Хаим Оливер
Хелиополис (50)

14. Градът на слънцето

Още един взрив разтърси Купола, този път по-мощен от всички, и на стената при входа малката пукнатина, през която се прецеждаше димът, се превърна в широк пробив. В следната секунда в него с рев се промъкнаха черни тела, покосени от лазерите на сапиите. Но зад тях нахлуваха други и други, стъпваха върху падналите и продължаваха напред, така както бяха вършили много пъти под диктовката на Мозъка — един мост от трупове, все по-дълъг и по-дълъг, една пътека на смъртта, върху която крачеха живите. Но сега те го вършеха по своя воля и устремът им беше по-неудържим отвсякога.

Сапиите стреляха до изтощаване на батериите и отстъпваха към ракетите, преследвани от черната тълпа.

Виктор следеше всичко по видеофона. Виждаше как недалеч от първия отвор се образува втори, после трети, и как през тях потекоха други клокочещи реки. И вече ембриите носеха на поясите си торбички с експлозив и се взривяваха сред сапиите, все по-близо до ракетите.

— Още три минути — прозвуча гласът на командуващия. — Пускам двигателите.

От дълбините на кораба дойде могъщо бумтене.

— Легнете! — каза пилотът.

Виктор и Ван Дам се разположиха в дълбоките кресла и пилотът пристегна каучуковите скоби над тях.

А потоците, които нахлуваха под Купола, ставаха по-широки и заливаха отстъпващите сапии. Все по-малко лазери действуваха, все повече взривове разкъсваха ембриите с торбичките на поясите и заедно с тях — хората в бяло. Първите редици черни бяха вече на петдесетина метра от бойните ракети, зад тях прииждаха още и още — една огромна стихия, над която проблясваха сребристите мрежести такета.

Виктор включи басейните. На видеофона се показа разтревоженото лице на командуващия пристанищата.

— Готови ли сте? — попита Виктор.

— Невъзможно. Ембрии взривиха спускателните механизми на шлюзовете.

— Пускайте индивидуалните подводници през тръбите!

— Слушам.

Корабът вече трептеше с всичките си клетки.

— Внимание! — обади се командуващият Купола. — Отварям.

През високоговорителите долиташе грохотът на тълпата, която обкръжаваше целия полигон и като черен прилив заливаше основите на ракетите.

— Отварям! — повтори командуващият.

Най-напред отгоре, от върха на Купола, от самия център на свода се спусна лъч. Беше по-сияен от лазерните игли, по-блестящ от всички прожектори наоколо. Тънък като кристално влакно слънчев лъч, който се разби на милиони пръски с цветовете на спектъра.

Долу под Купола настъпи тишина. Всички — ембрии, сапии, борещите се, ранените, умиращите, — всички, които викаха, крещяха, стенеха, плачеха, — всички млъкнаха, загледани в този лъч, омагьосани от светлината, идваща от небето.

После бавно Куполът се раздели на две равни половини, откривайки една ослепителна дъга, която се разширяваше все повече.

Тишината продължи още три, още десет, още двайсет секунди и избухна във вопъл на многохилядното множество, и този вопъл съдържаше целия ужас, целия възторг, целия екстаз и цялото безумие, натрупани тук през десетилетията и оковани под бетона от неумолимите господари на Хелиополис.

Горе, високо над Купола, сред синьото небе блестеше с цялото си великолепие Хелиос.

Сапиите стояха прави, неподвижни, приковани от това небе, което все повече се раздипляше над тях и което не бяха виждали никога. Ембриите падаха ничком и мърмореха молитвата до Хелиос. Умиращите издъхваха с отворени очи, в които се отразяваха лъчите на слънцето.

— Внимание! Старт! — каза командуващият от видеофона.

Куполът се разтваряше все повече и повече.

— Десет секунди… — започна да брои гласът. — Девет… осем… седем…

Небето беше чисто, без нито едно облаче.

— … Шест… пет… четири…

Куполът се разтвори докрай. Слънцето беше на зенита си.

— … Три… две… едно… Нула!

Под кораба забушуваха пламъци. Понесен от огнения стълб, той се втурна към висините.

Тълпата се разлюля и преви като ударена от вихрушка, над нея премина гигантска въздишка. И преди още корабът да се бе превърнал в блестяща бяла чертица сред синевата, първите ембрии с торбичките на поясите се устремиха към най-близката ракета. Посрещнаха ги лазерни откоси.

— Прекъснете стрелбата! — заповяда гласът на командуващия. — Прекъснете незабавно стрелбата! Сапии, слушайте заповедта! Прекъснете стрелбата!

Но бе късно. До ракетата падна един ембрий, падна втори, трети и още един, и още един — купчина умиращи, с торбички взрив на поясите. Върху тях премина случаен закъснял лазерен лъч и в същия миг купчината се превърна в гейзер от пламъци и кръв.

Взривът раздруса ракетата в основите й, тя се залюля.

Най-напред експлодира горивото й, а след едно мигновение — бомбата, заредена на носа й, се възпламени…

… И тогава, сред безкрая на Тихия океан, там, далеч на десетия паралел, където някога бяха изпробвали атомни оръжия, избухна вулкан, най-мощният вулкан, откакто съществува планетата Земя, един вулкан, предизвикан от човешка ръка.

За няколко мига блясъкът на експлозията затъмни слънцето. Към небесата се втурна чудовищна гъба от пламтящ дим. В океана се образува исполинска кухина, в която се втурнаха кипящи морета вода. От центъра на взрива към далечните брегове се понесе невиждана гигантска вълна, по-страшна от всички урагани. Земетресение раздруса целия архипелаг. Горещи, отровни тайфуни задухаха по всички посоки.

Хелиополис изгаряше в огъня на собствените си слънца…

Виктор съзря експлозията от двеста километра височина като бял пламък сред синия океан.

Алек, в безсъзнание в кабината на „Южна звезда“, не можа да я види, нито почувствува, макар че шхуната, ударена от огнения циклон, се мяташе върху вълните по-безпомощна от треска.