Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Димо Кисьов

И ние спортувахме

 

Роман

 

Второ преработено издание

 

Б-4

 

Нац. бълг. II издание; лит. група V

Темат. №2605. Изд. №5572

 

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 10.X.1973 г.

Подписана за печат на 28.I.1974 г.

Излязла от печат на 28.II.1974 г.

 

Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75

Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105

Цена 0,60 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив


I
Аз, брат ми и червенокожите

Днес Алиген махала имаше мач с Курубаглар, а времето сякаш напук се разваляше. Ако завалеше, нашето игрище, празното място оттатък реката, щеше да се превърне в непроходим гьол. Висяхме със Савата на прозореца и злобно поглеждахме към задръстеното с облаци небе.

Топъл кухненски въздух галеше остриганите ни глави и умирисваше махалата на пържени кюфтета. На двора от сливата до бараката се развяваше прането на мама и издутите от вятъра гащи и ризи смешно танцуваха по въжето. Под тарабата се промъкна нашият петел, погледна с едно око небето и с тревожно къркане подкани трите си кокошки да побързат към курника. Върху покрива на бараката се появи Кардинал Ришельо, котаракът на Марко Елешки. Той зърна цвъртящите по сливата врабчета, провлачи корем и ги задебна, но те го забелязаха навреме, млъкнаха и подхвръкнаха на безопасно място. Кардиналът ги проследи с поглед, надигна се с достойнство, мръдна опашка и за да покаже на врабчетата, че не се интересува от тях, задраска с нокти по кората на дървото.

Светна.

— Сава, затвори прозореца! — извика мама.

— Едно, две, три… — бързо заброи Савата в очакване да гръмне.

На „десет“ стъклата звъннаха, последва далечен тътен и мама ни почука с лъжица по главите за здраве.

— Не искам да имам тенекиена глава! — възмути се Савата. — Искам златна като на Бизо…

Големият Бизон или накратко Бизо беше нашият идеал. Той наскоро се раздели с парцалената топка, но вече играеше в първия тим на махалата.

— И ние искаме златни глави! — извишиха глезени гласчета Минка и Тинка, които, заврени под миндера, играеха на кукли.

В къщата ни никога не е имало злато, затова мама взе машата и с нея леко почука главите ни.

— Ако не златни, то да бъдат железни! — благослови тя и продължи да пържи кюфтетата.

Едва ли мачът щеше да се състои. От улицата се надигна прашна фуния, в която се въртяха хартийки и кокоши пера. Фунията прескочи оградата, грабна прането, поигра си с него и го метна на бараката. Две мътни капки чукнаха стъклото на прозореца и се разляха в дебели удивителни. Врабчетата изпърхаха, скриха се под стряхата и заоправяха разрошените си от вятъра перца.

— Олеле, прането! — изпищя мама, вдигна поли и се втурна към двора.

— Ела! — съзаклятнически пошепна Савата и ме поведе към ъгъла, където съхраняваше своите ценности в дървено сандъче.

Почувствувах, че най-после е дошъл оня щастлив миг, за който дни наред мечтаех. Минка и Тинка също разбраха, че ще става нещо, и проточиха тънки вратлета. Савата извади своите съкровища и ги подреди на чергата. Оказа се, че той е притежател на петдесет и пет кори от цигарени кутии, осем стъклени топчета, двадесет ашика с два коняка, сто и петдесет изрезки от филмови ленти, разпределени в петнадесет кибритени кутийки. Освен това той имаше два ластика за мятане на камъчета: единичен и двоен с чатал, книгата „Ловци на скалпове“, лък от чадърени пръчки, пет стрели, дървен меч, копие и купчинка станиоли от шоколад.

— От днес нататък те са твоя собственост — великодушно каза Савата.

— Бате, дай на нас златата! — изкрякаха сестрите ми.

— На! — подхвърли им станиолите Савата.

Бате навършваше петнадесет години, а по стара махленска традиция порасналите момчета трябваше да предават своите детски богатства на по-малките си братя.

Дъждът се засили и откъм Подуяне гръмна топът. Този топ, освен на Нова година, се обаждаше и когато наближаваше буря. Той се намираше на Редута и приличаше на бъчва. С него разбиваха облаците уж да не вали град.

Внезапно на прозореца се появи нашият гълъб, погледна ме с мънистеното си око и влезе в кафеза.

— Бате, дуняка!

— На оръжие! — подскочи Савата.

Всички родови вождове се задължаваха да държат при Великия вожд по един гълъб, с който той ги призоваваше на извънредни съвещания.

— Мобилизация!

— Ще ви кажа аз една мобилизация! — закани се мама, разядосана, че наново трябва да препира измърсените дрехи.

— Копието! Перото! — командуваше Савата и аз му подавах дървеното копие, перото от гарван, ластиците, торбичката с камъчета и лъка от чадърени пръчки.

Когато и аз се въоръжих с дървено копие и картонен щит, на който сам бях изрисувал пантера, израпортувах:

— Малката Пантера, братът на Голямата Пантера, е готов!

— Напред! — отвори вратата Савата.

— Божичко, в този студ боси! — развика се мама, но преди да пипне машата, ние вече джапахме по мътните вади на улицата.

Свихме покрай работилницата на бай Доре, поспряхме се пред покрития с брезент „цюндап“, заминахме кръчмата на Шопа и изскочихме на реката. Реката беше границата между двете махали, затова се приготвихме за изненади. Въпреки дъжда някой курубагларец можеше да ни издебне и чукне с ластик. Наистина заради мача сключихме двадесет и четири часов мир, но дъждът го развали и ние трябваше да бъдем внимателни.

Шатрата за съвещание не беше никаква шатра, а оборът на Син Парцал, в който допреди година преживяха две крави. След смъртта на Син Парцал оборът запустя, но дворът пак си остана оживен, защото схлупената кирпичена къщичка беше пренаселена. Тя се обитаваше от вдовицата на покойния стопанин с трите й деца и от голямото семейство на Великия вожд. Бащата на Великия вожд работеше в Захарната фабрика, а майката чистеше няколко търговски кантори.

— Ау-у-у! Ау-у-у! — извика Савата, когато наближихме обора.

Посрещна ни племенното куче д’Артанян — син на неизвестен овчарски пес и бай Доревата ловджийска кучка. От баща си д’Артанян беше наследил сила и безстрашие, а от майка си — увиснали уши, подвита опашка и ласкав нрав.

В отговор на нашия боен зов д’Артанян излая, вратата на обора се отвори и от нея изскочи Шебека, по-малкият брат на Великия вожд.

— Моят блат ви очаква — посрещна ни с достойнство той.

Въпреки десетте си години и ловкостта си да се катери по дърветата Шебека още не можеше да казва „р“.

— Пантерата и неговият брат Малката Пантера са готови да изпълнят заповедите на Великия вожд — отвърна също с достойнство Савата.

Митето, вождът на всички момчета от Алиген махала, първороден син на Петър Шекера, ни очакваше. Той седеше на счупена бъчва и довършваше бойния си тоалет — прикрепяше три пера от петел около татуираното си с боя за обуща чело. От ремъка, опасващ скъсания му панталон, висеше томагавката — брадвичка за цепене на подпалки.

Митето мълчаливо ни поздрави и ние седнахме под нашия тотем — изрязана от мукава пантера. Местата под тотемите на Черния Сокол и Степния Орел, които бях изрязал от мукава, бяха още празни.

От другия край на обора, там, където някога са преживяли двете крави, се чуваше пъшкане. Посвикналите с тъмнината очи различиха Коко и превързано за яслата непознато момче. Горяхме от любопитство да узнаем кой е пленникът, но не биваше да питаме, докато Великия вожд сам не проговореше.

След малко в обора влезе Черния Сокол — подвижният Чано, с братчето си Зарко, топчесто, чипоносо хлапе. Въоръжението им се състоеше от пъстро нашарени картонени щитове, книжни шлемове и извити от дрян лъкове. Новодошлите седнаха под тотема си и извъртяха очи към пленника.

Д’Артанян наново излая и в обора нахълта Степния Орел, Омето, който поради липса на брат мобилизираше за оръженосец сестра си Тотка — червенобузесто момиче с очила и руси плитки. Тя му носеше щита — очукан капак от голяма тенджера.

Когато съветът се събра, запалихме свещения огън. Набързо намерените съчки, слама и книги така запушиха, че очите на всички се просълзиха, а Великия вожд дори кихна. Но това не му попречи да извади лулата на мира, да дръпне от нея лютив дим и да я предаде на останалите вождове.

От дима пленникът заскимтя, но Шебека го смушка с дървения меч и той млъкна.

Митето размаха томагавката:

— Вождове на алигенското племе, в този славен ден ще изберем нов главатар, ще подменим родовите вождове, а също и ще осъдим един крадец и шпионин.

Всички „червенокожи“ наостриха уши.

— Аз, петдесет и петият (изглежда, такава цифра му дойде на устата) вожд на алигенци, приех водачеството на Големия Бизон и смятам, че две години изпълнявах своите задължения с чест.

— Ау! А-у-у! — извикахме одобрително ние.

— През моето главатарствуване се обявиха две войни — едната с курубагларци и другата със зунетата от Дървеница. И двете войни прославиха нашето племе. Освен това ние отблъснахме три нападения и не позволихме да пострадат махленските овошки, след което законно си набрахме полагащия ни се за това дял. През една от тия битки пострада Черния Сокол.

Чано стана и показа белег на челото си.

— През моето време ние почистихме от камъни и бурени махленското игрище, направихме обща шейна и задигнахме от склада на Марко Елешки въглища за вдовицата на Син Парцал.

Шейната-кормилачка, свещените гълъби, черепа на родоначалника на Алиген махала и племенното куче д’Артанян днес ще предам на новия вожд… За такъв аз посочвам Веселин, брата на Голямата Пантера.

— Ау-у-у-у! — извикаха вождовете, а аз изтръпнах.

— Братът на Голямата Пантера е още хлапе, но не му липсва ум и е справедлив. Вярно, че е сванта и повече обича да рисува, отколкото да воюва, но аз смятам, че той храбро ще води алигенци към нови подвизи.

Станах и се поклоних.

— Днес изтича срокът — продължи той, — в който навършилите петнадесет години трябваше да предадат своите съкровища на по-малките си братя. Аз вече сторих това и дадох всичко, каквото притежавах, на втория си брат Шебека. Вождове, изпълнихте ли заповедта ми?

— Изпълнихме — последва дружен отговор.

— Достойни наследници на славни тотеми, приехте ли от своите братя техните съкровища?

— Приехме — отвърнахме ние.

В това време стана Омето, приближи се до кацата, хвърли върху нея една торбичка и каза:

— Велики вожде, понеже боговете не са ме удостоили да имам брат, а сестра ми Тотка не е склонна към оръжие и мъжки игри, то аз принасям в жертва част от своите скъпоценности.

Наново извикахме: „Ау-у-у!“

Митето прибра торбичката и извади от кацата черепа на прародителя. Този череп ние изровихме, когато подравнявахме игрището.

— Да дойде Малката Пантера!

С разиграно от вълнение сърце се приближих към черепа.

Великия вожд вдигна томагавката над главата ми.

— Ще бъда честен!

— Ще бъда честен — започнах да повтарям клетвата.

— Смел!

— Смел!

— Ще защищавам слабите и няма да правя иле, когато играя на ашици, топчета и кори…

Поставих ръка на черепа и се заклех, а Митето ми предаде брадвичката за цепене на подпалки и трите пера от петел.

Друга година този ритуал продължаваше по-дълго, но сега го претупахме набързо, защото трябваше да се разпитва заловеният от Коко и Шебека пленник.

— Доведете го! — заповяда Митето.

Той беше мургав, с големи очи, широка брадичка. От превързаните му с канап обувки се подаваха парцали, а облеклото му се състоеше от окъсял панталон и изтъркано мъжко палто. Гъстата неостригана коса показваше, че пленникът не е ученик.

— Развържете го! — нареди Митето.

Освободеният от вървите пленник сви юмруци, изгледа ни враждебно и извика:

— Я сите ке ви изтепам!

— Брей! — отстъпихме назад и се хванахме за оръжието.

— Ти си шпионин и ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш убит на място! — предупреди го Митето.

— Я не съм шпионин! — опита се да ни заблуди пленникът, но аз в качеството си на новоизбран вожд му заповядах да не говори, без да го питат.

Коко, с тънките крака и топчестите колена, започна да докладва как е станало пленяването на непознатото момче.

— Преди да завали, седях върху „цюндапа“ на бай Доре: аз — на важното място, до кормилото, а Шебека в коша. Изведнъж забелязах, че по отсрещния тротоар се движи съмнително лице.

— Аз плъв го видях — възрази Шебека.

— Няма значение кой пръв го е видял — смъмри го Митето. — После?

— Съмнителното лице ни зърна и се опита да се скрие в двора на Яким готвача. Аз и Шебека разбрахме, че е разузнавач на дървенишките зунета, грабнахме по един камък и го задебнахме, но той ни усети и побягна. Тогава аз го замерих, уцелих го по крака и той падна. Пленихме го и го завързахме с ласото. Когато го обискирахме, в торбата му намерихме едни черни гащи, скъсана риза и зелени сливи, които знам откъде е откраднал.

— Челните гащи са мои. Аз си ги познавам — обади се Шебека. — Миналата година ми ги откладнаха на леката.

Шебека беше прав. През лятото, когато се къпахме на Дървенишката река, няколко овчарчета се промъкнаха и без да ги усетим, ни задигнаха гащите. Останахме голи и едва когато настъпи нощ, можахме да се върнем по домовете си, където нашите родители ни посрещнаха с плесници.

— Гащите са си мои — осмели се да лъже пленникът. — Защо ме замери по ногата?

— Ха-ха-ха! — засмяхме се ние на думата нога.

— Сега ке те убием! — опъна лъка си Чано.

— Ние сме индианци и ке те опечем на слаб огин — допълни с подигравка Омето.

— Пустите ме, момчетии! Нищо лошо не съм ви направил — проплака пленникът.

Сълзите и тъжният глас ни смутиха. Ами ако това непознато окъсано момче не е шпионин?

— Как ти е името?

— Станко.

— А какво търсеше в нашата махала?

— Търсех един чичо.

— Как се казва?

— Димче… Той е фурнаджия.

Всички познавахме Димчо фурнаджията, но той през есента умря. Отговорът ни усъмни и строго заявихме, че такъв човек няма в махалата.

— Няма — съгласи се Станко. — Умрял е.

И така се разплака, сякаш фурнаджията му беше баща. А и на нас ни се доплака. Само Коко и Шебека се мъчеха да сдържат сълзите си. Страхуваха се да не им пропадне подвигът.

Сълзите на пленника размекнаха коравите индиански сърца; след малко той седеше между нас и ни разказваше за патилата си. Бил от Горна Джумая. Не помнел баща си, убит във войната. Преди месец майка му се разболяла и като усетила, че ще умре, заръчала му да отиде при брат й Димче фурнаджията. Станко го потърсил, но намерил само вдовицата и куп невръстни деца.

— От Джумаята дотук пътувах с един товарен влак. Цяла нощ се крих в будките на спирачите. От вчера не съм ял и затова влязох в един двор да си залъжа стомаха със сливи, когато тия момчетии ме подгониха.

Митето претърси джобовете си. Останалите също бръкнахме в джобовете си и въпреки че в тях нямаше нито петаче, само след десет минути около Станко се наредиха няколко чинии. Аз задигнах от къщи три кюфтета. Омето домъкна купичка с ошав, Чано — картофена яхния, а Коко — цял хляб.

Забравихме да донесем вилица и лъжица, но Станко не се срамуваше да яде с пръсти. Скоро нищо не остана, а компота го изгълта направо от купичката.

Когато унищожи и последната трохичка, нашият пленник измъкна кесия с тютюн и си сви цигара.

— Качак — отвърна на учудените ни погледи той и бялна зъби.

— Качак?

— Тютюн — контрабанда… Сам си го бера, сам си го режа… Сакаш ли да закуриш?

Станко сви набързо цигара, близна я с език и я подаде на Митето, който още при първото всмукване на дима така се задави, че изхвръкна от обора.

Останалите заявихме, че преди обед не пушим.

Изведнъж горноджумайчето започна да ни сочи и да се смее с глас.

— Какво се хилиш? — обиди се Савата.

— Па не се ли виждате колко сте смешни с тия нашарени муцуни?

— Ние сме челвенокожи и се болим за плавдата — избърза да поясни възмутеният Шебек.

— За правдата? — някак си учудено повтори Станко. — Къде е тя?

Ние се заозъртахме, сякаш тя се криеше някъде из обора на Син Парцал.

— Знам, че някога хайдутите и Ботев са се борили за правдата, но те не са се мажели с вакса и не са казвали, че са индианци.

Наведохме глави и нищо не отвърнахме.

— Аз съм виждал Ботев — единствен наруши тишината Зарко. — Имаме го в къщи на портрет…

— Хайде да излезем навън — гузно предложи Митето и всички изскочихме на двора.

Там Станко се поотпусна и ни показа как се ходи на ръце. Той знаеше също да свири като кос и да имитира крякането на жаба. Можеше да играе на ашици и се катереше по дърветата не по-лошо от Шебека. Въпреки че Станко умееше и да се цели с ластик, не ни хареса, че още с първото камъче свали едно врабче.

При вида на умрялата птичка Тотка се разплака.

— Ние не убиваме врабчета — смъмри го Митето.

— Защо ви са тогава ластици?

— Да се целим, но не и да убиваме птички.

— А мишки? — попита Станко.

— Мишки, плъхове и вълци може.

Тотка поиска убитото врабче, за да го погребе в техния двор, но Митето и обеща, че ще й го даде, след като му направи аутопсия. Той имаше слабост да реже умрели котки, кучета и мишки. Разправяше, че като пораснел, щял да стане доктор-хирург.

— Ние си имаме и тим — похвали се Савата. — Знаеш ли да шутиш?

— Шутиш?

— Да риташ топка, де…

— Не, не мога още да се боря и да играя на джелик.

Малко се разочаровахме. За тима ни трябваше бек.

Наближаваше обед. Разделихме се със Станко и му обещахме, щом се нахраним, наново да дойдем при него.