Никос Казандзакис
Змия и лилия (4)

28 ноември

Тръшнах се на леглото, изтощен от живота през целия този ден. Пред прозореца ми дебнеше дълбока нощ, която се разля мълчалива и черна наоколо, когато угасих светлината. Изтегнах върху леглото умореното си тяло, потънах в меката възглавница и щастлив затворих очи. Мир и Покой се разляха с наслада по тялото ми — нещо като сласт ме изпълни цял. Затворих очи щастлив и се замислих за Голямата нощ на Смъртта.

6 декември

Безпределен залез се простира в мен. Някакво слънце умира в мен. Един червен саван бавно се рони над водите. Всичко в сърцето ми мълчи с тежкото мълчание, което покрива големите болки и великите мъртъвци.

Погребалният звън на някаква камбана отеква в душата ми — и чувствувам, че тя е като камбаната, която се чува във вечерния въздух да оплаква бавно умиращия ден.

11 декември

Някакво тайнствено тяло се повали в сърцето ми и умира.

Нещо гигантско агонизира в сърцето ми.

15 декември

Понякога ми иде да нарисувам душата си. Вечното оплитане на Лаокоон. Змиите на Знанието и конвулсиите на Болката. И бавното и безкрайно удушаване на мечтите — моите рожби.

22 декември

Чувствувам в себе си, в сърцето си, една огромна „Кула на Глада“. Някой ме е затворил там заедно с бляновете ми. Чух как заковаха вратата и хвърлиха ключовете в реката. Гледам бляновете си в очите и мълча. Сълзите пресъхнаха и сега съм ням и неподвижен, и дните минават над капандурата, и децата ми плачат и ме обграждат. Едно по едно падат по очи в краката ми мъртви. И останах сам. И труповете им се издигат на камара около мен, красиви и бледи, с отворени очи, сякаш още се оплакват. А аз съм сляп и ги търся в нощта на сърцето си… В нощта на сърцето ми някакъв баща плаче и търси рожбите си.

22 декември. Призори

Чу се глас в Рама, ридание, плач и вопли. Рахил, оплакваща децата си, не искаше да се утеши, че ги няма.

23 декември

Не можех да заспя. Някакъв кошмар — една мисъл — притискаше гърдите ми и имах нужда да изляза навън и да подишам малко въздух. Исках да тичам, да тичам, докато уморя тялото си и краката ми се изранят, и се изтощя — за да забравя. За да не виждам повече онези очи, в които има толкова невинност и толкова девственост, и толкова синьо щастие в дълбините им. В дълбините им, без да знаят това, се крие и спи цял един свят, който ми се оплаква. И вървя в нощта по пустите улици, навън под дърветата, и мисля. И виждам неща, които другите не виждат. Вървя и чувствувам. Някакъв микроскоп стои пред очите на душата ми и отравя живота ми. С просто око другите не виждат тайните. Когато се навеждам над прозрачната вода, която ромоли и тече, и се доближавам, за да утоля жаждата си — микроскопът ми показва кълба червеи, безброй микроби и малки чудовища, които плуват, играят и се целуват, протягат пипалата си и дебнат. Когато се доближавам да помириша розата, виждам грозните и голи жилки по листата й и виждам хиляди живи същества да пълзят по тях и лепкави твари да се гонят.

Върху устните на красивите жени виждам целувките да пълзят, да блудствуват и да безобразничат. Различавам бръчките върху челата им, а в очите им тъмните убежища на нощните пориви и на непристойната любов. Когато се забравям от радост, гледам как безпределната болка и угризението идат, помрачават и завладяват всичко. Зад очите Ти, о, Клетнице, виждам да пада и да се сгромолясва нощта на черни криле. И сред насладата, която сковава и възбужда телата ни, и сред отзвука на целувките ни, и в любовните дълбини на леглото ни, които знаят толкова наши тайни — микроскопът, непоклатим пред очите на душата ми, ми показва как се прегръщат два ужасни скелета и чувам скърцането на костите им, чувам дълбоко вътре в душата ми студенината и ужаса на гроба.

24 декември

О, когато си Те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас и искам да Те грабна и да впия устни в устните Ти, и да Те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта, да станем едно тяло, да се стопим в един пламък на прегръдката — да се притиснем в една безкрайна целувка на цялото ни тяло и да издъхнем сред мълниеносна наслада нощем, в полунощ — за да не намери и вземе от нас Смъртта нищо друго освен малко пепел.

25 декември

Дай ми устните Си и цялата Си плът, и цялата прелест на движенията Си, и цялото вълнение на тялото Си. Тук, под звездите, тази вечер в кръвта ми се надигат диви копнежи за наслада и диви, смъртоносни трепети. Тази вечер ще Те притисна цяла, ще Те смачкам цяла в ръцете си и ще оставя върху тялото Ти огнените белези на неизлечимия си копнеж. Не усещаш ли и Ти под луната, която като огромна гробница влачи неизлечимата си болка горе в небесата, не усещаш ли нуждата да побързаме да се насладим и не чуваш ли да се издига около нас и да тътне, и да ни обкръжава все по-тясно и по-тясно голямото, безмълвно море на Смъртта?

Нещо се обтяга в ума ми. Нещо диво като лудост и като любов вилнее в душата ми. Страхувам се да не полудея. Очите ми виждат дълбоко, много дълбоко и плачат.

Ела да побързаме, след като ще умрем, след като костите лежат неутешими долу в пръстта. Ела, всичко около нас умира. Долу цветята агонизират и вехнат, а над нас колко ли звезди издъхват! Колко светли и неутешими драми блуждаят над главите ни — сред вечния ужас и вечното мълчание!

Ела, дай ми устните Си и не ми отказвай тялото Си. Искам да увия тялото си около Теб и да изцедя върху Теб, о, Клетнице съкровището на устните си и да отровя цялата Ти душа с отровата на предчувствията си.

27 декември

Потопът заливаше света. Две ръце на нещастна майка, която се давеше, още се виждаха над водите да стискат отчаяно едно детенце, за да го спасят.

А потопът се надигаше, надигаше…

31 декември

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. Да бъде безлунна нощ, да бъдем двамата заедно и над нас да преминава копнежът, тежък и мълчалив. Да бъде като пожар последният проблясък на любовта ни, полунощният час да се изчерви от свян и устните ни да се сковат в безкрайна, няма и неподвижна целувка. И кантаридата на целувката ни да потече в дълбоката нощ и да събуди недрата на животните в дълбините на горите, и да ги подлуди със сладострастието на нощните съвкупления, и да премине над цветята, да разпусне поясите им и да се видят всичките им тайни…

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. В сърцето ми се надига огромна болка и искам да Те притисна, о, Клетнице, о, Любима, с цялата сила на тялото си — както нощем в горите се притискат животните, когато сладострастието изгаря и раздира недрата им.

Огромна болка се надига в сърцето ми и в очите ми лумват пламъците на насладите и оргиите, и на устните ми усмивката трепери и се раздира от болка. Душата ми прилича на онези, които са полудели от мъка и започват да се смеят.

Рози, рози, рози. Като не мога да плача, нека започна да се смея. Смехът ми е гърч и любовта ни, о, Клетнице, прилича на лудост и прилича на омраза, и прилича на презрение. Целувките ми приличат на ухапвания. Стоя и Те гледам в очите, притискам Те в прегръдките си и Те гледам. Не зная дали Те мразя и искам да Те удуша, или съм луд от любов и искам да сме съединени двамата, съчетание сред съчетанията, прегърнати и неподвижни сред нощите.

2 януари

Не, не плачи, любима моя. Сълзите Ти капят върху мен и обгарят цялата ми плът и цялата ми душа. Не плачи, Любима моя. Не си виновна Ти, че сърцето Ти не утешава челото ми. Не си виновна Ти, че всяка вечер приспивната песен на целувките Ти по устните ми не може да приспи болката ми. Любовната мъка ме е обладала изцяло. Вечното разочарование следва щастливия копнеж. О, тези затворени листа на цветята, които крият голотата, и тази блудна ръка на слънцето, която ги разтваря, за да им се наслади и да ги накара веднага да повехнат! О, това вечно оскотяване и оскверняване на любовта! Осквернихме мислите си, о, Сунамитко на душата ми, в тайнствените храмове по бреговете на Финикия и в потулените горички, където инстинктите вилнеят и жриците очакват, и плътта на Астарта се издига всемогъща и необуздана. Душата ми се измори и от белотата, която още й остава, се надига спазъмът на отвращението и презрението.

О, това отвращение от целувките и от плодовитите недра!

От тайнствените олтари на Халдея и от блудните жертвеници на Сирия един ден дойде на крайбрежните пясъци на Елада дървеният идол на богинята на Плодовитостта — неугледен и непристоен, с глупава усмивка на дебелите си устни. И оттам литна един прекрасен ден, горда и свенлива заради голотата си, с ръка върху гърдите, за да ги прикрие, и върху недрата, за да не се виждат — бяла и девствена, и елинска, Богинята на Красотата… Любима моя, в мен се надига носталгия по белотата. Праксител на любовта, искам да поставя върху развалините на Пандемос статуята на Афродита Небесна. Любима! Бял копнеж жъне в мен розите и бръшляните и душата ми се ужасява от голямата сеитба на лилиите.

3 януари

О, песента изчезна и вече няма да се върне от звездите. Поясът падна от цветето, ароматът се разля и белотата се оскверни. Гъсеницата на насладата замърси листата. Горчивината на целувките стои на устните ми и в мен напира някакво чувство на гадене — голямата, ужасна морска болест на любовта. Не сплитай ласките Си около шията ми и не плачи. Не се унижавай да плачеш. Нека морето на Съдбата се надига около нас и нека връз главите ни се простира голямото Проклятие. Не плачи. Някаква Мащеха се рее над живота ни — като ястреб над гургулици — завистлива и сурова. Колко пъти съм Те целувал и колко пъти Ти тръпнеше от наслада върху постелята? Не си спомняш. Не си спомняш Ти, Тя си спомня. Записани са и са претеглени там горе, о, Клетнице, от Великата Сила, която вечно завижда и вечно си отмъщава. Не си спомняш Ти, спомня си Тя. А сега не плачи. Ела, обвий се около нас, о, Нещастен Бръшлян, морето около мен се надига, надига. Не, нито молитва, нито молби ще загрозят устните ми. Болката се развилня и направи душата ми горда — пречупва се, но не се превива. Ще умра неподвижен, безмълвен, без гърч и без молби. Ще умра щастлив, защото ще те повлека с мен — ще Те повлека в гроба с мен, о, Клетнице и Любима.

5 януари

Тази вечер я накарах да настръхне цяла от ужас. Беше допълзяла до устните ми, красива и жадна. Както погледът на змията притегля славея. Очаквах с тревога да видя как ще приеме изненадата, която й бях подготвил. Отведох я до леглото, усмихната и мълчалива. Вече се беше свечерило и прозорците бяха затворени. Отвън се чуваше свистенето на вятъра сред дърветата. Ревът на морето долиташе отдалеч като въздишка на огромна гръд. Бях угасил лампата и само едно кандилце прогонваше околната тъмнина. Отведох я усмихната и мълчалива до леглото и покрих с устни очите й. Някакъв ужас беше надвиснал връз нас. И когато отвори очи и погледна нагоре, над леглото, о, нещастната, вик на ужас раздра гърдите й, очите й се разтвориха, сковани от страх, вперени горе. Цялото й тяло трепереше. Там бях поставил за украшение бял, лъскав череп върху черно кадифе. Челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееха. А в кухините на очите спяха някакви черни тайни.

Още чувствувам настръхването на цялото Ти тяло в ръцете ми, о, Клетнице! Смъкна се под леглото и скри лице в треперещите си ръце. Едри сълзи мълчаливо се стичаха от очите й. Горната й устна се гърчеше от ужас и цялото й тяло трепереше. Така тръстиката се огъва под студения дъх на нощта. Вгледах се в очите и видях целия развой на страха. Когато се наведох да я целуна, за да се успокои, Тя се строполи в краката ми, прегърна коленете ми и започна да ме моли.

„Така — помислих си аз — хората са молели Боговете!“

Помоли ме да се смиля над нея, само да я обичам и да не я измъчвам. Какво ми е направила, та да я измъчвам? Какво съм й поискал и не ми го е дала? И плачеше, и молеше. Отчаяна. Навън върхарите на дърветата се огъваха и листата крещяха. Почувствувах, че нещастните, бедни рози, които не могат да се съпротивяват и да се борят — нещастните рози се ронеха долу в градината…

6 януари

Не ме разбираш. Още не си ме разбрала. Има радост в нощта на гробовете и много славеи пеят сред кипарисите. Усмивката на черепите е истинска и искрена. Нощес, когато молеше, Те гледах и безмълвна болка косеше надеждите в мен. Не ме разбираш.

Черепът на мъртвец е най-красивият символ на Любовта и най-сладострастното украшение на леглата. Не поражда ли в Теб див копнеж да прегърнеш и да целунеш, преди да умреш? И не чувствуваш ли колко копнеж и колко кантарида капе от слепите му очи, от безплътните му устни и се разлива върху постелята?

Не ме разбираш, Любов моя, още не съм Те отровил цялата. Когато почувствуваш какво казва отчаянието на брега, какво казват пещерите нощем и какво мълвят звездите там горе, и защо трепкат. И когато успееш да чуеш плача на цветята и на душите, когато се раждат. И когато ми кажеш защо челюстите под земята се смеят и какво настръхва и плаче във въздуха — тогава ще Те притисна цяла в прегръдките си и ще Те целуна цяла, защото тогава ще бъдеш моя — телом и духом.

Когато дойдеш някоя нощ усмихната и щастлива и ме прегърнеш силно върху гърдите Си и ми кажеш: „Ела, Любими, Копнежът на Смъртта се надига в мен… сладостта на вечната целувка се разлива в мен и ме моли“ — тогава ще Те прегърна цяла и цяла ще бъдеш моя.

7 януари

Страхувам се, че ще полудея. В мен се чуват странни звуци от счупване, тайнствени струни се късат в сърцето ми, някакви едри сълзи капят и дълбаят ума ми. Чувствувам неща, които другите не чувствуват. Когато излизам вечер в градината си, зная какво казват розите и какво отвръща ясминът, и какво мислят и сънуват боязливо теменужките. Зная какво изричат оловните цветове на облаците и какви тайни страдания са видели очите на гарваните, които минават над мен и грачат. И когато вървя, настръхвам цял, защото чувствувам как светове се разрушават под всяка моя крачка, как агонизират мравки, как умират насекоми. Там горе звездите пишат писмена на език от друг свят, които аз чета и от които побледнявам. И когато тя иде, аз я чувствувам, колкото и да е далеч, и трептя цял като игла, когато доближават към нея магнит. Страхувам се, че ще полудея. В мен се раждат мисли, които горят, без да осветяват и набраздяват, без да докосват. От недрата ми се изтръгват диви и безумни песни и изгарят устните ми. Копнежите на душата ми са се развилнели и ме водят към пропаст — чувствувам го. Все ми е едно. Местностите се променят. Скръствам ръце и се оставям да тичам, все да тичам.

Край мен — ту застинали и големи морета, ту високи дървета, поваляни от мълнии, ту зелени ивици трева с големи, екзотични капки кръв — като макове. Ту ложета от цветя и сплетени тайни, които се усмихват и очакват в тъмните лози. Всичко чувствувам, всичко. От лекия шепот на целувките, който се чува нощем в гнездата, и от стенанието на лилиите под луната — до безпределната хармония, която крепи звездите. Виждам тайните, които избраниците виждат. И побледнях, душата ми се поболя и вехне от светата жажда за смърт.

10 януари

О, да можех да издигна ума си до копнежите си и да свикам един ден цялото човечество пред мен, и да проповядвам това, което чувствувам.

10 януари. Полунощ

Понякога, не зная защо, чувствувам все повече, че сме шутове на невидими сили. Артисти, играем комедията на живота и ги забавляваме. Чувствувам, че е време да строшим оковите си, да смъкнем завесата и да провъзгласим мъката, проклятието и голямата анатема. Радостта, любовта и вярата, привидения от нощта на ума, угаснаха при първата кървава усмивка на зората. И вече не ни остава нищо друго освен умората, проклятието, изтощението на ума и мъката на Истината. Орелът на Прометей не е мъртъв, защото е вечен, но усмивката, цъфтяща по всичкия мрамор и в целия живот на наивните ни предшественици, днес е станала ужасната загадка на челюстите по мъртвешките глави на Хамлет. Живеем, борим се, прегръщаме, мразим — нещастни същества — и внезапно пръстта се разтваря изпод краката ни и падаме един върху друг неми, бледи и отчаяни. Никаква надежда. Гробът е вечната нощ — вечното гниене на костите, на надеждите и на мислите. О, това негодувание, което се надига като анатема, като ридание и наводнение! О, тези високи чела, които умират, и тези големи, красиви очи, които се затварят!…

12 януари

Не! Ти никога няма да почувствуваш отвращението, което чувствувам аз. Голямата морска болест, която чувствувам към тълпите. Една горда Кула се извисява като Акропол в душата ми. Никаква пътека не води към Кулата, никакъв мост не я съединява със света. Тя е уединена и непристъпна, без прозорци и врати. Долу другата ми душа се простира с хиляди пътища, свободни и открити за множеството. Хиляди ходят по тях, сноват и замърсяват ниските части на душата ми. Никаква пътека не води към Кулата. На Кулата тълпите никога няма да могат да се изкачат.

А вътре в Кулата крача мълчаливо напред-назад, без радост и без болка, безразличен към всичко и сам, сам. Залите й са големи, студени и необитаеми. Долу в душата си чувам тълпите да викат, да осъждат и да осмиват. Като бръмчене на насекоми достигат до Кулата ми виковете, порицанията и смехът им. И чувствувам дълбоко презрение към онези части на душата си, които се докосват до света. А моето „аз“ се простира в мен като море и в ума ми се надига радостна усмивка: Вулгарният допир на тълпите не ще оскверни никога Кулата ми и мраморът й не ще се замърси никога от калта на стъпките й, и ръцете, очите и мислите й никога не ще осквернят Светая Светих на душата ми.

15 януари

Кои са тази облаци, които се надигат един след друг от морето и се разстилат върху сърцето ми?

16 януари

Струва ми се, че във въздуха има някой и ме наблюдава. Едно голямо око, което не познава сън, не познава сълзи. Гледа дълбоко вътре в душата ми. Струва ми се, че го следвам. Където и да отида, то ме тегли като магнетизиран, бездушен, безволев и с неутешими копнежи. Гледа ме и чувствувам — влиза в мен и ми разкъсва нещо, и вижда какво става в душата ми, мълчи и не щади. Чувствувам, че съм марионетка, качена от някаква ръка на сцената на света, за да доставям наслада на невидими сили — роб на ръката, която ме подтиква, ехо — роб на всесилен глас. Струва ми се, че във въздуха има някой и ме наблюдава. В мен се надига негодувание, не искам да стана играчка на невидимите Сили и няма повече да позволя на душата си да става за присмех на безмилостното Око. Наблюдава ме, виждам го — сякаш съм пиеса и то стои високо в ложата и гледа. Вчера изтичах в един гъст листак в дълбините на гората. Струва ми се, че ще полудея. Потта се стичаше по мен. Бях неспокоен. Мислех ли, че ще дойде дотук и ще влезе сред листата, за да дълбае душата ми? Обаче го почувствувах. Почувствувах нещо да пълзи бавно и настойчиво, с равномерни движения, по челото ми. Беше то. И настръхнах. Повдигнах глава. Окото беше неподвижно и ме гледаше. И сега различих някаква радост в дълбините му. О, ужас, играех добре ролята си!

20 януари

Не, вече не страдам. Тялото ми се умори и искам да легна. Да затворя очи и да си отдъхна. Нещо умира през целия ден в мен и някакво влакно се къса. Погледът му е набраздил и издълбал челото ми. Нощем, когато лягам да спя, отначало някаква тъмнина се разстила пред мен. Но чувствувам, че то дебне някъде там, и цял треперя. Покривам глава и скривам лице. И виждам. Пред мен — тъмнина като море. Всичко мълчи, сякаш очаква Някого. И полека-лека в тъмнината изгрява едно слънце — странно слънце, без лъчи, без топлина — стоманен диск, светъл и ужасен. Окото. Цял треперя. Събуждам се в страх и там горе, на бялото небе на леглото, на определеното си място, стои и ме гледа, неподвижно, Окото.

21 януари

Не трепери, любов моя. Аз съм, твоят Любим. Не се страхувай от това, че е тъмно. Ще се затворим двама тук. Никой няма да може да влезе. Ще запаля малката лампа с червения абажур, за да освети в розово постелите, защото белотата им ме плаши. Като че са савани.

И когато, клетата тя, изтегна тялото си върху постелята, която прилича на саван, и когато сплете ръце около врата ми и сплете тяло около тялото ми, и когато ми даде устните си, наведох се над очите й и се усмихнах.

О, когато си помисля, че мога да умра, когато си искам, дива радост залива моето „аз“, чувствувам всемогъщество в ръцете си — и се усмихвам.

Сега Те прегръщам уверено и с двойна радост. Вълнението на тялото Ти никога не ще се изплъзне от прегръдките ми. Ще ми останеш вечно вярна. Ще бъдем прегърнати двама, безразлични към всичко друго, няма да чуваме нищо, вековете и враждите на хората, и шумът на живота напразно ще минават над нас. Зная, прегръдката там долу ще бъде ужасна, но ще бъде вечна. Ти ще бъдеш завинаги до мен, няма да си отидеш и когато в полунощ всички мъртви се надигат, няма да можеш да се вдигнеш, защото Твоето гнездо ще бъде сред моето и никой няма да разбере любовта и ужаса, протичащи там долу.

23 януари

Безпределно море. Без вълни, тихо и дълбоко. Не се вижда бряг. Небето е тежко и облачно. Във въздуха няма морски птици и в мъртвите води няма риби.

Само точно в средата на морето една лодка със странна форма — като ковчег — се движи по водите без платна, без гребла и кормило, върви полека напред и едва се вижда как безшумно пори водата. Сякаш отгоре я тика някаква невидима ръка. А в лодката ми се стори, че сме ние двамата, Любов моя, легнали един до друг, с восъчен кръст в уста — един до друг, мъртви.

25 януари

Някакъв свят потъна в мен. Когато понякога душата ми е прозрачна, навеждам се и гледам в тайните й дълбини. Големите бели мраморни блокове от разрушените сводове на храмовете се сгромолясват натрошени. Колоните на дворците са се наклонили напукани и водите навлизат вътре, разяждат и разрушават големите, великите картини. Камбаните вече не бият. Градините вътре се ронят и птиците вече не пеят по клоните. Останали са някакви бедни къщички. Все още стърчат някакви мраморни колони. Всеки ден в сърцето ми се чува звук от удар и тътен и си казвам неподвижен, спокоен и отчаян: някоя мраморна колона пада.

26 януари. Полунощ

Седя и мисля за нещастните птици, привличани омагьосани от очите на змията. Вперва очи в птицата и тя веднага започва да трепери, сякаш обхваната от конвулсии. От гърлото й се изтръгва звук на агония и ужас и минаващият пътник веднага чувствува, че някъде там има змия. Нещастната птица тича нагоре-надолу по клона, сякаш иска да избяга. Но се приближава все повече и повече. Змията стои с неподвижни очи, обвита около ствола на дървото. А птицата се приближава, приближава се все повече и повече и накрая пада с главата напред в отворената уста на змията.

Седя, мисля и оплаквам всичко притегляно, омагьосано и неутешимо към Смъртта.

20 февруари

„Дай ми да затворя с устни очите Ти, за да не гледат нагоре. Остави да положа ръката си върху челото Ти, за да охладя мисълта Ти. Ела, наведи се над мен: копнея за целувките Ти и любовта Ти, о, Любими! Ела да потичаме ръка за ръка отново, както някога, по теменужните пътеки на любовта ни. Ела, устните ми ожадняха, нощта е красива, луната е по-сребърна, звездите по-влюбени. Ела, аз съм Твоята Любима. Ще отидем на края на брега, ще седнем върху някоя скала и сгушена в прегръдките Ти, ще слушам съзвучието на шепота на морето, съчетано е химна на целувките ни. Ще прегърнеш полека тялото ми, ще потопиш очите Си дълбоко в моите и ще излееш плътно връз устните ми цялата Си любов.“

Чувствувам как вътре в мен някакъв Бог стреля с лък по бляновете ми. И в душата ми се чуват странни стенания на ранени.

Допри страна до моята, помъчи се да задържиш сълзите Си, не оставяй сърцето Си да се разкъса от болка и чуй: ще излея плътно връз устните Ти цялата си любов.

Зная един остров, изгряващ там долу, Ти не го виждаш, но аз го виждам — там долу, където небето целува морето. Оттам побягват и тръгват по вълните, когато удари полунощ, и стигат до сърцето ми тихи и безкрайни звуци на влюбени песни, които вървят по водите и идат към мен, за да ме намерят. Чувствувам как проникват в мен и молят.

Сплитат се плътно около душата ми и пеят странни, о, странни думи, и я повличат натам, надалеч, към острова на хармонията. Там, сред вълните, се появяват бели ръце — виждаш ли ги? — и ми правят знак да отида, и големи красиви очи ме гледат и ме канят… Не плачи, Любима моя, недей, превъзмогни болката Си и изслушай цялата ми любов. Не казвай, че съм луд. Не виждаш Ти, но аз виждам.

От острова потегли лодка и се плъзга полека по морето, и иде, за да ни вземе. Ела, Любов моя, ще полегнем в лодката, копнежът на любовта ще издуе платната, голямото Спокойствие ще се разстели връз вълните, ще обвия с ръка шията Ти, ще потърся устните Ти и ще заспим. Шумът на живота там долу на брега не ще прекъсва повече ласките ни. Грубият досег на света не ще омърсява повече любовта ни. Ще бъдем сами в морето, потопени в хармоничната песен, която ще долита от омагьосания остров, и белите ръце ще тласкат лодката, и големите красиви очи отпред ще водят. Ще затворим вековете в сърцата си. Времето ще спре и няма да замърсява повече любовта ни. Звездите ще се движат над нас, светове ще умират, мъката ще властвува и ще убива, а ние ще бъдем неподвижни, влюбени и морето ни ще бъде тихо, платната издути, а големите очи отпред ще сияят и лодката ни вечно ще се плъзга в тайната и в хармонията.

2 март

Спокоен съм.

Спокоен съм, защото съм отчаян.

25 март

Спокоен съм, спокоен — саван се е разстлал връз душата ми, невидима ръка ме тласка и груб, чужд глас говори и заповядва вътре в мен. Някой проговори в мен и аз се подчиних. Отидох във вилата си извън града, далеч от хората. Писах й да дойде тук при мен, където любовта ни ще бъде голяма и спокойна като планините наоколо.

Спокоен съм, напълно спокоен. Тя ми отговори радостна, че ще дойде. Надява се любовта ми да се излекува сред планините и сред зеленината и устните ми да не проклинат повече, а само да целуват. Ще дойде радостна.

Сам съм. Донесох всичките си картини и ги окачих наоколо по стените. Хризантемите, екзотичните линии и залязващите слънца.

Спокоен съм, напълно спокоен. Гласът прозвуча в душата ми и аз се подчиних. Изтичах бързо — една ръка ме подтикна. Почувствувах: беше същата ръка, която ме тласна, когато я видях за първи път. Изтичах в градината и откъснах всичките цветя. Леглото потъна в лилии и рози. И подът се покри. Поръчах още цветя — донесоха ми ги. Тежка миризма се разлива и притиска гърдите — като уханна смърт. Затварям прозорците и вратите.

Спокоен съм, напълно спокоен. Странна радост потръпва в гърдите ми. Като ридание. Но чувствувам, че е радост — може би е много голяма и раздира гърлото ми. Ще дойде, затворил съм прозорците, ще се изненада от миризмата, ще затворя рязко вратата, ще коленича пред нея и ще потърся устните й. О, не съм луд! Не съм луд! Ще се обвия около нея и ще й поискам вечната целувка… О, Клетнице!… чувствувам, че не бих могъл да се противопоставя на болката Ти, ако сладостта на Смъртта не се разливаше властно в душата ми. Това Велико Пътуване! Чувствувам луда радост да блика в мен и да плаче. Затворил съм всички прозорци и врати. Ако миризмата на цветята не може да ни отведе до вечното спокойствие, имам като последна надежда скъпоценна отрова, която води безболезнено до вечната радост, Великата Радост.

Спокоен съм, напълно спокоен. Стоя в оголената градина и мисля. Гледам нататък към бялата пътека, където ще се появи Тя, усмихната, с гъвкаво тяло и спокойни очи, които ще отразяват в себе си сега зеленото спокойствие на нивята.

Пътеката, която ще я доведе сред нощта, прилича на змия, която лъкатуши, иде и спира пред мен.

И размишлявам. Понякога виждам в съня си ужасно видение, обзема ме странно чувство на утеха и си казвам: сън е… Ако поискам, с рязко движение ще се събудя и ще се отърва. И си мисля. Не беше ли целият ми живот странен сън, не виждам ли в някакъв голям сън цялата тази любов, целия ужас и надеждата за смъртта, и накрая, довечера, сега, когато седя в оголената градина и Я очаквам, не реших ли с рязко движение на тялото си да се събудя и да се отърва от съня? Мисля си: сега ли започва сънят, или сега свършва? О, колко страда нещо в мен! Колко страда сърцето ми! Отчаяни мисли разкъсват като мълнии ума ми и под блясъка им успявам да различа спомени от други светове, далечни, далечни спомени от потънали Атлантиди!…

Морето се простира тихо и безкрайно пред мен. Теменужки се спускат мълчаливо от небето и се разливат връз залеза. Звездата на любовта се усмихва над водите. Стори ми се, че сме сами, Любов моя, в лодчица с черни като гарванови криле платна. И тъжни, тъжни плуваме в неизвестна посока. Не говорим, защото някакво дълбоко ридание се надига и свива гърлата ни. И все тъй плуваме тъжни по водите, в неизвестна посока, на запад, приковали очи там далеч в златните и окървавени облаци, където бавно умира слънцето.

Седя и си мисля в оголената градина. Нощта започна да се разлива над дърветата. На небето се появяват звезди. Радостта, по-скръбна сега, е приседнала в гърлото ми. Морето отдалеч възпява насладата от смъртта. Тайнствен кавал води звездите по небето. Над върхарите се разстила покой и листата на дърветата тихо си говорят.

О, Клетнице, Клетнице! Иде ми да избягам и да се скрия вдън горите, да легна на земята и да оставя сълзите си да се стичат, да се стичат за Теб, на Която беше писано да ме познаеш!…

* * *

Тук свършваше сърдечният дневник на нещастния ми приятел — на големия художник, — написан объркано, на отделни листа, с нервен и неравен почерк.

Една сутрин слугата дойде ужасѐн и ми извика да изтичам до вилата на приятеля си. Подозирах нещастие, защото познавах приятеля си и неговата любов. Разбихме вратата на стаята и задушаващата миризма на цветя ни заля. Отворих бързо прозорците и вратите.

Страшна гледка! Тя се беше довлякла до прозореца, изглежда, за да го отвори. Цветята в краката й, под прозореца, бяха стъпкани, смачкани, пръстите й бяха окървавени — по всичко личеше, че нещастницата се е борила отчаяно да отвори прозореца, за да влезе въздух — но той не й е позволил.

Беше се строполила, бледа и изтощена, с разширени от ужас очи. Гърч на ужас и страх — и на омраза — обезобразяваше красивото й невинно лице. И гъвкавото й тяло беше се отпуснало отчаяно и мъртво върху цветята. Той беше легнал до нея със спокойна усмивка и беше обвил ръце около шията й с неизразимо движение на любов.

Над тях беше окачена странна картина, която показваше тъжния път, по който напоследък бе поел умът на нещастния голям художник.

Една голяма пустиня, слънцето залязваше червено и окървавяваше небето. И една огромна змия се извиваше и бягаше по пясъка. А в устата си, от която течеше отрова, държеше и галеше, и хапеше една малка, снежнобяла и увехнала лилия.