Включено в книгата
Оригинално заглавие
Όφις και κρίνο, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

II

20 юли

Тя дойде тази вечер, засмяна и радостна, и излязохме да се разходим. Беше нощ и къщите започваха да заспиват. Семейни хора се връщаха с жените си в къщи, сериозни и мълчаливи… Младежи, бледи от безсъние, вървяха бавно, натъжени, за да се разсеят. От време на време се чуваше шум от минаваща кола. А ние вървяхме бързо, мълчаливи. Не исках, нито можех сред този досег с обикновения живот да й говоря.

Седнахме на една скала край морето. Нещо тежко притискаше гърдите ни. Облаците бяха надвиснали съвсем черни над нас. Тъжни, като че бяха пълни със сълзи. И двамата бяхме неспокойни. Може би някакво предчувствие. Не можехме да стоим на едно място. Крачехме онемели напред-назад по плажа. Пред нас беше безкрайното море. Като че ли някаква безкрайна нощ се надигаше из водите — някаква безкрайна печал.

Върнахме се обратно безмълвни и тъжни. Когато се разделяхме и се надвесих връз очите й, видях цялата си тревога — и видях една безкрайна нощ, една безкрайна печал, — почувствувах как нещо се свива вътре в мен, ранено и красиво, и започва да плаче.

27 юли

Неспокоен съм, някаква премала е обхванала тялото ми и цялата ми душа. Сядам да работя и ръката ми пада уморена, очите ми се затварят и аз размишлявам… Да, сега го чувствувам, да, някаква тайна, някаква бледина пред неизвестно нещастие витае около нея и дълбае тялото й. Да, когато за първи път коленичих пред нея, долу в градината беше нощ и бяхме сами, и аз настръхнах от страх и любов. Дърветата наоколо стенеха и виждах как листата на розите се ронят. Да, там имаше нещо злокобно, което дебнеше. Тя беше красива, спокойна и мълчалива. Очите й изглеждаха в нощта като две живи теменуги. Като цвят на огромна лилия. Тя свеждаше тялото си — бяло, девствено и непосветено. Прашецът на цветята блудствуваше сред листата. И когато коленичих пред нея, някакъв глас на ранен и умиращ се изтръгна от сърцето ми, издигна се и разкъса гърдите ми и хвърли върху устните ми вечната болка на вечните думи: обичам те.

Ужас се разля в градината и риданието на розите отекна в сърцето ми. Нещо се пречупи в мен. И когато, о, Клетнице, Ти поднесе устни и сведе тялото Си под дивите милувки на копнежите ми, и когато се повали бледа под отронените рози, не, не видя ли нищо? О, Клетнице, сега чувствувам това. Там, в черната тайна на листака, се изправи и разпери големите си криле злият демон на нощта и от устните му излезе и се разнесе над нас, и изпълни градината смехът му, съскащ, отвратителен и смъртоносен.

Извърнах се и Те погледнах, бледа и щастлива върху мъртвите рози. А Ти протегна ръце и обгърна шията ми и почувствувах някаква сила и някаква съдба да ме повлича, вързан и безсилен, и щастлив, жертва на Болката и на любовта, там отвъд, в тайнствения листак, под черните криле.

2 август

Не, трябва да се сложи край. Умът ми безмерно се напряга и се страхувам. Страхувам се за гигантската борба, която се извършва зад челото ми. Сега, когато тя дойде, ще разгадая тайната. Двамата ще бъдем сами, не ще ни чуе никой. Ще бъде вечер и ще доближа главата й до светлината и ще видя. Какви са тези кораби, които плават в тези морета, и защо, тежко натоварени, носят тъга в душата ми? Искам да видя. Ще покрия с ръка устните й, за да не ги виждам. Страхувам се да ги гледам. Страхувам се за нея. Ще закрия челото и косите й и ще покрия с цялото си тяло нейното, ще оставя отворени само очите й, ще се наведа и ще видя. О, трябва да сложа край! Страхувам се, че ще полудея. Днес сутринта седнах да работя и изпод ръката ми излезе скица на жена — тя се разпростря върху платното и върху гърдите й се появи червен мак, нарисуван като голяма капка кръв. Като рана.

3 август

Тя дойде. Красива и свенлива, и утешителка. Устните й бяха червени не като кръв, а като полуразтворена роза, която сякаш поздравява минувача и му се усмихва. Очите й бяха меки като кадифе и душата ми се изтегна връз тях и си отдъхна. И когато ръката й погали челото ми, мисълта ми се успокои, престана да вие — подчини се на всесилната, ослепително бяла ръчица и се усмихна. Разтвори устни. Сякаш роза бе проговорила.

Дали съм работил днес? Не, любов моя, мислих за Теб. Изтичах и покрих сутрешната скица, за да не я види. Какво общо има тя с Нея? Наведох се към коленете й, склоних главата й и й изпях любовта си. Любов, спокойна, спокойна — като бистра вода, която тече сред мирната мекота на зеленината. Някакво мъртвило — някакво спокойствие се разля в мен като нежен предвестник на щастието на смъртта. Не можех да разсъждавам. Сърцето ми възпяваше любовта, без да разбирам какво говори, като орган извън мен — пружина, която бях докоснал и която бе започнала да трепти.

Тя слушаше и се усмихваше. Слушах и аз и завиждах на тази любов, на това спокойствие и на това мъртвило в любовта. Когато песента свърши и започна мълчанието, и сенките в стаята станаха по-гъсти, видях я да се накланя, безмълвна и щастлива, и устните й да се впиват в моите като две странни и кървави пиявици, които смучат душите.

В тялото ми се разля безумие и отрова, сграбчих я и почувствувах мекотата на гърдите й върху моите — цялото й тяло настръхна и полегна — и когато се разделихме уморени, щастливи и мълчаливи и останах сам, в мен се надигна безкрайна болка — сякаш нямаше вече нищо, на което да се надявам и да се радвам, — сякаш бях сам, сам сред нощта…

4 август

О, тази тайнствена агония и този трепет на тялото Ти върху постелята! Ти изживяваше агонията на жертвите, повлечени към олтара. И в очите Ти припадаха водите на вечните копнежи.

Целувките ни бяха трепети на предчувствия, агония на радост и хармонични превъртания на цялото ни щастие, и неутешимо ридание на всичките ми мечти.

10 август

Крача из ателието си напред-назад като луд. Екзотичните черти, хризантемите и капките кръв отново изскачат и вилнеят изпод ръката ми. Невъзможно е да работя. Не мога да съчетая и да създам нищо логично.

Вчера започнах да я рисувам и оформих тялото й, проснато, както го видях онази нощ, и щом завърших, видях — бях нарисувал огромна лилия, отрязана и безмилостно захвърлена в една странна река с хиляди извивки. И днес виждам — това не е река, а огромна змия, която се извива там отвъд на хиляди гънки и държи в устата си красива огромна лилия.

11 август

О, това невероятно чудо на красивата Ти плът, хвърлено върху леглото! И тежките Ти клепачи, натегнали от копнежи! О, това сияние на тялото Ти в тъмнината!

Бих искал да роня рози и кипарисови вейки, да натрупам цветя и молитви и да Те хвърля върху тях! Да се скланям вечно над Теб, моя Мъртва Любов, и да изливам душата си над разпуснатите Ти коси. Такава, каквато Те виждам сега, ще Те видя и довечера — уморена, невероятно красива и неподвижна — и сплитам ръце над Теб и се моля на великата Сила, която убива. Да ни съжали и да се умилостиви — над нас, нещастните, които обичаме — и да ни прати сега, когато си бледна, неподвижна и уморена, Великия Утешител, брата на Любовта, вечната Радост и вечното Спокойствие.

Спиш и се усмихваш… Навеждам се и различавам под бледината на клепачите Ти и зад дългите Ти мигли очите Ти, мокри от блясъка и носталгията на насладите. По устните Ти се плъзва и настръхва, о, Ненаситна, кантаридата на целувките и върху гърдите Ти нараства, надига се и се отпуска една голяма вълна, вълна от плът, която бушува сред тайната буря на насладата.

Притискам Те и вълната трепти пленена в прегръдките ми, гърчи се под устните ми и ме покрива цял с безкрайна кадифена милувка, сякаш иска да потопи някой кораб, сякаш иска да потопи и да избяга.

Спиш и се усмихваш. Иска ми се да Те сграбча за косите и да поставя ръка върху тази издатина на шията Ти, която се надига и отпуска, и да стисна, и да се насладя на Болката Ти, о, Многообична, и да видя как очите Ти ще се отворят с внезапна уплаха, и какъв цвят ще им придаде ужасът, и да видя какво ще направиш с устните Си. Ще стисна с две ръце издатината на шията Ти, която се надига и отпуска, и ще видя колко красиво ще се сгърчи и ще се обвие около мен змията на тялото Ти. Очите Ти ще изпъкнат и агонията на гласа Ти ще бъде наслада — като предсмъртно стенание, като онези гласове и проклятия, които чувам, че надават понякога през нощта агонизиращите звезди. Ще се свиеш там, в ъгъла на леглото, и ще молиш, и ще чувствувам — о, Дива Наслада! — кръвта Ти да тече, топла и мека, по ръцете ми, между пръстите ми и да пада върху бялата постеля, и да капе долу от дантелите…

Какво ми е? Нищо, любов моя. Защо съм блед? Трябва да е от умора и от любов. Ти спеше, а аз се бях надвесил, гледах Те и се усмихвах. Не, гласът ми не трепери… Защо да трепери, любов моя? Ти спеше и аз Те гледах, и в мен пламваха странни копнежи, да Те грабна на крилете на песните си и с всемогъществото на желанията ми да отидем другаде, някъде другаде, любов моя, и аз не зная къде… там, където сред неподвижните и потайни води изгрява вечна радост. Ще легнем там двамата, безмълвни, красиви, щастливи. Ще впия устни в Твоите устни и целувката ни ще бъде вечна, и ще сме изтегнати на земята, и нощите ще минават над нас, розите ще се ронят, листата ще падат и целувката ни ще бъде безметежна, велика като вечността и като нощта.

Ти спеше и аз пръсках песента на любовта си върху миглите Ти и върху затворените Ти устни.

О, Многообична, не плачи, любовта ми е дива и порочна, но е вечна.

12 август

— Не плачи. Не плачи… Виното на любовта — виното на любовта — опи душата ми.

15 август

Блед съм и изтощен, още лежа в леглото и се мъча да си спомня. Кой ли беше този ангел, който дойде нощес в съня ми, простря криле над мен и поиска да се преборим?

Още чувствувах силното притискане около тялото си и ми се струва, че ръцете му са ме осеяли с рани. Не мога да се движа. Някой е прекъснал през нощта цялата сила на младостта ми. Аз съм като дърво, шибано цяла нощ от дъждове и бури. През нощта до мен се приближи някой, в чийто очи личеше безмилостната страст на триумфа, а ръцете му притежаваха силата, която взема душите. Борих се отчаяно. Исках да живея и желанието за живот ме направи гигант. О, колко ме притискаше Ангелът, който нямаше никаква жал и милост и в очите му светеха дивите проблясъци на победите! Още чувствувам върху себе си, върху устните и клепачите си, върху косите и раменете си дъха му, див и горещ като дълбокия дъх на пустинните пясъци. И сега размишлявам с тревога, настръхнал от страх.

Кой ли беше този Ангел, който дойде нощес в съня ми и простря над мен крилете си?

17 август

Ти влезе в стаята ми снощи трепереща и красива, със зачервени, може би от плач, очи. Сякаш славей виждах да влиза в ястребово гнездо. Изпълни ме съжаление, любов и съжаление и те омекотиха думите ми. Защо си бледа, любов моя? Не, не си ли плакала? А, молила си се на Бога за мен? Див смях раздра сърцето ми. Не казах нищо. Ах, нещастнице, да знаеше какво си казах в себе си!

Донесе ми букет лилии. Улови главата ми и ме притисна мълчаливо до гърдите си, а устните й нещо шепнеха. Страхувам се, че беше молитва. От плътта й се надигаше тежък и непристоен аромат и проникваше в тялото ми.

Казах й да замълчи. Изроних лилиите и потърсих устните й. Тази вечер искам общуване с тялото Ти. Копнея за недостъпния и свещен Олтар на плътта Ти. Служител на Истинския Бог, довечера ще принеса жертва и тялото Ти ще бъде храм и химни — бълнуванията ни, и религиозен, и неземен екстаз — премалата след насладата. Ще се причестя от всички Твои движения и от всички Твои гърчове, и от всички тайни на тялото Ти. А когато се извърнеш изтощена върху бялата постеля и ръцете Ти се уморят да притискат, ще коленича пред Теб, о, Свят Олтар на насладата — ще сплета ръце и ще се помоля.

А после ще отворя очите Ти и ще прочета там, сред сините им дълбини, тайната, която криеш от мен.

22 август

Коленича пред Теб, о, Избранице на душата ми, и Те моля.

Дай ми от ненабраздения покой, който спи и се усмихва на челото Ти, и от величественото спокойствие на движенията Ти, и от лунната светлина, която пръска душата Ти, спокойна и бяла, царица на нощите. Свеждам се над безмълвните Ти очи и Те моля.

Къде ли се намират толкова светове на мълчание и покой, които плават и се усмихват в големите Ти очи? Скланям се над тях и гледам. Мислите Ти се свеждат като кротки лилии и размишляват в тихите езера на очите Ти. Странни небеса, без гръмотевици и облаци, изпълнени само със светлина и хармония — пълни с Бога, — се отразяват и си шепнат във водите на очите Ти. Там гнезди, чувствувам го, загадката на щастието и тайната на покоя, който се разлива над езерата вечер, когато светлината се разстила отвъд, на запад, и покрива водите. В очите Ти плават големи кораби, потеглили от други светове, натежали от светлина и бели песни и от тайнствени лилии. Един ангел, облечен в бяло, стои на носа с разперени крила. Не говори, не се усмихва, само полека-лека се плъзва и се губи сред душата Ти — о, безкрайно Море, о, Покой!

О, не затваряй очите Си, когато Те целувам. Искам да видя какво казват ангелите, когато свеждаш клепачи, натежали от целувки, и как корабите се разбиват и потъват в дивото вълнение, което повдига в очите Ти бурята на желанията ми.

24 август

О, да не бях обичал нищо, да не бях мразил нищо и да бях отишъл далеч от хората и близо до зверовете — в пустинята. И там, сам с неукротената си душа, да срещна небето. Да подсиля мисълта си с гледката на безкрайната пустиня, да стана част от бурята, да се превърна в порив на самум, да се слея с мълчаливия дъх на пустинята и да обагря душата си с огнените цветове, които вилнеят всяка вечер и блудствуват там долу при залеза.

О, да не бях обичал нищо и да можех да се наситя на голямата носталгия, която душата ми чувствува към пустинята!

25 август, сутринта

Спокоен съм. Покой обвива като саван, обгръща леко-леко душата ми. Отидох в гората да полегна под големите сенки, да прегърна майката земя и да забравя. Големите дървета над мен и планините отсреща задушаваха моето „аз“ и заличаваха болката и радостта ми. Започнах да чувствувам дълбоко, че и аз съм част от цялата тази гора, един ствол, който мисли и върви, пуска клони, разлиства се и умира… Една речна вълна, която се ражда и тече ту с плач, ту с песен надолу към морето, за да умре… Защо да бъдем вечни? Защо сме такива егоисти? Родили сме се като някои насекоми, за да любим и да умрем. Прахът ни, разпръснат по земята, ще храни и ще стане част от дървото и от скалата, и от птицата, която пее, и от ручейчето, което плаче. Мисълта ни неизменно ще стане част от мисълта на другите поколения. Ще изминат безброй векове. Ще дойдат дни, когато хората ще треперят от студ, ще се свиват и ще търсят живот и топлина около екватора, в дълбините на долините, последната майка ще роди последното дете, риданието на човечеството и на света ще прозвучи като богохулство и няма никак да развълнува другите звезди, които ще се движат спокойно по красивите и усмихнати небеса. Колко сме смешни с нашите страсти, и с омразата си, и с любовта си! Когато понякога седя и гледам как срещу мен вървят много хора, струва ми се, че се намирам далече, много далече и наблюдавам. До мен едва достига от време на време някакъв тътен, шепот на гласове. И виждам как тези същества сноват горди, с вдигната глава, за да обичат и да мразят, и да се гневят, и да се смеят, и всички тичат забързани, всички към една безкрайна, мълчалива и ненаситна яма. Виждам как падат един по един и смехът им секва по средата — падат като капки дъжд в морето.

Размишлявам легнал под големите сенки сред гората: колко по-хубаво би било, ако всички тези страсти изчезнат, ако всеки подкрепя другия и го утешава в живота, и да отстранява всички пречки от пътя му и да го тласка спокойно, леко и безболезнено, щастлив към гроба. Там покоят е вечен. Шепотът на целувките не вълнува костите ни там долу. Страстите не достигат под земята. Морето пак ще пее изкусната си песен и дърветата ще шепнат отгоре, ще трептят от вятъра, ще цъфтят и ще стенат под ударите на секача. Човекът ще люби, а зверовете в дълбините на горите ще реват от любов и от глад. Всичко ще се движи, ще страда и ще вика над нас, само ние, спокойни, неподвижни, ще чакаме със скръстени ръце под земята.

25 август

Какво искаше Тя? Защо я намерих тази вечер усмихната и красива, цялата само плът, с устни, набъбнали от безбройните целувки, когато се върнах толкова спокоен в ателието си?

Защо дойде тази вечер, когато бях толкова мъртъв?

А, искаш целувки, любов моя? Искаш целувки? Да затворим прозорците, защото се страхувам. Страхувам се от звездите, които се усмихват там горе и умират, страхувам се и от думите, които мълвят дърветата. Защо съм блед? Искаш да разбереш защо съм блед, любов моя? Мъртъв съм. Сега се завръщам от гробовете. И дойдох да Те целуна и да Те овладея цяла. Ела, дай ми душата Си и ми дай устните Си да ги отровя тази вечер. Ще Ти разкрия тайните на гробовете и ще Ти покажа, о, Избранице моя, това, което виждат отворите на очите, които денонощно гледат изпод пръстта. Луд! Мислиш ме за луд? Земята сякаш е от стъкло и виждам всички кости и всички мъртъвци да лежат и гният със скръстени ръце. Имам по-силни очи от Теб. А челата сякаш са кристални и виждам механизма на мислите, и всички пружини, и целия ужас.

Разбираш ли ме? Не? О, любов моя! Обичам Те и се страхувам. Искам да ми се отдадеш цяла, цяла, цялото Си минало и настояще и цялото Си бъдеще, да се слеем в едно, да се скрия в тялото Ти, да се изгубя и да не гледам. Да не гледам голямата сянка, която стон над мен и помрачава душата ми. Виждаш ли? Сякаш някакво много черно огромно крило се разперва и се простира над главите ни.

О, скрий ме и ме стопли, и ме целуни, Клетнице, защото се страхувам… защото се страхувам…

26 август

Ах, Клетнице, непосветена в любовта, да можеше да видиш какво тая в сърцето си! Отиде си снощи в полунощ и беше щастлива и уморена. Гледах Те неутешим, когато си отиваше — бях на прозореца и гледах. Видях тялото Ти да изчезва, бяло, в нощта, чух стъпките Ти да се губят полека-лека и видях белотата Ти да угасва.

А аз бях неутешим и когато Те изгубих в нощта, не зная защо, слязох в градината и изскубнах всички рози.

2 септември

Вървим заедно, тя се обляга доверчиво на мен, връщаме се заедно вкъщи, затваряме прозорците и вратите и загасваме осветлението, спускаме завесите и оставаме съвсем сами в дълбините на леглото, и я гледам в очите, сграбчвам я през кръста и я гледам. Изглежда ми чудно, че не вика и не призовава за помощ и че не умира от ужас върху постелята.

Ах, Клетнице, не си ли почувствувала още кой съм и когато останем сами, прегърнати, не усещаш ли над нас голямото предчувствие на Смъртта? И как можеш да си спокойна и да обичаш? Когато Те притискам и искам от Теб тайната на плътта Ти, и търся да утоля жаждата си — повече жажда на душата, отколкото на тялото, — чувствувам по устните Ти и по трепетите на тялото Ти как от недрата Ти прониква в мен и плаче безкрайният копнеж на Смъртта.

Нещо плаче в целувките ни, а в прегръдките ни се чува скърцане на мъртви кости и нещо мъртвешко съпътствува пулса на нашата любов.

Нещо плаче вътре в мен, о, Многообична, и Те моли, когато си неподвижна и бледа върху леглото и затваряш очи, за да изпиташ по-голяма наслада, нещо плаче вътре в мен и Те моли да затвориш очи и да не се събудиш вече.

5 септември

В най-потайните и скрити дълбини на мислите ми сияе свещеният Олтар на моята душа. Върху него съм поставил Твоя образ, о, Многообична. Мечтите ми коленичат в екстаз пред Теб и отслужват литургия. Мислите ми лумват като факли и се стопяват в краката Ти. Любовта ми Ти изплита трънен венец около главата, а моята безкрайна и неизменна болка е Твоят постамент. Копнежите ми издъхват в краката Ти и трепетът на цялото ми тяло се издига като благоухание около Твоята белота. Откакто Те познах, в сърцето ми се извършва ден и нощ някаква тайнствена литургия. Всичките ми нерви и всички мои мисли се научиха да се молят, откакто Те познах. Коленича цял пред статуята Ти, която стои и сияе в светая светих на душата ми, и коленича цял и се моля на великите Богове, о, Галатея! Върни се пак в мъртвата неподвижност на мрамора, във вечния покой и вечната красота — защото се страхувам. Някаква вълна на болка нараства и се надига в сърцето ми, реве и заплашва около Теб. Някакво огромно пресищане Те обгражда.

О, върни се, Галатея, в мраморната красота на смъртта, преди вълната да Те покрие цяла, преди бръчките да осквернят ненабразденото Ти чело. Зная лекарство, което лекува всяка болка, зная една безсмъртна вода и онзи, който пие от нея, никога вече не жадува. О, любов моя, извърни се от пиедестала Си и ела да Те отровя цяла с устни и да Ти прелея капка по капка Великия Копнеж, Великата Печал и Великата Носталгия по Нирвана, където прелестите са вечни, сънят сладък и несмутен и сладострастието на Нощта не се отравя от горчивината на зората.

О, Галатея! Всички мои мисли и всичките ми мечти, и всички трепети на тялото ми коленичат пред Образа ти — в дълбините на душата ми, и призовават Смъртта.

6 септември

Кажи на душата Си да коленичи до мен, кажи й да разтвори благочестиво устни и да чака: Ангелът на Болката държи в ръце светия Дископотир на любовта, обикаля световете и причестява душите.

10 септември

Крача напред-назад — очаквам някого. Излизам вън от града и се изкачвам на Хълма, гледам пред себе си и мисля. Слънцето полека-лека потъва зад планината, а около него златни и червени облаци плетат вечерния покой над водите. И спокойствието на вечерта се разлива над дърветата, целува скалите и сладко заспива над морето и над върховете на планините. Полека-лека птиците разперват криле и бавно летят към гнездата. Звездите пристъпват по небето и се усмихват, наивните души ги гледат и с всемогъществото на молитвата разперват и те криле и намират гнезда там горе в лъчите им.

Всичко на земята спи и сънува. Не се движа, за да не събудя световете на насекомите, които спят под краката ми. Всичко се е смълчало. Над планината сега ще се подаде луната, бледа и спокойна, и като нежен и любещ поглед на неизвестна Майка ще бди над съня на децата си.

Всичко се е смълчало. Седя на хълма, гледам пред себе си и мисля. Нощта прониква в сърцето ми. Мисля. И в сърцето ми навлизат покоят на Морето и мълчанието на дърветата и звездите. Чувствувам как полека-лека в мен прониква и се разпростира отчаяното щастие на мъртвите неща.

15 септември

Ела да поплачем заедно. В мен се надига вълна — като потоп — и реве около Теб и Те моли. Една сълза на душата ми се надига около Теб и Те моли.

Ела да плачем за онези, които не могат да плачат, чиито очи са сухи, а сърцата им са пълни със сълзи. За цветята, които се разтварят и вехнат, за вечните планини, за Боговете, които идват и умират на земята, за големите чела и големите криле с малките гнезда, за звездите, които се мъчат да изрекат нещо и не могат. Ела довечера — не да се целуваме цяла нощ — а само да плачем…

Сълзите са се натрупали в душата ми години наред. И се задушавам. Задушавам се, о, Клетнице, о, Любима! Ела, накарай ме да плача довечера в леглото. Облекчи душата ми от потопа и от болката.

16 септември

Превива се цветето, когато небето му изпрати много роса.

Превива се от любов и душата ми.

20 септември

В мен гори пламък. Като неугасващо кандило пред иконата на Бога. И пред мен се разперват странни криле, големи като крилете на хищна птица.

Някакви нокти раздират сърцето ми. И някакви капки, големи, неми, като сълзи и като кръв капят една върху друга и дълбаят душата ми.

Не плачи и не се страхувай, о, Многообична. Това е големият Орел на Мъката, това е неугасващият пламък на Любовта. Не плачи — аз се усмихвам на Болката и на нейните удари. Сърцето ми се къса и кръвта тече вътре в мен. Нощта идва, Ти прокарваш лекичко ръка по челото ми и крилете изчезват, и кръвта спира — всички рани нощем оздравяват и се затварят. Там горе Бог завижда и си отмъщава. Не, да не плачем — да не приемаме! Чувствувам в себе си как нещо безсмъртно гори и се усмихва. В себе си имам същия пламък, какъвто има и Той, и същото естество, каквото имат и звездите. В мен се развихрят безсмъртието и насладата от Всемогъществото, и великата Целувка, която носят в недрата си Създателите на световете. Със земята ме свързват неразкъсваеми вериги, но чувствувам в себе си Някого, който не приема да се преклони пред Бога!

25 септември

Нощес, като я наблюдавах гола под меката светлина на кандилото, див копнеж разкървави гърдите ми. Стори ми се, че съм й се насладил изцяло и че в нея не е останала никаква тайна, която да не съм осквернил. Навсякъде, по цялата й голота личат синините от целувките ми и скверните милувки на ръцете ми, и змиевидната линия, с която сладострастното ми тяло я е опасало.

Вечни пътища, които е изминал копнежът ми. Стори ми се, че съм й се насладил изцяло. Изцяло — само една червена тайна ми е останала още. Тя беше скрита там — под кожата й, върху клепачите й, връз ослепително бялата издатина на гърдите й, — беше скрита там вътре и чувствувах как се движи и блудствува кървавочервена във вените.

И чувствувах, че не съм й се насладил напълно.

О, кръвта й да блика и да се лее върху постелята и тялото й да тръпне върху леглото, и очите й да се разтворят ужасени, и ръцете й да се метнат с надежда и страх около врата ми…

О, очарование на кръвта!

И се усмихнах нощес. О, Любима моя, няма да умра, преди да Ти се насладя изцяло.

26 септември

Искам да побързам да Ти се насладя изцяло. На всички бели тайни на голотата Ти, които спят и очакват. Искам да побързам, може би ще успея да изцедя устните Ти и цялата Ти плът, и всички трепети, които дебнат в дълбините на недрата Ти. Нека Смъртта не получи нито една Твоя целувка. Нека аз получа всичките. Искам да побързам, защото чувствувам, че умираме все повече и повече, и нещо се изплъзва изпод краката ни, някаква часовникова стрелка напредва, напредва там горе и нощта наближава. Някакъв магнит от дълбините на земята ни притегля, не чувствуваш ли, Любов моя? Притегля ни неопределимо — напразно се улавяме за цветята по пътя, за да се задържим. Цветята се изскубват и остават мъртви в ръцете ни, а ние се влечем. О, Любов моя, обвий плътно около мен триумфалната белота на тялото Си, притисни ме още повече, ела — нещастни сме ние, които обичаме, — ела да съединим устните си, душите и телата си в голямата мрежа на желанията си, ела, обвий се около мен, може би ще спрем за малко, може би няколко мига няма да се свличаме там надолу, о, там надолу — в земята, накъдето ни притегля всемогъщият магнит. Ела да побързаме. Не скривай от мен нито една тайна на плътта Си. Чувствувам една душа вакханка в себе си! Не се страхувай. Затвори очи и ми дай ръката Си, и ела да Ти покажа всички непристъпни пътеки на насладата, които познавам. Бурно ще преминава над нас прашецът на нощите. И целувките ще се издигат от вътрешността ни. Ела да побързаме. Някой дебне в ъгъла на леглото. Някакво предчувствие се разстила връз постелята, която прилича на саван. О, къде да избягам и в коя гънка на Тялото ти да се скрия, и как да Те притисна, за да не умра — за да не умра, преди да съм Ти се насладил напълно.

25 септември

Гледам Те. И ми се струва — и ми се струва, о, Ненаситна, о, Жена, че ако разпилея любовта си връз земята, ще се оплоди безплодната пръст — ще зачене й ще роди червени рози и макове, и злачец, и бръшлян.

29 септември

О, как да Те гледам и как да превия тялото Ти, и как да разпръсна копнежа си върху Твоята жар, за да уловя голямата наслада, която плува в очите Ти, блика от недрата Ти и се излива, безмълвна и недокосната, под бедрата Ти!

Ламтя за тялото Ти и когато го притискам в обятията си, то тръпне и крещи от болка в дивата прегръдка, и в мен се надига някакъв глас като ридание, и разочарованието и убеждението, че търся нещо друго, раздират гърдите ми. И тогава Те оставям да се откъснеш от тялото ми, и стоя бледен, навъсен и натъжен. Навеждам се и чувам в себе си как един сърп жъне долу странни неща, които плачат. Смачках и разбих цялото Ти тяло в пламъка на желанията си и му придадох всички извивки на блудните хрумвания, всички милувки на нощните пориви, притиснах Те и Те погледнах в очите — и Те погледнах в очите, и казах: Ти си моята мечта. А гласът се надигна в мен и ридание разтърси сърцето ми.

О, Многообична! Не, не ще мога да Ти се насладя изцяло!

30 септември

И ако цялото ми тяло се отдаде, и ако цяло потръпне от милувките Ти, о, Многообична, и ако цялото ми тяло се покръсти в потта на насладата и на оргиите — челото ми ще бъде сухо, далеч от празника на тялото, без наслада, без изненада, без усмивка, и тъжно, тъжно…

2 октомври

Когато снощи дойде усмихната и ми подаде ръка и погледнах очите й, бяхме сами и през притворените прозорци се виждаше на хоризонта окървавената агония на слънцето, което умираше. Какво ли казваха листата долу в градината и защо дърветата стенеха и сплитаха клони като отчаяни ръце, и зовяха Някого в нощта? Погледнах я в очите и се усмихнах. Да, всяка вечер ще потъваш в прегръдките ми, о, Клетнице, о, Любима! Очите ми Те привличат и Те владеят… Обладал съм Те цяла, завладял съм всичките Ти клетки и всички тайни на голотата Ти. Ти си малка и слаба и се свиваш страхливо, страхливо пред мен, и търсиш целувките ми, за да живееш. Ти си малка и слаба и нощем пълзиш над мен и пиеш от устните ми отровата на неукротимите копнежи, която капе от мен. Ах, Клетнице! Не чувствуваш ли, че аз съм Магнитът и от дълбините на земята Те притеглям и Те убивам, и Те овладявам?

4 октомври

Когато устните ми падат в несвяст върху тялото Ти, съжалявам нещастните Ти устни и девствените Ти очи, и бялото Ти чело, и гърдите Ти, които таят само любов. Съжалявам Те цяла, защото цяла Те омърсявам — защото чувствувам, че устните ми са скверни и не са пречистени от толкова много книги, които са прочели, и приличат на гъсеници, които целуват и замърсяват листата на лилиите.

5 октомври

Стоя и Те гледам. И мразя белотата на челото Ти и неизмеримата невинност на очите Ти. Ти си бяла и нараняваш очите ми. Искам да се надвеся връз Теб, безмилостен, и да оставя душата си да мине над Теб и да набразди с бръчки душата Ти. Искам да разкървавя сърцето Ти с кръвта на ранените и неутешими надежди и с неизлечимия гърч на отчаяните мисли.

Ти си бяла и нараняваш очите ми!

Искам да Те притискам по цели нощи в прегръдките си и в зори да излезеш неузнаваема и отчаяна, с неизлечима рана в сърцето и с безкрайния копнеж за смъртта в големите Си, красиви очи. Да създам мисълта Ти и да омърся сърцето Ти, и да излея душата Ти в блудната матка, където се е изляла душата ми. Чувствувам сила да Те развратя цяла за една нощ. Да станеш отзвук на болката ми, създание на покварата на душата ми — лилия с изгубен аромат и осквернен мъх, с прекършени листа, сякаш цяла нощ над нея е бушувала безкрайна буря.

6 октомври

О, да се свиеш в края на леглото и да полегнеш върху постелята, и да затворя прозорците, и да спусна завесите, и надвесен цяла нощ връз Теб да пия душата Ти!

10 октомври

Огънаха се линиите на тялото Ти под прегръдките ми и устните Ти пресъхнаха, изсмукани от устните ми. Склони се цяла връз мен и оскверних всички тайни и всички трепети, и всички вълнения на плътта Ти. Запечатах с целувката на копнежа си всички гнезда на тялото Ти. И пресищането нараства, нараства заедно с любовта ми.

Анализирах Те цяла с микроскопа на блудната си душа. Зная какво казват очите Ти под дългите мигли и какво казва стискането на ръката Ти, и какво крещи мълчанието Ти сред тъмнината. Зная, когато прегъваш тялото Си по какъв начин се сплита и се набръчква плътта Ти, и колко ямички се образуват на гърдите Ти, и как от Теб излиза дъхът Ти, топъл и дълбок. Всичко, всичко зная. Тялото Ти пада връз леглото с бледостта на лилиите и с прелестта на водната лилия. Устните Ти се стискат и очите Ти залязват съвсем бели. А дясната Ти ръка се сплита, уморена и снежнобяла, около врата ми. Зная какво искаш да кажеш, когато отваряш уста, и зная какво виждаш, когато затваряш очи, и какво мислиш, когато бавно и свенливо бузите Ти поруменяват.

От вървежа Ти, когато идеш, и от топлината на ръката Ти, когато поздравяваш, зная колко целувки ще ми дадеш и какви думи ще ми кажеш. Изследвал съм Те цяла, о, Клетнице, с микроскопа на блудната ми душа… и ето — ето, пресищането нараства заедно с любовта.

11 октомври

Пладне. Огнени се спускат от Небето ласките на Великия Влюбен и земята, неподвижна, става Майка. Посевите, целите в позлата, са потънали в покой, тежко навели глави, сякаш са се замислили, сякаш предугаждат сърпа. Отвъд планините мълчат. Земята лежи, обширна, а птиците се усмиряват по дърветата и животните си почиват под сенките. И сред безпределната топлина и покоя на всички предмети и на всички одушевени същества, сред огнените целувки на слънцето, които покриват и оплождат земята, се чува странно и тайнствено скърцане. Като че земята трепери. Може би от наслада, може би от болка.

И внезапно, Избранице моя, като носталгия и като пламък през ума и тялото ми мина пламенното и незабравимо Пладне на щастието ни — когато над душите ни гореше Великото Слънце на любовта.