Едит Несбит
Пет деца и То (2)

Втора глава
Златни гвинеи

На сутринта Антеа се събуди от един много реален сън, в който се разхождаше из зоологическата градина, а дъждът я валеше, тъй като нямаше чадър. Животните изглеждаха безумно нещастни в това мокро време и всички унило ръмжаха. Когато се събуди, ръмженето и проливният дъжд си продължиха все така. Първото се оказа тежкото, равномерно дишане на сестра й, която беше леко настинала и все още спеше. Дъждът се сипеше на малки капчици по лицето й от една мокра хавлиена кърпа, която брат й Робърт внимателно изстискваше — за да я събуди, както обясни.

— Махни това от тука — нареди тя доста кисело.

Той я послуша, защото не беше жесток брат, макар да бе изключително сръчен в залагането на разни капани, номера в леглото, изнамирането на нетрадиционни методи за събуждане на спящи роднини и тем подобни умения, които спомагат за щастието на дома.

— Какъв странен сън сънувах — започна Антеа.

— И аз също — присъедини се Джейн, разбудила се внезапно и без предупреждение. — Присъни ми се, че намерихме пясъчно таласъмче в кариерата и то ни каза, че е псамид и че можем всеки ден да му искаме по едно желание, и…

— Но това е моят сън — прекъсна я Робърт, — тъкмо щях да ви го разправя. А щом то ни каза за желанията, ние веднага си пожелахме нещо. И сънувах, че вие, момичетата, бяхте толкова тъпи, че поискахте всички да станем красиви като зората, та взехме, че станахме, и беше абсолютен кошмар.

— Ама как е възможно толкова хора да сънуват едно и също нещо? — удиви се Антеа, като се изправи в леглото. — Защото и аз също сънувах всичко това, плюс зоологическата градина и дъжда, а в съня ми Мъничето не ни позна и слугите не ни пуснаха вкъщи, понеже блясъка на красотата ни беше като пълна маскировка и…

Гласът на най-големия брат долетя от площадката на стълбището.

— Хайде, Робърт — рече той, — отново ще закъснееш за закуска, или пак ти се ще да пропуснеш къпането, както направи във вторник.

— Я ела тука за малко — повика го Робърт. — Не съм пропуснал къпането, а го свърших след закуска в татковия кабинет, защото нашата вана беше изпразнена.

Сирил се появи на вратата, още полуоблечен.

— Да знаеш само… — подзе Антеа, — всички сме сънували такъв чудноват сън — че сме намерили пясъчно таласъмче.

Гласът й затихна пред презрителния му поглед.

— Сън ли? — продума той. — Ама че сте глупави, та туй е самата действителност. Казвам ви, всичко това се случи. Та нали затова искам да слезем по-рано. Веднага след закуска ще отидем при него и ще си пожелаем нещо друго. Само че преди да тръгнем трябва единодушно да решим какво точно искаме и никой да не му иска нищо, преди другите да са се съгласили. Повече никакви несравними красавици, не, благодаря. Не и щом аз имам думата.

Останалите трима се облякоха с отворени от учудване усти.

Ако този сън за пясъчното таласъмче беше истина, то това обличане страшно приличаше на сън, мислеха си момичетата. Джейн вярваше, че Сирил е прав, но Антеа не беше сигурна, докато не видяха Марта и не изслушаха всичките й заръки и напомняния за осъдителното им поведение вчерашния ден. Тогава вече Антеа се убеди.

— Понеже — обясни тя — слугите никога не сънуват друго, освен нещата от „Съновника“ — като например змии, стриди и ходене на сватба, което означава погребение, пък змията е невярна приятелка, а стридата значи бебе.

— Като спомена бебета — забеляза Сирил, — къде е Агънцето?

— Марта ще го води в Рочестър при братовчедите си. Мама разреши. Сега го облича — отговори Джейн, — и то с най-хубавото му палтенце и шапка. Подайте ми хляба и маслото, моля.

— Явно много й се ще да го заведе — учудено констатира Робърт.

— Но прислужниците обичат да носят бебетата при роднините си — обясни Сирил. — И преди съм го забелязвал, особено като ги облекат в най-красивите им дрешки.

— Сигурно си представят, че са им собствени деца и че те не са слуги, а са омъжени за благородни херцози с високи титли и че бебетата са малки херцогчета и херцогини — мечтателно предположи Джейн, като си взе още мармалад. — Предполагам, че Марта тъкмо това ще каже на братовчедка си. Страхотно ще се забавлява.

— Чак толкова едва ли, трябва да занесе нашето херцогче чак до Рочестър — отбеляза Робърт. — На нейно място хич не бих се забавлявал.

— Представяш ли си, да отидеш пеша до Рочестър с нашето Агънце на гръб. Леле! — съгласи се с него Сирил.

— Тя ще ходи с пощенската кола — вметна Джейн. — Хайде да ги изпратим, за да направим една вежлива и мила постъпка, а после ще сме сигурни, че сме се отървали от тях за целия ден.

Така и сториха.

Марта беше с официалната си рокля в два нюанса на виолетово, която бе толкова тясна в кръста, че я караше да ходи приведена, и със синята шапка с розовите метличини и бялата панделка. Беше си сложила жълта дантелена якичка и зелена фльонга. Агънцето наистина беше с най-хубавото си кремаво костюмче и шапка. Затова на кръстопътя колата взе една доста елегантна двойка. Когато белият гюрук и червените колела постепенно изчезнаха в облак варовиков прах…

— А сега към псамида! — изкомандва Сирил и всички се запътиха натам.

Докато вървяха обсъждаха това, което щяха да си пожелаят. Макар че страшно бързаха, не се и опитаха да се смъкнат по стената на пясъчната кариера, а минаха по безопасния долен път, все едно бяха каруци. Бяха направили кръг от камъни около мястото, където изчезна пясъчното таласъмче, та лесно се ориентираха. Слънцето печеше и жареше, а небето беше ясно синьо и нито едно облаче не плуваше из него. Пясъкът бе силно нагорещен.

— Ами ако все пак е било сън? — подвоуми се Робърт, докато момчетата изравяха лопатите от купчината, където ги бяха скрили, и се заеха да копаят.

— Ами ако все пак ти дойде умът в главата? — отвърна му Сирил. — Двете са еднакво вероятни!

— Ами ако говориш по-учтиво! — сопна се Робърт.

— Ами ако ние двете с Антеа ви отменим? — засмя се Джейн. — Вие май доста се разгорещихте.

— Ами ако не си вреш тъпия нос където не му е мястото! — сряза я Робърт, който сега вече наистина бе разгорещен.

— Добре, няма — отговори бързо Антеа. — Робърт, миличък, не бъди такъв сърдитко, ние няма да кажем и думица, ти ще говориш с таласъмчето и ще му кажеш какво сме решили да си пожелаем. Ти ще го направиш много по-добре от нас.

— Ами ако престанеш да лицемериш — продължаваше Робърт, но вече не тъй сърдито. — Внимавай, рови вече само с ръце.

Само след миг се показа кафявото, рунтаво, паякообразно тяло, дългите ръце и крака, ушите като на прилеп и очите като на охлюв на самото пясъчно таласъмче. Всички поеха дълбоко въздух от задоволство, защото сега, разбира се, вече със сигурност не бяха само сънували.

Псамидът седна и изтърси пясъка от козината си.

— Как е левият ти мустак тази сутрин? — вежливо се осведоми Антеа.

— Е, няма с какво толкова да се похваля — отговори той, — но прекарах малко неспокойна нощ. Все пак благодаря ти, че попита.

— Кажи — заговори го Робърт, — днес в настроение ли си да изпълняваш желания, понеже на нас страшно ни се иска да си пожелаем още нещо, освен това, което ни се полага? То е едно мъничко нещо — увери го той.

— Хъмф — започна пясъчното таласъмче (ако четете книгата на глас, моля, произнесете точно „хъмф“, защото то така го рече). — Хъмф! Знаете ли, че докато не ви чух да се препирате точно над главата ми, при това толкова шумно, наистина бях решил, че съм ви сънувал. Понякога ми се присънват доста странни сънища.

— Тъй ли? — побърза да каже Джейн, за да отбегне темата за препирнята. — Ще ми се — учтиво прибави тя — да ни разкажеш сънищата си, сигурно са безкрайно интересни.

— Това ли е желанието за днес? — прозя се пясъчното таласъмче.

Сирил промърмори нещо от сорта на „Какво друго да очаква човек от едно момиче“, а останалите стояха мълчаливо. Ако кажеха „да“, това значеше да забравят за желанията, които си бяха намислили. Но ако кажеха „не“, щеше да е много нетактично, а ги бяха учили на добри маниери, нещо повече — те бяха възприели известна част, а това са две съвсем различни неща. Въздишка на облекчение се изтръгна от всички, когато пясъчното таласъмче каза:

— Но ако взема да ви разправям, после няма да ми е останала сила нито за второ желание, нито за приятно настроение, нито за здрав разум, нито за добро държане и тем подобни неща.

— Ние съвсем не искаме да се напрягаш за тези неща, и сами можем да ги постигнем — нетърпеливо отговори Сирил, докато другите се спогледаха виновно. Искаше им се таласъмчето да спре да подмята за доброто държане, да им се накара едно хубаво, ако иска, и да приключи.

— Е — продължи псамидът, като така внезапно изтегли дългите си очи, че едното от тях едва не бръкна в окото на Робърт, — да чуем първо малкото желание.

— Искаме прислугата да не забелязва нищо от подаръците, които ни правиш.

— … които си толкова мил да ни правиш — прошепна Антеа.

— … си толкова мил да ни правиш, искам да кажа — повтори Робърт.

Таласъмчето малко се поизду, после изпусна въздуха и каза:

— Готово, беше съвсем лесно. Хората така или иначе много-много не забелязват нещата около себе си. Какво беше другото желание?

— Искаме — бавно изрече Робърт — да сме богати повече от колкото някой някога е мечтал.

— Сребролюбие — отбеляза Джейн.

— Точно така — неочаквано изтърси таласъмчето. — Няма да ви дойде твърде добре, това поне е утеха — промърмори на себе си то. — Хайде сега, не мога да стигна чак отвъд мечтите! Колко искате и в какъв вид: злато или банкноти?

— В злато, ако обичаш, и то много.

— Тази пясъчна кариера догоре ще ви бъде ли достатъчно? — безцеремонно попита таласъмчето.

— О, да!

— Тогава излезте преди да започна, иначе ще останете заровени.

То до такава степен издължи мършавите си ръце, и така заплашително ги размаха, че децата хукнаха колкото им крака държат към пътя, по който преди време се движеха каруците, идващи към пясъчната кариера. Единствено на Антеа й беше останало малко присъствие на духа и докато тичаше, тя се сети да извика:

— Приятен ден, дано утре мустакът ти да е по-добре.

Вече на пътя те се обърнаха и погледнаха назад, но трябваше бързо да стиснат очи и да ги отварят малко по малко, защото гледката беше твърде ослепителна, за да я издържат. Беше все едно да се опитваш да гледаш слънцето посред лято, и то по пладне. Защото ямата беше догоре пълна с нови-новенички лъскави златни монети и домовете на лястовичките бяха изцяло скрити. Там, където пътят завиваше в кариерата, златото лежеше на могилки като камъни покрай път, а една голяма купчина лъскаво злато се извисяваше над всички между високите стени на пясъчната кариера. И цялата тази блестяща грамада бе от златни монети. А по безбройните им ръбове и стени обедното слънце грееше, пламтеше, блестеше и искреше, докато в крайна сметка рудникът заприлича на пещ за претопяване, или пък на приказните дворци, които понякога виждаш в небето по залез-слънце.

Децата стояха с отворена уста и никой не продумваше.

Накрая Робърт се наведе и взе една монета от края на купчината до пътя и я погледна. Обърна я от другата страна. После каза с нисък глас, коренно различен от обикновения му глас:

— Това не са лири.

— Във всеки случай е злато — отвърна Сирил.

След това всички започнаха да говорят едновременно. Пълнеха шепи от съкровището и го оставяха да изтече през разтворените им пръсти като вода, а звънът, който издаваше бе като прекрасна музика. Отначало съвсем забравиха да мислят как да похарчат парите, беше толкова хубаво просто да си играят с тях. Джейн седна между две купчини злато и Робърт започна да я заравя, както заравяш баща си в пясъка, когато сте на море и той е заспал на плажа с вестника на главата си. Но Джейн не беше и наполовина заровена, когато извика:

— Ох, спри, много е тежко! Боли ме!

Робърт каза само „Глупости!“ и продължи.

— Остави ме ти казвам — викна Джейн и я извадиха силно пребледняла и леко трепереща.

— Нямате представа какво е — обясни тя, — все едно имаш камъни отгоре си или пък вериги.

— Вижте — започна Сирил, — ако това тук ще ни е полезно, няма смисъл да стоим и да му се пулим така. Хайде да си напълним джобовете и да идем да си купим това-онова. Не забравяйте, че ще трае само до залез-слънце. Ще ми се да бяхме питали псамида защо нещата не се вкаменяват. Може пък това да се вкамени. Знаете ли какво, в селото има една каручка с пони.

— Искаш да ги купиш ли? — попита Джейн.

— Не, глупаче такова, ще ги наемем. После ще отидем до Рочестър и ще си накупим сума ти работи. Хайде сега, всеки да вземе колкото може да носи. И все пак това не са английски лири. На едната страна имат някаква мъжка глава, а на другата нещо като лопата. Натъпчете джобовете и да тръгваме. Можете да дърдорите и по пътя, ако е толкова необходимо.

Сирил седна и започна да си пълни джобовете.

— Когато накарах татко да ми поръча девет джоба на панталона, ми се подигравахте — каза той, — но ще видите сега!

И те наистина видяха. След като Сирил беше натъпкал деветте си джоба, носната си кърпа и предницата на ризата, трябваше да се изправи. Обаче залитна и се наложи бързо-бързо да седне пак.

— Изхвърли малко от товара — предложи Робърт. — Ще потопиш кораба, старче. Ето какво става когато имаш девет джоба.

Сирил нямаше друг избор.

После се запътиха към селото. Разстоянието беше повече от миля, пътят бе действително много прашен, слънцето май препичаше все по-жарко и по-жарко, а златото в джобовете им ставаше все по-тежко и по-тежко.

Внезапно Джейн каза:

— Не виждам как ще похарчим всичко това. Трябва да сме помъкнали хиляди лири. Ще оставя малко от моите в оня дънер там зад плета. А веднага щом стигнем в селото, ще си купим бисквити; сигурна съм, че отдавна е време за ядене. — Тя извади една-две шепи от златото и го скри в хралупата на един стар габър.

— Колко са кръгли и жълти само — отбеляза тя. — Не ви ли се ще да бяха джинджифилови сладки и тъкмо да се каним да ги хапнем?

— Да, ама не са, и ние нищо не се каним — каза Сирил. — Хайде, да вървим.

Но как тежко и уморено вървяха. Преди да стигнат селото вече в доста дънери се криеха малки съкровища. И все пак те влязоха в селото с около хиляда и двеста гвинеи в джобовете. Но въпреки това скрито богатство, отвън си изглеждаха съвсем обикновени и на никой не му мина през ум, че тия деца биха могли да имат повече от половин крона всяко. Маранята и синкавата пара на гората създаваха някакъв неясен, мъглив облак над покривите на селото. Четиримата тежко се отпуснаха на първата пейка, която им се изпречи. А тя се оказа пред кръчмата „Синия глиган“.

Решено бе Сирил да влезе в „Синия глиган“ и да поръча джинджифилова лимонада, понеже, както отбеляза Антеа, „за мъжете не е нередно да влизат в кръчми, а само за децата. Пък от всички нас Сирил е най-близо до мъж, защото е най-голям“. И той влезе. Останалите седяха на слънце и чакаха.

— Божке, каква жега само! — обади се Робърт. — Когато на кучетата им е горещо, си изплезват езиците. Чудя се дали пък не би ни станало малко по-хладно, ако се изплезим и ние.

— Можем да опитаме — отвърна Джейн и всички изплезиха езици колкото можаха, тъй че гърлата им се опнаха, но от това комай само ожадняха още повече, освен това никак не се понравиха на минувачите. Затова си прибраха езиците точно когато Сирил се появи с джинджифиловите лимонади.

— Трябваше, обаче, да ги платя от моите два шилинга и седем пенса, с които щях да си купя зайци — каза той. — Не искаха да вземат златото. А когато извадих цяла шепа, човекът се изсмя и каза, че били жетони. Взех и малко пандишпанови сладки от един стъклен буркан на тезгяха. И бисквити с кимион.

Пандишпановите сладки бяха меки и сухи, бисквитите също бяха сухи, но бяха и меки, а бисквитите не бива да са меки. Но джинджифиловата лимонада беше достатъчно хубава да компенсира всичко.

— Сега е мой ред да опитам да купя нещо с парите — заяви Антеа. — Аз съм втора по възраст. Къде се намира понито с каручката?

Оказа се, че е в „Квадратите“ и Антеа влезе през двора, защото, както всички знаеха, малките момичета не бива да влизат в заведения. Сетне излезе, както сама се изрази „доволна, но не и горда“.

— Той казва, че ще бъде готово ей сегичка — рече Антеа — и трябва да му дадем една златна лира, или каквото и да е това, за да ни закара до Рочестър и обратно и ще ни изчака докато се оправим с всичко. Смятам, че се справих доста добре.

— Май се имаш за много умна — мрачно отбеляза Сирил. — И как успя?

— За всеки случай не се показах толкова умна, че да вадя шепи пари от джобовете си и да ги обезценявам по този начин — не му остана длъжна тя. — Просто видях някакъв млад мъж, който правеше нещо на крака на един кон с гъба и ведро, показах му една лира и попитах: „Знаете ли какво е това?“, а той рече, че не знае и ще повика баща си. Като дойде стария човек, каза, че било гвинея и се поинтересува дали е моя и мога ли да разполагам с нея, а аз му отвърнах: „Да“, и после го попитах за каручката и му казах, че ако ни закара в Рочестър, ще му дам гвинеята. Името му е С. Криспин. Съгласи се веднага.

Да те карат в хубава карета по живописни селски пътища беше съвсем ново изживяване, а беше и много приятно (което обикновено не важи за новите изживявания), доста далече от красивите планове за изхарчване на парите, които всяко дете си правеше — разбира се наум, тайно, защото усещаха, че няма да е никак добре, ако старият съдържател ги чуеше да говорят по този богаташки начин, по който си мислеха. По тяхна молба човекът ги остави край моста.

— Ако трябваше да си купите коне и файтон, къде бихте отишли? — попита Сирил, като че просто за да каже нещо.

— При Били Пийзмарш, в „Главата на сарацина“ — тутакси отговори старецът. — Ама не бих препоръчал никого, когато става дума за коне, нито пък бих приел нечий друг съвет, ако аз исках да купувам. Но ако баща ви не е сигурен какво точно търси, в Рочестър няма по-свестен човек и с по-вежливи приказки от Били, нищо че аз ви го казвам.

— Благодаря ви — каза Сирил. — „Главата на сарацина“ значи.

И тогава децата започнаха да виждат един от законите на природата да се обръща наопаки и да застава на челна стойка като някой акробат. Всеки възрастен би ви казал, че парите трудно се печелят и лесно се харчат. Но парите от желанието толкова лесно се спечелиха, а пък изхарчването им не само че беше трудно, ами се оказа почти невъзможно. Търговците от Рочестър до един се отдръпваха от бляскавото злато (повечето от тях го наричаха „чужди пари“). Като начало Антеа, която сутринта има нещастието да седне върху шапката си, искаше да си купи нова. Избра си една много красива, гарнирана с розови и сини паунови пера. На витрината беше написано: „Парижки модел, три гвинеи“.

— Това ме радва — каза тя, — понеже, щом пише гвинеи, значи гвинеи, а не лири, каквито и нямаме.

Но като извади три от гвинеите, които бяха вече мръснички, тъй като тя не си бе сложила ръкавици преди да тръгнат за пясъчната кариера, младата дама в черна копринена рокля я погледна строго, после отиде да прошепне нещо на ухото на друга дама, по-стара и по-грозна, също в черна коприна, и двете й върнаха монетата с обяснението, че такива пари не са в обръщение.

— Това са истински пари — не се предаде Антеа — и са си мои.

— Сигурно — казаха те, — но не са пари, които се използват сега и не искаме да ги вземем.

— Вероятно мислят, че сме ги откраднали — оплака се Антеа, като се присъедини към другите отвън. — Ако имахме ръкавици, нямаше да ни сметнат за безчестни. Точно мръсните ми ръце са ги накарали да се усъмнят.

И така, избраха един по-скромен магазин и момичетата си купиха памучни ръкавици, от тези по шест пенса и три фардинга, но когато подадоха гвинея, жената я погледна през очилата си и каза, че не може да им върне; и така, ръкавиците трябваше да бъдат заплатени от двата шилинга и седем пенса на Сирил, с които възнамеряваше да си купи зайци. Същото се случи и със зеленото портмоне, имитация на крокодилска кожа от девет пенса и половина, което бе купено по същото време. Пробваха се в още няколко магазина подобни на тези, от които си пазаруваш играчки, парфюм, копринени кърпички, книги, пъстри кутии за химикалки и снимки на интересни забележителности от околностите. Но този ден никой в Рочестър не желаеше да приеме гвинея и докато обикаляха от магазин в магазин, ставаха все по-мръсни и по-мръсни, косите им все по-разрошени, а Джейн се подхлъзна и падна на едно място от пътя откъдето тъкмо бе минала цистерна с вода. Освен това и страшно изгладняха, но никой не искаше да им даде нещо за ядене срещу гвинеите им. След като напразно опитаха в две сладкарници, те вече толкова изгладняха, вероятно от аромата на сладките, както предположи Сирил, че шепнешком изработиха план за действие и отчаяно го приложиха. Влязоха в трета сладкарница, чийто пекар беше на име Бийл, и преди хората зад тезгяха да успеят да се намесят, всяко дете бе сграбчило по три кифли, бе ги стиснало в мръсните си ръце и бе отхапало голяма хапка от този троен сандвич. После се отдръпнаха малко, с дванайсетте кифли в ръце и с наистина много пълни усти. Стреснатият пекар се наведе иззад ъгъла.

— Ето — рече Сирил, като се опитваше да говори възможно най-ясно, и протегна ръка с една гвинея, която беше приготвил още преди да влязат, — платете си от това.

Господин Бийл сграбчи монетата, захапа я и я мушна в джоба си.

— Да ви няма — каза той кратко и отсечено.

— Ами рестото? — обади се Антеа, която беше пестелива по природа.

— Ресто ли? — възкликна той. — Ще ви дам аз едно ресто! Пръждосвайте се от тука и се смятайте за щастливци, че не съм извикал полиция да провери отгде сте взели туй!

В парка Касъл Гардънс милионерите довършиха кифлите. Въпреки че те бяха така меки и уханни и, както се очакваше, повдигнаха духа на групичката, дори и най-храброто сърце потрепваше при мисълта, че трябваше да се разпита господин Били Пийзмарш от „Главата на сарацина“ по въпроса за кон и карета. Момчетата се бяха отказали от тази идея, но Джейн винаги бе била оптимистично дете, а Антеа, общо взето неотстъпчиво дете и настойчивостта им победи.

И тъй, цялата дружина, сега вече неописуемо мръсна, се отправи към „Главата на сарацина“. Планът „атака откъм двора“ се оказа успешен в „Квадратите“, затова бе опитан и тук. Господин Пийзмарш беше навън и Робърт подхвана работата със следните слова:

— Разбрах, че имате много коне и карети за продан.

Бяха се уговорили, че Робърт ще е говорителят, понеже в книгите винаги господата купуват коне, а не дамите, пък Сирил вече беше взел участие в „Синия глиган“.

— Правилно си разбрал, момко — отвърна господин Пийзмарш. Той бе висок и мършав човек, с много сини очи, стисната уста и тънки устни.

— Бихме искали да си купим, моля — вежливо продължи Робърт.

— Предполагам.

— Ще ни покажете ли няколко, ако обичате? За да си изберем.

— Вие чии деца сте? — поинтересува се господин Били Пийзмарш. — По поръчение ли сте изпратени?

— Казвам ви — отговори Робърт, — че искаме да си купим коне и карети, а един човек ни увери, че сте свестен и с любезни приказки, но няма да се учудя, ако е сбъркал.

— И таз хубава! — рече господин Пийзмарш. — Да изкарам ли цялата конюшня, че да я огледа ваша светлост? Или да пратя някого до епископа, да види дали няма някое излишно конче?

— Да, ако обичате — съгласи се Робърт, — стига да не ви затруднява. Ще е много мило от ваша страна.

Господин Пийзмарш пъхна ръце в джобовете и се изсмя, което никак не им се хареса. После извика:

— Уилям!

Един прегърбен коняр се показа на вратата на конюшнята.

— Ела, Уилям, ела тук да погледнеш тоя принц. Иска да купи целия конезавод, целия до шушка. А няма пукната пара в джоба, хващам се на бас!

Погледът на Уилям проследи показалеца на господаря си с презрителен интерес.

— А, хич ли няма? — подхвърли той.

Но Робърт отговори, макар че двете момичета вече го дърпаха за края на якето и го молеха да „тръгва“. Отговори, и беше ужасно разгневен като каза:

— Не съм никакъв принц, нито съм се правил на такъв. Що се отнася до пукнатата пара, какво ще речете за това? — и преди останалите да успеят да го спрат, извади две пълни шепи лъскави гвинеи и протегна ръце, за да види господин Пийзмарш.

И той ги видя. Грабна една с два пръста. Захапа я между зъбите си и Джейн очакваше да каже: „Най-хубавият кон в конюшните ми е на ваше разположение“. Но другите предусещаха какво ще стане. Въпреки това думите му бяха неочаквани дори и за най-лошите предчувствия.

— Уилям, затвори портите на двора — и Уилям се ухили и отиде да ги затвори.

— Приятен ден — бързо рече Робърт, — сега вече няма да си купим нито един от вашите коне, каквото и да казвате, и дано това да ви е за урок. — Той бе забелязал една малка странична портичка, останала отворена, и докато говореше, се приближаваше към нея. Обаче Били Пийзмарш се изпречи на пътя му.

— Не бързай толкова, гаменче такова! — отсече той. — Уилям, извикай полиция.

Уилям тръгна. Децата стояха скупчени заедно като изплашени овце, а господин Пийзмарш им говореше докато чакаха полицията. Каза много неща. Между другото каза и това:

— Ама че банда сте вие, да идвате да предлагате гвинеите си на почтени хора!

— Те са истински гвинеи — сърцато отговори Сирил.

— Е, нищо не се знае, разбира се, абсолютно нищо, естествено, че не! А сте въвлекли и момичета в тая работа. Хайде, ще пусна момичетата да си вървят, ако дойдете мирно и кротко в участъка.

— Не искаме да ни пускат — героично му отвърна Джейн. — Не и без момчетата. Парите са толкова наши, колкото и техни, лош дядка такъв.

— Откъде ги взехте тогава? — попита той малко по-меко, за изненада на момчетата, които очакваха друго след обидата на Джейн.

Джейн хвърли безмълвен поглед на отчаяние към останалите.

— Езика ли си глътна, а? Иначе бързо отговаряш, ако е за обида. Хайде, говори. Откъде ги взехте?

— От пясъчната кариера — обади се честната Джейн.

— Не думай! — подсмихна се той.

— Истина ви казвам — повтори Джейн. — Там има таласъмче, такова едно с кафява козина, с уши като на прилеп и очи като на охлюв. Дава ти по едно желание на ден, и те всичките се сбъдват.

— Ти май не си с всичкия си, а? — продума тихо мъжът. — Още по-голям срам за вас, момчета, да въвличате нещастното болно дете в грешните си обири.

— Тя не е луда, това беше самата истина — обади се Антеа, — там действително има таласъмче. Ако някога го видя пак, ще си пожелая нещо за вас или поне бих си пожелала, ако не беше лошо да се отмъщава.

— Олеле, божичко! — възкликна Били Пийзмарш. — Не е само едно!

В този момент Уилям се върна със злорада усмивка на лице, а зад него вървеше един полицай, с който господин Пийзмарш говори дълго и разпалено, с дрезгав шепот.

— Сигурно сте прав — каза най-сетне полицаят. — Така или иначе, ще повдигна срещу тях обвинение в незаконно притежание с предстоящо разследване. Мировият съдия ще се занимае със случая. По всяка вероятност ще изпрати болните в някой дом, а момчетата в изправително заведение. И така, тръгвайте, деца, няма смисъл от препирни. Вие вземете момичетата, господин Пийзмарш, сър, а аз ще съпроводя момчетата.

Безмълвни от гняв и ужас, четирите деца бяха подкарани из улиците на Рочестър. Сълзи от яд и срам ги ослепяваха, та Робърт връхлетя право върху някаква минувачка, но не я разпозна, докато един добре познат глас не възкликна: „Жива да не бях! Мастър Робърт, що чините тъдява?“. А един друг глас, също толкова познат, каза: „Панти, искам пли мойта Панти!“.

Бяха се натъкнали на Марта и бебето.

Марта се държа възхитително. Отказа да повярва и дума от разказа на полицая или пък на господин Пийзмарш, дори когато накараха Робърт да си обърне джобовете под една арка и да покаже гвинеите.

— Нищо не виждам! — отсече тя. — Нещо май ви хлопа на вас двамата. Няма никакво злато тук, само ръцете на горкото дете, целите в кал и мръсотия, досущ като комин. Божичко, какво доживях!

Децата сметнаха това за много благородно от страна на Марта, дори за малко пакостливо, но после се сетиха, че таласъмчето обеща да направи така, че прислугата да не забелязва нищо от неговите подаръци. Тъй че Марта просто не можеше да види златото.

Когато достигнаха полицейския участък, вече се здрачаваше.

Полицаят разказа историята на един инспектор, който седеше в голяма гола стая, с нещо като груба детска кошарка в единия край, за държане на затворници. Робърт се почуди дали е килия или подсъдима скамейка.

— Представете монетите, офицер — каза инспекторът.

— Обърни си джобовете — заповяда полицаят.

Сирил с отчаяние пъхна ръце в джобовете си, застина така за момент и после избухна в смях — един странен смях, който наскърбяваше и приличаше много повече на плач. Джобовете му бяха празни. Както и джобовете на останалите. Защото по залез-слънце цялото таласъмско злато бе, разбира се, изчезнало.

— Обърни си джобовете и си затвори устата — повтори инспекторът.

И Сирил го направи, обърна един по един всичките девет джоба, които обогатяваха норфъкския му костюм. Бяха съвсем празни.

— Брей! — възкликна инспекторът.

— Представа нямам как са го направили, хитри малки просячета такива! През целия път вървяха пред мен, за да ги държа под око и за да не привлечем тълпа и да пречим на движението.

— Просто забележително — отбеляза намръщено инспекторът.

— Ако сте тероризирали невинните дечица — обади се Марта, — ще наема карета и ще се приберем у дома, в къщата на баща им. Това няма да остане така, млади човече. Казах ви, че нямат никакво злато, когато се преструвахте, че го виждате в бедните им безпомощни ръчички. Беше още раничко, че да не можете да разчитате на очите си. Що се отнася до другия, ясно е като бял ден — той държи „Главата на сарацина“ и най-добре знае какъв му е алкохолът.

— Разкарайте ги оттук, за бога — ядоса се инспекторът. Но когато напуснаха участъка, каза: „Ха сега!“ на полицая и господин Пийзмарш и го каза толкова гневно, колкото беше говорил и на Марта.

 

 

Марта удържа на думата си. Заведе ги вкъщи с една великолепна карета, защото колата на разсилния я нямаше, и макар че тъй благородно се застъпяше за тях пред полицията, в момента, в който останаха сами, започна така да ги гълчи, задето са „дръзнали да ходят в Рочестър сами“, че никой не посмя да спомене за стария човек, който ги чакаше в Рочестър с каретата от селото. И така, след един ден на безмерно богатство, вечерта децата бяха изпратени по леглата в немилост, само дето сега имаха два чифта памучни ръкавици повече, отвътре мръсни поради състоянието на ръцете, върху които бяха слагани и още, портмоне — имитация на крокодилска кожа и дванайсет кифли от по едно пени, които отдавна бяха вече смлени в стомаха.

Това, което най-много ги притесняваше бе страхът, че и гвинеята на стария човек може да е изчезнала по залез, като всички други, затова на следния ден отидоха в селото да му се извинят, че не са дошли на срещата в Рочестър, а и да проверят. Той ги посрещна много дружелюбно. Гвинеята не беше изчезнала, а той бе пробил дупка в нея и я беше закачил на ланеца на часовника си. Що се отнася до гвинеята, която пекарят взе, децата просто не биха могли да се тревожат беше ли изчезнала или не, което може би не бе съвсем честно, но пък от друга страна не беше и дотам неестествено. Това, обаче, измъчваше Антеа и накрая тя тайно изпрати дванайсет пощенски марки за „Господин Бийл, пекар, Рочестър“. Написа и бележка: „Това е за кифлите“. Надявам се, че все пак гвинеята е изчезнала, защото този хлебар наистина никак не беше добър човек, плюс това тези кифли се дават по седем за шест пенса във всички порядъчни хлебарници.