Хаим Оливер
Хелиополис (27)

15. Йохан Себастиан Бах и Густав Ван Дам

Освен този кратък разговор, който възбуди извънредно много моето любопитство, през време на инструктажа станаха още две неща, които повече или по-малко натежаха в моя полза. Естествено, най-голяма роля изигра Мануела-Гея и, разбира се — Джими Морели, но не на последно място бяха Йохан Себастиан Бах и онзи филм.

Започна се с това, че съгласно програмата аз трябваше да запозная Виктор с някои прояви на изкуството, с които той би се сблъскал в южните райони на Централната държава. Изобщо фокусът на нашите проучвания все повече се свиваше около тия географски райони и от това правех извода, че Виктор ще стъпи най-напред там.

Поисках книги, костюми, картини от тия краища. След това гледахме стари филми. Бяха наистина наивно-безпомощни: двуизмерни, плоски, черно-бели, някои шарено-цветни, рамкирани в неподвижен четириъгълен екран. Бяха смешни и поради безнадеждната старомодност на хората, на техните коли, облекло и сгради. Трябваше да положа не малко усилия, за да обрисувам пред Виктор сегашното състояние на нещата.

Тогава именно, увлечен от преподавателския огън да внуша на ученика си по-вярна представа за душевността на жителите от юга, поисках грамофонни плочи. Във фонотеката имаше един старинен грамофон. Пуснах го.

Плочите бяха дебели, груби, от черна пластмаса и записът им беше сух и равен, но все пак даваше известна представа за пиесите. Всички те бяха шлагери, песни, фолклорни мелодии.

Още при първата плоча забелязах как Виктор се пооживи. Той се заслуша внимателно, търсейки да разбере тия ритми и тонове, които звучаха в ушите му за първи път.

Втората плоча предизвика същия ефект. Виктор слушаше, сякаш имаше пред себе си любопитен научен проблем, който следваше да бъде анализиран и решен, и даже формулиран в уравнение. Напразно търсех в очите му признак на вълнение: както винаги те бяха студени — два прозореца към ледения мир на Ес-Разумния.

— Значи — това е музика — каза той. — Аз пък си представях друго…

— Да — казах, — и това е музика, разбира се, но не единствена.

— И други музики ли има?

— Много, извънредно много.

— И приличат на математиката? — с детско простодушие питаше той.

— Приличат. По-скоро напомнят нейните хармонии.

— Покажи ми!

Тогава взех решението. Надявах се, че човекът зад видеофона няма да разбере. Пък и заслужаваше да се рискува.

— Поискай — казах — музика от Йохан Себастиан Бах, например Токата и фуга в ре миньор.

Той пусна фиша в автомата. След минутка пред нас лежеше черна плоча с античните 33 оборота.

Днес трудно мога да опиша удара, който тази старинна величествена музика нанесе върху Виктор. Мога да го сравня само с ефекта, който увеличените дози соларин имаха върху бедния Емил… Не допусках, не, и през ума ми не минаваше, че музика може до такава степен да разтърси Виктор.

Още след първите внушителни встъпителни акорди на органа той се сви като плеснат с камшик, лицето му се обезкърви, тънките пръсти на ръцете му се сгърчиха в граблива хватка, а очите, тия студени сиви очи, загоряха с блясъка на накалена стомана. Не го чувах да диша. Разширил зеници, той беше впил поглед във въртящия се диск, сякаш търсеше да проумее източника на тия грандиозни и бурни като самия океан звуци, които едновременно го връщаха към най-първичните корени на прачовека и го издигаха до недостижими висини на духа.

Не, това не беше суровият математически гений, когото познавах от работата си в Сигма-минус, нито скептичният сапий, който ме развеждаше из полуразрушените улици на старото Селище. Това беше едно кълбо от напрегнати до взрив нерви, което онзи щедър музикант от Ваймар държеше в мощната си шепа и подмяташе по волята си.

Сега разбирах — Виктор не беше само един череп с изчислителна машина в него. Там бе останало и още нещо, което онзи електронен биооблъчител над боксовете не бе успял да унищожи.

А кой знае, може би тази страшна фуга в този момент помиташе всички ония задръжки, които спъваха неговия дух, може би тя разкъсваше веригите, които сковаваха неговото сърце?… Не знам. Това и до ден-днешен си остава тайна за мен, тъй както си остава тайна и личността Бах — този властелин на миналите и бъдещите векове.

Звучеше последната фраза, когато вратата се отвори и в залата се втурна капитан Долански. Без да каже дума, той вдигна мембраната и взе плочата.

Виктор скочи. Никога — нито преди, нито след това, до неговата драматична смърт — не бях го виждал в такова състояние. Той затрепера. Артерията сред челото му се изду до пръсване, очите му се свиха в две остри черти, той показа зъбите си — звяр, а не човек.

— Остави! — едва изрече той.

Онзи уплашено отстъпи: Виктор беше готов да го удуши.

— Заповед на Пе номер 3 — промърмори капитанът.

— Остави! — повтори Виктор и треперенето на устните му се засили. — Остави! — извика той дрезгаво.

Долански върна плочата на място, вдигна рамене и крачейки с гръб към вратата, излезе. Виктор отново пусна плочата. Отначало. Но сега вече не слушаше седнал, а сновеше из голямата зала като тигър в клетка, пъхнал свити юмруци в джобовете на бялото си трико.

Само след две минути прозвуча брумът на видеофона. Долетя познатият металически глас:

— Говори Архонтът. Виктор Ес — прекъсни тази музика! Тя е вредна за твоята мисия.

Виктор се спря, погледна към екрана: там нямаше нищо — само един глас. Бавно, с движение, зад което усещах неимоверно усилие, той се приближи до грамофона и го спря.

— Слушам — каза той тихо. — Тази музика е вредна за моята мисия.

После с внезапен яростен удар разби плочата на коляното си.

Вечерта Вай Дам ме посети в стаята ми и аз трябваше да обяснявам, че вината не е моя, а само на Виктор, който пожелал да чуе музика, красива като математиката и че никак не съм очаквал такава болезнена реакция от страна на сапия.

— Димов — продума той с резкия си изговор, — ако още веднъж се повтори подобно нещо, ще ви пратя в Енергариума. Ясно?

— Ясно.

От този ден Виктор стана още по-мълчалив, по-мрачен, по-дисциплиниран. Яростта, която избухна, със счупването на плочата, като че не преставаше да го владее, но тя се изявяваше в неукротима воля час по-скоро да усвои целия въпросник и да излезе.

Но ние нямахме щастието да изведем нашата програма докрай. Защото се случи второто нещо…

Бяхме навлезли във въпроса „Оръжия“ и, седнали в кинозалата, гледахме стари документални филми. Някои от тях познавах — показваха ни ги в училище с уроците по история: бомбардировки, атаки на нож, танкови набези, самолети над градове, умиращи войници… Всички тия картини ме потискаха: откакто влезе в сила Договорът, те станаха символ на едно варварско време, безвъзвратно потънало в миналото. И това бе единственият пункт, по който аз не можех да кажа нищо ново на Виктор; обратно, именно Хелиополис разполагаше с по-съвършено оръжие от Горния свят: лазерните пистолети, с които бяха снабдени роботите и хората в Сектор Пе, попадаха под възбраната на Договора.

Виктор гледаше тия филми с нескрита насмешка. Та нали те потвърждаваха неговата теза за безсмислието и глупостта на Горния свят! Никакво впечатление не му правеха нито хекатомбите в пристанището на Тулон с потопената френска флота в него, нито осеяните с трупове заснежени полета на Русия, нито изпепелената Хирошима.

Не се сдържах и докато пред очите ни минаваше военен парад с тромави бойни ракети, аз прошепнах:

— Това вече го няма горе.

Той се обърна към мен и недоверчиво се засмя:

— Трябва да знаеш — продължих аз упорито, — че Договорът забранява производството на оръжия за масово унищожение.

Той пак не каза нищо и продължи да гледа. В очите му играеха отраженията на прожекцията. И в този момент на екрана се появи филма за тайните резервати в Южна Африка. Не бях го поискал, той навярно влизаше в серията исторически документи.

Кой не познава тия зловещи кадри, заснети на времето от операторите на Световната организация след откриването на резерватите и при безуспешните опити за залавяне на техните организатори?… Голият плац, обкръжен от хищно приведени напред телени мрежи, в които тече ток; сивите ниски бараки; мършавите черни деца с подути кореми, играещи сред локвите и калта; мъртвите негърки покрай оградата; обширните лаборатории, осеяни със сецирани човешки органи, детски мозъци в колби, пулсиращи сърца, свързани с помпи, и кръв, кръв навсякъде…

Погледнах Виктор: той не се трогваше. Спокойно наблюдаваше скелетообразните детски трупчета, които един булдозер поемаше от циментовия под и тикаше към една огромна пирамида от човешко месо и човешки кости.

После дойде една поредица от неизвестни, смразяващи кръвта кадри: полуголи жени и деца, които побеснели кучета подкарват към голям син кораб под ударите на бичове и палки. И наоколо смеещи се военни. Жените и децата — черни, военните — бели…

Отново погледнах Виктор Ес. Очите му едва видимо се бяха свили от изненада.

— Това жени ли са? — попита той.

— Да — казах. — Жени. Майки.

Той не откъсваше поглед от екрана и по лицето му сега заедно с изненадата имаше и недоумение: навярно не намираше логика в тия действия на хората в униформи, които така безсмислено жестоко се нахвърляха върху беззащитните жени и деца.

А следващият кадър показваше някакво пристанище, непознато и в същото време страшно познато, и то ме върна в малката лодка редом с чичо Том в крайбрежните води на Прокълнатия остров… Бахоа! Пристанището на Бахоа! Но още здраво, небомбардирано. И гарата до него, още цяла, небомбардирана. И големият син кораб, от който слизаха негърките с децата си… Хора в униформи разделяха майките от децата и ги отправяха към вагонетки. Децата притискаха кукли към гърдите си и не разбираха накъде ги води един млад, висок, слаб чичко в бяла лекарска престилка.

Спазма сви корема ми. Скочих, изтичах към екрана, да видя по-добре. Да, това беше той, нямаше никакво съмнение. Този тесен череп, този къс прав нос и стъклено око можеше да има само един човек на земята. Само един човек, чийто портрет стоеше по страниците на отдавнашни научни списания и учебници по криминалистика.

— Виктор — закрещях аз невъздържано. — Виктор! Погледни! Това е Ван Дам. Густав Ван Дам. Убиец на деца! Погледни, Виктор! Полковник Ван Дам е Густав Ван Дамлер, физиолог от Южната Държава, осъден на смърт заради масовите му опити върху живи хора, заради дисекциите, на които е подлагал стотици деца в резерватите. Виктор, погледни, погледни! Това е палачът Ван Дамлер!

Той бе станал и гледаше, гледаше, без да мърда.

Внезапно екранът угасна, светлина заля залата. Влезе разтревожен капитан Долански.

— Какво става тук? — попита той. — Защо крещите?

Бях целият в пот, напразно се мъчех да овладея треперенето на тялото си.

— Димов — заповяда капитанът, — елате!

Обърнах се към Виктор, отправих му прощална усмивка:

— Сбогом, Виктор Сапий — продумах аз. — Желая ти щастие.

Той не отвърна нищо. Стоеше пред екрана, слаб, строен, със замислени очи и недопустимо високо чело.

— Вървете! — изръмжа капитанът към мен. — И сложи ръка на лазера.

Тръгнах.