Едит Несбит
Пет деца и То (10)

Десета глава
Скалпове

Вероятно денят щеше да мине по-добре, ако Сирил не четеше романа „Последният мохикан“. По време на закуска сюжетът не му излизаше от главата и докато пиеше трета чаша чай, той унесено промълви:

— Как искам в Англия да има червенокожи индианци, ама не големи, а по-дребни, с такъв ръст, че да можем да се сражаваме с тях.

Другите не бяха на това мнение и никой не придаде особено значение на тази случка. Те се отправиха към пясъчната кариера да поискат сто лири в монети по два шилинга с главата на кралица Виктория на тях, за да избегнат възможни недоразумения. Те смятаха това за истински разумно желание, което щеше да доведе до щастлив завършек, но тогава откриха, че пак са направили стария номер! Защото ето какво каза псамидът, който бе доста сънен и раздразнен:

— О, я не ме занимавайте. Нали вече получихте желание.

— Как така? — учуди се Сирил.

— Не помниш ли какво стана вчера? — сопна се още по-гневно пясъчното таласъмче. — Нали ме помоли да ви изпълнявам желанията където и да сте, а тази сутрин вече си пожелахте нещо и го имате.

— О, така ли? — изненада се Робърт. — А какво е то?

— Вече сте забравили? — на свой ред се зачуди псамидът, като започваше отново да се заравя. — Е, нищо, съвсем скоро ще разберете. Желая ви приятно прекарване! Тоя път добре се насадихте!

— Всеки път става така, по един или друг начин — тъжно констатира Джейн.

Най-странното бе, че никой не можа да се сети някой да е искал нещо тая сутрин. Желанието за червенокожите индианци не бе останало в ничия глава. Цялата сутрин беше изключително напрегната. Всички се мъчеха да си спомнят какво бяха пожелали, но никой не можеше, и затова очакваха всеки момент да се случи нещо ужасно. Беше много обезпокоително; както разбраха от псамида, явно бяха поискали не просто нещо неприятно, ами много по-лошо от това, и прекараха няколко часа в мъчителна несигурност. Чак когато вече наближаваше пладне и Джейн се препъна в „Последният мохикан“, която, разбира се, бе захвърлена с лице надолу на пода, и когато Антеа вдигна нея и книгата, внезапно й просветна:

— Сетих се — каза тя и седна на килима. — О, Писи, колко ужасно е това! Той пожела индианци… Сирил, на закуска, не си ли спомняш? Той каза: „Искам да има червенокожи индианци в Англия“, значи вече има и сигурно кръстосват цялата страна и скалпират хората.

— Може пък да са само в Нортъмбърланд и Дъръм — опита се да я утеши Джейн. В тези тъй далечни краища скалпирането не можеше да боли чак толкова.

— Как не разбираш! — извика Антеа. — Псамидът рече, че тоя път добре сме се насадили. Това значи, че ще дойдат и тук. Ами ако вземат, че скалпират Агънцето!

— Може би след залез-слънце скалпираните ще се оправят — предположи Джейн, но вече не тъй оптимистично, както си говореше обикновено.

— Не, няма! — отвърна й Антеа. — Нещата, които са последица от желанията, не изчезват. Като например петнайсетте шилинга. Писи, сега ще счупя едно нещо, а ти трябва да ми дадеш всичките пари, които имаш, до последното пени. Не разбираш ли, индианците наистина ще дойдат тука! Проклетият псамид удържа на думата си. Схващаш ли какъв е планът ми? Хайде!

Джейн абсолютно нищо не схващаше. При все това тя покорно последва сестра си в спалнята на майка им.

Антеа вдигна тежката порцеланова кана за вода, с изрисувани по нея щъркели и буйна трева, които тя никога не забрави. Занесе я в будоара и внимателно изля водата във ваната. Сетне върна каната в спалнята и я пусна на пода. Нали знаете как се случва тъй, че ако изпуснете кана без да искате, тя винаги се чупи. Но ако я пускате нарочно, ситуацията е коренно различна. Антеа три пъти хвърли каната, но тя си оставаше цяла-целеничка. Накрая се наложи да вземе татковата метална обувалка и хладнокръвно да строши каната. За това се изискваше много мъжество.

След това разби касичката с ръжена. Джейн, разбира се, й напомни, че така не е хубаво да се прави, но Антеа стисна устни и след малко рече:

— Не ставай глупава, въпросът е на живот и смърт.

Нямаше кой знае колко в касичката — само седем шилинга и три пенса, но двете момичета имаха общо почти четири шилинга от собствени спестявания. Това правеше над единайсет шилинга, както сами виждате.

Антеа завърза парите в носната си кърпичка.

— Хайде, Джейн — каза тя и хукнаха при фермера.

Тя знаеше, че тоя следобед фермерът ще ходи в Рочестър. Всъщност имаше уговорка той да вземе със себе си и четирите деца. Те бяха планували това в онзи блажен час, когато смятаха, че ще получат от псамида стоте лири в монети по два шилинга. Бяха се разбрали, че всяко дете ще плати по два шилинга за возенето. Сега Антеа му обясни, че не могат да отидат и попита не би ли взел вместо това Марта и Мъничето. Той склони, макар да не остана доволен, че ще получи само половин крона, наместо осем шилинга.

После момичетата изтичаха обратно вкъщи. Антеа беше развълнувана, но не и паникьосана. Когато по-късно премисли всичко, нямаше как да не признае, че бе действала възможно най-далновидно, като роден генерал. Тя взе една малка кутийка от ъгловото си чекмедже и се упъти да намери Марта, която слагаше масата и не бе в особено добро настроение.

— Знаеш ли какво — подзе Антеа, — счупих порцелановата кана в мамината стая.

— Брей, ама вие мира нямате, все се чудите каква беля да свършите — тросна се Марта и силно тръшна солницата на масата.

— Не се сърди, скъпа Марта — продължи Антеа. — Имам достатъчно пари за нова кана, ако бъдеш тъй добричка да отидеш да я купиш вместо нас. Твоите братовчеди държат магазин за порцелан, нали така? Бих искала да я вземеш днес, в случай че мама се върне утре. Тя каза, че не е изключено.

— Ама нали вие самите ще ходите в града — напомни й Марта.

— Нямаме пари, ще ги дадем всичките за кана — отговори Антеа. — Но ще ти платим пътя, ако вземеш и Агънцето. И още нещо, Марта, ако отидете, ще ти подаря моята кутийка, а тя е тъй безумно красива, цялата е инкрустирана с истинско сребро и слонова кост, досущ като храма на цар Соломон.

— Тъй значи — рече Марта. — Не, не ти ща кутийката, мис. Туй, дето искате, е да се отървете от златното Агънце за следобеда. Ясни сте ми кат’ бял ден, хич не се заблуждавайте.

Това бе дотам вярно, че на Антеа й се щеше тутакси да го отрече. Марта не биваше да бъде толкова проницателна. Но все пак Антеа си премълча.

Марта тръшна хляба толкова силно, че той подскочи от панерчето.

— Непременно трябва да купиш нова кана — меко настоя Антеа. — Нали ще отидеш?

— Добре, но само тоя път. И се постарайте да не забъркате пак някоя от вашите безобразни пакости докато ме няма, чухте ли!

— Той ще тръгва по-рано, отколкото възнамеряваше — нетърпеливо обясни Антеа. — Най-добре да побързаш и да отидеш да се облечеш. Сложи си онази прекрасна виолетова рокля, Марта, и шапката с розовите слънчогледи, и жълтата дантелена якичка. Джейн ще довърши слагането на масата, а аз ще измия Агънцето и ще го приготвя.

Докато миеше дърпащото се Агънце и бързо му навличаше най-хубавите дрешки, Антеа надничаше сегиз-тогиз през прозореца и се успокояваше, че за сега все още нямаше червенокожи индианци на хоризонта. Когато след цялото бързане, суетня и известно поруменяване на Мартините бузи тя и Агънцето отпътуваха, Антеа дълбоко си пое въздух.

— Сега вече е в безопасност — продума тя и, за голям ужас на Джейн, се хвърли на пода и избухна в силен плач.

Джейн не проумяваше как някой може да бъде тъй храбър и да действа като същински генерал, а после изведнъж да падне духом и да спадне като внезапно спукан балон. Разбира се, най-добре е да не се пада духом, но забележете, че Антеа се прекърши чак след като целта й бе постигната. Беше спасила скъпоценното Агънце от грозящата опасност, понеже бе убедена, че червенокожите индианци ще бъдат или около бялата къща, или никъде, а каретата на фермера щеше да се прибере чак след залез-слънце, тъй че можеше да си позволи да поплаче малко. Отчасти плачеше и от радост, защото бе успяла да стори това, което възнамеряваше. Тя плака в продължение на три минути, по време на което клетата Джейн я прегръщаше и повтаряше на всеки пет секунди: „Не плачи, Пантерката ми!“.

Когато привърши с това, Антеа скочи, обърса очи с края на престилката си, та те до вечерта си останаха червени, и се запъти да съобщи на момчетата. Но в същия миг готвачката би звънеца за обяд и нищо не можеха да си кажат, докато не им бе сервирала порциите мляно телешко. После тя излезе от стаята и Антеа разказа какво се бе случило. Но да знаете, че е огромна грешка да разказвате вълнуваща история докато всички ядат мляно телешко и варени картофи. В храната имаше нещо, което правеше самата мисъл за индианци наивна и абсурдна. Момчетата дори се изсмяха и заявиха, че Антеа не е с всичкия си.

— Ами че — изтъкна Сирил — аз съм почти убеден, че казах това след като Джейн бе пожелала времето да е хубаво.

— Не беше така — лаконично отговори Джейн.

— Но ако все пак бяха индианците — продължи Сирил, — подайте ми, моля, солта и горчицата, трябва да прокарам с нещо тая каша. Та ако бяха индианците, то къщата отдавна щеше да гъмжи от тях, слушайте какво ви казвам. Според мен е хубавото време.

— В такъв случай защо псамидът рече, че добре сме се насадили? — попита Антеа. Тя беше много ядосана. Знаеше, че бе действала разумно и благородно, затова много тежко понесе това, че се усъмниха дали е с всичкия си, още повече че на съвестта й тежеше разбиването на касичката и кражбата на седем шилинга и четири пенса.

За известно време се възцари тишина, докато готвачката изнесе чиниите и им сервира пудинга със сироп. В мига, в който тя излезе от стаята, Сирил отново подхвана:

— Разбира се, не искам да кажа — призна си той, — че не е било хубаво да отстраните Марта и Агънцето за следобеда, но що се отнася до червенокожите, знаете много добре, че желанията се сбъдват на секундата. Ако имаше някакви индианци, то те щяха вече да са тук.

— И сигурно са — настояваше Антеа. — Вероятно се спотайват в шубрака, каквото и да приказвате. Смятам, че си просто ужасно груб.

— Индианците винаги се спотайват, нали така? — вметна Джейн, нетърпелива да настане мир.

— Нищо подобно — отвърна язвително Сирил. — Освен това съвсем не съм груб, просто се придържам към истината. И смятам, че е било пълна глупост да счупите порцелановата кана, а що се отнася до касичката, това си е същинско престъпление и нищо чудно да поискат да те обесят, в случай че някой от нас вземе, че те наклевети на…

— Бе не можеш ли да млъкнеш? — сряза го Робърт, но Сирил наистина не можеше. Видите ли, той инстинктивно усещаше, че ако действително имаше индианци, вината за това щеше да е изцяло негова, затова не желаеше да повярва. А като се опитваш да не вярваш в нещо, за което си почти сигурен, че е истина, ставаш страшно избухлив.

— Но просто е смешно — упорстваше той — да ми говорите за индианци, когато много добре виждате, че именно желанието на Джейн се е сбъднало. Погледнете само колко хубаво е времето… Олеле, майчице!

Той се бе обърнал към прозореца, за да посочи нагледно какъв слънчев ден бе навън, останалите също се обърнаха, и не щеш ли, Сирил внезапно замръзна в гробна тишина, а другите хич не горяха от желание да я нарушат. Защото там, в ъгъла на прозореца, всред червените листа на пълзящата лоза, надничаше едно лице — кафяво на цвят, с орлов нос, стиснати устни и огромни, бляскащи очи. Беше боядисано в разноцветни бои и бе обкръжено от дълга черна коса, а в тая коса бяха забодени пера!

Устата на всяко дете в стаята се отвори и дълго време остана така. Пудингът със сироп съхнеше и изстиваше в чиниите им. Никой не помръдваше.

После окичената с пера глава внимателно се отдръпна и магията се развали. Трябва със съжаление да ви призная, че Антеа реагира съвсем по момичешки:

— Ето на̀! — възкликна тя. — Казах ли ви аз!

Пудингът със сироп вече не привличаше никого. Децата бързо го загънаха в един брой на „Спектейтър“ от по-по-предишната седмица, скриха го зад печката и се качиха горе на разузнаване, а и да свикат спешен съвет.

— Мир! — великодушно предложи Сирил, когато влязоха в спалнята на майка си. — Пантеро, извинявай, ако те нагрубих.

— Приемам — съгласи се Антеа, — но нали виждаш, че аз бях права!

От прозореца, обаче, не се забелязваха никакви индианци.

— Е — обади се Робърт, — какво ще правим сега?

— Единственото нещо, за което се сещам — започна Антеа, която вече бе призната за героинята на деня, — е да се маскираме като индианци колкото можем по-добре, да погледнем през прозореца, или дори да излезем навън, и те може да ни вземат за великите вождове на голямо съседно племе и да не ни сторят нищо лошо, поради страх от кръвосмразяващо отмъщение.

— Ами Илайза готвачката? — попита ги Джейн.

— Забравяш, че те не могат да забележат нищо — подсети я Робърт. — Те не биха забелязали нищо необичайно, даже ако ги скалпират или ги опекат на бавен огън.

— Ама ще се оправят ли след залез-слънце?

— Естествено. Не може да те скалпират или да те опекат жив и нищо да не усетиш, най-малкото на другия ден със сигурност ще забележиш, дори и преди да ти е убягнало от вниманието — отбеляза Сирил. — Смятам, че Антеа е права, но ще ни трябват сума ти пера.

— Ще изтичам до кокошарника — предложи Робърт. — Там има една пуйка, която не е съвсем наред. Мога да й сваля перушината без да има нещо против. Толкова е зле, че въобще не се интересува как изглежда. Подайте ми ножицата.

След щателно разузнаване те се убедиха, че в дворчето за птици няма индианци. Робърт тръгна. След пет минути се върна, леко побледнял, но с цял куп пера в ръце.

— Вижте — подхвана той, — положението е дяволски сериозно. Тъкмо отрязах перата, обърнах се да изляза и що да видя? Един индианец ми се пули насреща изпод стария кафез. Аз размахах заплашително перата, нададох един боен вик и се изпарих преди още той да успее да се откачи от кафеза. Пантеро, свали шарените одеяла от леглата, само по-сръчно.

Чудна работа, нали, как с помощта на одеяла, пера и пъстри шалове можеш да заприличаш досущ на индианец. Разбира се, нито едно от децата нямаше дълга черна коса, но пък разполагаха с достатъчно черно хасе, което служеше за подвързване на учебници. Нарязаха го на ресни, за да се получи хубав бретон и го завързаха на главите си с кехлибарените на цвят панделки от празничните рокли на момичетата. Сетне забучиха пуйчите пера в панделките. Хасето наистина беше досущ като дълга черна коса, особено когато почна леко да се навива по краищата.

— Ала лицата ни — отбеляза Антеа — са с крайно неподходящ тен. Всички сме доста бледички, а пък Сирил, незнайно защо, е с цвят на маджун.

— Нищо подобно — отрече Сирил.

— Истинските индианци отвън са някак си кафеникави — бързо се намеси Робърт. — Но аз смятам, че ние трябва да сме съвсем червени; с червена кожа ще ги превъзхождаме всички до един.

Червената охра, която готвачката използваше за кухненските тухли, комай се оказа най-червеното нещо в къщата. Децата размесиха известно количество от нея с малко мляко в една чинийка, както бяха виждали да прави готвачката, когато се кани да жули кухненския под. С получената смес грижливо намазаха лицата и ръцете си и станаха толкова червени, колкото подобава на всеки червенокож индианец, че дори повече.

Когато срещнаха Илайза в коридора и тя пронизително изпищя, тутакси разбраха, че явно изглеждат много кръвожадни. Това спонтанно доказателство им достави голямо задоволство. След като набързо й казаха да не бъде такава гъска, защото това е просто една игра, четиримата червенокожи, покрити с одеяла и перушина, храбро излязоха да срещнат врага. Казах храбро, понеже не желая да бъда груба. Тъй или иначе, излязоха.

Покрай плета, който разделяше градината от пущинака, се виждаше цяла редица кафяви глави, до една щедро окичени с пера.

— Това е единственият ни шанс — прошепна Антеа. — По-добре, отколкото да чакаме кръвосмразяващата им атака. Трябва много добре да се преструваме. Както когато играеш на карти и се правиш, че имаш аса, пък всъщност нямаш. Мисля, че го наричат блъфиране. Хайде, напред!

С четири диви бойни вика, или поне подобие на такива, понеже английските деца не получават достатъчно обучение в тази област, те се втурнаха през портата и заеха четири войнствени пози срещу редицата червенокожи индианци. Те всички бяха еднакво високи, и то точно колкото Сирил.

— Надявам се, за бога, че умеят да говорят английски — каза Сирил без да разваля позата си.

Антеа бе сигурна, че умееха, макар да нямаше представа откъде го знаеше. Тя държеше едно бастунче със завързан за него бял пешкир. Това бе знаме на примирието и тя го развя с надеждата, че индианците ще схванат какво представлява. Явно схванаха, тъй като един, който бе по-кафяв от останалите, пристъпи напред.

— Желаете преговори? — произнесе той на чист английски език. — Аз съм Златния орел, от могъщото племе на пещерняците.

— Пък аз — отговори Антеа в порив на неочаквано вдъхновение — съм Черната пантера, вожд на… на… на племето на мазаватите. Моите братя, тоест… всъщност да, племето, мазаватите де, дебнат в засада под склона на онзи хълм там.

— А кои са тези силни воини? — осведоми се Златния орел, като се обърна към другите.

Сирил заяви, че е великият вожд, наричан Катерицата, от племето моунинг конго и понеже забеляза, че Джейн си смуче палеца и се чуди с какво име да се назове, той добави:

— Този славен воин е Дивата котка, но по тези земи го знаем като Свирепия писан, предводител на многобройното племе на фитееците.

— Ами ти, храбри червенокожи? — внезапно се обърна Златния орел към Робърт, който в изненадата си отвърна, че е Бобс, вожд на племето кейп маунтид полис.

— Чуйте ме! — отново подзе Черната пантера. — Ако дадем сигнал и свикаме племената си, ще видите, че те толкова превъзхождат вашия жалък отряд, че всяка съпротива е безсмислена. Затова върнете се в своите земи, червенокожи братя, и изпушете лулата на мира в своите тотеми заедно с вашите жени и шамани, облечете си най-празничните вигвами и пирувайте със сочните, прясно уловени мокасини.

— Всичко оплеска — изръмжа й Сирил.

Но Златния орел просто я погледна въпросително.

— Вашите обичаи са различни от нашите, Черна пантеро — каза той. — Доведи племето си, за да проведем събранието пред тях, както подобава на велики вождове.

— Ей сегичка ще ви ги доведем — отговори Антеа, — ще дойдат с всичките си лъкове, стрели, томахавки, ножове за скалпиране и какво ли не щеш, ако се помайвате вместо да се оттеглите.

Тя говореше доста смело, но сърцата на всички деца биеха необуздано и те дишаха учестено. Защото дребните истински индианци се приближаваха все по-близо до тях и навъсено мърмореха, тъй че те скоро се оказаха в центъра на множеството с мургави, свирепи лица.

— Няма смисъл — прошепна Робърт. — Знаех си, че така ще стане. Трябва да изтичаме до псамида. Може пък да ни помогне. Ако ли не, то поне се надявам, че след залез-слънце ще възкръснем. Чудя се дали скалпирането боли толкова, колкото твърдят.

— Ще развея отново знамето — предложи Антеа. — Ако се отдръпнат, ще си плюем на петите.

Тя размаха пешкира и вождът нареди на воините си да се отдръпнат. Тогава, в стремителна атака срещу най-тънкото място от индианската редица, четирите деца удариха на бяг. Първият им щурм събори половин дузина неприятели, а децата прескочиха покритите им с одеяла тела и хукнаха право към пясъчната кариера. Нямаше време да минават по удобния, безопасен път, по който вървяха каруците, затова се спуснаха от ръба надолу, през жълтите и бледолилавите цветя, изсъхналата трева, покрай дупките на малките пясъчни лястовички, като скачаха, прихващаха се тук-там, подрипваха, препъваха се, падаха, а накрая се и търкаляха.

Златния орел и воините му ги застигнаха точно на мястото, където последно бяха видели псамида.

Задъхани и отмалели, злочестите деца трепетно зачакаха участта си. Около тях проблясваха остри ножове и брадви, но още по-зловещи бяха свирепите пламъчета в очите на враговете им.

— Ти ни излъга, Черна пантеро от мазаватите, както и ти, Катерицо от моунинг конго. Тези двамата също, Свирепия писан от фитееците и Бобс от кейп маунтид полис, и те ни излъгаха, макар не с езиците, а с мълчанието си. Излъгахте под закрилата на знамето на примирието, което бледоликите често използват. Вие нямате воини. Племената ви са далече и са поели ловната пътека. Каква ще бъде участта им? — обърна се той със злобна усмивка към останалите червенокожи индианци.

— Да направим кладата! — извикаха те и дузина пъргави доброволци тозчас се заеха да събират подпалки.

Четирите деца, всяко от които бе приклещено между двама дребни, но силни индианци, хвърляха отчаяни погледи наоколо си. Само ако можеха да зърнат псамида!

— Наистина ли възнамерявате да ни скалпирате и после да ни опечете? — попита отчаяно Антеа.

— Разбира се! — погледна я червенокожият. — Такъв е обичаят.

Индианците бяха образували кръг около децата и сега седяха на земята, вторачени в пленниците. Цареше зловеща тишина.

Сетне полекичка, по двама, по трима, индианците, които се бяха заели да търсят подпалки, се върнаха, и то с празни ръце. Не бяха открили дори една-единствена съчка за огъня!

Право да ви кажа, никой не намира съчки в тази част на Кент.

От децата се изтръгна въздишка на облекчение, която обаче премина във вик на неистов ужас. Наоколо им заплашително се размахваха лъскави ножове. В следния миг всяко дете бе сграбчено от по един индианец, затова стиснаха очи и напрегнаха всички сили да не изпищят. Всеки момент очакваха острата болка на ножа. Но тя не дойде. Бързо ги пуснаха и треперещите деца се строполиха на земята. Главите не ги боляха ни най-малко. Само дето им беше необяснимо студено! В ушите им кънтяха дивите бойни викове. Когато събраха кураж и отвориха очи — що да видят! Четирима неприятели танцуваха наоколо с дивашки крясъци и подскоци, а всеки от тях развяваше по един скалп с дълга, разпусната черна коса. Тутакси опипаха главите си — техните собствени скалпове си бяха на място! Горките невежи диваци наистина бяха скалпирали децата. Но бяха отрязали, тъй да се каже, само черните кичури от хасе!

Децата буйно се прегърнаха, като едновременно хлипаха и се смееха.

— Скалповете им са наши — монотонно напяваше вождът, — злочестите им коси не растяха където трябва! Ръцете на победителите ги откъснаха без усилие. Без съпротива, без борба те предадоха скалповете си в ръцете на великите пещерняци! О, как нищожна е победата, когато скалповете се печелят тъй лесно!

— Ей сегичка ще ни вземат истинските скалпове, само гледайте — рече Робърт, докато се опитваше да свали малко от червената охра от лицето си и да я натрие по косата си.

— Лишиха ни от справедливо и люто отмъщение — продължаваше напевът, — но ние познаваме и други мъчения, освен ножа за скалпиране и пламъците. Но все пак бавният огън щеше да е точно на място. О, каква чудата и неестествена земя, на която човек не може да намери дърва, за да изгори врага си. Ах, какви ширнали се гори има по нашите родни места, където хиляди, хиляди дървета растат само за да ни доставят огъня, на който горим неприятелите си. Ах, да бяхме сега в родната гора!

Ненадейно, с бързината на светкавица картината се промени и около децата остана да блести само златистият чакъл, наместо мургавите фигури. Индианците завчас се бяха изпарили яко дим, още с последната дума на предводителя си. Псамидът явно беше стоял наблизо през цялото време. И беше изпълнил желанието на индианския вожд.

 

 

Марта се завърна с нова порцеланова кана, с изрисувани по нея щъркели и буйна трева. Освен това върна всичките пари на Антеа.

— Братовчедка ми подари каната за късмет, рече, че била сама, щото легенчето, с което вървяла в комплект, се строшило.

— О, Марта, колко си добричка! — въздъхна Антеа и обви ръце около кръста й.

— Да — изкикоти се Марта, — най-добре ми се радвайте сега, дордето съм още тъдява. Когато майка ви се завърне, тозчас ще й връча предупреждение, че напускам.

— О, Марта, нима сме се държали чак толкова лошо с теб? — възкликна сащисаната Антеа.

— А, не е заради туй, мис. — Марта се разкикоти още по-силно. — Ще се годявам скоро. За господин Бийл, пазача. Още от оназ вечер, когато се прибрахте от дома на свещеника, дето се бяхте заключили в църковната кула, още оттогаз ми предлага той женитба. Днеска склоних да го направя щастлив човек.

Антеа прибра седемте шилинга и четири пенса обратно в касичката и залепи хартия на мястото, пробито от ръжена. Тя много се радваше, че съумя да стори това и до ден-днешен не знае дали разбиването на касичката води до бесилката, или не.