Никос Казандзакис
Змия и лилия (3)

12 октомври

Пролетта отрони листата си и лятото на любовта ни угасна, върбите се свеждат над реката и се чуват ридания в горите. Някакво предчувствие тежи на дърветата. Есен тежи на душата ми. И когато споменът за Теб минава над душата ми, по стъпките му пронизително ридаят отчаяни блянове, които се валят и плачат — както нападалите по земята листа крещят от болка, когато вървим по тях и ги тъпчем.

20 октомври

Сплитам ръце около Теб отчаян и Те гледам в очите. Няма ли да ми дадеш нищо друго?

21 октомври

Бих искал някоя нощ да Те завлека в най-тъмните дълбини на горите, да бъдем сами, да няма звезди над нас и да Те накарам да ми кажеш всички неприлични думи, които знаеш. Да изцедиш от устните Си всичката кал, която паметта Ти е затворила в себе си и се срамува да си спомни. Думите, които разливат свян по бузите и омърсяват слуха, и оголват тайните на голотата.

Някакъв лепкав копнеж се промъква в мен и иска да научи всички неприлични думи, които знаеш. Искам да видя свенливите Ти устни да се оскверняват сами. Да не се изчервиш никак, да не се колебаеш, устата Ти да знае всичко, погледът Ти да бъде смел и позата неприлична. Всичките Ти нечисти мисли и блудните извивки на линиите, осезателни и сладострастни, да се издигнат в безсрамна литания пред статуята на Астарот. Това ще бъдат Приапеите на любовта ни, о, Клетнице. Ще стоя неподвижно пред Теб и ще Те гледам в очите. Да не скриеш нищо от мен! Да не скриеш нищо от мен и да изречеш всички неприлични думи, които знаеш. Може би ще успееш да ме накараш да почувствувам някаква нова и непозната наслада. Насладата на презрението и отвращението и на оскверняването на една любов. Тогава ще Те стисна в животинска прегръдка сред нощта на насладите. И ще почувствувам в ръцете ми да трепти нещо мое, творение на болката ми — тяло, което съм създал и развратил аз — орган от плът на скуката ми и на дълбоката и неизлечима поквара на ума ми. Ще Те стисна цяла, защото ще бъдеш цяла моя, и ще почувствувам накрая върху Теб великия триумф, който чувствуват великите Завоеватели, великите Разрушители и Съзидателите!

20 октомври

Неспокоен съм, неспокоен. В мен се е събудила някаква болка. Болен съм, ръцете ми горят. Струва ми се, че ако разкъсам малко плътта Ти и видя малко — о, само една капка! — кръв, ще се успокоя.

25 октомври

Тази сутрин слязох да подишам малко въздух в градината си. Цветята бяха будни и сведени от росата, отправяха благоуханната си молитва към утринната звезда. Една лилия спеше самотна сред лозниците. Гледах как полека-лека изпод полуразтворените й листа излиза малко и красиво насекомо — разтваряше с усилие крила, натежали може би от прашец, може би от наслада. Беше пренощувало в лилията. Видях го да лети тежко сред дърветата, опиянено от наслада. Чувствувах, че очите му навярно бяха изпълнени със спомена и носталгията на нощта — и не виждаха. Там някъде, сред листата, паякът цяла нощ бе разпростирал мрежи и чакаше. О, това пърхане сред тъканта на смъртта! Паякът изтича до жертвата — и аз минах под клоните безмълвен и уморен, без да протегна ръка и да спася нещастната жертва на любовта.

Бях забравил напълно това. Цял ден не ми и мина през ума. Но когато след нощта, призори, излязох уморен от прегръдките й и опиянен от целувките, с които ме черпеха цяла нощ устните й — внезапно, не зная защо, си спомних за нещастното насекомо и видях паяка да разпростира, да разпростира някъде там голямата мрежа на смъртта.

29 октомври

О, колко неща чувствувам, неща, които другите не чувствуват! Седя сега, в полунощ и размишлявам. Току-що си отиде уморена, но и натъжена, защото я изгоних. Когато се наведох над нея и положих чело между гърдите й, когато почувствувах в мен да се промъква нещо като щастие и като забрава и да успокоява болката ми, някакъв силен гняв ме разтърси. Внезапно ми се стори, че Някой хвърли отгоре ми този куп от плът и тези очи, и червените устни, и мекотата на гласа, за да ме успокои — както дават на бебетата играчка, за да не плачат. И в мен се надига нещо като презрение, като ирония и като вълна и ми се иска да стъпча тази нежност, която хвърлят върху мен, умиращия от глад. Не, не, нещо друго търся, нещо друго, нещо друго…

И се довличам до прозореца и виждам глухата нощ да се простира и да ме обгръща. Дърветата спят. Над тях бди луната. Чувам лекото дихание на спящите рози. Навеждам глава, обгърната от нощта, чувам мълчанието и размишлявам. Какво ли е това, което търся?

10 ноември

Уморих се. Краката ми се разкървавиха по пътя на живота. Крилете на душата ми изгоряха в огнището на копнежите.

Уморих се. Кървави капки бележат пътя ми на земята. А царството на копнежите е безпределно, о, Избранице, безпределна е пътеката на риданията. Душата ми видя много и ослепя. Довлякох се до коленете Ти сляп, без тояга, приведен от тежестта на мъката на цялото ми поколение, прогонен от Родината си, престъпник, преди да се родя.

О, Антигона на душата ми, разпилей русите Си коси върху краката ми и избърши кръвта по тях.

Дай ми ръката Си, о, Дъщеря на моята болка, и води мене, слепеца.

11 ноември

Върху розата на любовта пълзи червей. Целият свят не може да утеши мисълта ми. А светът е по-голям от Теб. Чувствувам в себе си някакъв голям копнеж към високите планини, широките хоризонти и свободния въздух над облаците. В мен се крие орел, който разкъсва сърцето ми. И търси Родината си. Душата ми се умори да пълзи, а сърцето ми се умори да плаче. Да слуша плача на световете и нямата болка на звездите, и неутешимия тътен на морето. Умори се тялото ми, укрепна умът ми и искам да легна вече на голямото легло, да скръстя ръце и да чакам. Кой знае! В дълбините си океанът е вечно неподвижен, спокоен и мъртъв. Може би и там горе, в другия океан, където пътуват и потъват звездите, се намират по-нататък безкрайни дълбини, където Животът и Болката не са се появявали никога, дълбини тихи и мъртви — вечно сини савани за душите на Избраните и на Мъчениците.

12 ноември

Понякога ми изглежда, че не е фантазия това, което ден и нощ виждат очите на душата ми. Струва ми се, че това е свръхусилие на ума ми да си спомни. Идвам от други светове, натоварен със спомени, сълзи и необуздани копнежи. Недокоснат и девствен от злините на този свят, чувствувам как в мен ден и нощ плаче една душа. Плаче за онези тайнствени жалби и за полуугасналите спомени, и за странните сенки, които преминават и пълзят полека в тъмните дълбини на паметта ми като видения с дълги, тежки савани. Душата ми иде от по-добри светове и носталгията ми по звездите е неизлечима. И малки са за мен радостите на този свят, и ирония е славата за копнежите ми, а любовта не може да изпълни сърцето ми. Те са ситни капчици, които падат върху пясъците на жарките пустини. Като сомнамбул минавам през този свят с отворени очи, а не виждам. В себе си нося странни светове, които ден и нощ наблюдавам. Големи и красиви светове, където съм събрал болката, която се таи неподвижна в душата ми. Вървя по земята и виждам пред себе си големи морета от хармония, и виждам как кораби се движат и изчезват, и виждам звезди да изгряват като слънца и да се усмихват — мои стари познати и стари дворци на душата ми.

При пътуването си сред звездите душата ми се отклони от пътя. Ръката Ти е слаба и малка, о, Многообична, и очите Ти не са дълбоки, душата Ти е от други, по-малки светове и Ти не можеш да ми посочиш истинския път, а през нощта, когато сме сами, не можеш да ме вдигнеш на белите Си ръце и да ме отнесеш в Родината ми.

15 ноември

О, тези нещастни ухания, които се натрупват в душата и очакват! О, този таен Свят Олтар, покрит с багреница, който се издига в жертвеника на ума. И тази тайнствена книга със седемте печата, която стои затворена върху олтара и очаква.

А красивите Двери са отворени и светият Дископотир е празен и очаква отчаян с години тялото и кръвта. Сплитам ръце и чакам. Блед съм и трепетът на черни предчувствия подкосява коленете ми. Душата ми се превива от болка. В мен плаче неутешимо копнежът за една голяма Литургия. Цялото ми тяло, всичките ми мисли и всичките копнежи на тялото ми очакват Великото Общение. Ден и нощ гледам в дълбините на душата си, където блести, празен и отчаян, светият Дископотир.

И се страхувам… Започвам да чувствувам… Седя безмълвен — Адам, прогонен цар, и си спомням за някаква друга Родина, и плача — плача с отчаянието и горчивината на сираците и заточените.

18 ноември

Навеждаш се над мен и целувките Ти изсмукват цялото ми тяло и всичката ми радост, Ти плъзгаш отгоре ми съкровищата от милувки, които се крият в ръцете Ти, и цяла се оплиташ около мен, както сладострастният бръшлян около кипариса — а аз съм неподвижен и нито се радвам, нито съжалявам, неподвижен съм и размишлявам. Размишлявам за залезите на слънцето, които са винаги красиви и винаги едни и същи и в тях има толкова много меланхолия и толкова много болка, напоена с кръв при агонията им. Мисля за звездите, които се леят като сълзи на невидим Бог, който плаче. Целуваш ме и ме питаш… А аз чувам как отдалеч идат нарядко-нарядко стенанията на лилиите, които се ронят над водите, бляновете на теменужките под листата, плача на розите, наранявани от тръните сред нощта… В душата ми се разпуква странен цъфтеж на чувства и чувам дълбокия и безпределен плач на нещата… Навеждаш се над мен, о, Клетнице, и ме целуваш, и ме прегръщаш. А аз нито се радвам, нито тъжа. Не Те виждам. И съм част от това, което плаче. Свеждам глава и мисля… Душата ми е еолийска лира, галена от стенанието на света. В очите ми плачат всички тайни на залезите. И всички носталгии на високите чела… Навеждаш се над мен, о, Клетнице, и ме целуваш, и се усмихваш, и възпяваш любовта, радостта и живота… А аз Те чувствувам като огромна лилия да се навеждаш над мен и да ридаеш — нещастна лилия, наранена от тръните на розите…

18 ноември. Полунощ

Чувствувам в себе си цели светове, чудовищен и екзотичен цъфтеж на светове. Всички цветя на душата ми са големи хризантеми, сатанински, разтворени, подобни на жълти и червени мазки на голям художник. Аз съм създаден за други светове. Чувствувам онази глъбина, която чувствуват избраните души на мъчениците — океана, наводнението и загадката на големите очи, и тайните, които се крият в дълбините на бръчките на високите чела. Дълбоко в мен властвува и плаче Носталгията по друга, по-красива Родина.

20 ноември

Чувствувам, че това, което търся, е над любовта и над радостта от живота, над науката, над славата и над звездите. Не дръж крилете ми вързани в прегръдките Си.

Ти си само сянка и само усмивка в голямото пътуване на душата ми. Очите Ти са два чисти извора, където дойдоха да пият и да си отпочинат мислите ми. Между гърдите Ти се крие меката възглавница, където спах за миг, за да се събудя отново. Не ме дръж вързан. Загадката не е скрита в Недрата Ти, нито в големите Ти очи. А ръцете Ти са малки и слаби и не прегръщат цялата ми душа. Над звездите има магнит, който ме притегля. И цялото ми тяло трепери, намагнетизирано от Голямата Носталгия и от Големия Копнеж. Някой ме притегля от звездите. Не ме дръж вързан. Това, което търся, е над любовта и над радостта от живота.