Включено в книгата
Оригинално заглавие
Όφις και κρίνο, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Дарин (2016)

Издание:

Никос Казандзакис. Змия и лилия

Гръцка. Първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник на корицата: Стефан Марков

Оформител: Стефан Десподов

Редактор на издателството: Полина Павлова

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Людмила Стефанова

Издателство „Народна култура“, София, 1981


I

2 май

Днес отново имам треска. Тръпки преминават по цялото ми тяло — нещо се раздира и се изопва в ума ми — сякаш рязко се отпуска пружина, сякаш някаква неукротена мисъл стремително се разгръща зад челото ми.

Уханието на тялото й все още се разнася и бавно отмира около мен, и прониква все по-навътре и навътре в плътта ми, и опива душата ми. Някой ме подтиква да изтичам и да я настигна, да й кажа да се върне и да седне на коленете ми и да ми даде отново устните си.

Алените й устни ми изглеждат като две големи капки кръв и когато се навеждам към тях и ги целувам, във вените ми протича някакъв див копнеж, някакъв инстинкт от първобитна епоха на людоеди — и настръхвам цял, — струва ми се, че смуча човешка плът, от която капе кръв.

3 май

Донякъде съм по-спокоен днес. Довечера тя няма да дойде. Желая я и се страхувам от нея. Странно е това, което чувствувам към нея. Към това гъвкаво тяло и към големите очи, и към алените, кървави устни.

Една вечер седнах тъжен в една градина извън града. Почувствувах, че душата ми очаква някого. Извърнах глава и я видях. Вървеше под дърветата, усмихната и красива. Някаква ръка ме подтикна. О, спомням си: подтикна ме някаква всемогъща ръка. Приближих се към нея, казах й името си — име на известен художник — и я помолих да ми позволи да я нарисувам.

Обикнах я и тя ме обикна. Вечната, монотонна, хармонична песен!

И сега искам да идва и да отпуска връз мен това тяло с големите очи и кървавите устни, и да изпълва стаята ми с опиянението и заплахата на щастието. Да идва и да сковава всичките ми нерви и тялото ми да бледнее от изнервящата и смъртоносна ласка на копнежа. Там, където ме целува, по цели дни чувствувам болка — като от обгаряне. Отровна сладост протича от устните й в моите и сковава напълно мисълта ми и цялата ми плът.

Когато си отива и започвам да рисувам, изпод ръката ми изскачат някакви странни и екзотични линии, някакви порочни съчетания на светлини и сенки и бълнувания на цветове. Безкрайни и тихи морета, облаци с чудновата форма, които бягат по небето и се снижават на хоризонта, и затъмняват странни, големи, залязващи слънца…

5 май

Ти се появи в душата ми и аз знаех, че ще дойдеш. И Те очаквах. Очаквах Те, както земята през зимата, замръзнала и пуста, страда и очаква. Ти си пролетта и идеш, и пристъпваш бавно, бавно в душата ми. По стъпките Ти се разтварят, разцъфват и ухаят мислите ми. Под нозете Ти израства и се усмихва цветът на надеждата. Дъхът Ти, топъл и утешителен, минава над душата ми и мечтите ми се пробуждат от вцепенението на сухите зими, и Те виждат без изненада, и Ти се усмихват. Знаеха, че ще дойдеш. Някакви птици отварят очи вътре в мен и размахват криле. А Ти се усмихваш и пристъпваш полека-лека — царица в душата ми.

Полека-лека пристъпваш в душата ми с гордостта на розите и прелестта на големите бръшляни, и с мълчаливото свеждане на срамежливите теменужки. И една безкрайна целувка настръхва, простира се и потрепва в тялото ми. Чувствувам го — Ти си Пролетта, о, Избранице, о, Благословена, а аз съм земята, голямата и порочна майка, която разтваря недрата си и очаква.

10 май

Ела… някаква тайнствена носталгия превива душата ми и един бял копнеж се загнездва във великия мрамор и ме повлича. Ела с мен. Ще легнем под мраморната хармония, ще сплетем ръце и долу пред нас ще бъде грешният град, а отвъд, над водите, ще гледаме как теменужките се ронят в залеза.

Теменужките се ронят в залеза и цветовете празнуват там долу. О, Многообична, краката ми се подкосяват от копнеж и на устните ми празнуват целувките. Всесилна, радостта от живота прелива в гърдите ми. И Любовта опива душата ми с тайнственото вино на пролетите и на бълнуванията.

О, Многообична, тази вечер душата ми празнува и погледни — от Керамик се изкачва и се приближава свещеното шествие, радостно и шумно — като вълна, която се надига с песен и целува влюбена красивите скали.

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се усмихни. Това са Великите Панатенеи на любовта ми. Бляновете ми, облечени празнично, тръгнаха от некропола, преминаха Дипилон и полека-лека се изкачват по Свещената скала. И в ръцете си държат красив и скъпоценен, и изкусно изтъкан Свещения Пеплос. Дни и нощи мислите ми, влюбени труженички, се свеждаха над него и го везяха. Нощем, под лунното вълшебство, денем, сред пламенната любов на слънцето, се свеждаха и го везяха.

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се усмихни. Победата стои на ръката Ти. Тялото Ти е слонова кост и блести сред нощта. А долу в нозете Ти се навива на кълбо голямата змия — подземният Бог, който пръска благата от дълбините на земята. Колоните се издигат горди и белоснежният разцвет на мрамора оживява, и отново идат по фриза всички Богове, и отново върху метопите избухва войната между лапитите и кентаврите.

Усмихни се, о, Живот и Любов, върху осиротелия фронтон и отново ще се завърнат мраморните мисли на Фидий, Богинята Дева ще се ражда с пълно въоръжение, а наоколо ще бъдат Боговете и ще се усмихват.

Подмладяват се отново триглифите и фризовете и се разстила отгоре покривът, и заспалите цветове се събуждат, идат, радостни и прелестни, прокудените ни статуи изкачват пиедесталите си с бавни движения на белоснежните си бедра сред изкусните мраморни очертания.

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се възвиси Недокосната в дълбините на нишата, и се усмихни. Сега шествието изкачва мраморните стъпала и иде, за да се просне в краката Ти и да Ти се поклони. Черните ми предчувствия, порочните копнежи и безрадостните мисли пълзят, вързани пред олтара Ти, за да бъдат принесени в жертва. Копнежите ми препускат на кон в храма Ти, о, Многообична, а желанията ми, неукротени девици, минават през Пропилеите с кошници на глава и носят за Теб много цветя, алени и диви, насъбрани от покварената плодовитост на сърцето ми.

Ти си единствената Богиня, Ти си Истината и Победата! На челото Ти се усмихва Безсмъртието, на устните Ти пламва копнежът на живота, а страните Ти поруменяват от всички тайни и от целия свян на любовта. Ти си Хармонията, Ти си Истината и Животът. Свещеното шествие на любовта ми се надига като вълна и се разстила под Партенона, и желанията ми коленичат и безмълвно ронят в краката Ти всичките си цветове.

Ела, Копнеж на душата ми! Слез от мрамора и ми дай устните Си, и ми дай тялото Си. Копнежите на вековете се разливат под капителите и въжделенията на мъртвите поколения възлитат от пръстта. Сред мъртвилото на белия мрамор пламва червен копнежът на живота и ме обладава.

Под полусенките на настъпващия здрач, отвъд водите на Саламин, из пръстта на Керамик величествените спомени изкачват Свещената скала. Ела. Тази вечер са Великите Панатенеи на любовта ми.

Ела да изпълним сърцата си като Панатенейските чаши с искреното вино на Идеала и очите ни ще заблестят от опиянението на живота, и устните ни ще се изпълнят с целувки. Ела да възпеем от тази Скала красотата на Аполон, бръшляна на Дионис, високото чело на Атина, вечната младост на Хеба и червените устни на Афродита, вечно целувани и вечно жадни.

Нека се опием от безкрайната усмивка на нашето небе и от любовните сливания на цветовете на земята ни, от песните на славеите на Колон и от меда на нашия Имитос — светъл като сноп слънчеви лъчи.

Ела. Като безсмъртните Богове на фриза нека и ние легнем тук на мрамора, срещу Саламин, който се издига от морето като огромен трофей и ни се усмихва… Нека сърцата ни се разтворят като розови чашки, като съдове с благоухания и като молещи се устни и нека благодарят на великите богове, че са създали живота толкова красив, устните Ти толкова алени и любовта ми толкова голяма.

Нека започнат танеца и песните, и богослужението на Доброто великите му жреци и жрици, Сократ и Алкивиад, Фидий и Диотима, Перикъл и Аспасия. И Избраният народ на боговете — всички атиняни и атинянки — да пеят заедно радостни веселия епод на Жреците. И нека всички цветя наоколо се разтворят, и нека цялата хармония и шепотът на морето се възнесат дотук горе, и нека отново се върне тук цялото спокойствие и прокудената радост на Олимп, и нека се разлее под капителите на Партенона и под одеждите на Кариатидите, и нека се преплете в изваяните форми на атинянките и в челата на мъжете — великият, святият Трепет на любовта.

11 май

О, това Твое неподвижно тяло, изтегнато върху бялата постеля и разпилените Ти коси върху възглавницата, и бледите Ти устни, които искаха да ми кажат нещо, но не можеха!

15 май

Всички фибри на тялото ми целуваха и обичаха вътре в мен. И когато в дълбините на ложето, там, където ни се усмихваше някакъв Бог, Те притиснах в онова пълно тържество на копнежите си и се свързах с Теб плътно, плътно, и усетих как клепачите Ти трепкат и агонизират под устните ми, почувствувах, че съм уловил вечната Химера, че в обятията ми потръпваше пленено щастието и вечността на големите трепети.

Погледнах Те — Ти беше бледа, красива и тайнствена. Коленичих пред Теб, там, в дълбините на ложето, и сплетох ръце върху умората и бледостта на тялото Ти, о, Жрице на Насладата и на Любовта, о, Сътворителко на мигновените Вечности!

И почувствувах, че някакво тайнство се извършваше в Теб. Някакъв блясък се излъчваше от затворените Ти очи и някакво фосфоресциране гравираше и галеше страните Ти. И казах: О, Жрице на копнежите и на Опияненията, Ти единствена можеш да утешиш и да умъртвиш душата ми.

„Съсците Ти са като сърнета-близнаци, пасящи сред лилии, докато се сипне зората и се раздвижат сенките… Защо са се разкрасили съсците Ти, сестро моя, защо са се разкрасили съсците Ти от вино и уханието на одеждите Ти надделява всички аромати? От устните Ти капе меден восък, девойко, мед и мляко има под езика Ти и уханието на одеждите Ти е като уханието на ливан. Затворена градина, сестро моя девойко, затворена градина, зазидан извор. Появата Ти е рай с ручеи и плодни дървета, кипър и нард, нард и минзухар, тръстика и канела, и всички дървета от Ливан, Смирна Алот и всички най-хубави благовония. Вдигни се, северни ветре, и ела, южни ветре, и повей в градината ми, за да се разнесат ароматите ми. Нека слезе братовчед ми в градината и да изяде този плод“.

3 юни

Имам треска. Страдам. Тук, тук в гърдите. Чувствувам как някакъв огън тече и кипи във вените ми. Струва ми се, че ако срежа една артерия и оставя да изтече малко кръв, ще се успокоя.

4 юни

Искам да сплета в косите си цветя. Да натрупам около мен рози, ябълки и ухания. И да положа върху тях цялата си любов.

Един яркозелен бръшлян блудствува в мен, оплита се около ума ми и търси да прегърне някакъв свят. Някакъв тайнствен цъфтеж на рози и теменужки се извършва в мен и чувам как пъпките се разпукват и очите на клоните се отварят, а птиците пеят, пеят…

Някакво тайнство се извършва в мен. И някаква Литургия. Навеждам се и чувам в гърдите си химни и молитви, и пърхане на криле, и удари на сърцето, които като ек на екзотична камбана призовават мислите ми на литургия.

Чувствувам как в мен слиза един Бог. Дух на съзидание вее над мислите ми и пръст, излъчващ светлина, докосва челото ми. Вътре в мен работят един Рафаел и един Праксител. Чувам четката, мека и всесилна, да се плъзга по сърцето ми и чувствувам как върху него се разстилат и оживяват великите картини. Богородици с нежна усмивка и недостижима красота. Ангелчета, подпрели на ръчички русите си глави, гледат с очи на цветя небесата и мълчат.

Чувствувам, че вътре в мен вае някакво тайнствено длето и една чудотворна ръка се движи нагоре-надолу и обожествява купища мрамор зад челото ми. Мраморни видения на богове сияят в дълбините на душата ми — и оживяват плътски мечти, и се ражда любов, и Афродита Книдска, спокойна, с разпуснат пояс, се издига сред вълните на копнежите ми като цвете от плът от най-красиви светове — и Праксител, който е в мен, коленичи, гледа своята Фрина и се усмихва…

О, нека целият ми Копнеж се превърне в една целувка и да дойде една нощ да Те целуне цяла!

10 юни

Очите ми не се насищат да я гледат. Скланя глава на гърдите ми и плахо, плахо прегръща коленете ми и мълчи. И аз галя косите й съвсем леко, така както майката гали детето си, когато го приспива. Някаква молитва се отронва от устните ми и полека-лека се вплита в косите й…

11 юни

Ти светиш цяла нощ в сърцето ми със светия блясък на чудесата и с неземен ореол. Като Бога в горящата къпина на Хореб.

Любовта Ти като сребърна лунна милувка обгръща със спокойствие и светлина душата ми. Когато Те гледам, някаква тежест подкосява коленете ми, неволно ръцете ми се сплитат и душата ми цяла се разтваря пред Теб — така се разтваря цветето, когато го види слънцето.

Цял се разливам в молитва и в екстаз и устните побледняват от химните. Религия е това, което чувствувам към Теб, и ми иде всяка сутрин, когато зората като любов порозовява върховете, да се изкачвам горе във високите планини, които разговарят тайно с небето — да се изкачвам и да коленича, и да Те призовавам.

12 юни

Виждам Те да се виеш пред мен като екзотично цвете на някакво прекрасно разцъфване на плътта. Гъвкавото Ти тяло знае тайната, която знаят преплитащите се бръшляни. И когато вървиш, и когато се накланяш над мен, и когато разтваряш устни, и когато затваряш очи, и когато се отдаваш, това е песен, а съчетанието на чертите Ти е музика. Обятията Ти крият тайните на вечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата.

А от устните Ти капе, капе Отровата на великите целувки. Тайнственият копнеж на Магнитите се излъчва от Теб и блика от цялото Ти тяло.

Виждам Те да се извисяваш пред мен, в пустинята на моя живот като финикова палма, подхранвана от жарта на желанията ми.

Ти си красива. Красива като греха, красива като Смъртта. Копнежът ми Те обгръща от бялата Ти шия, слиза по гърдите Ти и плътно се заплита около слабините Ти, пленява бедрата Ти и се спуска надолу до краката, о, Любов Нагиздена.

Виждам Те да идеш, плътно обгърната в желанията ми, бавно, бавно и леко като сън, който се страхува да не се пробуди. Идеш полека-лека — и аз протягам ръка напред и затварям клепачи — о, радост на очите! — за да Те видя по-добре.

20 юни

Какъв е този аромат, който се издига, пиян и блуден, от тялото Ти? Когато се навеждам над Теб, като че ли част от тялото Ти се изпарява и прониква в моето — и аз се причестявам. Мислите ми се опиват и най-тайните ми желания заговарят високо.

Ти държиш в плен на плътта Си и излъчваш тайната на бълнуванията, а тя като тамян Те обгръща и Те възпява, о, Любов и Богиньо. Навеждам се над Теб и виждам недостижими светове и отминали светове — и колкото по̀ остаряват и се отдалечават, толкова по-желани стават. Намирам се в храм на Астарта — благоухания горят на олтарите и аромати целуват непристойната статуя с многото съсци.

И вървя сред ароматни растения, и се губя в горичките от кедър и бръшлян, и чувам стенанието на свещените птици на Великата Богиня — очите на душата ми виждат навред, навред под листака, в сводовете на храмовете около статуята на Чувствената, красиви и обгорели от слънцето жрици, с набъбнали, боядисани устни, със златна диадема около косите, със свещената птица в ръка да очакват и да се усмихват…

21 юни

Когато отваряш големите Си очи и ме гледаш, пред мен се разкриват далечни морета без пристан, ламтящи за тялото на моряка.

Някакви тайнствени плитчини, които привличат корабите, някакви дълбоки води, които живеят и се обновяват от сълзите на майките. Някакви вълни, които изяждат, раздробяват и рушат големите влюбени скали с песни, с ласки и със сладострастни гърчове. Някакви дълбоки води, които се усмихват на нещастните и край тях отекват вечните, смъртоносни песни на любовта.

Когато отваряш големите Си очи и ме гледаш, някакъв магнит ме привлича към тях, някакъв тайнствен магнит и някакъв свръхблагозвучен глас ми пее сладко и ми се иска да се потопя в прегръдките Ти, о, Лорелай на душите! — моряк корабокрушенец в любовта — и да се удавя във влажната извивка на вълните Ти.

22 юни

Големите Ти кротки очи блестят денонощно пред мен и ме водят. Сияят над пътеката на любовта и осветяват с меката си светлина пътя на живота. Слънцето минава над мен и гасне във водите. Звездите разцъфват нощем в тайната градина на небето — някои се отронват и изчезват в тъмнината, а аз простирам душата си над тялото Ти и потъвам с тревога и неизразима радост в големите тайни на очите Ти, които пламват пред мен и ме водят нощем.

Лъчите им се плъзват сред косите ми, целуват леко челото ми и се разливат в мен като светли милувки. И душата ми се пречиства цяла, и притихват вълните на копнежите ми, и цялата ми душа се разтваря в едно синьо и безоблачно небе — а над нея денонощно блещукат и трепкат като две незалезли звезди на любовта големите Ти красиви, кротки очи.

30 юни

Ти си единствената жена, изпълнила душата ми. Когато прокарваш съвсем леко ръка по косите ми, в мен се разкриват тайни светове и тайнствено разцъфват лилии, рози и бръшляни и се сплитат около мислите ми. Иде ми да се навеждам и да ръся по стъпките Ти венци и рози, и вездесъщи копнежи, и любовни тайни. Когато споменът за Теб изгрява и порозовява душата ми, виждам Те да се приближаваш, гъвкава и безмълвна, прелестна сред горите на желанията ми и планините на страстите ми, сред гъстия листак на копнежите ми, и мечтите ми се разстилат, коленичат и Те гледат. Минаваш като светлина над душата ми и всичките ми чувства бавно сплитат ръце над стъпките Ти, за да се помолят.

15 юли

Седя в ателието си пред картините, които съм започнал и не мога да довърша — седя и мисля. Буден съм и сънувам. И виждам Любовта ми да иде усмихната и безшумна, с големи очи и бяло, ненабраздено чело, нецелунато и незамърсено от гъсеницата на мисълта. Под стъпките й съм разстлал щастието, радостта и лилиите на невинността си, и свещените цветове на лотоса. А тя ги тъпче, убива ги и се приближава безшумна и усмихната към душата ми. Цял настръхвам от любов и от страх. Строполени долу, агонизират щастието ми, радостта и лилиите. И чувам как устните й се залепят връз косите ми като нажежено желязо. Отровата на копнежите разпалва кръвта ми. О, Избранице моя! Ако умра, ще умра някоя нощ, в полунощ, в прегръдките Ти, от любов и страх!