Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (42) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и втора глава

„Историята не е някаква особена личност, която използва човека като средство за постигане на свои цели. Историята не е нищо друго, освен дейността на преследващия своите цели човек.“

Маркс, „Светото семейство“ (1845)

Както вече научихме, Чарлс не се върна в Кенсингтън в същото филантропско настроение, в каквото напусна жилището на проститутката. През време на едночасовото пътуване пак се беше почувствал зле, а бе имал достатъчно време да натрупа и солидно отвращение към себе си. Но като се събуди, мислите му бяха по-ведри. Като всеки мъж, отдаде дължимото на махмурлука, вгледа се свирепо в изпитото си лице и надникна в пресъхналата си вгорчена уста. Реши, че общо взето, става за пред света. На първо време за пред Сам, който влезе с горещата вода и пред когото Чарлс смънка нещо като извинение за сприхавостта си предишната вечер.

— Че аз нищо не съм забелязал, мистър Чарлс.

— Имах доста тежка вечер, Сам. А сега бъди добро момче и ми донеси пълен чайник чай. Ожаднял съм като грешен дявол.

Сам излезе, без да сподели личното си мнение, че дяволското в господаря му не е само жаждата. Чарлс се изми, избръсна и се замисли за… Чарлс. Очевидно не беше донжуан по рождение; но не го биваше и за песимистични угризения. Нима сам Фрийман не бе казал, че още две години може да не взима решение за бъдещето си? Много неща могат да се случат за две години. Чарлс не си каза буквално: „Чичо ми може да умре“, но мисълта витаеше по периферията на съзнанието му. Плътската страна на приключението от предишната вечер му напомни, че скоро ще се радва на законни удоволствия от този род. Но сега трябва да се въздържа. А онова детенце… колко много недъзи на живота трябва да изкупват децата!

Сам се върна с чая… и с две писма. Животът отново стана „път“. Чарлс веднага забеляза, че на горния плик има две марки — писмото бе пуснато в Екситър и бе препратено в Кенсингтън от „Белият лъв“ в Лайм Риджис. Другото пристигаше направо от Лайм. Той се поколеба, но после, за да разсее подозренията, взе ножа за разрязване и се приближи до прозореца. Най-напред отвори писмото от Гроган, но преди да го прочетем, трябва да знаем съдържанието на писмото, което Чарлс му бе изпратил, щом онази сутрин се върна в Лайм след разходката си призори до плевнята на Карслейк. То гласеше:

„Драги ми доктор Гроган,

Пиша ви съвсем набързо, за да ви благодаря за безценния съвет и помощта ви снощи и да ви уверя още веднъж, че с най-голямо удоволствие ще поема разноските за всякакви грижи или лечение, които вие и вашият колега сметнете за нужни. Вярвам, напълно разбирате, че съм осъзнал неразумността на неуместния си интерес, и ще ме уведомите за резултата от срещата, която се е състояла, преди да прочета това писмо.

За жалост нямаше как да повдигна въпроса на Броуд Стрийт тази сутрин. Малко неочакваното ми заминаване и някои други обстоятелства, с които няма сега да ви занимавам, направиха момента явно неподходящ. Но веднага щом се върна, ще се заема с това. Междувременно ви моля да не го споделяте с никого.

Заминавам веднага. Лондонският ми адрес е по-долу.

С дълбока благодарност:

Ч. С.“

Писмото не беше искрено, но трябваше да се напише. Сега Чарлс плахо разгъна отговора.

„Драги ми Смитсън,

Не ви писах веднага с надеждата да получа някакво обяснение на нашата малка дорситска загадка. За съжаление единствената жена, която срещнах онази сутрин по време на мисията си, беше майката Природа, но след три часа чакане разговорът с тази дама започна да ме отегчава. С една дума, лицето не се яви. Като се върнах в Лайм, изпратих едно умно момче да бди там вместо мен. Но и то се наслаждавало на самотата sub tegmine fagi^[1]. Пиша тези думи с леко сърце, но признавам, че когато момчето се върна по здрач, започнах да се опасявам от най-лошото.

На другата сутрин обаче научих, че в «Белият лъв» била оставена бележка багажът на въпросната да се изпрати в Екситър. Не можах да открия автора на бележката. Вероятно я е изпратила самата тя. Според мен можем да смятаме, че е заминала.

Единственото, от което все още се боя, драги Смитсън, е, че тя може да ви последва в Лондон и да се опита там да ви досажда със злочестината си. Умолявам да не отхвърляте тази евентуалност с усмивка. Ако имах време, щях да ви приведа за пример и други случаи, в които е прибягвано до подобни действия. Прилагам един адрес. Докторът е прекрасен човек, с когото отдавна кореспондирам, и най-настойчиво ви съветвам да предоставите нещата в негови ръце, ако ново неудобство, така да се каже, буквално похлопа на вратата ви.

Бъдете уверен, че нито дума не е излязла и няма да излезе от устата ми. Не ще повтарям съвета си относно «очарователното създание», което, между другото, имах удоволствието да срещна току-що на улицата, но ви препоръчвам да се изповядате за всичко при пръв удобен случай. Не мисля, че опрощението ще бъде свързано с твърде строго или твърде дълго наказание.

Искрено ваш — Майкъл Гроган“

Чарлс въздъхна облекчено, макар и с чувство на вина, много преди да прочете писмото докрай. Не беше разкрит. Дълго гледа през прозореца на спалнята си, после отвори и второто писмо.

Очакваше няколко страници, а имаше само една.

Очакваше порой от думи, а те бяха само три.

Един адрес.

Той смачка листа в ръка, върна се при камината, запалена от прислужницата в осем часа сутринта, докато той още бе хъркал, и го хвърли в пламъците. За пет секунди хартията се превърна в пепел. Пое чашата чай, която Сам чакаше да му подаде. Пресуши я на един дъх и я върна заедно с чинийката за още.

— Свърших си работата. Сам. Утре се връщаме в Лайм с влака в десет часа. Погрижи се за билетите и изпрати онези две телеграми на бюрото ми. Следобед си свободен да избереш някоя и друга панделка за хубавата Мери… разбира се, ако не си похарчил сърцето си другаде, откакто се върнахме.

Сам това и чакаше. Стрелна с поглед гърба на господаря си, докато пълнеше отново позлатената чаена чаша и поднасяйки я на сребърна табличка към протегнатите пръсти на Чарлс, обяви:

— Каня се да поискам ръката й, мистър Чарлс.

— Сериозно?

— По-точно щях да я поискам, мистър Чарлс, ако не беше да имам такива хуникални възможности за работа при вас.

Чарлс пиеше бавно чая си.

— Хайде казвай какво има, Сам, и престани да ми задаваш гатанки.

— Ако се оженя, трябва да напусна, сър.

Острият поглед, с който Чарлс инстинктивно му възрази, показваше колко малко бе мислил по този въпрос. Той се обърна и седна до камината.

— Слушай, Сам, опазил ме Бог да бъда пречка пред женитбата ти, но… нали няма да ме изоставиш толкова скоро преди моята?

— Погрешно ме сфащате, сър. Аз мислех за след това.

— Ще се преместим в много по-голяма къща. Сигурен съм, че жена ми ще се радва Мери да е край нея… така че какво те тревожи?

Сам си пое дълбоко въздух.

— Смятах да се заема с търговия, мистър Чарлс. Но само след като вие се уредите, мистър Чарлс. Знаете, надявам се, че никога няма да ви оставя в нужда.

— Търговия ли? Каква търговия?

— Мерак ми е да си имам едно магазинче, мистър Чарлс.

Чарлс остави чашата си върху набързо поднесената му табла.

— Но имаш ли… искам да кажа… нали знаеш, че трябват готови пари?

— Спестил съм нещичко, мистър Чарлс. И мойта Мери също.

— Да, да, но трябва да се плаща наем и… за бога, човече, нали трябва да се купува стока! Та какъв магазин искаш?

— За галантерийна стока, мистър Чарлс.

Чарлс се вторачи в Сам, сякаш слугата, роден в Лондон, бе решил да приеме будизма, но си спомни една-две дребни случки в миналото, неговата склонност към снобска изтънченост, а също, че поне по отношение на грижата за дрехите Сам не бе давал никакво основание за оплаквания. Чарлс неведнъж (а милиони пъти) му се беше подигравал заради тази му суетност.

— И достатъчно ли си спестил, че да…

— Уви, не, мистър Чарлс. Шъ трябва да пра’им големи икономии.

Настана многозначително мълчание. Сам се занимаваше с млякото и захарта. Чарлс потърка нос досущ по навика на Сам. Загря. Посегна към третата си чаша чай.

— Колко ти трябват?

— Има един магазин, дето ми ’аресва, мистър Чарлс. Искат сто и педесет лири за разрешително и още сто за стоката. Трябват и трийсе лири за наем. — Преди да продължи, той премери Чарлс с поглед. — Не да не съм доволен от вас, мистър Чарлс, ама винаги съм си мечтал за магазин.

— И колко имаш настрана?

Сам се поколеба.

— Трийсе лири, сър.

Чарлс не се засмя, а се извърна и застана до прозореца на спалнята.

— За колко време си ги спестил?

— За три години, сър.

Десет лири на година може да не е много, но, както бързо пресметна Чарлс, те бяха една трета от заплатата му и доказваха много по-голяма пестеливост, отколкото тази, с която самият Чарлс би могъл да се похвали. Той се обърна и погледна Сам, който смирено чакаше — но какво чакаше? — до масичката с чая. В последвалата тишина Чарлс направи първата си фатална грешка — каза на Сам точно какво мисли за неговите планове. Може би до известна степен той искаше да блъфира, да се престори, че изобщо не долавя намека на Сам за онова, което очаква за вярната си служба; преди всичко обаче го подтикваше изконната морална отговорност — далеч не равнозначна на арогантното чувство за превъзходство — на съвършения господар към несъвършения слуга.

— Предупреждавам те, Сам, наумиш ли си нещо над своето положение, очаква те само разочарование. Ако нямаш магазин, ще си нещастен. Но двойно по-нещастен ще си, ако го имаш. — Главата на Сам клюмна още повече. — Освен това свикнал съм с теб, Сам… приятно ми е с теб. По дяволите, не искам да те загубя.

— Знам, мистър Чарлс. Напълно съболезновавам и уважавам чувствата ви, сър.

— Добре тогава. Щом сме щастливи един с друг, нека така да продължава.

Сам сведе глава и се обърна да събере приборите от чая. Разочарованието му беше очевидно; той беше олицетворение на разбити надежди, съсипан живот, непризната добродетел и още десетина други меланхолични образа.

— Хайде, Сам, недей да се правиш на пребито куче. Ако се ожениш за това момиче, естествено ще получаваш заплата като на глава на семейство, а също и нещичко отгоре за начало. Бъди сигурен, че добре ще се погрижа за теб.

— Много любезно от ваша страна, мистър Чарлс. — Гласът обаче беше гробовен, меланхоличният образ остана непокътнат. За миг Чарлс се погледна през очите на Сам. В годините, прекарани заедно, Сам го бе виждал да харчи много пари, а не можеше да не знае, че с женитбата си ще получи още по-голямо богатство; и съвсем естествено и невинно може да е решил, че не е много да поиска двеста или триста лири.

— Не бива да мислиш, че съм скъперник, Сам. Работата е там, че… виж, причината, поради която отидох в Уинсиът, е, че… сър Робърт ще се жени.

— Не думайте, сър! Сър Робърт! Невъзможно.

Изненадата на Сам навежда на мисълта, че е трябвало да насочи амбициите си всъщност към театъра. Той едва не изпусна подноса от ръцете си — но в края на краищата сцената се разиграваше много преди Станиславски. Чарлс се обърна към прозореца и продължи:

— А това значи, Сам, че тъкмо когато ще имам да посрещам значителни разходи, няма да разполагам с много пари.

— Отде да знам, мистър Чарлс. Но защо… не мога да повярвам. На тия години!

Чарлс побърза да възпре потока от съчувствия.

— Трябва да пожелаем на сър Робърт много щастие. Ето така стоят работите. Скоро ще се разчуе. Но ти, Сам… не бива да казваш никому.

— О, мистър Чарлс, нали знаете как мога да пазя тайна.

За всеки случай Чарлс погледна Сам строго, но слугата отново покорно бе свел очи. На Чарлс ужасно му се искаше да ги види, но те продължаваха да убягват проницателния му поглед и това го тласна към втората фатална грешка — защото отчаянието на Сам се дължеше не толкова на получения отказ, колкото на опасенията, че господарят му всъщност няма скрити грехове, които да се използват срещу него.

— Сам, аз… всъщност като се оженя, всичко ще бъде по-лесно… Не бих искал да разбивам надеждите ти напълно. Остави ме да си помисля.

В сърцето на Сам лумна пламъче на доволство. Беше успял: рибата клъвна.

— Съжалявам, че заговорих, мистър Чарлс. Нямах си на представа.

— Не, не, радвам се, че повдигна въпроса. Може при удобен случай да попитам и мистър Фрийман за съвет. Той несъмнено знае кое е най-правилното при подобно начинание.

— Чисто злато, мистър Чарлс, чисто злато — така гледам аз на всеки съвет от устата на господина.

След тази хипербола Сам си излезе. Чарлс се загледа в затворената врата. Взе да се чуди дали в характера на Сам не избиваше нещо от Юрая Хийп — някакво двуличие. Той вечно се правеше на джентълмен в дрехите и обноските, а ето че изведнъж у този мним джентълмен се проявяваше нещо ново. Ех, каква епоха на промени! Толкова много установени неща се рушаха и изчезваха.

Той постоя така още малко, докато… Ха! Та какво би му попречило да изпълни желанието на Сам, като има парите на Ърнестина в банката? Той се обърна към писалището си и отключи едно чекмедже. Извади оттам бележник и си записа нещо — сигурно да не забрави да поговори с мистър Фрийман.

 

 

В същото време Сам четеше долу съдържанието на двете телеграми. Едната беше до „Белия лъв“ и уведомяваше собственика му за завръщането им. Другата гласеше:

„Мисис Трантър, Броуд Стрийт, Лайм Риджис

За мис Фрийман

С най-голямо удоволствие изпълнявам нареждането да се върна незабавно.

Твой най-предан — Чарлс Смитсън.“

По онова време само недодяланите янки се принизяваха да използват телеграфен стил.

Не за пръв път тази сутрин очите на Сам четяха чужда кореспонденция. Пликът на второто писмо, което бе донесъл на Чарлс, бе залепен, но не и запечатан. Малко пара върши чудеса, а Сам имаше на разположение цяла сутрин да намери удобен момент в кухнята за тази цел.

Може би сте започнали да споделяте мнението на Чарлс за Сам. Трябва да признаем, че той не се проявяваше като много честен човек. Но какво ли не прави мисълта за женитбата. Тя кара бъдещите партньори да подозират, че съществува неравноправие; поражда у тях желание да си дадат повече един на друг; убива безгрижието на младостта; задълженията на брака отчуждават човек от другите и заглушават алтруистичните струни в човешкото сърце. С една дума, по-лесно е да бъдеш нечестен заради двама, отколкото заради себе си. Сам не смяташе действията си за нечестни; той ги наричаше „добро разиграване на картите“. Най-просто казано, това означаваше, че сега сватбата с Ърнестина трябва на всяка цена да се състои — единствената му надежда да получи двеста и петдесет лири бе нейната зестра; а ако господарят му още смяташе да се занася по онази паднала жена от Лайм, това трябваше да стане само под зоркото око на картоиграча. Пък и може би не беше чак толкова лошо, защото колкото повече грехове натрупваше Чарлс, толкова по-лесно щеше да измъкне парите. Ако нещата отидеха твърде далеч… Сам прехапа долната си устна и се намръщи. Нищо чудно, че самочувствието му бе пораснало: това е присъщо на сватовниците.