Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (33) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и трета глава

„С любов ще любя, ала в мене, скритом,

ще диря мъдрост, без света да питам —

неподозрян, прозрял велики тайни,

и невидян, видял неща незнайни…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1852)

Трудно може да се каже чия изненада беше по-голяма — на господаря, замръзнал на два метра от вратата, или на слугите, също така замръзнали на трийсетина метра от него. Последните бяха така стъписани, че Сам дори не свали ръката си от кръста на Мери. Онова, което раздвижи живата картина, бе четвъртата фигура: на вратата с ужасен вид се появи Сара. Тя се дръпна толкова бързо, сякаш появата й бе само плод на въображението. Но и това бе достатъчно. Сам зяпна и ръката му се смъкна от талията на Мери.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Ами расождаме се, мистър Чарлс.

— Оставих, струва ми се, нареждания да…

— Сторено, сър. Готова работа.

Чарлс знаеше, че го лъже. Мери се бе извърнала с деликатност, която много й отиваше. Чарлс се поколеба, после се приближи до Сам, който светкавично си представи уволнение, бой…

— Не сме знаяли, мистър Чарлс… Честен кръс, не зна’хме.

Мери хвърли през рамо свенлив поглед към Чарлс; в него се четеше изненада, страх, но и едва доловимо тайно възхищение. Той се обърна към нея:

— Бъдете любезна да ни оставите сами за момент.

Момичето леко се поклони и бързо се отдалечи, за да не слуша разговора им. Чарлс огледа Сам, който се бе превърнал отново в най-покорния лакей и не отместваше очи от обувките на господаря си.

— Дойдох тук във връзка с онази работа, за която ти бях споменал.

— Ясно, сър.

Чарлс сниши глас.

— По настояване на лекаря, който я лекува. Той е напълно запознат с обстоятелствата.

— Ясно, сър.

— И това в никакъв случай не бива да се разчуе.

— Сфащам, мистър Чарлс.

— А тя?

Сам вдигна очи.

— Мери нищо ни шъ кажи, сър, честен кръс.

Сега Чарлс сведе поглед. Усещаше, че бузите му са тъмнопурпурни.

— Добре тогава. Аз… благодаря ти. И ще се погрижа да… Ето, вземи… — И започна да рови в кесията си.

— Ама не, мистър Чарлс. — Сам леко отстъпи назад, някак прекалено театрално, за да убеди страничен наблюдател. — И дума да н’става.

Чарлс смънка нещо и ръката му спря да търси. Господар и слуга се спогледаха. Навярно и двамата съзнаваха, че току-що бе направена тактическа жертва.

— Хубаво тогава. Аз ще ти се отплатя. Но нито дума.

— В пъкъла да се продъня, мистър Чарлс.

С тази тежка клетва Сам се обърна и последва своята Мери, която чакаше, дискретно обърнала гръб, на стотина метра навътре в гъсталака.

Защо се бяха упътили точно към плевнята, могат да се правят само догадки. Сигурно ви се е сторило странно, че разумно момиче като Мери избухва в сълзи само при мисълта за няколкодневно отсъствие. Но нека оставим Сам и Мери, които, влезли в гората, повървяха, смълчани от изненада, после крадешком се спогледаха и безсилни да се сдържат повече, избухнаха в сподавен кикот; и нека се върнем към Чарлс, все още изчервен като божур.

Той ги проследи, докато изчезнаха от погледа му, после обърна очи към смълчаната плевня. Собственото му поведение го бе разтърсило издъно, но свежият въздух му позволи да поразмисли. Дългът отново му се притече на помощ. Дръзнал бе да раздуха забранения огън. В същия миг другата жертва може би загиваше в неговите пламъци, преметнала въже през някоя греда… Той се подвоуми, после закрачи назад към плевнята и Сара. Тя стоеше до перваза на прозореца, без да вижда отвън, сякаш се бе опитвала да чуе какво си говорят Чарлс и Сам. Той застана на прага.

— Моля да ме извините, че така непростимо се възползвам от вашето нещастие. — Замълча, после продължи: — И не само сега. — Тя сведе поглед. Той с облекчение забеляза, че е сконфузена: дивачката вече я нямаше. — Най-малко от всичко исках да завладявам чувствата ви. Държах се много глупаво. Много глупаво. Вината е изцяло моя. — Тя не отместваше очи от каменния под; затворник, очакващ присъда. — Уви, злото е сторено. Сега ви моля да ми помогнете да го поправим. — Тя продължаваше упорито да мълчи. — Налага се да замина по работа в Лондон. Не знам за колко време. — Тогава тя го погледна, но само за миг. Той продължи неуверено: — Мисля, че трябва да отидете в Екситър. Моля ви да вземете тази кесия пари… като заем, ако предпочитате, докато си намерите подходяща работа. А в случай че ви е необходима допълнителна финансова помощ… — Гласът му заглъхна. Бе започнал да говори все по-официално. Усещаше, че играе противна роля. Тя му обърна гръб.

— И никога вече няма да ви видя?

— Добре знаете, че няма как да отрека това.

— При все че живея единствено за да ви виждам?

Ужасната заплаха отново надвисна в последвалото мълчание. Той не смееше да я спомене. Чувстваше се като окован, като осъден на смърт затворник, но неочаквано животът му бе подарен. Тя се обърна и ясно прочете мисълта му.

— Ако исках да се самоубия, имах достатъчно причини да го сторя досега. — Загледа се през прозореца. — Приемам заема ви… с благодарност.

Той притвори очи за миг в беззвучна благодарствена молитва. Постави кесията — не онази, която му бе избродирала Ърнестина — на една полица до вратата.

— Ще отидете ли в Екситър?

— Щом ме съветвате.

— И то най-настойчиво.

Тя сведе глава.

— Трябва да ви кажа още нещо. В града се говори, че ще ви изпратят в болнично заведение. — Очите й го стрелнаха изкосо. — Идеята, без съмнение, произлиза от Малборо Хаус. Не е нужно да я приемате сериозно. При все това, за да си спестите неприятности, по-добре не се връщайте в Лайм. — И като се поколеба, добави: — Разбрах, че пак ще изпратят хора да ви търсят. Затова дойдох толкова рано.

— А куфарът ми…

— Ще се погрижа за него. Ще наредя да го изпратят на гарата в Екситър. Струва ми се, че ако имате сили, би било по-разумно да стигнете пеша до кръстопътя при Аксмът. Така ще се избегне… — щеше да каже „скандалът и за двама ни“. Но знаеше какво иска от нея. Аксмът беше на седем мили, а до самия кръстопът имаше още две.

Тя се съгласи.

— Моля ви, уведомете мисис Трантър веднага щом си намерите работа.

— Нямам никакви препоръки.

— Можете да дадете името на мисис Талбът. И на мисис Трантър. Аз ще говоря с нея. И без излишна гордост й се обаждайте, ако ви е необходима допълнителна финансова помощ. Ще се погрижа и за това, преди да замина.

— Няма да се наложи. — Гласът й едва се чуваше. — Но ви благодаря.

— Мисля, че аз трябва да ви благодаря.

Тя го погледна право в очите и този поглед отново, като копие, го прониза до дън душа.

— Вие сте забележителен човек, мис Удръф. Срамувам се, че не го прозрях по-рано.

— Да, забележителен човек съм — рече тя.

Но го каза без гордост, без сарказъм, само с малко горчивина. Отново потънаха в мълчание. Той изчака, доколкото можа, после извади джобния си часовник — много плитък намек, че трябва да си тръгва. Усещаше своята неловкост, скованост; колко по-достойно беше нейното поведение; а може би усещаше все още устните й.

— Няма ли да ме придружите до пътеката?

Той не искаше при последната им раздяла тя да разбере, че се срамува. Дори да се появеше Гроган, вече нямаше да има значение. Но докторът не се появи. Тя тръгна напред през мъртвата папрат и живия прещип, без да проговори, без да се обърне нито веднъж. В косите й играеха отблясъците на ранното утринно слънце. Чарлс много добре знаеше, че Сам и Мери може би ги наблюдават, но сега му се струваше дори по-добре, ако го видят открито с нея. Пътят им минаваше между дърветата и ги изведе най-сетне на главната пътека. Тя се обърна. Той пристъпи към нея, протегнал ръка.

Тя се поколеба, после подаде и своята. Той я стисна здраво, за да предотврати някоя нова лудост. Промълви:

— Никога не ще ви забравя.

Тя вдигна лице към него с недоловимо, но изпитателно движение на очите; сякаш той трябваше да види нещо, още не бе твърде късно: една истина отвъд неговите истини, едно чувство отвъд неговите чувства, една история отвъд неговите представи за история. Сякаш тя можеше да му разкрие с думи цели светове; но същевременно знаеше, че щом той не може да чуе тези думи, без тя да ги изрече…

Безкраен бе този миг. После той сведе очи и пусна ръката й.

След минута се обърна. Тя стоеше там, където я бе оставил, и го гледаше. Той повдигна шапката си. Тя не помръдна.

Десет минути по-късно пътеката, която се виеше над морето, го отведе до дървената портичка в оградата на Мандрата. Оттук през нивите се виждаше чак до вълнолома. Долу в далечината, по пътеката през полето към портичката, до която стоеше Чарлс, се изкачваше една ниска фигура. Той се отдръпна малко назад, поколеба се за миг… после пое отново по пътя си до алеята, която се спускаше към града.