Антъни Галиано
Ченге на плажа (1)

1.

Полковника ми се обади в края на август. Беше един от онези горещи, влажни, безкрайни дни, в които напразно търсиш ново прилагателно за жегата, но накрая от усилията ти остава единствено соленият вкус в крайчеца на устата. Изненадах се да чуя стареца. Първо, всеки, който разполагаше с пари за личен треньор, в общи линии използваше част от тях, за да се махне от Маями през лятото, и от време на време това ми оставяше време за риболов. Току-що се бях върнал от кея при Холоувър с улова си за деня — две ричоли^[1], когато телефонът иззвъня. Планът беше да ги изпържа в малко зехтин с няколко резенчета лимон за компания. Но след разговора си с полковник Патерсън сложих рибите да спят зимен сън, взех си набързо един душ и подкарах към Сънсет Бийч. В края на краищата там живееха парите.

Сега ми се видя странно, че преди бях наричал дома на Полковника „къщата на светлината“, но тя наистина заемаше толкова голям дял от архитектурата, сякаш бе разчертана в плановете. Имението беше цялото в огледала, бяла стомана и безочието, което идва с голямото богатство. Представляваше само математика, пари и нечовешка прецизност и през нощта беше великолепно, особено при пълнолуние. Но в него имаше нещо, което притесняваше. Не мога да го опиша, мога само да кажа, че не беше място, където биха кацнали птици. Но пък струваше 10 милиона долара, а с толкова пари човек можеше да си купи колкото птици си поиска. Странното беше обаче, че въпреки всичкото стъкло вътре не се виждаше нищо.

Когато диамантената къща била наполовина готова, цените на имотите на четвърт миля от двете страни на протока, според слуховете, се били вдигнали тройно и филмовите звезди започнали да се появяват с отворени очи и портфейли. Така че в крайна сметка беше хубаво човек да има клиент в Сънсет Бийч, а и аз доста харесвах Полковника. Ако някой ме попита дали съм срещал в живота си истински гений, със сигурност бих внесъл своя принос в разговора, споменавайки името на полковник Андрю Патерсън. Бивша зелена барета, той беше служил във Виетнам в дните преди някой изобщо да беше чувал за зелените барети, но това беше само войнишката част от историята. Следваха годините му на военен учен, зает със свръхсекретни опити за правителството. Професор Патерсън, защитил докторат по химия в Уест Пойнт, по-късно бе основал и собствена биотехнологична компания, „Пелюсид Лабс“, с която беше натрупал и състоянието си. Ясно ви е, че Полковника беше много интересен човек, с когото да прекараш един час.

Но колкото и чудесно да бе да имаш богат клиент с красив ум, още по-чудесно беше да имаш богат клиент с красива дъщеря — богато момиче, което накрая тренирах безплатно. (И защо не? Кой казва, че богатите нямат нужда от благотворителност?) Така че докато карах натам през онзи горещ ден в края на август, всъщност не мислех нито за ума, нито за парите. Макар че, ако трябва да съм честен, станеше ли дума за Вивиан Патерсън, направо забравях да мисля, но не се срамувам да си го призная. Не може цял живот да стоиш вързан за мачтата на разума, а Вивиан беше толкова добра причина да се развържеш, колкото всяка друга жена, която някога бях срещал. Просто трябваше да знаеш как да оцелееш в компанията й. С нея човек яхваше нестабилната вълна на възбудата под вечната угроза да се разбие, но това беше вълна, която яздиш с усмивка на лице, макар и глупава.

Пазачът в кабинката при портата погледна колата ми и веднага разбра, че не живея близо до Сънсет Бийч. Поради тази причина излезе с бележника си и записа името ми, номера на колата и точния час. Така, ако някой Пикасо изчезнеше, щяха да знаят откъде да започнат търсенето. Погледнах покрай будката на пазача нагоре по алеята, която водеше към къщата на Полковника. Скосеният й покрив се беше наклонил в жегата, сякаш преди е бил по-висок, а сега се е стопил. Когато проверката свърши, подкарах много бавно през коридора от супервисоки калифорнийски палми, които ограждаха от двете страни здраво отъпкания път от бял чакъл, и минах през втората порта. Колата вдигна облак прах, който увисна във въздуха за миг, преди бризът да го разпръсне и да видя създадения от човешка ръка блясък на имението на Полковника.

Паркирах колата, минах покрай пилона, на който в онзи ден нямаше флаг, качих се до вратата, натиснах звънеца и зачаках. Черното бентли беше паркирано косо на моравата, но въпреки че червеното порше, което толкова добре си спомнях, не се виждаше никъде, сърцето ми биеше лудо в очакване. Докато чаках на вратата и звъннах повторно, имах усещането, че съм влязъл като крадец, сякаш не трябваше да съм тук, сякаш не бях удържал на думата си като се върнах, и бях накърнил нещо свято, нещо лично, обещанието, което си бях дал. Прииска ми се да си тръгна, но когато си толкова близо, вече е прекалено късно. Обвързал си се, макар че може още да не го знаеш.

В този момент Домингес, фамилният шофьор, излезе от гаража, предназначен за четири коли, и ме видя да чакам пред вратата. Махна ми, но не се приближи, което ми се видя странно, защото едно време доста се бяхме сприятелили. Беше дошъл от Сантяго, Куба, още преди революцията и бе работил всяка възможна работа, преди да постъпи на служба при Полковника през седемдесетте. Говореше за бейзбол, все едно беше есперанто, и единственият човек, когото мразеше повече от Кастро, беше Джордж Стайнбренър^[2]. Даже имаше теория, че двамата са свързани помежду си. Когато никой не дойде да ми отвори, тръгнах към него да го поздравя, като реших, че може би не ме е познал.

Домингес беше вдигнал капака на бентлито и се взираше в най-чистия двигател, който някога бях виждал извън автомобилно изложение. Не изглеждаше добре. Кафявите му очи бяха изгубили блясъка си, изглеждаха замъглени, а кожата около тях имаше болнав жълтеникав цвят — два бръмбара, потънали в локви от плюнка. При последната ни среща все още притежаваше издръжливата жилава физика на остарял боксьор лека категория и на седемдесет изглеждаше като кората на старо дърво. Сега беше съвсем слаб, с изключение на леко издутия корем под сакото, който не се връзваше с измършавелите му ръце и крака. Здрависахме се, след което той отново се надвеси над мотора.

— Комо естас? — попитах го аз.

— Добре.

— Двигателят изглежда чудесно — продължих. Ясно ми беше, че не иска да разговаря с мен, но въпреки това продължих, като си мислех, че лошото му настроение вероятно може да се оправи с една-две шеги.

— Не мислех, че ще дойдеш пак — рече той, без да ме погледне в очите.

— Аз също — отвърнах. — Полковника ми се обади.

Затръшна капака и се обърна с лице към мен. Определено беше болен, но в изражението му имаше нещо повече от болест. Нещо, помислих си, сродно на разочарование. Извади бял парцал от задния си джоб и си изтри ръцете.

— Радвам се, че те видях, Джак. — Извърна се и се запъти към гаража.

Не му повярвах. Според мен изобщо не се радваше да ме види.

Изключително дебелокож съм в това отношение и не страдам от безсъние заради подобно хладно държание. Но въпреки това ми се видя странен и се почудих дали в тялото му не се е вмъкнал някой извънземен. Наблюдавах го как се отдалечава, а после се върнах и отново натиснах звънеца.

Чуха се бързи стъпки, прислужницата отвори вратата и безмълвно ме поведе през арките на всекидневната. Къщата беше прохладна като метално шкафче, но вътре щеше да е студено независимо от температурата. Стените бяха с цвят на слонова кост и изключително широките мраморни плочи изглеждаха така, сякаш са отрязани от някой айсберг. Имаше вази, скулптури и картини по всички стени, някои мексикански, но предимно азиатски. На стената над камината висеше портрет на първата жена на Полковника, майката на Вивиан, красива наполовина французойка, наполовина виетнамка. Той се беше оженил за нея въпреки съветите на командирите си в дните, в които все още „съветвахме“ в Сайгон.

Портретът ми напомни отново за Вивиан. Първата му жена беше имала същия овал на лицето и високи скули, същата лееща се черна коса. Беше починала в автомобилна катастрофа по време на евакуацията на Сайгон. Полковника довел Вивиан в Щатите, когато била още в пелени, и няколко години по-късно се оженил за богата дама от висшето общество, чието семейство било натрупало парите си в издателския бизнес. То беше осигурило първоначалните средства на „Пелюсид Лабс“, биотехнофармацевтичната компания на Полковника. От този брак се беше появил син, природеният брат на Вивиан, Ник, когото доста време се бях опитвал да харесам, преди да се откажа и да си намеря по-лесно хоби.

Полковник Патерсън не говореше много за втората си жена. Знаех единствено, че се е казвала Мона, че семейството й е притежавало Върмонт и че е погребана в Палм Бийч Каунти. Ако някъде в къщата имаше неин портрет, така и не го бях видял. Може би Полковника държеше снимката й в портфейла си, макар че се съмнявах. Той беше сантиментален, колкото трап на кораб в навалица. Трудно беше да не заподозреш, че бракът е бил главно за парите.

Извърнах се без причина и видях Рудолф Уилямс да ме гледа от втория етаж. Той беше довереният човек на Полковника, бяха служили заедно в армията, преди и след Виетнам. Слезе по витата стълба, движейки се с лекотата на човек, който много добре знае как да се движи. Нито веднъж не ме изпусна от поглед. При предишните ни срещи рядко не се беше опитвал да ме сплаши по един или друг начин — по неговия си полуприятелски, наперен мачо начин. За него бях натрапник, който нямаше място близо до семейството, което на практика го беше осиновило. Този факт не се промени дори когато започнах да се виждам с Вивиан и всички го знаеха.

Уилямс — никой друг, освен Полковника не го наричаше Рудолф — така и не разбра защо Полковника беше избрал да работи с личен треньор вместо с него, мъж, който изглеждаше така, сякаш е израснал във фитнес салона, но отговорът беше прост: двамата бяха заедно от много отдавна и Полковника беше решил, че има нужда от малко разнообразие в живота си, от човек с нов куп истории. А и му харесваше да има бивше ченге за треньор. И да, беше ме проверил напълно, и то с помощта на хора, което човек като Полковника би трябвало да познава. Когато се появих за първата ни тренировка, той вече разполагаше с досието ми чак до детската градина и ясно ми даде да го разбера. Освен това знаеше защо вече не съм в нюйоркската полиция, но така и не повдигна този въпрос, макар че бяхме разговаряли за всичко останало.

Уилямс изглеждаше на около петдесет и според досието му явно беше прекалено луд дори и за зелените барети, което е страшничко, като се замисли човек. Затова в армията служил като патрул на големи разстояния, за да не върши щуротии. Понякога изчезвал в джунглата със седмици, режел носовете и ушите на хората и ги носел вместо разписки обратно в базата. Колкото повече уши, толкова повече пари. Беше метър и деветдесет и тежеше около сто и трийсет кила, но без стероидите щеше да е най-много сто и десет. Главата му беше обръсната и имаше искрящите сини очи на викинг в атака и червен засукан надолу мустак, осеян тук-таме с бяло. Не беше трудно да си го представи човек с огърлица от човешки уши. Беше отгледан за война, прекалено натегнат за цивилния живот.

Огледа ме от главата до петите и се ухили.

— Размекнал си се — рече той. — Какво става? Да не си се захванал с йога?

— Оригами — отвърнах му. — Имам черен колан вече.

Стиснахме си ръцете. Неговата беше толкова мазолеста, че ако бях със затворени очи, щях да си помисля, че държа изшкурено парче дърво. Стисна малко по-силно от необходимото, но Уилямс си беше такъв: никога не пропускаше възможност да ти покаже колко по̀ мъж е от теб.

— Още мога да счупя пет дъски с едната ръка — уведоми ме той и огледа ръцете си така, сякаш току-що ги е открил под леглото.

— Да беше станал дървар, колко пари щеше да спестиш от резачки.

— Това трябваше да е смешно ли?

— Къде е Полковника, Рудолф? Не съм дошъл да си говорим за доброто старо време.

Намръщи се, когато чу първото си име.

— Навън, до басейна — рече той.

Последвах го покрай стъклената стена към френския прозорец, който водеше към патиото. След прохладата на климатика в къщата, да се натикаш отново в августовската жега беше като да се напъхаш с главата напред в кашон с невидим памук.

Слънцето блестеше по повърхността на плувния басейн и тя искреше като течен тюркоаз. На маса близо до ръба на басейна, под чадър на жълти и зелени райета седеше Полковника. Гледаше към океана през бинокъл. Проследих погледа му и видях бяла яхта, закотвена на около триста метра навътре. Морето под нея беше толкова синьо, гладко и спокойно, колкото водата в плувния басейн. Небето над нея представляваше мечтата на туриста за вечно лято. Единственото петънце в него беше малък самолет, който теглеше банер — не можах да го прочета заради съвършените отблясъци на слънцето. Полковника се изправи, когато се приближих, и притегна колана на черната си копринена роба. Знаех, че не обича да се ръкува, така че дори не понечих.

На височина беше почти колкото мен, но слаб като лисица, сякаш не бе качил нито килограм от колежа. Правата му бяла коса, която растеше У-образно към челото, беше зализана назад върху тясната му глава като прилепнала шапка или латексова качулка на спринтьор. Очите му бяха светлосиви и пронизващи. Имаше тен за милиони, толкова гладка кожа, че сякаш бе ламинирана, и ултраизпъкналите скули на бивш модел — макар че щеше да умре, ако му кажех подобно нещо. Знаех, че беше на седемдесет, но изглеждаше поне десет години по-млад. Кимнахме си и седнахме на два стола от тиково дърво без възглавници.

— Е, Джак — каза той с жизнерадостен тон, който не му отиваше, — как върви работата? — Погледна към Уилямс. — Аз поемам оттук, Руди.

Уилямс кимна и се върна обратно покрай плувния басейн също като тигър, сигурен в стъпките си. Появи се прислужницата и напълни чашите ни с портокалов сок от кристална кана, после я остави на подложката в средата на масата и бързо се оттегли.

— Работата върви добре — излъгах аз. — За това време на годината.

— Тренираш ли някой интересен човек? — попита ме Полковника.

— Само Елвис, но пропусна няколко уговорки и вече започвам да се тревожа.

Той се усмихна и остави чашата си.

— Много време мина, Джак. Липсва ми чувството ти за хумор. Още тренирам, но не е същото без теб. Разбира се, предвид обстоятелствата, разбирам защо предпочете да ме изключиш от списъка си с клиенти. Щеше да е неловко.

— Какво стана с треньора, когото ви препоръчах?

— Раул? О, доста добре се разбирахме, той е чудесно момче. Но знаеш как е. Бях доста разглезен от компанията ти. Раул е свестен човек, но с него не може да се говори — освен за прогресивната съпротива, а както знаеш, тази тема бързо се изчерпва.

— Не и за Раул — отвърнах аз.

— Доста интересни разговори водехме с теб, не мислиш ли, Джак? — Явно се сети нещо. — Между другото дочете ли Гибън?

Имаше предвид подвързания с кожа, зашит на ръка тритомник на „Залез и упадък на Римската империя“, който ми беше подарил след като вече бяхме тренирали заедно седмица-две и беше разбрал, че всъщност мога да чета. Беше го купил на търг в Лондон. Това без съмнение беше най-ценното ми притежание и нямаше никакъв смисъл да му казвам, че ако работата не потръгнеше до няколко седмици, щях да го отнеса в някоя заложна къща.

— Прочетох го — отвърнах. — Но мисля, че трябва да го направят на филм като „Междузвездни войни“.

Но Полковника не ме чу. Продължаваше да се взира в яхтата. Поклати глава и въздъхна дълбоко.

— Нищо не се променя, нали, Джак? Алчността, корупцията, надутото до пръсване его на политиците, почти до един страдащи от третокласен ум. Забелязал ли си колко рядко амбицията отговаря на способностите? Вземи Калигула например: напълно луд, но нищо не е можело да се направи. Разбира се, накрая го убили, но дотогава Рим вече бил съсипан — поне от морална гледна точка. Амбицията и лудостта водят до катастрофа.

— Това без съмнение е вярно, особено за императорите, но има различни видове амбиции нали, полковник? Да вземем вашите например. Парите не ви интересуват чак толкова много. Дошли са ви като страничен ефект. Сега сте богат и отегчен. Остава ви или политиката, или самоубийството. Защо не се кандидатирате за кмет или даже за комисар на града? Така ще можете да ходите на всички смешни събрания, които се провеждат всяка седмица.

— Мислиш ли честно, че имам такт за това? Да слушам един куп кретени как спорят с часове да издигнат ли, или да не издигнат поредния ужасен небостъргач на Колинс авеню? Или как да оскубят повече долари от туристите следващата зима? Познаваш ме добре и ти е ясно, че не ставам.

— Точно това е мисълта ми, полковник — отвърнах му аз. — Вие изобщо нямате такт. Не сте го развили. Също като мускул, който никога не е бил използван.

— И децата ми често казват същото, особено Ник. Смятат, че ми липсва топлота. Вероятно са прави.

В този миг две хлапета с джетове изскочиха от слънчевите отблясъци, сякаш бяха родени от тях, и изреваха към яхтата с пълна газ. Яркооранжевите им спасителни жилетки се носеха зад тях като пелерини. Полковника се изправи и ги проследи през бинокъла. Обиколиха яхтата няколко пъти, после се върнаха по обратния път. Той явно се успокои, когато си отидоха. Седна отново, но лицето му беше намръщено. Разтърка очите си с палец и показалец. Погледът му изглеждаше уморен, лицето — изпито.

— Никога не ме е бивало във връзките, Джак — отвърна той и отново се загледа към морето. — Сигурен съм, че дъщеря ми те е уведомила за това. Армията дава лоша подготовка за нуждите на семейния живот и на моменти, честно казано, дори собствените ми деца ми се струват чужди. Лесно ми е да си представя, че не ги познавам. Не е ли ужасно един баща да говори така? Но поне съм искрен. Проклет съм с ум на наемник, Джак. Мисля за хората с оглед на тяхната полезност и децата ми — особено Ник — явно имат малка полезна стойност, по дяволите!

— Не се отказвайте от него — отвърнах. — Може и да му дойде акълът.

— Не, докато има дори и един долар в доверителния си фонд, няма да се откажа.

Погледна отново към яхтата и поклати глава.

— Иска ми се да бяхме поддържали връзка, Джак — рече той след малко. — Лаская се от мисълта, че двамата с теб бяхме приятели.

— Не се тревожете. И аз не пращам кой знае колко коледни картички.

— Все пак, ако бяхме поддържали връзка, сега щеше да ми е по-лесно или поне по-удобно да те помоля за това, за което смятам да те помоля.

— Само един наемник би изразил така съжалението си, полковник — отвърнах му аз.

— Да, така е. Явно си оставам наемник, независимо от всичко. — Вгледа се в лицето ми за миг. Идея нямах какво търси. — Добре, Джак, какво ще кажеш? Готов ли си за малко приключение?

— Какво сте намислили?

— Въпреки това, което ми каза преди малко, разбирам, че работата ти не върви много през лятото.

Нищо не отвърнах. Отпих глътка портокалов сок и оставих чашата обратно на оранжевата подложка с черен дракон.

— Реших, че и ти, като наемник, може да искаш да изкараш доста пари за нула време.

Отпих още една глътка от портокаловия сок. Беше прясно изцеден, два сантиметра парченца плод се носеха отгоре, но на мен ми беше малко прекалено сладък.

— Разумна мисъл — отвърнах аз. — Може ли да задам един личен въпрос?

— Давай.

— Защо непрекъснато зяпате тази яхта?

Полковника се извърна и ме погледна. В профил лицето му беше по-слабо, отколкото си го спомнях.

— Какво се случи между вас с Вивиан? — попита той.

— Пътищата ни се разделиха.

— С други думи, не е моя работа.

— Не бих казал това. Просто няма много за разправяне.

— Реши, че има прекалено много пари и не е за теб. Така ли?

— Това беше едната част, но имаше и други причини.

— Като господин Метсън например.

— Между другото.

— Струваш ми се малко сприхав, Джак. Не те обиждам, нали?

— Не, изобщо. Никога не съм мислил, че този въпрос ви интересува толкова много.

— Доколкото разбрах, ти си я запознал с Метсън. Така ли е?

— Така е.

— Може би в ретроспекция се оказва, че това не е било умен ход.

— Наричат го мрежа от контакти.

— Щеше да се омъжи за теб, да знаеш.

— Явно говорим за различни хора. Кой ви каза това?

— Единственият човек, който го знае със сигурност.

— Никога не съм имал такова впечатление.

— За нея Метсън беше само средство. Ти видя, че ще стане така, но го остави да продължи. После, когато нещата стигнаха до определена точка, се възмути и си отиде.

— Запознах я с мой клиент на едно парти, Анди. Това не значеше, че трябва да спи с него.

— За пръв път ме наричаш „Анди“. Въпреки че толкова пъти съм те молил. Все ми викаше „полковник“ или „сър“. Сега стана „Анди“. Приятели ли сме вече, Джак? Трябва ли да съм поласкан, ах, ти, сдържан и студен кучи сине?

— Защо да сте поласкан? Много по-добре е от „тате“.

Той се разсмя.

— Толкова ли зле щеше да бъде? Винаги съм смятал, че се разбираме доста добре.

— Защо не ми кажете по каква причина ме извикахте да дойда тук днес? Не искам да бъда груб, но става късно, а не искам да карам Елвис да ме чака. Не се знае, днес може и да се появи.

— Вивиан попадна в лоша среда, след като ти си тръгна.

— Беше в лоша среда и когато я срещнах. Живееше в Тату Сити много преди аз да се появя.

— Добави и Метсън към населението, евтин порнограф.

— Запознах я с много хора: лекари, политици, адвокати, дори с един антрополог. Тя си го избра от доста народ. Изборът си беше неин, не мой, нито ваш.

— Ти го остави да я вземе. Дори не понечи да се бориш. Той имаше пари, а ти не, затова просто му остави Вивиан. Очаквах най-малкото да го смажеш от бой. Бях разочарован от теб, Джак.

— Предполагам, че затова ме извикахте тук днес. За да седим и да се чувстваме разочаровани взаимно. Така ли е? — Изправих се. — Обикновено ми плащат за времето, полковник. То е единственото, което имам за продажба и струва нещо. Но няма проблем. Този път черпя.

— Какво ще кажеш да изкараш сто хиляди долара?

Поколебах се за миг и се втренчих в набразденото му чело. После седнах отново.

— Знам, че не можеш да бъдеш купен — продължи Полковника. — Но се надявам да те взема под наем, поне за няколко часа.

— Какво общо има това с Вивиан?

— Май изиграх тази карта прекалено рано.

— Не, не беше прекалено рано, но я изиграхте. И то здраво. Не можете вече да я върнете обратно в тестето.

— Виждаш ли онази яхта там?

— Виждам я.

— На нея има мъртвец.

Сърцето ми подскочи и се удари в гръдния кош, после се върна обратно, готово да опита пак. Втренчих се в Полковника за миг, после свалих малко слънчевите си очила и погледнах към яхтата.

— Мъртвец — рекох. — И кой е той?

— Метсън.

— Метсън? — Поех си дълбоко въздух, без да отмествам поглед от яхтата.

— Разходи се с мен, Джак. Схващам се, когато се заседя на едно място.

Поехме по тясна пътека до тухлена стена, докато тя не зави към белведерето, където обикновено седяхме с Вивиан, и после продължи покрай отдавна изоставените тенискортове, чиито мрежи висяха отпуснато и вяло в палещата обедна жега. Следваше японската градина, която Полковника построил с много средства, когато купил имота. Дори Зеления гигант^[3] обаче не би могъл да помогне за успеха на това начинание. Климатът беше прекалено влажен, почвата прекалено солена, слънцето прекалено неумолимо. Градинарите, внесени също като бонзаите, които засаждаха, били принудени да използват само местни видове. Всичките, с изключение на един, се върнали у дома — съсипани и ядосани, но щедро възнаградени за усилията си.

Полковника спря внезапно и ме погледна. Мислех си за мъртвия Метсън на лодката. Спрях, вдигнах един малък камък и разсеяно го хвърлих в езерото с рибките, където яркооранжеви кои^[4] се стрелкаха като луди, търсейки изход.

— Така и не ми каза защо си напуснал полицията в Ню Йорк — рече Полковника без всякаква връзка.

— Не ви казах, защото знаех, че вече ви е известно. Какво значение има сега? Да се върнем на Метсън.

— Знаеш ли — продължи замислено той, — тъжен факт е, че поне петдесет процента от мъжете, които воюват, никога не стрелят с оръжията си, дори и когато бъдат простреляни, дори и когато другите се опитват да ги убият. Не е за вярване, нали?

— Историята доказва, че не съм един от тях.

— Да, така е. Но понякога, когато човек направи грешка — да кажем, застреля не когото трябва — това може да го уплаши. Съмнява се в себе си. Следващия път се колебае и с него е свършено. Виждал съм го. Знам го.

— Не беше просто погрешният човек, полковник — отвърнах аз. — Беше ченге. Също като мен.

— Наричаме го приятелски огън, Джак. Неизбежен е.

Понечих да кажа нещо, но вместо това се извърнах и погледнах към морето. Какво казваха децата? Стават простотии. Хрумна ми, че се бях задържал прекалено дълго в Маями. Прекалено много хора знаеха кой съм. Бях загубил свещения еднократен дар на анонимността.

— Белегът на бузата ти — рече Полковника. — Той също е стрелял. Би ли предпочел ти да си убит, или още по-лошо — осакатен? Затова ли държиш да мизерстваш като личен треньор, Джак? Това ли е представата ти за изкупление? Да прахосваш ума си, като учиш дърти копелета като мен как се правят лицеви опори?

Извърнах се с лице към него.

— Какво общо има това с Метсън?

Полковника се наведе да вземе и той едно камъче и го хвърли заднишком в езерцето с рибки.

— Защо дойде, Джак?

— Вие ме поканихте, забравихте ли? Няма да ми се правите на сенилен сега, нали?

— Надяваше се да видиш дъщеря ми, нали?

— Стига сте ме разигравали, полковник. Мислите, че не виждам какво правите ли?

Усмихна се. Продължи да върви. Беше удовлетворен, знаеше колко много исках да попитам за Метсън. Бях налапал куката като двете риби, които лежаха замразени във фризера ми, и той го знаеше.

Криволичещо, оградено с камъни поточе ромолеше край нас, докато вървяхме. Гущерите танцуваха и флиртуваха с краката ни, а вятърът носеше мириса на океана отвъд дюните. Доста дълго време никой от нас не проговори. Мислех си за Метсън. Мислех си за Метсън и Вивиан. Полковника вървеше до мен с ръце в джобовете на копринения си черен халат. Градинар с мотика и кофа с изсъхнали растения в ръце се изправи иззад съсипаните от жегата храсти. Полковника поговори с него на японски в продължение на няколко минути, а гущерите се стрелкаха из папратта като малки бегълци. Докато двамата си говореха, аз пак се замислих за Метсън и се опитах да се настроя, че вече е мъртъв, но явно не можах да открия правилната честота. Градинарят хвърли последен измъчен поглед към творението си и поклати глава като лекар, който току-що е видял лоши рентгенови снимки. Наблюдавахме го как се отдалечава.

— Казва, че всичко умира — уведоми ме Полковника. — Прекалено много сол.

— А вие какво очаквахте тук, до океана?

— Да очаквам? Беше по-скоро жест, който имах желание да направя. Понякога просто го правиш. Нищо не съм очаквал. Да идем пак при басейна.

Скоро отново седяхме до басейна.

— Да предположа ли, че Метсън не е умрял от естествена смърт?

— Бил е застрелян.

— От кого?

— Мисля, че вече знаеш отговора на този въпрос.

— Разкажете ми кратката версия.

— Няма кратка версия.

— Проявете творчество.

— След абдикацията ти Метсън започна да идва много често тук. Никога не съм го харесвал особено. Много пари, никаква класа. Не е рядко срещано явление в този град, разбира се, но на този етап от живота ми, когато бизнесът вече не ме притиска, не бях длъжен да го търпя. Въпреки това винаги съм бил любезен. — Полковника ме погледна. — Беше жалък твой заместник, Джак.

— Лошото е, че Вивиан не мислеше така. Защо го е застреляла и по-важното е защо разказваш всичко това на мен, а не на полицията? Аз работя с живите, не с мъртвите.

— Направила го е, за да ме защити.

— От Метсън ли?

— От Метсън и от хората, за които работеше.

— Правеше порнофилми. Какво общо има режисьорът на „Магистрални кучки“ и „Гимнастика за лесбийки“ с вас?

— На пръв поглед нищо. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, същото се отнася и за Метсън.

— Много сте загадъчен, полковник.

— Той беше изнудвач. Знаеше ли това?

— Имаше пари. Защо му е да си губи времето да взима вашите?

Отмина въпроса с едно махане на ръка, сякаш нямаше връзка.

— Успя да придума тази разбойничка, дъщеря ми, да му помогне да открадне много важно изследване от документите ми. Моя разработка за правителството, правена преди години. Щеше да я продаде. — Полковника изпука кокалчета и изпъна ръце напред със сключени пръсти. После изпука всяко кокалче поотделно, като използваше палеца на всяка ръка.

— Вероятно се чудиш какво е откраднал.

— Не, все още се чудя защо ме повикахте.

— Нуждая се от помощта ти.

— Каква по-точно?

— Искам да изкараш яхтата на копелето в открито море и да я потопиш на дъното на океана.

Замислих се за миг.

— И за това ще ми дадете сто хиляди. Това ли искате да ми кажете?

— Е?

— Нека да си помисля.

— Няма време за мислене, Джак. Яхтата стои на котва повече от ден. Бреговата охрана всеки момент ще я забележи. Тогава ще бъде прекалено късно. Не става въпрос за Метсън. На борда има някои поверителни неща, които ми принадлежат и не желая да бъдат намерени. Колкото по-скоро лодката изчезне, толкова по-малко вероятно е това да стане. Така че времето за размисъл бързо намалява, Джак. Време е за действие.

— Какво е имал Метсън за дъщеря ви?

Полковника ме погледна с изражение, което представляваше грозна смесица от отвращение и дълго спотаена ярост.

— Изглежда неумишлено е участвала в един от филмите му, когато не е била на себе си. Щом отишла на яхтата му, той взел откупа и върнал изследването ми, но се отметнал за филма. Дразнел я. Казал й, че е направил копия. Това се оказало грешка.

— Значи го е застреляла заради един филм?

— Има и елемент на страст. Почувствала се е предадена. — Вдигна броя на „Уолстрийт джърнъл“ от масата. Под него имаше синя видеокасета. Взе я и ми я подаде. После бръкна в джоба на халата си, извади ключ и ми го подхвърли. Ключът се удари в масата, но аз го хванах, когато отскочи от стъклото.

— Това е ключът от стаята на Вивиан. Предполагам, че още си спомняш къде е. Защо не се качиш, не пуснеш видеото и не изгледаш филма? Може да подхрани страстта ти.

— Не храня никаква страст. Не и що се отнася до дъщеря ви.

— Някога хранеше.

— Някога свърши.

— Тогава си мисли за парите.

Погледнах касетата и я оставих. После се замислих за Метсън и се обърнах към яхтата, толкова бяла, че можеше да е фигурка, издялкана от слонова кост. Беше изгубила всичката си невинност — като Троянския кон на следващата сутрин. Полковника седеше и ме наблюдаваше. След няколко секунди взех касетата и станах.

— Този портокалов сок е прекалено сладък — заявих аз.

Преди да може да ми отговори, вече се бях извърнал, бях влязъл обратно през френския прозорец и се качвах по стълбите, които водеха нагоре към спалните.

Дори и на втория етаж мястото продължаваше да прилича повече на музей, отколкото на къща, в която живеят хора. Липсваше топлината на обитаването. Нямаше играчки, пръснати по коридора, нито куче или котка, проснати на мраморните плочи, само много стил и никакъв уют. Компютърна програма, в която човешкото присъствие беше изтрито. Имаше картина от Ботеро на семейство дебели бежанци и още една от Модилиани на момче в син балон, който се носи над разрушен от бомби град. Имаше и статуя на жена, изваяна от оникс, излегната върху пиедестал в една ниша на стената. Имаше и още, но и два пъти повече да бяха, коридорът пак щеше да изглежда пуст. Беше прекалено добре осветен за коридор, който води към стаи, където хората спят, сънуват и носят пижами.

Поколебах се на вратата и за миг ми хрумна, че мога просто тихо да сляза по стълбите, да изляза през вратата и да се кача на колата си, без да се сбогувам. Мъж, смятан някога от мен за приятел, лежеше мъртъв на яхта, а в ръцете си държах негов филм за жена, която не исках да виждам. Бях дошъл, донякъде надявайки се, че ще срещна отново Вивиан, макар че в резултат на един от онези странни шизофренични актове на себеотрицание не си бях позволил да помисля какво щях да й кажа, ако я бях видял. Сега желанието ми щеше да се изпълни. Държах го в дясната си ръка.

Отворих вратата и я затворих зад гърба си. Нищо не се беше променило и въпреки това беше грешка да влизам в стаята й. Имаше си собствен апартамент в Саут Бийч от години, още откакто я бяха изхвърлили от колежа. Но в къща с осемнайсет спални, повечето от които празни, нямаше причина нещо да се променя и винаги когато се налагаше, тя използваше това място като убежище от новия си живот.

Стаята беше на жена на осемнайсет-деветнайсет години. В ъгъла седеше бронзов Буда, спомнях си го, още беше с шапката на Дядо Коледа, която тя бе нахлузила на главата му, и още държеше цигарата, която беше мушнала в металната му уста. Около статуята беше построила миниатюрен храм от каменни плочи, подредени възходящо като полици. Поставките за благовония от двете страни на Буда бяха празни, последната пръчка беше изгоряла докрай.

Не беше идвала тук доста време. Стъблата на двайсетина и повече изсъхнали цветя висяха от вазите като костеливи пръсти и навсякъде по пода пред олтара лежаха листенца от червени и жълти рози, сухи като мильо. Стоях и оглеждах като воайор, изхвърлен сред собствените си спомени.

Върху огромния скрин от тиково дърво, внесен от Камбоджа, който четирима яки мъже мъчно щяха да вдигнат, пред огледалото се точеше редица от старомодни пулверизатори, някои още пълни с парфюм. Снимки на семейството й, направени във Виетнам: една на Вивиан и майка й, и двете с бели дрехи, и Полковника, тогава капитан, много по-млад, с тъмна коса, облечен в униформа. Стояха и се усмихваха пред голямо бяло разчупено шале, което сякаш се намираше в някое френско предградие. На алеята се виждаше очукан армейски джип, който отиваше на униформата на Полковника, но не и на къщата, пред която беше паркиран. Бяха като две коренно различни мечти, слети от спомена, войната и случая.

Естествено, изобщо не се връзваха с плаката на „Аеросмит“ върху светлосинята стена, нито с този на Хендрикс, с огромна къдрава коса и китара в ръка, още по-малко пък плюшеното бяло мече с червена панделка на врата се връзваше с жената, която си спомнях. Само мъртвец или човек, на когото му е отмилял животът, не би си спомнил точно в този момент кога за първи път зърнах Господин Мечок. Защо първия път трябваше да е тук, докато баща й спеше, а не в апартамента й в Саут Бийч, така и не разбрах. Дадох си сметка само, че съм на път да се набъркам в драма, чийто заплетен сюжет не си бях направил труда да разгадая.

Бях карал посред нощ през тропически дъжд, сърцето, моят приятел, отмерваше времето заедно с чистачките, които измитаха пороя вода върху предното стъкло. Спомням си изражението на пазача, когато спрях пред портата, как се появи от будката си като призрак. Качулката на пончото покриваше цялото му лице, видях само белите му зъби, когато ми се усмихна и ми махна да влизам, без да си направи труда този или всеки следващ път да отбележи странния факт на щастливото ми пристигане. Копелето удари джакпота, сигурно така си е помислил. Тогава разбрах, че съм един от избраните. Хубаво чувство, докато трае — а именно, докато разбереш за какво си бил избран.

Следващото, което си спомням от тази нощ, беше как отворих вратата й, без да чукам, точно както ми беше наредено, и видях Вивиан, седнала гола в леглото, запалила цигара и гушнала мечето между краката си, сякаш беше дете. Едит Пиаф гукаше нежно като тъжен призрак, който се опитва да призове собствените си спомени, а плуващият бавно килим от марихуанен дим се носеше над главата на дъщерята на Полковника, когато затворих вратата зад гърба си. Бърлога за пушене на опиум с голо момиче и плюшено мече, които чакаха точно мен. Накратко казано, нощ за книгите с рекорди. Когато си тръгнах на зазоряване, пазачът беше заспал на стола в будката си и гъста мъгла изпълваше пространството между земята и небето, но не чак толкова гъста, колкото мъглата в главата ми.

И ето че отново бях тук, не можех да повярвам. Всичко се връщаше на малки порции като страници от дневник, хвърлени в огъня и после възстановени от пепелта. Приближих се до полицата с видеото и телевизора и пъхнах видеокасетата. Бях наясно с елемента на самоизтезание, свързан с това, което правех, бях наясно, че копчетата ми бяха натиснати, и то здраво, бях наясно за парите, бях наясно, че се държа като глупак. Пуснах телевизора и видеото, а после се отпуснах в жълтата круша, която ме погълна като гигантска гъба.

На няколко пъти бях принуден да извръщам поглед от това, което виждах. Нямаше трейлъри, които да се изчакат, естествено, никаква анимация, само подскачащи точки, които се превърнаха в изглед от стая. Метсън и Вивиан седяха на маса в хотелска стая, съдейки по общото обзавеждане. Разговаряха, пушеха цигари, видях чаши и две бутилки червено вино. Намалих звука. Поради някаква причина беше по-зле да чувам гласа й, отколкото да виждам лицето й.

После в кадър влезе втори мъж и аз подскочих, сякаш беше нахлул в стаята при мен. Не го познавах. Имаше страхотен тен, беше елегантно облечен, с тъмна коса, красив по онзи съвършен начин. Наближаваше четирийсетте, среден на ръст, с бежово спортно сако и черни панталони. Имаше военна подстрижка. Пристъпи към камерата, наведе се, приближи лице до обектива и се ухили като пълен идиот. След това отиде до масата, наля си чаша вино и седна срещу Вивиан и Метсън. Метсън развя стодоларова банкнота към камерата и намигна дяволито, после я нави на руло. Всички удариха по една магистрала от огледалото, поставено върху масата.

След малко започнаха. Вивиан съблече синьо-лилавата си копринена рокля и мъжете започнаха да си свалят дрехите. Вивиан и Метсън продължаваха да си говорят, докато тя сваляше бикините и сутиена си, но другият мъж изглеждаше притеснен и несигурен. Операторът, който и да беше той, даде близък план на лицето му и видях, че се е изпотил. Очите на Вивиан изглеждаха като стъклени, милостиво си помислих, че вероятно е надрусана.

Метсън започна пръв. Беше висок, строен, с гърбав нос и рошава, права черна коса, заради която изглеждаше като рок звезда. Спомних си времето, когато го бях тренирал, бях го научил на малко тай дзи и се бях опитал да го откажа от кокаина. Беше запазил ръцете, които аз му бях направил, но издутия корем на кльощав закоравял пияница си беше направил сам. Гледах го и се опитвах да приема, че е мъртъв.

Подхвана я много усърдно, както и тя него. После се приближи и другият мъж. Изглеждаше притеснен, несигурен и се опитваше да го скрие с насилената усмивка на човек, който би предпочел да е някъде другаде. Метсън се дръпна, седна и си допи виното, докато приятелят му се изреди. Мъжът полагаше неимоверни усилия да изглежда похотлив, но видът му беше единствено тъжен и жалък, вид на човек, преминал неизследвана досега вътрешна граница, който не харесва особено новооткритата територия. Метсън пиеше виното си и ги гледаше, все едно беше на кино, така, както аз го гледах. Но доколкото виждах, само единият от нас беше мазохист.

Гледах повече, отколкото беше необходимо. Превъртях, докато стигнах до момента, в който Метсън и другият мъж дръпнаха кушетката от стената и наведоха Вивиан над нея. Качеството на филма и осветлението бяха много добри, но бях готов да си платя за една-две сенки, които да скрият явното удоволствие, изписано върху лицето й.

Беше грозно, срамно и завладяващо и когато спрях видеото и застанах до прозореца, загледан към яхтата, се чувствах като човек, който се е изпекъл на огън, като сам си е въртял шиша. Спомних си нощта, когато бях влязъл в един бар след дълго пътуване от Гейнсвил, където бях ходил да видя стар приятел, който умираше от рак. Беше усамотено заведение и аз бях в усамотено настроение. Бях се отбил там с конкретната цел да изпия едно питие сам, без да трябва да говоря с някой познат. Вероятността да бъда там в онази или в която и да е друга нощ беше толкова малка, че не си струваше да бъде взета под внимание, но тъкмо бях седнал, когато я видях да се натиска с Метсън в едно от сепаретата. Беше минал по-малко от месец, откакто ги бях запознал.

Не си спомням как съм се нахвърлил върху Метсън. Вероятно съм се издигнал във въздуха или съм минал през етера като призрак. Но добре си спомням как охранителите ме издърпаха от него. Спомням си шока върху лицето на Вивиан, срама, който се бе изписал за миг и после се беше излял в сълзи. Охранителите просто си вършеха работата. Не исках да се бия с тях, но единият ме удари по главата и ми потече кръв. От този момент нататък, поне що се отнася до мен, те бяха на страната на Метсън.

После дойдоха ченгетата, както става винаги. Едно от тях ме цапардоса с палката по главата и ме прибраха. Трябваше да се обадя на Шейха, друг мой клиент, да ме изкара от затвора. Единственото хубаво нещо от цялата работа беше общественополезният труд, който трябваше да положа. През по-голямата част от месеца показвах на бавноразвиващи се деца как да хвърлят фризби в един еврейски развлекателен център. Децата бяха чудесни, макар че родителите им се отнасяха с известно подозрение към мен в началото. Когато управата разбра, че не съм пълен кретен, ми предложи почасова работа. Пазарният натиск не ми позволи да я приема, но все още ходех там един-два пъти в седмицата или когато нямах работа, въпреки че бях приключил с изкуплението си.

Стоях на прозореца, загледан към яхтата, и си мислех за всичко това, когато чух вратата зад мен да се отваря. Беше Уилямс. Можех да разбера, че е той, без да се налага да се обръщам. Той беше без съмнение най-напрегнатият човек, когото някога бях срещал, и стероидите не му помагаха особено. Очите му имаха жълтеникавия цвят на човек, който е зобил прекалено дълго време. Задържаше толкова малко подкожна вода, че огромните мускули на ръцете му имаха издайническото змийско обтягане, което често забелязвах в Саут Бийч.

— Виждам, че си гледал кино — рече той, като погледна към телевизионния екран, сега пълен с хоризонтални трептящи линии.

Пресегнах се, изключих видеото и извадих касетата. Гледахме се втренчено един друг. Аз съм метър осемдесет и два и тежа сто килограма, но Уилямс беше с осем сантиметра по-висок от мен и имаше бая повече мускули, плюс това беше трениран да се бие от най-добрите. Дори и при възрастовата разлика — аз бях на трийсет и четири — здравият разум ми подсказваше, че трябва да се страхувам от него. Но не се страхувах. В този момент, докато гледах ухиленото му лице, ми се искаше единствено да го цапардосам, и то здраво. И той много добре го знаеше. Усмихна се, извърна се настрани, повдигна крачолите на панталоните си, присви колене и зае поза за бой. Изпъна глава първо на едната страна, после на другата. Чу се пукане, което рядко можеш да чуеш извън кабинета на някой кинезитерапевт.

— В настроение ли си за малка тренировка, Джак? — попита ме той с шотландски акцент.

— Ако съм — отвърнах му аз, — няма да има нужда да ме питаш. — Почудих се дали и той като мен осъзнава колко глупаво се държим. Замахна с юмрук, който спря на два сантиметра от носа ми. Усмихна се, когато не трепнах. Изглеждаше обиден, разочарован, сякаш бях отказал подаръка му. Поклатих глава, заобиколих го и тръгнах към вратата. Нямаше какво да му доказвам. Уилямс се стегна, когато минах покрай него. Последва ме надолу по стълбите, без да се приближава прекалено. Лошите флуиди ни последваха.

Полковника правеше дължини в басейна, когато излязох в патиото. Уилям ме следваше на няколко крачки разстояние, сякаш усещаше настроението ми. Не бях същият човек, който беше пристигнал тук преди малко. Бях сменил релсите по средата на филма и не бях сигурен, че искам да се връщам обратно. Въпреки решимостта ми нещо не се връзваше с изнудването, поне що се отнася до видеото, което току-що бях гледал. Интуицията ми подсказваше, че то беше просто номер, за да ме разсее. За жалост беше успяло.

Полковника ме мерна с ъгълчето на очите си, преплува покрай мен до плиткия край и бързо излезе от синята химия на водата. Изчаках го отстрани. Уилямс му подаде черна копринена роба, в която старецът набързо се загърна и върза колана през кръста си. Каза няколко думи на Уилямс, който ме погледна и ми се ухили, а след това се извърна и тръгна към градината. Полковника се запъти към масата и седна, аз се приближих и седнах от другата й страна. Отгоре се беше появила бутилка черен „Джони Уокър“, той си наля малко в една чаша и го изпи на екс.

— Уилямс не те харесва много, нали? — попита, докато гледаше празната си чаша.

— Не — отвърнах, — май не ме харесва.

— Чудя се защо.

— Трябва него да питате.

— Какво мислиш за филма?

— Глупав въпрос.

Той се замисли за миг.

— От много отдавна никой не ме е наричал глупав.

— Трябва да свиквате, щом мислите, че вярвам, че дъщеря ви е убила някого заради филм, дори и като този. Предполагам, че сте го гледали.

Той поклати глава.

— Нагледал съм се на гадории в живота си, Джак. Повярвах на думата й за това, което е вътре, на нейната и на Уилямс. Казах ти. Направила го е, за да ме предпази.

— Ако наистина е застреляла Метсън — отвърнах аз, — тогава вашата защита вероятно е само част от останалото. На бас, че просто е загубила самообладание и е изстреляла тапата към него. Не вярвам на глупостите за любящата дъщеря.

— Щял е да изпрати копия от малкия си шедьовър на всичките ми познати, хора от Вашингтон, важни хора. Не е искала това да се случи и е взела нещата в собствените си ръце, преди да успея да я спра. — Погледна през масата към мен. — Искаш ли да иде в затвора заради това, че е убила тази отрепка?

— Може и да се отърве. Случвало се е и преди, а и вие имате парите да направите така, че да се случи отново.

— Не искам да рискувам и не желая да се шуми. Искам всичко да свърши колкото се може по-бързо. Сто хиляди долара, Джак. — Очите му светнаха и гласът му се извиси с нотка на фалшив триумф, всичко в името на пролетарското ми бъдеще. Изкарваше по толкова, докато си миеше зъбите.

— Защо не накарате Уилямс да го направи? — попитах аз. — Той взима доста по-евтино.

— Има малка вероятност, ако човек не внимава, да го хванат. Ако се случи с Уилямс, и аз ще бъда замесен. Не мога да рискувам.

Поради някаква причина това не ми прозвуча особено правдоподобно. И тогава ме осени. Когато ставаше дума за безшумно придвижване през нощта, едва ли имаше много хора, по-добри от Уилямс. В сравнение с него аз щях да съм аматьор. Полковника го знаеше по-добре от всички. Беше рано, но си налях два пръста скоч, за да си осигуря време за размисъл. Почти усещах как се опитва да ми прочете мислите.

— Уилямс щеше да иде и да се върне десет пъти досега — рекох, след като отпих една глътка. — И двамата го знаем.

— Уилямс ми трябва тук — отсече Полковника. — При мен.

— Защо? Вярно, че е готин, но можете да се лишите от компанията му за няколко часа, нали?

— Метсън имаше приятели, имам основание да смятам, че къщата е под наблюдение. Уилямс е същински медиум, когато опре до подобни работи. Отказва да ме остави сам.

— Ако това е вярно — отвърнах аз, — тогава приятелите на Метсън вероятно си дават сметка, че нещо не е наред на лодката. Прекалено дълго стои там. Защо не са отишли да видят какво става?

— Може през нощта да са ходили. Ако е така, вероятно изчакват следващия ми ход, за да видят дали ще извикам полиция. Може би очакват да изпратя Уилямс да се погрижи за нещата и в такъв случай да остана тук сам.

— Вижте какво ще ви кажа — рекох аз. — Ще остана при вас, докато големият лош Уилямс отиде и свърши мръсната работа. Как ви се струва?

— Ти си добър, Джак, но не си Уилямс.

— Странно, но поради някаква причина приемам това като комплимент.

— Страх ли те е?

— Не още.

— Уилямс остава тук. Както вече казах, ако го хванат, това ще ги доведе до мен. Не мога да си го позволя на този етап от живота си.

— А ако мен ме хванат? Ще помислят, че съм го убил.

— Алибито ти е, че си ми се обадил да ме питаш знам ли къде е дъщеря ми. Казал съм ти, че е на лодката. Отишъл си дотам, открил си трупа и си решил да я потопиш и да спестиш на един старец главоболието да вика полиция. Ще извадят куршумите, но те няма да паснат на нито един от пистолетите ти. Естествено, филма няма да го споменаваме. Това би ни дало прекалено голям мотив.

— Тогава кой го е убил? Това е въпрос, който полицията обича да задава.

— Човек със занаята на Метсън си създава доста врагове. Руската мафия е завладяла изцяло порно бизнеса. Метсън се е забъркал и е бягал от нея. Познавам много съдии и ще ти наема добър адвокат евреин. Нямаш досие и си бивше ченге. Отгоре на всичко, ще удвоя хонорара ти.

— Откъде знаеш, че изобщо мога да карам подобна яхта? — попитах.

Полковника се усмихна.

— Дай да не се правим на глупаци. Добре ти е известно, че те бях проверил много преди да се появиш тук. Работил си за капитан Тони, нали? Научил те е на всичко, което е знаел за управлението на лодки. Имаш капитанско свидетелство — с изтекъл срок, но ще си затворя очите с оглед на обстоятелствата. Няколко пъти дори са ви обстрелвали с капитана. Мексиканците явно са ви помислили за крадци.

— Точно от тях си беше голяма обида.

Говореше за това как на двамата с капитан Тони ни беше наредено да върнем деветметровата яхта, собственост на един брокер на стоковия пазар, на когото не му беше провървяло с числата. Брокерът беше отплавал за Акапулко, за да се спаси, но не беше стигнал много далеч. Сега се намираше в затвор в централна Флорида и излежаваше присъда за измама с ценни книжа. След като ФБР го залови, мексиканците пожелаха да задържат лодката. Банката не беше съгласна и извикаха капитан Тони. Парите бяха добри, но за малко не ни убиха.

— Разбрах, че имаш каяк — рече Полковника.

— Така е. И какво?

— Ще ти трябва, за да се върнеш, след като потопиш лодката.

— Ще трябва да я вкарам най-малко пет-шест мили навътре в Гълфстрийм. Голямо разстояние си е.

— Търсиш си извинения, Джак. Губим си времето. Ще го направиш ли или не?

— Мисълта за затвора не ме вдъхновява, Андрю.

— Не виждам защо. Ще можеш да вдигаш тежести по цял ден. Виж сега: можем да си говорим празни приказки до довечера, Джак. Да или не?

Погледнах през масата към него и поклатих глава. Изправих се. Полковника стана и ми подаде ръка. Изглеждаше съкрушен, отчаян, сякаш най-голямата му надежда го беше напуснала. Исках само да се махна оттам, далеч от всички тях, но изражението върху лицето му разяде решителността ми.

— Не очаквате да повярвам на историята с изнудването, нали? — попитах. — И не ми пробутвайте глупости за това как приятелите ви щели да видят филма. Първо, нямате никакви приятели и второ, ако имахте, изобщо нямаше да ви пука какво си мислят. Освен това никой, който познава Вивиан, не смята, че е била в манастир последните десет години, така че защо не ми кажете защо всъщност е застреляла Метсън?

Полковника ме погледна внимателно и кимна одобрително.

— Ти си добър човек — рече той. — Сигурен съм, че ако не беше застрелял другия полицай, вече щеше да си детектив. Прав си, порното не беше единствената причина, но в момента съм готов да ти предложа само нея — плюс сто хиляди долара.

— Къде е Вивиан? — попитах. — Може би тя ще ми каже какво става тук.

— Не знам къде е.

— Не ми е приятно да ви наричам лъжец два пъти в един и същ ден, полковник, но вече започвам да свиквам. Запазете парите си за адвокати на дъщеря си. Докато приключат, стоте хиляди няма да стигнат само за кафетата им.

Станах. Полковника ме изгледа втренчено и бавно поклати глава. После се изправи и въпреки че нямаше такъв навик, ми протегна ръка. Жестът ме завари неподготвен.

— Съжалявам, че те разкарах дотук, стари приятелю. Не ми се сърди — рече той. Усмихваше се едва-едва, като човек, който се мъчи да бъде смел.

— Какво ще правите сега?

— Това вече не е твоя грижа.

Замислих се за миг. Нещо от това, което беше казал по-рано, ме тормозеше, но почти го бях забравил.

— Спомена, че Вивиан е откраднала някакво твое изследване — рекох. — Вероятно за Метсън. Използвал е филма като средство, така ли?

— Да, точно така.

— За какво му е била на Метсън работата ти? Най-близкият му досег с химията е бил, докато е работел зад бара в „Монтис“.

— Довиждане, Джак. Много мило, че дойде. Надявам се, че не съм ти загубил много време.

Сега аз бях този, който искаше да възрази. Любопитството надделяваше над здравия ми разум. Исках да знам повече, но много добре съзнавах, че трябва да се разкарам оттам. Фитилът беше запален и беше въпрос на време, преди цялото нещо да гръмне. Знаех това и въпреки това ми бяха нужни доста усилия, за да си тръгна.

— Довиждане, полковник — казах, насилвайки кухите думи. — Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Бях глупак да мисля, че ще го направиш.

Понечих да кажа нещо, но той вече ми бе обърнал гръб и се беше втренчил в яхтата. Загледах се и аз за миг заедно с него. После се обърнах и се запътих към къщата. Оставих го да си седи със слънцето, яхтата, бутилката скоч, многото пари и неизбежния факт, че имаше дъщеря, която най-вероятно щеше да иде в затвора. Бягах от големи неприятности и го знаех. Искаше ми се само да беше по-лесно, отколкото ми се струваше.

Уилямс беше навън и стоеше до колата ми, когато излязох. Слънцето блестеше в очите ми и си сложих очилата.

— Казах му, че няма да го направиш — рече той.

Заобиколих от страната на водача и отключих вратата, без да му отговоря. Той направи стъпка напред и постави ръка на стъклото.

— Ти си едно лайно, господине. Не вярвай, ако някой ти каже друго — изсъска ми злобно.

— По-добре върви си премери кръвното, Уилямс — отвърнах му. — Всеки момент ще се пръснеш. А сега си махни ръцете от колата ми. — Отворих вратата и той отстъпи, като ме наблюдаваше. Седнах и запалих двигателя. Беше толкова горещо, че незабавно свалих прозорците.

— Виж — рекох му през отворения прозорец, — знаеш, че съм бил ченге, нали? Чуй ме тогава: накарай я да иде в полицията. Ще бъде шумно и мръсно, но накрая всичко ще приключи. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

— Много неща не знаеш. Старецът е в беда.

— Не е само той — заявих. Отдадох му чест и настъпих газта.

Докато се отдалечавах, видях как Уилямс, който беше застанал по средата на алеята и продължаваше да ме следи с поглед, се смалява все повече и повече, докато приближавах портата. И той като мен сигурно усещаше, че помежду ни е останало нещо недовършено. Само че не ми беше ясно какво точно. Знаех единствено, че не дължа нищо на Полковника. Не дължах нищо на Вивиан, още по-малко пък на Уилямс, но усещането за недовършеност остана, направи ме неспокоен. Пуснах радиото и въртях копчето наляво-надясно, лутайки се измежду песните. Нищо не звучеше добре.

Вслушах се в плътния баритонов глас на някакъв протестантски проповедник, но словата му за същността на греха и спасението преминаха през мен като птици, без да намерят място за кацане. По някакъв канал много наляво жена говореше надълго и нашироко за многото преимущества на тофу и останалите соеви продукти. Завъртях копчето отново и чух как Хауърд Стърн задава въпроси на мъж, който беше станал жена, и на жена, която беше станала мъж. След малко изключих радиото и това ми хареса много повече. Беше един от онези дни, в които единственото смислено нещо е тишината.

Поех на юг по Бискейн Булевард, докато стигнах до Кенеди Козуей нагоре по Седемдесет и девета, след което завих на изток към брега, обичайния ми маршрут, покрай ресторанта за раци и „Майк Гордънс“ с големите пържоли и червенокосите сервитьорки. Две години в Маями Бийч, но гледката на пеликан още ме караше да се ококорвам като турист. Размахът на крилете като на птеродактил; съсредоточените немигащи очи; стабилният полет и забиването на дългия сив, подобен на меч клюн в залива. Озовах се на главния мост, а Бискайският залив проблясваше от север и юг, яхтите бяха кротнали и не отиваха никъде.

На място като Маями се води несекваща битка между представите за рая от миналото и кошмарните пророчества на бъдещето. В зависимост от това къде се намираш в момента, трудно беше да се каже кой печели. Но днес прозорците ми бяха отворени, небето беше безкрайно във всички посоки и ми се струваше, че на рая, моя рай, все още му остават няколко години. Ню Йорк беше друг живот, претъпкан със спомени, като любовна история, хубава, докато е продължавала, която обаче не искаш да се повтаря, дори и да може да се уреди някак си.

Бях започнал да мисля за живота си тук като за „Маямските Години“, и двете думи с главни букви и в кавички като заглавие на глава от мемоари, които вероятно никога нямаше да напиша. След проблемите в Ню Йорк се бях отправил към Маями заради Гюс Санторино, старо ченге, което ме беше вкарало в полицията и после беше отнесло спестяванията си на юг, за да отвори нощен клуб на брега точно когато тълпата от купонджии бе започнала да избутва старчоците от Чакалнята Господня, както наричаха крайбрежието. Ела на юг, беше ми казал Гюс, и аз отидох.

Така започнаха и „Несигурните Години“. Гюс ме направи шеф на охраната, но всъщност бях кралят на охранителите. Биех се с разни мъжаги в три сутринта и носех черна папийонка и бяла риза с нагръдник, която в края на нощта най-често беше оплескана с кръв по ръкавите. Насилието беше част от музиката и идваше на талази, надигаше се с пулса на танцьорите като цунами. Някой биваше изхвърлен и танците продължаваха. Счупените стъкла се помитаха и хълбоците на кубинските момичета отново започваха да се полюшват на дансинга. Безкрайни безплатни питиета от барманите, които ми пазеха гърба и които никога не крадяха достатъчно от Гюс, за да ги уволни. Това също беше друг живот.

Избягвах кокаина, който беше навсякъде по онова време, но пиех прекалено много. И една нощ се надбягвах с някакъв джебчия извън клуба, но накрая се свлякох, превит на две, без да мога дъх да си поема. Загубил бях форма, дишах тежко с отворена уста. Това беше нещо, което не можех да търпя. Открих един салон, собственост на бивше ченге на име Кал (приятел на Гюс), на няколко пресечки от квартирата си и бавно започнах по обратния път. Вдигах тежести и тичах. Ходех на кикбокс и йога. Светският ми живот се свеждаше до поредица от тренировки. Тренирах сам, не се сприятелявах с никого и един ден, докато бях на пътеката, забелязах, че Кал ме наблюдава от мястото си зад барплота, откъдето продаваше членски карти и протеинови шейкове. Очите ни се срещнаха и старецът ми кимна.

После ми предложи работа.

И така плавният преход от охранител до личен треньор беше извършен и аз се превърнах във фитнес плъх под наем. Положих изпит и си извадих разрешително, а Кал започна да ми изпраща клиенти, но аз знаех какво правя. Най-големият проблем беше, че се налагаше да приказвам, а точно тогава не бях от най-разговорливите, но нямаше друг начин. Клиентите, особено жените, очакваха да говоря, но понеже бях ченге, повече ме биваше в слушането. Стигна се дотам, че се превърнах в нещо като проклет фризьор или психолог. Можех да напиша книга от историите, които бях чул. Ако някога ви трябва потвърждение, че повечето хора на света са луди, моят съвет е: станете личен треньор. Петдесет кинта на час минус комисионата за Кал и имаш нова откачалка всеки ден.

Беше непредвидим живот и често имах усещането, че не е редно да живея така. Не че беше лош, но бе като придатък на основната история, нишките на която някак си бях успял да изгубя. Годината стана на две години. Изкарвах пари, но това не ми помагаше да се освободя от чувството, че някъде там, навън, „истинският“ ми живот ме чака да ида и да го изживея. Грешах за това, разбира се. Няма друг живот, освен този, който живееш тук и сега. Да мислиш обратното е просто самосъжаление. Запомнете: спящите полицаи си имат предназначение и то не е това, което си мислите.

Неведнъж бях на ръба да стана отново полицай. Дори Гюс и Кал смятаха, че идеята е добра. Що се отнася до треньорската работа, бях добър, много добър. Прекарах доста време в библиотеката, изучих физиологията на физическото натоварване, храненето. Имаше много да се чете. Дори си мислех да започна да уча отново и да взема диплома, но нещо не ми беше по сърце. Накрая се предадох и изкарах теста за ченгета в Маями, но когато ме извикаха на интервю, реших да не отида. Истината е, че вече не се виждах в униформа.

И един ден през пролетта на 1999 година Кал ме извика в офиса си, а срещу него седеше красива чернокоса азиатка — около двайсет и пет годишна — която дотогава не бях виждал. Имаше дързък поглед, това мога да ви кажа. Изправи се, подаде ми ръка и изведнъж видях бая крак. Носеше бели шорти, които щяха да бъдат сметнати за скандални в Канзас Сити. За щастие обаче, братя и сестри, не се намирахме в Канзас. Тук, на юг, тези изрязани бели шортички си бяха съвсем в реда на нещата. Като колонизаторски шлем по бреговете на река Замбези. Даже бяха леко консервативни — не много де.

— Вивиан Патерсън — рече тя. — Вие сигурно сте Джак Вон. Кал точно ми разказваше за вас.

Флуидите, които струяха от нея, не отговаряха на външния й вид. Така става с красавиците понякога. Така си ги зяпнал, че не ги виждаш. Пропускаш допълнителната искрица в очите им, допълнителната живителна струя и дара на загадъчността, които някои хора притежават. Тя го имаше.

Краката ме бяха шашнали за миг, но това беше разбираемо. Не бях очаквал безупречните маниери и гласа. Още една изненада, която да повдигне булото на външния й вид. Можеше да мине за момиче от Сан Фернандо, но в акцента й се усещаше следа от Англия, примесена с нещо друго, което го връщаше отново у дома.

Дързостта в погледа й не беше сексуална нито по начина, по който гледаше, нито като наситеност на изражението, беше само преценяваща и самоуверена. Секса го имаше обаче, изтягаше се отзад като черна котка на персийски килим. Знаете какво искам да кажа. Беше вроден, естествен, нищо престорено, нямаше нужда да го насилва.

Седнахме, Кал го извикаха навън за малко. Настъпи обичайното неловко мълчание, което увисва във въздуха като невидима пинята^[5], която чака да бъде строшена. Оставих го да виси. Нямаше смисъл да изръся някоя глупост, докато не станеше абсолютно необходимо. Пък и когато си мълчиш, можеш да усетиш хората. Хванах доста народ така, докато бях ченге.

— Кал ми каза, че сте били полицай — рече тя.

— Да, в Ню Йорк.

Бях малко ядосан на Кал, че й беше казал за полицията. Разбирах защо го прави обаче, особено с богатите, известните или нервните. Хората си мислеха, че така има по-малка вероятност да отмъкна някой хамър или да се разприказвам пред таблоидите. Може би имаха право, но аз не смятах така. Или си честен, или не си. Не бях крадец и знаех как да си държа устата затворена, но не бях го научил в академията. Баща ми го беше набил в главата ми с обувката си и най-различни други предмети. Плюс това бях чел правилните комикси.

— Търся някого, който да тренира баща ми — каза тя. — Ще трябва да идвате у дома. Много е хубаво у нас. Това проблем ли ще бъде?

Радвах се, че започна да ми говори, защото това ми даваше извинение да я гледам, без да проявявам нелюбезност. Имаше лъскавата черна коса на китайка, но изглеждаше мешана, вероятно евразийка. Всичко у нея сякаш беше дошло от различно място.

— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попитах.

— Съвсем не.

— Имате почти британски акцент, но не съвсем.

— Учих в Англия, когато бях малка. Май че още не съм го загубила — акцента имам предвид. Е, какво ще кажете?

— За кое?

— Да тренирате баща ми. Вие какво си мислехте?

Кал се беше върнал в офиса и аз усещах как седи облегнат във въртящия си стол и ни наблюдава.

Разсмях се.

— Мислех, че ме питате за акцента си. Тоест какво мисля за него.

— Е?

— Запазете го. Хубав е.

— Дайте да се върнем към работата, а, деца? — намеси се милостиво Кеш. — Опитвам се да си изкарам хляба.

— Къде живее? — попитах. — Баща ви имам предвид. Ще трябва да вдигнем малко цената заради времето за пътуване.

— Няма проблем. Живее в Сънсет Бийч. — Погледна ме, за да види какво въздействие ще окаже адреса върху мен. Не бях изненадан. Имаше вид на човек с пари, без да се набива на очи. Всичко беше първокласно, но ненатрапчиво — часовник „Картие“, малки диаманти. Стари пари ли бяха? Едва ли. Нямаха мириса на древна, мухлясала книга.

— Сънсет Бийч? Разбира се, бил съм там — отвърнах. — Само че винаги ме карат да си тръгна, щом се стъмни.

Тя ме изгледа продължително, сякаш бях казал нещо странно или по-издайническо, отколкото бях възнамерявал. След което се разсмя.

— Мисля, че баща ми ще ви хареса.

— Наистина ли? И защо?

— Прикрит сте. Имате тайни. Това му харесва. Хората ви гледат, но не ви виждат. Но баща ми ще ви види. Аз също ви виждам.

— И аз ви виждам.

Тя се огледа.

— Предполагам, че за пушене тук и дума не може да става.

— Не мисля, че на Кал ще му хареса. Пуши пурите си навън.

Тя ме погледна изпитателно за миг.

— Виждала съм ви и преди — рече. — Ходите ли по клубове?

— Ходех, когато работех в един.

— Кой? — попита ме. — Била съм във всичките.

Казах й.

— Чакайте да отгатна: били сте охранител. Не го приемайте лично, но сте от типа, който стои до вратата.

— Наистина ли? — отвърнах. — Мислех си, че по-скоро става дума за връзки с обществеността. Тъмната страна, разбира се.

— Виждате ли? — заяви Вивиан триумфално. — Казах ви, още една маска. — Кажете ми кой сте всъщност, Джак Вон?

Реших да й отговоря сериозно.

— Не знам — отвърнах съвсем искрено. — Наистина нямам представа.

— Мили боже — възкликна Кал. — Всички тези приказки ме убиват. — Той скочи от стола си и излетя от офиса.

Зарадвах се, че се махна.

Нещо в тона ми явно я беше убедило, че казвам истината. Погледнахме се втренчено за миг. Долових известна жажда и у двамата да продължим с разговора. Тя беше човек, с когото наистина можеш да разговаряш.

— Знам какво искате да кажете — отвърна и се огледа из стаята. — Понякога и аз си мисля същото, защото пътувам прекалено много. След известно време всичко ти изглежда чуждо. — Погледна ме настойчиво, сякаш за да види как ще възприема твърдението й.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Да, и аз така мисля.

Тогава Кал влезе отново. Знам, че после тримата разговаряхме, но не помня дали изобщо съм казал нещо смислено. Тя търсеше човек, на когото да може да се довери да идва в къщата и да тренира баща й, полковник Патерсън. Нямаше никакво значение. Щях да заровя мъртви мулета в задния й двор с кафена лъжичка, ако ме беше накарала. Сякаш се познавахме от хиляда години. Беше само въпрос на време да се опознаем отново. Не беше нужно да се бърза.

Когато тя си отиде, Кал ми се намръщи за миг. Завъртя молива в изкривените си пръсти и поклати глава.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той с пресипналия си глас.

— Кое? Чу я — отвърнах. — Ще тренирам баща й.

— Не това, което чух, тъпако, а това, което видях.

— Не знам за какво говориш.

— Друг път не знаеш. Двамата за малко да се награбите. Очаквах шортите й да хвръкнат, когато се изправи.

— Ти си луд — отвърнах му аз.

— Луд съм и такъв ще си остана, но между вас става нещо много джазово. — Изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото доволен. — Знаеш какво казват за работата и удоволствието.

— Казваш ми да стоя настрана от нея? Няма нужда да ми го напомняш, Кал. И забравяш нещо: аз съм правоспособен личен треньор. Това все пак значи нещо в този луд свят.

— Значи трънки. Виж, умнико, не съм казал да стоиш далеч от нея, но трябва да го изиграеш правилно. А понякога това означава изобщо да не го изиграеш. Можеш ли да схванеш тънката шибана разлика? Понякога просто трябва да се усмихваш и да търпиш. Трябва да стоиш като Кари Грант с ръце в джобовете. Ти си умен. Знаеш за какво ти говоря. Не ми пробутвай глупостите за правоспособност.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш. Трябва да стоя като Кари Грант.

— Сериозно? Кажи ми го, когато я видиш седнала до плувния басейн, умнико, на жегата, когато те накара да й намажеш гърба и ти си помислиш: какво, по дяволите? Какво ще кажеш тогава, Чарли Чен? Какво? Кал, оплесках я. Баща й идва насам с огнехвъргачка. Спаси ме, Кал.

Разсмях се.

— От кой филм го взе това?

— Не е филм, от истинския живот е. От петдесет години съм в този бизнес. Веднага след войната. Тогава бях много готин, мускули и всичко. Не от бутилката като Раул. Между другото пак е започнал да зоби. Знаеш ли колко жени са се опитвали да ме убият? Хайде, отгатни.

— Добре — отвърнах. — Десет.

— Всъщност бяха девет. После остарях и се пенсионирах от глупостите. Ти още си на активна служба в този отдел. Макар че си мисля дали и аз да не се върна пак. На оная ми работа още можеш да закачиш палто от норки. Ха! На бас, че това досега не си го чувал.

 

 

Тази година държах апартамент до брега в Сърфсайд, недалече от стария киносалон, който едни приятели бяха взели под наем и обърнали във фитнес зала. Тренирах някои от клиентите си там. Бях се преместил нагоре, след като северното преселение, предизвикано от урагана през 1998 година, бе вдигнало цените на наемите долу, в Саут Бийч, до такава степен, че или трябваше да си купя апартамент, или да прекарам остатъка от дните си с едничката цел да помагам на хазаина да изпрати децата си в Харвард. Накрая се преместих на север.

Бумът не беше стигнал чак до Сърфсайд и наемите там още бяха разумни. Живеех в двуетажна жилищна сграда на Байрън авеню, наречена Ланкастър Армс. Неоновият надпис отпред не работеше и синьо-бялото здание изглеждаше избеляло под неумолимото слънце. Собственик и управител беше осемдесетгодишен старец на име Стърнфелд, не по-малко сърдит от Кал. Обичаше да стои на площадката зад проходилката като стар адмирал на мостика на кораба си и имаше рошавата бяла грива на диригент, който търси симфония.

В деня, когато дойдох, за да видя апартамента, Стърнфелд ме погледна с изражението на човек, който се мъчи да пресметне колко точно грижи ще му създаваш. Възхити се, когато му казах, че имам работа, сякаш бях постигнал нещо забележително. Стана дори още по-щастлив, когато добавих, че съм сам и че дори нямам златна рибка за компания. Накрая ми обеща да свали сто долара от наема, ако се разхождам с него три вечери в седмицата.

Така че за сто долара на месец се сдобих с едностаен апартамент с два входа и ако оставех и двете врати отворени в горещ ден, ставаше приятно течение. Трябваше обаче да внимавам, когато го правех. Кварталът не беше чак толкова безопасен и сигурен. Един ден излязох изпод душа и хванах изгорял от слънцето наркоман със стъклено око, който се опитваше да измъкне лаптопа ми през задната врата. Урокът беше, че макар наемите да бяха разумни, хората наоколо може и да не са, след което станах по-бдителен.

Тих човек, който си гледа своята работа и няма стереоуредба с мощни колони, по принцип се разбира със съседите си, така че нямах проблеми. Отляво живееше семейство от Еквадор. Имаха двайсетгодишен син, когото полицията прибра една нощ, защото решил, че паркирането на чужди коли не е толкова доходоносно, колкото краденето им. Родителите му знаеха, че съм бил ченге, и затова ме помолиха да поговоря с него. Направих каквото можах. След което той реши да отглежда питбули за бой с кучета в Хайалиа, но на полицията и тази идея не й допадна особено, затова сега се беше върнал обратно в общинския колеж и се опитваше да намери друг начин за печелене на пари.

Били Шъстър живееше в студиото отдясно. Травестит, който през деня работеше като пощальон. Звучи като клише, но той наистина обичаше песни от мюзикъли, особено изпълнението на Етъл Мърман на „Няма друга работа като шоубизнеса“, която поради някаква причина никога не пускаше докрай. Беше доста изнервящо. Бях стигнал дотам, че можех дори да предскажа секундата, в която щеше да вдигне игличката и пак да пусне плочата отначало.

Понякога, когато Били оставеше вратата отворена, го виждах как стои зад дъската за гладене по бикини и сутиен и глади дрехите, които щеше да облече вечерта. Русата му перука а ла Туиги стоеше от едната страна на дъската като потисната котка. Били веднъж ми каза, че ме харесвал, защото съм внасял стабилност в сградата. По свой си начин и той правеше същото. Беше наемател тук от петнайсет години. Понякога в по-прохладните вечери двамата със Стърнфелд играеха шах върху малка масичка с плочки отгоре, която слагаха на сянка в патиото зад зеления плет. За Стърнфелд нямаше значение дали Били е облечен като мъж или като жена, макар че не псуваше чак толкова много, когато той носеше рокля. Не му харесваше това, че съперникът му обикновено печелеше партиите.

По-късно същия следобед, когато спрях пред апартамента си, червеното порше на Вивиан стоеше паркирано до бордюра, зад пурпурните бугенвилии, които обвиваха ъглите на фасадата. Стърнфелд седеше на градински стол под сенника, алуминиевата му проходилка стоеше отстрани. Притули очите си от слънцето, когато качих трите стъпала, които водеха към площадката. Погледнах по коридора към затворената врата на апартамента си.

— Къде е тя? — попитах.

— Ще ти подскажа два отговора — отвърна той. — И да знаеш, че не е при мен.

— Пуснал си я вътре?

— Имаше си ключ, тъпако.

— Прав си. Забравих за това.

— Каза ми, че историята е приключена — рече той.

— Така е.

— Тогава значи отново е възкръснала.

— Ще видим тази работа.

— Кога ще идем пак в „Раскалс Хаус“? — попита ме Стърнфелд. — Прияло ми се е говеждо с ръж.

— Скоро — отвърнах.

— Така каза и миналата седмица.

Когато отворих вратата, Вивиан седеше при малката маса в нишата до кухнята. Стана, прегърна ме и се притисна в мен. Трепереше от страх и облекчение, сякаш в тежък момент беше дошла на място, където можеше да намери спасение. Знаех, че дълго бях чакал точно този момент, когато всяко отсъствие и предателство ще бъде заличено от една обикновена прегръдка — поне временно.

Хванах я за брадичката и повдигнах главата й. В тъмните й очи имаше сълзи. Напук на себе си, се радвах да я видя.

— Подстригала си се — казах.

— Мразя я — кисело отвърна тя. — Прекалено много я отрязаха.

— Не, добре ти стои.

Попитах я дали иска нещо за пиене, после отидох до хладилника, взех две диетични коли и налях нейната в чиста чаша. Когато се върнах, тя пушеше цигара „Марлборо“. Върнах се отново в кухнята, намерих капачка от празен буркан с майонеза и я сложих пред нея вместо пепелник.

— Мислех, че си ги отказала.

— Започнах отново тази сутрин.

— След убийство така става.

Лицето й пребледня и за миг ми напомни на онези уплашени, отчаяни хора, които виждаш да седят в ареста на полицията, на прага на нов вид неприятности. Тъмните й очи потрепнаха, после се впиха право в мен.

— Изглежда като кошмар — рече тя.

— Кошмар е. Какво ще правиш?

— Не знам. Баща ми каза, че си ходил да го видиш тази сутрин.

— Караше ме да ви отърва от лодката на приятеля ти, но се наложи да му откажа.

— Знам.

— Тогава защо си тук?

— Не знам. Сигурно защото си ми приятел.

— Странно е, че точно днес избра да си го спомниш. Не съм те виждал повече от година.

— Не си искал да ме видиш.

— Защо мислиш, че сега искам?

— Да си вървя ли?

— Значи си застреляла Метсън. Предполагам, че нещата между вас не са вървели.

Споменаването на името на Метсън извика цялата горчивина, която бях изпитвал към двамата. Наблюдавах я безстрастно, сякаш хлипането й беше акомпанимент към оправдано мрачното настроение, в което се бях запечатал толкова здраво. Не беше никак забавно да удържаш под контрол скапано положение.

Цигарата й изгоря и пепелта се посипа върху надрасканата повърхност на масата. Събрах я и я хвърлих, изстрелях филтъра над главата й в мивката.

— Имаш ли кърпичка? — попита тя.

— Не. Трябваше да се обадиш предварително.

— Няма да ми помогнеш, нали?

— Ще ти помогна да се обадиш в полицията. Дори ще те придружа дотам, но това е всичко, което мога да направя.

Вивиан ме погледна, сякаш търсеше някакъв знак, че все още съм същият мъж, когото беше познавала преди. Не бях. Изпитвах огромна студенина към нея. Устата ми беше здраво стисната, до такава степен, че челюстта започваше да ме боли. Отпих глътка кола, за да намаля натиска, но това не стопи студенината, която ме беше обгърнала подобно на човек, замръзнал в айсберг.

— Знам, че те нараних — тихо рече тя.

— Не се тревожи за мен. Тревожи се за това какво ще кажеш на ченгетата.

— Не съм сигурна, че ще ида в полицията — поколеба се тя. — Какво мислиш, че ще стане, ако просто оставим лодката да си стои там?

Усмихнах се.

— Точно пред имението на баща ти? Много подходящо. Ами ще стане горе-долу следното: ще вземат отпечатъци и ще открият твоите, защото не си избърсала мястото, а дори и да си го избърсала, все ще открият нещо някъде. Нямаш досие, така че ченгетата ще се позабавят малко. Ще зададат няколко въпроса. Името ти ще се появи, после и това на баща ти. Ще има няколко погрешни стъпки тук-таме, но накрая ще стигнат до теб. Давам им седмица от момента, в който се качат на лодката. Какво има?

— Веднъж ме арестуваха. За шофиране в пияно състояние. Не спазих знак стоп. Бях на седемнайсет.

— Тогава — отвърнах аз — това е достатъчно. Ще могат да съпоставят отпечатъците ти. Нямаш много време. Може би трябва да напуснеш страната и да си спестиш всички неприятности. Имаш пари. Върви в Швейцария. Нали някога си живяла там. Може дори да ти идвам на гости от време на време. Лично аз смятам, че трябва да говориш с ченгетата. Просто им покажи филма, който Метсън е направил. Кой знае, може да излезеш суха — или пък те да се подмокрят.

— Казах на баща ми да не ти го показва.

— Но си знаела, че ще ми го покаже.

— Защо го казваш?

— Защото познавам и теб, и него. И двамата сте първокласни манипулатори и макар да сте наясно, че го знам, не можеше да се стърпите. Освен това се опитваше да ме убеди, но сега, като се замисля, това май беше тактическа грешка. Сигурно си е мислел, че ще превъртя и ще изгриза дупка в корпуса като акула. Както и да е, каквото и да правиш, най-добре побързай. Дори ще те закарам до летището — без пари, разбира се.

Тя отстъпи назад и ме замери с кутийката от кока-кола. Изчаках да преценя траекторията на ръката й и се отдръпнах съвсем леко. Кутийката профуча покрай главата ми, чух я как се удари в стената и после падна на пода. Взех моята кола и я преместих по-близо до нея.

— Ето. Опитай пак.

Тя се пресегна към кутийката, но аз я сграбчих пръв и я запратих над главата й. Също като предишната, и тази се удари в стената точно под часовника, падна, търкулна се и се разля по кафявите плочки.

— Върви си — рекох й, — питиетата ни свършиха.

Тя стана. Носеше жълта рокля с презрамки. Прилепнала хъм хълбоците й, беше се впила в извивката между краката й и се задържа там достатъчно дълго, за да осъзная, че не носеше бельо. Дори през студенината, знаех, че ще ми липсва да не я виждам, затова бях вперил очи, докато можех, и я оставих да види, че го правя. Това беше последната ми напитка преди доживотната пустош, в която никога повече нямаше да я видя, и исках да напълня чашата си за безкрайното време, което предстоеше.

Отворих й вратата. Изглеждаше шокирана.

— Ще ме пуснеш да си тръгна просто така. Знаех, че няма да потопиш лодката. Ти имаш… какво, морални задръжки? Добре, ами аз? Нищо ли не е останало от чувствата ти към мен?

— Много е останало, но по никакъв начин няма да ти помогне с Метсън.

— О, значи е било само секс?

— Ти си повърхностна, не много умна и си първокласна лъжкиня. Какво друго може да е било?

Това я разтърси и изпитах жестокото удоволствие да видя как обидата се разпростира върху лицето й, докато изящните й черти сякаш се отдръпнаха една от друга. Какво правех, освен че се самоубивах, казвайки неща, в които не вярвах? Чак когато ги изрекох, си дадох сметка колко дълго си бях представял точно този момент. Това беше моята голяма сцена и я бях изиграл по начина, по който си бях мечтал. Бях забил ножа и бях го завъртял здраво, но не можех да разбера защо имах чувството, че намушканият бях аз.

Вивиан се завъртя и аз й задържах вратата. Наблюдавах я как минава покрай Стърнфелд и отива до колата си. Птиците чуруликаха една на друга от палмите по улицата. Отдалечи се бавно, като държеше главата си леко наведена встрани, сякаш се вслушваше в нещо, и си спомних, че правеше така, когато беше разстроена. В гърдите ми напираше нещо, но не можех да го преведа на нито един познат език и то си остана вътре да чака като съсирек кръв, докато поршето нададе един-единствен непогрешим рев и си замина.

 

 

Имах двама клиенти за следобеда, Шейха и една певица от Германия на име Тамара, която живееше в Южен Маями. Не бях в настроение да тренирам нито единия, нито другия, но беше прекалено късно да ги отложа. Взех Шейха към обяд от къщата му на Пайн Трий и го закарах на плажа да потичаме покрай брега в най-горещата част от деня. Жегата беше, поне за него, част от предизвикателството. Когато пътеката свърши, изтрополихме надолу по дървените стълби и продължихме по здраво утъпкания пясък на юг към Гавърнмънт Кът, където огромните луксозни лайнери влизаха в океана.

След кроса се върнахме обратно в къщата му, където още един час упражнявахме кендо, на което той беше майстор, а аз не. Не за първи път ми се случваше да играя ученика, а не учителя с клиент. Даже понякога се чудех дали не съм научил толкова от клиентите си, колкото и те от мен.

Казваше се Ануар и беше принц по рождение в страна, която няма да споменавам, но бе прекарал почти целия си живот в американски училища, включително и „Джонс Хопкинс“, където беше получил дипломата си за възстановителна пластична хирургия. Когато се запознах с него, беше на трийсет и пет и вече беше практикувал като лекар в Сомалия и Камбоджа под егидата на „Лекари без граница“. Доколкото виждах, бе отговорил на предизвикателството на почти неизчислимото богатство по-добре от всеки друг, когото познавах.

Беше ни станало ритуал, след като си оставехме нещата, да сядаме в джакузито на Шейха и да изпиваме спокойно по чаша уиски от хилядолетния му скоч. Жена му Ронда я нямаше този следобед и не ми беше толкова лесно да скрия угриженото си настроение, докато потта ни изсъхне, а краката ми врят в мехурчетата хлорирана вода.

— Нещо не е наред с теб — рече той.

— Видях се с Вивиан днес.

— Предполагам, това означава, че пак ще си изгубиш ума за кратко. Жалко, че няма да съм тук, за да стана свидетел на лудостта ти.

— Сега къде отиваш? — попитах.

— Семейството ми организира празненство в хотела ни на Бахамите — семейно събиране, както казвате вие. Искаш ли да дойдеш?

— Не съм част от семейството.

— Технически не. Макар че баща ми ще се радва да те види. Защо не дойдеш? Ще е много добре, да знаеш.

— Имам да свърша една работа тук.

— С жената?

— И баща й. Най-вероятно. Направиха ми предложение, на което отказах. Но сега се питам дали постъпих правилно. Това, че я видях, явно промени решението ми.

— Баща й? Искаш да кажеш — ученият?

— Същият.

Шейха не каза нищо. Беше се загледал в мехурчетата, които излизаха от горещата вана, със замислено изражение на лицето.

— Знаеш ли — каза той, — срещнах го веднъж на един прием в Балтимор. Мисля, че ти казах. Благотворителна проява беше, забравих за кого. Имаше нещо в него, което не ми се понрави. Така и не можах да определя точно какво.

— Напълно те разбирам.

— Случвало ли ти се е да играеш шах с някого — дори и когато си мислиш, че водиш просто любезен разговор за времето?

— Всеки път, когато го тренирах, се чувствах така — отвърнах. — Вечно имах чувството, че търси цепнатина, че проучва. Мисля, че му е станало навик.

— Мислиш ли, че е открил слабостта ти? — попита ме Шейха с усмивка.

— Вероятно.

— Мислил ли си някога изобщо върху предложението ми? — попита ме той.

— Скоро не.

Предложението беше да разкарам всичките си останали клиенти и да му стана личен помощник, щях да бъда бодигард, личен треньор и каквото друго дойде.

Във всеки случай никога не му бях давал лъжливи надежди. Не ми харесваше идеята да имам само един голям, богат шеф. Парите, които ми предлагаше, ще ви шокират, затова изобщо няма да ги споменавам, защото иначе ще ме вземете за луд, че му отказвам. Но вижте го и от другата страна: много клиенти — много възможности. Винаги можете да кажете поне на един от тях, който ви лази по нервите, да ви цуне отзад, без да банкрутирате. Все пак в живота има много повече неща от добър зъболекарски план и пенсионни осигуровки — поне докато не остареете и не започнат да ви падат зъбите.

По-късно, след като вече се бях облякъл, Ануар ме изпрати до колата. Не говорихме много, но усещах загрижеността му. Имаше ярко присъствие, което се изразяваше най-силно в мълчанието му. Нещо като атмосферата в празна църква. Беше на моята възраст, но въпреки това изглеждаше много по-стар. Понякога ми се струваше, че винаги съм го познавал.

Ръкувахме се пред колата. Тъмните му очи бяха сериозни. Потупах го по рамото, надявайки се да го разведря, но не се получи.

— Ще се видим, когато се върнеш — рекох. — Поздрави на баща ти.

Прегърнахме се и влязох във вана в напълно различно настроение от това, което ми се искаше. Исках да бъда жизнерадостен, небрежен, но в изражението на Ануар така и не настъпи промяна. Той се отдръпна, чу как двигателят на форда се задави, после се изкашля.

— Трябва да знаеш кога нещо е приключило, Джак — рече. — Понякога е опасно да се връщаш, щом танцът е свършил. Дори и да са минали само пет минути, няма да е същото.

— Да, знам. Но ако музиката все още свири?

— При всички случаи ще бъде различна от тази, която си слушал преди.

Докато се отдалечавах, погледнах в огледалото за обратно виждане. Шейха стоеше там и ме наблюдаваше, също като Уилямс.

 

 

След това нищо вече не вървеше както трябва. Фордът изгасна, докато се отправях на юг по Дон Шула, и трябваше да го избутам встрани от пътя насред проливния дъжд, който трая точно толкова, колкото да ме измокри до кости. Обадих се по мобилния на Тамара, немската певица, за да й кажа, че няма да успея да ида следобеда. После, докато звънях на Пътна помощ, батерията на телефона свърши, оказа се, че и резервната във вана също не работи. За мой късмет дъждът беше спрял, защото ми се наложи да извървя един километър пеша до най-близката телефонна будка.

Следобед от пътна помощ ме стовариха пред гаража на приятеля ми в Оувъртаун, но жегата и слънцето още не се бяха разкарали, за разлика от всяка надежда за печалба. И когато колите започнаха да пълзят в обратната посока, аз седях в задушния и претъпкан офис на гаража, пиех кафе и си говорех с Пол Марч, собственика, който седеше срещу мен и си чистеше оръжията.

Марч обичаше да ги чисти на бюрото, за да видят клиентите му, че е сериозен човек. В миналото беше имал проблеми с някакви типове, които искали да си вземат колите, без да си платят за поправката. Мнението на Пол беше, че навременната поява на огнестрелно оръжие придава на подобни преговори ново чувство за реалност и струва много повече от табелка на стената, на която пише „БЕЗ КРЕДИТ“.

— Колата ти се нуждае от нова скоростна кутия — уведоми ме той. — Който ти я е продал, явно те е взел за балък.

— Мисля, че името му е Марч.

— Никога не съм го чувал. — Беше успял да сглоби пистолета и сега го зареждаше отново. — Ела с мен отзад. Имам нещо, което може да ти хареса.

Отидохме на паркинга зад гаража и се запътихме към редица потрошени стари коли, паркирани до оградата. Два добермана изскочиха изпод един бял камион и се спуснаха към мен с оголени зъби и малки мозъци, заредени с дресирана злоба… После познаха Пол и взеха да подскачат около него, все едно ей сега ще го опънат.

Пол, който се отнасяше с животните по същия начин, по който и с хората, се усмихна и срита мъжкия в ребрата. Женската седна учудено на задника си. Пол махна с ръце и хрътките на ада се пъхнаха обратно под камиона, легнаха и продължиха да ни наблюдават изпод сянката, притихнали като двойка снайперисти.

— Какво ще кажеш за тази? — попита Пол и потупа капака на един черен тъндърбърд от ’77-а със стойка за велосипеди на капака. — Само на сто хиляди километра е.

— Преди или след като си превъртял километража?

— След, разбира се. Поне не можеш да кажеш, че съм лъжец.

— Харесва ми стойката. Като я гледам тази кола, сигурно ще ми послужи.

В този момент пред нас изскочи един плъх и се скри зад купчина с боклуци пред ръждясалата барака от нагъната ламарина. И двамата го видяхме едновременно. Пол ми се намръщи и със съсредоточено изражение постави показалеца си вертикално на устните.

— Време за сафари — прошепна той. — Веднага се връщам.

Пропълзя зад редицата разнебитени коли и изчезна зад бараката със зареден пистолет, вдигнат до ухото. Тъкмо си мислех, че ще трябва да си търся нов монтьор, когато чух изстрела. Тримата мъже, които се бяха навели над отворения капак на колата до гаража, се изправиха и погледнаха към нас. Втренчиха се за миг, после се заловиха отново за работа. Познаваха шефа си много добре.

Пол се появи след минутка. Пистолетът беше затъкнат в колана на гащеризона му. От изражението върху лицето му разбрах, че сафарито не е било успешно.

— Улучи ли го? — попитах.

— Откъде, по дяволите, да знам? — сопна ми се той. — Да не мислиш, че имам време да търся трупа на убит плъх?

Подкарах „новия“ си черен тъндърбърд от паркинга на Марч в шест часа и не се бях отдалечил много, когато осъзнах, че също като предишната кола, купена от него, и тази вероятно нямаше да я карам много дълго. Бяха я изчистили и й бяха ударили една боя, но това беше просто за маскировка на куп стара ламарина. Двигателят се задавяше на всеки светофар и ми стана пределно ясно, че карбураторът не е съвсем наред. Когато я изгасих, колата още трийсет секунди продължи да издава звуци като от нахвърляни в стоманена кофа болтове.

Взех си душ и изпих една бира, после включих на новините, седнах в черното си кресло и си вдигнах краката. Изслушах днешните бедствия и скандали, но ако след десет минути ме бяхте попитали какви са, нямаше да мога да си спомня нищо. След малко се уморих от красивото, самоуверено изражение на говорителя и загасих телевизора. Бях в странно настроение, което трудно можеше да се опише, сякаш върху сърцето ми мигаше неонов знак „Свободно“ под формата на вечен въпрос, на който нямах отговор. Може би прекалено дълго бях живял сам. Може би беше време да си взема котка.

Почудих се дали да не се обадя на Барбара, бившата ми жена, но тя живееше в Ню Йорк и не можех да си позволя дълъг извънградски разговор. Обичах да разправям на хората, че сме в добри отношения. Но винаги звучеше така, сякаш сме имали някакви делови контакти помежду си, а не любов, изсъхнала като цвете, което се нуждае от повече поливане, отколкото някой от нас е готов да му осигури. Тя беше брокер на стоковата борса, а аз ченге. Двамата така и не бяхме успели да се срещнем и дори сега, след пет години, все още не можех да проумея как така колкото по-дълго оставахме заедно, толкова повече се отчуждавахме.

Но не се обадих на Барбара, и то не само заради цената на междуградския. Прекалено се бяхме отдалечили един от друг и не ми се слушаше за Дау Джонс или за новия й приятел, който и да беше той този път. Понякога ми правеше намеци, че искала деца и че още съм можел да се кандидатирам за донор на сперма. Изглежда в изпушилия й мозък часовникът за бебета беше започнал да тиктака и предполагам, трябваше да приема това, че все още смята гените ми за добри, като комплимент.

Но от начина, по който го казваше, беше ясно, че това, което имаше предвид, в никакъв случай не биваше да се бърка с евентуално повторно събиране. Имах чувството, че идеята й беше да долетя и после да направя като Самотния Рейнджър, да оставя сребърен куршум зад себе си. Не беше най-лошото предложение, което съм получавал, но в него имаше известна хладина, която ми пречеше да се възторгна. Но може би просто си бях старомоден.

Свалих си фланелката, легнах на леглото и се загледах във вентилатора на тавана за известно време. И това не ми помогна особено. Едно яйце под формата на идея се опитваше да се излюпи в мозъка ми, но имаше нужда от малко подбутване, затова станах, отидох до бюрото си, отворих най-долното чекмедже и извадих последното писмо на Вивиан. Отворих си още една бира, седнах на масата с двата малогабаритни стола и го прочетох отново поне за стотен път, откакто ми го беше пратила. Знаех го наизуст — до последните накъсани редове, но въпреки това го прочетох отново; все едно пиех от празна чаша.

Писмото беше написано на обикновен английски, но както обикновено, го четях бавно, бавех се на всяка дума като слънчасал археолог, който дешифрира неясни йероглифи. Беше права. Беше права. Бях се оттеглил, или по-скоро бях се отдръпнал, и то не защото Вивиан не си заслужаваше да се боря за нея. Бях се борил много повече за много по-малко. По онова време бях гледал на набега на Метсън като на проверка на верността й и когато по всичко стана ясно, че се е провалила на изпита, в изблик на гордост ги изхвърлих и двамата, и приятелката, и клиента. Да вървят по дяволите и двамата, мислех си.

Онази част за парите също беше вярна, макар че бях отказал да мисля за нея. Америка може и да е безкласово общество, но има йерархия на парите, която може да бъде пренебрегвана само до първия път, когато сервитьорът ти подаде листата с вината. Икономическата страна на романтиката започна да ми се разяснява след първите няколко срещи, когато започнах да си давам сметка, че ще трябва да тренирам половината Корал Гейбълс, за да мога да й насмогна. Казах й какво мисля по въпроса, тя се разсмя и отвърна, че нямало значение. Но имаше. И докато баща й се държеше с мен като с равен, повечето от приятелите й смятаха, че си е хванала бедняк за забавление и че ще й дойде акълът, когато блясъкът на чара ми се изтърка.

Самочувствието ми никога не се беше основавало върху златния стандарт, но Фицджералд беше прав: богатите бяха различни. Краката им докосваха земята само когато го пожелаеха, но моите бяха там през цялото време. В обществото на парите аз определено бях аутсайдер с минимален шанс да премина от другата страна, като спечеля от лотарията. Известно време нямаше проблем, но не виждах как нещата могат да продължат за по-дълго. Не исках цял живот да се чувствам като един от бедните съпрузи на Елизабет Тейлър.

В течение на връзката ни постепенно се разубедих, че съм влюбен във Вивиан. Сякаш се мъчех да се избавя от култ, който съм изповядвал. Казвах си, че съм реалист, благороден, че й правя услуга, но не можех да отрека болката, която видях в очите й, когато осъзна, че се отдръпвам. Непрекъснато на разположение в началото, ставах все по-невидим и когато тя ме притисна, й пробутах старата глупост, че съм прекалено зает. Знаех точно какво правя и когато Метсън се появи, той стана част от стратегията ми за измъкване. Съдейки по реакцията си в бара онази нощ, тя явно беше проработила много по-добре от очакванията ми.

А сега Метсън беше мъртъв, но нищо не беше свършило. Нещата изглеждаха дори по-несвършени, отколкото когато той беше жив. Ако затворех очи, можех да видя бялата яхта с опасния товар да стои кротко във водата, докато небето притъмнява, а слънцето далече на запад се кани да залезе. И в този момент нещо, което се опитваше да излезе на повърхността, най-сетне успя и разбрах, че нищо не се връзваше. Метсън имаше пари, но лодката, която бях видял, струваше поне 3 милиона долара, а той нямаше толкова. Понякога, когато умрат, хората стават по-тайнствени, отколкото са били приживе, явно такъв беше случаят и с него.

После започнах да мисля за парите, които Полковника ми беше предложил — пет нули след единица. Продължавах да мисля за яхтата до брега с мъртвеца на борда като за нещо, което чака да бъде свършено. Взех да усещам как ме завладява странно напрежение, сякаш някой ме задържаше, и тогава разбрах, че ще го направя. В себе си знаех, че имам среща с лодката и ще ида на нея, за добро или за лошо. Чак тогава напрежението спадна и можах да се отпусна.

 

 

Беше седем, когато вдигнах телефона и се обадих в къщата на Полковника. Донякъде се надявах, че може да е прекалено късно. Вдигна прислужницата, след секунда ми се обади Полковника. Ядосах се, че изобщо не звучеше изненадан да чуе гласа ми.

— Обаждаш се да кажеш, че си променил решението си ли?

— Не, обаждам се да попитам какъв ти беше зодиакалният знак?

— Доларов — отвърна и се разсмя от сърце на собствената си шега. Вече бяхме добри приятели, съконспиратори. — Знаех си, че по душа си наемник, Джак. Беше започнал да ме тревожиш.

— Изпрати дъщеря си с половината пари, и то бързо.

Не се разсмя на това.

— Мислиш ли, че държа толкова пари вкъщи?

— Не ме интересува къде ги държиш — отвърнах. — Ще получа останалото, когато се върна. — Чух собствения си глас, докато го казвах, и звученето му не ми хареса особено.

Явно тонът ми не се беше понравил и на Полковника. Слушах го как диша няколко секунди.

— По кое време? — попита. — По кое време да я пратя?

Замислих се за момент.

— Нека да е посред нощ.

— Ще дойде.

— Чудесно.

— Искам да ти задам един въпрос.

— Задай ми.

— Заради Вивиан ли го правиш, или заради парите?

— Ти как мислиш?

— На наемниците често им липсва сърце, Джак. Но любовта и парите не се изключват взаимно.

— Довиждане, Полковник. Скоро ще се видим. — После се сетих нещо. — О, и последно, докато още не си затворил.

— Да?

— Как Вивиан е отишла до лодката и как се е върнала? Не ми казвай, че е плувала.

Поколеба се само за миг.

— Отишла е с джета, така се е и върнала. — Последва нова пауза. Нищо в тона му не показваше, че може да лъже, но е трудно да прецениш подобно нещо по телефона. С Полковника обаче щеше да е трудно, дори и да го бях гледал право в очите. — Нещо друго, Джак?

— И да има, ще трябва да почака.

Затворих и седях известно време, загледан в телефона, сякаш беше кристална топка. Но не беше. Станах и се огледах из стаята. Нещо в нея изведнъж ми се стори чуждо, като че ли бях в къщата на човек, когото съвсем смътно познавах, някого, когото съм засякъл веднъж на купон и никога повече не съм виждал. Накрая започна да не ме свърта, отидох до кубинския ресторант на ъгъла и изпих едно двойно еспресо.

Първото, което направих, когато се върнах в апартамента, беше да се подготвя за пътуването. Извадих каяка от килера и го лъснах така, че да се плъзга във водата като мазна баракуда. После заредих преградите в корпуса с всичко, което щеше да ми е необходимо. Екскурзията нямаше да е кой знае колко дълга, но се погрижих да имам две бутилки вода, фенерче, четири сигнални ракети, нож за гмуркане, резервен мобилен телефон и две протеинови блокчета. Извадих спасителната си жилетка от гардероба, избърсах я и я сложих върху каяка, който стоеше нелепо по средата на всекидневната.

После с настойчивостта на неочаквано предупреждение, което не можех да пренебрегна, ме осени една мисъл. Отидох до бюрото и извадих моя деветмилиметров глок. Неясно защо не ми хареса как изглежда. Имах същото чувство, което човек изпитва при среща със стар приятел, когото не е сигурен, че иска да вижда отново. Заредих го и усетих как изщрака в ръката ми. У мен се надигна внезапен страх, после отмина. Сложих пистолета в пластмасово пликче, запечатих го и го пъхнах в един от джобовете на каяка. Олекна ми, че не се налагаше повече да го виждам.

Гледах вечерното шоу, когато чух поршето да спира. Надникнах през пролуките на венецианските щори навреме, за да видя как Вивиан пресича улицата. Ослушах се за стъпките й и когато се усилиха, отворих вратата, преди да успее да позвъни. Не исках да будя Стърнфелд. Беше малко късно за каране на каяк и не желаех въпроси.

Вивиан мина покрай мен и аз затворих вратата зад нея.

Носеше черна кожена рокля без ръкави, която показваше, поне според мен, прекалено много крак за този квартал, а и за да запазя мислите си трезви. Тя продължи напред и погледна надолу към каяка. Тялото й беше стегнато и матово като захаросана ябълка, долових уханието й, когато мина покрай мен и докосна гърдите ми с рамото си. Наведе се над каяка и поглади гладкия корпус от фибростъкло, сякаш беше хълбок на кон.

Роклята й и каякът блестяха по един и същи начин, като зрял плод, огрян от светлина.

— Донесе ли парите? — попитах аз.

— Ник ще ги донесе. Ще дойде всеки момент. — Седна на един от плетените столове и запали цигара.

— Тогава защо си направи труда да идваш? — попитах аз. — Нали брат ти е човекът с парите.

— Защо мислиш, че съм дошла?

— Да ми пожелаеш на добър час, предполагам.

Вивиан вдигна поглед към мен и поклати глава.

— Поемаш риск заради мен. Реших, че трябва да дойда.

— Забравяш, че става дума и за малко пари.

Звънна се и отворих на Ник. Първото, което забелязах, беше, че е боядисал късо подстриганата си коса платиненоруса, но по-тъмните корени вече бяха започнали да се показват като редица току-що покарали бодли на таралеж. Облякъл беше черна тениска над чифт черни „Ливайс“, препасани с черен колан със сребърни налчета — същински гангстер. Беше много висок и слаб, почти мършав, и имаше изнуреното изражение на лисица, вечно с хрътки по петите, които всеки момент ще я настигнат. На гърба си носеше раница „Луи Вюитон“. Дари ме с обичайната снизходителна усмивка, сякаш бях глупак, но ограничените умствени възможности не ми даваха възможност да го разбера. Знаейки какво предстои тази вечер, вероятно беше намислил нещо.

В началото, когато се запознахме, се помъчих да му стана приятел, но още от първия момент той не пропускаше възможност да ми покаже убедеността си, че ме превъзхожда във всяко едно отношение, освен физическото. Беше учил в Колумбийския университет, Чикагския университет и Сорбоната и бе успял да избяга от всички тези престижни институции без диплома, но не защото му липсваше акъл. Напротив, говореше испански, френски, малко италиански и беше изключително начетен по отношение на изкуството. Просто смяташе, че всички на света, освен него и неколцината му приятели са безгранично тъпи и глупави, включително и преподавателите му.

Ник свали раницата си, сякаш се беше подпалила, и я хвърли на пода, в краката на Вивиан.

— Имате ли представа колко е трудно да се намерят петдесет хиляди долара в брой по това време на нощта? — попита ядосано той, поглеждайки първо към мен, после към нея.

— Спокойно, Ник — отвърнах аз. — За добра кауза са. Искаш ли бира?

Погледна ме така, сякаш съм му предложил лайно.

— Не, кретен такъв, не искам бира. Едва ли имаш бяло вино. Би било прекалено да се очаква подобно нещо от теб. — Той огледа апартамента. — Как можеш да живееш така?

— Държа си очите затворени — отговорих му.

Вдигнах раницата и я отворих. Вътре имаше много пари. Затворих я и я вдигнах върху дланта на ръката си. Тежеше.

— Тежи колкото трябва. Добре си се справил, Ник — казах. — Браво! Гордея се с теб.

Занесох раницата в кухнята и я прибрах в шкафа под мивката, зарових я под купа найлонови торби от супермаркета. После отидох до хладилника и открих половин бутилка бяло вино. Отне ми известно време, но накрая успях да изровя две различни винени чаши със слой прах отгоре. Знаех, че на Ник нямаше да му се понрави, затова ги изплакнах на мивката. Върнах се във всекидневната и налях по чаша вино на гостите си. Ник отпи доста подозрително, отдръпна чашата и после преглътна.

— Надявам се, че ти харесва — обадих се аз. — Струва три долара.

Видях го как отново отпива предпазливо.

— Много са ти взели — отвърна той.

Вивиан изпи виното си на една глътка.

— Ник — рече тя. — Можеш вече да си вървиш. Ще се видим вкъщи.

— Защо не дойдеш и ти с мен? — попита природеният й брат. — Няма да те оставя тук. Виж това място!

— Искам да говоря с Джак.

— Няма нужда. Ще говориш, когато се върне.

— Изпий си виното, Блонди — рекох. — Започва да ми писва от фасоните ти. Кажи на баща ти, че ще му се обадя.

— Кой, по дяволите, си ти да ми заповядваш?

— Знаеш кой съм, Ники. Аз съм този, който ще извади колективния задник на семейството ти от огъня, забрави ли? Можеше и ти да го направиш, но знам, че това би било под достойнството ти. Има вероятност да си изцапаш ръцете, а не можем да позволим това, нали така? А сега ставай и изчезвай!

Ник ме изгледа, но огненият му поглед не успя да стопи главата ми, затова го изпробва върху сестра си.

— Ще се видим вкъщи — отвърна му тя.

Той се изправи. Огледа стаята.

— Ти, с твоите мъже — рече той. — Ще ни повлечеш всичките надолу, преди всичко това да свърши.

Удари се в крака на масичката за кафе, когато заобиколи. Чашата му се разклати и се разля. Не помръднах. Чашата падна на земята, без да се счупи. Миг по-късно вратата се затвори. Станах и сложих веригата. Вивиан ме наблюдаваше. Отидох до кухнята, взех няколко салфетки, за да избърша виното, което Ник беше разлял. Когато се върнах от кухнята, тя се беше изправила.

— Колко време имаме?

— Не много — отвърнах. Знаех за какво си мислеше.

Обърна се с гръб към мен. Не помнех да съм помръднал, но изведнъж се озовах зад нея.

— Свали ми ципа — каза тя.

— Това подарък за сбогуване ли е?

— Каквото искаш, това е.

Бавно дръпнах ципа надолу и наблюдавах как двете половини на кожената рокля се разделят. Вивиан извади ръцете си от презрамките и неподдържана от нищо, дрехата се свлече на кръста й. Гърбът й имаше тен. Прокарах показалеца си от врата надолу по гръбнака й, усещайки всеки прешлен, докато не стигнах до последния. Кожата й гореше, сякаш роклята беше запечатала топлината на тялото й и сега тя се отделяше. Наведе се напред. Тогава плъзнах езика си по всички места, които пръстът ми беше обиколил само преди секунда.