямаше да има собственост. Бе използвала цялата си воля и всички сили, просто за да си построи сама затвор.

Глава тринадесета

В първите дни на юли, през седмицата след вечерята в „Бутика“, Вито, придружен от Фифи Хил и художника на „Огледала“, замина да проучи терена за снимки в Мендочино. В отсъствието му над Били като прашна завеса се спусна самотата. В продължение на шестте седмици след женитбата си тя съвсем бе изоставила „Скръпълс“. Потърси спасение в своя кабинет, единственото място в магазина, останало незасегнато от преустройството. Винаги бе обичала тази луксозна и изпълнена с покой стая, но сега тя й се стори някак странно меланхолична. По синьо-сивите кадифени тапети висяха акварели на Сесил Бийтън, изящните мебели с инкрустация и позлата бяха в стил Луи XV — мястото на работното й бюро бе по-скоро в някой музей, както и на ковчежето, изработено за цар Николай II, където тя държеше най-важните си документи. Но сега всички тези вещи й се виждаха безжизнени, сякаш им липсваше някакво много съществено измерение. Любимият кабинет не й донесе утеха. Тя нервно излезе от него и обиколи „Скръпълс“ от горе до долу, без да открие повод за критика. Магазинът по най-безсрамен начин продължаваше да процъфтява и в нейно отсъствие.

След обяда имаше назначена среща с Валънтайн, за да обсъдят личния й гардероб за есента. Докато работеха заедно, реши, че у Валънтайн се забелязва някаква много съществена, макар и неуловима на пръв поглед промяна, която силно я заинтригува. Като че върху нея бяха положени деликатно и внимателно пласт след пласт не точно лустро, не и финес, не и слава… Може би най-правилната дума беше самочувствие. Валънтайн по природа си бе решителна, но доскоро се отличаваше с малко пресилена предизвикателност и готовност да избухне невъздържано при първата забележка. Сега бе омекнала и съзряла от придобитата увереност в себе си. Вече не се опитваше с цялото си поведение да противоречи на Били, а излъчваше спокойна сигурност в своите възможности вярна преценка, което забавно контрастираше със стегнатата й момичешка фигурка и в същото време й придаваше непознат досега авторитетен вид, който се налагаше и в многобройните напоследък нейни снимки по вестниците и списанията. Освен че отделът й носеше големи печалби, неоценима бе преди всичко неговата рекламна стойност.

Общо взето, идеята й да привлече Валънтайн в „Скръпълс“ излезе повече от успешна, поднесе си сама поздравления Били, но не я оставяше на мира въпросът къде ли момичето намира развлечения. Че нямаше тайна връзка със Спайдър Елиът, бе повече от сигурно.

Не, нямаше как Спайдър да е намесен тук, освен ако нямаше брат близнак. От дочутото Били бе разбрала, че Спайдър си има вземане-даване с няколко жени наведнъж, и бе учудена, че той още намира сили да се появява на работа. Нещо повече, сутрин идваше пръв и последен напускаше „Скръпълс“ вечер. Двамата обиколиха заедно целия магазин и Били бе изумена от способността му да промени атмосферата на всяко помещение само като влезе в него — премахваше всякакво напрежение, създаваше приятна възбуда, напомпваше уморените продавачки с енергия, омагьосваше скучните жени, тъй че те се чувстваха духовити, на хубавичките внушаваше, че са и интелигентни, а на интелигентните, че са красавици, макар Били да очакваше от тази последна категория повече здрав разум. С две думи, човекът-оркестър, заключи пред себе си тя — любезен, забавен и находчив. Умееше да накара всяка жена да му се представи в най-добрата си светлина. И все пак той също се бе променил. Непосредствената му усмивка, в която сияеше искрена радост от живота, бе донякъде помръкнала. Сега тя бе просто усмивка, а не лъчезарна надежда.

Валънтайн О’Нийл и Спайдър Елиът — и двамата безценни и незаменими за тоя луксозен панаир, за тоя бароков базар, за тая страна на чудесата, наречена „Скръпълс“. Били за пръв път се замисли, че макар да бяха нейни служители, нещо повече — нейни партньори, тя не познаваше отблизо нито един от двамата. Преди няколко месеца дори нямаше да й хрумнат подобни мисли, а още по-малко да я развълнуват. Несъмнено щеше да се озадачи, а може би и да възнегодува, ако някой би й посочил, че съзнанието за промените, настъпили у Спайдър и Валънтайн, с доказателство за още по-големи промени у нея самата.

 

 

Мендочино, крайбрежният град, избран от Вито за снимките на „Огледала“, е истинска гордост за Калифорния. Намира се северно от Сан Франциско и дори най-лишеният от фантазия пътник го възприема като изникнал от епохата отпреди сто години, недокоснат от двайсетия век. Разположен е върху стръмни заоблени скали, издигащи се високо над Тихия океан. Води се като официално историческо селище и туристът напразно ще се озърта да открие в него пицария, или закусвалня „Макдоналдс“, или какъвто и да било знак изобщо, че съвремието е навлязло, за да наложи промените си върху старинния характер на града, строен през 1850 година в простичък викториански стил. В противоречие с общата представа за Калифорния къщите са дървени, често боядисани в розово, жълто или синьо, вече избледнели до пастелни тонове, а помежду им се ширят ливади, обрасли с розови храсти и диви цветя. Всяко ново строителство в Мендочино — а такова почти не се разрешава — задължително трябва да копира стила на старите сгради. Тук дори табелите на единствения хотел, банката, универсалния магазин и пощата са старинни.

Трудно би могло да се твърди обаче, че населението на Мендочино е консервирано в някаква отминала епоха. Градът привлича множество млади художници и занаятчии, които осигуряват поминъка си, като продават творбите си на прииждащите туристи или като собственици на художествени галерии и ресторантчета в центъра на града.

Вито бе избрал Мендочино за своя филм по няколко причини. Във френския роман „Пролетни огледала“, правата, за който бе откупил, действието се развиваше в Онфльор, едно често рисувано нормандско рибарско селище, също доста посещавано от художници и туристи. Климатът му, като на Мендочино, се отличава с хладни и мъгливи лета, а най-вече атмосферата му е също тъй незасегната от времето. Тъй че „Огледала“ щеше да се снима в американска обстановка, което бе задължително, но с дух, много подобен на този в литературната основа.

Преди да започнат работа, бяха уточнени всички места за снимки в Мендочино, постигнаха се споразумения за наемите, подписани бяха договорите и група местни жители, живописни като табор млади цигани, бяха ангажирани като статисти. Вито бе наел малка къща за себе си и друга за Фифи Хил, режисьора. Операторът Свенберг и главните изпълнители щяха да отседнат в хотела, а актьорите с по-малки роли щяха да пристигнат, когато дойдеше моментът за изпълнението им. За превоза им от Сан Франциско бе нает малък самолет, съобразен с ограничените възможности на летището в Мендочино. Членовете на снимачния екип бяха настанени в мотели във Форт Браг, твърде безличен град, отдалечен на няколко километра по крайбрежието.

Били никога не бе ходила в Мендочино. Макар да се намира само на няколкостотин километра северозападно от долината Напа, той е недостъпен от тази страна, тъй като от долината към него водят само два черни пътя с безброй остри завои. От години бе слушала да се говори за живописното селище и с радостна възбуда се канеше да прекара там няколкото седмици в разгара на лятото, докато траят на снимките на „Огледала“.

Били смяташе, че вече знае доста неща за филмопроизводството, след като през последните два месеца непрестанно бе слушала разговорите на Вито по повод подготовката на снимачния период, който според нея беше твърде скучен, но задължителен пролог към истинското творческо вълнение, а то неизбежно щеше да започне с включването на камерите. Реши да вземе със себе си най-семплите си тоалети. Не искаше да бие на очи, затова избра най-обикновените си ленени панталони, най-старите си копринени и памучни ризи, най-строгите си пуловери. Тъй като вечер двамата с Вито сигурно щяха да посещават романтичните старинни заведения в околността на Мендочино, прибави няколко дълги поли и два-три елегантни жакета, от по-обикновените си. А обувки? Господи, колко много обувки бяха нужни на една жена! Страстта на Били към дрехите не можеше да се мери с раздразнението й, че за всеки тоалет трябваше да се подбират съответните обувки. Проклятие! Най-голямата й пътна чанта за обувки вече беше препълнена. От бижутата щеше да си вземе само най-простичките златни обици и верижки, тъй че можеше да пътува с четири чанти ръчен багаж. Напълни още един сак с бельо и нощници. Можеше да си позволи да изглежда великолепно поне когато бяха сами у дома с Вито. Вярно, той я бе предупредил, че наетата къща е простичка и доста паянтова, макар и това да бе лукс в разгара на туристическия сезон. Ала Били не вярваше да е толкова страшно, пък и какво значение имаше? Важното бе, че щяха да са заедно по време на това невероятно приключение — едно лято на снимки в Мендочино — само думите дори звучаха вълнуващо.

Вито бе загрижен, че ще скучае от бездействие по цяла седмица, и бе предложил да го посещава само в събота и неделя, но Били посрещна това с възмущение. Нима той си мислеше, че тя толкова малко се интересува от работата му? Тъкмо обратното, нямаше търпение час по-скоро да вземе участие в снимачния процес.

 

 

Снимките на „Огледала“ започнаха във вторник, на пети юли. До четвъртък на обяд все още работеха на поляната отвъд моста, откъдето се откриваше поглед към цялото градче. Операторският екип и осветителите подреждаха техниката си около едно идеално кръгло езерце с лилии, заобиколено с висока трева, която го скриваше от погледа като едно малко чудо сред грубото, опърлено от слънцето поле. Ако човек не знаеше къде е, като нищо можеше да цопне в него.

Точно това се бе случило с Били. Докато разглеждаше терена през първия ден на снимките, когато все още не използваха езерцето с лилиите, тя се плъзна по калния склон към него и затъна до гърди в тинята. Белите ленени панталони и любимата й чанта „Ермес“, от брезент и кожа, бяха напълно съсипани, но най-тежък удар понесе самочувствието й. Беше принудена да вика за помощ и се наложи да я измъкнат с два теглича от коварното дълбоко езеро, а после единият я откара до къщата унизена и мокра, една твърде изпаднала Офелия, за да се преоблече в сухи дрехи.

Впоследствие си мислеше, че колкото и жалка картинка да представляваше, глупавата случка за миг поне я бе превърнала в член от групата. Няколкото минути, през които бе в центъра на вниманието, бяха първият и последният случай, когато Били усети актьорите и екипът да се отнасят към нея не като към напълно излишен страничен наблюдател. А тя си беше точно това — празна зяпачка. Всички в Мендочино, свързани по някакъв начин с продукцията, си имаха задача — всички, освен Били. Тя, Съпругата на продуцента, беше най-ненужният реквизит. Никога не се бе чувствала тъй незабележима и — по силата на някакъв странен парадокс — толкова неприлично биеща на очи. В ушитите си по поръчка панталони и шемизети изглеждаше толкова не на място, все едно че беше в старомоден официален тоалет, предназначен за конни състезания. Какво можеше да стори, когато най-старите и спортни дрехи бяха едва от миналата година, имаха съвършена кройка и бяха изработени от най-фини тъкани в приказни летни разцветки? Какво можеше да стори, след като не умееше да ги носи, без да изтъква тяхната и своята елегантност? Какво можеше да стори, след като цялата й външност, високият й ръст и конструкцията й не позволяваха да се слее с хората от екипа, облечени до един в изтъркани джинси и якета — очевидно това беше уместната за случая униформа — от Вито, до най-незначителния помощник? Съзнаваше, че изпъква сред тях като англичанин, който вечеря с официален костюм, с черна връзка и колосан нагръдник насред Африка. Били се чувстваше като същинска реликва.

Докато напразно обхождаше магазините в Мендочино и Форт Браг, за да открие джинси, които да са достатъчно дълги и тесни за фигурата й, реши, че проблемът не е във външността й. Това беше дреболия в сравнение с оня стар враг, с който бе принудена да се сражава и който издаваше комплекса й на аутсайдер — тъжната й, потискаща младост, през която при всякакви обстоятелства именно тя бе оставала настрани от всеобщото бъбрене и оживление. Дори сред близките си роднини имаше усещането, че е притиснала нос към витрината на ресторант и гледа как хората вътре се забавляват и вечерят. Онзи, който е измислил приказката, че времето лекувало всички рани, изобщо си няма представа от рани, рече си тя ядосано. Нищо не лекува старите рани. Те си бяха вътре в нея и чакаха удобен момент, напомнящ емоционалната атмосфера на миналото, за да я заизмъчват отново. И тогава всичко онова, което бе постигнала след осемнайсетгодишната си възраст — и блясъкът, и парите, и властта околността на Мендочино, прибави няколко дълги поли и два-три елегантни жакета, от по-обикновените си. А обувки? Господи, колко много обувки бяха нужни на една жена! Страстта на Били към дрехите не можеше да се мери с раздразнението й, че за всеки тоалет трябваше да се подбират съответните обувки. Проклятие! Най-голямата й пътна чанта за обувки вече беше препълнена. От бижутата щеше да си вземе само най-простичките златни обици и верижки, тъй че можеше да пътува с четири чанти ръчен багаж. Напълни още един сак с бельо и нощници. Можеше да си позволи да изглежда великолепно поне когато бяха сами у дома с Вито. Вярно, той я бе предупредил, че наетата къща е простичка и доста паянтова, макар и това да бе лукс в разгара на туристическия сезон. Ала Били не вярваше да е толкова страшно, пък и какво значение имаше? Важното бе, че щяха да са заедно по време на това невероятно приключение — едно лято на снимки в Мендочино — само думите дори звучаха вълнуващо.

Вито бе загрижен, че ще скучае от бездействие по цяла седмица, и бе предложил да го посещава само в събота и неделя, но Били посрещна това с възмущение. Нима той си мислеше, че тя толкова малко се интересува от работата му? Тъкмо обратното, нямаше търпение час по-скоро да вземе участие в снимачния процес.

Снимките на „Огледала“ започнаха във вторник, на пети юли. До четвъртък на обяд все още работеха на поляната отвъд моста, откъдето се откриваше поглед към цялото градче. Операторският екип и осветителите подреждаха техниката си около едно идеално кръгло езерце с лилии, заобиколено с висока трева, която го скриваше от погледа като едно малко чудо сред грубото, опърлено от слънцето поле. Ако човек не знаеше къде е, като нищо можеше да цопне в него.

Точно това се бе случило с Били. Докато разглеждаше терена през първия ден на снимките, когато все още не използваха езерцето е лилиите, тя се плъзна по калния склон към него и затъна до гърди в тинята. Белите ленени панталони и любимата й чанта „Ермес“, от брезент и кожа, бяха напълно съсипани, но най-тежък удар понесе самочувствието й. Беше принудена да вика за помощ и се наложи да я измъкнат с два теглича от коварното дълбоко езеро, а после единият я откара до къщата унизена и мокра, една твърде изпаднала Офелия, за да се преоблече в сухи дрехи.

Впоследствие си мислеше, че колкото и жалка картинка да представляваше, глупавата случка за миг поне я бе превърнала в член от групата. Няколкото минути, през които бе в центъра на вниманието, бяха първият и последният случай, когато Били усети актьорите и екипът да се отнасят към нея не като към напълно излишен страничен наблюдател. А тя си беше точно това — празна зяпачка. Всички в Мендочино, свързани по някакъв начин с продукцията, си имаха задача — всички, освен Били. Тя, Съпругата на продуцента, беше най-ненужният реквизит. Никога не се бе чувствала тъй незабележима и — по силата на някакъв странен парадокс — толкова неприлично биеща на очи. В ушитите си по поръчка панталони и шемизети изглеждаше толкова не на място, все едно че беше в старомоден официален тоалет, предназначен за конни състезания. Какво можеше да стори, когато най-старите й спортни дрехи бяха едва от миналата година, имаха съвършена кройка и бяха изработени от най-фини тъкани в 9 приказни летни разцветки? Какво можеше да стори, след като не умееше да ги носи, без да изтъква тяхната и своята елегантност? Какво можеше да стори, след като цялата й външност, високият й ръст и конструкцията й не позволяваха, да се слее с хората от екипа, облечени до един в изтъркани джинси и якета — очевидно това беше уместната за случая униформа — от Вито, до най-незначителния помощник? Съзнаваше, че изпъква сред тях като англичанин, който вечеря с официален костюм, с черна връзка и колосан нагръдник насред Африка. Били се чувстваше като същинска реликва.

Докато напразно обхождаше магазините в Мендочино и Форт Браг, за да открие джинси, които да са достатъчно дълги и тесни за фигурата й, реши, че проблемът не е във външността й. Това беше дреболия в сравнение с оня стар враг, с който бе принудена да се сражава и който издаваше комплекса й на аутсайдер — тъжната й, потискаща младост, през която при всякакви обстоятелства именно тя бе оставала настрани от всеобщото бъбрене и оживление. Дори сред близките си роднини имаше усещането, че е притиснала нос към витрината на ресторант и гледа как хората вътре се забавляват и вечерят. Онзи, който е измислил приказката, че времето лекувало всички рани, изобщо си няма представа от рани, рече си тя ядосано. Нищо не лекува старите рани. Те си бяха вътре в нея и чакаха удобен момент, напомнящ емоционалната атмосфера на миналото, за да я заизмъчват отново. И тогава всичко онова, което бе постигнала след осемнайсетгодишната си възраст — и блясъкът, и парите, и властта изглеждаха като изкуствена украса на витрина. Но не, тя трябваше да се освободи от старите си рани и от тиранията на миналото — и докато си го обещаваше, изражението на лицето й бе тъй решително, че изглеждаше по-висока и самоуверена отвсякога.

Докато беше на терена за снимки, Били се стараеше да прикрива чувствата си. Някой беше намерил за нея сгъваем брезентов стол и го бе поставил до Витовия. На теория се предполагаше, че тя заема законно мястото до съпруга си. На практика той никога не сядаше на своя стол, а го използваше само да си хвърли на него якето, пуловера, а към обяд и ризата. Когато идваше да свали поредната дреха, разсеяно разрошваше косата й, питаше я добре ли е и изчезваше, преди да е успяла да му отговори. А тя оставаше, почервеняла от яд и нещастна като куче без стопанин.

По време на снимките Вито беше вездесъщ, проверяваше и препроверяваше как всеки си върши работата, за да е сигурен, че се постига максимална ефективност. Докато камерите работеха, той си водеше бележки, за да може Фифи да погледне на сцената през още едни очи.

По време на снимките всичко е под контрола на режисьора, но ако Фифи Хил се бе превърнал в генерал, Вито беше като цяла армия от старши сержанти, запазвайки си в последна сметка и позицията на главнокомандващ. По време на обедната почивка Вито и Фифи неизменно се отделяха настрани от другите и оживено обсъждаха разни въпроси, като от време на време включваха Свенберг или някой друг в търсенето на нови подходи към материала.

След злополучното си приключение с езерцето на лилиите Били беше като залепена за брезентовия си стол. Наоколо се точеха всевъзможни електрически кабели от неизвестен, но несъмнено зловещ характер. Ако тръгнеше да обикаля наоколо, непременно щеше да попречи на един или друг техник, а се бе заклела пред себе си да не създава повече неприятности. Но дори и в ролята си на статичен наблюдател Били установи още след втория снимачен ден, че създаването на един филм се състои от два процента действие и деветдесет и осем процента чакане. Накрая реши, че сигурно е по-интересно да наблюдаваш как някой старец прави макетче на кораб от сламки в бутилка.

Нима тя беше единственият човек на света, за когото да чакаш половин ден за организирането на дадена сцена, само за да установиш накрая, че осветлението вече не е подходящо, не беше вълнуващ театър на живо? Нямаше човек, когото да смее да попита. Предпочиташе да изгние на стола си, отколкото да заговори Вито, пък и двамата оставаха насаме чак късно през нощта, след като заснетият през деня материал биваше изгледан. Седнала на режисьорското си столче, Били прехапа устни, за да скрие неволно пропълзялата усмивка. Колкото и изтощителни да бяха дните на Вито, нощем не можеше да бъде упрекнат в липса на енергия. Фактически наблюденията й за това, колко е досадно снимането на един филм бяха правени в състояние на унес, в който я владееха сексуални мечти за предстоящата нощ. Зърна мъжа си на около стотина метра, гол до кръста, енергично ръкомахащ сякаш пред група фанатични последователи. Дявол да го вземе, искаше го сега, на минутата, а не след десет часа. Изпитала почти болезнена тръпка да пронизва цялото й тяло, тя притвори очи и несъзнателно разтвори бедра.

— Време за обяд, госпожо Айкхорн! — викна някой в ухото й. Тя подскочи стресната и едва не се прекатури от столчето, но който и да беше я повикал, вече го нямаше наблизо.

Обяд, рече си ядосано. Как смееха да наричат това противно ядене обяд! Всеки ден на терена го докарваше компания, специализирана в доставката на храна за филмови екипи. По традиция всичко беше в изобилие: огромни подноси със свински пържоли, плата пържено пиле, тенджери със спагети и кюфтета, кули с картофена салата, цели камари говежди ребра на скара, лъщящи от мазнина, печен боб, полят с горена захар — все тежки и несмилаеми ястия.

Изправена пред тази трапеза, приготвена сякаш за борци в тежка категория, Били като по чудо откри извара, украсена с настъргани моркови, и си взе една порция. Мразеше изварата още от дните си в пансиона, но всичко друго бе пържено и тънеше в лой. Тъй като Вито използваше обедната почивка за планиране на предстоящата работа, Били се хранеше сама и едва преглъщаше от неудобство, докато не се сети да си носи чинията във фургона.

Седнала във фургона с целия свят, сведен до купчинката извара пред нея, тя изпитваше такъв гняв, че не можеше и да помисли за храна. Не само се чувстваше тъй чужда на всички и излишна сред тях, а я мъчеше и обида, за това, че Вито тъй я пренебрегваше, съвсем заплеснат в работата си. Мразеше тая негова работа, която я принуждаваше да се усеща като аутсайдер. Мразеше и себе си, задето бе пожелала да бъде с него и се бе озовала в тая клопка, наречена Мендочино. Ако се върнеше в Лос Анджелис, щеше още повече да се мрази, че не е успяла да устои на предизвикателството, което сама си бе наложила. Тръгнеше ли си сега, щеше да докаже, че не може да понася нещата да не вървят по нейната свирка. Просто й идеше да се пръсне от яд, защото сега трябваше да сърба попарата, която сама си бе надробила.

Грабна чинията си с извара и излезе от фургона. При кого да иде? При оная шумна компания реквизитори, дето се заливаха от смях? Не, като начало беше твърде силно. При Свенберг? Той седеше сам, присвил очи някъде към далечината и очевидно виждаше името си, изписано с неон. Нямаше да му е приятно да прекъснат фантазиите му. Актьорите? Само Сандра Саймън и Хю Кенеди бяха на терена този ден, но бяха изчезнали в друг фургон. Запъти се към фургона, който служеше за гримьорна. Двете весели фризьорки си клюкарстваха там на сянка.

— Госпожо Айкхорн! — момичетата скочиха смутени и поласкани.

— Всъщност аз съм госпожа Орсини, но няма нужда от официалности. Наричайте ме Били.

Двете се спогледаха с едва скрито изумление. Че тя не била чак такава високомерна богаташка кучка, за каквато всички я смятаха.

— Заповядай, Били, седни тук. О, този часовник е приказен!

— Имаш божествена прическа. Кой ти я прави?

— Разкошни панталони…

— Коланът ти е върхът…

Все пак беше по-добре от нищо.

 

 

Филмовият материал от всеки ден се изпращаше в една лаборатория в Сан Франциско, за да бъде проявяван, и отново със самолет се връщаше в Мендочино. Организаторът на продукцията бе открил неизползван киносалон във Форт Браг, където заснетото през деня можеше да се гледа при сравнително добри условия. Ето ти вечери в старинни местни заведения, горчиво си рече Били. Вито едва имаше време да се прибере за малко в къщата им, да вземе един бърз душ и да си сложи чисти джинси, преди да се срещнат с Фифи, Свенберг, Сандра Саймън и Хю Кенеди, за да хапнат надве-натри и да отидат на прожекцията.

Първия път Били с нетърпение чакаше да види заснетия материал. В представите й, подхранвани от Холивуд, частната прожекция бе в луксозен салон с дълбоки кожени кресла, наоколо дим от скъпи пури, чувство, че си от привилегированите и високопоставените, едва ли не, че край теб витае духът на Ървинг Талбърг. Реалността представляваше кинозала от време оно, с миризма на тоалетна, с изтърбушени седалки, от които човек би могъл да прихване и срамна болест, ако микробите по тях бяха още живи, а на екрана — абсолютно непонятно множество от образи. След като Били видя една и съща сцена, повторена пет пъти, като всеки вариант се различавате съвсем слабо от предишния, и чу как Вито, Фифи и Свенберг ги обсъждат тъй разгорещено, сякаш разликите между тях бяха от небето до земята, тя усети как започва да кипи вътрешно от раздразнение. Едно нещо поне не можеха ли да решат без толкова спорове? У никого ли нямаше капка разум? Подозираше, че те преувеличават проблемите, защото всеки искаше да докаже своята власт, и раздуват трудностите по избора, за да се насладят на собствените си творчески виждания. Творчески? Дрън-дрън! Колкото творчество има в правенето на питки от кал. Пльок-пльок!

В събота, след като бе обсъдил с Фифи някои промени в сценария, Вито най-сетне намери малко време за жена си. Снимките вървяха по график, заснетият материал даваше големи надежди, Сандра Саймън и Хю Кенеди бяха подхванали роман помежду си и в действителния живот, а това придаваше на сцените помежду им искрена чувственост, която просто бликаше от екрана и за която Фифи признаваше, че дори той не би могъл да изтръгне от тях. Свенберг даваше най-доброто от себе си зад камерата и слава богу, генераторът вече бе изгърмял: Тъй като това неизбежно се случваше поне веднъж по време на снимки, Вито се радваше, че е станало в по-спокойния начален етап. Работата вървеше като по ноти.

— Вито — осмели се да подхване Били, когато той нежно я притегли към себе си, — понякога не ти ли се изчерпва търпението? — Едва не попита: „Не се ли отегчаваш?“, но реши да избере по-неутрално изразяване.

— Да ми се изчерпва търпението ли, мила? Кога например?

— Ами, да речем, когато изгърмя генераторът и трябваше да чакате почти два часа, докато го оправят. Тогава например. — А наум си рече, винаги, всеки проклет, досаден ден!

— О, да. В такива случаи ставам луд. Но общо взето тия неща са без значение. Цялата тая история е толкова отегчителна, че един час повече или по-малко не влияе особено.

— Отегчителна!?

— Разбира се, сладката ми. Любима моя Били, сложи си главата в скута ми. Ето така, хубаво е. То се знае, че снимането на филм е най-отегчителното във филмопроизводството.

— Но ти нямаш вид на отегчен! Изглеждаш толкова погълнат от онова, което става… Нищо не разбирам… — Били вдигна глава и го погледна смаяна.

— Много е просто. Работата е отегчителна, но аз не се отегчавам.

— Не схващам твърде мисълта, ти.

— Ще ти дам пример. Също като при бременната жена. Няма жена, която да не признае, че през всичките девет месеца е изпитвала и пълна досада. В края на краищата, не можеш непрестанно да медитираш за този чудотворен акт, раждането. Но от време на време бебето мърда и рита и това е върховно преживяване, то е с нищо несравнимо вълнение, защото е нещо истинско. Жената расте и расте с всеки изминат ден, а това също е много интересно, и накрая се появява бебето. Така че отегчително е, но на нея не й е досадно. Във всеки случай най-голямото удоволствие идва при допълнителната обработка, при монтажа и мишунга. — Той изглеждаше безкрайно доволен от сполучливото си обяснение.

— Разбирам — рече Били и казваше истината. Това означаваше, че Вито е майка и баща на филма, че тя не му се пада никаква кръвна роднина, а е свързана с него само по съпружеска линия.

По дяволите! О, по дяволите! Любимият й беше във върховен миг и вършеше онова, което най-много обичаше и умееше, а тя се давеше от злоба! Но пък всички тия глупости за бебета… Какво разбираше Вито от психологията на бременните жени! Правенето на филми беше работа за деца и луди, обединени от общата илюзия, че сътворяват произведение на изкуството. Вито може и да не беше отегчен, но тя изпитваше досада, безумна, нетърпима досада!

 

 

Джош Хилман и съпругата му си хапваха студена пушена сьомга и салата от краставици в трапезарията си на Роксбъри Драйв — една великолепна стая, в която можеха да съберат около масата четирийсет и осем души, а за студен бюфет да поканят триста, както впрочем често правеха. Тази вечер бяха сами. Децата бяха изпратили във Франция, за да усъвършенстват френския си.

— Как мина денят ти? — попита Джош жена си, тъй като беше споделил с нея всички новини от службата си, а не искаше помежду им да настане мълчание.

— Моят ден ли? — Тя изглеждаше леко изненадана. — Обядвах със Сузан Арви. Стори ми се малко префърцунена. Може и винаги да си е била такава, но сега вече бие на очи. Принс е в града с колекцията си, тъй че отидох в „Амелия Грей“ да си поръчам някои есенни тоалети.

— Как е Принс?

— Какво ти става, Джош, ти не го познаваш!

— Толкова често ми говориш за него, та вече го приемам почти като член на семейството.

— Чак пък толкова! — засмя се тя. — Едва ли би ни приел. Не сме достатъчно издигнати за него. Във всеки случай, много е добре, все същият, просто очарователно мил с мен. А дрехите му бяха великолепни, много по-добри от миналата година.

И тъй, Принс не бе споменал за него, установи Джош. Защо ли го обзе някакво смътно разочарование? Пъргавият му ум, твърде дълго и старателно трениран да намира верния отговор, му поднесе нежелан извод. Бе разчитал на Принс да свърши мръсната работа вместо него. Толкова бе сигурен, просто твърдо убеден, че тоя човек няма да устои на изкушението да спомене пред Джоан, че го е видял с Валънтайн на празненството на Лейс… Тогава всичко щеше да е вече предопределено. А сега той трябваше да направи първата крачка. Несъмнено Джоан, облегната на стола си, натискаща звънеца, за да дойде прислужницата и да разчисти масата, бе напълно доволна от жребия си в живота. Да върви всичко по дяволите, ядоса се той. Прокле и себе си, задето бе такъв страхливец.

— Чай с лед, мили?

— Да, ако обичаш.

 

 

Доли Мун пристигна в Мендочино едва след първите две седмици на снимките. Вито бе организирал сцените така, че да снима тези с нейно участие наведнъж, и така спести поне хиляда долара за хотелската й стая, както и три хиляди долара от възнаграждението й, защото я ангажираше за по-кратък срок. Четири хиляди долара може и да не бяха кой знае каква икономия в рамките на бюджет от два милиона и двеста хиляди долара, но Вито бе наясно, че в този филм ще се брои всеки цент.

Били за пръв път видя, че актьорският състав се е увеличил по време на снимки. Сцената беше между Доли и Сандра, които вървяха заедно по една улица на Мендочино. Контрастът между двете момичета създаваше великолепно впечатление според Били. Сандра, с нейната поетична красота, тъй лирична, и новото момиче — толкова… толкова забавно на вид, тъй очарователно жизнерадостно.

През обедната почивка тя застана на опашката пред масата с ястията, трепереща от ужас при перспективата, че трябва да изслуша новите глави от житията на двете фризьорки. Тъкмо мина покрай свинските пържоли и чу зад себе си възклицание:

— Прилошава ми!

Били се извърна разтревожена и видя Доли Мун да се взира отвратена в храната по масата.

— Защо, какво има?

— Какво има ли? Не виждаш ли, че тук няма ядене, което да не плува в мазнина?

— В оня край на масата ще намерите извара с моркови.

— За нищо на света! Това ще е оскърбление за стомаха ми. Ако не си като останалите всеядни тук, защо не дойдеш с мен? Видях едно заведение, предлагат сандвичи, които клиентът си приготвя сам — авокадо, печени чушки, студена пуйка — все прилични за ядене неща. Какво ще кажеш?

— Води ме.

Тъй като голяма част от туристите бяха заети да наблюдават как хората от киното обядват, Били и Доли намериха свободна маса във въпросния бар, който предлагаше деликатеси и здравословна храна, включително и домашно приготвена лазаня. Доли безмълвно унищожи наполовина огромния сандвич, докато Били чоплеше салатата от риба тон и я наблюдаваше с огромно любопитство. Някои кичури от буйната коса на Доли бяха с цвета на портокалов мармалад, а други в неопределен нюанс на кафяво; синьо-сивите й очи бяха невинни като на ангелче, носът и кръстчето й бяха малки, а всичко останало по нея имаше доста внушителни размери.

— Бива си ги, нали? — приветливо подхвърли Доли.

— Кое?

— Циците и задните ми части, кое друго? Всеки първо там гледа. Но без тях едва ли щях да си изкарвам прехраната.

— Не е истина! Аз те видях по време на снимките. Ти си невероятно талантлива актриса! — възкликна Били с тон, в който нямаше и сянка от ласкателство.

Доли се усмихна с непринудена радост.

— Виж ти, май никой друг не ми го с казвал досега. Обикновено всички се зазяпват в тия две съкровища отпред и не ме слушат какво говоря. Бас държа, че дори да играех Лейди Макбет, или майката на Хамлет, или Медея…

— Или Жулиета, или Камий, или Офелия. А какво ли ще е да изиграеш Питър Пан! — Двете прихнаха в смях при това изреждане на роли, каквито Доли никога нямаше да изпълни.

— Колко се радвам, че те срещнах — каза Доли, когато най-сетне престана да се смее. — Пристигнах снощи и никого не познавам от екипа. Стаята ми е до тази на Сандра Саймън, а те двамата с Хю Кенеди издават извънредно смущаващи звуци през нощта. Това означава, че няма да се сприятеля с нея, а е много лошо да си нямаш приятелка по време на снимки.

— Забелязах го — натъртено рече Били. — Какво имаш предвид, като казваш смущаващи шумове?

— Двамата са го ударили на такава страст, че чак действа заразително, но от друга страна не е редно да се слушат такива интимни неща, затова днес ще си купя тапи за уши.

— Значи затова никога не ги виждам по обяд.

— Ами да, много нещо може да се свърши за един час. Сигурно си хапват солидно на закуска. Любовта е нещо прекрасно, нали?

— О, да, така е — замислено рече Били.

— Момиче с твоята външност… Аз дори не те попитах как се казваш… Та тъй, момиче с твоята външност сигурно има цял куп обожатели.

— Имах навремето — отвърна Били. — Сега принадлежа само на един мъж.

— Аз пък тъкмо се отказах да бъда моногамна. Бях така цяла година, но тоя мошеник Сънрайз повече обича конете си от мен. Наистина ми се ще да си намеря постоянен приятел, но не е лесно, когато си съставена от четири топки като мен — тъжно въздъхна Доли. — Та не е зле да си имаш постоянно гадже, ама да не е някой сухар, каквито са тия, зъболекарите, счетоводителите и другите сериозни мъже. Сред кои други може да се намери нещо перспективно?

Нещо перспективно? Това беше тема, в която Били се чувстваше способна да упъти Доли. Изпълнена беше с желание да й помогне по някакъв начин и благославяше съдбата, че й дава възможност да предаде най-разумния съвет, който сама бе получавала някога.

— Чуй ме, но ме чуй добре, Доли Мун. Когато бях няколко години по-млада от теб, отидох да живея в Ню Йорк. Имах една съквартирантка…

Дели изслуша внимателно разказа на Били за Джесика за дните й в „Кейти Гибс“ и преживяванията с прекрасните евреи. Били с никого не бе разговаряла тъй интимно, освен с Джесика, но Доли нямаше как да го знае и само си мислеше колко мила и умна е новата й приятелка, какви хубави дрехи има и колко е красива, точно типът, на който се възхищаваше от сърце. На път към мястото на снимките вече си бяха обещали всеки ден да обядват заедно.

Когато приближиха фургона-гримьорна, Доли каза с недоволна гримаса:

— Най-напред тук трябва да се отбия, Били. А ти каква си? Гардеробиерка, фризьорка или скриптерка?

— Безделница.

— Не те разбирам.

— Просто седя и чакам съпруга си, Вито Орсини.

— О, господи! Ти си Съпругата на продуцента!

— Доли, ако го кажеш още веднъж, изобщо няма да те науча как да откриеш евреите. Ще скрия най-добрите от теб и дори няма да им дам телефонния ти номер. Аз съм Били, ти си Доли и толкова.

— Ама кажи, не се ли гордееш, че си… онова де?

— Страшно много се гордея с него, но не и че съм… онова. Хората тук се чудят защо съм дошла и се мотая без работа, но ние сме женени само от два месеца и аз… аз…

Доли утешително прегърна Били и я прекъсна:

— Самата аз цяла година следвах ездач в родео, при положение че конете ме хвърлят в ужас. Затова много добре те разбирам. Поне съм сигурна, че господин Орсини не вони на конски тор, когато се прибере у дома вечер. Слушай, господин Хил ми каза, че трябва да гледам всяка вечер заснетия материал. Би ли седяла до мен да ми обясняваш какво става на екрана, че нищо не ми е ясно. Чакай, какво смешно казах? Ама, Били, това е вече истерия! Къде ли си пъхнах книжните кърпички?

 

 

В сряда, посред разгара на работата, на снимачната площадка цъфна Маги Макгрегър с телевизионния си екип. Бяха дошли за пет-шест дни, през които Маги щеше да събере материал за предаването си, посветено на Вито, озаглавено предпазливо „Ден от живота на един продуцент“.

Били наблюдаваше отстрани, обзета от мрачни мисли, докато Маги весело и енергично кръжеше наоколо, изпълнена с небезоснователното самочувствие на телевизионния журналист, че всички хорски дела са материал, който той може да си разчепква до насита. Що се отнася до местните жители в Мендочино, Маги Макгрегър, бе първата истинска звезда, появила се това лято в градеца. Макар да проявяваха добронамерен интерес към екипа на „Огледала“, не познаваха никого, освен Сандра Саймън, а и тя бе известна само сред домакините, които следяха сериала с нейно участие. Виж, Маги Макгрегър беше действително много популярна. Поне една трета от семействата редовно гледаха седмичното й предаване. При тяхната изолация то им създаваше чувството, че са наясно какво става из големите градове, от които бяха избягали през глава.

Маги обикаляше неуморно терена, като прескачаше небрежно кабелите и без колебание се намесваше в разговора на разните групички от снимачния екип, сякаш продукцията на „Огледала“ бе нейна собственост от Вито до последния молив за вежди във фургона-гримьорна. Уверено бе стъпила в тая забранена територия — света на филмопроизводството, където Били нямаше достъп, сякаш спирана от невидими, но непреодолими бариери. Със замръзнала каменна физиономия Били с огорчение си мислеше, че Маги несъмнено си е извоювала картбланш, а за нея явно нямаше надежда, след като не можеше да го получи и като Съпруга на продуцента.

Реши да се поразходи из полята край Мендочино. Щеше да се отдалечи от снимачната площадка, да си намери удобно местенце в тревата и да се поопъне там, докато настроението й не се оправеше. Приятелката й Доли работеше този ден и тя трябваше да се скита сама, за да се върне освежена, овладяна и освободена от комплексите си.

Три часа по-късно се върна като нов човек. Слънцето и тихоокеанският бриз бяха оставили отпечатъка си върху нея. А също и отровните треви, растящи из цялото поле. Още на следващия ден Били полетя за Лос Анджелис при най-добрия дерматолог от Западното крайбрежие. Мъчейки се да не се чеше, тя гледаше през илюминатора в самолета и се опитваше да си отговори на въпроса дали не си струва всъщност да получи уртикария, само и само да се измъкне от Мендочино. Едва ли бе най-щастливият изход, но всичко бе за предпочитане пред онова мъчение.

 

 

Скоро бе принудена да промени мнението си. Обривът й стана наистина жесток и никой лекар не можеше да й помогне особено, освен да облекчи донякъде сърбежа и да предпише успокоителни и хапчета за сън. Следващите пет дни прекара в постоянен унес, придружен от крайно неприятни усещания, и единствена утеха й бе обстоятелството, че поне лицето й не се обрина. Вито й се обаждаше всяка вечер, но подобно общуване не й носеше удовлетворение. Колко може да се разговаря за сърбежа, пък и докато Вито се мъчеше да я успокои, тя чуваше край него гласовете на Фифи и Свенберг и си представяше как, говорейки с нея, съзнанието му е ангажирано с работата. Питаше го как вървят снимките, но не се заслушваше много в лаконичните му отговори и в крайна сметка думите „Всичко ще се оправи, мила“ и „Всичко ще бъде наред, скъпи“ се превърнаха в постоянен лайтмотив на тия конфузни и не докрай искрени вечерни разговори.

След десет дни Били реши, че е преодоляла най-страшното от болестта. Огромните мехури между пръстите на ръцете й и по целите й крака вече завяхваха и тя не се будеше постоянно през нощта от ужас, да не би да се разчеше в съня си. Установи, че все още прилича на плашило, но умираше от желание за компания. Колко й липсваха леля Корнилия и ведрият й решителен подход към житейските дела. Може би Лилиан би я посетила, ако й изпратеше самолета? Но веднага тъжно си припомни, че графинята всяко лято гостуваше на Соланж и Даниел, и двете вече задомени в Англия. Там се оставяше с удоволствие да я наричат „бабче“ дечица в различна степен на прохождане, истински англичанчета, на които демонстрираше изкуството да приготвя препечени филийки на открития огън в камината. Били вдигна телефона и позвъни на Джесика Торп Строс в Истхамптън.

— Джеси? Слава богу, че си вкъщи.

— Били, мила! Къде си? В Ню Йорк ли?

— Не, у дома, в Калифорния и се лекувам от уртикария. Иде ми да си прережа вените, само дето не ги виждам къде са.

— О, господи, а аз си мислех, че караш приказен меден месец с един божествен мъж.

— Не би могло да се каже. Как са петте ти красиви дечица и милият Дейвид?

— Не ме питай!

— Какво се е случило?

— Негодникът всичките ги отмъкна с яхтата. Всеки ден излизат с нея, а ти знаеш колко страдам от морска болест. Мен ме използват само като доставчик на сухи гуменки и чисти чорапи. И това ми било лято.

— Джеси, ако ти изпратя самолета, ще ми дойдеш ли на гости за няколко дни? Ще се наложи да си седим у дома, защото още не съм за излизане, но ще си прекараме много весело. Хайде, съгласи се! — с настойчива молба изрече Били.

— Кога най-рано може да пристигне тоя твой самолет?

— Ще съобщя на пилота и веднага ще ти се обадя отново. Сигурна ли си, че не те затруднявам прекалено? Дали би могла да оставиш семейството си по средата на ваканцията? Кажи ми честно.

— Да ме затрудняваш? Ха! Дори бележка няма да им оставя. Така им се пада на тия лошотии. Нека откачат от тревога къде ли съм. Ако изобщо забележат, че ме няма де. Такъв ми бил късметът, да попадна на откачен яхтсмен, дето и децата ми подлуди.

Джесика пристигна още на другия ден, все така очарователно клюмнала, но поради седемте килограма, прибавени към дребната й фигура, сега бе по-скоро съблазнително пищна, отколкото трогателно поетична. Вече беше на трийсет и осем години, но мъжете все още въздишаха, когато примигнеше срещу тях с късогледите си виолетови очи изпод небрежно надвисналите къдрици, които сама подстригваше, щом стигнеха до средата на носа й, с ножичката за маникюр. Съпругът на Джесика, Дейвид Строс, вече се бе наредил сред най-солидните банкери в страната и Били отдавна завиждаше на приятелката си за щастливия й плодовит брак, за многобройните й приятели и за прекрасно организирания й запълнен живот, тъй различен от нейния собствен.

Двете жени възобновиха разговора си тъкмо там, където го бяха прекъснали при последната си среща преди четири години. След два дни заедно вече се бяха осведомили взаимно за главните събития през този промеждутък от време, когато бяха общували само по телефона. Били вече се чувстваше достатъчно добре, за да седи на сянка край басейна, докато Джесика се печеше на слънце малко по-встрани, топнала с наслада стъпалата си във водата.

— Какво блаженство! — въздъхна тя след кратко мълчание. — Наистина е блаженство наоколо ти да няма деца и съпруг. Чувствам се на седмото небе. Не знам какво е това нирвана, но едва ли може да е толкова хубаво. На кого му е притрябвало абсолютното нищо, когато съществува Калифорния?

— Но, Джеси — обади се Били, внезапно усетила смътна тревога, — та ти ги обожаваш всичките, нали? Не е възможно прекрасният ти живот да е само чудесна фасада!

— Разбира се, че не, миличка, аз си обичам домашната олелия, само понякога… често… Да ти кажа право, половината от проблемите ми са планирането на менюто.

— Джес, не ставай смешна! Имаш най-добрата готвачка на Източното крайбрежие.

— Имах, миличка! Имах най-добрата готвачка. Госпожа Гибънс ни напусна преди три месеца. Всичко започна преди около година, когато момичетата решиха да станат абсолютни вегетарианки. Какво можех да им кажа? Намирам го толкова безкрайно тъпо. После пък близнаците решиха цели шест месеца да не хапват нищо друго, освен пица. Не раждай близнаци, миличка, не можеш да им надвиеш на ината. За да ги спасим от недохранване, трябваше да им пръскаме течни витамини върху плънката. Госпожа Гибънс поиска специална фурна за пици и аз й я доставих. Не ни напусна още тогава, само защото готвеше за Дейвид. Знаеш, че той не би хапнал нищо, което да не е автентична френска кухня, а това поддържаше самочувствието й. Но разривът настъпи, когато малкият Дейвид изживя своето религиозно просветление.

— Какво изживя?

— Той спазва кошер. — Били продължаваше да я гледа с недоумение. — Реши, че ще трябва да положи Бар мицвах. Започна да учи иврит и да чете Стария завет и изведнъж си науми да приема само храна кошер. Преустроихме един от килерите в кухничка специално за него и той си готви там на котлон и яде от картонени чинии с пластмасови прибори. Но обидата не идваше само от това, че не яде нейните ястия. Един ден казал на госпожа Гибънс да не припарва до кухнята му, защото била нечиста. Тя се втрещила и в миг си припомнила като на филмова лента как му е приготвяла бебешките кашички, как не допускала да му се дава консервирана храна и изпитала такова оскърбление, че си стегна куфара и си замина. Не мога да я виня, но след нея у дома се изредиха десетина готвачи. Всички казват, че не са очаквали да готвят за ресторант и напускат още първата вечер.

— О, горката Джеси! — Били избухна в смях пред умърлушената си приятелка. — Извинявай, но не можах да се сдържа, като си представих как Дейвид младши си вари пилешка супа. Той да не би и свещи да пали в петък вечер?

— Как иначе?

— Мислила ли си някога да се присъединиш към сектата „Евреи за Христа“? — задавена от смях подхвърли Били.

— Пази боже!

— Значи все пак ти възпита децата си в еврейската религия — заключи Били.

— О, не, миличка, само момчетата. Момичетата са от епископалната вяра и са кръстени в църквата, в която съм кръстена и аз. Също като при фамилията Ротшилд. Момчетата трябва да продължат традицията на бащиния си род, а момичетата са свободни да правят каквото желаят. — Джеси замълча и изкосо погледна Били. Уверила се, че онова, което бе забелязала в лицето на приятелката си през последните два дни, не е плод на въображението й, тя се обърна с гръб към басейна и рязко смени темата. — Кога ще престанеш да се правиш на храбър войник и ще ми разправиш всичко?

— Какво да ти разправя? Нищо не крия. Оплаквам ти се от обрива си, още откакто си пристигнала, и колкото повече ти цивря, по-добре се чувствам. Храбър войник, няма що.

— Казвай.

— Но какво, Джеси?

— За Вито.

— За Вито?

— За съпруга ти.

— Аа…

— Да, същия — настоя Джеси неумолимо. — Вито, младоженеца.

— Той е прекрасен, Джеси. Никога не съм подозирала, че един мъж може да притежава такава енергия, такава бликаща творческа сила.

— Врели-некипели.

— Никога не съм успявала да те заблудя.

— Той десетка ли е?

— Твърдо. За това можеш да ми имаш доверие.

— Ами тогава какъв е ужасният му недостатък, къде се крие неразрешимата дилема, къде е непредвидимото препятствие.

— Защо реши, че има препятствие?

— Всяка съпруга, която познавам, като включвам и себе си, има пред себе си препятствие. Аз усещам своето най-осезателно, когато се приготвям да си лягам, а Дейвид е дълбоко заспал. Мъжът на всяка жена е безнадеждно непоправим в някакво отношение.

— Елис не беше — глухо възрази Били.

— Били, това не е честно. Ти беше малолетната невеста на Елис в продължение на седем години. Ти така и не стана истинска нормална съпруга, защото, докато беше здрав, непрестанно те глезеше и закриляше с единствената мисъл да те направи щастлива. А после, когато беше вече парализиран, още по-невъзможно беше да станеш нормална съпруга. Не те упреквам, скъпа, но ти никога не си имала възможност да научиш правилата на играта.

— Игра? Правила? Говориш като в онези книги, които раздават съвети на съпругите да посрещат мъжете си, облечени в черни кожени панталони, с порция джин с лед в едната ръка, а в другата със заявление за повишение на месечната издръжка. Не очаквах да го чуя от теб, Джеси.

Джеси поклати глава развеселена и с известно чувство на жалост към Били. Защо не можеше това момиче да приеме света реално? Какво общо имаха кожените панталони, пък и слабостта на Дейвид беше сатененото бельо.

— Играта — изрече бавно тя — се нарича успешен брак. Правилата са всички компромиси, които са нужни, за да го постигнеш.

— Компромиси! — викна Били жегната. — Че аз само компромиси правя, откакто сме се оженили. Компромиси един след друг. Бедната кротичка Били. Повярвай, не би познала старата си приятелка, ако можеше да ме видиш как разигравах в Мендочино Съвършената съпруга на продуцента.

— И същевременно се пръскаше от яд.

— Горе-долу през цялото време, освен като оставахме сами нощем. Вито се сещаше, че съм там само когато правехме любов. Чудя се дали би ме познал, ако не ме види разголена, проклетият му негодник!

— Щом нещата са толкова зле, разведи се.

— Луда ли си, Джеси! Аз съм луда за него. Едва го спечелих и нямам никакво намерение да го изпускам. Не мога да живея без тоя мизерник!

— Тогава започвай с компромисите. Великодушно, доброволно и искрено.

— Това вече е непосилно. Проповядваш досущ като онези невротички, сестрите Бронте, събрани в едно. Не си ли чувала за еманципация? Защо той, по дяволите, не прави компромиси?

— Вече е направил огромен компромис. Оженил се е за теб напук на здравия си разум и е съгласен да поддържа твоя стил на живот с пълното съзнание, че девет десети от познатите му ще го приемат като един вид жиголо, но не е допуснал това да го тревожи, нито те е принудил да промениш стандарта си.

— Е, голяма работа.

— Това е много, Били, особено за човек като Вито, с неговата типично италианска мъжка гордост, за която ти толкова много ми говори.

— Сигурно си права. Добре де, права си. И все пак… — Дори Джесика не можеше да я разбере напълно, мрачно си рече Били. За какви компромиси говореше всъщност? За обичайното кривване от пътя, за случайно преливане на някоя забава, за реалното раздразнение, което съвсем не е болка за умиране, от неприятен навик, какъвто Дейвид и не подозира, че има? При цялата врява, която вдигна, къде беше мъжът й сега? Забавляваше се на яхтата с децата си, както е редно за всеки нормален съпруг по време на лятната ваканция, а не се бе отдал духом и телом на почти религиозната мания да върши работата си професионално. Пък и на кого се сърдеше Джеси, след като страдаше от морска болест?

Джесика погледна Били едва ли не с майчинска нежност и снизхождение. Горката Били, мислеше си, ето че вече изпитва неудовлетворение, и все пак можеше ли някой да назове рецептата за издържалия на времето брак? Кой би могъл да влее мъдрост за ония моменти, когато кладенецът на любовта сякаш напълно вече е пресъхнал и трябва да издържиш, крепен от едната вяра, за миговете, когато всеки от двамата си представя какви прекрасни неща биха му се случили в живота, ако не бе срещнал другия? Кой бе в състояние да те научи как да изразяваш истинските си чувства пред другия, без да попаднеш в коварния капан на думите и жестовете, как да преодолееш дните, дори месеците, когато всяко общуване изглежда невъзможно? А да не говорим за допълнителните трудности, които създава присъствието на свекърва с претенции за грандама, и още по-малко за невероятната трансформация, която претърпява един първокласен любовник-десетка, докато в края на краищата се превърне в баща на пет деца. Не, тя действително не можеше да помогне на Били. Дори най-добрата приятелка не може да те спаси от земетръсните рискове и подвижните пясъци на брака, а в най-добрия случай ще ти даде беглата утеха, че не си единственият тежък случай на света.

Джесика се приближи до Били и я целуна по челото.

— Това е просто депресия след медения месец. Всички я изживяват — успокои я тя. — Изтърпи и след няколко месеца дори няма да си спомняш за тия си чувства. Какво ще кажеш да вечеряме с нещо, от което страшно се дебелее, а утре да постим цял ден или поне до обяд? И на двете ще ни дойде добре.

— Как може да ни дойде добре нещо, от което се пълнее? — изумена попита Били.

— Много е просто. Не си ли чувала европейската диета за отслабване? Ако метаболитната ти система е привикнала никога да не получава храни, от които се затлъстява, а ти изведнъж ги приемеш, тялото ти претърпява шок и мигновено губи от теглото си. Естествено, не можеш да го превръщаш в навик.

— Сигурна ли си в това? — колебливо попита Били, като хвърли поглед към закръгленото коремче на приятелката си.

— Абсолютно. Щях да тежа цял тон, ако не го прилагах от време на време.

Двете жени прихнаха едновременно и изоставиха темата за брака до края на посещението на Джесика. В края на седмицата тя си тръгна за Истхамптън, мислейки си с неохота за планирането на менютата, но засрамено разтъжена за главоболната си банда. Въпреки заплахите си всяка вечер беше разговаряла с тях по телефона, а мъжът й бе прекарал достатъчно време на суша, за да открие една двойка ориенталци, които третирали кошер кухнята на Дейвид младши с нужния респект и дори донесли собствени съдове, в които да готвят на вегетарианците в семейството.

— Били, скъпа — каза Джесика, докато двете стояха пред самолета и се сбогуваха, — боя се, че не ти помогнах много, но ти дадох най-добрия съвет, който ми е известен. Не забравяй: „Всяко управление, а на практика всяка изгода и удоволствие за човека, всяка добродетел и всяко разумно действие са основани на взаимен компромис“.

— Тази пък мъдрост откъде я изкопа? Да не си я прочела, избродирана на възглавничка?

— Мисъл на Едмънд Бърк, ако не се лъжа — злорадо я поправи Джесика. Тя много се гордееше с добрата си памет за цитати, с което винаги излизаше едни гърди напред пред страховитата си свекърва.

— Изчезвай, изчадие на „Васар“ — засмя се Били и прегърна приятелката си за последен път. — Върви и не съгрешавай повече. Помни, че единствена аз те познавам от дните, когато далеч не беше толкова добродетелна и толерантна.

 

 

В Мендочино снимките за деня бяха приключили. Вито и Фифи Хил се прибраха в къщата на Вито, като през целия път не отрониха една дума. Заговориха чак когато си наляха питиета и седнаха на покритите с калъфи продънени кресла в дневната.

— Безнадеждно е, Фифи — отсече най-сетне Вито.

— Това и слепият ще го види — изръмжа Фифи. — Дори по гласовете им си личи…

— Вече два дни продължава. Вчера си казах, че може би тя не се чувства добре, но днес на снимките наблюдавах внимателно…

— Че кога не си гледал внимателно! — кротко рече Фифи, толкова нещастен, че дори не се помъчи да изрази ирония.

— Надявах се да им мине — продължи Вито. — Но не можем да се залъгваме повече. И един метър от заснетото не можем да използваме. Вече с два дни изоставаме от графика, а тия гадни хлапета ни въртят номера.

— Приложих всички трикове, които са ми известни. Нищо, Вито. Сандра се цупи, Хю се дуе, настояват, че давали всичко от себе си, тя реве, той крещи… Наказателна рота ни трябва!

— Филм ни трябва, Фифи, готов филм! Нямах време да те зарадвам, но след вечеря и двамата поотделно дойдоха при мен и ми заявиха, че няма да правят сцените, които са по график за следващите два дни.

— Няма да правят… — Хю заекна и чак се надигна от стола си, напълно стъписан.

— Да, точно голата сцена, страхотната любовна сцена, дето щеше да е перлата на филма. Но те категорично отказват да я направят.

— Вито! Какво приказваш ти: Възможно ли е това! Не могат да постъпват тъй с нас! За бога… направи нещо!

— Фифи, отмени снимките за утре сутринта. Няма никакъв смисъл. Ще поговорим и двамата поотделно с тия диви хлапетии. Ще стигнем до дъното на историята и ще ги сдобрим. И по-лоши неща се случват на снимки, а филмите все пак се завършват, сам го знаеш.

— Така е, но тук правим любовна история, а момичето и момчето се гледат на кръв. Не е тъй просто, както механичната ти акула да се повреди или да завали дъжд, когато ти трябва слънце. На теб ти е ясно, Вито, че успехът на този филм зависи изцяло от убедителността на чувствата между тези двамата. Те трябва да са по-влюбени и от Ромео и Жулиета. А допреди два дни дори мен бяха убедили, че е така.

— Фифи, нека да се наспим сега. Утре ще се видим на закуска в хотела. Тогава ще решим какво да правим.

След като Фифи си тръгна, увесил нос, Вито седна да обмисли положението. Ако Фифи бе дълбоко разтревожен за качеството на актьорската игра на двамата глезльовци, Вито от своя страна бе изправен пред много по-тежък проблем. Маги го бе посетила в Мендочино преди две седмици със сразяваща новина.

— Не мога да ти кажа от кого го чух, Вито — настоя тя, — но не е просто слух, повярвай ми. Арви е заявил, че ще използва клаузата в договора за отнемане на филма при първия най-дребен повод.

— Но защо, Маги, защо? — Както и двамата добре знаеха, клаузата за отнемане на филма от продуцента беше стандартна за повечето договори и в минутата, когато бюджетът бъдеше превишен, продуцентът можеше да бъде сменен от студията. На практика клаузата почти никога не се прилага и стотици, далеч не тъй изтъкнати продуценти като Вито, си позволяваха да прехвърлят най-спокойно бюджета и да пресрочват графика, без да се опасяват, че студията ще им приложи по-строги санкции от малко мърморене.

— До колкото можах да схвана, той място не може да си намери, задето ти е дал шанс да правиш „Огледала“. Целта му била само да натрие носа на оная кучка, жена си, и да й демонстрира кой командва студията. Но после, когато сте се оженили с Били, се усетил прекаран. Прави страхотен жест напук на съпругата си, а само седмица по-късно ти се оказваш венчан за една от най-богатите жени в света, а той е обвързан до живот със своята филаделфийска снобка, която при всеки удобен случай ще му натяква как се е извозил.

— Какво общо имам парите на Били?

— Опитай се да го кажеш на Арви. Според него си длъжен сам да финансираш филмите си с нейната зестра, а не да използваш парите на студията. Знам, знам, това не е в твоя стил, но онзи е на право побеснял. Той е долен и завистлив човек и е решил да те стисне за гушата, Вито, стига да успее.

Да, мислеше си Вито, припомняйки си думите на Маги. Трябваше да прояви по-голяма подозрителност, когато Арви тъй бързо му даде зелена светлина за филма. Вярваше на всичко, казано от Маги. Твърде добре отговаряше на собствените му впечатления. За съжаление, звучеше напълно смислено.

На следващия ден, малко преди обед, Фифи Хил и Вито избраха уединено кътче в хотел „Мендочино“ и седнаха сред декоративните палми като двама претърпели поражение самураи, които се опитват да изберат най-достойното място за харакирито си.

— Ненормална история — изръмжа Вито. — Дори Сандра да беше студен труп, пак щеше да живне от това, което й казах. Всичко пуснах в действие, дори истината, но и тя не помогна. Обясних й, че това е големият й шанс в живота, че ще направя звезда от нея, че не бива да постъпва така с мен и с теб, че повече няма да види ангажимент, заплаших я, че майка й ще умре от разочарование, че името й ще попадне в черните списъци на всички режисьори и продуценти в света. Молих, крещях, всичко направих, само дето не я чуках. И на това бих се навил, но тя беше студена като ледена шушулка.

— Вито, нали бях там, пощади ме!

Вито не обърна внимание на съсипания от нерви режисьор.

— А малкият гадник Хю Кенеди, и той не е по-стока, да му изсъхне оная работа дано! „Обади се на посредника ми!“, само това знае да повтаря. Аз, че ще се обадя на посредника му, ще се обадя, ама този не разбира ли, че се самоубива професионално?

— Няма чак толкова мозък. И с по-умни актьори си работил, Вито. Но има и друго нещо. Дори да ги убедим да направят голата сцена, нали си представяш как ще я изиграят в това си настроение?

— Може да е просто разправия между влюбени. Ще ида пак да поговоря със Сандра, пък може…

В този миг го прекъсна един плах глас:

— Господин Орсини…

— О, Доли, единственото разумно същество на този свят си ти. Разходи се нанякъде, мила, имаме разговор.

— Реших, че е редно да пи кажа. Не че обичам да си вра носа при шефовете. Канех се да го споделя с Били, пък тя да го предаде на пас, ама нея нали я няма…

— Какво?

— Не е, както си мислите. Чух ви да споменавате за разправия между влюбени, само че работата с по-дебела. Чух всичко през стената. Тъй и не се наканих да си купя тапи за уши. Започна се с обвиненията на Сандра, че Хю я измествал в сцените и привличал вниманието към себе си. А после…

— Истина е — намеси се Фифи. — Направи ми впечатление и му се скарах, но той пак си знаеше неговото.

— А после Хю взе да става наистина гаден. Каза й, че не я бивало за актриса, че била добра само за тъпи сериали, а той бил театрален актьор. Тогава тя пък му рече, че онова му нещо било голямо, колкото бебешки палец, но за съжаление не толкова твърдо. На това той й отвърна, че никой не можел да се сети къде са циците й, ако не били зърната, а нейният отговор бе, че имал пъпки по задника, при това гнойни. За да не остане длъжен, Хю й каза, че била като умряла риба в леглото, обаче отдолу воняла като цял куп умрели риби. Нататък вече ме е срам да разправям, такива ги занареждаха.

— Схващам принципната идея — измърмори Фифи.

— Затова ви казвам — настоя Доли. — Не е просто кавга между влюбени, защото и дума да не става, че те още са влюбени. Направо се мразят. Пък и твърде далеч отидоха. Работата е там, че онова нещо на Хю наистина е мъничко. Тя и друг път го е споменавала, но съвсем с друг тон. Ще рече, например: „Малък е, наистина, но пък е на място“ и други от този род.

— Да, те наистина са отишли твърде далеч, Доли. Благодаря ти. От полза е поне да сме наясно какво става. Хайде сега изчезвай, съкровище, трябва да поговорим.

— Спукана ни е работата, Вито. Нито един мъж не може да прости такива тежки думи — въздъхна тежко Фифи. — Дори да иска, а тоя нашият няма и да поиска.

Настана дълго мълчание. Претенциозното фоайе във викториански стил се изпълваше бавно с ожаднели туристи, обслужвани от хубавички барманки.

— Ще използваме дубльори — обяви Вито. — Това е разрешението, Фифи.

— В гола сцена? Ти си луд!

— Не съм обещавал нормално разрешение. Просто това е единственият изход. Достатъчно хубави младежи има в тоя град, а също и момиченца. Ще изберем такива, дето горе-долу да приличат на Сандра и на Хю. Перуки ни трябват, Фифи, перуки. Ще ги намерим днес следобед. После ще снимаме сцените по два пъти — веднъж дубльорката на Сандра с Хю и после обратно. Лицата на дубльорите няма да се виждат, само телата им и главите отзад. И ще ги монтираме с малко повече старание.

— Няма да ти се размине!

— А имаме избор?

Свенберг бе очарован от хрумването. За него плътта си беше плът, светлината — светлина и щом имаше налице предизвикателство, играта си струваше. Докато Сандра изпълняваше сцените си с дубльора на Хю, Вито четеше репликите на Хю, а тя отговаряше. По време на сцените на Хю с дубльорката на Сандра Доли четеше репликите на Сандра. После всичко това щеше да бъде обединено в сцена с коригиран звук. Вито настояваше Хю да присъства, докато се снима.

Сандра, и съответно Сандра да присъства, докато работи Хю. Двамата бивши любовници се впуснаха, точно както се бе надявал, в олимпийска надпревара помежду си, като се състезаваха кой да вложи в изпълнението си повече жар и патос. Отдаваха телата си на напълно непознати с такава чувственост и плам, каквато никой не бе виждал на снимачна площадка.

Когато двата изтощителни дни отминаха, Фифи напомни на Вито, че им остава да снимат още епизодите преди голата сцена, а бяха изостанали с два дни от графика.

— Преработих сценария — успокои го Вито и му подаде купчина страници. — Давам още малко сцени на Доли.

Фифи бързо ги прочете.

— Става бе! Става! Само дето нямаме никакво време.

— Тук са сцените, без които можем да минем. Всичко се връзва. Така че спестяваме единия ден. Трябва да успееш, иначе ще те изхвърлят от режисьорското съсловие.

— Доволен ли си, копеле?

— Най-обикновено удоволствие от работата в шоу бизнеса.

Глава четиринадесета

Когато се върна в Мендочино за последната седмица от снимките, Били откри, че болестта й като вълшебна пръчка бе премахнала пречките в общуването й с екипа. Част от работниците, осветителите, декораторите и операторите също бяха преживели тези отвратителни обриви. От съпруга на продуцента тя се превърна в ранен другар, завърнал се от полевата болница на фронта, за да продължи да воюва рамо до рамо е бойците. Всички, от потъналия в мечтателна изолация Свенберг до шофьорите на вагоните за мед, както наричаха неизменните подвижни тоалетни, я спираха, интересуваха се как е. Някои бързаха да сравнят симптомите и често Били се оказваше заобиколена от дружелюбни членове на екипа, дискутиращи предимствата на един или друг начин на лечение.

Всеки ден Доли и Били успяваха да обядват заедно. Били, както винаги, пресмяташе всяка калория и с изумление наблюдаваше как Доли, с превъзходно налятите си раблезианска гръд и дупе, ядеше гигантския си сандвич: две дебело намазани с масло сусамени хлебчета, между които бяха натъпкани резени авокадо, сирене и пастърма и кълцан дроб; покрай сандвича не бе пропуснала и гарнитура от картофена салата, обилно полята с майонеза.

— По дяволите! — въздъхна Доли като старателно обра и последните картофчета от чинията. — Няма време за още един сандвич, нали?

— Да не би да си гладна? — попита Били стъписана, почти ужасена.

— Умирам от глад. След като си повърна закуската, едва изтрайвам до обяда.

— Повръщаш…

— Разбира се. Но няма да е за дълго. В началото на третия месец съм и всички казват, че тъкмо сега сутрешното прилошаване е най-тежко.

— Но Доли! О, Боже! Как се случи това?

Доли извърна нагоре очи в безмълвен отговор, че само господ знае. Заразителният й смях се примеси със сподавените възклицания на Били.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Били, като се поуспокои.

— Господи, сигурно трябва да направя нещо, но всъщност много ми се иска да родя бебето. Изглежда невероятно, но чувствам, че така е редно. И преди съм била бременна, но дори не съм се замисляла, ала този път…

На Били й се стори, че приятелката й е доста объркана, без да се опитва да си изясни нещата. Очевидно Доли, решила да задоволи неосъзнатото си желание, беше малко зашеметена от възторг.

— А бащата? — попита Били, като се опитваше да привлече вниманието на Доли.

— Сънрайз ли? Ако кажа, още утре ще се ожени за мен, но съвсем не се виждам цял живот да обикалям с родео. И изобщо, защо трябваше да играят с „Лос Анджелис“ на Четвърти юли? Някога ще му го кажа. Кой можеше да предположи, че само два дни да забравиш хапчетата и хоп — готово!

— Всеки гинеколог. Доли, а пари? Трябват ти, за да родиш, да платиш на сестра, да си купиш дрехи за бременността… — Били млъкна смутена. Знаеше, че има куп други разходи, свързани с бебето, но в момента не се сещаше за всичко. Никога не беше се интересувала от тези неща.

— Година, година и половина ще изкарам с парите от „Огледала“, а после ще му мисля. Ако не успея да си намеря работа, винаги мога да разчитам на Сънрайз. Господи, Били, все някак ще се нареди, винаги е така, когато много искаш нещо. — Тя изглеждаше прелестна в своята естественост и наивност — същинско пухкаво, мъркащо коте.

Били въздъхна, загледана в приятелката си, която не можеше да скрие своята радост от бременността, дори да искаше. Без съмнение Доли виждаше живота само в розова светлина.

— Как мислиш… Нали бебето ще има нужда от кръстница…

— Да! О, да! — Доли така въодушевено я прегърна, че едва не я задуши. — Само ти и никой друг!

Така поне ще е сигурна, че всичко ще бъде, както трябва. На нейния кръщелник нямаше да липсват никакви удобства. Спомни си бостънските кръщенета. Сребърни чаши и отлежало шери, епископи и бисквити, миниатюрни вилички и ножчета; а може би по-практичен подарък щеше да е абонамент към службата за обмен на пелени. Като за начало кошче, кошарка, количка и всичко за новороденото. Пък после ще види.

 

 

Работата по „Огледала“ завърши в график, на двайсет и трети август, петък, и за следващата вечер планираха прощална забава. Вито и Фифи, и двамата напълно изтощени, но неспособни да починат поне за кратко поради обзелото ги нервно напрежение, обясниха на Били, че подобно събиране е традиция след приключване на снимките: така от една страна се отбелязва краят на седмици работа, а от друга се дава възможност да се загладят многото вражди, възникващи обикновено във филмовите екипи, дори и в най-хармоничните, които бяха изключение. Продукцията на „Огледала“ бе ангажирала служебните помещения на хотел „Мендочино“ и към десет часа веселбата беше в разгара си. Богатият бюфет вече бе ометен, отново зареден и повторно опустошен. Барът щеше да работи, докато и последният му клиент не отидеше да спи. При така описаната картина нямаше нужда човек да се прибира тази нощ, но все пак двама души напускаха твърде рано, с прекалено явно намерение.

— Вито — промълви Фифи, почти разтреперан от гняв. — Виждаш ли това, което виждам аз?

— Ако това, което виждаш, са Сандра Саймън и Хю Кенеди, запътени към леглото, да.

— Точно тази вечер ли решиха да се помирят?

— Естествено. За съжаление, твърде късно е, за да имаме полза. Понякога, ако не се контролирам, мога наистина да намразя членовете на актьорското съсловие, но, слава Богу, аз съм търпелив човек.

— Да пукне надървен, дано! — изсъска Фифи.

— Не, винаги да се изпразва без време — поправи го Вито.

— Да не го вдигне, докато е жив!

— Не, Фифи, това не е изтънчено. Да го вдигне, но никой да не го забележи — уточни Вито.

В този момент до тях се приближи управителят на хотела.

— Някакъв мъж е във фоайето и настоява да ви види. Твърди, че е от филмовата студия Арви.

Вито излезе и видя непознат човек в костюм и връзка. Той веднага се представи като служител от правния отдел на Студията и връчи на Вито писмо, което, още преди да отвори, му навя предчувствие за беда. Никакви разпореждания от Студията не биваше да идват по този начин. Набързо го прегледа: „Съгласно… да контактува… относно филмова продукция със заглавие «Огледала»… с настоящото ви уведомяваме, че… Студията се възползва от правата си да поеме продукцията, тъй като продуцентът не се е съобразил с договорения бюджет…“

Вито погледна юриста, като успешно прикри желанието си да удари, да осакати, да убие. Според собствените му пресмятания напълно се бе вместил в бюджета. И все пак месеци щяха да минат, преди хората от счетоводния отдел евентуално да го докажат. А тогава вече щеше да е късно.

— Ще пийнете ли нещо? — любезно предложи Вито.

— Не, благодаря. Дошъл съм да взема проявения филм, с който разполагате, до последния метър. Съжалявам, но такива са инструкциите ми. А така също и негативите, разбира се. Пристигнах с микробус и с двама души, които ще пренесат всичко. Загубихме се по пътя от Сан Франциско и затова нахлух така по средата на празненството ви.

— Много неприятно. Боя се, че пътуването ви е било напразно. Но тук може и да ви намерят стая да преспите.

— Напразно ли?

— При мен няма нито метър от филма. Нито пък негативи. Нищо. Сигурно са в Студията.

— Знаете, че не са. — Юристът започваше да се дразни. Вито се обърна към Фифи Хил и към Свенберг, които го бяха последвали във фоайето.

— Фифи, да си виждал някъде работното копие? Знаеш ли къде са негативите? Арви поема продукцията и този господин ги търси.

Фифи изглеждаше учуден.

— Не, пък и не ме интересува все още. Може би Свенберг знае? А, Пер?

Мършавият швед поклати глава:

— Аз просто работя с камерата, не държа филма под леглото си.

— Съжалявам — разпери ръце Вито. — Вероятно пътува насам-натам. Ще се намери. Филми не се губят толкова лесно, нали знаете?

Юристът погледна тримата мъже, чинно изправени срещу него. В понеделник ще получат писмено нареждане и Орсини ще бъде принуден да даде филма, а дотогава той не може да направи нищо повече. Опитът в правния отдел го беше обогатил откъм житейска мъдрост.

— Все пак ще пийна нещо. Пък и не успях да вечерям. Дали не е останало нещо за хапване.

Били стоеше в ъгъла, заобиколена от група открито възхищаващи й се мъже, когато Вито се появи зад нея и прошепна, че си тръгват. Стори й се рано, но реши, че след като филмът е готов, сигурно Вито изгаря от желание да се любят, за да отпразнуват случая.

Тя сърдечно се сбогува с новите си приятели и бързо се отдалечи. Вито я поведе към една странична врата, откъдето незабелязано се измъкнаха, хвана я за ръка и хукнаха към колата. Радостта на Били бе кратка — вътре ги чакаше Фифи. Мъжете мълчаха и Били благоразумно се присъедини към тях.

Щом прекрачиха прага, Вито й обясни, както преди седмици на Фифи и Свенберг, какви са намеренията на Арви. Били бързо схвана, че клаузата за отнемане на продукцията може да влезе в сила независимо дали Вито е в преразход или не.

— Няма време да им обяснявам в какво не са прави — заключи мрачно Вито.

— Но какво повече могат да сторят? — объркана попита Били в наивното си неведение. Нали всичко е заснето, работното копие е готово, целият филм е направен. Защо им е сега?

— Ако се доберат до него, ще го дадат на някой от постоянните им монтажисти, който ще го сглоби надве-натри, както му скимне, най-вероятно ще го осакати, без дори да ни покажат какъв буламач са сътворили. Нищо не може да им попречи да използват възможно най-просташката музика. Като знам що за човек е Арви, ще го претупат по кратката процедура, ще бутнат тук-там по някой звуков ефект и ще го пуснат на екран, съвсем осакатен. Никой няма да повярва, че режисьор е бил Фифи, а оператор Свенберг. По време на довършителните работи филмите или се правят, или се унищожават.

— О, Вито! — изпъшка Били. — Не мога да го понеса.

— И аз не мога, скъпа. И затова целият материал е под ключ във Форт Браг. Накарах да прехвърлят негатива от лабораторията в Сан Франциско и сега се съхранява в сейф на мое име. Веднага щом Маги ме предупреди, реших, че е излишно да рискувам.

— А Арви? — попита Фифи, който през цялото време бе в течение. — Той никога няма да се примири.

— Ще го поставя пред свършен факт, това миризливо лайно — навъсено отвърна Вито. — Няма да върна филма в Студията, докато не приключа с монтажа, мишунга и всичко останало.

— Торонто? Това ли имаш предвид? — попита Фифи.

— Не, ще работим В Холивуд. Знаеш, че нашите техници са най-добри. Ако трябва, ще наема стаи в хотел, и в тях ще се справим. Не ми е за първи път.

Въодушевена, Били го прекъсна, щастлива, че най-сетне и тя може да бъде полезна с нещо.

— Защо в хотел? Имаме къща, Вито и това е чудесно, не разбираш ли? Лична собственост с колкото искаш стаи, а охраната няма да пуска външни хора. О, Вито, не можеш да ми откажеш! Моля те! — настоя тя, когато видя колебливото му изражение.

— Охрана ли? Каква охрана? — учуди се Вито.

Били леко се изчерви. Беше забравила, че той не знае.

— След смъртта на Елис наех денонощна въоръжена охрана. Страхувах се да не би някой да се опита — не знам какво точно — Да влезе в къщата, или да ми задигне бижутата, или… ами… да ме отвлече или нещо подобно. Те са незабележими, освен ако знаеш къде да ги търсиш. А разполагаме и с къщичката на пазача.

Изненадани, двамата мъже мълчаха. Шефове на мафията, рокзвезди, Сами Дейвис Джуниър, да — те имаха охрана, но Били? А всеки с богатството на Били изобщо не би се замислил. За Били охраната беше нещо толкова естествено, че по цял месец не се сещаше за нея. Не беше кой знае какъв разход. Нещо като чорапогащниците. Веднъж годишно си купуваше по цяла дузина от всеки цвят, така че никога да не й липсват — просто предвидливост.

— Няма да си познаеш къщата — предупреди я Вито.

— Приемай, или аз ще приема — прекъсна го Фифи. — Сигурно имаш свободна стая за гости, нали Били, любов моя? Ще се нанеса там. Ако ще работя по осемнайсет часа на ден, то нека поне да е в стилна обстановка.

— По двайсет и четири часа, Фифи — поправи го Вито. — И започваш веднага. Най-напред отиваме до Форт Браг за филма. И парченце няма да оставя. Били, събери багажа, докато Фифи и аз товарим. Трябва да пренесем около двайсет големи кашона, след два часа ще се върнем. Ако караме цяла нощ, ще си бъдем вкъщи, преди още юристът да се е събудил.

— Да, скъпи — послушно рече Били, като умело прикри разочарованието си. Май не беше най-подходящото време да предложи любов — дори само като за из път.

През следващите седмици Били имаше малко свободни мигове, за да се замисли дали някога наистина се е заблуждавала, че в дома й работата по монтажа на филма ще е почти като на шега. Нищо от предишния й живот не би могло да я подготви за почти безкрайните дни и нощи, изпълнени с всеотдаен трескав, завладяващ и всеобхватен труд, изцяло заел нейния живот и живота на всички, свързани с монтажа. Огромната разкошна резиденция на Били в стил Тюдор почти веднага придоби вид едновременно на гимнастически салон, на котелно отделение, на подводница при бойни условия, на първокласна кафетерия и на приют за душевно болни с доста свободен режим.

Освен Фифи в къщата веднага се нанесоха още двама постоянни обитатели: редакторката Бренди Уайт, колоритна жена, с която Вито често работеше, и нейната любовница и помощничка — Мери Уебстър. На всичките си приятели съобщиха, че отиват заедно на почивка, което не изненада никого в техния кръг от лесбийки с творчески професии, и се настаниха в най-голямата гостна стая на Били.

— Трябва ни още една стая за скриптерката — каза Вито на Били още по време на дългото нощно пътуване от Мендочино до Лос Анджелис.

— Какво върши скриптерката? — поинтересува се Били.

— Стенографира всичко, което монтажистът, Фифи и аз кажем, и го пише на машина, така че да имаме записки за следващия ден. Освен това приема съобщения, вдига телефона и се грижи за какво ли не още.

— Това ще върша аз — обяви Били.

— Виж какво, скъпа, знам, че искаш да помогнеш, но нямаш представа колко досадна и пипкава е тази работа. За една седмица ще откачиш.

— Вито, аз съм новата скриптерка. Ако прецениш, че не ставам, можеш винаги да ме смениш и аз няма да се обидя. Но не искам да се въртя около вас и да си смуча пръста, докато завършите филма. И аз като Съпруга на продуцента имам законен интерес в продукцията. Освен това, единствено в тази област имам някакви умения, които можеш да използваш.

— А къщата? Нали ни я отстъпи?

— Вито, става дума за нещо, което имам благодарение на наследено богатство. Говоря ти за помощ с моите умения, време и енергия, нима не разбираш?

Вито неохотно се съгласи, убеден, че Били няма да издържи дълго нажежената атмосфера и напрежението в стаята за монтажа, но само за един ден добре усвоените навици от „Кейти Гибс“ се възстановиха и искреното й желание да е полезна я крепеше; беше винаги подръка, винаги нащрек.

С всеки изминат ден Били все повече свикваше с филмовия жаргон, така както някога научи френски. Малко по малко все повече започна да разбира какво се прави с филма, докато внимателно го извайваха от „суровия материал“, докаран от Мендочино. Започна да схваща защо контролът на художника е жизнено необходим дори при монтажа на идеално заснетите, красиво изградени сцени; да оценява как изборът на близкия план пред средния може напълно да промени настроението на дадена сцена; да усеща защо понякога се налага да се махнат някои прекрасни кадри в името на запазване на настроението и ритъма.

Библиотеката на Били, претъпкана с наетата апаратура, се превърна в помещение за монтаж. По-голямата от двете дневни стана прожекционна. Мик Силвърстайн, композиторът на „Огледала“, седна на рояла Щайнуей в салона и започна да работи над различни теми за филма. След една седмица пристигнаха двама тонтехници и работеха по цял ден при завършването на всяка ролка. Вдигаха такъв невъобразим шум дори и от най-отдалеченото крило на огромната къща, където ги бяха заврели, че се наложи да ги прехвърлят в гаража. Трапезарията беше в непрестанна готовност, тъй като бе невъзможно да се предвиди кой кога ще има време за ядене. За Фифи, Били, Бренди и Мери закуската беше в седем. По всяко време от единайсет сутринта до полунощ трябваше да има готова храна.

За домакинството Били знаеше две неща: че петна от кръв се чистят със студена вода, нещо, което я научи леля Корнилия още в пубертета, и как се наемат прислужници. На това я научи Елис. „Наемай само най-добрите професионалисти — беше й казал той. — Отнасяй се към тях с голямо уважение, плащай им поне двайсет процента над общоприетото възнаграждение и само тогава можеш да се надяваш на добри резултати.“ И икономът, и готвачът от години работеха при Били, но при този разнообразен, постоянен, топъл и студен бюфет, който се налагаше да се поддържа, след десет дни готвачът се предаде, мърморейки за странните неща, които стават, и за безсъвестните работодатели. Затова пък икономът се оказа по-лесно приспособима натура.

Той нае още две момичета за кухнята, домъкна и двама свои приятели, с които бе служил заедно през Втората световна война, и те поеха готвенето. Трите прислужнички се справяха криво-ляво с чистотата в къщата, въпреки че се ужасяваха от количествата смет, които кой знае откъде се вземаха: купища фасове, петна по стените, следи по старинните персийски килими, оставени от наетата апаратура; килимът в столовата въпреки усилията им изглеждаше така, сякаш цял полк войници бе минал през него, и докато са вървели, са разсипвали говеждо със сметана.

Джош Хилман също бе член на екипа и препускаше като луд от кантората си, за да отклонява (с лавина ответни документи) безкрайните правни атаки, с които Студията засипваше Вито. Когато един ден дойде при Били, докато преминаваше строгата охрана на входа, забеляза трима мъже, които чакаха Вито, за да му връчат призовка, ако излезе от дома.

— Арви няма никакво въображение — сподели той с Били.

— Щом толкова иска да влезе, би могъл да наеме хеликоптер и да се приземи с бойците си на ливадата, да щурмува къщата и да призове Вито.

Били се засмя уморено.

— Може и до това да се стигне. Така е побеснял, че кой знае какво може да опита.

Хилман трябваше да признае, че Били бе неузнаваема: носеше анцуг, провиснал отзад, маратонки и бе вързала небрежно косата си на конска опашка. Ако не бяха брилянтните обици, които все още висяха на ушите й, би могъл да я вземе за… не знае точно за какво — в тази изтощена, делова, небрежно облечена жена човек трудно можеше да открие предишната Били Айкхорн. Помисли си, че се е превърнала в отрудена наемна работничка, но с брилянтни обици. Безумният работен ритъм на професионалистите вече беше нещо нормално за нея, осемчасовият работен ден би й се сторил смехотворен; бясната надпревара с времето бе всекидневие, а почивката — рядко изключение.

— Удържам ги, но вече едва-едва — обясни той на Били.

— А тук как върви? Още колко време ви трябва?

— Вижда му се краят — въздъхна тя. — Вече всеки ден пращаме части до лабораторията за оптически ефекти, титри и други неща, които не са ми съвсем ясни.

— А как се промъквате покрай ония главорези на вратата? — полюбопитства той. Джош се интересуваше само от документите, а не от самия филм, предмет на цялата тази битка.

— Използваме само закрити камиони с различни надписи. Понякога на тях пише „Пайъниър Хардуеър“, друг път — „Юргенсън“, сменяме ги. Утре ще с „Рото-Рутър“. — Били много се гордееше с тази хитрост, тъй като идеята беше нейна.

— Колко ви остава, докато свършите?

— Вероятно две седмици монтаж. Снощи звъня импресариото на Фифи и му каза, че Арви го е включил в черния списък на Студията и е направил постъпки срещу него пред режисьорското сдружение, като им казал, че е нарушил договора си й дори е замесен в кражба. Човекът се опасява, че Фифи може да загуби правото да практикува професията си.

— Какво каза Фифи? — разтревожен попита Джош.

— Предаде чрез импресариото си на Арви да си направи нещо, което ми е неудобно да повторя. Заяви, че може да се оправи и без Студията, че членовете на сдружението са му приятели и че Арви няма да постигне нищо при тях.

— Дано да е така — мрачно каза Джош.

На другия ден импресариото на Фифи пак се обади, още по-разтревожен:

— Слушай, Робин Худ — изръмжа той. — Крайно време е да се покажеш от Шерудската гора. Днес ми звъниха от „Метро“ и „Парамаунт“. Ако не си забравил, там си ангажиран за следващите си две работи. Арви те е наклепал пред тях и те искат да се откажат от договорите си с теб, а все още нямаме нищо черно на бяло. Нали знаеш, шефовете на студии държат един на друг. Да не би да искаш да се самоубиеш? Фифи, много е сериозно, цялото ти бъдеще е поставено на карта и режисьорското сдружение на Америка не може да се бие със Студията заради теб. Ако останеш при „Огледала“, ще се наложи да се върнеш отново към рекламите. От правна гледна точка този филм не е твой, колкото и да се мъчиш да се оправдаеш пред себе си.

На другата сутрин мястото на Фифи на закуска остана празно, а пред вратата на стаята на Вито и Били имаше писмо от него, изразяващо искреното му съжаление и описващо натиска на обстоятелствата.

— Не мога да му се сърдя — рече Вито сериозно. — Той направи повече, отколкото имах право да се надявам. Но, Господи, само ако можеше да е с нас през тези две седмици…

— Имам около трийсет страници със записки по последните части — съобщи Били.

— Колко?!

— Трийсет, а може би и повече. Той гледа филма многократно и всеки път казваше по нещо, а аз го записвах. Мислех си, че може да забрави — някои неща се повтарят, а за други по няколко пъти е променял мнението си, но всичко е записано. Веднага ще ви ги приготвя.

— Най-напред ще закусиш добре! — със светнало лице изкомандва Вито. — Момиче, което работи, има нужда от всичките си сили. Ще довърша монтирането с Бренди, Мери и записките на Фифи. Господи, обичам те, Били!

— И с основание! — поусмихна се Били.

— С пълно основание!

Още докато закусваха, Вито обясни на Бренди и Мари какво се беше случило и ги предупреди, че същото може да сполети и тях.

— Имам достатъчно високо мнение за себе си — бавно заяви Бренди — и затова си мисля, че все някак ще мога да се оправя и без Кърт Арви. Ти, Вито, не познаваш механизма на монтажа и да пукна, ако те оставя да се набъркаш в него. Шест години ми трябваха, за да получа разрешително за монтажист, и нямам никакво намерение да ти разкривам тайните си. Не бой се, няма да напуснем кораба. С теб съм до края. Права ли съм, Мери?

— Права си, Бренди! — отвърна Мери. Откакто бяха започнали работа, тя повтаряше тази фраза поне по сто пъти дневно.

Последният етап от завършването на „Огледала“ беше мишунгът, който продължи пет дни и пет нощи без прекъсване в едно частно, независимо студио, където не задаваха никакви въпроси дори на продуцентите на най-гнусните порнофилми, стига да си плащаха сметките навреме. И все пак като допълнителна предпазна мярка казаха на техниците от студиото, че работят над филм със заглавие „История в Мендочино“. При мишунга се комбинират музикалната линия, актьорските гласове и шумовите ефекти, след това се синхронизират с образите и резултатът се нарича контролно копие.

— Видя ли контролното копие — изтощено заяви Вито и победоносно и с благодарност посочи шестте двойни ролки, побрали филма, подредени в два специални метални сандъка, — значи филмът с готов.

Омаломощена, Били си помисли, че ако не друго, бракът поне обогати речника й.

В двата сандъка лежеше резултатът от месеци непрестанна работа в синхрон между стотици хора и всеотдайна малка група, от изразходването на повече от два милиона долара и безброй малки чудеса. Просто нямаше лошо време, болни актьори, инциденти в лабораторията или нещо друго от хилядите неща, които можеха да се случат. Неизбежната поредица от по-малки или по-големи катаклизми някак бе избегната от абсолютната решимост на Вито да направи този филм и при това бързо. Късметът и Били бяха на негова страна.

В средата на ноември Вито най-сетне се сдоби с контролното копие. Кърт Арии беше в Ню Йорк. Трудностите му с Вито бяха нищо в сравнение с огромната катастрофа, пред която изправяше Студията нейната най-важна продукция, един натъпкан със звезди мюзикъл по романа на Дикенс „Записки на клуба Пикуик“, филм за петнайсет милиона долара, който Студията се надяваше да пусне за Коледа на екран. „Пикуик“, който трябваше да е завършен преди месеци, с всеки изминат ден затъваше все повече и повече. Надхвърлил беше бюджета с три милиона долара и Съветът на директорите повика Арви в Ню Йорк за обяснения. За „Пикуик“ бяха запазени двеста и петдесет възлови първокласни салона и беше ясно, че нищо не можеше да му помогне, за да спази определените дати.

Вито позвъни на Оливър Слоун, шеф на продажбите в Студия Арви.

— Момчета, можете веднага да видите контролното копие на „Огледала“ — обяви той небрежно.

— Господи! Но това е… — Слоун едва сдържа неуместното си изумление от удивителната скорост, с която бе монтиран филмът. — Ще ти се обадя по-късно, Вито.

— Както решиш — съгласи се Орсини, тъй като знаеше, че Слоун трябва да говори с Арви, преди да се ангажира с отговор.

Макар и трудно Оливър Слоун се свърза с шефа си в хотела му в Манхатън. Разговорът им беше кратък.

— Арви поръча, щом Орсини, тоя задник, се появи, да го пратим в затвора — рече Слоун на асистента си, — а проклетото му копие да хвърлим в огъня.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видим филма, преди да го изгорим. Арви не беше в твърде добро настроение. — Слоун се обади на Вито и определи час за прожекция за следващия ден, мрачен като патолог, преди да пристъпи към десетхилядната си аутопсия.

В два часа на другия ден в голямата прожекционна зала заприиждаха най-изтъкнатите представители на отделите „Продажби“ и „Реклама“, около шестнайсет души. Четирима от тях доведоха и секретарките си, които по традиция и старшинство често биваха удостоявани с честта да гледат новите продукции. В „Огледала“ не участваха големи звезди и те идваха на прожекцията, водени не толкова от интерес към филма, просто всяка искаше да е сред първите в секретарското съсловие на Студията, която да узнае как се е представил съпругът на Били Айкхорн.

Мъжете според обичая гледаха мълчаливо е изключение на няколко покашляния и щракания на запалки. Когато филмът свърши, четирите секретарки се измъкнаха възможно най-бързо през страничната врата, а мъжете, както обикновено, запазиха едноминутна сдържана тишина, само че този път тя бе по-дълбока и продължителна. Всички очакваха реакцията на Оливър Слоун. Най-сетне той се обади:

— Благодаря ти, Вито. Пак ще се видим. — И излезе. Другите го последваха, като полугласно обсъждаха служебни дела и се правеха, че не забелязват Вито, или го поздравяваха с резервирано кимване. Той изчака и последния човек да напусне залата и с бързи крачки се отправи към мъжката тоалетна. Притаи се в една кабинка и зачака. Първо чу гласа на Оливър Слоун.

— За Бога, за пръв път от четири дни мога да се изходя. Толкова работа имам, че не мога да намеря време дори за това.

— Но защо не се оплачеш?! Аз пък вече цяла седмица имам разстройство.

— За бога, Джим Арви може да получи разрив на сърцето, но този филм ще го отърве от катастрофата. С него можем да запълним всичките заявки за „Пикуик“! Пустият му Орсини, как го е изпипал! Красив филм, много красив!

— Ще стане, Оли, трябва да стане. Колко копия смяташ да поръчаме?

— Двеста седемдесетте и пет, за да сме спокойни. Пустият му Орсини!

— Защо момичетата се измъкнаха толкова бързо?

— Смутиха се, предполагам. И кърпичките им се свършиха. Добре си поплакаха.

— Много са чувствителни тия секретарки.

— При щастлив край винаги е така. Жените не могат да се контролират. По едно време си помислих, че Грейси ще се разреве на глас, и се наложи доста силно да я сръгам. От една жена всичко можеш да очакваш.

За Вито и това бе достатъчно. Усмихнат като победилия Цезар, излезе от кабината и като се спря при вратата на тоалетната, обърна се към двата чифта лъснати обувки в кабините и подхвърли:

— Много съм доволен, че филмът ви хареса, господа. Приятно облекчаване. Аз черпя.

 

 

Валънтайн лежеше на мекото канапе и се наслаждаваше на удоволствието да вдигне крака след един безумен ден в „Скръпълс“. Ноемврийският вятър влизаше в стаята през отворената врата на терасата. Ако почака достатъчно, след няколко часа ще види как изгрява луната. Какъв ден само! Както никога досега, тази вечер нямаше желание за нищо по-екзотично от една пица за вечеря с Джош, но беше толкова изморена, че нямаше сили дори да позвъни, за да я поръча. Днес мина и последната проба за сватбеното празненство в Портланд, Орегон; тоалетите за всички от булката и шаферките до свекървата и тъщата, плюс целият гардероб на младоженката. Валънтайн недоумяваше къде в Портланд това момиче ще носи толкова официални дрехи. Беглата й представа за него бе, че е предимно индустриален град някъде на север, но пък от друга страна, дрехи за четирийсет хиляди долара предполагаха галавечери.

Най-сетне завърши и скиците за морското пътешествие на госпожа Байрън. Въпросната дама, макар и вече осемдесет и две годишна, все още се имаше за фатална жена, но Валънтайн се постара да прикрие поне сбръчканите ръце и рамене. И, разбира се, всички не толкова приятни клиентки решиха тъкмо днес да дойдат, за да поръчат тоалети за Коледа и за Нова година. Добрите й клиентки бяха сторили това още през август, както правят умните жени. Валънтайн недоволно потръпна само при мисълта, че някой може толкова малко да разбира от висша мода, та да си поръча тоалет само шест седмици преди случая; Валънтайн щеше да се справи. Толкова много се гордееше с широкия обсег на дизайна си и с експедитивността на работниците си. Само за секунди можеше да превключи от сложна, артистично примамваща черна дантела за някоя повехнала грандама на булчинска рокля с толкова изчистена линия, че момичето да може гордо да я носи и след пет години. Обичаше безбройните предизвикателства на занаята си. Създаването на модели за конфекция беше далеч по-ограничено в сравнение със сегашната й работа в „Скръпълс“. И най-важното, никой не й се месеше какво и как да прави. Били напълно изчезна, звънваше от време на време по телефона, колкото да ги пита как са. Валънтайн схвана, че при Орсини става нещо тайнствено, тъй като и Джош го загатна бегло, но странното бе, че месеци наред Били не бе поръчвала нови дрехи. Всъщност Били не бе поръчала дори есенния си гардероб и не беше купувала нищо, освен джинси. Били и джинси, изобщо не се връзваха, помисли си тя, вече унесена в лека дрямка.

След един час вътрешният телефон я събуди. По нейно нареждане портиерите не пускаха дори Джош, без да я предупредят. Беше му дала ключ от апартамента си, това му беше достатъчно. Джош малко се обиди, но тя все още сама си беше господарка.

Когато го видя на вратата, й се стори малко по-особен. Сякаш се опитваше да прикрие някаква особена възбуда. Косата му, както винаги, бе безупречно пригладена, строгият скъп костюм лежеше, както трябва, на стройната му фигура, но очите, неговите сериозни сиви очи, бяха изпълнени с чувство, което тя долавяше, но не можеше да определи. Загледа се по-внимателно. Дори и възелът на връзката му бе идеален и въпреки това изглеждаше така, сякаш ураган го беше запокитил през вратата.

— Джош, много съм уморена да телефонирам. Можеш ли да се обадиш за пица? Дали ще ни стигне една голяма или пък да поръчаме една голяма и една малка?

Той не обърна внимание на думите й, коленичи прел канапето, където Валънтайн се протягаше и прозяваше. Когато спеше така, след това се чувстваше в безтегловност, сякаш бе прелетяла през Атлантика.

Джош целуваше бялата й закръглена шия, меката прозрачна сгъвка на ръката, очите, устните й, докато не се увери, че е чудна.

— Никакви пици тази вечер, скъпа моя. Сложи си най-хубавата рокля. Отиваме на вечеря. Запазил съм маса в „Бистрото“ за девет часа.

— Джош! — Тъкмо в „Бистрото“ повече от всякъде другаде в Лос Анджелис имаше вероятност да срещнат познати на семейство Хилман. Те и най-близките им приятели първи бяха финансирали модния ресторант. Да вечеря в „Бистрото“ не с жена си, а с друга, беше възможно най-неразумната постъпка от страна на Джош.

— Това е моята изненада — произнесе той бавно. Задържа главата й между дланите си и настойчиво я загледа в очите.

— О, нямам предвид „Бистрото“, а факта, че отсега нататък можем да ходим навсякъде. Уредих развода си… — Гласът му прозвуча като на щастлив младеж, с нотка на известно перчене.

— Развод ли? — Валънтайн седна и почти го блъсна, както беше приклекнал край канапето.

— Да, ще трае шест месеца, така че дотогава няма да можем да се оженим, но всички формалности са уредени… — Не възнамеряваше да го съобщава на Валънтайн, но не му се бе удало никак лесно. В края на краищата той надделя, както и предполагаше от самото начало, тъй като вече нямаше начини, поне в Калифорния, жена да попречи на мъжа си да получи развод или обратното, стига да го желаят и да са готови да заплатят съответната цена.

Валънтайн скочи от канапето.

— И ти реши да направиш всичко това, без да ми кажеш? — с яростен тон се нахвърли тя срещу него, а издълженото й пребледняло лице се изкриви от гняв.

— Но скъпа, ти знаеше. Още тогава в самолета ти казах какви са намеренията ми. Да не би да смяташ, че съм говорил празни приказки?

— Защо си решил, че аз съм говорила празни приказки?

— Не зная какво имаш предвид…

— Отговорих ти съвсем ясно, едно „неопределено може би“. Няма начин да си забравил. И с едно неопределено „може би“ ти си тръгнал да се развеждаш! — На лицето й бе изписано изпепеляващо презрение и тя нервно усукваше около пръста си една къдрица сякаш искаше да я изскубне.

— Но, любима, когато една жена отвърне така на предложение за брак, естествено е мъжът да си помисли, че всъщност това е съгласие… Искам да кажа, че се подразбира, но просто не е доизказано.

— По дяволите, как смееш да ми обясняваше какво съм искала да кажа? Как смееш да ме караш да се чувствам виновна, че като не ти отговорих с категорично „не“, съм те въвела в заблуда? Ти да не мислиш, че съм някоя тъпа кокетка, която се крие зад двусмислици, не иска да се обвърже, а само се хили като кукла, когато де факто й предложат. Живееш в друго време, приятелче! — В очите й се четеше гняв и дълбока обида.

Джош беше зашеметен. Толкова бе свикнал всичко да става според плановете му, че бе подценил Валънтайн. Господи, та той я подценяваше от първия ден на познанството им. Рязко се обърна с гръб към нея и започна несъзнателно да си играе с шнура на настолната лампа. След малко заговори и гласът му прозвуча тъй нещастно и виновно, че тя се заслуша въпреки нежеланието си.

— Не мога да понасям, когато ми се сърдиш. Изглежда не умея правилно да преценя… Нямам интуицията да направя точно това, което трябва, когато се отнася до теб. Не ти казах по-рано, само защото не исках да се чувстваш отговорна за моя развод. Повярвай ми, това беше истината, а не незачитане към теб! — Той се обърна към нея и тя видя, че в очите му блестят сълзи.

— Валънтайн, обичам те така безумно! Това ме прави глупав. И ти ме обичаш нали?

С натежало сърце Валънтайн кимна. Предполагаше, че го обича, иначе защо толкова време ще бъдат заедно? Тъй или иначе, стореното бе сторено. Ако му бе отказала категорично тогава, всичко това нямаше да се случи. Отчасти и тя имаше вина, остави се да попадне в хитроумния капан на упорството му. Чувстваше се гузна като дете, неволно подпалило къщата, докато си е играело с кибрита — къща, пълна с хора, които не могат да излязат. Три противоречиви чувства се бореха в нея — любов, омраза и вина, и още едно, по-значително — надигащо се дълбоко, решително негодувание.

— Върви си, Джош. Трябва да помисля. Но и през ум не ми минава да отида с теб в „Бистрото“. Що за глупаво хрумване! Всички там знаят, че се развеждаш, и изведнъж се явяваш там с мен!

— По дяволите! Как можах да съм толкова несъобразителен! Валънтайн, ще полудея! Моля те, много те моля, разреши ми да поръчам пиците! Никога вече няма да те поставям пред свършен факт! Кълна ти се!

Неохотно и не съвсем уверена, Валънтайн се съгласи. Изведнъж почувства ужасен глад. Независимо дали обичаше, дали се чувстваше виновна или пък ядосана, стомахът й работеше с френска точност.

— Две пици с всичко по тях — склони тя. — И им кажи, че ако пак забранят подправката, няма да им платиш.

 

 

Премиерата на „Огледала“ се състоя през първата седмица на декември в двеста и петдесетте киносалона, ангажирани за „Пикуик“, който все още не бе завършен и с близо четири милиона долара надвишаваше бюджета си. Арви пусна „Огледала“ в тези киносалони не защото искаше, това беше сигурно. Но изправен пред перспективата за празен коледен чорап, просто нямаше избор. Докато всички останали студии пускаха празничните си суперпродукции, той беше останал с една евтина любовна история, без звезди и практически без никаква предварителна реклама. Обади се на лекаря си, за да уговори час за още една серия рентгенови снимки на стомаха — от години се разминаваше с язвата на косъм, но сега при всяко преглъщане на храна получаваше остра, изгаряща болка, на която дори таблетките „Малокс“ не помагаха.

Статиите, посветени на „Огледала“, с нищо не помогнаха на храносмилането му. Всички знаеха, че мнението на критиката има твърде малко значение за посещаемостта на филма. Критиците ненавиждаха логиката на публиката при подбора на филми, но публиката, от своя страна, без да се съобразява с критиците, оставаше вярна на вкусовете си. Арви, подобно на повечето свои колеги, бе на мнение, че критиката е вече твърде интелектуална и префърцунена и е загубила връзката със средния американец. Какво от това, че „Ню Йорк Таймс“ твърдеше, че Фиорио Хил и Пер Свинберг „са написали още една глава във филмовата история“. Голяма работа! Филмовата история гъмжи от глави. „Нюзуик“ пък пишеше: „Никога досега киното не е представлявало такава невероятно вълнуваща визуална емоция“. Дали пък хората се редят на опашки, за да видят някаква си вълнуваща емоция, каквото и да значеше това? Единствените статии, които Арви зачиташе, бяха търговските обзори във „Върайъти“, „Дейли Върайъти“ и в „Холивуд Рипортър“. „От «Любовна история» не е имало…“ — тук вече намирисваше на печалба. „От «Роки» не сме…“ — чукай на дърво, този може да е прав. „Още от «Един мъж и една жена»…“ — чужд филм, о все пак и той направи пари.

Но първата седмица беше слаба. Шефовете на „Реклама“ и „Продажби“ натискаха Арви да вложи повече пари в реклама, особено по телевизията. Бяха научили, че и двете секретарки са ходили пак да го гледат далеч от мъжката тирания на прожекционната зала, за да се наплачат от сърце. Няма значение какви епитети лепваха на емоционалните жени, те знаеха, че тези момичета са печени и не се впечатляват от евтини ефекти. И щом са били готови да платят, за да видят филма повторно, то това говореше по-красноречиво от Делфийския оракул.

Средните филми носят най-добрата печалба през първата седмица от пускането им на екран. „Огледала“ удвои печалбата си през втората седмица и почти утрои през третата, когато учениците, вече във ваканция, хукнаха по кината. Ако някой филм задържи за известно време първоначалната си печалба, смята се, че „е стъпил на краката си“. „Огледала“ вече показваше признаци на стоножка. Откъде беше дошъл стимулът? Дали от мълвата? Или все пак от критиката? Може би заради ваканционния период. Никога не можеше да се назове конкретна причина за успеха на един филм, но „Огледала“ несъмнено имаше грамаден успех. Студията вложи още средства в рекламата и машината на обществените отношения сама се завъртя.

Дописниците от вестниците и списанията най-много обичаха сами да открият някой филм, филм, който не е бил смлян и натъпкан в устите им от рекламните агенти още три месеца преди излизането му. Всеки журналист, решил да интервюира Сандра Саймън или Хю Кенеди, имаше чувството, че открива неизследвани земи. Говориха и с Фифи Хил; дори и с Пер Свенберг, който беше култова фигура, позната на по-малко от хиляда души. Сега милиони чуха за него и той се наслаждаваше на така дълго чаканата популярност. Никой не се потруди да интервюира Вито Орсини; той беше само продуцент.

До Коледа „Огледала“ водеше класацията за касови филми във „Върайъти“ и Вито реши, че е дошло време да наруши мълчанието, което цареше между Арви и него. Всяка вечер двамата с Били ходеха до Уестуд, за да се порадват на дългите, кротки и весели опашки пред кината, където прожектираха „Огледала“. Това вече беше негов филм, така както беше на Фифи Хил, докато траеха снимките. Нали той беше дал възможност на Орсини да го направи? Не го ли пусна навреме за Коледа? Прозрение, ето какво трябваше да има един шеф на студия, прозрение и смелост.

— Вито, другата седмица пускам „Огледала“ в хиляда и петстотин киносалона по цялата страна — властно съобщи Арви.

— Какво?!

— Опомни се, Вито, това с щастлива случайност. Децата пълнят касата. След десет дни, като тръгнат на училище, филмът ще загине. — Арви се разтапяше от удоволствие, като наблюдаваше физиономията на Вито. — Искам да го издоя до капка дотогава. Взимай парите и бягай. Не ми казвай, че не си чувал тая мъдрост.

— Кърт, това не бива да го правиш! — подскочи Вито, като се стараеше да бъде логичен. — Филмът едва започва пътя си. Като мине Коледа, родителите на децата ще отидат да го гледат, младоженците ще го гледат, всички в цялата проклета страна ще го гледат. Ако разстроиш механизма за разпространение, като го пуснеш по второкласните салони, ще развалиш магнетизма на мълвата. — Лицето на Арви се изопна. — След една седмица ще получиш само половината от парите, а може и по-малко, на които би могъл да разчиташ, ако запазиш сегашния механизъм, като оставим интересът да се натрупва, да се разраства естествено. Говорих с хлапетата по опашките, някои чакаха да го гледат за трети или четвърти път. Кърт, тези опашки са толкова важни като примамка, колкото и самият филм. Пусни го и хиляда и петстотин кина и след една седмица няма да има никакви опашки. Господи, нима не разбираш? — Вито стоеше наведен напред, опрян с две ръце на огромното бюро на Арви. Не можеше да повярва, че човекът отсреща не иска да се съгласи с толкова елементарна търговска логика.

Арии стрелна отмъстително Вито. По дяволите, „Огледала“ си беше негов филм и ще прави с него каквото си поиска. Няма да позволи един жиголо от рода на Вито Орсини да му диктува как да си гледа бизнеса. Много му беше приятно, че Орсини е притиснат от обстоятелствата.

— Имаш право на собствено мнение — надменно рече той. — Но аз пък мисля друго. Сега-засега аз командвам. Пари, бързи пари в брой, ето какво ме интересува, а не въздушни кули. Ти си романтик, Вито, а си и крадец.

Вито реагира мигновено. Протегна се през бюрото на Арви и по вътрешната уредба се обади на отдел „Продажби“.

— Оливър? Вито Орсини се обажда. Аз съм при Кърт. Той смята да продължава с „Огледала“ по дати, както досега, а не да пуска широка продажба. Какво ще кажеш?

Арви тъкмо се канеше да изкрещи нещо пред микрофона, когато Оливър отговори:

— Той е сто процента прав, Вито. Всичко друго ще е безумно смешно и в крайна сметка ще ни струва милиони.

Вито пусна копчето и заби погледа си, насочен като смъртоносно дуло в налятото с кръв лице на Арви.

— Какво ще каже Директорският съвет за това, Кърт? Дали можеш да профукаш няколко милиона сигурна печалба, само за да докажеш, че ти си шефът? А как върви „Пикуик“. Чувам, повярвал си на тази идея, малко преди съвсем да се е вкиснала.

— Изчезвай, мръсен задник, ти… — Арви, твърде разярен, за да измисли нещо по-обидно, натисна бутона за секретарката си и изкрещя. — Повикай охраната! Веднага!

— По-полека, Кърт. Мисли за язвата си. — Вито излезе от кабинета с пъргавата си лека стъпка на огромна пантера. Когато мина покрай секретарката, изпрати й въздушна целувка.

— Рано е да се радваш, скъпа, за съжаление ще го преживее.

 

 

Въпреки самодоволните изявления на прекалено организираните жени, които с гордост твърдят, че са приключили с коледния пазар до първи ноември, повечето търговски работници смятат, че точно десети декември и нито ден по-рано е магическата дата, слагаща началото на коледната треска. „Скръпълс“ не правеше изключение от това правило. Въпреки че малко хора купуваха дрехи, отделът за подаръци, а и целият първи етаж бяха претъпкани и периодично опустошавани от съкровищата в тях, сякаш бе минал разтревожен мравуняк в атака. Цял ден Спайдър използваше благотворното си въздействие и мереше десетки пуловери за жени, които не бяха сигурни в мерките на съпрузите си.

— Моят е с една глава по-нисък от теб, Спайдър. Бъди добър, облечи го ако обичаш.

Или пък даваше съвет на неясното запитване:

— Какво би изпратил на тъща си, която определено мразиш, но все пак трябва да похарчиш поне триста долара?

— Буркан кисели бонбони и позлатена лешникотрошачка.

— Спайдър, ти си гений.

Когато затвориха на двайсет и трети декември, и двамата с Валънтайн почувстваха, че най-лошото е минало. Тази година Бъдни вечер се падаше в събота и почти всички специални вечерни рокли на Валънтайн вече бяха взети или изпратени; утрешният ден щеше да бъде лек откъм купуване на подаръци, само нещо в последния момент; изключение правеха малкото мъдри хора, които знаеха, че най-добрият ден за пазаруване след десети декември е двайсет и четвърти декември. Това обикновено бяха бизнесмени с внушителни списъци, които и секунда не се колебаеха и бяха истинско удоволствие за продавачките.

Спайдър и Валънтайн седяха един срещу друг от двете страни на двойното бюро. Би трябвало между тях да цари спокойна, разтоварваща тишина, както често ставаше в началото или в края на работния ден в „Скръпълс“, но въздухът в стаята беше изпълнен с напрежение. Спайдър реши, че Валънтайн изглежда потисната. Нахално вирнатото й носле както винаги сочеше нагоре, но агресивният блясък в големите й зелени очи бе помръкнал.

Познаваше своята Валънтайн. Не беше щастлива.

От своята страна на бюрото Валънтайн разглеждаше Спайдър Елиът. Изглежда уморен, мислеше си тя. Някак по-стар, и не само от изтеклото време. Трудно можеше да свърже този изтънчен, елегантно облечен светски мъж с безгрижното русо момче с избеляла тениска и джинси, което носеше бутилките й с вино от пазара до вкъщи, правеше й безброй сандвичи с топено сирене, когато беше нещастна, и с часове слушаше записите й на Пиаф в малката таванска стая.

— Изтощена ли си само, скъпа моя Вал, или нещо не е наред? — нежно запита той.

Съвсем неочаквано Валънтайн усети позорното смъдене на задавалите се сълзи, само като чу гласа му. Копнееше да сподели с някого ситуацията с Джош Хилман, но от всички хора на света Елиът бе последният, на когото би се доверила. Някаква необяснима причина се криеше зад решителното й упорство да не позволи на Спайдър Елиът да се досети докъде бяха стигнали нещата и колко объркана все още е тя.

— А, просто тези жени, Елиът… Толкова са придирчиви, тъй трудно е да им угодиш… Наддават по пет килограма от проба до проба и смятат, че аз съм виновна.

— Хайде, мила, знаеш, че те боготворят. Пък и ти никога не си се колебала да сръфаш, която и да е от тях, ако е променила мерките си. — Нима не си ти причината за половината диети в този град? Какво става всъщност? Да не би твоят мистериозен човек да те ядосва?

Тя се стресна, стегна се и се приготви за отбрана.

— За какво говориш?

— За тайнствения мъж, който така те е обсебил, че вече изобщо не мога да те видя насаме. Ако не се отнася с теб, както трябва, ще го убия това копеле! — И сам се изненада, като усети, че юмруците му са свити, а мускулите му стегнати. Идеята да убие това копеле не изглеждаше лоша. Независимо по каква причина.

— Пъхаш си носа в неща, които не те засягат, Елиът. Въображението ти изневерява. — Внезапно Валънтайн усили атаката, ядосана почти колкото него. — Аз питам ли те защо въртиш на пръста си всички тези жени? Нищо чудно, че изглеждаш така уморен. И изобщо как различаваш всичките си малки приятелки? Не мога ли аз да имам поне един любовник? — изтърси тя, осенена от хрумването си за несправедливостта на ситуацията. — Не ти дължа обяснения, Елиът.

— Дължиш ми, по дяволите! — Изкрещя той.

Въздухът помежду им затрептя, наелектризиран от емоции. Нито един от двамата не можа да повярва, че така внезапно кръстосаха шпаги. Изгледаха се слисано, за момент притихнали. Най-сетне Спайдър проговори:

— Изглежда нещо не съм наред, Валънтайн. Разбира се, че не си длъжна да ми обясняваш. Не знам защо го казах… Предполагам, просто защото от толкова време се познаваме.

— Това все още не ти дава право…

— Така е. Забрави го, моля те. — Спайдър погледна часовника си. — Закъснях, утре ще се видим.

Докато той припряно се измъкна и затвори вратата зад гърба си, Валънтайн седеше на стола си, без да помръдне, учудена, объркана, потресена от тоя изблик на чувства. Елиът нямаше никакво право, никаква причина да говори така. Би трябвало да е ядосана. Ядосваше се и от по-малко. И въпреки това се чувстваше… поласкана. Поласкана ли? Що за кучка е? Значи той си мислеше, че тя му дължи обяснение, така ли? Без сама да усети, неволна усмивка премина през лицето й.

 

 

След като няколко седмици изтекоха, а „Огледала“ все още продължаваше да се върти по кината със същия успех, Вито все повече се убеждаваше, че добрият усет на Оливър Слоун към печалбата, неволно подпомогнат от чувствителната храносмилателна система на Арви, е взел връх над агресивното и неразумно решение, към което искаше да прибегне шефът на Студията.

Но пък личната ненавист на Арви към Вито беше по-жлъчна от всякога и той изразяваше злобата и безсилния си гняв, като влагаше съвсем ограничени средства за реклама в „Холивуд Рипортър“ и в „Дейли Върайъти“. В нормални условия при такъв безспорен касов успех Студията щеше да натрие носа на съперниците си, като рекламира гръмко „Огледала“. Не, помисли си Вито, не можеше да очаква нищо от Студията, но най-неприятното беше, че сега това не му трябваше. Само две неща го интересуваха и те говореха красноречиво: седмичната класация на „Върайъти“ за касови филми, където „Огледала“ запазваше първото място в годишната класация на „Десетте най-добри филма“ по преценка на критици от цялата страна. Всички те включваха „Огледала“. Вито реши да продължи с плана, оформил се след първото гледане на филма.

Няколко дни преди Коледа Били отиде с колата до Винъс, една окадена част от Лос Анджелис с бряг, напомнящ Кони Айлънд, където няколко груби къщи все още не бяха погълнати от бързо никнещите нови големи жилищни сгради. Бе дошла да посети Доли и да разбере как се чувства в средата на шестия месец от бременността си. Натоварена с коледни подаръци, Били се изкачи до двустайния апартамент на Доли, на третия етаж в старата къща. С бледорозова мазилка с пурпурен бордюр, разположена на улица, където все още всички се познаваха и където съседите си бъбреха, докато се приличаха пред къщите си на зимното слънце или поливаха саксиите си, стряскани от време на време от малчугани със скейтбордове. До момента нито една от тези къщи не бе продадена на предприемачите и хазяинът на Доли, капитан от противопожарната охрана на Лос Анджелис, след като децата му бяха заживели самостоятелно, успяваше да плаща растящите данъци за скромната си, но неизменно поскъпваща къща, като даваше под наем последния етаж.

На Били й бе достатъчен един поглед, за да се убеди, че бременността на Доли върви добре. С прилив на топло чувство тя разглеждаше цъфтящата налята млада жена, щастлива и румена, благословена с истинската пищност от периода на Реставрацията, въпреки че талията й засега не обещаваше реставриране, ако изобщо можеше да се говори за талия.

— Ти си апетитно парче — каза тя на Доли, като я огледа от всички страни.

— Какво ще рече това? — през смях попита Доли, горда с величествения си корем.

— Нещо вкусно, предполагам. Във всеки случай, приляга ти.

— Почакай, докато опиташ какво съм ти сготвила за обяд: пиле „Жефилт Милтън Бърл“ — произнесе Доли внушително.

— Какво, за Бога…

— Исках да ти приготвя кашкавалените палачинки а ла сенатор Джейкъб Джавитс, или пък „Ървииг Уолъс“, но си спомних колко внимаваш да не напълнееш, така че прибегнах до компромис.

— Откъде измисляш тези… всичките тези рецепти? — попита Били, едновременно развеселена и скептично настроена. Доли извади една книга в розово-червена подвързия.

— Това е „Знаменита еврейска готварска книга“. Вчера опитах фарширована зелка „Барбара Уолтърс“.

— Как ти хрумна?

— Реших, че докато не работя, трябва да правя нещо полезно. Спомняш ли си как ме посъветва да си намеря някой чудесен евреин? Няма ли да ми е от полза, ако стана страхотна майсторка на еврейски ястия?

— Без съмнение — сухо отвърна Били. Но дали точно сега е моментът да го търсиш?

— Някои мъже си падат по бременни жени — отвърна дяволито Доли. — Особено ако те умеят да приготвят умопомрачително печено в гювеч „Нийл Даймънд“. Всъщност сигурно ще трябва да почакам, докато бебето се роди, но човек не знае какво му е писано, нали? Онзи ден пак ходих да гледам „Огледала“ — за единайсети път — и около петдесет души ми поискаха автограф, а трима ме поканиха на вечеря.

— Ти прие ли?

— О, разбира се, че не. Всичките бяха някакви чудаци. Но важното е, че ме поканиха.

— Какво чувстваш — с интерес попита Били, — когато гледаш „Огледала“ сред публика, от началото докрай?

— Ти не знаеш ли? Били, гледала си го много пъти!

— Само в стаята за монтажа или в мишунг-студиото, но не и с непознати, не където хората са платили, за да го видят.

— Нямаш представа какво си пропуснала! — Доли беше шокирана. — Та истинското удоволствие е да го видиш с публика! Нали се сещаш за сцената, след като казах на Сандра какво всъщност изпитва Хю към нея и тя го намира на скалата…

— Дали се сещам! — изпъшка Били. — Така добре я зная, сякаш сама съм я писала.

— Но, Били точно там започват да плачат, в целия салон. Просто усещаш как всички все повече се разчувстват, дори и в моите очи се появяват сълзи.

— Но, Доли, за бога, та ти самата беше там, когато Фифи ги накара да я повтарят за шести път, а Сандра все се оплакваше от бодили в обувките, а пък Свенберг крещеше, че светлината се променя…

— Забравила съм — упорстваше Доли. — Изобщо нищо не си спомням. Всичко това всеки път е ново за мен. Виж какво, хайде да идем да го гледаме следобед, става ли?

— Искаш да го гледаш за дванайсети път?

— Може и да стана като запалянковците по „Звукът на музиката“, нали помниш? Някои го бяха гледали по седемдесет и пет пъти или повече, а дори не са участвали в него. Не казвай на Вито, но ходя най-вече заради собственото си изпълнение. Нали знаеш онези интервюта, където актьорите твърдят, че никога не са гледали собствените си филми? Умирам от възторг, когато се видя на екрана!

— Последните думи тя прошепна развълнувано, малко засрамено, но в същото време горда. — Май съм просто дилетантка.

— Нищо подобно — възрази Били. — Ти си най-съвършената и вълнуваща актриса, и преди съм ти казвала, но не ми вярваш.

Доли свенливо се обърна. Не можеше съвсем да повярва и да приеме похвали за нещо, което при нея се получаваше така естествено.

— Ето, едва не забравих. Това е коледният ти подарък — каза тя и връчи на Били захлупено пръстено гърненце. — Това е пастет от птичи дроб. „Джорд Джесъл“. Ще се изумиш!

— Отсега съм изумена — отвърна Били.

 

 

Вито искаше да включи кандидатурата на „Огледала“ за номинациите в категорията „най-добър филм“. Не смееше да се надява на такова нещо, докато не видя контролното копие, но от този ден насетне мисълта не го напускаше. „Огледала“ беше най-добрата работа в кариерата му. В него се получи не само прост сбор от отделни елементи, колкото и професионално да бяха подбрани. Филмът живееше в ритъма на собствен пулс; засягаше всяко ниво от комедия до поезия. Беше истинско явление в киното, Вито го вярваше с цялата си душа, но първо трябваше да изчака целият свят да се увери в правотата на вярата му. Преди появата на рецензиите, преди отзвука от касите и най-вече преди включването на филма в класациите за „Десетте най-добри“ можеше просто да мечтае, но не и да се надява. Сега нужните предпоставки бяха налице и можеше да действа. „Огледала“ имаше вече всички препоръки, от които се нуждаеше, но му липсваше едно нещо, което по общо мнение се считаше за необходимо, за да се прицели към едно от петте места, определяни от Академията, и това бе подкрепата на Студията. Щедри реклами, безрезервна поддръжка, специално наети рекламни агенти, всичко това би трябвало да се осигури от Филмова студия Арви, но Вито не си правеше илюзии. Може би — всъщност сигурно, — ако Арви беше убеден, че този филм със скромен бюджет има шанс да спечели „Оскар“, би се съгласил да се бори за кандидатура, тъй като „Оскар“ значеше поне още десетина милиона долара към касовите печалби. Но Арви, както и Вито, знаеше, че през изтеклата година са направени редица извънредно скъпи филми, натъпкани със звезди, поддържани от могъщи студии. Всеки един от тях съвсем законно би могъл да спечели „Оскар“. Една кандидатура за „Оскар“ само би донесла слава на Вито, а Арви щеше да направи всичко възможно това да не стане, въпреки че неминуемо и на него щеше да се падне част от славата.

И тъй, Вито просто трябваше сам да се бори.

Той се замисли за състава на онези хиляда и триста души, обединени от гръмкото название Академия за филмово изкуство и наука. Единствено този внимателно подбран кръг от хора можеше да реши за кои филми, изпълнители и създатели може да се гласува, все едно само населението на Уестпорт, Кънектикът, да избира президент на Съединените щати.

Само за кандидатурите за най-добър филм гласуват всички членове на Академията. Кандидатурите в останалите категории се гласуват от съответните секции, така че само актьори избират актьорите, само режисьори — режисьорите и прочее. Но при окончателно гласуване за наградите участват всички членове. Това означаваше, че, за да се кандидатира за най-добър филм, Вито трябваше да повлияе на всеки един от членовете на Академията.

Когато една студия иска неин филм да бъде включен в кандидатурите, тя организира редица специални прожекции за своя сметка. Такова нещо Вито не можеше да очаква. Но той помнеше как реагираха четирите секретарки на първата прожекция на „Огледала“. Цялата му кампания се ограничи до това да привлече вниманието на съпругите и майките, на сестрите и дъщерите, на братовчедките и лелите на мъжката част от членовете, които преобладаваха във всяка секция от Академията.

Привлечи жените на своя страна, каза си той, и те ще се справят с мъжете.

Вито правеше покани за следобедни прожекции на жените от ония квартали на Лос Анджелис, където живееха предимно тонрежисьори, оператори и монтажисти. Всеки божи ден от Коледа до деня, през първата седмица на февруари, когато се попълват бюлетините за кандидатурите, имаше по три, а понякога дори и по седем прожекции на „Огледала“. От Кълвър Сити до Бърбанк, от Санта Моника до най-крайните квартали на Сан Фърнандо Вали. За Вито беше без значение дали роднините на членовете на Академията водеха всичките си приятелки; важното беше те да гледат „Огледала“. „Операция Матине“, както Били я кръсти, беше сложна акция, логически обмислена. Вито трябваше да открие местни кина, свободни за дадения следобед, да се договори с управителите, да наеме копия, да организира доставката и връщането им и да се погрижи за прожекционни техници.

— Как върви, скъпи? — попита Били, като загрижено се взираше във Вито. Нито веднъж по време на снимките, колкото и напрегнати да бяха, не бе изглеждал така претоварен. Упорито, и според нея глупаво, той отказваше да вземе нейни пари за този проект.

— Бомба съм, само че имам отвратителен шум в сърцето, някакви необясними прорязващи болки в главата, хроничен запек, а напоследък съм и дюстабанлия. Но не мога да се оплача, мисля, че вече започвам да чувам с едното ухо, и вчера изкарах, почти без да припадна.

— Поне сигурен ли си, че си струва? — поинтересува се тя, като не се остави да бъде подведена от шеговитата му безгрижност.

— Не, разбира се, че не. Понякога на дневните прожекции има само по десетина жени и, доколкото разбирам, това са просто любопитни съседи на някой от членовете на Академията. Друг път се събират и по сто. Но ако аз не го направя, няма кой. И ако не опитам, никога няма да си простя.

— Мисля, че „Огледала“ ще спечели просто с достойнствата си! — заяви тя.

— Ще ми се ти да си член на Академията.

Вито никога не разбра защо и как „Огледала“ се оказа между петте филма, избрани през втората седмица на февруари 1978 година. Може би везните се бяха наклонили, защото актьорите бяха гласували за филм, в който трима почти неизвестни изпълнители са могли да покажат на какво са способни; или пък просто беше годината на Фифи за номинация; а може би тристате сценаристи в Академията бяха отдали предпочитанията си на филма, който така зависеше от превъзходния сценарий; а може би, защото на хората им се гледаше един любовен роман, поднесен тъй красиво, който им даваше възможност да си поплачат над щастливия край; или пък дори заради прословутите матинета на Вито. Беше толкова невъзможно да се посочи една причина, въпреки че бе примамлива тема за разговор, също колкото и да се определи коя етническа или социално-икономическа група е в основата на избора за президент на САЩ.

Но успехът не беше случайност. „Огледала“ получи номинации и в още три категории: Доли Мун за най-добра второстепенна женска роля, Фиорио Хил — за най-добър режисьор и Пер Свенберг — за най-добър оператор.

— Слава тебе, Господи! — възкликна Вили. — Най-сетне можеш да си отдъхнеш.

— Ти си луда! Сега вече ни се открехва пътят към „Оскара“! Можеше да си отдъхна, ако не бяхме включени в кандидатурите.

 

 

Доли Мун, мислеше си Кърт Арви, за нея трябва да се направи нещо. Сега, когато „Огледала“ беше включен в кандидатурите, отношението му към Доли, Фифи и Свенберг стана почти бащинско. Точно както „Огледала“ беше негов филм, Доли и останалите станаха негови хора. Той успешно блокираше всяка мисъл за ролята на Вито в успеха. Фифи и Свенберг бяха известни и уважавани професионалисти и в този момент той почти нямаше какво да добави към техните репутации. Но Кърт Арви си въобразяваше, че може да прави звезди. И освен това обожаваше щедрите форми. Чаровна и секси, малката Доли Мун заслужаваше собствен щатен рекламен агент, както заяви тон на вицепрезидента, отговарящ за отдела за връзки с печата.

Всички големи имена от въпросния отдел в момента спасяваха „Пикуик“, който вече беше отложен за Великден. Журналистите като същински риби пирани настървено се бяха скупчили, за да схрускат и изсмучат кървящия труп на големия филм, за който се знаеше, че здравата е загазил, факт, изключително благодарен за репортажи в Холивуд, конкуриран може би единствено от самоубийството на някоя звезда. Като разгледа разположението на бойните си единици, шефът на отдела за връзки с печата избра най-младия си служител на име Лестър Уейнсток.

Трябваше да направи нещо специално за младия Уейнсток, чийто баща беше президент на фирмата, снабдяваща филмовите продукции с жизненоважните подвижни тоалетни, известни като „вагони за мед“. Въпреки че младият Уейнсток бе завършил блестящо филмово изкуство в Университета в Южна Калифорния, можеше най-много да се надява на работа като пощальон, ако баща му не беше „Меденият Крал“ Уейнсток, един наистина влиятелен човек.

Младият Лестър Уейнсток принадлежеше към друга епоха, към друга цивилизация. Само при вида на кръглото му жизнерадостно лице с очила, разбърканата му коса и топлата му възторжена усмивка човек веднага усещаше, че е невинна душа, изтърколила се от миналото, да речем от времето на „Тримата мускетари“, макар и малко закръглен за дуели; или пък младият Фалстаф, преди да нашишкавее. Беше едър, набит, с коса, чийто цвят напомняше козината на играчка мече с късогледи очи, на любимото ви куче, с неопределени, но приятни черти, които никой не можеше да опише, тъй като най-запомнящото се в цялата му физиономия беше усмивката. Жените неизбежно реагираха по два начина към Лестър: искаха или да го осиновят, или той да ги приеме като сестри. Тъй като Лестър притежаваше изключително романтична душа, такова роднинско отношение не му беше съвсем по сърце, но на двайсет и пет той все още не беше се обезкуражил. Животът беше твърде хубав.

Когато Лестър получи назначението си като личен представител на Доли Мун до връчването на наградите, той остана изключително доволен. Най-съкровеното му желание като на почти всички завършили кинознание бе да стане режисьор, но междувременно съвсем реално оценяваше, че това е голям шанс само две години след започване на работа в основата на пирамидата на отдела за връзки с печата.

Вече беше гледал „Огледала“ и бе напълно омагьосан от строгата, съдбовна хубост на Сандра Саймън. Сега го гледа, като се съсредоточи върху Доли. Физически тя не беше неговият тип момиче. Лестър се захласваше по меланхолични, привлекателно чувствени красавици със замечтани очи. В Доли Мун нямаше нищо мечтателно, но пък беше изключителна актриса, както Лестър установи, и отново изгледа филма. Малко прекалено надарена и отпред, и отзад за неговия вкус, но тъй или иначе връзката им щеше да е служебна, а не интимна.

Обади се на Доли още същия следобед, за да й съобщи задачата си и да се уговорят за среща.

— Та как се казваш? — попита Доли, леко зашеметена от шумната веселба, започнала още сутринта веднага след обявяване на номинациите.

— Лестър Уейнсток.

— Повтори пак, но по-бавно, буква по буква, може ли?

— Ей, добре ли сте? Струваш ми се някак замаяна.

— О, не! Добре съм. Хайде пристигай, Лестър Уейнсток. Приготвила съм ег-ног и пунш с ром, сангрия, текила „Мунлайт“ и тоди, а пък пека и щрудел. Ако до един час дойдеш, все още ще е топъл. Дотогава чао, Лестър Уейнсток.

Господи, помисли си Лестър, първата му филмова звезда и тя да се окаже леко мръднала.

Следващият телефонен разговор го обърка още повече.

— Господин Уейнсток, не се познаваме с вас. Аз съм Били Орсини, съпругата на Вито Орсини. Ще ви кажа нещо много важно, така че слушайте внимателно. Доли Мун е най-добрата ми приятелка, единственият й недостатък е, че не знае как да се облича. И представа няма. Разбирате ли? Вие трябва да я доведете в „Скръпълс“ не по-късно от днес следобед, така че Валънтайн О’Нийл — запомнихте ли? — да скицира роклята й за награждаването. Не й позволявайте да пита кой ще плаща или колко ще струва. За сметка на ателието е, но не искам тя да знае. Кажете й, че студията ще оправи сметката. Всичко ясно ли е? Добре. Скоро ще се срещам. Какво? Да, разбира се, че много се радвам за съпруга си. Да, ще му кажа. Но, господин Уейнсток, Лестър, само шест седмици остават до връчването на наградите и Доли трябва днес да се види с Валънтайн. Нали разбрахте? Нищо, ще разберете!

Лестър се изкачи по стълбите до апартамента на Доли, а сърцето му, в унисон с възбудата му, бе замряло. Задъханото обаждане на Били след разговора му с Доли го запрати в един свят, където всичко можеше да се случи. Майка му и по-голямата му сестра понякога, по изключителни поводи, пазаруваха в „Скръпълс“, но той никога не се беше осмелявал да влезе вътре. Сега трябваше да заведе там страхотна… е, една очарователна потенциална носителка на „Оскар“ за вечерната й рокля, много спешно, при тайнствени обстоятелства, а щруделът ухаеше чудесно. Само днес, реши той, ще забрави за диетата си.

Хазяйката на Доли отвори вратата и зад гърба й се откри стая, пълна с празнуващи хора. Колебливо, Лестър се изправи в средата на стаята, като се чудеше къде ли е Доли Мун и как ли щеше да я измъкне от тая врява. След секунда зад гърба си чу глас, който не можеше да сбърка.

— Запазих ти парче щрудел, Лестър Уейнсток, и вярвай ми, хич не беше лесно. — Той се обърна и погледът му срещна огромните очи на Доли в пълното им очарование — смайващо сини и доброжелателно усмихнати. Несъзнателно тоя протегна ръка към чинията, която тя държеше точно над нивото на талията си. Нивото на талията! — Знам! — Доли доволно се закиска. — И аз не мога да повярвам. Всяка сутрин ставам, поглеждам се в огледалото и си мисля, че просто е невъзможно да стана по-огромна, но продължавам да раста. Хапни си щрудела, докато е топъл.

Без да съзнава какво прави Лестър сложи парче сладкиш в устата си и задъвка.

— Не ти ли харесва? — загрижено попита Доли.

— Страхотен е, наистина е страхотен. Много ли ще е нахално, ако попитам…

— За рецептата ли?

— Колко месеца…? Приличаше му на експлозия във фабрика за възглавници. Не, във фабрика за дюшеци.

— Седем месеца и една седмица, плюс-минус един-два дни — отвърна Доли, много горда с точността си. — Случи се около Четвърти юли. Хората винаги трябва да забременяват по празници, не мислиш ли? Толкова лесно се смята след това.

— Чакай, чакай малко… — Той отчаяно потърси с очи къде да седне и като не намери, най-сетне отпусна тежкото си тяло на земята. След сложна маневра и Доли се настани до него. Определено имаше нужда от подстригване. И защо смята на пръсти? Не изглеждаше толкова глупав. Много сладък и стабилен, можеш да разчиташ на него, но е смешен. Тъкмо както си го представяше. И Лестър така добре се връзваше с Уейнсток. Но защо с толкова тревожен?

— Няма защо да се вълнуваш — нежно каза тя.

— Осем месеца и три седмици — въздъхна той. Толкова ще са във вечерта на награждаването.

— Може и да не отида, ако смяташ, че ще е по-добре.

— А, не, трябва да отидеш. Шефът изрично настоя. Всички, свързани с „Огледала“, трябва да присъстват. Казва, че когато избраниците не присъстват, това говори много лошо за отдела за връзки с печата, разбира се, ако не работят в момента на другия край на света. Пък дори и тогава. Нали ще бъдеш със съпруга си? Не? Добре де, с гаджето? Не? С баща си? Не!? По дяволите! С някой, с когото излизаш, или пък със стар приятел, или ученическата любов?

Доли се усмихна на този абсурден човек. Може и да не знае много, не знаеше кой трябва да я съпроводи на връчването на наградите, ако не си намери друг. И тя не си намери.

— Вземи си още щрудел, Лестър.

 

 

Валънтайн изобщо не предполагаше, че денят, който започна толкова спокойно, можеше в края си да я докара до полуда. Както бе предсказала на Спайдър, комедията започна, но беше комедия само за тези, които не участваха. Тъй като церемонията по връчването се предава по сателита в цял свят, публиката ще наброява малко повече от сто и петдесет милиарда души. За щастие, не е възможно да си представиш толкова много кора. И все пак клиентките на Валънтайн знаеха, че ще ги видят повече хора, от когато и да било, и тази мисъл изобщо не влияеше добре на нервите или на увереността им в себе си.

Маги Макгрегър, която за първи път през живота си поръчваше рокля, беше най-неспокойната от тях. Тъй като щеше да бъде пред камерата и да интервюира звезди при пристигането им, а след това зад кадър с малкия си екип, тя щеше да е най-много на показ.

— Валънтайн, изобщо не биваше да се захващам с това — изпъшка Маги.

— Глупости! — троснато й отвърна Валънтайн, тъй като днес й беше писнало да се чувства като английска бавачка с куп непослушни деца вместо като моделиер… — Щеше да отровиш живота на всеки, който би се опитал да те измести, нали? Така че млъквай и ме остави да мисля. — Маги имаше трудна фигура, две мнения по въпроса нямаше. Тя стоеше по бикини и сутиен, а дребното й сочно тяло не вдъхновяваше за нищо шикозно. Спайдър правеше чудеса, като я обличаше в скромни, елегантни, ненатрапчиви дрехи, но това, което подхождаше за седмичното й предаване, просто не вървеше за награждаването, Маги трябваше да бъде блестяща като случая, което бе редно и за нея, и за предаването. Валънтайн присви силно очи зад гъстите си черни ресници.

— Маги, повдигни бюста си нагоре с едната ръка, а с другата издърпай сутиена надолу. Още по-надолу. И още малко. М-м-м, ето, това е, гърдите ти разголени, но не вулгарни. Благодаря ти, господи, че е съществувала императрица Жозефина.

— Валънтайн! — запротестира Маги. — Знаеш, че Спайдър няма да я одобри. Никога не ми разрешава да си показвам циците пред камерата, нали знаеш, колко държи на това.

— Ти какво искаш, аз ли да създам дреха за теб или да си купиш нещо от конфекцията на Спайдър? — сряза я Валънтайн и съвсем не се шегуваше.

— Но, за Бога, знаеш, че искам ти да направиш роклята, но сигурна ли си… Искам да кажа, дали няма да изглеждам вулгарно, съвсем малко?

— Ще изглеждаш изключително и безкрайно елегантна и единственото украшение на най-семплата, най-строгата, най-фината и сдържана рокля, която съм създавала, ще бъдат гърдите ти, разголени почти до зърната. А когато предаването свърши, стотици милиони хора ще знаят две неща: кой е спечелил „Оскарите“ и че Маги Макгрегър има фантастични цици. Хайде, изчезвай. Помощничката ми ще ти вземе мярка и първата проба ще е след две седмици.

— И от какво ще е направена тази сдържана рокля? — Осмели се да попита Маги, когато Валънтайн се обърна към скицника си.

— От черен шифон, естествено. Как иначе да постигнем максимален контраст? И Маги, никакви бижута, освен обици, нито дори перлена огърлица. Пищна гръд и шифон, не може да нямат успех. Винаги са имали, във всички времена.

Докато Валънтайн бързо скицираше царствената дреха с дълбоко изрязано деколте и разбира се, без ръкави, тъй като ръцете на Маги бяха красиви, изящно закръглени, с една част от мозъка си усети, че не чувства възвишеното настроение, което би трябвало да я обземе. От сутринта през ателието й бяха минали десетки световноизвестни личности, жени, които бяха толкова красиви и надарени, че беше удоволствие и чест да създадеш тоалети, които да подчертават най-доброто в тях, когато излязат да връчват или дори да получават наградите.

И въпреки това, сега, в момент на триумф, когато бликаха всичките й творчески сокове, дълбоко в съзнанието си Валънтайн усещаше нещо, което караше кожата й да настръхва. Напоследък се занимаваше със себе си колкото е възможно по-малко, всеки ден живееше на повърхността, като отлагаше, отблъскваше и обръщаше гръб на всяко решение относно собственото й бъдеще. Надяваше се, че то ще дойде от само себе си, някак без нейната намеса. Когато все пак успееше да се съсредоточи и да се накара да премисли нещата, мисълта й правеше внезапен скок точно в обратна посока. Въображението й изневеряваше, също както и логиката й. Не можеше да си представи себе си дори за миг като госпожа Джош Хилман. Представяше си голямата къща в Норт Роксбъри, но не виждаше себе си в нея. Някак не се връзваше. Някакво важно колелце в механизма не се задвижваше.

Въпреки че, както обеща, Джош нищо не беше й споменавал, Валънтайн най-сетне му каза, че не могат да обсъждат въпроса, докато не мине награждаването с „Оскарите“.

— По дяволите, какво общо има това с нас? — запита той учуден и объркан.

— Много съм заета и не ми остава време да мисля за себе си, Джош, и освен това, докато не разбера кой е победителят, целият ми мозък е изпълнен с Вили и Вито и с надеждата за тях. — И зад прикритието на бретона и миглите си Валънтайн се чудеше дали и на него това му звучи така неубедително и дори невярно, както и на нея. Във всеки случай, това беше най-добрият отговор, който можеше да му даде, и той трябваше да се задоволи с него. Вече беше се научил да не я предизвиква. Всъщност, помисли си Валънтайн, тя не беше чак толкова заета, че да не може да помисли за себе си, по-скоро не искаше да помисли за себе си. Явно ирландските й гени доминираха над френските — понякога за лошо, понякога за добро, когато както се случеше. При мисълта за недостойното етническо извинение тя сви рамене по галски и зачака, вече изнервена, следващата си клиентка Доли Мун. Тази сутрин Били толкова настояваше и беше някак несвойствено притеснена, когато каза на Валънтайн да измисли най-прекрасния си модел.

Валънтайн два пъти беше гледала „Огледала“ и добре знаеше проблемите по обличането, на Доли, но имаше чувството, че госпожица Мун може да се размине, с каквото и да е облекло. Беше от този тип хора, които винаги доминират над дрехите. Били нямаше защо да се вълнува, никой нямаше да гледа дрехите й, а закачливото й мило лице, широката й очарователна усмивка и прелестно нестандартната й сексапилна грация.

Валънтайн направи няколко движения за разкършване. Беше скована от дългите часове, прекарани над скицника й. Време беше за Доли Мун. Били не беше вдигнала толкова шум дори за собствената си сватбена рокля.

 

 

След малко повече от час, Били вече бе завела Доли и Лестър вкъщи, за да вечерят с нея, доволна като майка, видяла за първи път детето си да играе в училищна пиеса.

— Е? — рече Спайдър, като подаде на Валънтайн чаша „Шато Силвърадо“. — Не можеш да се оплачеш, че Били се с отказала да ни стъписва. И как, моля ти се, изобщо възнамеряваш да тапицираш госпожица Мун?

— А, има си начини — безгрижно отвърна Валънтайн. — Просто е въпрос на въображение. Е, разбира се, малко е по-трудно от работата, която ти, Елиът, вършиш, но все пак може да се направи. — Тя остави чашата си, съблече престилката, сложи си палтото и се приготви за тръгване.

— Почакай малко, Вал. Мога да ти помогна с роклята на Доли, бог ми е свидетел и без това имаш много работа. Седни за няколко минути и ще я обсъдим.

— Не, благодаря ти, Елиът. Ще се справя, пък и вече закъснявам за вечеря. Не мога да се бавя повече.

Спайдър се вцепени от непоколебимия й тон:

— Не можеш ли? Този твой човек май наистина ще те вкара в релсите. Хванал те е здраво, а? Не си представях, че ще доживея този ден — най-сетне Валънтайн опитомена. — В гласа му съвсем леко звучеше подигравка, но тя веднага я долови.

— Какво искаш да кажеш, Елиът? Личният ми живот си е моя работа. Мисля, че преди няколко седмици се разбрахме по този въпрос, но ти май не можеш да ме оставиш на мира.

— Твоите дребни тайни не ме интересуват, Валънтайн. Просто ме забавляват — надменно заяви той.

Около очите на Валънтайн се появиха гневни бръчици.

— Едва ли ти си човекът, който може да говори за потайност — целият ти живот е протекъл така. Не съм и предполагала, че когато успях да ти издействам тази работа, съм снабдила Бевърли Хилс с бика за разплод на годината. Ако знаех, сигурно щях да успея да склоня Били да ти даде малко по-висока заплата.

— Аха! Очаквах този момент, когато непременно ще държиш да се знае, че си ме спасила от „Социални грижи“. Слушай, котенце… — озъби й се той. — След две седмици щеше да изхвърчиш, ако не бяха идеите ми за промяна на „Скръпълс“.

— Това беше преди година и половина. И какво си свършил оттогава, освен да се правиш на важна клечка? Самообяви се за арбитър на елегантността. Ха! Щемпелът на „Скръпълс“ е моят отдел; но ти си прекалено злонамерен, за да го признаеш! — Гласът й разцепи въздуха.

— Твоят отдел! С печалбите от твоя отдел едва-едва ще си платим телефона. — Беше го обхванал пристъп на гняв. — Ти и твоята бяла престилка, като че ли си втора Живанши! Надуваш се и си придаваш важност, понеже си засмукала шепа разглезени богаташки, за да им правиш моделите! Всичко това се издържа от останалите дейности на магазина, а за тях отговарям аз! Един универсален магазин не може без човек като мен или ти си толкова над всичко това, високо в разредения въздух, че не можеш да го схванеш?

— Ти си един въшлив, отвратителен…

— Охо! Нашата Валънтайн е готова да изпадне в един от прословутите си нервни пристъпи. Щом не получи онова, което иска, съвсем заприличва на французойка, тропа с крак и пяна излиза от устата й, та плаши конете. По-спокойно, по-спокойно — закани й се той с пръст. Със същия успех би могъл да изпрати стрела в лицето й.

— Мизерен плебей! Нищо чудно, че Мелани Адамс те заряза! И колко типично за теб, за твоето ниво, да си избереш такова кухо, безлично същество, просто още едно красиво личице и нищо в него, само форма и никакво съдържание, кукличка, недоразвита като теб самия. И това е любовта на живота ти! Направо си смешен, Елиът! Моят любовник поне е човек с достойнство. Всъщност знаеш ли какво значи да имаш достойнство?

Дрезгаво, с най-оскърбителния си тон, той рече:

— Дано не е втори Алан Уилтън, Валънтайн. Не бих се заловил втори път да те свестявам след трагична любов с някой хомосексуалист.

— Какво?!

— Мислеше, че няма да разбера ли? Половината Седмо Авеню знае и, естествено, и аз научих.

Сякаш огромен каменен блок се стовари върху гърдите й. Не можеше да говори. Отпусна се тежко на стола си и инстинктивно се пресегна за чантата си. Изведнъж Спайдър се почувства като в някаква мрежа, обхванат от най-големия срам в живота си. Никога, никога досега не бе проявявал жестокост към жена. Мили боже, какво му стана? Дори не можеше да си спомни как започна всичко…

— Валънтайн…

— Не желая повече да разговарям с теб — прекъсна го тя с тих, но твърд глас. — Повече не можем да работим заедно.

— Моля те, Вал. Изглежда съм полудял… Не исках… Това е лъжа, никой не знае. Никой. Веднъж го видях и сам се досетих… Вал, моля те…

— Единият от нас двамата трябва да напусне „Скръпълс“ — заяви тя с тон, който не търпеше никакви извинения, обяснения или възражения.

— Но това е смешно. Не можем да постъпим така с Били.

— Аз напускам.

— Не! Ти не може да напуснеш. Никой друг не може да върши твоята работа. Мен може да ме замени.

— Добре. — Тя стоеше вцепенена, равнодушна.

— Не мога да й кажа преди „Оскарите“. И без това си има достатъчно тревоги с Вито.

— Както искаш — Валънтайн взе палтото си и излезе. Спайдър я чу, че слиза по стълбите, недочакала асансьора. Прекара цял час там, като търкаше ръце в тъмночервената кожа на двойното бюро, като че ли това можеше отново да го стопли.

 

 

Документалният филм, който Маги бе направила за Вито — „Един ден от живота на продуцента“, — не беше показван по телевизията. Други, по-дискусионни теми бяха го измествали в продължение на няколко месеца, а след това го прибраха в склада в очакване на подходящо време за излъчване. Маги почти го беше забравила, особено сега, когато беше бомбардирана от различните студии, надпреварващи се да привлекат вниманието й преди връчването на наградите.

Една седмица след обявяването на кандидатурите започнаха прожекциите на петте избрани филми в чудесната, удобна зала на Академията в кинотеатър „Самюъл Голдуин“ на булевард Уилшир от източната страна на Бевърли Хилс. Тъй като само три седмици оставаха до определянето на победилия филм, Вито знаеше, че ако им бяха останали някакви козове, трябваше да ги използват сега. Материалът на Маги можеше да му помогне тъкмо в този момент. Вито й позвъни в службата.

— Маги — подхвана той. — Кого най-много обичаш на света?

— Себе си.

— А след това?

— Вито, не те ли е срам?

— Разбира се, че не — засмя се той.

— Нещо ще искаш — каза тя с подозрение.

— Дяволски си права, искам. Искам да излъчиш онзи филм, дето го направи за мен.

— Господи, Вито, даваш ли си сметка как изглежда това отстрани? Чиста проба пропаганда! Как мога да направя такова нещо, дори и да искам?

— А ти искаш, нали Маги? — Той оставаше непреклонен.

— Е… естествено, Вито. Бих направила всичко, каквото мога за теб, но…

— Маги, спомняш ли си, когато вечеряхме в „Бутик“ и ти каза, че се чувстваш моя длъжница?

— Горе-долу.

— Не е в стила ти да се изразяваш с недомлъвки. Не можеш да отречеш, че направи кариера от моето мексиканско магаре.

— Е да, ама изобретателността ми спаси Бен Лоуъл.

— Значи, Бен Лоуъл ти е длъжник. Само че е късно вече да му го кажеш. Затова пък имаш възможност да се разплатиш с мен.

— Наистина ли ме притискаш? — Не можеше да повярва, че това е Вито.

— Разбира се. Защо са приятелите?

И двамата замълчаха. Вито остави Маги да размисли, понеже знаеше, че има нужда да свикне с идеята. Бе достатъчно умна, за да съобрази, че с подобна услуга за свой приятел ще демонстрира силата си, че повече от всякога ще търсят приятелството й и то най-значимите хора в Холивуд.

— Добре — каза тя накрая. — Мога да поговоря с шефа на програмния отдел и евентуално да го изнудя, но нищо не обещавам.

— Предаването ти ще бъде актуално — подсказа й Вито услужливо.

— Ах ти, италианско копеле! Актуално! Ще бъде откровена и безсрамна реклама.

— Маги, едно от нещата, които обичам в теб, е, че не се налага да увъртам.

— Ако мине, ти си ми длъжник. Независимо дали ще спечелиш или не.

— Напълно справедливо. Разбрано. Така и ще прекараме живота си, като си правим услуги и после си ги връщаме.

— Аха — измърмори Маги, внезапно натъжена. — Е, най-добре да започвам. Успея ли, ще се наложат доста размествания. По дяволите. Виж какво, Вито, поздрави Били от мен, а? Ще ти призная нещо любопитно, тя наистина ми е симпатична, а мислех, че никога няма да ми хареса.

— Тя вече не ревнува от теб, Маги, може би затова.

— Ревнувала е от мен? Наистина ли? — Гласът на Маги прозвуча така, сякаш току-що бе отворила неочакван, приказен подарък.

— Ти не знаеше ли? Мислех, че си моята умница.

— Никой не е чак толкова умен, Вито.

 

 

Лестър Уейнсток се оказа в огромно затруднение. Дали той бе жертва, изостанала от културата на друго време, загубила връзка с новото поколение, регресирал старомодник от петдесетте години, когато дори не е бил роден, или пък Доли Мун не беше в синхрон с реалността? Дали незаконните — не, така не се казваше — децата с един родител, се раждаха само в тоя странен квартал със заселници от Средна Европа или пък навсякъде из Щатите се срещаха тъй щастливи и безгрижни самотни майки като Доли Мун? Размишляваше над тези въпроси, докато привършваше втората си порция „Сладко-кисело рагу Хенри Янгман“. Не, реши той, докато обираше остатъците от кайсиевия сос с парче от домашно приготвения еврейски хляб на Доли, все пак не е честно спрямо бебето, колкото и добра майка да беше Доли.

Вече две седмици Лестър беше рекламен агент на Доли. Наддаде три кила и се появиха първите му бели коси от тревоги за представянето на подопечната му. Единствената постоянна светла точка във внезапно объркалия се свят бе мисълта за милата стара еврейка — баба на Доли, която я беше научила да готви фантастично.

— Лестър, на всяка цена трябва да ми разрешиш да те подстрижа.

— Утре ще отида на бръснар.

— От десет дни се каниш. Все нямаш време, толкова си зает да обясняваш защо не мога да се срещна с пресата и да организираш шумните ми интервюта по телефона.

— Доли, нали знаеш позицията на Студията. Ако имаш и най-малък шанс да спечелиш „Оскара“, ще го пропилееш, щом хората разберат, че си бременна. А пък ако им кажеш за Сънрайз и за родеото — не си прави илюзии, че можеш вечно да го криеш, — откажи се. Все още царува старовремският морал, нали знаеш?

— Може пък да спечеля, защото съм симпатична! — Доли показа трапчинките си. — Сядай, ще ти сложа кърпа на врата. Къде ли съм пъхнала ножичката за нокти?

Като в сън Лестър й се остави да го настани на стола. Имаше нещо толкова непосредствено в лицето на Доли. Тя просто отказваше да поддържа безопасно разстояние между себе си и хората. Неусетно му бе влязла под кожата. Вече й беше разказал как се подмокряше като момче и колко страдаше от това; как се разби първата му любов; как преписа на изпита по алгебра в гимназията в Бевърли Хилс и как го хванаха; как трудно понасяше факта, че дължи богатството си на подвижните тоалетни фургони, нещо, с което бе свикнал да се шегува преди години, но с което така и не успя да се примири; как се разби втората му любов; как почти се размина с третата; за потенциала, който усещаше в себе си, и за намерението си един ден да прави чудесни филми. Господи, та той почти й беше разказал целия си живот. Може би единственото, което не й каза, бе за играта „слънчоглед“ в летния лагер. И то, защото бе забравил, а не защото се боеше да не я шокира.

— Май много я скъси — усети се той.

— Съвсем не. Просто малко се бавя, тъй като коремът ми пречи да се доближа до теб. Ето, свърших! — И тя тежко се отпусна в стола. — Иди се виж в огледалото и ела да ми кажеш не изглеждаш ли по-добре.

Послушно, той отиде да огледа прическата си с късогледите си очи и хареса това, което видя. Обърна се да я похвали и видя, че лицето й се е изкривило от болка.

— Ей, какво ти с?

— Гърбът ми. Бременните не трябва да стоят прави дълго време. Много се напрягат мускулите на гърба. Всички бременни трябва да ходят на четири крака. Някой ден и това ще стане.

— Мога ли нещо да направя?

— Ами…

— Нека да направя нещо, като отплата за подстригваното, моля те.

— Не искам да те затруднявам, но олиото ми се свърши. С него си мажа стриите. О, Лестър, нима не си чувал за стрии?

— Съвсем съм бос в акушерството — скромно отвърна той.

— Можеш ли да отидеш до денонощния магазин и да ми купиш някакво олио? Страхотна услуга ще ми направиш.

След десет минути Лестър се върна и донесе бутилка италиански зехтин, друга с местен зехтин, слънчогледово олио и шише бебешко масло „Джонсън & Джонсън“. Дрънкайки с бутилките като Дядо Мраз, той постави кафявия книжен плик на масата. Доли беше изчезнала.

— Къде си?

— В спалнята. Донеси го тук. — Доли, зачервена и затоплена от бързия душ, лежеше в леглото в сатенена пижама с дантели, един от коледните подаръци на Били. Срамежливо, Лестър изпразни книжния плик върху нощното й шкафче.

— Не бях сигурен какво точно ти трябва…

Доли размишляваше от кое да вземе и в същото време хапеше устни, за да не избухне в смях. Тържествено, с очи, преливащи от сълзи и смях, посочи бебешкото масло. Той й го подаде. Тя го отвори и сипа малко във все още протегнатата му ръка, повдигна горнището на пижамата и подръпна долнището. Коремът й, великолепен, величествен и кадифено бял, се стори на Лестър най-изключителната гледка, която някога беше виждал. Той отмести поглед, стреснат и очарован, но не можа да устои и пак го погледна. Дали имаше по-чудесно творение на природата? И най-високата планина се губеше в сравнение с него. Изкуството изглеждаше като забавление за дилетанти. О, боже!

— Май си в нокдаун, а? — попита Доли и го потупа приятелски.

— Изключително… — заекна той.

— Стига си стърчал така, Лестър, олиото ще потече. Сядай и почвай да го втриваш.

— Да го втривам ли?

— Лестър, не знаеш ли къде са стрийте?

— Не, не съм посветен.

Тя хвана ръката му и я насочи към изпъкналия си корем.

— Ето тук, от едната страна до другата. О, господи, колко е хубаво! Продължавай да разтриваш така, Лестър и олиото ще попие. Може и с двете ръце, ако искаш — с наслада въздъхна тя. — Много по-хубаво е, когато го правиш ти. Ето това се казва лукс, истински лукс! Свали си сакото, Лестър, страшно си се сгорещил. М-м-м! Ето така с по-добре нали?

След три часа Лестър се пробуди. Някой го буташе в стомаха бавно, безжалостно, сякаш с огромен мек юмрук. Кой ли се е наврял в леглото му и го блъска, уплашен и сънен се почуди той. Опипа наоколо с ръка и докосна корема на Доли или по-точно бебето на Доли, което бавно се преобръщаше вътре в нея. После усети, че косата на Доли го гъделичка по носа, главата и беше отпусната върху гърдите му, а краката й — преплетени с неговите. Така притиснат, без да може да помръдне, и невярващ, той отвори очи в сумрака на спалнята. Без очилата всичко му изглеждаше размазано, но мозъкът му мигом се проясни. Той, Лестър Уейнсток, беше се любил с жена, бременна в осмия месец! И още нещо, той, Лестър Уейнсток, никога, никога не беше изпитвал такова върховно еротично блаженство през целия си живот и той, Лестър Уейнсток, би желал незабавно да го повтори. Беше едно покварено чудовище, без съмнение, но вече се чувстваше член на съвременното общество. Защо винаги и за всичко се притесняваше, почуди се той. Доли се размърда в съня си. Той леко я раздруса. Може би наистина трябваше да я събуди, не беше стигнал дотам, че да се люби със заспала бременна жена! Още малко я раздруса и със свободната си ръка започна да милва пищните й гърди. Та какво за добродетелта?

 

 

След кавгата с Валънтайн Спайдър Елиът започна да брои дните до „Оскарите“. Не вървяха така бързо, както му се искаше. След като щеше да напуска „Скръпълс“, по-добре по-бързо да свършва, но не можеше да започне да си търси друга работа, преди да е съобщил на Били. Не се съмняваше, че ще го приемат в редица големи магазини: успехът му в „Скръпълс“ бе получил широка известност в търговските среди. Или пък, ако не искаше да продължи в магазин, защо да не се залови отново с фотография, дори тук, на Западното крайбрежие. Или пък вендетата с Хариет Топингам вече е забравена и може да се върне в Ню Йорк. Във всеки случай имаше достатъчно пари. Или пък да направи околосветско пътешествие с лодка? А може би Китай? Или да остане тук? О, имаше много възможности.

Що се отнася до Валънтайн, положението беше безнадеждно. Тя беше съвсем недостижима. Поне пет пъти се опитва да й се извини и тя излизаше от стаята, без дори да го погледне или пък да му разреши да си отвори устата. Искаше да поеме цялата вина въпреки непозволените удари, но тя щеше да го знае. Който беше казал, че мъжът и жената не могат да бъдат истински приятели, бил е прав. Това беше просто една глава от живота му и тя свърши, приключи, забравена е. Напред към нови неща. Естествено, зле му беше, но ще му мине.

Минаваха седмици, а Спайдър все не можеше да се отърси от сивотата на вътрешните си хоризонти. Това нямаше нищо общо с гнева, тъгата или загубата, които изпита в Ню Йорк, когато Мелани го напусна, за да дойде в Холивуд, а Хариет Топингам провали кариерата му. Онези изживявания имаха ясни очертания; знаеше защо се чувства така. А напоследък започна да се буди посред нощ и с часове да лежи, без да може да заспи. Разсъжденията му изглеждаха безсмислени на следващия ден. Това бяха все мисли в съвсем непозната за Спайдър гама, мисли, които, още щом го споходеха, определяше като самосъжалителни и абсурдни. Въртяха се около това кой го обича и кой не, около целта и смисъла на занятието му, около перспективите за бъдещето и накратко се свеждаха до въпроса, защо живее.

През всичките здрави, безгрижни, буйни, самодоволни трийсет и две години на Спайдър нито за момент не му бе хрумвало да се чуди за смисъла на живота. Така, както го виждаше, той беше имал огромния късмет да е продукт на една щастлива яйцеклетка, срещнала един агресивен сперматозоид точно в подходящата нощ, в най-подходящото време на месеца, при най-подходящата жена. Шанс, чист шанс, ако щеш, сляп късмет бе причината да се роди той, а не някое друго дете, ако майка му и баща му не бяха се любили точно през тази съдбовна нощ. След като вече бе имал добрия шанс да се роди, той приемаше света такъв, какъвто е, и го яздеше като превъзходен кон. Значението на живота? Да се живее!

Но сега, в началото на 1978 година, всяка сутрин се събуждаше с лошо настроение, след като цял живот беше се събуждал с добро. Най-стабилната част от деня му беше сутрешният душ, обличането, приготвянето на закуската и шофирането до „Скръпълс“, където спешни всекидневни задачи поглъщаха вниманието му. А в един миг откри, че кладенецът с енергия, от който винаги черпеше, без да се замисля, не е бездънен.

Отчасти на това, според него, се дължеше появата на така нареченото от него „мехурче“ — чувството, че няма връзка, поне не както преди, с външния свят. В съзнанието му това мехурче прие форма — определена физическа сфера. То приглушаваше гласовете, правеше храната безвкусна, а физическите контакти нереални, недействителни. На всичко отнемаше живеца. Спайдър изкарваше деня в „Скръпълс“ само като съзнателно се принуждаваше да се държи естествено както преди, но това поведение не идеше от сърце; и тъй, въпреки че клиентите не усетиха разликата, на него вече не му беше интересно. Веднъж в едно огледало, без учудване, Спайдър забеляза, че очите му бяха живи, колкото и Мъртво море.

Роузъл Корман, първата продавачка, наета в „Скръпълс“, беше между малцината, които забелязваха промяната у Спайдър. Тя си помисли, без да сподели с никого, тъй като беше безкрайно дискретна, че ако преди приличаше на Бъч Касиди и Сънданс Кид, взети заедно, сега беше бледо копие на въпросните филмови герои.

Били, която също беше сред хората, забелязали внезапната загуба на жар у Спайдър, си помисли, че сигурно му е нужна почивка. Откакто дойде в „Скръпълс“ през юли 1976 година, не бе почивал, освен в неделите. Затова тя го информира, че не е зле да опита ските си на новия сняг, паднал в Аспен, а колкото до клиентките, трябвало да се лишат за известно време от него.

— Знаеш ли, ти си агресивна дама — отбеляза той. — Изобщо, откъде знаеш, че мога да карам ски?

— Хора като теб винаги могат. Сега изчезвай оттук и три седмици да не съм те видяла.

Що се отнася до условията за ски, в Аспен беше страхотно. Но мехурчето го чакаше още като пристигна. Един ден остана сам на пистата, спря и замислен се опря на щеките. Вдъхна чистия въздух, потопен в ярката слънчева светлина и хрупкавата тишина; всичко това го имаше и си струваше. Никой не можеше да иска повече. Някога, когато се пързаляше, преди още да отиде в Ню Йорк, подобен момент насаме със себе си щеше да е потвърждение, че животът е хубав, време да осъзнае какъв щастливец е. Винаги бе чакал тези редки моменти при пързалянето, за да не може никой да се намесва между него и пълната радост, че е част от планетата. Защо сега се чувстваше така изоставен? Заби щеките и снега и се отблъсна, като безразсъдно се спускаше така, сякаш се състезаваше за живота си.

Когато се върна в Бевърли Хилс, реши, че може би се нуждае от промяна в любовния живот. Прекъсна сегашните си връзки, на които никога не позволяваше да станат толкова сериозни, че да не може да се измъкне, без да накърни достойнството или самоуважението на съответната жена. Спайдър им липсваше, но те никога не се съмняваха, че докато са били заедно, ги е харесвал и им се е наслаждавал — защото това беше така. Спайдър беше изработил изключителна тактика за напускане на една жена, така че тя се чувстваше по-ценена, отколкото ако връзката продължеше.

След седмица си намери ново момиче; скоро след това още едно. Ала с отчаяние установи, че колкото по-активен става сексуалният му живот, толкова по-малко удоволствие му носи. Изведнъж всичко му се стори механично, предопределено и изключително маловажно. Вършеше същите движения, съвсем същите движения, които някога му доставяха толкова великолепна, проста наслада, а сега само го оставяха още по-потиснат. Най-сетне разбра какво бе имал предвид онзи, който говореше за тъгата след съвкупление. Не знаеше името на философа, но през целия си живот бе го подозирал, че не е попадал на подходяща жена. Сега вече го уважаваше.

Може би се дължеше на възрастта. Никога не беше обръщал внимание на рождените дни, но все пак беше прехвърлил трийсетте и не беше чудно да не е вече в добра форма. Спайдър основно се прегледа при лекаря на Били, който му каза да дойде пак след двайсет години и да не му губи времето.

Имаше и още нещо, но за него не знаеше какво да направи. Ставаше сантиментален или поне той така си мислеше. Щом вземеше вестник или списание и прочетеше за някоя двойка, празнуваща петдесет години от сватбата си, заобиколена от деца, внуци и правнуци, усещаше как сълзите му потичат. Същото изпитваше и като гледаше по телевизията победителите в състезанията за Супер Купата, конкурси за красота, репортажи за юноши, спасили малки деца от горящи къщи, за слепи хора, завършили колеж с почести. За пътешественици, обиколили света с лодки. Известия за смърт, бедствия или други всекидневни нещастия изобщо не го вълнуваха, но добрите новини го размекваха.

Беше още млад за мъжки климактериум, помисли си Спайдър, като продължаваше да се притеснява, и вече стар за пубертет, така че какво, по дяволите, ставаше с него? Замъкна се в кухнята на прекрасната си ергенска къща и си отвори една консерва с доматена крем супа „Кембъл“. И ако това не помогне, никаква надежда не оставаше.

Не помогна.

Глава петнадесета

С навлизането в последните месеци от бременността Доли забеляза, че вече не е толкова ентусиазирана при изпробването на нови блюда от „Знаменитата кошер готварска книга“ и от ценната опърпана книжка на Моли Голдбърг „Еврейска кухня“, която беше открила в една антикварна книжарница. Не че беше загубила апетита си, сподели тя с госпожа Хигинс, нейната любвеобилна хазяйка, съпругата на шефа на пожарната, но просто й беше трудно да се доближава до печката. А и не можеше да се храни навън, защото шарката, изфабрикувана от Лестър, за да я предпази от журналистите, беше последвана от заушка, която щеше да се излекува едва утре, в деня на награждаването. Не че се тълпяха за интервюта, но преди три седмици Лестър реши, че в задълженията му на рекламен агент влиза и това да се пренесе в апартамента й, в случай че й потрябва посред нощ, като например — да я закара до болницата или нещо подобно.

— Лестър Уейнсток, бебето ще се роди най-рано една седмица след награждаването, а дотогава има цели осем дни. Ти просто се възползваш от една нещастна бременна жена, на която сърце не й дава да каже не.

— Цял дявол съм с жените — съгласи се той, целият сияещ. — Ей, знаеш ли да играеш на футси?

— Можеш да ме научиш, ако само това имаш пред вид — заяви тя целомъдрено.

— Доли, моето сърце е непокварено и освен това, всяко нещо в повече ще е вредно за бебето. — Лестър се чувстваше здраво свързан със силата, която всяка вечер нежно го блъскаше с юмруци и го риташе, като че ли се опитваше да се сприятели с него при принудително трудни условия като затворника на Зенда, който чука по стените на килията си.

— Хайде по-късно да играем футси — предложи Доли.

Лестър въздъхна и отново се зае с „Херълд Екзаминър“, следобедният лосанджелиски вестник.

— Господи, не мога да повярвам!

— Какво е станало?

— Тази сутрин в Прайс Уотърхаус е имало пожар. Слава богу, загасили са го и резултатите от гласуването за „Оскарите“ са били преместени на друго място за съхранение — само това пише. Представяш ли си какво чудо щеше да стане, ако всичко беше изгоряло?

Доли се развълнува. Мислеше си за яденето.

— Хайде Лестър, госпожа Хигинс ни покани на вечеря. Безпокои се, че не се храня правилно.

— Всеки ден през седмицата купувах китайска храна, както ми препоръчваше — каза Лестър натъжен.

— Точно там е работата. Опасява се, че може да не съдържа всичко, необходимо за бебето. Така че е приготвила телешко със зеле.

Лестър засия. Той ненавиждаше китайската кухня, въпреки че не беше казал на Доли. Можеше да я притесни.

— Чудесно наистина! Чудесно!

— Ако знаех, че толкова обичаш телешко, щях да ти направя, докато все още можех — нацупи се Доли добродушно.

— Е, не е точно така.

— Ами какво толкова чудесно има?

— Всичко. Той въздъхна доволно и коленичи до стола на Доли, залепи носа си до нейния и през очилата се вторачи в очите й, сякаш се опитваше да ги слее със своите. Отказа се, но направи компромис и продължително я целуна по устните. Все още му беше разрешено да целува, колкото си иска.

Доли доволно мъркаше. Лестър Уейсток се появи съвсем навреме. И целуваше страхотно.

Вечерята се забави, защото господин Хигинс, или „шефа“, както му викаха, закъсня. Най-после започнаха без него. Той пристигна точно когато си сипваха за втори път.

Извинявайте, но днес имахме много тежък ден и трябваше да остана, докато нещата влязат в релси.

— Знам, че си гасил пожар, Шефе — каза госпожа Хигинс с известно раздразнение. — Но не виждам защо е трябвало да го вкарваш в релси.

— Някои пожари са по-необикновени — отвърна той загадъчно.

— И какъв беше този? Пожар в дом с лоша репутация, къщата на приятелката на някой градски съветник, резиденцията на Хю Хефнър? Нещо май ни занасяш! — Госпожа Хигинс бе възприела позата на житейска мъдрост, за да прикрие колко се гордее със службата на съпруга си. — Така или иначе, ще прочетем във вестниците.

— А не, за този няма да прочетете. Ще го скрият.

— Ясно, мръсни пари — кимна Лестър разбиращо.

— О, не — възкликна Доли потресена. — Обзалагам се, че е бил в детски приют или в родилен дом.

— По дяволите! — ухили се Шефът. — Май не биваше да отварям дума, но няма нищо лошо. Само между нас да си остане. Доли, нали нещо с филми се занимаваш? Това сигурно ще те заинтригува. Пожарът беше в града, в една сграда на име Прайс Уотърхаус — нали знаеш, тези, които раздават „Оскарите“…

— О боже! — прекъсна го Доли. — Пострадал ли е някой? Това го нямаше във вестника.

— Ами, нищо подобно. Няма пострадали. Но беше дяволски интересно. Някакъв откачен каскадьор я подпалил. Намерили го да поддържа огъня и да се хили като ненормален. Отмъщава си, задето с години чакал да започнат да присъждат „Оскар“ и за каскадьори, и с това иска да привлече вниманието към тази несправедливост. Веднага го прибраха, разбира се, този ненормален. Изгорил половината сграда, стените са съсипани от дима, по някои от етажите е опасно да се върви.

— А какво е станало с бюлетините? — нетърпеливо попита Лестър.

— Май ги пазят в компютър или нещо подобно. Няма страшно. Държат ги в някакъв специален сейф в канцеларията, която е пострадала най-много, така че трябваше да ги преместим.

— Ама това наистина е интересно, Шефе подхвърли Лестър с блеснали очи. — Може и във вестниците да пишат за теб: Храбрият шеф на пожарникарите спасява пликовете с „Оскарите“, или нещо подобно.

— Лес, инспекторът предупреди да не разгласяваме случката. Нали разбираш, да не се подсещат хората за пожари.

— А, да. Жалко. Разкажи още нещо. Страхотна история!

Шефът с удоволствие се съгласи. Много рядко някой се интересуваше от работата му. Хората не се замислят за пожарникарите, докато не им потрябват.

 

 

Около час след вечерята Доли и Лестър вече се бяха качили в нейния апартамент и довършваха половин бутилка фрамбоаз. Според Доли напитка, приготвена от плодове, не може да навреди на бебето, тъй като съдържа витамини. И Лестър й купуваше кайсиево бренди, сливово бренди, шери, къпиново вино, но най-много му допадна бутилката на фрамбоаз — малиновия ликьор. Може би цената, тъй като беше много висока, а той жадуваше да подарява на Доли скъпи неща. Нямаше представа, че е отлежало, много рядко и смъртоносно силно питие, от което дори французите не си позволяваха повече от две-три миниатюрни чашки. И Доли, и Лестър решиха, че малините са здравословни, тъй че ликьорът, кристално прозрачен, почти без вкус, но с разкошен аромат, влизаше леко и в големи количества и проникваше в кръвта още от лигавицата на устата.

— Мисля, че трябва да го направим — обяви той, след като замислен, дълго мълча.

— Кое? — не особено заинтересувана попита Доли.

— Да те освободим от напрежението. Не е добре за бебето.

— Лестър, какво напрежение?

— Че не знаеш кой е награден. Напълно ми е ясно — не мисли, че не разбирам, под какво огромно, ненормално, почти застрашително напрежение си.

— Много си сладък, когато си пиян. Свали си очилата и ела да ме нацелуваш.

— Извънредно, неотменно, безжалостно, объркано, неестествено, непредизвикано, непрестанно, постоянно, продължително, непоносимо напрежение.

— Глупчо, ела тук.

— Добре де, ти ако не си, то аз съм под значително напрежение, което също не е полезно за бебето. То е под напрежение, така че през нощта ме буди и аз започвам да се безпокоя. То не го иска, ама не може да се въздържи. Така че да го направим.

— Да спим в различни легла ли?

— Никога! Как можа да ти хрумне такова нещо! Доли, извини се.

— Лестър, съжалявам. Но за какво говориш? Защо трябва да се извинявам? Мисля, че и аз съм пияна. Как може да се напиеш от малини?

— Хайде, хайде само малко да се поразходим до Саут Олив Стрийт 606, където Шефът каза, че се съхраняват пликовете, и само да надникнем. Ще се освободиш от напрежението и за първи път хубаво ще се наспиш, ще си свежа за утре вечер. Ако разбереш, че не печелиш, утре ще си спокойна, не е честно една малка бременна женичка да се измъчва от неизвестността. Толкова жестоко и нечовешко.

— Но това ще е измама, според мен, или най-малкото не съвсем честно.

— Не ми пука. Във всеки случай ще го направя. Ето, стой сега там и аз ще дойда да ти помогна да се изправиш, мое нещастно, бедно момиче.

— Мога прекрасно да стана и сама — заяви Доли, като се надигна от стола, леко залитайки.

— Проблемът е да те свалим долу права — промърмори Лестър. Доли беше вече на средата на стълбите и не се върна, когато го чу, че говори на празната стая.

— Лестър! Насам, към вратата, виждаш ли я, върви право напред, така. Сигурен ли си, че постъпваме добре, Лестър?

— Гениално хрумване. Просто блестящо. Сам трябваше да се сетя.

— Ти го измисли.

— А? И добре направих. Чакай малко, Доли. Ще ти помогна за колана. Мръсници, съвсем не са помислили за нещастните бременни хора, когато са ги правили!

Докато стигнат до Саут Олив Стрийт, Доли и Лестър вече не бяха толкова пияни, но съвсем не и трезвени. Бяха стигнали етапа от пиянството, когато осенилата ги идея бе непоклатима като скрижалите на самия Мойсей. Да освободи Доли от напрежението, за Лестър беше очевидно задължение, нещо, което никой добросъвестен гражданин не би оспорил. Вдъхновени от малините, бяха заредени с решителност и ловкост.

Един пазач стоеше до маса във фоайето на сградата. Почти задрямал и съвсем отегчен, той остана като хипнотизиран от внушителната поява на Доли пред него. Лестър развя под носа му цяло пликче с различни пропуски и карти и авторитетно съобщи:

— Аз съм от Прайс Уотърхаус. Дойдох да проверя инвентара.

— Ако обичате, пропуска ви — настояваше пазачът. Лестър му показа карта за „Виза“ и „Дайнърс Клъб“.

— Не, за Прайс Уотърхаус, ако обичате.

— По дяволите, толкова много карти ми се мотаят тук, че кой знае къде се е дянал? А, чакайте, сигурно е в портфейла ми…

Доли се хвана за корема и внезапно зави провлачено. Пазачът и Лестър се вкамениха и безпомощно я зяпнаха.

— За бога, скъпи, трябва да се изпишкам! Поне се надявам, че само това е проблемът.

— О, Господи! Това е спешен случай, момче! — възкликна Лестър. — Трябва да я кача до канцеларията, там има тоалетна. По дяволите тая служба, да ме разкарват, когато тя е в такова положение! Но не мога и да я оставя вкъщи сама, нали?

— Не, господине! — потвърди пазачът и им посочи отворената врата на асансьора.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, аз ще се оправя с нея, Доли, кажи нещо, Доли. Ще издържиш ли още малко, скъпа?

— О, Лестър, по-бързо.

Когато вратата на асансьора се затвори, разтревожен, Лестър се обърна към Доли:

— Добре ли си?

— И ти повярва, нали? — палаво се усмихна тя. — Мина ли номерът?

— Не съм сигурен, но се съмнявам. В тоя случай дубли не се допускат.

На третия стаж кабинетите изглеждаха точно така, както ги бе описал Шефът. Лестър подмина обгорената двойна врата, върху която стоеше името на компанията, и се запъти право към четвъртата в ляво, за която им каза Шефа. Лестър извади швейцарското си ножче и около минута съсредоточено се занимава с ключалката.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Доли.

— Моля, моля, малко повече уважение, говориш със спец. Аз съм роден касоразбивач.

— Вие, богаташките дечица разполагате с неограничени възможности.

— По колко часа на ден можеш да играеш тенис на лагер по тенис? — Лестър продължаваше да се труди над ключалката. Изминаха три дълги минути.

— Проклетата шушумига, Бени Фишмън, сигурно не ми е дообяснил нещо. Не се притеснявай, Доли, ще я отворя, дори ако трябва и с ритник.

— Лестър, не е нужно…

Изведнъж Доли млъкна, а Лестър прибра ножчето, тъй като иззад ъгъла се появи чистачката.

— Добър вечер — поздрави я Лестър.

— Здрасти. Каква каша само, а? И чак сега да ми кажат. Приятна изненада, няма що. Пристигам си аз на работа, а тук навсякъде сажди и въглени и всичко подгизнало. Какво, ключът ли не става? Туй то, всичко надолу с главата и дори не обясняват на човека кой е ключът. Тя отвори вратата с един от многобройните си ключове. — Гледайте да не влизате в другите стаи — опасно е.

Лестър й благодари и заедно с Доли влязоха в стаята, като затвориха вратата зад гърба си. Заради чистачката Лестър запали лампата за няколко секунди, но после я загаси, като чу отдалечаващите й се стъпки. Независимо от малиновата омая, беше се сетил да вземе фенерчето от колата и с негова помощ се насочи право към шкафа в ъгъла.

— С тая ключалка мисля, че ще се справя, Доли, дръж фенерчето. — Поигра си известно време и след малко отвори шкафа с картотеката. Ужасени двамата се спогледаха. Имаше пет чекмеджета, всички пълни.

— Ами сега? — прошепна Доли. — Как можем да прегледаме всичко това?

— Ясно. Те са на „Н“ — Награди. Подръж малко светлината и стой тихо. — Лестър не откри нищо на „Н“, опита на „Ф“ — филмово изкуство и наука. Нищо. Сега на „А“ — Академия — без резултат. — По дяволите колко съм глупав! Естествено е да са на „О“ — „Оскар“. — Но и там ги нямаше.

— Ако аз ги класирах — зашепна Доли, — щях да ги сложа на „П“ — пликове.

Там ги откриха. Всичките двайсет и един твърди бели плика без почетните награди и Наградата Талбърг. Лестър ги поразрови и тихо изруга.

— Най-добър сценарий по чужд сюжет — дивотии! Най-добър чужд филм — перверзни! Най-добра музика и адаптация — на кого, по дяволите му пука…

— Лестър, стори ми се, че някой идва. — Гласът на Доли се разтрепери насред смеха. Тя изгаси фенерчето и го остави на земята, а Лестър с две ръце сграбчи всички пликове и двамата направо се вкамениха, докато някакви хора минаваха покрай вратата. Тъй като не се върнаха, Доли надникна навън.

— Няма никой. Продължавай да търсиш Лестър.

— Загубихме фенерчето. Изтърколило се е някъде. Не можем да запалим лампата. Хайде да изчезваме.

Аварийната стълба, която по закон остава отключена, беше на няколко крачки. За жена, на която остава една седмица до раждането, Доли беше изключително пъргава. След няколко минути бяха в безопасност в колата.

— О, Доли, къде ли ти е скутът, точно когато ми трябва? — изпъшка Лестър.

Доли го погледна за първи път, след като се бяха измъкнали от Прайс Уотърхаус. Над корема му се подаваше нещо странно, което той подкрепяше с ръка.

— Лестър! Ти си ги взел! Но, как можа? Нали само искахме да погледнем? О, Боже, о, Господи! — И тя се затресе от смях, без да може повече да се сдържа.

— Аз съм вир-вода, а ти се хилиш! — възмути се Лестър. И учуден погледна към гърдите си, като не смееше да пусне ръце. — Доли, направи нещо. Не мога да седя повече така.

Все още неспособна да проговори, тя намери една книжна торба на пода на колата, извади пликовете от якето на Лестър и ги мушна в него. Облекчен, Лестър запали колата и след пет минути бяха далеч от местопрестъплението.

— Защо не спрем някъде да ги погледнем? — предложи Доли, когато и двамата задишаха нормално.

— Доли, липсва ти чувство за обстановка — надуто каза Лестър. — Ще го направим стилно. Това не е някаква обикновена вечер. Тази нощ ще влезе в историята.

— А какво стана с напрежението, за което се предполага, че ме тормози?

— Търпение, ангел мой, търпение. Да не слагаме егоистичните си предпочитания пред повелята на историята. — Лестър беше все още пиян, но във фазата, когато широтата на погледа се налага над дребните подробности. Отваряха се хоризонти, нови пътища мамеха. След като доста време караха, пред тях се изправи „Бевърли Хилс Хотел“. Никога Лестър не бе имал възможност да заведе някого за интервю във фоайето на „Бевърли Хилс Хотел“, този снобски храм, който по някаква необяснима причина си запазваше славата на блясък, изгубен преди повече от двайсет години.

— Това, от което се нуждаем, Доли, е още малко фрамбоаз. Той запазва тайнствеността и подхранва въображението. — Лестър се отклони от магистралата и зави към хотела, остави колата на момчето и придружи Доли, грабнала пазарската кесия, до фоайето. В този късен час то беше почти празно и те седнаха на една масичка до прозореца, заобиколена от декоративни растения, непочиствани поне от десет години.

— Два тройни фрамбоаза и телефона — каза Лестър на сервитьора. Знаеше как да демонстрира самочувствие, дори и да не го притежаваше в изобилие. Донесоха им веднага телефона. Сервитьорът размени няколко думи с бармана и донесе две чаши ирландско кафе.

— Нямаме фрамбоаз, това става ли?

— Отлично — рече Доли, без да изпуска книжната торба, и в сумрака правеше отчаяни опити да прочете надписа на най-горния плик.

Лестър вдигна наздравица.

— За най-добрата актриса на света, без значение кой ще спечели! — Изпразниха чашите и Лестър даде знак за още две. — О, Лестър — проплака Доли. — Все пак искам да си видя плика. Такава чудесна вечер, да не я разваляме.

— А напрежението, непоносимото напрежение?

— Лестър, и ти можеш да изтраеш още една нощ, щом аз мога.

— Тогава дай ми плика.

— Лестър, Лестър! Какво правиш?

— Не търся второстепенната актриса, спокойно. Аха… разбира се, най-отдолу.

— Кое?

— Най-добрият филм, ето кое.

— О, Лестър, дали е редно?

— И още питаш!

— Ще загазим. Знам, че ще загазим — простена Доли.

— Вече сме загазили. Така че да се наслаждаваме. — Тържествено и внимателно Лестър отвори леко запечатания плик, без да го повреди и след това още по-тържествено, сякаш се намираше на сцената, той се взря през очилата в името, написано вътре.

— Хмм, трябва им нова лента за машина… „Огледала“… „Огледала“! Доли, „Огледала“ — успяхме. Успяхме! — Доли затисна устата му с ръка. Всички погледи бяха насочени към тях.

— Шт. О, толкова съм щастлива! И какво значи успяхме? Вито успя!

— Това е филмът на студията — тя успя!

— Да не спорим — всички успяхме. О, Лестър, веднага трябва да кажем на Вито. Дай ми телефона — рече тя. Радостни сълзи се стичаха по лицето й. Но като се протягаше за телефона книжната торба падна, отвори се и останалите двайсет плика се пръснаха по пода. Лестър свали очилата, за да може да вижда надалеч. Забеляза, че малката им маса, Доли, която подсмърчаше неудържимо, пликовете, пръснати по пода, двете пълни чаши с ирландско кафе, застрашени от шнура на телефона, привличат все повече внимание.

— Доли, стой! Не мърдай! Чакай да ги събера пак в торбата, чу ли. Не, сервитьор, няма да проверяваме торбата, просто я изтървахме, всичко е наред. Не, няма да е по-добре! Донесете малко бисквити. Доли, не можеш ли да спреш за малко да плачеш? Ще си помислят, че ще раждаш. Добре, Доли, отлично. Изпий си чудесното кафе. Браво, добро момиче. Вече всичко е наред. Всичко е както трябва. — Той разсеяно галеше ръката й. Изведнъж изтрезня. Може би не съвсем, но самият факт, че бе отворил плика силно го разтърси. Господи, това не беше детска лудория, а сериозно нарушение. Гласът на Доли прекъсна мислите му.

— О, Лестър, разреши ми да позвъня на Били и Вито. И след това ще седнем тук и ще отворим всички останали пликове, ще се обадим на всички победители и ще ги освободим от напрежението им и след това ще се обадиш в осведомителните агенции, във вестниците, в радиото, в телевизията… Лестър, ще станеш най-прочутият рекламен агент в света.

— Прочут ли? Никога повече няма да мога да си намеря работа. Доли, опитай се да разбереш какво ти казвам. Затънахме. По моя вина. Това може да провали цялата вечер на „Оскарите“. Не разбираш ли, трябва да е изненада! Ама че гнусна история, защо ли ги взех тези пликове? Сигурно съм откачил.

— Можем да ги изгорим. — Опита се да помогне Доли.

— Да, или да ги хвърлим на боклука, или в тоалетната, а когато утре сутринта не ги открият, пазачът и чистачката ще ни опишат и двамата. Мен може и да не ме познаят, но теб няма да те сбъркат.

— Дали не можем да ги върнем? — каза тя с разтреперен глас.

— Веднъж се вмъкнахме, но два пъти — едва ли, ще ни хванат. Пък и вратата на кабинета се затвори след нас, чух я.

— О, Лестър, съжалявам! Лицето на Доли изглеждаше толкова нещастно, че Лестър трябваше да я целуне няколко пъти, преди да й възвърне малко спокойствието. Никога не я беше виждал истински разстроена.

— Не се тревожи. Току-що ми хрумна нещо. — Лестър извади тефтерчето си с необявените номера на важни личности, с които разполагаше отделът за връзки с печата. Беше преписал номерата просто защото някой ден можеше да му се наложи да позвъни на някой наистина важен човек.

 

 

Раздразнена Маги вдигна слушалката. Искаше добре да се наспи преди утрешната церемония, а някой й звънеше почти в полунощ.

— Лестър Уейнсток! Какво, какво си направил? Къде си? Не ме будалкаш, нали, защото ако… Не, добре, вярвам ти. Веднага идвам. Недей да звъниш никъде, докато не дойда! Обещаваш ли? След десет минути съм при теб.

След шест минути, Маги, без грим, с шал на главата и дълго палто от норка върху пижамата се срещна с него.

— Още не мога да повярвам — каза бавно тя. — Лестър се наведе, повдигна омачканата торба и я отвори, за да може тя да погледне. Поклати глава, погледна отново, взе един от пликовете, огледа го, върна го обратно и пак поклати глава. — Сега вярвам.

— Маги — обади се Доли нетърпеливо. — Лестър изобщо не ми разреши да звъня по телефона, докато не дойдеш. Каза, че ти знаеш какво да правим.

Маги беше зашеметена от невероятната наивност на Доли, която изящно допиваше третото си ирландско кафе и изглеждаше божествено свежа като ябълково дърво напролет. Имаше ли тя поне малко представа от подготовката на „Оскарите“? Не разбираше ли, че връчването на наградите, това са милиони долари в реклама и неизчислимият в пари интерес на публиката към цялата филмова индустрия. Самото очакване на „Оскарите“ се равнява само на вълнението за национални избори.

— Я ми дай торбата, Лестър — каза Маги. — Освен ако не искаш да продължиш бизнеса на баща си.

— Ще успееш ли да запазиш тайната — отчаяно попита той.

— Лестър, независимо от това колко глупаво си постъпил, все пак се оказа достатъчно умен, да ми се обадиш на мен. Не само че Прайс Уотърхаус ще си получи обратно пликовете, но като журналист не ми се налага да отговарям на никакви въпроси.

— Маги, ще съм ти длъжник цял живот. Само едно нещо… Не можем ли да надникнем в плика за най-добра второстепенна роля. Просто искам да спестя напрежението на Доли.

— Не ща — троснато се обади Доли, а Маги поклати глава.

— Не, категорично не. Когато трима души знаят една тайна, всички я знаят. Твърде е рисковано. Доли ще почака като всички нас. Не сте отваряли някой плик, нали?

— Разбира се, че не — с невинно ококорени очи отвърна Лестър и ритна Доли под масата. — Само на теб звъннах.

— Далеч ще стигнеш, Лестър, от мен да знаеш. Добре запомнете, това не се е случвало.

— Никой няма да узнае — увери я Лестър.

— Вече всичко забравих — отсече Доли.

— Винаги съм искала хората да говорят така в истинския живот — каза Маги и преди някой да успее да добави нещо, се измъкна от фоайето, като здраво държеше торбата под мишница.

— Но ти дори не й каза за „Огледала“ — изпъшка Доли.

— Тя не ни разреши да надникнем и ние няма да й кажем. Може да почака като всички останали. Което си е честно, честно е.

— О, Лестър, толкова си умен.

След няколко минути Маги вече си беше вкъщи. Докато се прибираше, бързо прецени какви трудности се налагаше да преодолее, за да върне пликовете, без да издаде Доли и Лестър. Трябваше да заложи целия си авторитет, при това умно, но все пак в Прайс Уотърхаус бяха заинтересовани поне колкото нея да не съобщават публично, че най-строго пазената тайна е изтекла преди голямата нощ. Доста деликатно положение, но не безизходно.

Загледа се в твърдите пликове, прилежно подредени върху кухненската маса. Чайникът на печката започна да изпуша пара. Един след друг тя отвори пликовете, преписа имената в бележника си и отново ги затвори. В този живот едно момиче трябва само да се грижи за себе си, помисли си Маги. О, как ще се забавлява утре! До обяд ще се обзаложи поне с десет души и всички ще са й длъжници. А следващата нощ — невероятно! Ще направи собствена прогноза за победителите — кои ли да сбърка? Най-добро музикално постижение и най-добър документален филм? От тях се интересуват стотина души. Няма значение кой ще ги спечели. Но останалите — я да видим не може ли тая умница да ги улучи! Ще каже на операторите си къде точно да застанат в нужния момент и ще знае колко точно да разговаря с всеки от предложените. Без съмнение Господ се грижи за момичетата, които сами изкарват прехраната си. Тя усети, как възбудата й расте с наближаването на последните пет плика. Отваряше ги според програмата. Маги винаги бе смятала, че професионализмът е най-важен, дори и при изискани престъпления. Последен, отвори плика с името на най-добрия филм. Викът й прозвуча така прочувствено, така пламенно, така смаяно, че кучето й диво залая пред вратата.

Професионализмът е дотук.

Глава шестнадесета

На Били и Вито им беше нужен цял час след обаждането на Маги, за да повярват най-сетне на новината, да я приемат като част от живота си, не просто като мимолетна победа след дълго надбягване. Опитваха се да свикнат с мисълта за победата, да я наместят в умовете си, въртяха се в кръг от едни и същи фрази:

— Но тя напълно сигурна ли е? — попита Били за петдесети път, повече заради удоволствието да чуе отговора, а не защото се съмняваше.

— Съвсем.

— Но защо не ти каза откъде знае. Не е ли странно?

— Маги работи така. Повярвай ми, има си своеобразни методи.

— О, Вито, все още не мога да повярвам!

— Аз мога.

— „Огледала“ е най-добрият филм — каза Били. Това беше твърдение, декларация и все пак звучеше донякъде и като въпрос.

— Може би — замислен пророни Вито. — Всъщност не е възможно да се даде абсолютна преценка за филм. Можеш да вземеш пет вида брашно за кекс, да ги изпробваш и да решиш кое от тях е най-доброто, но един филм… Единственият категоричен резултат е, че въпросният филм измежду общо пет е получил най-много гласове — като на предизборно събрание. Ала причината да съм така възвишено, безпристрастно и философски настроен е, че спечелихме. Ако бяхме загубили, щях да твърдя, че „Огледала“ е без всякакво съмнение най-добрият и че са избрали друг филм поради редица объркани, погрешни съображения.

— Но как се чувстваш? Можеш ли, да речем, да сравниш усещанията си с тези на олимпийски шампион? — поинтересува се Били с любопитство.

— Чувствам се като Джак Никълсън след награждаването му за „Полет над кукувиче гнездо“. Той каза, че да спечелиш Оскар е като да се любиш за първи път — ако веднъж си успял, няма вече защо да се тревожиш. Трябва да вярваш, че си добър, само за да имаш смелостта да си продуцент, но когато всички тези хора потвърждават, че и според тях си добър… Е, не е достатъчна само личната увереност, приятно е да се получи обратната връзка с външния свят. Повече от приятно, дявол да го вземе, повече, отколкото можеш да обясниш с думи.

Били погледна Вито, който по пижама и халат обикаляше около леглото. Дори и тя, привикнала с изблиците на енергия, с нервната му увереност, никога не беше го виждала така осезателно сияещ от изпълнилата го творческа мощ. Заподозря го, че гори от нетърпение да започне работа по дузина нови проекти. Изведнъж, посред благодарственото вълнение, сърцето й се сви от странно мрачно предчувствие.

— Дали „Оскарът“ наистина променя живота?… Или е просто една голяма шумотевица за героя на деня? — небрежно попита тя.

Вито спря, за да размисли за минутка, преди да й отговори. Започна бавно, сякаш на себе си.

— За всеки от нашия бранш наградата променя живота и външно и вътрешно. Завинаги. Знам, че след седмица, по дяволите, след три дни, половината от хората, които ще гледат утрешната церемония по награждаването, ще забравят кой какво е спечелил. Но отсега нататък винаги ще бъда белязан със знака на победата. „Оскарът“ винаги ще стои в подсъзнанието на хората, с които ще работя занапред. Това няма да облекчи трудностите в работата ми; всеки следващ филм ще се ражда мъчително, придружен със своите специфични проблеми, но този град с преди всичко свързан с киното и поне за кратко аз ще съм номер едно в него! Този боклук Арви ме държеше в шах за „Огледала“ — такова нещо никога вече не може да ми се случи. Сега, поне за известно време, аз съм недосегаем.

— Говориш за сделките! Ще диктуваш условията, така ли?

— Не бих могъл, дори да имах десет „Оскара“! — засмя се той. Но все пак ще бъдат много по-лесни от последните няколко. Наистина още не знам… Ще го разбера скоро. Но, мила, обещавам ти, никога вече няма да използвам библиотеката ти за монтаж на филм.

Неочаквано за самата нея Били усети, че от очите и бликват сълзи. Опита се да ги задържи, но не успя. Чувство на огромна загуба притискаше гърдите й. Едва след няколко секунди Вито забеляза какво става. Мигом я прегърна, започна да целува тъмната й коса и да я люлее в ръцете си, докато тя проговори:

— Съжалявам, много съжалявам… Що за неподходящо време за плач. Толкова е глупаво, толкова е… О, много ми беше хубаво, когато работехме тук и аз бях част от всичко това, а сега свърши, никога вече няма да сме толкова близки, ти няма да се нуждаеш от моята помощ… Ще разполагаш с всички истински специалисти, от които се нуждаеш. Толкова е глупаво от моя страна, скъпи. Не исках да помрачавам радостта ти. — Дори измъчената усмивка не успя да изтрие неутешимото отчаяние, изписано на лицето и.

Вито не знаеше какво да й каже. Тя беше абсолютно права. Това, което стана с „Огледала“, се случва само веднъж в живота, като корабокрушение. Надяваше се никога вече да не му се налага да работи с такава неистова безумна скорост. По чудо беше успял, но много по-лесно можеше напълно да се провали. Не можеше да си представи Били като щатна скриптерка, а беше сигурен, че и за нея подобна идея е абсурдна.

— Само за това ли плачеш, скъпа? — нежно попита той, като я притискаше здраво и поемаше с устни сълзите от лицето й. — Как можеш да си помислиш, че никога вече няма да сме толкова близки? Та ти си моята жена, моят най-добър, най-скъп приятел, най-верният, най-любим за мен човек в целия свят! Никой не може да ми е по-близък.

Усетила искрената и дълбока обич, с която я обгръщаше, Били се изкуши да изкаже мислите, които от месеци таеше.

— Вито, ти винаги ще бъдеш продуцент, нали? — Той кимна сериозно. — И това означава, че винаги ще си зает и че, когато свършиш единият филм, веднага ще се заемеш със следващия, защото винаги така си работил, едновременно поне две топки във въздуха, а най-добре — три, иначе няма да си щастлив? — Той отново кимна, а в очите му проблясваше весела искрица от сериозния й тон. — Не мога винаги да се влача след теб като дете, загубило се на панаир, което плаче за баща си, нали? Добре, най-сетне се научих да общувам с хората на снимачната площадка без риск да се удавя в някое езеро, но моята помощ за „Огледала“ не ме прави професионалистка, знам това. И какво всъщност ни остава? Колкото повече успехи жънеш, толкова по-малко ще си с мен. Утре вечер се качваш на съвсем друго ниво, що се отнася до работата ти. Ами аз, Вито? Какво да правя аз сега?

Той я погледна безпомощно. Това беше въпрос, на който нито един мъж, който обича работата си и влага в нея цялата си енергия, не може да отговори.

— Били, скъпа, но ти беше наясно, че се омъжваш за продуцент.

— Да, но нямах ни най-малка представа какво значи съпругът ти да е продуцент. Кой можеше да предположи? За теб това е напълно нормално, това е ритъмът ти, към него си привикнал с години. Господи, та ти дори си забравил как се живее нормално. Кога за последен път си почивал? И не ми казвай за Кан, това не е почивка, това е бизнес. — Били все повече се ядосваше, като виждаше как загрижеността му се сменяше с упоритото изражение на човек, който си повтаря, такъв съм, какво да се прави?

— Някога замислял ли си се какво ми е на мен, когато снимаш филм? — Тя се отдръпна от него и пристегна колана на халата си. — Без значение дали съм с теб или съм вкъщи. И в двата случая съм самотна. И снимането е само половината. А нощите, когато четеш сценарии или си в монтажната? Залагам десет към едно, че президентите на „Дженерал Мотърс“ и на „Ю Ес Стийл“ са заети по-малко от теб. И когато не работиш, пак мислиш за работата си! — Тя се задъхваше от яд.

Вито не бързаше да й отговори. Какво можеше да й обещае? Че ще работи по осем часа на ден и ще прави по един филм на две години? Ако не работеше над някакъв филм, нямаше усещането, че е жив. Дълбоко набразденото му лице се изопна и замръзна и той повече отвсякога заприлича на статуя на Донатело. Ето от това се боеше, преди да се съгласи да се ожени за Били, от този й стремеж да притежава всичко, да го получава при своите условия, така, както тя искаше.

— Били, аз не мога да се преобразя според твоята представа за удобен съпруг. Такъв съм, какъвто ме описа, и няма да се променя. Това, което не давам на работата си, давам го на теб. Няма никоя друга и никога няма да има, но не мога да се откажа от работата си.

Изведнъж Били се ужаси от нотката на безвъзвратност в гласа му. Никога не го бе чувствала толкова далеч от себе си. Отчужденият Вито бе като Вито, лишен от своята енергия, като ужасяващо бодване в собственото й сърце. Тя чу иронизителното, недоволно ехо от собствените си думи и разбра, че е отишла твърде далеч. Беше забравила колко много държи той на своята независимост. Отиде до него и го хвана за ръката, в миг преобразена така, както той обичаше да я вижда, като очарователна богиня на лова. Разяреното малко момиченце изчезна, здравите, хищнически, неуязвими милионерски доспехи отново изчезнаха за миг, скрити от чужди погледи.

— Скъпи, сглупих. Вярно е, че не можеш да се промениш. Това е някаква ненормална реакция към тоя „Оскар“. Май просто ти завиждам. Моля те, не ме гледай така, добре съм, не ми обръщай внимание, моля те!

Без да се усмихва, той отново я погледна и се взря в лицето й. Тя открито отвърна на погледа му, като му предложи красивите си очи, усмирени, но не и потайни.

— Скъпи, не мога да изтрая до утре! Толкова много неща очаквам. Най-вече нямам търпение да видя лицето на Кърт Арви. Той просто няма да го понесе, нали? — успешно смени темата тя.

— Няма — отвърна Вито и лицето му светна. — Няма да повярва, когато чуе. После вероятно ще поиска преразглеждане, докато не се сети, че това е негов филм. Мисля утре да обядвам с него.

— Вито, защо по дяволите? С тази отрепка!

— Фамилното мото на Орсини е „Не се ядосвай. Връщай си.“

— Току-що го изпълни. — Тя закачливо го захапа за ухото. — Но ми харесва. Мисля и аз да го възприема. Може ли да го използвам, любов моя?

— Естествено, ти си Орсини. — Той я целуна и се вгледа в нея изпитателно. Тя му отвърна така, че да блокира всички въпроси, особено онези, на които не искаше да отговаря.

 

 

На другата сутрин Били отиде в „Скръпълс“, веднага след като отвориха. Знаеше, че привечер на този ден в края на март там ще настъпи пълен хаос. Повечето жени бяха решили да оставят тоалетите си на съхранение в „Скръпълс“, за да не се измачкат, и възнамеряваха да се облекат в магазина, преди да тръгнат за връчването на наградите. Нямаше начин да им забранят да повикат фризьорите си за окончателното сресване и към средата на следобеда всички пробни щяха да са препълнени със суетящи се дами и рояци фризьори. Били се молеше бушоните да издържат, когато всички те включеха машите по едно и също време, което бе неизбежно. Ще каже на Спайдър да осигури един техник, за всеки случай.

Докато караше по булевард „Сънсет“, тя размишляваше върху снощния разговор. Естествено, нищо не уточниха — пък и какво ли можеше да се уточни? Но се надяваше да е убедила Вито, че това, което му наговори, е обичайно изпускане на парата от нейна страна, чисто по женски. Надяваше се, но се съмняваше. Вито беше твърде умен, за да не разпознае истината, когато я чуе. Вече бе излязъл и препускаше; спечели го той, а единствената разлика в нейния живот беше, че трябва да намери подходящо място за „Оскара“, не твърде очебийно, но не и по снобски претенциозно да го използва за подпорка на някоя врата. Кой, по дяволите, беше казал: „Цялата човешка мъдрост е събрана в две думи — чакай и се надявай“? Щеше й се да докопа проклетия му врат с двете си ръце.

Поздрави Валънтайн и така я прегърна, че и двете се изненадаха.

— Обзалагам се, че ще си щастлива, когато днешният ден свърши — каза Били.

— Всъщност, колкото и да съм уморена, чакам го с нетърпение. Тази вечер най-сетне ще видя всички с моите рокли, но не в пробните.

— Е, не всички — отбеляза Били. — Все пак повече от половината дрехи са купени за частни приеми.

— Без значение.

— Къде е Спайдър?

— О, кой го знае! Твърде съм заета, за да го следя къде ходи — студено отвърна Валънтайн.

— Така ли се говори за партньор? — подразни я Били.

— Това за партньорите, да знаеш, че не е законно — възрази Валънтайн припряно. — Само така се казва. Всичко започна, когато те посъветвах да му дадеш работа. Той не ми е партньор, Били.

— Както кажеш, котенце, стига да работи за мен. — Тия двамата напоследък говореха с недомлъвки, помисли си Били, само че не можеше да разбере защо. И забрави този въпрос. Имаше си собствени проблеми.

— Виж какво, само ще си взема роклята и няма да ти преча.

— Били, облечи я.

— Защо? Толкова отдавна е готова и ми стои чудесно. И сама не знам защо още тогава не я прибрах. Сигурно съм била твърде изнервена с „Огледала“, за да мисля нормално.

— Наистина искам още веднъж да те видя в нея. Просто за да съм сигурна. Направи ми това удоволствие.

Валънтайн поръча на една от помощничките да донесе роклята на госпожа Орсини.

— Имала ли си време да спреш за малко, за да пресметнеш колко поръчки сме изпълнили по награждаването и всички останали приеми, които ще последват тази вечер? — попита Били, докато чакаха. — Онзи ден се опитах, но спрях, когато стигнах до сто и петдесет хиляди долара. А сме само един магазин. Ако го погледнеш от друга страна, „Оскарите“ са предназначени за търговците на Бевърли Хилс.

— Така и трябва да бъде — отвърна Валънтайн самодоволно. — А, ето я! — Помощничката беше донесла великолепна дълга роля без презрамки от намачкан сатен на малки плисенца, в наситено пурпурно червено и невероятно елегантна. Били свали обувките си, за да облече плътно прилепналата тафтена подплата, която не позволяваше на сатена да прилепне някъде по тялото.

— Какви бижута ще сложиш? — попита Валънтайн, като се наведе да я закопчае.

— Няма да са изумрудите, много са коледни. Няма да са и рубините, стига едно червено, нито пък сапфирите — ще изглеждам като американското знаме. Може би диаман… Валънтайн! Подплатата не ми става!?

— Стой мирна за една минута. Май нещо съм закачила ципа — Валънтайн отвори и отново вдигна ципа й. Ципът пак спря до талията на Били. Ръцете на Валънтайн се изпотиха.

— Да не би случайно да е давана на химическо чистене? Не е възможно! Преди всичко й беше наред. — Били недоумяваше.

— Били, какво си яла? — с упрек попита Валънтайн.

— Да ям ли? Нищо, благодаря. Много бях изнервена, за да ям. Само като си помисля за ядене и ми се повдига. Нещо с подплатата не е наред. Аз по-скоро съм отслабнала.

Валънтайн сложи сантиметъра, за да измери талията й.

— За бога, Валънтайн, знаеш мерките ми наизуст. Остави това. Смешно е.

Без да обръща внимание на Били, Валънтайн измери талията и след малко колебание и бюста. Промърмори нещо на френски.

— Какво, по дяволите, си бърбориш? Престани да опяваш и кажи ясно. Мразя, когато говориш на френски, сякаш не мога да те разбера!

— Всичко, което казах, мадам, бе, че талията първа заминава.

— Заминава ли? Къде заминава, за бога? Да не би да искаш да кажеш, че ще загубя фигурата си?

— Не съвсем. Три сантиметра в талията и два в бюста. Толкова си се променила! Повечето хора все още се задоволяват с такава фигура, но не можеш да облечеш роклята без тази подплата.

— По дяволите! — изруга Били огорчена. — Само пет месеца не съм спортувала. А като куче бъхтя за това тяло от осемнайсетгодишна и когато го оставя само за пет месеца, погледни какво става — не е честно!

— Не можеш да излъжеш майката-природа — усмихна се крещеше вече Били.

Престани да се подсмихваш. Това е сериозно. Е, какво пък, не е дошъл свършекът на света. Довечера ще облека нещо друго и ще започна да спортувам всеки ден при Рон, а Ричи ще го накарам да ме тормози всеки ден и след месец пак ще съм във форма.

— След месец вече ще ти личи.

— Ще ми личи ли?

— Да, ще личи! — Валънтайн показа с ръце огромно шкембе.

— Глупости! Валънтайн, съвсем си откачила! Да не би да мислиш, че Доли е заразна? Всемогъщи Боже, направи само една рокля за бременни и в главата ти само бебета се въртят.

Валънтайн нищо не каза, повдигна вежди с разбиране, очевидно, без да промени мнението си.

— Ти си моделиер, не гинеколог! Не знаеш какво говориш! — крещеше Били.

— При Балмен винаги ние първи разбирахме, преди лекаря, дори преди самата жена. Най-напред се променя талията, това е добре известно — поясни Валънтайн, леко разгорещена. Дребното й развеселено личице бе изпълнено с умереност.

Били навличаше всекидневните си дрехи и през цялото време крещеше:

— Долни хора сте вие французите! Винаги сте така самоуверени! Всезнайковци! Не може подплатата да не става, непременно аз съм бременна! И докога ще продължаваш с глупостите си? Някоя от проклетите манекенки е облякла роклята за танци и после я с дала на химическо чистене. Провери и ще разбереш! Никога вече няма да оставям рокли тук, това е сигурно! — И тя се врътна да си ходи.

— Били…

— Моля те, Валънтайн, без извинения. Една свястна рокля не мога да получа от собствения си магазин. По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Тя тръшна вратата.

Валънтайн стоеше, впила поглед в червените локвички сатен и тафта на земята и в метъра в ръката си. Знаеше, че е редно да е ядосана. Какво стана с прословутия й буден нрав? Но една сълзица се изтърколи по вирнатото й носле. Една сълза за Били.

 

 

Кърт Арви беше много доволен, когато Вито му се обади. Мръсникът искаше да навакса, злорадо си помисли той, докато приемаше поканата на Вито за обяд. „Да запалим лулата на мира.“ Какъв чудесен, оригинален начин на изразяване. Очевидно Орсини беше разбрал, че е отишъл твърде далеч и сега се опитваше да позаглади нещата, преди да е станало твърде късно. Всичко беше толкова явно и все пак себелюбието на Арви се ласкаеше от домогванията и ухажванията на човек, с когото само преди седмици са били в жесток конфликт. Вярно „Огледала“ му донесе цяло състояние, но Орсини беше луд да смята, че с евтини трикове ще получи аромат на рози. Копелето си падаше по триковете. Ала защо да не му разреши да му плати обяда? Така или иначе довечера на награждаването ще трябва да се поздравят.

Срещнаха се в „Ма Мезон“, още един умен бизнесменски ход от страна на Вито, прецени Арви. На съседната маса Сю Менджърс пиеше бананово дайкири. Следобед всички в града ще знаят, че са обядвали заедно и щяха да предположат, че отново са приятели. Е, добре, нека мръсникът още няколко часа се подържи за полите на Студията, може да му донесе добро. След тази вечер Орсини ще бъде поредният продуцент, чийто филм не е успял. Отново в изходна позиция. Някой да помни четирите филма, които бяха предложени за Оскар миналата година? Пък дори и този, дето спечели? А Студията си остава, както и умният шеф на студията.

Арви се наслаждаваше на разговора по време на обяда. Имаше нов слушател за проектите, които му бяха присърце; провалите на другите студии, имената на хора, водещи в индустрията, които всеки момент можеха да се окажат без работа; броя на филмите от други студии, които изостават и няма шанс да си възвърнат загубите; клюки от задния двор, за това как фирмите по Уолстрийт не са доволни от печалбите на някои студии и какво съответно ще предприемат.

Вито кимна заинтересовано, като окуражаваше злорадата тирада.

— А ти, Кърт? Виждам, че си в добра форма?

— Не се съмнявай, Вито. Опитът си казва думата в нашия бизнес, а аз рядко греша. Тази година ще имаме още по двайсет и пет цента печалба на акция. Поне веднъж тези пиявици, акционерите, трябва да са доволни.

— Интересно, каква част от печалба идва от „Огледала“?

— Е, и оттам идва нещо, разбира се, не можеш да отречеш факта. Но ако не бях ти дал начален тласък, макар дори без сценарий, дивидентът щеше да е с няколко цента по-нисък. Хубава машинка за пари.

Чух, че си имал успех при продажбата на телевизионни станции, собственост на компанията, а останалата част от печалбата, огромната част, идва от „Огледала“.

— Откъде получаваш финансовата си информация, от някое циганско ресторантче ли? — Петна избиха по лицето на Арви.

— Или може би очакваш да го получиш от големия си филм — „Дейвид Копърфийлд“? — учтиво попита Вито.

— „Пикуик“! — удари Арви вилицата в масата.

— „Пикуик“, „Дейвид Копърфийлд“ — все тая, само че са различни заглавията. Кой ще разбере? Във всеки случай няма да донесе печалби до другата година. А може да донесе и загуба. Чух, че още не са стигнали до монтажа. Да, по-добре да му смениш името. — Вито окуражително се усмихна.

— По една случайност „Пикуик“ ще бъде пуснат в „Мюзик Хол“ за великденския спектакъл — през стиснати зъби процеди Арви.

— В „Мюзик Хол“ ли? Нали там беше премиерата на „Измамни висини“? Много хубаво място за такъв род детски филмчета. Добре си го измислил. Кърт, ако нещо може да помогне на нещастния филм, то това е точно „Мюзик Хол“.

— Вито — подхвана Арви, почти задавен от възмущение, но Вито го прекъсна рязко, уверено.

— Виж какво, няма причини да се тревожиш. С такъв прираст на печалбата акционерите най-сетне ще се укротят. Аз съм почти сигурен, че ще ти подновят контракта, Кърт, тази година си в чудесно положение. А и ако „Огледала“ спечели тази вечер…

Арви го стрелна злобно и побърза да го жегне.

— Дай на някой продуцент добра възможност и той си мисли вече, че всичко знае. По-добре се наслаждавай, докато не е свършило, Вито. „Огледала“ е вчерашна новина, а днешният ден е почти преполовен.

Вито продължи, сякаш не беше чул последните думи на Арви.

— Даа, ако „Огледала“ спечели, смятам след него да направя един голям филм. Творецът има нужда от разнообразие — винаги съм искал да видя Редфорд и Никълсън заедно. Има един сюжет, за който и двамата умират. Просто е въпрос на подходяща цена, но ми се струва, че ще успея да откупя правата.

— Не се захващай, Вито. Веднага ми е ясно кога се говорят празни приказки. Редфорд и Никълсън. Ако спечелиш! Много добре знаеш, че няма никакъв шанс. И аз не по-малко от теб искам да спечелим, все пак и двамата сме замесени, но срещу такива бомби като другите четири по никакъв начин няма да успеем. „Огледала“ е малък филм. Спомни си, още в самото начало ти го казвах. Малките филми почти никога не печелят. „Роки“ имаше невероятно редкия шанс. Подобна изненада няма да се повтори. Недей да храниш празни надежди, само ще се чувстваш по-зле довечера — подметна Арви, възприел отново наставническия си тон.

— Може пък да спечеля противобомбените гласове — отвърна Вито замечтано. — Хората в нашата индустрия знаят, че всяка провалила се бомба значи шест, осем или дори десет други филма, които никога не виждат бял свят — хиляди хора без работа. Разочароващите големи филми, а през тази година си имахме повече от достатъчно такива, отблъскват публиката и във филмовите среди това се знае.

— Витаеш в облаците, Вито. Виж какво, чуй гласа на опита. Имаш ли представа откога съм шеф на студията? Още не си знаел да различаваш лещата от визьора. И напълно ми е ясно как се докопа до кандидатурата, с женските си матинета. Мислиш, че не знам фокусите ти ли? Но от кандидатура до победа има цяло игрище разстояние, момчето ми.

Вито се зае с шоколадовото си суфле, гарнирано със замръзнала сметана. Арви любопитно го изучаваше.

— И тъй, май смяташ нещо да купуваш? — най-сетне попита той. Мръсникът сигурно искаше нещо от него. Щеше да е удоволствие да му откаже.

— Аха, една книга, „Ужилването“. Чувал ли си за нея?

— Да не мислиш, че съм неграмотен? Моите читатели много я харесаха. Сузан я хареса. Не ми остава време за четене, но отгоре-отгоре. Единайсет месеца бестселър, ако може да им се вярва, пък аз не вярвам. Но милион и половина за авторските права… те са луди! Никой няма да им даде толкова.

— Били много се запали по нея. Иска да ми я купи. Ако няма да си ядеш суфлето…

— Вземи го. И без това не бива да ям шоколад. Значи Били иска да я откупи, а? Сигурно наближава рожденият ти ден? Добре, много добре.

— Наистина е хубаво, Кърт, когато жена ти има вяра в теб. А нейният усет е почти толкова добър, колкото и моят. Ти мислиш, че „Огледала“ няма да спечели, пък моята италианска интуиция ми подсказва, че ще спечели. Ако искаш, наречи го предчувствие, щом не искаш да наблягаш на етнологията.

— Когато управляваш многомилионна компания, не си играеш току-тъй с предчувствия, както когато имаш богата жена. Без да се засягаш, това са прости факти. Никълсън и Редфорд — дали наистина искат да го направят?

— Аха.

— Просто не мога да повярвам. Какви хонорари вземат само! Господи! Ще ти трябват пет-шест милиона, преди още да си откупил книгата. Говориш за бюджет от поне двайсет милиона долара. Не, Вито, тези сметки са малко големи за твоята уста.

— Знаеш ли какво, Кърт, сам ще откупя книгата или по-точно Били ще я купи и ще ти отстъпя правата, ако се окажеш прав, че „Огледала“ няма да спечелят.

— А в противен случай?

— Ако аз съм прав, ти ще откупиш книгата. Много просто.

— Милион и половина!

— Нали всичко е против мен и ти смяташ, че няма да спечеля. Недей да се потиш. Ако не искаш да рискуваш мнението си, ще купя книгата и ще си намеря друга студия. По дяволите, дали ще се забавят много, докато ми донесат още едно суфле, а? Много са им малки порциите.

— Доста си угаждаш, Вито. Продължавам да смятам, че си самодоволен глупак, но щом искаш да сключим тази сделка, добре. Ако нямаш нищо против, защо да не напишем едно споразумение, докато сме тук? — Той махна на сервитьора и поиска едно меню.

— Кърт, можеш да вярваш на думите ми. — Вито изглеждаше обиден.

— След като ми отмъкна филма? — възрази Арви, зает с писането.

— Ама ти си го взе.

— И все пак предпочитам да имам нещо на хартия. — Арви и Вито подписаха договора си, а сервитьорът и собственикът на ресторанта Патрик Търсил също сложиха подписите си като свидетели. Вито се пресегна, взе менюто и започна да го сгъва, за да го сложи в джоба си, когато Арви го измъкна от ръцете му.

— Да го дадем на Патрик да го пази, а, Вито? Все пак това е единствен екземпляр, не забравяй. И аз ще платя обеда. Иначе ще ти струва милион и половина, че и отгоре. Днес съм настроен щедро.

 

 

От „Скръпълс“ до вкъщи Били караше колата си, съсредоточена изцяло върху мисълта да се добере жива и здрава. В краткото разстояние между магазина и булевард „Сънсет“ всеки момент можеш да удариш някой шляещ се пешеходец и тя не си позволи, така както беше афектирана, да се разсее дори за миг. Все така добре владееща се прекоси огромната си къща, без да проговори на слугите. Прекоси всекидневната, спалнята и банята си, като най-сетне се заключи в будоара, който й служеше за убежище в тежки моменти. Тази стая, около трийсет квадрата, застлана с дебел килим в цвят слонова кост и с бледолилави копринени тапети, беше пълна с гардероби. В средата на помещението като остров се издигаше скрин с безброй чекмеджета, всяко едно — предназначено за различни аксесоари. По-нататък, в друга заключена стая при постоянна температура от четири градуса висяха кожите на Вили. В тези две помещения не влизаше никой, освен Били и личната й камериерка.

По средата на една от стените имаше дълбок еркерен прозорец с широк перваз, покрит с кремаво, кадифе и отрупан с копринени възглавници в меки пастелни цветове. Били се отпусна, задъхана от препускането през къщата, и придърпа старата завивка, с която не се разделяше, откакто леля Корнилия я беше изплела за нея. Подгъна измръзналите си крака под себе си, обгърна раменете си, за да се стопли и да се почувства колкото е възможно по-малка. Този закътан перваз беше съкровеното й място, където идваше да обмисли нещата. Имаше телефон, който само понякога използваше и един бутон за камериерката й. В подобни моменти никой от къщата не смееше да я безпокои, а в настроението, в което се намираше, на Били й се струваше, че може да прекара останалата част от живота си тук. Мръсникът я беше хванал в клопка!

Колко удобно, колко добре замислено и хитро изпълнено! За бога, впримчена в най-стария мъжки капан. В момента, в който Валънтайн заговори, тя почувства как капанът щракна. Без съмнение Вито очакваше от нея да се превърне в сигурна италианска провинциалистка, доволно произвеждаща бамбино след бамбино — може би и да се научи да готви с много зехтин и чесън — и положително да надебелее, докато той се шляе по света, обвит в магията на продуцент на филми, който от време на време се завръща при семейството си, колкото отново да я надуе. О, какъв Макиавели излезе тоя негодник! Мама Орсини — кой би предположил, че тя, Били Айкхорн, ще се превърне в „ла мама Орсини“? И как беше го изпипал, подлият му плъх, подлизурко! Как беше го премерил точно за днес, точно когато най-сетне му каза открито някои от нещата, които я измъчваха! Как беше запланувал това да й се случи така навреме, че да може да я поглади по главата и да й каже, че сега вече има други неща, които да я занимават, и няма да е вече самотна. Какъв прекалено хитър манипулатор се оказа той!

Били присви очи, докато пресмяташе. Менструацията й винаги беше нередовна и докато очакваше обявяването на кандидатурите, беше под такова напрежение, че изобщо не й хрумна за пропуснатите цикли. Кога точно беше последната? Погледна дневничето, което стоеше на масата до прозореца. След това подскочи, отключи вратата на банята си и надникна. Не се виждаше никаква прислужница, приближила се тихо да смени кърпите или да полее някое цвете. Бързо, на пръсти, тя притича до шкафчето, където държеше кръглите пластмасови кутийки с противозачатъчни хапчета. Преброи ги два пъти и се върна в гардеробната, като пак заключи вратата. Отново провери дневника си. Ходи на гинеколог сутринта, преди да посети Доли за Коледа, и цикълът й току-що беше приключил. Лекарят й имаше един коварен начин да накара „момичетата“ си над трийсет да го посещават два пъти в годината, като им предписваше хапчета за по шест месеца. Тогава защо все още тя имаше шест пълни кутийки?

Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да каже, че от Коледа насам не е взела нито едно хапче. Ако не знаеше, че е невъзможно. Ако не знаеше…

В празната стая Били внезапно отметна глава и избухна в смях. О, този път наистина се беше извозила. Като никой друг път — минали са почти три месеца, що за подхлъзване, а?

Не беше нужно да е психоаналитик, за да схване и веднага да приеме, че го е направила нарочно. Но тогава защо, след като искаше да има бебе, само преди няколко секунди беше така ядосана на Вито и защо се държа така отвратително с бедната Валънтайн?

Били се полюшваше напред-назад, все още разтърсвана от смях, хванала коленете си с ръце, докато продължаваше да размишлява над деянията на ума ли, на подсъзнанието ли или на съзнанието си? Наистина не знаеше, нямаше необходимия речник и вътрешно чувство — това беше единственото непоклатимо демоде в нея. Тя толкова отдавна действаше импулсивно, хвърляйки се в различни ситуации, измъквайки се как да е от тях, като ги задвижваше в една или друга посока, повече или по-малко успешно, но никога не се облягаше на предимствата на предвиждането.

Предвиждане ли? Като обърнеше поглед назад, имаше нещо поразително целенасочено в една жена, която не се сеща за противозачатъчните си хапчета в продължение на близо три месеца. Били колебливо потупа плоския си корем. Това бебе щеше да е поредният продукт на непоправимата й импулсивност като… като целия й живот. Пръстите й опипаха дясната й гърда, после лявата. Тя ги претегли в ръцете си. По-големи и някак по-топли, каквито не са били, откакто навърши осемнайсет. Как можеше една жена, особено толкова внимателна към тялото си като нея, да пренебрегне такива елементарни показания? Коя жена така сръчно се впримчва да роди дете, но не иска да приеме факта, че е бременна? И защо?

Добър въпрос.

Били взе бележник и химикалка и започна да пише, упорито стиснала зъби, като се стараеше да достигне до най-дълбокия пласт на съзнанието си. Установи, че най-дълбокият пласт се губи в мрак.

Преди всичко просто не се чувстваше готова да стане майка. След като стане майка, никога вече няма да може да бъде безгрижна жена, без неотменими задължения.

Второ, искаше да карат с Вито един дълъг меден месец. Но в този случай бе загубила битката с „Огледала“, преди още да бяха женени. Съпруга — да, това е тя, но младоженка? Едва ли? Бяха прескочили тази част.

Трето, искаше сама да взема всички решения в живота си, когато тя сметне, че й е приятно и удобно, властно, както беше свикнала от години. Никога не се бе оставяла да я носи течението или да бъде притискана от обстоятелствата и природата. Но в такъв случай защо не се омъжи за някой от кротките, прилични, занимателни скопци, които винаги бяха под ръка на една жена с пари? Тя избра Вито въпреки всичко, което знаеше, не само защото го обичаше и той представляваше типа мъж, който харесваше. Неговата властност, способността му да взема решения, независимостта му — всичко онова, което всъщност го отдалечаваше от нея, — тъкмо тези му качества я привличаха. Не можеше да му спре въздуха, като го задуши със собствените си нужди, пък и той нямаше да й позволи. Животът, опечалена си помисли тя, започва да става парадоксален, когато човек стане възрастен.

Четвърто, тя искаше да бъде за Вито преди всички останали, да бъде начало и край в живота му, да не го дели с никого. И това беше най-абсурдната от всички причини. Още от самото начало, от първия момент, когато го видя, тя го делеше със заниманията му, с работните му сценарии, с безкрайните му съвещания, с целия цирков керван, който трябваше да се задвижи, за да се изработи някой филм, с Фифи, със Свенберг, с мовиолата. Сътрудничеството е душата на филмовото изкуство. Но за чувства, за абсолютно доверие, за чисто човешка топлота, той винаги идваше при нея. Бебето нямаше да й отнеме Вито, напротив, бебето ще е съществото, което още по-силно ще я свърже с него.

Тя погледна няколкото ключови думи, които беше надраскала в бележника. Единствената, която все още имаше смисъл, беше, че на трийсет и четири тя все още не е готова да стане майка. Трийсет, и четири ли? Тя високо се изкиска на собствената си глупост, тъй като се беше изхитрила да забрави своя трийсет и пети рожден ден през ноември, когато с пълна пара работеха над монтажа. Явно напоследък я бе обзела някаква тотална склонност към забравяне. Дали пък не възнамеряваше да отложи майчинството до шейсетте?

И все пак, все пак… Колко трудно, колко мъчително бе да се откажеш от свободата. Явно подсъзнателно, или без всякакво съзнание бе взела това решение. „Под“ и „без“ май по-добре знаеха, движеха се по някакъв лунен календар или нещо подобно. Били тъжно се размисли над списъка си. Без съмнение, голяма хитруша беше. Всъщност кръгла глупачка. Тя искаше всичко това, и възможното, и очевидно невъзможното, но се предаваше неохотно, запъваше и крещеше „Измама“ до последния момент. Добър пример за нещастното невинно бебе, няма що. Тя погледна листа хартия с няколкото думи, които беше написала. Внимателно, без да бърза, но решително, тя ги задраска всичките. След това със сигурна ръка написа: Корнилия Орсини? Уинтроп Орсини? — и разгледа двете имена със смесени чувства на примирение, нежност, вълнение и постепенно топяща се изненада. След половин час се съвзе от унеса си и се сети, че все още не е решила какво да облече тази вечер.

Били внимателно постави листа на масата, изхлузи дрехите си и се запъти към онази част на будоара, където висяха вечерните й тоалети. Прерови десетки закачалки, всяка в отделен найлонов плик, и бързо откри белия копринен костюм, който купи преди месец от Мери Макфейдън. Мушна през главата си неясната плисирана туника, изрисувана в абстрактната многоцветна дъга на раковина, сама по себе си достатъчно красива, за да се закачи в рамка на стената. После внимателно стъпи в дългата пола, която, макар и малко трудно, все пак закопча. Поколеба се между седем чифта сребърни обувки, но избра едни и ги обу. Докато вървеше към огледалото със специално осветление, възпроизвеждащо вечерното, Били преметна колана на туниката.

Не беше лесно. Всъщност добре, дори много добре. Били внимателно се разгледа отпред, от двете страни и най-накрая отзад. Не така зашеметяващо като червения шедьовър на Валънтайн, но съвсем приемливо. Запъти се към дивана и взе една малка копринена възглавница. След това разхлаби колана, отпусна го и напъха възглавничката под туниката. Разходи се обратно до огледалото, като се приближи отстрани, сякаш ще се види неочаквано. Хмм. Все пак има някакъв стил — може би Ботичели, с тези плавни вълни. А какво ще стане, ако прибави още една малка възглавничка? Странен ефект, наистина. Приличаше на мадона от Мемлинг, но нещо липсваше. И все пак имаше фасон, само че не от типа, който Бийн или Макфейдън биха одобрили.

Сега Валънтайн можеше на воля да измисля модели на дрехи за майчинство. О, Боже! Ами Валънтайн? Как ли да й се извини? Истината беше съвсем объркана. Тя самата едва-едва започваше да я разбира. Няма значение, все ще й хрумне нещо, помисли си тя и вдигна телефона.

 

 

Маги пристигна в „Скръпълс“ рано следобед с един актьор, когото тактично посъветва да не подписва договора за новия си филм преди връчването на наградите, независимо че изнервеният му импресарио го притискаше. Тя си завоюва доживотната признателност на този актьор, който вече с „Оскар“ в ръката можа да прибави още три-четвърти милион долара за ролята, която почти беше приел двайсет и четири часа по-рано. Цялата сутрин беше такава. За всяка награда имаше по пет потенциални победители. Някои от десетките телефонни обаждания на Маги съдържаха недвусмислено послание:

— Взимай парите и бягай.

А други съветваше:

— Почакай, ще видим.

Не всички се вслушаха в съветите на Маги, но по-късно всички си ги спомниха. През тази сутрин славата й се разнесе и от пословична доби почти митични размери. Маги Макгрегър много добре разбираше механизма на филмовата индустрия, което я правеше една от малкото, може би дори единствената в света, която изобщо го проумяваше.

Валънтайн беше опаковала вече роклята, с която Маги щеше да се появи в „Дороти Чандлър Павилиън“, където се връчват наградите. Преди няколко дни беше минала и последната проба, но тя настояваше да се покаже на Спайдър.

— Ще я види по телевизията, нали затова я създадох — възпротиви се Валънтайн.

— Искам да му видя физиономията, когато зърне какво си измайсторила — и ококори още повече кръглите си кафяви очи, от които струеше интелигентност и добро настроение. — Ще се изприщи.

Но когато откриха Спайдър и го повикаха в ателието на Валънтайн, той погледна Маги през мехурчето си и почтително, но разсеяно, прокара пръст по изключителната й гръд. Кимна в знак на одобрение, сякаш беше погладил хладната повърхност на някоя статуя.

— Възхитително — и се помъчи да й се усмихне със старата си усмивка. Докато гледаше и докосваше Маги, мехурчето изтъня и той почти не го усещаше. Усмихна се по-широко. — Мога да позволя такова нещо само веднъж в годината, Маги. Иначе рискуваш зрителите да престанат да те приемат сериозно, а само да стоят и да чакат едната или другата съвсем да изскочи. Желая ти успех тази вечер — и не се навеждай. — Механично я целуна и излезе от стаята, а в грациозното му движение личеше умора.

— Изглежда преживява нещо — каза Маги загрижено.

— Сигурно ръкопляскането — озъби се Валънтайн. — Виж какво, красавице, ето тук Колет ще ти помогне да се измъкнеш от това подстрекателство към бунт и ще го окачи на закачалката. И не забравяй, никакви бижута. Ще те гледам по телевизията, така че не се опитвай да хитруваш. Сега трябва да вървя и да се обадя по телефона, преди тук да е заприличало на лудница. Тази вечер ти ще си най-красивата на екрана. Бон шанс!

Валънтайн се оттегли в малката стая, където изработваше скиците и вдигна телефона. Трябваше само да позвъни на Джош. Вчера два пъти й бе звънял, но тя бе твърде заета и не можа да говори с него. А снощи, грохнала от умора, изключи телефона и поръча на централата само да приемат съобщения за нея. Тя бавно набра служебния му телефон, като се надяваше, че още не се е върнал от обяд. Секретарката му веднага я свърза.

— Валънтайн! Добре ли си? Сигурно си изтощена, сладка моя! — Гласът му преливаше от загриженост.

— Да. Голяма лудница е, Джош, но знаеш ли, интересно ми е. Само дето всяка жена, на която помагам да е красива, заедно с роклята си взима и по капка кръв от мен.

— Не обичам, когато работиш толкова много. Били не бива да ти позволява.

— Тя няма нищо общо с това, нали знаеш. Всичко зависи от мен, можеше да откажа на всяка една от жените, не се безпокой. — Валънтайн почувства, че разговаряха като почти непознати. Въздъхна в очакване на думите, които неизменно следваха.

— Скъпа, много ли си уморена? Тази вечер ще вечеряме ли заедно? — Тонът му беше съвсем неангажиращ, сякаш нямаше нищо особено, за което да разговарят. Изведнъж Валънтайн почувства непреодолимо желание да отложи поне с още един ден момента на окончателното решение.

— Джош, извини ме, но едва се държа на краката си, а следобедът още не е превалил. Още много часове ще минат, докато свърша с последната клиентка, а дотогава вече ще бъда не на себе си. Не днес, хайде утре, скъпи. Утре ще спя до късно, сигурно и на работа няма да дойда. Нали ме разбираш, Джош?

— Естествено. — Имаше чувството, че е на масата и води изключително деликатни преговори, които обаче бяха напълно в негова власт. — Сега ще те оставя да си гледаш работата. — Господи, помисли си той, жена, която трябва да придумваш само за да обещае, че ще обещае да се ангажира. И все пак не беше ли тъкмо в тази нейна неуловимост най-голямата й притегателна сила? Без да го осъзнава, Джош още дълго държа слушалката в ръка, потънал в мисли за бъдещето, когато да се прибере вкъщи при Валънтайн ще е всекидневие, което с течение на времето ще стане навик, наистина приятен, но рутина. Добре познаваше живота, за да знае, че това е неизбежно. Дали щеше да му липсва тръпката от двойствения живот, удоволствието от любовната история, успешно прикривана от целия делови свят? Дали някога приятелите на Джоан и съпругите на колегите му ще простят на Валънтайн, или просто ще му се наложи да си създава нов кръг от приятели? И как ли ще се чувства отново с пелени в къщата след толкова години? Интересно, човек винаги усеща миризмата им, колкото и да е голяма къщата. Но все пак трябваше да се съобразява с тази възможност. Беше виждал достатъчно мъже на средна възраст с втори брак, за да си прави илюзии, че ще му се размине. Всъщност имаше вече еднократни пелени, така че сигурно другите са изчезнали вече в историята като плювалника. Е, поне, след като с Валънтайн се оженят, вече ще се установи завинаги. Една подялба на имуществото в живота стига. Установен. Интересно, защо тази дума му намирисваше на мухъл? В този момент Джош внезапно остави телефона, смръщи се, че се вдетинява, и позвъни на секретарката си. В следващата минута вече мислеше за други хора. Джош Хилман беше сериозен човек и когато вземеше сериозно решение, сериозно се придържаше към него.

 

 

Почти в края на този безумен следобед, след като всички дами бяха облечени, сресани и напуснали „Скръпълс“ с флотилия наети лимузини, Доли се изтърколи като питчица или като лунен лъч, следвана на няколко крачки от рошавия, разтревожен Лестър.

— Валънтайн! — ликуващо извика Доли. — Отново се чувствам като момиче.

— Нима? — Валънтайн разгледа по детски невинното лице на Доли и уморено се усмихна. — И на какво чудо дължиш това?

— Бебето се смъкна! О, ама не знаеш ли? Няколко седмици преди раждането бебето се смъква и се намества. Само с няколко сантиметра, но Боже, какво облекчение! Наистина се чувствам така, сякаш отново имам талия.

— Съвсем честно мога да заявя, че нямаш. Виж, Лестър има. Свалил е поне пет кила.

— Това е подготовката за раждането — изпъшка Лестър. — Тя ми я предаде. А също така и от махмурлук. Не ме разпитвай.

Валънтайн позвъни в кухнята за един коктейл „Блъди Мери“ с много подправки за Лестър, та да му преобърне черния дроб и да го накара отново да заработи, докато тя отведе Доли, за да я преоблече и да даде възможност на Хелън Сагино, най-добра измежду добрите, да се потруди върху прическата и грима й.

След четирийсет минути и два „Блъди Мери“ за Лестър, Доли се появи, като накара Лестър и Спайдър, който му правеше компания, да скочат на крака от изумление. Малката кръгла главица на Доли стоеше като ярка звезда на издължения й врат над роклята от разлюлян, въртящ, се мъгляв сиво-син облак с цвета на дванайсетте различни морски нюанса на нейните очи. Разтваряйки се над гръдта й, роклята блестеше, обсипана със стотици трептящи, ръчно пришити диаманти. Шията й беше достатъчно дълга, за да позволи на Валънтайн да й постави искряща, висока плисирана яка, много сходна с тези от времето на кралица Елизабет. Косата й бе високо вдигната и поръсена с още диаманти, а на ушите й се мъдреха огромните диаманти на Били. Изглеждаше така, сякаш се къпеше в светлина от миниатюрни прожектори, въпреки че в стаята нямаше никакво специално осветление. Доли приличаше на вълшебна фея, малко прегрешила преди девет месеца. Само кискането й, това приятно потвърждение на бездънния кладенец от смях, изглеждаше познато. И двамата мъже стояха, зяпнали от възхищение, и почти благоговееха. Напрегната, Валънтайн с удоволствие я наблюдаваше. Един моделиер, който си разбира от работата и не се бои да заимства трикове със стогодишна давност, можеше да покаже дори на природата едно-две неща. Лестър преглътна и разруши магията на мълчанието:

— Ще закъснеем. Доли, нямаш нито минута. Ей, а откъде са тези обици?

— От Били. Зае ми ги за късмет. Може ли да повярваш, че всеки диамант е по девет карата?

— Господ да се смили над нас, грешните! — помръкна Лестър. — Надявам се поне, че са застраховани.

— За бога, изобщо не се сетих да попитам. Може би по-добре да не ги нося, щом е толкова важно. — Доли заприлича на десетгодишно момиченце, което предлага да се откаже от любимата си кукла.

— Глупости! — рязко възрази Валънтайн и ги поведе към вратата. — Ще обидиш Били. Върви, каретата те чака.

— Валънтайн — прошепна Доли, когато се обърна да я целуне на тръгване. — Ако малко стесниш роклята, после ще мога пак да я нося, нали?

— Ще направим поне две от нея. Обещавам ти.

Застанали на различни прозорци на кабинета, Валънтайн и Спайдър съпроводиха с поглед Доли и Лестър, докато дългият черен кадилак, нает от Студията, не тръгна. Сега вече само те двамата останаха в „Скръпълс“ — всичко беше празно, от мазето до тавана. И двамата махаха, макар да знаеха, че двойката долу не може да ги види. После се обърнаха един към друг, а лицата им все още грееха, озарени от почти родителска радост, че са част от приказката за Пепеляшка. Това беше първият нежен поглед, който си разменяха от седмици насам.

— Доли ще спечели — тихо каза Спайдър.

— Откъде си сигурен? — полита Валънтайн, учудена от спокойната увереност в гласа му.

— Маги ми каза, точно преди да тръгне следобед. Но никой друг, дори и Доли, все още не знае. Абсолютна тайна е.

— О, но това е чудесно! Каква прекрасна новина, Елиът! — Валънтайн малко се поколеба и после съобщи, за да не остане по-назад: — Всъщност и Вито ще спечели.

— Какво? Кой ти каза?

— Били. Но това също е абсолютна тайна. Маги снощи им е съобщила. Не биваше на никого да казвам; Били го сподели с мен, само за да се извини за нещо. — Валънтайн не уточни.

— Тая Маги с нейните върховни тайни! — учуден възкликна Спайдър. — По дяволите, Вал! Но това е чудесно! Започвам да… Валънтайн? Валънтайн?! Какво има? Защо гледаш така? Защо, по дяволите, плачеш?

— Просто толкова се радвам за всички тях — тихо рече тя с безутешен, разтреперан глас.

— Това не са сълзи на радост — категорично отсече Спайдър. По това, че тя не искаше да сподели с него, той разбра, че нещо наистина лошо виси във въздуха около мехурчето му. Видя как тя дълбоко пое дъх като човек, който се готви да скочи от високо във водата, и с потресаваща въздишка го изпусна. После се извърна към него и каза нещо толкова тихо, че му се стори, че не е чул добре. Нетърпелив, необяснимо ужасен, той разтърси рамото й.

— Какво каза?

— Казах, че що се омъжа за Джош Хилман.

— О, не! По дяволите, няма да се омъжиш! — изрева Спайдър, без дори за части от секундата да се замисли. Мехурчето се пръсна от експлозия, която само той чу. Разкъса се невидимата мембрана на депресията, която си беше изградил, за да се предпази от удара, очакван вече месеци наред. С трясък той се сгромоляса в реалността; в пламъците на закъсняло проникновение бариерите на мозъка му се разрушиха, разпаднаха се и се разпиляха, а в края на тунела той съзря светлина. Всичките му сетива бяха сякаш обновени и така освежени, като че ли се изтръгваше от магия. Той се олюля от радостта на плененото си сърце. Никога не бе виждал Валънтайн толкова ясно въпреки слабата светлина. Сигурен беше, че тя не е разбрала нищо.

— Пак ли ми нареждаш какво да не правя? — попита тя.

— Ти не го обичаш. Наистина не можеш да се омъжиш за него.

— Нищо не разбираш — рече тя с едва доловима нотка на надменно пренебрежение.

Ох, и тя беше глупава, както той преди. Това, което той знаеше с кръвта си, с клетките си и с мозъка на костите си, сега трябваше така да й го обясни, че да може да преодолее дори и нейната върховна упоритост. Той превъзмогна нетърпението си, изгарящото го предчувствие и премести погледа си от устата й към нейните смутени очи, приготвени за отбрана.

— Толкова добре те познавам, че само трябва да те погледна, за да разбера, че не обичаш Джош. Господи, защо съм бил толкова сляп?!

— Може и да си бил, Елиът, но какво общо има това с мен или пък с Джош?

— Такава си е моята Валънтайн. До последно се съпротивлява. Но ще стигне рано или късно до истинското себепознание. — Като постави ръце върху нейните и силно ги притисна, той заговори с тон, подходящ за укротяване на диво пони. — Ела тук, седни на дивана. Сега, Валънтайн, ще ме слушаш, без да ме прекъсваш, защото ще ти разкажа една приказка. — Погледът му бе пълен с толкова смелост, златиста нежност и кристална искреност, толкова триумфален и открит, че за първи път всичките й възражения бяха пометени от ума й. Безмълвна, тя се остави да я поведе през стаята. Седнаха, ръцете й все така лежаха в неговите.

— Това е една приказка за двама души, един умник студент, който смяташе, че всички момичета са взаимозаменяеми, и една докачлива горделивка, която смяташе, че той е безнадеждно разхайтен. Преди пет-шест години те се срещнали и се сприятелили, въпреки че тя не го одобрявала. Влюбвали се — поне така си мислели — все, в когото не трябва, после го разлюбвали и продължавали да бъдат приятели. Дори от време на време си спасявали живота. — Той млъкна и я погледна. Очите й бяха сведени надолу и тя не ги вдигна. Но не го прекъсваше. Беше толкова неподвижна, че дори Спайдър не можа да разбере, как трескави размишления разкъсваха ума й и едно невероятно предположение се оформяше дълбоко в съзнанието й. Съсредоточила се бе изцяло в ръцете му. Боеше се, че само ако мръдне, ще рухне.

— Валънтайн, тези двама души нищо не разбираха от дългия криволичещ път на сърцето; бяха нетърпеливи, през цялото време се отклоняваха, пропускаха явни възможности, толкова бяха заети, че не им остана никакъв шанс; когато единият отиваше наляво, другият се запътваше надясно, но през цялото време, без сами да разберат, постоянно се нуждаеха един от друг, толкова постоянно, колкото е постоянен Лувъра.

— Постоянно ли? — Тази дума сякаш я извади от вцепенението й. — Постоянно? Как може да говориш за постоянство, с всичките твои момичета, откакто те познавам? — Докато говореше, тя се разтрепери и в очите й прозираше цял басейн от подозрение.

— Отначало беше така, защото бях млад и глупав. След това, по-късно, бяха толкова много, защото все още не беше тази, която истински желаех. Пък и, Господ ми е свидетел, ти не ми даваше никакви надежди… И аз продължавах да търся. Ах, ти, ти! Валънтайн, ти си тази, която винаги съм желаел, винаги ще желая. Боже, защо бях толкова сляп? Просто не разбирам, по дяволите, трябваше да те целуна още първия път, когато имах възможност, още в Ню Йорк, и щях да спестя петгодишното ни лутане в кръг. И онази кавга — аз просто ревнувах — адски те ревнувах. Не се ли досети?

— Защо не ме целуна, тогава в Ню Йорк?

— Мисля, че малко се страхувах от теб. Боях се да не те изплаша, да не те загубя, а не исках.

— И все още ли се страхуваш? — В гласа й звучеше тънка ирония. Изненадана от мощната вълна на щастие, Валънтайн все пак успя да се пошегува с мъжа, когато обичаше от първия миг, щом го видя, но отказваше да признае, че обича. Беше прекалено горда и твърде своенравна, за да се бори за него.

— О, ти… Той я прегърна тромаво, почти срамежливо, и най-сетне за първи път целуна устните, които така добре познаваше. Най-после, помисли си той, земята на изгубеното щастие.

След минута тя леко се отдръпна назад.

— Прав си, Елиът, наистина пътят щеше да бъде по-кратък.

Неудържимо пламенно тя прекара ръце по цялото му лице, докосвайки най-сетне плътта, за която от толкова време до болка копнееше. Разбърка косата му, галеше го, потънала в забрава, утолявайки една страст, възпирана твърде дълго. Щастлива, примижа с очи, докато опознаваше отблизо тялото му, мириса му.

— Ах, ти голямо, глупаво създание, толкова дълго да чакаш! Искам така да те раздрусам, че зъбите ти да се разтракат. Само че си ми малко голям.

— Не само аз съм виновен — запротестира той. — От месеци си недостижима, дори и да исках, не можех да се добера до теб.

— Това обаче никога няма със сигурност да разберем, нали? И по-рано можеше да ме целунеш, глупчо. Но във всеки случай, не се опитвай да се оправдаваш. Имам намерение дълго, дълго да не те изпускам! Никога нейна заплаха не бе звучала така тържествуващо.

— Докато двамата сме живи.

— Поне дотогава.

Навън започваше да се смрачава и в стаята светеше само една лампа върху двойното бюро. Спайдър започна да разкопчава бялата й роба, но сръчните му иначе пръсти така дълго се забавиха с копчетата, че тя трябваше да му помогне. Въпреки целия си опит и двамата бяха необикновено непохватни, сякаш за първи път извършваха тези движения. И все пак всеки жест им се струваше неповторим. Когато най-сетне останаха голи, легнали на кожения диван, Спайдър си помисли, че никога не е виждал такава цялост, такава върховна хармония. Малките й стегнати гърди бяха също тъй жизнени и дръзки като милото й изражение. Валънтайн, обладана преди миг от невъздържана страст, сега лежеше неподвижна, докато той разглеждаше голото й тяло, което сякаш с гордост бе изложила пред погледа му, както някоя принцеса — залога за голяма победа.

Изглеждаше прозрачно бяла до неговата загоряла плът и толкова крехка, като че чуплива, но когато помилва гърдите й, тя го обви с нежните си гъвкави ръце, придърпа го и преметна гладкото си бедро върху него, сякаш го стисна в капан.

— Чакай, постой малко така. Искам да те почувствам с цялото си тяло, да усетя кожата ти — прошепна тя и той застина, пламенна нежна плячка. Лежаха, притиснати един до друг, дишаха заедно и пулсът им се сливаше, слушаха ритъма на телата си, в които страстта се надигаше като мараня над езеро и ги обгръщаше в завихрен пашкул. Скоро, все така неподвижни, и двамата започнаха да дишат тежко, изгаряни от желание и нетърпение. Когато разбра, че повече от всичко на света тя желае онзи неотменен акт, той я облада директно, просто. Веднъж проникнал в нея, застина почти удовлетворен, тъй сладка и топла беше мечтата. Валънтайн се полюшваше леко, докато и двамата не изпитаха нужда, неотложна, дива, нужда от плът, нужда, колкото духовна, толкова и телесна, най-сетне да се опознаят, да се съединят, да бъдат едно. Те откриха любовта един за друг в чезнещия сумрак на тази мартенска вечер, а след това станаха така смирени, сякаш безбожници, внезапно прегърнали вярата, толкова силна бе почудата им, че заедно са способни да създадат нещо непознато и за двамата.

 

 

Валънтайн спа дълго, обгърната от ръцете на Спайдър като някакъв екзотичен букет от розови, червени и бели цветя, влажни, ароматични и разпръснати на всички страни, отдала му се в съня си така доверчиво, както вече здраво му бе обречена наяве. Спайдър също можеше да поспи, но искаше да я пази, учуден и едновременно абсолютно сигурен в реалността на всичко станало. Това беше Валънтайн и все пак не беше тя. Винаги бе смятал, че знае всичко за нея, но и не подозираше, че за съществуването на една Валънтайн, скрила такова съкровище от дълбока, чиста сладост под раздразнителната си външност. Целият свят бе изпълнен с чудесни изненади. Кабинетът им се превърна в брачна стая. Дали ще може някога да седне от другата страна на бюрото и да говори по служба, без да си представя стаята така, както е сега? Дали ще може да погледне Валънтайн в бялата й роба, без да му се прииска да я свали? Ако не може, усмихна се Спайдър, вероятно ще се наложи да смени стаята, а пък тя — да си намери друга работна дреха.

Когато се събуди в обятията на Спайдър, Валънтайн си даде сметка, че това е най-щастливата минута в живота и. Нищо вече нямаше да е както преди. Миналото беше друга планета. Край на търсенето на родно място, Елиът и тя бяха изградили свой свят.

— Дълго ли спах?

— Не знам.

— А колко е часът?

— И това не знам.

— Но… телевизията… награждаването… Сигурно сме ги изпуснали.

— Сигурно. Има ли значение?

— Разбира се, че няма, любими мой Елиът. Двамата е теб имаме около двеста клиентки сред публиката или на сцената. Май ще трябва да кажем на всяка една, че е била зашеметяваща.

— Цял живот ли ще ме наричаш Елиът?

— Не настояваш да те наричам Спайдър, нали? Може би Питър? Все пак така се казваш.

— Не, за бога не.

— Мога да те наричам скъпи, или пък моряко, много ми харесва — моряко. Какво ще кажеш?

— Както искаш, казвай ми просто нещо.

— О, скъпи мой… — Те потънаха в целувки, вече не така непохватни, разтърсващи се като силно дърво. Най-сетне Спайдър зададе въпроса, който трябваше да бъде зададен.

— Какво ще правиш с Хилман?

— Утре просто ще му кажа. Той и без това ще разбере, още щом ме види. Горкият Джош, но все пак не съм му обещавала нищо повече от едно „неопределено може би“.

— Но така, както ми го каза, помислих, че вече си решила.

— Още не бях решила, не съвсем — просто не можех.

— Значи на мен ми каза, преди той да знае?

— Така излиза, нали?

— Интересно защо?

— Аз не знам. — Изглеждаше невинна като ангелче. Спайдър реши да запази за себе си натрапващото му се предчувствие. Някои въпроси не бива да се задават, стига отговорностите да са правилни.

— Помисли си само — каза той и отмахна къдрите й, така че да вижда цялото й прекрасно малко личице. — Колко ще се изненадат всички.

— Всички, освен седем жени — засмя се Валънтайн и сега вече и големите й зелени очи искреше истинска палавост.

— Ей, чакай малко — надигна се Спайдър, старите му подозрения се възобновиха. — На кого си казала?

— Как може да съм казала нещо, което не знаех? Говоря за майка ти и шестте ти сестри. Те разбраха всичко, поне така мисля, още първия път, когато ме видяха.

— О, прекрасна, глупава Вал, това е чисто въображение. Те просто смятат, че никоя жена не може да ми устои.

— А и наистина е така, моряко.

 

 

Целия следобед Били прекара в будоара си, замечтано бродейки напред-назад, докато най-различни идеи минаваха през главата й, нервно преглеждаше различни дрехи, но погледът й блуждаеше, дори прерови шейсет празни чанти и при това тършуване пожъна урожай от двайсет и три долара и двайсет цента. Цялата се чувстваше някак крехка, сякаш имаше нова кожа и не смееше да напусне убежището си, когато изведнъж се стресна и осъзна, че Вито сигурно вече се е прибрал и се облича за вечерта, а тя все още беше в усамотение. Отдавна бе свалила тоалета си от Мери Макфейдън, за да не го измачка, и се бе увила в любимата си стара домашна роба. Когато най-сетне разбра колко е часът, отключи вратата и прекоси банята си. Сякаш влезе в пролетна градина, пълна със свежия аромат на цветя и пръст, разнасяш се от саксиите с бели и жълти нарциси, зюмбюли и теменужки, подредени от двете страни на ваната, натрупани в огромната стая под дузина розови дръвчета, които главният градинар бе донесъл от парниците. Бяха покрити с пъпки. След две седмици, разсеяно си помисли тя, щяха да цъфнат. Позвъни на прислужничката си и прекоси спалнята, за да разбере дали Вито се е върнал. Нямаше го в гардеробната, нито пък в огромната бяло-зелена мраморна вана, нито в сауната. Най-сетне го откри в дневната. Тъкмо беше извадил бутилка „Шато Силвърадо“ от хладилника в съседното килерче, където държаха бяло вино, шампанско, хайвер и пастет от гъши дроб, и сякаш се канеше сам да си вдигне тост. Били взе една чаша от масивния сребърен поднос, поставен върху лакираната черна португалска масичка, и му я подаде с ведро лице и с очи, таящи дълбоко чувство.

— О, скъпи, така се радвам, че си вкъщи. Закъснях, но ще побързам. Как мина обядът с онова леке? — попита тя.

— За бога — смъмри я шеговито Вито, — ама език имате вие, богатите жени! Не бива да си толкова строга с тази нещастна купчина биволски изпражнения. Моите счетоводители току-що приключиха сметките и излезе, че когато той се опита да вземе филма, сме надхвърлили разходите, с близо петдесет хиляди долара. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам, но той все пак си остава леке. Кой плати обеда?

— Той настоя. Бях го притиснал така, че сърцето му щеше да изхвърчи. — И, довърши Вито наум, — струваше му само четирийсет и няколко долара над милион и половина. Когато се прибра, реши да каже на Били за облога с Арви утре, след връчването на „Оскарите“. И без това тази вечер трябваше да преглътне голямата порция с успеха му, за да научи, че за следващата му продукция всичко е готово и остава само да се разнесат писъците на горкия Арви. И кой знае, може пък Редфорд и Никълсън наистина да се заинтересуват. Ставаше дума за книгата на годината, а вероятно и на десетилетието.

— Това беше най-малкото, което ти дължи — каза Били. Явно си мислеше за нещо, което Вито не знаеше, но никога не бе я виждал в толкова добро настроение.

— И какво, ако мога да попитам, те е озарило като някоя дяволска коледна елхичка? — полюбопитства Вито.

— За бога Вито, това е голямата вечер. Кога трябва да се вълнувам, когато се раздават коледните подаръци, в Деня на Бастилията, за рождения ден на Фидел Кастро или когато Ейми Картър завършва осми клас? — Тя се завъртя, робата й се развя и като пресуши безценната стара кристална чаша, я запрати в камината, където тя се разби на хиляди парченца. — Сигурно имам казашка кръв — отбеляза тя, много доволна от себе си.

— По-добре ще е, ако имаш кръв на състезателен кон. Разполагаш с точно петнайсет минути да се облечеш и да седнеш в колата. — Той я тупна отзад и смаян, я изгледа, как му прати въздушна целувка и изчезна. Имаше нещо различно в Били тази вечер и то не беше само това, че липсваха обиците й. Нещо силно, тайнствено, победно. Тя изглеждаше така, както се чувстваше той.

 

 

Академията за филмово изкуство и наука най-сетне бе проумяла, че освен в няколкото дългоочаквани минути, в церемониите по награждаването може да се прибави и малко гъдел за телевизионните зрители. Вместо познати и помпозни декори тези милиарди зрители всъщност предпочитаха да гледат известните лица в моменти, които и средният човек може да сподели с тях, моменти на напрегнато очакване, на надежда, на криза, на скрито разочарование, на нерви, на объркване и изблик на радост. Екипът на Маги, прилично облечен във вечерни дрехи, бе получил официално разрешение от Академията да заеме места с микрофоните и миникамерите си на самия партер на „Дороти Чандлър Павилиън“. По този начин вместо бегли снимки на звездите, седнали някъде по редовете, където след краткотраен близък план камерата често ги загубваше, преди още публиката да е успяла добре да разгледа знаменитостите, зрителите тази година можеха да се радват на продължителен едър план и дори да чуят думи от разговорите по време на представянето, докато публиката все още не беше замряла в очакване. Хората на Маги бяха така дискретни и така добре се сливаха с останалите, че след малко сякаш изобщо изчезнаха, и претендентите за различните Оскари, удобно разположени на първите редове, почти забравиха, че ги снимат за директно излъчване.

Били и Вито се добраха до местата си, много след като Маги бе приключила с интервютата на звездите при пристигането им, но успяха да се вмъкнат преди започването на церемонията. По това време Маги вече бе зад кулисите. Привършила бе разговорите в гримьорните на участниците, повечето от които така бяха хипнотизирани от сценичната треска, че я посрещаха с порой от думи, тя вече се беше оттеглила в командната кабинка, откъдето заедно с режисьора щеше да предава самото награждаване. Маги бе построила плана си върху една проста директива, която съобщи на екипа си.

— Ако Слай Сталоун си чеше задника, докато този, който получава „Оскар“ за най-добри звукови ефекти върви по пътечката, задръжте на Слай, докато почти не връчат наградата на негодника, и чак тогава го покажете.

— А речите по награждаването, Маги? — попита един помощник-режисьор.

— Отделете им по двайсет и пет секунди… не, по двайсет и веднага сменяйте на това, което става на партера.

Обещаваше да бъде интересно зрелище. Но жалко, Академията не даваше втори път същото разрешение на един и същ телевизионен журналист.

Публиката на „Оскарите“ е направо в плен. И господ не може да помогне на някой, ако трябва да прескочи до тоалетната, докато трае предаването. Няма нито рекламни, нито други прекъсвания. Били почувства, че потъва в мечти по време на първото безкрайно изпълнение на един от петте претендента за най-добра песен.

Усети, че мозъкът й никога не е работил така логично като днес. Когато разбра и прие факта, че е бременна, нещо бе отприщило силите на разума й, който започна да взема връх над старата й импулсивност. Разполагаше с достатъчно неща за обмисляне, за да запълни цял списък. Дори когато по-рано през деня бе взела молива, тя чу гласа на леля Корнилия да я напътства твърдо, но все пак с любов.

— Вилхелмина Уинтроп, вдигни си чорапите.

Знаеше вече, че почти е достигнала центъра на живота си, и не искаше това да става в безогледна оргия от хищническо заграбване в стремежа да запази собствения си свят под контрол, като че ли бе някакъв отскубнал се балон. Време беше да престане да тегли балона и да му позволи да я понесе със себе си, да се възвисят спокойно над един нов слънчев край, без много да се намесват в управлението. Дали балонът има управление или нещо подобно? Няма значение, каза си тя, поне няма да е сама. Там ще бъде бебето и, разбира се, след това още едно. Тя беше израсла сама и нямаше да позволи това да се случи и на собственото й дете. Може би всичко три деца? Имаше време, ако побърза. Всъщност следващия път двамата с Вито ще решат. И какво, ако все пак прекара няколко години в ролята на „ла мама Орсини“? Може пък и да й хареса, след като веднъж разреши да се случи.

Разнесоха се ръкопляскания за песента и за двамата нови представящи, едно очарователно момче и едно очарователно момиче, бъркащи от притеснение, които се опитваха да обявят наградата за най-добър анимационен филм, доколкото Били можа да схване. Четяха заглавията на филмите и имената на аниматорите, повечето от които чехи и японци, без да могат правилно да ги произнесат, и устните им трепереха. Не репетираха ли тия хора?

На сцената четирима еднакви брадати мъже получаваха „Оскари“. Аниматори? Разколников, Румпелстилцкин, Рашомон и фон Рунщет? Едва ли. И все пак те бяха от Торонто, така че трябва да са аниматори. Всичко е както обикновено.

Следващите кандидатури бяха за най-добър художник по костюмите. Били наблюдаваше, а образите от гигантския екран я отвлякоха от руслото на мислите й. Дали победител ще бъде пак Идит Хед, с девети „Оскар“? Не, този път не е Идит, а друга художничка. Какъв ли зле насочен импулс я бе накарал точно тази вечер да се опита да съживи доспехите с пайети? Били отново се върна към блуждаещия си вътрешен монолог.

В самия център на живота й имаше една важна дилема. Всъщност можеше да я събере в едно изречение. Ако искаше да остане жена на Вито — а тя искаше, — без много да се възмущава, без да ревнува и да преживява напрежение и болка, не по-големи отколкото във всеки брак, трябва да си намери постоянно занимание в живота, което и в най-малка степен да не зависи от мъжа й. Дали случайно това не е компромисът, за който Джесика така невежо говори?

Нямаше нужда да прави някой от списъците на леля Корнилия, за да разбере къде сред всички възможности, които светът предлагаше, трябва да търси своя избор. Всичко сочеше към „Скръпълс“. Нейна беше първоначалната идея. Беше успяла да я реализира, да я направи печеливша. Вярно, почти я беше опропастила отначало. Когато прави грешка, тя не просто е голяма, тя е произведение на изкуството, извратен шедьовър. Но разбра, че е на погрешен път, и откри Валънтайн, за да оправи нещата. Фактът, че Валънтайн се появи със Спайдър, който имаше въображението да разгърне „Скръпълс“, можеше нищо да не значи, ако не го бе подпомогнала веднага, след като той й посочи пътя. С други думи, можеше да си внуши, че притежава това, което обикновено се нарича управленчески умения.

Били прекъсна самопоздравленията си; когато връчваха наградата за най-добър оператор. Една от кандидатурите бе на Свенберг и тя усети, че затаява дъх. По дяволите, Джон Алонзо. Горкият Пер, но той беше толкова щастлив от рекламата на „Огледала“, пък и вече имаше два „Оскара“.

Пуснаха още една песен, която бе достойна за радиото от петдесетте години — откъде само изкопаваха тези песни? Главата на Били се изпълни с идеи, така както зарята на Четвърти юли разпръсква светлина. Все още имаше богати жени по света, които живееха доста далеч от „Скръпълс“. Може да отвори клонове на магазина си по всички континенти, Рио вече е узрял за това, Цюрих, Милано, Сао Паоло, Монте Карло, всички са пълни с много богати, много отегчени, много елегантни жени. Мюнхен, Чикаго и Далас или Хюстън.

И Ню Йорк. Да, Ню Йорк. Веднъж преди шест години на един обяд Гери Шуц й бе обяснила защо не е открила клонове на „Бендълс“. Каза й, че в нито един град на Щатите, с изключение на Ню Йорк, няма достатъчно жени, които да разберат и подкрепят подхода на „Бендълс“ към търговията. Подходът на „Скръпълс“ не беше така ограничен и авангарден като на „Бендълс“. Може да се модифицира, да се прекръсти, да се приспособи така, че да подхожда на всеки град, стига и страната, където се намира, да има достатъчно много богати хора.

Били почувства гъдела от възбудата, предизвикана от виденията й, чак във върховете на пръстите си. Всички тези градове, които трябва да се посетят, да се издирят места, да се направят предложения за парцели; сделки, които да се сключат, архитекти, които да се издирят и наемат, дизайнер по вътрешно обзавеждане, консултации, които да се проведат, навиците на местните общества, които да се изучат. Всеки „Скръпълс“ ще бъде уникален, с изключение на връзката му с основния в Бевърли Хилс. Трябваше да се обучат продавачи, да се открият нови снабдители, да се наемат управители на магазини, безкрайни вариации на основната тема „Скръпълс“. Стигат да се запълни един живот. Били потръпна от удоволствие. В миг осъзна как се чувства Вито, когато един нов филм навлезе в подготовка за продукция. Не по-малко обич за нея, а само повече страст към нещо, което няма нищо общо с нея, което по никакъв начин не заплашваше нейното място. О, това е чудесно!

Вито леко я побутна. Тя сякаш бе потънала в някакви мечти, а предстоеше да се обяви наградата за най-добър режисьор. Били веднага се съсредоточи и се изненада от силното напрежение, което я обзе. Толкова много обичаше Фифи. Двамата представящи — господи кой ги избира? — изглеждаха заинтересовани повече от шегите си, при това тъпи, лошо запаметени шеги, и не бързаха да отворят пликовете. Това беше садизъм. Прочитането на петте имена сякаш продължи пет минути. Ритуалното мотаене с плика продължи цяла вечност. Беше ли нормално за двама души да не могат да отворят един плик? Фиорио Хил. Горкият Фифи. Защо ли Вито скочи на крака и… — О, това беше Фифи! Докато наблюдаваше познатата му фигура, почти неузнаваема в елегантното вечерно сако, да се приближава към сцената, Били се почуди дали някога е знаела цялото име на Фифи или бе така погълната от собствените си мисли, че не успя да направи връзката?

Слава богу, още една песен. Почивка. Защо ли не си носеше лист и молив? Не, не, не. Точно това не биваше да прави. Знаеше, че ако в момент на алчна възбуда напише имената на градовете, в които мечтаеше да открие клонове на „Скръпълс“, само след няколко часа ще бъде на телефона, алчно и деспотично ще раздава заповеди на посредници за недвижими имоти, ще нападне предлаганите парцели, жадувайки да започне почти обезумяла, докато очаква да се реализират идеите й. Достатъчно се бе променила, за да избегне всичко това. Мимолетно, но безпощадно към себе си, Били си припомни някои от нещата, които ненаситно бе поглъщала през живота си; някога, много отдавна, това беше храна; след това в Ню Йорк всички онези млади мъже; след срещата с Елис, богатите години на пътешествия, твърде много къщи, купища бижута, когато беше още много млада, тъй че им се насити, още преди да е навършила трийсет; след това дрехи, планини от дрехи, девет десети, от които необлечени; и най-накрая отново мъже, Джейк в басейна, другите в ателието й. Дойде й твърде много и толкова много от него посмляно, преглътнато, без да е сдъвкано. Сега знаеше къде иска да отиде. Дните на неудовлетворяваща алчност бяха свършили, пред нея лежаха дни на разумен, вещ подбор по достойнство. Колко типично по Бостънски. Все пак не бе се откъснала напълно от Бостън.

Били реши да не прави пак грешката на „Скръпълс“ сама, тайно, като самозадоволяваше лакомията си. Просто не е толкова умна. И все пак сигурно притежаваше управленчески умения, за да признае това. Валънтайн и особено Спайдър ще участват във всичко. Те и двамата ще бъдат вицепрезиденти на новите клонове, на новата компания, която ще възникне, с повече дялово участие и на двамата. Кой знае, това дори можеше да излекува Спайдър, каквото и да го мъчеше?

Вито силно я ощипа, като я върна в огромната препълнена зала. Изшептя развълнуван в ухото й:

— Какво по дяволите прави Доли? — и той й посочи Доли, която досега седеше три реда пред тях.

Двойката, която представяше наградата за най-добра второстепенна женска роля, току-що се бе появила на сцената. Те стояха неподвижно, без да говорят, стъписано втренчени към партера на театъра, където Доли Мун се бе изправила и казваше нещо в настъпилата тишина. Един огромен мъж тромаво се суетеше на мястото до нея. Това беше невъобразимо. Може би някакъв вид протест, номерът на Марлон Брандо, само че не така добре премерен? Хората от цялата зала гледаха към Доли, разбрали, че някакво винтче е заяло в добре смазания механизъм на церемонията по награждаването. Това беше моментът на свещеното очакване. Традицията диктуваше, че и тя като всички останали кандидати трябва да стои мирно, със сериозен, зареян поглед, с лице, застинало и тренирано спокойствие, готова фалшиво да се усмихне, когато обявят победителя, или полека да се отдаде на радостта, уж неспособна да повярва. Вместо това тя стоеше права и говореше с доста възбуден тон. Само след секунди режисьорът на Маги я фиксира с миникамера и с микрофон. Публиката в „Дороти Чандлър Павилиън“ не можа да чуе това, което зрителите чуха по телевизията, така че мнозина се изправиха на крака и проточиха вратове към Доли.

— Хайде, Лестър, Лестър, скъпи, не се разстройвай толкова. — Просто ми изтекоха околоплодните води. Още има много време… За Бога, горката Валънтайн, повредих дрехата… — Вече вървеше по пътеката, мини камерата я следеше плътно, а също и микрофонът. Както Били след това отбеляза, щеше да е много по-прилично и без съмнение по-бляскаво, ако камерата беше пред нея, но операторът имаше усет към сензационната картина, а Доли в гръб, с огромното мокро петно на роклята от морска пяна и стичащите се струйки по килима, докато тя бавно приближаваше към изхода, бе сто пъти по-любопитна гледка, отколкото ако снимаше лицето й. Както и да е, тя за никъде не бързаше, въртеше глава от едната страна на другата и говореше на изумената публика:

— Бихте ли проверили всички дали няма една обица на пода? Изглежда съм загубила едната, вероятно се търкаля някъде в краката ви. Стига вече, Лестър, няма за какво да се тревожиш, просто всички търсят една обица, това е деветкаратов диамант и не съм сигурна дали е застрахован. Какво, Лестър? Не, не ставай глупав, защо да казвам, че е фалшив. Били няма да носи фалшив. Не, Лестър, не мога да ходя по-бързо, наклонено е, не виждаш ли? О, не, не се опипвай да ме носиш, аз съм по-тежка от теб, но, Боже, нали оставаше още една седмица. Честна дума, не исках точно тук да стане — изкиска се тя. И продължи да се киска. В милиони къщи по света хората се смееха. Повечето никога не се бяха превивали от смях така, както при историческото излизане на Доли Мун от церемонията по награждаването с „Оскарите“.

 

 

През цялото време Били седеше, неподвижна като в шок. Какво беше лицето на Доли, когато минаваше покрай нея! Никога няма да забрави този поглед, пълен с екстаза на очакването, съсредоточен само върху една важна задача, дори и въпреки смущението от момента, което тя преживяваше по своя наивен начин. Доли, нейната Доли, знаеше тайната. Тя търпеливо изчака и най-накрая всичко се случи, въпреки че малко ненавреме. Но какво от това? Никой, дори тя, не можа да направи живота си „безпрепятствен“. Може би всичко беше за добро? Не, че имаше избор. Колко е интересно да узнае, че дори при нейните неограничени възможности, имаше области, където липсва избор. Това беше такова облекчение. Почувства как здравите окови се разхлабиха някъде в оная част на тялото й, която тя наричаше стомах, но към нея занапред трябваше да се отнася с повече респект.

Докато отшумяваше суматохата по големия диамант, представящите обявиха Оскар за Доли и Фифи, целият облян в сълзи от смях, набързо го взе вместо нея. Вече наближаваше награждаването на най-добър актьор, най-добра актриса, най-добър филм. Вито силно стисна ръката на Били. Докато чакаха да наградят най-добрия актьор, Вито разпределяше ролите за „Ужилване“, в случай че Редфорд и Никълсън откажеха, а Били се рееше в балона си, носена от вятъра. Дали имаше близнаци в семейството на Вито? А докато най-добрата актриса произнасяше речта си при връчването, с малко ъгълче от съзнанието си Били започна да се вълнува дали названието „Скръпълс“ трябва да се преведе на испански за магазина в Рио или да остане на английски, а Вито обмисляше колко неща ще може по-изгодно да уговори за новия си филм.

В момента на изчакване, когато треската покрай награждаването достигна връхната си точка, докато представящите вървяха към сцената, за да прочетат списъка с кандидатурите за най-добър филм, Вито се изпоти. Ами, ако Маги бе сгрешила? Господи, трябва да откупи правата на книгата със собствената си печалба от „Огледала“, която най-сетне бе взела да расте. Е, какво пък. Той сви рамене и се усмихна. Права или не — но кога пък Маги е грешила? — той трябва да получи тази книга. Беше писана за него, той да я направи. Това го знаеше.

Били не усети подобна паника в последната минута. Рано сутринта Доли й бе позвънила, като не можеше да удържи добрата вест, и й бе разказала цялата безумна случка. Но Били не искаше да го сподели с Вито, тъй като се боеше, че по някакъв начин това би обезценило „Оскара“, щом като двама души са отваряли плика преди награждаването. Точно както няма да му каже за бебето до утре, когато триумфът на тази вечер що е отшумял. У Вито, който умираше за деца, новината щеше да измести вълнението, признанието на огромния му труд. И, каза си тя, когато усети как Вито стисна ръката й по-силно от всякога, бъди честна. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини нямаше и най-малко желание да дели своя триумф с някаква малка позлатена статуетка, връчена от всесилната мъдра Академия.

— Дали някой някога ще намери обицата ти? — прошепна в ухото й Вито, докато представящите четяха имената на петте филма-претенденти и на продуцентите им.

— Недей да мислиш за обицата ми — каза Били, и го целуна. — Има много по-хубави неща, за които да мислим.