Римските императори упражняват властта си върху огромна територия, простираща се от негостоприемните Британски острови и опасните граници на Рейн и Дунав до горещите брегове на Северна Африка и пустините на Близкия изток. Колкото и да са се съобразявали на думи с нормите на въображаемото конституционно управление на империята, тяхната воля винаги се смята за закон. При това властта им има свещен характер; мнозина от тях са обожествявани след смъртта им, а някои дори и приживе се ползват със статут на полубожества. Но такава неограничена еднолична власт в ръцете на един психически неуравновесен държавен глава понякога може да стигне твърде далеч и да има твърде важни последствия.

За късмет на империята, макар че през повечето време короната е обект на стремежите на жадни за власт генерали, броят на душевноболните императори не е голям. Въпреки това през първата половина на първото столетие след Христа и в края на второто, Римската империя е в ръцете на психично разстроени хора, които до известна степен могат да бъдат наречени луди. Така императорите от Юлиево-Клавдиевата династия, на които Нерон е последният представител, носят белега на наследеното по генетичен път разстройство — както по отношение на своя темперамент, така и въобще на здравето си, който белег поради стреса, причинен от абсолютната им власт, с течение на времето става все по-видим. Основоположниците на династията — Юлий Цезар и неговият племенник Октавиан (известен повече с придобитата малко по-късно титла Август), не могат да бъдат смятани по никакъв начин за психически неуравновесени. Но наследникът на Август — осиновеният от него Тиберий, или е бил психопат, или поне се проявява като страдащ от подобни психични проблеми. Сред неговите наследници Гай или Калигула, както по-често се нарича, преживява периоди на умопомрачение, последвали едно сериозно боледуване през 37 г. сл.Хр. Клавдий пък без съмнение е невротик, а Нерон със сигурност показва симптоми на психическа неуравновесеност. Втората група императори — Комод, Каракала и Елагабал, които управляват в края на втория и началото на трети век след Христа, са почти всичките млади мъже със скромен политически опит, чиито качества очевидно не отговарят на висотата на задачите, с които управлението на империята ги натоварва. Освен това те направо се главозамайват от огромната власт, с която се сдобиват. Разтуха от това напрежение те търсят в угаждане на всевъзможните си капризи, разгулен живот и тиранично потисничество, което ги води до ръба на загубата на разсъдъка, а вероятно и отвъд него, което става причина и за насилствената им смърт. Управлението на посочената група императори по категоричен начин илюстрира различните, макар и съвпадащи понякога симптоми, които предшестват умопомрачението и които имат ужасяващ ефект поне за част от поданиците на империята.

За да разберем по-добре положението, трябва да се върнем малко повече от едно поколение назад във времето преди установяването на имперско управление, когато в Рим се разделят с републиканските традиции, определяли в продължение на няколко века управлението на държавата. Тези традиции задълго остават лелеян идеал за римските интелектуалци и съдържат в себе си зародиша на римската имперска система. При полагането на основите на тази система се откроява страховитата фигура на Юлий Цезар — великия пълководец, който в битката при Фарсал отстранява от властта съперника си Помпей и който покорява Галия и нахлува чак в Британия. Макар че притежава фактически едноличната власт в държавата, той никога не получава официално титлата император от сенаторското съсловие, отнасящо се с подозрение към неговите амбиции. Освен това той не доживява до момента, когато биха могли да бъдат направени съответните конституционни промени, узаконяващи новото положение в управлението на империята. Все пак титлата пожизнен диктатор, която той получава и която запазва до края на живота си, е фактическо потвърждение на неговото авторитарно по форма и монархично по същността си управление.

След неговата смърт изниква въпросът: на кого ще се падне невероятната му власт и огромните му владения. Защото Цезар е пълен с енергия и когато става дума за женските прелести. Той често отсъства от брачното си ложе и впоследствие става жертва на уловките или на чара на египетската царица Клеопатра, от която има син на име Цезарион. Освен това е достатъчно широко скроен в сексуалните си предпочитания, за да ухажва и войнствения цар на Витиния Никомед, в чиято „царица“ после се превръща. „Цезар завладя Галия, а Никомед — Цезар. За всеки мъж той се превръщаше в съпруга, а за всяка жена — в неин съпруг“, казвал Гай Курион Стари за него според текста на Светоний („Дванадесетте цезари“, гл. I). Цезар има само едно законородено дете — дъщеря му Юлия, и затова осиновява за свой наследник племенника си Октавиан, който успява да се домогне до властта след смъртта на осиновителя си. В голямата морска битка при Акциум през 31 г. пр.Хр. войските на Октавиан побеждават обединените сили на Марк Антоний и Клеопатра (които се самоубиват). За четири години Октавиан успява да установи еднолична власт — принципат, и получава титлата Август като първи от една дълга поредица римски императори, управлявали до 476 г. сл.Хр. западната половина на империята, а на Изток още по-продължително време — чак до падането на Константинопол в ръцете на османските турци през 1453 г. сл.Хр.

Въпреки че външните белези на правовия ред се запазват и Римският сенат упражнява някаква, макар и само номинална власт, поради което в римската държава изглежда, че съществува диархия^[21], империята по същество представлява военна деспотия. Август официално започва да се титулува Divi Filius^[22] и това наименование придава свещен характер на неговата власт. Една власт, която, попаднала в ръцете на душевно неуравновесен човек, седнал на императорския трон, би се превърнала в нещо много натрапчиво и екстравагантно.

Самият Август се проявява като умен и умерен държавник, постигнал невероятни успехи както в мир, така и в бой, брилянтен администратор и макар влюбчив по природа, верен и любящ съпруг. Жена му Ливия е красива и безкомпромисна. „Одисей в женски дрехи“, както я нарича бъдещият император Калигула; genetrix orbis^[23], „неумолима в своите амбиции, пресметлива и упорита като котка или като пантера в постигането на това, което ѝ е угодно.“ Над всичко тя поставя загрижеността си за богатствата на собственото ѝ семейство и за това синът ѝ от предишен брак — Тиберий, да седне на престола като наследник на нейния настоящ съпруг Октавиан Август. Поради това характерът на Тиберий се оказва силно повлиян от съвместния му, но може би лишен от взаимност живот с неговата властна майка. Ако тя без съмнение го обича истински, не е сигурно дали той ѝ отвръща със същото и дали въобще е способен на особено дълбоки чувства. Все пак той остава силно зависим от властната ѝ ръка чак до нейната смърт на осемдесет и шест годишна възраст, но това не му пречи да бъде злопаметен към неотслабващото ѝ влияние върху него и да си отмъсти за това, като не я дарява с честта да бъде обожествена след нейната смърт.

Тиберий вероятно предпочита живота настрани от публичните изяви, правейки кариера на военачалник, без да се товари с отговорностите на императорската власт, но очевидно не е в състояние да се отърве от имперските амбиции на майка си даже и при факта, че осиновителят му император Август гледа на него със зле прикривана антипатия. Ако познавахме по-подробно живота на Тиберий, преди майка му да се омъжи за Август — по-голямата част от който без съмнение прекаран в изгнание, може би щяхме да открием корените на неговата злопаметност и подозрителност, които дават своите опасни плодове в по-късните години от живота му.

Но въпросът за наследяването на властта над Римската империя занимава колкото ума на съпругата Ливия, толкова и съзнанието на самия император Август. Октавиан предпочита властта да премине в непосредствените продължители на собствения му род, кръвните му роднини — синовете на собствената му дъщеря Юлия, а не в ръцете на доведените му деца, родени от Ливия. Съпругът на Юлия, Марк Агрипа, обаче, който би бил подходящ приемник на императорската корона от Август, умира през 12 г. пр.Хр. и дъщерята на императора се оказва в положението на твърде важна партия, за да остане задълго вдовица. Ливия добре разбира това и решава, че ако синът ѝ Тиберий се омъжи за Юлия, това без съмнение би повишило шансовете му един ден да седне на императорския трон. По заповед на Август Тиберий се съгласява, макар и против волята си, да се разведе със съпругата си Випсания и да се ожени за Юлия. Но твърде скоро става ясно, че Тиберий и Юлия са съвсем неподходящи един за друг. Тиберий е хладно пресметлив егоцентрик, лишен от всякакви емоции и топли чувства. Докато Юлия е твърде сексуална, болезнено привързана към еротиката нимфоманка, която не би могла да живее със стеснителния в леглото Тиберий. Личният живот на Юлия е толкова скандален, че довежда до собственото ѝ низвергване и до неизбежния провал на плановете на Ливия по отношение на Тиберий. По този повод Сенека пише:

„Божественият Август пратил дъщеря си в изгнание, понеже надминала по безчестие всички осъдителни значения на тази дума, като постоянно скандализирала императорското семейство; приемала любовниците си на тумби; организирала нощни оргии из целия град; дори форумът и трибуната, от която баща ѝ обявил въвеждането на закони против прелюбодеянието, били използвани от дъщерята за нейните изстъпления; тя организирала своите любовни срещи и посред бял ден, край статуята на Марсий, където надминавала по своята престъпност прелюбодейките, и като истинска проститутка заявявала открито правото си да върши и най-големите безсрамия в обятията на първия срещнат мъж.“

Когато императорът — дотогава държан в неведение — най-накрая узнава за начина на живот на дъщеря си, той я изпраща в жестоко изгнание на остров Пандатерия^[24]. Нейният съпруг Тиберий, който едва ли страда от това, че Юлия излиза от живота му, преживява дълбоко унижение от избухналия по този повод скандал. Когато по-късно става император, той спира хранителните ѝ дажби и — както се твърди — я оставя да умре от глад. Така Тиберий слага край на един брак без любов, който е принуден да сключи и понася. След това майка му започва да го тласка към заемане на позицията на престолонаследник на Август. Поради тези причини един от днешните биографи на императора нарича неговия живот „училище по злопаметност“.

Съдбата също помага на Ливия да осуети първоначалните планове на своя съпруг по отношение на престолонаследието. Внуците и най-близки кръвни роднини по мъжка линия на Август — Гай и Луций, които биват възпитавани да станат достойни за наследяването на императорската мантия, умират млади. Тогава императорът решава да привлече и последния си жив внук — Агрипа Постум, заедно с Тиберий като евентуални наследници на престола. Но дори за младата си възраст Агрипа вече има репутация не по-добра от тази на майка му Юлия: „с брутален и буен нрав“, „крайно ограничен по ум и като характер“, „твърде голям невежа, изпитващ глупава гордост от физическата си сила“. „Колкото повече растеше — пише Светоний в посоченото по-горе съчинение — толкова по-неуправляем ставаше, но и толкова по-луд, с всеки изминал ден.“ Неговата непригодност за властта е толкова очевидна, че той е изпратен в изгнание на остров Планезия (днешния остров Табарка в Средиземно море), където е ликвидиран вероятно по заповед на умиращия си дядо и с мълчаливото съгласие на Тиберий, който вече е единственият кандидат за наследяване на императорската власт.

Без особено желание, но по необходимост Август се съгласява Тиберий да стане негов престолонаследник. „След като жестоката съдба ме лиши от моите синове — бил казал Август според записаното от Светоний — нека Тиберий Цезар бъде моят наследник на престола.“ „Тази фраза — продължава Светоний — потвърждава подозренията на някои съвременници, че Август е избрал своя наследник не толкова, защото го е харесвал, а поради липсата на друга възможност.“

Тиберий е вече на петдесет и шест години, когато сяда на римския престол и до края на живота му остават още двадесет и две години. Макар че лицето му е набраздено от язви, дължащи се на някаква кожна инфекция, които той се опитва да скрие чрез различни мазила, иначе здравословното му състояние, общо взето, е добро. Той дори е толкова силен, че е способен с ръце да разчупи на две зелена ябълка. Вероятно страда от един вид зрителен дефект — хемералопия, защото, както твърди Плиний, през деня зрението му е затруднено; за сметка на това през нощта вижда като бухал. До голяма степен вкусовете му издават скромност и дори скъперничество, а любимите му храни са аспарагусът, краставиците и плодовете. За сметка на това е толкова пристрастен към алкохола — на младини поне, че войниците му го наричат с прякора Биберий^[25]. Прекаленото пиене може да е допринесло и за психичните му проблеми. Впрочем, алкохолизмът нерядко върви ръка за ръка с държавното управление.

Тиберий може би наистина не е искал да става император. Студен и безличен, той не се и опитва да спечели симпатиите на римските граждани и не им осигурява полагащите им се хляб и зрелища, поради което те веднага го намразват. Но през ранните години на принципата му неговото управление се очертава като съвестно и ефикасно; той се стреми да издига върховенството на Августовото право и да потиска племенните вълнения по границите на империята.

Но се забелязват и следи от пропукване на така изградената фасада, които разкриват не само нарастващо чувство на несигурност у императора и неговата все по-голяма параноя, но и други черти на неговия характер като например ексцентричност, безчувственост, невъзможност да се разчита на неговата дума, еднаква отмъстителност спрямо врагове и приятели — все симптоми на психична неуравновесеност. Става все по-ясно, че някаква язва раздира характера и личността на Тиберий. Неговите все по-нарастващи страхове се проявяват и в отношенията му към неговия племенник Германик, син на по-големия му брат Друз, женен за Агрипина — безскрупулната и енергична дъщеря на Юлия (бившата съпруга на Тиберий).

Тиберий завижда на Германик за това, че той се възползва от своето положение и от успехите си, за да трупа престиж сред поданиците на империята, което императорът смята за заплаха за своята власт. По онова време Германик е млад и привлекателен военачалник, любимец на народа, върху който сякаш добрите феи орисници са изсипали всичките си най-хубави дарове, с изключение на един — доброто здраве. Защото е известно, че Германик страда от епилепсия — болест, която той е орисан да предаде по наследство, и то с фатални за империята последствия, на сина си, бъдещия император Гай Калигула. Но съдбата сякаш решава да свали от политическата сцена популярния Германик, защото той се разболява тежко, а според слуховете е отровен по заповед на Тиберий, имайки предвид омразата му към него. Така или иначе, императорът се страхува да не го посочат като извършител на това гнусно деяние и решава, че най-добре ще бъде да намери изкупителна жертва и това е собственият му легат и доверен човек — Калпурний Пизон. Набеден по този начин, Пизон се завръща у дома си и си прерязва гърлото според добрата тогавашна традиция на римския стоицизъм. Тиберий пък се оплаква, че с този си акт Калпурний се е опитал да посочи императора като отговорен за смъртта му. Но това по-късно става характерно за психопатичното поведение на императора — да жертва с готовност хората, които са му послужили да запази себе си.

Отстраняването на Германик обаче не решава проблема с престолонаследието, защото двамата му по-големи синове — Нерон и Друз, са предпочитани като наследници на трона пред собствения син на Тиберий, също с името Друз. След смъртта на Германик претенциите към престола на децата му се представляват от неговата вдовица Агрипина — жена, следваща примера на Ливия и притежаваща по думите на Тацит („Анали“, III, 4) „ненаситна жажда за власт“, и то до такава степен, че нейната „мъжка амбициозност я отклонявала от типичните за женския ѝ пол пороци“. Подозрително настроен към нейните мотиви и осведомен за огромната ѝ популярност, Тиберий гледа на нея с нескрита омраза.

Междувременно той позволява все повече и повече власт да бъде съсредоточена в ръцете на префекта на преторианската гвардия Сеян. От своя страна императорът става все по-немарлив към делата на управлението и интересът му към властта, който никога не е бил голям, постепенно съвсем затихва. При това той вярва, че в лицето на Сеян се е сдобил с предан слуга, който обаче използва привилегированото си положение, за да увеличава собственото си богатство, и вече отправя поглед към имперския престол. С тази цел успява да уреди елиминирането на Агрипина, вдовицата на Германик, както и на двама от нейните синове. Така най-малкият ѝ син Гай, или Калигула, както и малкият внук на императора — Тиберий Гемел, остават единствените близки по кръв наследници на остарелия Тиберий. Той междувременно е отхвърлил желанието на Сеян да се ожени за вдовицата на сина му^[26] и на префекта не му остава нищо друго, освен да чака и да се надява.

След като до голяма степен се е оттеглил от държавното управление, Тиберий се премества да живее на красивия остров Капри. Той притежава идеалното местоположение на непристъпна крепост и на убежище, където императорът би се чувствал свободен от преследващите го страхове от евентуален заговор за убийство. На Капри Тиберий, вече в седемдесетте си години, решава, че има право да се отдаде на перверзни удоволствия, които опетняват репутацията му. По този повод Тацит пише:

„Там той дал свобода на необузданите си апетити… С надменността на източен деспот той похищавал млади мъже от знатен произход и ги принуждавал да му позволяват брутално да задоволява щенията си с тях… Откривал нови и нови способи на чувствена близост, както и нови критерии за скандална изтънченост в удовлетворяване на похотта си.“ („Анали“, VI, 1)

Светоний е още по-красноречив в описанието си. Той разказва, че в присъствието на императора групи от по трима млади мъже и три млади жени извършват полови сношения, „за да възбудят неговото все по-отслабващо сексуално влечение“. Малки момченца, които той нарича „рибки“, са обучени да го следват, когато отива да поплува, за да „го лижат и кълват между краката“. Тиберий имал и навика да подвежда мъжете да изпият голямо количество вино, „а след това внезапно завързвал здраво с връв гениталиите им, така че кордата се впивала в плътта им и не им позволявала да уринират“. Той организирал и истински мъчения, актове на садистична жестокост. „И до днес на Капри показват скалата, от която императорът обичал да наблюдава как хвърлят в морето жертвите му, след като са били подложени на продължителни и изтънчени мъчения.“ (Светоний, „Дванадесетте цезари“, III, 43, 44, 62)

Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че подобни сцени наистина са се случвали, но на фона на преминалия в самота живот на императора, те не изглеждат напълно недостоверни. След многото години, прекарани в сериозни занимания и целомъдрие, тук, в този рай, който представлява остров Капри, Тиберий може да си е позволил воайорската наслада от чувствено припомняне на преминалата младост. По онова време той е един стар самотен мъж, tristissimus hominum^[27], както се изразява Плиний, който търси поне малко забрава във визуализираната чувственост и който вероятно изпитва садистична, а може би и садо-еротична наслада от актовете на мъчение и умъртвяване на жертвата. Това той вероятно подсъзнателно приема като компенсация за униженията, които според него е бил принуден да претърпи. Много е вероятно също така този вид развлечения да са просто резултат от нарастващата му сенилност, но все пак липсват достатъчно доказателства, за да можем категорично да заявим, че императорът се намира в лапите на старческото оглупяване (сенилна деменция, както се казва на медицински език).

Доверието, което той има преди към Сеян, се оказва неоправдано. След като Антония, майката на Германик, успява да изпрати на Тиберий тайно писъмце, в което го информира за подмолните амбиции на Сеян, императорът действа светкавично, за да се отърве от своя вероломен служител. Тялото на Сеян е оставено три дни на гаврите на тълпата, преди поруганите му останки да бъдат изхвърлени в река Тибър.

Но смъртта на Сеян не прави Тиберий по-популярен. След Юлия и Германик той е осъден да понесе и още една последна, може би най-тежка за него измяна: тази на Сеян. Успява да ги надживее всичките, но остава самотен със старческата си параноя, винаги готов да удари въображаемите или истинските си врагове, които са еднаква заплаха за него. Допуска или сам предизвиква безброй актове на жестокост и на несправедливост, с което внушава страх и омраза у своите съвременници. Когато Агрипина се самоубива, той съобщава без капка съжаление на Сената, че тя е имала щастието да избегне удушаването и излагането за показ на Гермонското стълбище^[28] за вмененото ѝ прелюбодейство с Азиний Гал. Сенаторите — сервилни и боящи се от своя господар хора — благодарят на императора за проявеното от него милосърдие и за да отпразнуват случая, гласуват за извършване на официално жертвоприношение на Юпитер. През последните години от управлението на Тиберий и най-слабият намек за някакво неодобрение от страна на императора предизвиква поредица от смъртни присъди, екзекуции и принудителни самоубийства.

На Капри компания му прави осемнадесетгодишният му племенник Гай, синът на Германик. Тъй като той е единственият оцелял потомък по мъжка линия на Юлиево-Клавдиевата династия, който избягва масовите убийства в семейството, може да се надява — заедно с Тибериевия син Тиберий Гемел, че един ден ще наследи трона на империята. Поради това той ласкае стария император и вероятно го поощрява в перверзните му удоволствия. Тиберий обаче все още е с акъла си и може добре да го прецени що за човек е. Той не го обича като всички останали. Когато Гай споменава нещо за прочутия републикански политик Сула, императорът остро му отвръща, че притежава всичките пороци на Сула и нито една от добродетелите му. И предсказва, че скоро Гай ще се отърве от Тиберий Гемел: „Ти ще убиеш него, но други ще убият теб.“

През март 37 г. сл.Хр. Тиберий се разболява в Мизен. Скоро изпада в кома и всички смятат, че това е краят му, но тъкмо придворните служители се стичат да поздравяват Гай за възкачването му на трона, Тиберий отваря очи и даже иска нещо за пиене. Тогава Макрон, управител на двореца на Гай, влиза в спалнята на стария император и го удушава със завивките. Подробностите около смъртта на Тиберий се различават в разказите, оставени от съвременниците, но изглежда твърде правдоподобно да са помогнали на стареца по-бързо да иде при предците си. При това никой не жали за неговата кончина. Гражданите на Рим, които много рядко са го виждали през последните му години, искрено го ненавиждат. „Tiberius in Tiberim“ (Тиберий в Тибър) — носят се техните викове. Същият онзи Макрон прочита пред сенаторите завещанието на покойния император, в което се заявява, че Гай и Тиберий Гемел трябва заедно да наследят властта му. Но Гай няма намерение да дели престола със своя съперник, макар той да е само едно малко момче. Сенатът услужливо гласува решение, според което старият Тиберий трябва да не е бил вече с всичкия си, когато е написал своето завещание. Повечето от другите му желания, оставени в завещанието, биват изпълнени, но преди още годината на неговата смърт да е изтекла, внукът му Тиберий Гемел вече не е между живите и Гай поема самостоятелно върховната власт в империята.

Сенатското решение за умопомрачението на Тиберий се смята от учените за недостоверно и за политически ход, продиктуван от неговия наследник на престола, с цел да бъде осигурено отстраняването на Тиберий Гемел. Това, разбира се, не е невъзможно, но също така не можем да сме сигурни, че менталното здраве на император Тиберий не е било поставяно под съмнение, особено през последните години от управлението му. И това предположение остава в сила, въпреки че не могат да бъдат намерени достатъчно доказателства за хипотезата, изказана от един германски учен, че всъщност Тиберий е бил шизофреник. По-вероятно е бил психопат и испанският психолог и историк Грегорио Мараньон откри корените на този здравословен проблем на императора в натрупалата се у него обида от личните и политическите неуспехи, с които той се сблъсква. Докато расте и се възпитава, се чувства несигурен в живота на изгнаник, който води неговото семейство, преди да бъде реабилитирано. Макар че според някои сведения обича първата си съпруга, Тиберий си остава самотен и интровертен тип, неспособен да дарява и да се радва на топли чувства. Неговият осиновител Август не го харесва, а колкото повече расте, толкова повече трупа неудовлетворение от властната си майка. Освен това завижда на Германик и не се противопоставя на избиването на роднините си, с изключение на Гай Калигула. Вероятно би желал синът му Друз да го наследи на престола, но посреща без особено вълнение вестта за неговата смърт. След това Сеян, на когото възлага цялото си доверие, го предава. Не трябва да се учудваме, че в старанието си да избяга от униженията и страховете на реалния живот, той намира, макар и временно убежище в перверзното си воайорство на остров Капри. В чисто човешки план на него му липсват както топлите отношения с предани приятели, така и истински врагове, за да се чувства по-удобно и по-уверен в себе си. В крайна сметка той си остава един огорчен и нещастен човек. Може да се каже, че поведението му не е напълно нормално, но всъщност е на границата, която днешната наука нарича „синдром на граничното състояние“. „Той все пак не е луд, но и не е напълно нормален“ — пише споменатият по-горе специалист Мараньон (G. Maranon, Tiberius). Макар че не разполагаме с достатъчно данни, за да квалифицираме Тиберий като истински психопат, все пак в поведението му се забелязват психопатични прояви.

Подигравките, с които са посрещнати тленните му останки, са в ярък контраст с ентусиазма, съпровождащ приветствията към неговия наследник на престола, император Гай, известен повече със своя прякор Калигула, даден му поради това, че като дете обича да носи римските военни обувки (caligae), докато е с баща си в поредния военен лагер. Старият император представлява възрастен саможивец на седемдесет и осем години. Калигула пък, за разлика от баща си Германик, не блести с физически качества. Той е висок и блед, с източени крака, преждевременно оплешивял и толкова чувствителен към окапалата си коса, че често пъти заповядва на хората с хубави коси около него да си обръснат главите. Калигула е плешив и с прекалено окосмено тяло, дефект, към който той е също толкова чувствителен, както и към плешивостта си. Дори само едно неволно споменаване на някакви „дългорунести кози“ може да има опасни последствия. Но макар да не блести с красивата си външност, Калигула поне е млад и енергичен^[29]. А това, поне за момента, обещава на римляните едно по-добро бъдеще.

Ако трябва да бъдем справедливи към управлението на император Калигула, трябва да кажем, че той все пак успява да постигне нещо. Започва властването си с добро, като облекчава някои от непопулярните мерки, въведени от Тиберий. Политиката му и поведението му към околните в много отношения показва здрав разум и дори известна политическа разсъдливост. Съвременните историци се опитват, както и в случая с Тиберий, до известна степен да го реабилитират. Според английския му биограф Дейкър Балсдън доста неща могат да бъдат казани в негова подкрепа и, присъединявайки се към мнението на германските изследователи Х. Улрих (1903) и М. Гелцер (1918), той напълно отхвърля обвиненията, че Калигула е бил луд. Вместо това смята, че епизодите от живота на императора, за които се мислеше, че са доказателство за неговото умопомрачение, са просто „недобре развити (и доста неприятни) страни от неговия характер“ (J.P.V.D. Balsdon, The Emperor Gains). Независимо че обикновено свръхразвитите черти от характера представляват симптомите на лудостта, горепосоченото заключение все пак не е особено радостно.

Древноримските историци, макар че пишат малко след неговата смърт, са категорични, че той е луд, или много лош човек, а най-вероятно и двете. „Природата, изглежда, го е създала по този начин, за да покаже най-отблъскващите недостатъци на човешкия характер. Достатъчно беше да го погледнеш, за да разбереш, че е луд“ — пише Сенека. „Той беше — казва Тацит — с объркана същност (commotus ingenio).“ Светоний пък твърди, че той се е превърнал в чудовище поради лудостта си.

Можем да се запитаме кои черти на характера му говорят за неговото умопомрачение. На първо място той е открито бисексуален и вероятно носи в себе си вината за кръвосмесителни сексуални връзки със сестрите си. Женен е четири пъти и има няколко известни хомосексуални връзки: с някакъв актьор на име Мнестер, с когото има навика да се целува пред хората, с Марк Лепид и с Валерий Катул. Светоний твърди, че Калигула показва жена си пред публика напълно гола, а освен това организира в двореца истински публичен дом, в който матрони и свободно родени младежи могат да бъдат наемани за сексуални услуги срещу заплащане. Подобна дейност свидетелства за развратния характер и невъздържаността на Калигула, които пък от своя страна говорят за неговата психична неуравновесеност.

Но истинският проблем в случая с Калигула е, че той твърде сериозно приема идеята за своята божественост и поради това навлиза в един свят на фантазии и опасни проявления. В основата на лудостта му се оказва влечението му да търси наслада за душата в този измислен от него свят. Той вярва например, че е бог. Обожествяването наистина става част от римската имперска традиция, но не на всички императори е оказана такава чест (Юлий Цезар и Октавиан Август са почитани след смъртта им като богове, но Тиберий не е удостоен с обожествяване). На смъртното си легло император Веспасиан с горчива ирония отбелязва: „Струва ми се, че се превръщам в бог.“

Калигула обаче не се съмнява, че още приживе притежава божествена същност, държи се като такъв и настоява да му се оказват почести, достойни за високото му положение. След като жителите на един от подчинените му градове от Изтока се обръщат към него с прозвището „Ново Слънце“, той започва открито да вярва в своята божественост и заплашва онези, които не го приемат като бог, със съответстващите на това престъпление сурови наказания. По този повод Филон Александрийски (Legatio, 76 ff) пише:

„Той повече не желаеше да остане пленник на ограниченията, които му налагаше човешката природа, и затова започна да ги отхвърля с претенциите си да бъде смятан за бог. Преди да изпадне в тази лудост, казват, че разсъждавал по следния начин: Щом пастирите на животни — козари, кравари и овчари, не се смятат за кози, крави или овци, а за хора, притежаващи по-висок и могъщ статут и възможности от техните питомци, така и аз, който съм пастир на най-висшия животински вид — човешкия, трябва да бъда смятан за нещо повече от човек и не за равен на останалите човеци, а за избран от съдбата притежател на един по-висш и всемогъщ божествен статут. С такива мисли в главата този глупак започнал да смята за неопровержима истина и несъмнена реалност това, което било само плод на неговото съзнание.“

Калигула може и да е бил „глупак“, но неговата глупост наистина стига до крайност и е твърде опасна за другите. Започва да се облича и да се държи като бог, а неговото екстравагантно разточителство твърде скоро разорява имперската съкровищница. Той се облича в скъпи коприни, украсени със скъпоценни камъни, носи обувки с диаманти и разтваря перли в оцет, преди да го изпие. Наричат го „princeps avidissimi auri“^[30], който сервира златен хляб на гостите си и даже храни със златен ечемик конете си.

Калигула претендира също така, че е в приятелски отношения с боговете, които се отнасят към него като към равен, а понякога дори се идентифицира с Юпитер. Облечен по подходящ за случая начин и размахвайки мнима светкавица, той отправя предупреждение към върховния бог на римляните, намеквайки, че той е мошеник, а истинският Юпитер е всъщност самият Калигула. За да подкрепи тези свои претенции, императорът нарежда да бъде създадена някаква инсталация, която да произвежда нещо като гръмотевици и светкавици. И когато „Юпитер“ му говори по време на така създадената бутафорна гръмотевична буря, той отговаря с думите на Аякс, с които героят на Омир се обръща към Одисей в „Илиада“^[31] „Или ти мен, или аз теб ще унищожа!“

В други случаи императорът нарича Юпитер свой брат и дори си въобразява, че разговаря с него. „Като се представя за Юпитер Лациарис, той определя жена си Цезония и други богати люде за свои жреци и взема по десет милиона сестерции от всеки един за оказаната чест“ — пише Светоний. Вноската на бъдещия римски император Клавдий се оказва толкова непосилна, че той е принуден да натрупа дългове, за да я плати. Това показва, че в лудостта си Калигула проявява все пак известна систематичност.

„Той си построил специален храм в чест на собствената си божествена особа и го снабдил с жреци, като били определени и съответните жертвоприношения от най-добро качество. В храма била издигната статуя на императора в цял ръст, покрита със злато и обличана всеки ден с дрехите, с които е облечен и самият Калигула. Най-богатите римски граждани използвали цялото си влияние, за да си осигурят жреческа служба на неговия култ и дори наддавали за получаването на тази чест. Принасяли в жертва птици фламинго, кълвачи, токачки и фазани, поднасяни на олтара поотделно в различните дни на жертвоприношенията.“ (Светоний, „Дванадесетте цезари“, IV, гл. 22).

Когато императорът запитва актьора Апелес кой от двамата Юпитеровци — този в храма или този пред него^[32], е по-велик, артистът е обхванат от естествена за случая нерешителност и това му струва подлагането на мъчения.

Калигула се оженва за своята съпруга Цезония, когато тя вече е бременна от него, но твърди, че дъщеря му Друзила е рожба на Юпитер. Поради това бебето е положено на коленете на седящата статуя на бога в Капитолийския храм, а на богиня Минерва е разпоредено да го кърми.

За императора обаче може да се каже всичко, но не и че му липсва логика. В земното си човешко превъплъщение той е женен за Цезония, а като бог на Слънцето — за Луната или говори така за нея и нейните ласки, които в такъв случай трябва да са били доста хладни. Веднъж той се обръща към царедвореца Вителий с въпроса дали е виждал богинята на Луната в неговата компания, на което онзи отговаря с присъщото си присъствие на духа: „Не, господарю, вашите образи са достъпни само за вас, боговете.“

Отношенията в божественото семейство са много по-сложни от човешките. Защото Калигула не се ограничава да се идентифицира само с едно божество, а с целия небесен пантеон. Той „се представя за Нептун, защото е направил мост през толкова необятна морска шир^[33]; персонифицира се също така и с Херкулес, Бакхус, Аполон и с всички останали божества, но не само с мъжки, а и с женски, като често приема образа на Юнона, Диана или Венера… Веднъж може да бъде видян нагласен като жена, с винен бокал и тирс в ръце, а веднага след това — отново като мъж, носещ тояга и щит и дреха от лъвска кожа… Или може по някое време да бъде с гладко обръснато лице, а по-късно — с брада.“ Наред с другите му психични проблеми императорът очевидно страда и от объркване на половата си самоидентификация.

Изпълняващ ролята на Нептун, скоро след като се възкачва на престола, той решава да обяви своята власт над всички морета. За тази цел той нарежда да бъде изграден своеобразен понтонен мост от кораби, свързани помежду си в залива на Неапол — от Путеоли до Бая. По този „сухоземен“ път той преминава на кон, след като е принесъл жертви на Нептун. Облечен е в пурпурен плащ, обсипан със скъпоценни камъни, хвърлящи отблясъци на слънцето; на гърдите си носи металния нагръдник, за който се предполага, че е принадлежал на Александър Македонски; следват го пехотинци и кавалерия. След като прекарва нощта в Путеоли, той се завръща триумфално на следващия ден в колесница, теглена от два жребеца. Държи реч, в която определя построяването на този мост през морето като гениално дело, и награждава войниците за това, че са успели да преминат през морските води като по суша.

Това, че морето е останало спокойно и не са се появили вълни, според него показва, че Нептун се страхува от силата на императора. По време на последвалата гощавка, разгорещен от виното, Калигула „хвърля от импровизирания мост в морето мнозина от придружаващите го, а и немалка част от останалите се удавят, защото той ги преследва и напада с лодки с остри носове“ — пише по-нататък Светоний.

Друг негов триумф, отново по-скоро имагинерен, отколкото истински, е организиран за него през 39–40 г. сл.Хр., когато решава да предприеме военни походи в Германия и Галия с фиктивната цел да дебаркира и в Британия (която, макар че Цезар стъпва на нейна земя през 55 г. пр.Хр., все още не се намира под римска власт). Днешните изследователи са на мнение, че кампанията на Калигула е била по-сериозна и значима, отколкото я представят тогавашните древноримски историци. Първоначалният замисъл е посредством този поход да бъде умиротворена рейнската граница на империята, както и да бъде пресечен в зародиш сериозен заговор, насочен срещу императора, в който участва неговият легат за Горна Германия, Гетулиан. Но тази експедиция притежава и елементи на пантомима, с която императорът обича да се забавлява. Въпреки че трансграничен конфликт на река Рейн фактически не съществува и са взети само няколко нещастни пленници, Калигула е акламиран седем пъти като римски император. В Северна Галия той се качва на кораб с три реда гребци (трирема), но след това нарежда дебаркиране, а на войниците е заповядано да събират мидени черупки по брега.

Но има и хора, които знаят как да постигат благоразположението на императора, и той отговаря на техните ласкателства с жестове, разкриващи менталната му неуравновесеност. Когато неговата сестра Друзила, която той прави своя наследница, внезапно умира, той нарежда да бъде издигнат храм в нейна чест. Един от сенаторите, Ливий Гермин, угоднически му съобщава, че е имал видение как Друзила се възнася на небето и е приета там от боговете. За това лъжливо известие сенаторът е награден богато. Калигула раздава щедри подаръци и на любовника си, актьора Мнестер, а ако някой дръзне да прекъсне неговите представления, е наказван с бой с камшици. Евтих пък, водачът на привържениците на зелената партия при надбягванията с колесници в Циркус Максимус в Рим, на която ентусиазиран почитател е и самият Калигула, получава подаръци на стойност около два милиона сестерции. Но най-ценен за Калигула е неговият любим състезателен кон, Инцитат, за здравето на който той вдига наздравици със златен бокал. Запазени са сведения^[34] — които може и да не са достоверни, но сполучливо предават духа на времето, — че този кон „имал мраморен обор, ясли от слонова кост, пурпурни завивки и хамут от скъпоценни камъни; той си имал даже отделно жилище, домашни роби и покъщнина… освен това се разказва, че императорът планирал да го направи римски консул.“

Но акламациите при възшествието на Калигула на императорския трон вече са отминали и сенаторското съсловие се чувства обидено от предпочитанията, които императорът показва към хора с ниско потекло — артисти, гладиатори и други, с които той прекарва по-голямата част от времето си. Само четири години след възцаряването му, неговото управление не се различава по тирания и жестокост от това на Тиберий. Действията му често са толкова непредвидими, колкото и несправедливи. Когато веднъж се разболява, един лоялен към него римски гражданин, Афраний Поций, дава клетва, че ако императорът възстанови здравето си, той — Афраний, ще пожертва собствения си живот. Когато Калигула наистина оздравява, той заповядва на Поций да изпълни клетвеното си обещание; поставят на главата му венец като на жертвено животно и императорските роби го прекарват през целия град, за да бъде хвърлен от Терпейската скала и да намери смъртта си. Това показва, че Калигула страда от мания за величие, която няма как да бъде компенсирана по отношение на страданията, които докарва на неговите поданици, смазани от тежките данъци, необходими за посрещане на екстравагантните му разходи. Освен това стилът му на живот се отличава колкото с капризите си, толкова и с опасностите, които предизвиква. Така например той може да извика някои от най-уважаваните и сериозни сенатори, за да го гледат, докато танцува „облечен в плащ и туника, стигаща му до петите“ под звуците на флейта.

Когато идва часът на неговия край, той празнува по повод Палатинските игри. Когато излиза напред, за да поздрави младите гърци, които се готвят да представят лирическия танц, група съзаклятници, водени от префекта на Преторианската гвардия, Касий Хереа, самият той жертва на императорските подигравки, го пронизват с ножовете си и го убиват. „Така Гай узнал, че фактически не е бог“ — съобщава накратко Дион Касий в своята история.

Парола на заговорниците става думата „свобода“, но от онази свобода в гражданско-конституционния смисъл на думата вече е останал само един далечен спомен. В двореца и в града настъпва пълен смут. Както винаги, Сенатът е неспособен да предприеме каквото и да било. И тогава един войник, който броди из императорския палат, открива знатната особа на Клавдий, снишила се зад една завеса и трепереща за живота си. Той сграбчва съпротивляващия се бъдещ император и го закарва насила до лагера на преторианците, където Клавдий е провъзгласен за следващия господар на трона на Римската империя.

И така, от какво естество е душевното страдание на Калигула? Макар че то от време на време го напуска и той има периоди на просветление, когато проявява дори известни качества на политик, все пак не е напълно с всичкия си. Лудостта му, както се твърди, е последствие от тежко заболяване, което го сполетява скоро след идването му на власт през 37 г. сл.Хр. Това заболяване е енцефалит и е твърде вероятно именно то да допринася за опасните особености в поведението на императора, тъй като се знае, че прекаралите енцефалит обикновено страдат от очебийни промени в характера, изразяващи се в импулсивни, агресивни и невъздържани прояви, подобни по своята симптоматика на тези, характерни за шизофренията. Съществува още едно, може би допълнително обяснение, което придава допълнителна тежест на предположението, че лудостта на Калигула е наследствена. Той е обременен с епилепсията на баща си Германик. „Той не беше здрав нито телесно, нито умствено. Като дете беше много болнав, а в младежките си години придоби известна издръжливост, но понякога поради внезапно прималяване ставаше неспособен нито да ходи, нито дори да стои на крака или да си събере мислите, а даже и да повдигне глава“ — пишат неговите съвременници. Калигула страда от хронично безсъние и никога не спи по повече от три часа на нощ, „а и през този неголям период от време той не спи спокойно и се стряска от странни явления; веднъж например сънува, че духът на океана разговаря с него.“ В тревожното състояние, в което изпада вследствие на тези кошмари, той напуска постелята и се примъква до някое кресло или пък се скита из коридорите и колонадите на двореца, бленувайки за настъпването на утрото. Дори преди да се разболее през 37 г. сл.Хр., Калигула вероятно е страдал от епилепсия на темпоралния лоб, която се характеризира със симптоми, много напомнящи за тези на шизофренията, както и на постенцефалитния синдром. Умственото страдание на императора може да се е дължало и на някакъв хроничен ментален синдром. Макар че при наличните данни, е трудно да се стигне до категорично решение за характера на неговата лудост, съществуват достатъчно основания да предположим, че умопомрачението на императора се дължи преди всичко на органично заболяване.

Макар че неговият наследник на престола е твърде далеч от умствената неуравновесеност, той също може да е страдал от енцефалит, който го превръща във физически крехък и невротичен по характер тип. Клавдий е мъж, на когото императорската фамилия никога не е гледала особено сериозно, смятайки го за болнав и слабоумен, почти идиот. За него стоенето на крака е толкова изморително, че дори когато се обръща с реч към Сената, е седнал, а по улиците на Рим винаги пътува на специална носилка. Освен това главата и ръцете му постоянно треперят и заеква. Всичко това обяснява неговите големи опасения да не стане жертва на заговор за свалянето му от власт или за неговото убийство. Затова и наказва със смърт убиеца на предшественика си: защото е дръзнал да сложи край на живота на един римски император. Всеки, допускан до него, е проверяван за оръжие.

Макар и от съвременна гледна точка Клавдий да отговаря на условията да стане пациент на някой кабинет за психологическа помощ, той съвсем не се проявява като тъп, но упорит педант. Дори неговото често споменавано слабоумие вероятно е един вид прикритие в нажежената и опасна атмосфера на императорския дворец. Той несъмнено се проявява като опитен и разумен владетел, умерен и разбран в отношенията си с другите, който отменя повечето от непопулярните мерки, предприети от Калигула, и особено на обвиненията за обида на величеството, равносилни на държавна измяна, които се използват твърде често в миналото за признаване за осъждане на смърт както на виновни, така и на невинни граждани. Клавдий слага край на много от ненавижданите от народа данъци, връща от изгнание заточените и установява по-хармонични отношения със Сената. Въпреки физическите си недъзи той се нагърбва с тежкото пътуване до Британия след нейното поставяне под римска власт от Авъл Плавций през 43 г. сл.Хр.

Слабостта на Клавдий произтича не толкова от неговата политика, колкото от отношенията му с хората и особено с неговите съпруги. Третата му жена, Месалина, от която му се ражда син — Британик, е жена със сексуални предпочитания към промискуитета, която афишира своята интимна връзка с избрания за консул Гай Силвий. Когато Клавдий разбира за това, Силвий е екзекутиран, а Месалина се самоубива. Нейното място в императорското ложе е заето от нейната съперница Агрипина^[35], сестрата на бившия император Калигула, чиято най-голяма амбиция е да осигури наследяването на императорския трон от нейния син от предишен брак — Нерон.

След смъртта на Клавдий през 54 г. сл.Хр. по време на представление на пантомима, което улеснява плановете на Агрипина, синът на покойния император, Британик, естествено, е избутан встрани и е изместен от престола от доведения му брат Нерон^[36], който само година по-рано се е оженил за Клавдиевата дъщеря Октавия. Така Нерон става последният император от Юлиево-Клавдиевата династия, но и един от най-печално известните. „Унищожител на човешкия род“ и „отрова за света“ са само някои от определенията, които дава за него Плиний Стари. Той е и първият римски император, за когото Сенатът постановява, че е враг на народа. Следващите поколения виждат в него символ на лошавината и дори го смятат за Антихриста от Библията. В литературата — например в Шекспировия „Хамлет“ и в „Британик“ на Расин — той става синоним за майцеубийство и противоестествена жестокост. Затова пък за маркиз Дьо Сад Нерон е герой. За него дори повече, отколкото за Калигула, важи определението, че „той е бил покварен по наследство дегенерат, корумпиран от абсолютната си власт“.

Сред днешните историци напоследък се забелязва тенденция да се отнасят към неговото управление с повече симпатия, което води до едно по-справедливо и по-малко украсено представяне на образа на владетеля Нерон, с което той самият става по-разбираем за нас и по-малко отблъскващ като историческа фигура. Но още от началото на своето властване се забелязват симптоми не само на предразположение към поквара, но и на умствена неуравновесеност. Той обикаля улиците на Рим с група настроени като него главорези, ограбвайки случайно срещнатите минувачи и извършвайки и други насилнически действия. Тацит предполага, че причина за тази промяна в характера на неговото управление и поведение са смъртта на императорския съветник Бур и краят на влиянието, което оказва върху него интелектуалецът Сенека, както и тяхното заместване от порочния преториански префект Тигелин.

Следващата стъпка, която Нерон предприема, е да се отърве от своята амбициозна и интригантски настроена майка Агрипина. Тя вероятно предполага, че подобно на Ливия би могла да продължи да упражнява влиянието си върху обичащия удоволствията свой син, но императорът има буен нрав и проявява характер, като не е съгласен с нейните опити да доминира над него, особено да се бърка в частния му живот. Нерон не обича жена си Октавия и си взима една освободена робиня — Акте, за любовница. Агрипина от своя страна, в ревността си към влиянието, което Акте придобива върху нейния син, заплашва, че ще възобнови претенциите на Клавдиевия син, четиригодишния Британик, към престола. Но Нерон не е човек, който ще се остави да бъде изнудван от майка си. Британик умира, отровен на детската маса в двореца, а влиянието на Акте скоро след това намалява, защото тя е заместена от любовта на живота на императора — Попея.

Междувременно владетелят нагласява нещата така, че майка му да се качи на кораб с нестабилна конструкция, когато отплава за Рим на връщане от Бая, където със сина ѝ са участвали в тържествата по случай празника Квинкватриа^[37]. Корабът наистина потъва, но упоритата Агрипина успява да доплува до брега. Тя обаче се досеща, че това корабокрушение е организирано от коварния ѝ син. Влизайки в конфронтация с морския офицер, когото Нерон е изпратил да я убие, тя му казва направо в очите да прониже със своя меч утробата, която е родила нейния убиец.

Три години по-късно Нерон решава де изостави Октавия и да се ожени за Попея. За тази цел Октавия е обвинена в прелюбодеяние с някакъв роб, разведена е с императора и е изпратена на остров Пандатерия, богат вече на зловещи спомени от миналото, където тя прерязва вените си в своя затвор. А красивата, страстна и амбициозна Попея става годеница на Нерон. Само за едно нейно къпане във ваната е необходимо млякото, издоено от 500 магарици. Съпругът ѝ, който минава за културен човек с литературни амбиции, написва песен в чест на нейните коси с цвят на кехлибар. Но само три години по-късно, когато тя е бременна, в пристъп на гняв императорът така я рита, че това води до нейната смърт. Разкаянието и скръбта на Нерон са безгранични, защото, макар че е голям егоист, той не е чужд на истинските чувства. От това обаче последствията са донякъде куриозни. Окото му хваща някакъв млад освободен роб на име Спор, който много прилича на покойната Попея. Тогава императорът нарежда той да бъде кастриран и заедно с него встъпва в повторна брачна церемония.

Капризите и необузданите страсти започват все повече да доминират живота на Нерон. Той превръща управлението на империята в придатък към обслужването на собствените му удоволствия, а поданиците са принудени да плащат за това, което се превръща във всеобща повинност. Проявява се като елинофил и задълбочено опознава древногръцката култура. Но страстта му към театъра и към надбягванията с колесници става толкова натрапчива, че той допуска тя да влияе и на водената от него държавна политика.

Това, че императорът обича да участва в занимания, които повече прилягат на хора без потекло и на освободени роби, а не на представители на знатните съсловия, му помага да се противопоставя на сенаторите. Но те и без това добре познават този маниер на поведение, както и ужасяващите последствия от него още от времето на Калигула, който има същите предпочитания като Нерон. Отначало проявите на новия император запазват получастния си характер, но Нерон е горд със своите необикновени умения и държи на адмирациите, които би му донесла публичността. И той наистина обожава своя глас по начин, достоен за един днешен попизпълнител, при това до такава степен, че прекарва доста време легнал по гръб с оловни тежести върху гърдите си, за да заздрави мускулатурата на диафрагмата си. Освен това много внимава с хранителния си режим, за да поддържа в отлично състояние гласните си струни, а също и физиката си адекватна за един професионален участник в надбягванията с колесници. Плиний Стари разказва, че императорът се хранел в определени дни само с дребни лукови главички, консервирани в зехтин; следвал и практиката, възприета от състезателите в надбягвания с колесници, да се пие разтворен във вода сух тор от шопари, което може би през първи век след Христа е еквивалентът на днешните анаболни стероиди.

Сами по себе си тези прищевки или ексцентрични увлечения могат и да не се смятат за вредни, ако не бяха отражение на едно общо душевно неравновесие на този, който си ги позволява, и ако не влияеха не само на неговото поведение, но и на водената от него държавна политика. А тази политика, както я нарече неотдавна един съвременен историк (M. T. Griffin, Nero, the End of a Dynasty), представлява смес от „ексхибиционизъм с цел спечелване на популярност и репресии като противоотрова за изпитваните страхове“. И както става ясно от по-нататъшното му управление, в един момент вторият аспект взема връх над първия. Защото предоставянето на хляб и зрелища на тълпата вече не е достатъчно да осигурява на императора желаната от него популярност. Личната му нетърпимост към съперниците и критиците на неговите действия засяга дори и артистичния живот на империята, което води до това, че Нерон започва да си вярва, че притежава вродено превъзходство над останалите хора на изкуството, така както превъзхожда всички в управлението на държавата. Навсякъде се говори, че той има намерение да основе нов град, наречен в негова чест Нерополис. Издигат му и огромна бронзова статуя. Но мащабният пожар, който обхваща голяма част от Рим през 64 г. сл.Хр. и който, макар и без достатъчно основания, според общественото мнение е предизвикан от императора, само засилва растящата му непопулярност.

Ала фантазиите продължават да заемат все повече място в неговия живот. Репутацията му на извратен човек се подсилва от нова пародия на брак с поредния му любовник, освободения роб Питагор. Държан настрани от общественото мнение със средствата на ласкателството, Нерон все повече затъва в своя живот, изпълнен с илюзии и съпровождан от време на време от прояви на тирания и жестокост. През 64 г. сл.Хр. е разкрит заговор за неговото убийство по време на състезание по надбягване на колесници, което трябва да се състои в Циркус Максимус в Рим. Това води до поредица от арести и екзекуции и още повече засилва параноичната мнителност на императора. Раздутите нужди на държавното съкровище правят Нерон още по-ненавиждан от неговите поданици. „Жаждата на Нерон за богатства доведе всички в държавата до банкрут“ — пише Тацит.

Тъй като смята, че е застрашен от омразата на сенатското съсловие към него, Нерон решава да посети Древна Гърция, за да се порадва на слава и популярност, които започват да не му достигат в Рим. Междувременно в империята се надигат брожения и недоволство, а командирите на римските армии един по един отхвърлят клетвата си за вярност към императора. Сред тях е и Галба, управител на сенатската провинция Хиспания Тараконензис. Движението, насочено срещу Нерон, придобива лавинообразен характер и Сенатът го обявява за враг на народа.

Нерон намира убежище във вилата на Фаон край Рим, съпроводен от четирима от освободените си роби. Един от тях, Епафродит, му помага да се самоубие с нож малко преди изпратените от града въоръжени конници да пристигнат за него. „Qualis artifex pereo“^[38] — промълвява умиращият Нерон и изразява последната си воля — гробът му да бъде украсен с мрамор.

Не е лесно да установим степента на душевно разстройство на Нерон. Може да се изтъкне становището, че той действа според собствените си разбирания за ролята на владетеля в Римската империя. И провалът на тези действия се дължи не на липсата на здрав разум, а по-скоро на неговата порочност и погрешна вътрешна политика. Но пороците, които характеризират личността на Нерон, неговата неувереност и тиранично поведение, изглежда, се дължат на ментално състояние, което прехвърля границата на нормалното. Генетичното предразположение на членовете на Юлиево-Клавдиевата династия също не предполагат нормална психика. Самият Нерон произхожда от рода на жени със здрав разум и силни чувства — сред тях прабаба му Ливия, баба му Агрипина Старша и майка му Агрипина Младша. Само някой опитен специалист по генетика би могъл да определи доколко техните гени са повлияли на тази издънка на рода им. Но емоционалният живот на Нерон, проявил се например в любовта му към Попея, води до предположението, че той не е психопат, макар че някои негови прояви са сходни с тези на психично разстроен човек. Възможно е да е бил и шизофреник. Но независимо от всичко той поне със сигурност страда от разстройство на личността, което води до моментни изблици на лудост. Подобно на Тиберий той може да не е напълно луд, но не е и с всичкия си.

Смъртта на Нерон слага край на Юлиево-Клавдиевата династия. През следващите сто години императорите се оказват мъже с опит и качества на пълководци, администратори, строители, законодатели и дори философи, но с едно изключение — император Домициан, който подобно на Нерон е елинофил, ексхибиционист и с тираничен характер. Останалите, които се различават коренно от него, са Веспасиан, Тит, Траян, Хадриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Това е времето на истинския златен век на Римската империя, както посочва историкът Едуард Гибън през осемнадесети век.

След това, в края на втори и началото на трети век след Христа, империята изведнъж попада под управлението на група млади императори, които се оказват психически нестабилни: Комод, Каракала и Елагабал. И така, този златен век завършва с края на живота и властването на Марк Аврелий през 180 г. сл.Хр. Настъпват четиридесет години, прекъснати само от стабилното управление от 192 до 211 г. сл.Хр. на способния император Септимий Север, през които короната обикновено е в ръцете на млади и неопитни хора, чиито умове са направо помрачени от абсолютната императорска власт, с която разполагат. Лишени от управленски талант, те компенсират тази си немощ с капризно, потисническо и неуравновесено упражняване на властта, като подобно на Калигула претендират за божественост. Дори и да не са били клинично луди, те със сигурност са жертви на психични проблеми на личността, които в днешно време изискват постъпване и лечение в специализирано психиатрично заведение.

Комод е отличен пример за това как разполагането с неограничена власт може да доведе не само до най-големи несправедливости, но и да деформира съзнанието до степен на умопомрачение, защото от това, което знаем за управлението на този римски император, той твърде вероятно е страдал от шизоидна параноя. Атлетичен младеж без никакви по-специални интелектуални интереси, на трона Комод се превръща в главозамаян и душевно нестабилен тиранин. По природа мразещ заниманията с държавно управление, след възкачването на престола той се задоволява да предаде воденето на държавните дела отначало в ръцете на бащините му опитни съветници начело с амбициозния, но честен Тигидий Перенис. След убийството на Перенис императорът натоварва един бивш фригийски роб, Марк Аврелий Клеандер, с функциите на първи министър. Това състояние на нещата продължава, докато откритите брожения срещу корумпираното управление на Клеандер принуждават Комод да жертва първия си министър с надежда да умиротвори широкото недоволство и най-вече да спаси себе си.

След смъртта на Клеандер Комод започва да търси утеха в един стил на живот, граничещ по неразумност с лудостта. Подобно на Калигула, императорът обявява официално, че още приживе е станал бог. „Неговата умопобърканост придоби толкова красноречив характер, че той започна да се определя като Ducator orbis, Conditor, Invictus, Amazonianus Exsuperatorius“^[39] — пише един негов съвременен историк, Дион Касий („История“, гл. LXXIII, 15). С други думи, Комод претендира, че е въплъщение на Херкулес и задължава Сената да започне да принася жертви на божествения му дух. „Такова беше неговото умопомрачение, че отказваше да го наричат със собствените му имена, и заповяда да се обръщат към него като към Херкулес, син на Зевс вместо като към Комод, син на Марк“ — споделя друг историк от онази епоха — Херодиан („История“, кн. I, гл. XIV, 8). В изблик на своето умопомрачение той нарежда да бъдат сменени имената на месеците в годишния календар, като ги назовава според собствените си титли, повечето от които^[40] се свързват с познатата титулатура на Херкулес. Лъвската кожа и тоягата на митичния герой са винаги до трона на императора и стават негови официални инсигнии.

И тъй като Херкулес е олицетворение на физическата сила, Комод с болния си мозък си внушава, че най-добрият начин да докаже своята идентичност с древния обожествен герой е да прояви физическите си възможности по време на общоримските игри. „Движен от своето митологизиращо въображение“, той обича да поваля съперниците си с херкулесовската си тояга. При това се проявява като твърде ентусиазиран и прекаляващ с вживяването си в тази роля изпълнител, а неговият ненаситен апетит за кръвопролития и убийства може да се тълкува единствено като плод на болен мозък. На изповядващите оргиастичния култ на Белона той заповядва да режат ръцете си „studio crudelitatis“^[41]. Жреците на Изида пък трябва да се бичуват по гърдите с борови шишарки, докато рукналата кръв покрие телата им. Съобщава се също така, че императорът собственоръчно убива един човек по време на изпълнение на ритуал от култа към Митра.

Но истинска възможност да прояви своите херкулесовски способности и шизоидната си натура императорът намира само на арената в Римския амфитеатър. От една добре защитена ложа той пуска стрели по избраните от него жертви — обикновено екзотични животни, събрани от най-различни краища на империята, и дори от още по-далеч — слонове, хипопотами, носорози и жирафи. Веднъж по време на Флавиевите игри, които продължават четиринадесет дни, той убива сто лъва и предприема лов на щрауси. Редките птици са избивани посредством стрели със специално изработени остриета (с формата на полумесец), които дават възможност на поразените животни поне за малко да продължат нормалния си бяг, макар и останали без глави. Зловещо стискащ откъсната щраусова глава в едната си ръка, Комод се отправя към ложите, в които седят сенаторите, и им прави недвусмислен намек, че такава ще бъде тяхната съдба, ако не се подчиняват на неговите заповеди — разказва Херодиан в своята история (кн. I, гл. XV, 8–9).

Дивите животни обаче не са достатъчни да задоволят страстта му към кръвопролития или да му предоставят адекватна на неговите желания възможност да покаже уменията си. Затова Комод решава „да се включи и в гладиаторските битки срещу най-яките млади мъже“. Излезли на арената, голи до кръста и готови за бой, неговите противници не смеят и да си помислят да побеждават императора, а се надяват да имат щастието той да се задоволи само да ги рани. Те, разбира се, не излизат невредими от арената, но поне се надяват раните им да не са тежки и да избегнат по-лоша съдба. Така започва увлечението на Комод в новата му роля, когато той решава да напусне двореца и да се премести в гладиаторските казарми. Освен това той издава декрет, че от този момент нататък иска да се обръщат към него с прозвището на един бивш герой от гладиаторските кръгове, наречен Сцева. Това решение обаче пряко довежда до свалянето му от власт.

Неговото безразсъдно и садистично управление, характеризиращо се с убийства, терор и страшни преследвания, е можело да има само един край. Но Сенатът, опитомяван в продължение на толкова дълъг период от време, остава напълно бездеен, а населението на Рим все пак изпитва известно удоволствие да наблюдава екстравагантните зрелища, които императорът му организира. Затова заговорът за неговото сваляне от престола възниква и се материализира сред хората от най-близкия му кръг.

Изплашени за собствените си глави, членовете на неговото семейство, водени от любовницата му Марсия, приготвят бокал с отровно питие. Когато императорът го изпива и започва да повръща, спортистът Нарцис го удушава. В заключение може да се каже, че Комод без съмнение е страдал от остра форма на психоза, че е имал шизофреничен характер, на който дава воля в резултат на неограничената си власт като император.

След смъртта на Комод империята си отдъхва по време на двадесетгодишното стабилно и умело управление на Септимий Север, но неговата смърт през 211 г. сл.Хр. е последвана от пълна анархия, тъй като командирите на римски армии се сражават помежду си за императорската корона. Кратко прекъсване на тези вълнения настъпва при управлението на двама императори, които в различен смисъл проявяват своята психическа неуравновесеност — Каракала и Елагабал.

Каракала, синът на Септимий Север, носи този прякор по наименованието на вид военно наметало — къса туника от келтски или германски произход, която обича да носи. Той сяда на трона заедно с брат си Гета. Но двамата се мразят и Каракала изготвя план за отстраняването на брат си. Под претекст, че търси начин да оправи техните отношения, той кани Гета на среща в покоите на майка им, императорската вдовица, където го убива с нож. Тази си постъпка Каракала оправдава, като казва, че така е предотвратил опита на брат си да го нападне с оръжие в ръка. След това успява да спечели симпатиите на войските, като раздава щедри подаръци, но това опустошава имперската съкровищница. Не се поколебава да избие и всички по-важни привърженици на покойния си брат.

Краткото управление на Каракала представлява истинско бедствие за империята, тъй като той е с деспотичен характер и не по-малко психически обременен от Комод. Обзет от натрапчивата идея за постигане на военна слава, той започва да гледа на себе си като на въплъщение на Александър Велики, по стъпките на който се опитва да върви. Затова започва да носи древномакедонски дрехи и набира войници от провинция Македония за личен състав на специална македонска фаланга, чиито командири трябва да носят имената на прочутите генерали на Александър Македонски. Подобно на своя идол той спира при Троя, за да посети надгробната могила на Омировия герой Ахил.

Неспокоен и подозрителен, преследван от кошмара на братоубийството, което е извършил, страхуващ се от убийство, Каракала непрестанно търси съветите на разни пророци и гадатели. За сметка на това отстранява всички, които критикуват неговата политика — независимо дали по добронамерени подбуди или не. Нарежда особено жестокото избиване на всички млади мъже от Александрия, защото си внушава, че градът не го е почел достатъчно и му се е присмял. Лошият му нрав и капризна същност може би стават още по-лоши поради непрестанно разклатеното му здраве, но точната причина за което не ни е известна. В търсене за лек на здравословните си проблеми Каракала посещава светилищата на келтското божество Аполон Гран край днешния Баден-Баден, тогава носещ името Аврелия Аквензис, и на Асклепий край Пергам. През пролетта на 217 г. сл.Хр. той става жертва на заговор, ръководен от преторианския префект Макрин.

Но убийството на Каракала не решава проблемите на империята и опитът на Макрин да стане новият император се оказва без шансове за успех. Юрист по образование доскорошният преториански префект се опитва на всяка цена да укрепи позициите си, но среща силни врагове в лицето на членове на старата императорска династия на Северите начело с вдовицата на императора Септимий Север, Юлия Домна, а след нейната смърт и на сестра ѝ Юлия Меза. Тя се оказва енергична и непоколебима жена, решена на всичко, за да осигури достойна съдба за внуците си (понеже самата тя има само дъщери) — Басиан и Алексиан.

По това време Басиан, който от млад става известен с прозвището Елагабал, понеже е служител на бога на Слънцето^[42], е на четиринадесет години и блести със своята красива външност. Той заема семейната служба върховен жрец на Слънцето в един прекрасен храм в Емеса, основният обект на поклонение, представляващ голям черен камък с конична форма, който според легендата е изпратен от небето. Симпатичният върховен жрец, жизнерадостен ексхибиционист, отказва да носи вълнените одежди по староримската или старогръцката мода и за нищо на света не би докоснал кожата на тялото си с друго, освен с коприна, доволен от пищния костюм на службата си — разказва Херодиан в своята история (кн. V, гл. III).

Макар че Елагабал вероятно няма амбиции, той ще стане средство за решимостта на баба си да се разпорежда със съдбините на Римската империя. Затова тя гледа на Макрин с презрение, а за целта на своите стремежи да възстанови династията на Северите на власт подкупва щедро с големи суми военните, като същевременно пуска в обращение и слуха, че истинският баща на Елагабал е покойният император Каракала.

След като тази новина бързо е разпространена из източните провинции на империята, тя и нейното семейство се заемат да организират заговор за издигане на Елагабал на императорския престол. След това заедно с дъщерите си Юлия Меза се запътва за лагера на войските. Макрин, който по това време се намира в Антиохия, отначало не приема сериозно новините за потенциалния бунт, който назрява, но след като нови и нови войскови части се отмятат от него, той постепенно губи кураж и в деня, когато двете войски^[43] застават една срещу друга, той сваля пурпурната си туника и императорските отличителни знаци, обръсва си брадата и търси спасение чрез бягство. Надява се да стигне до Рим, където да намери поддръжници, но е разпознат в Халцедон, където незабавно е екзекутиран.

Върховният жрец на Слънцето Елагабал, който от този момент сяда на императорския престол, е може би най-ексцентричният човек, държал в ръцете си съдбините на Римската империя. Това, че той е от сирийски произход в космополитната империя не е никакъв проблем. Септимий Север пък е всъщност либиец. Други са обаче сериозните причини за странностите на Елагабал — пълната липса на управленски опит, младата му възраст и психическите отклонения, с които се характеризира личността му. Той е странен и чувствителен младеж, поставен на място, за което изобщо не е подходящ. Това обаче никак не тревожи баба му Юлия Меза, която без съмнение се надява да държи реалната власт в ръцете си, докато внукът ѝ изпълнява ролята си на владетел само на думи. Когато новият императорски двор се приготвя да напусне Никомедия и да отпътува за Рим, тя му казва просто, че трябва да се опита да се облича по-семпло и да привиква с обичаите и традициите на Западната Римска империя.

Ерагабал от този момент трябва вече да понася тежестите както на жреческата си служба, така и на комбинацията от своето призвание да бъде върховен жрец и да разполага с огромна политическа власт. За управлението на империята това се оказва смъртоносна комбинация, нарушаваща завинаги равновесието на едно съзнание, което вероятно никога не е било напълно нормално. Подобно на неговите предшественици Калигула и Комод, Елагабал започва да си вярва, че човешкото и божественото у него се преплитат. От позицията си на върховен жрец на Слънцето, той започва да се представя като въплъщение на самия бог. Затова независимо че усмирява римляните с разточителната си щедрост и с пищните зрелища, които организира в амфитеатъра, не след дълго той засяга религиозните чувства на трезво мислещите сенатори с това, че се опитва да постави Юпитер на заден план за сметка на собствения си чуждоземен бог.

Защото едно от първите неща, които новият император се заема да направи, е да нареди издигането на разкошен храм, в който да се постави статуя на неговия бог. Фигурата на божеството е пренесена в новото ѝ жилище в каляска, украсена със злато и скъпоценни камъни, теглена от шест бели коня. На зрителите им се струва като че ли богът сам дърпа юздите на своята колесница, но всъщност самият Елагабал подтичва пред нея с гръб по посока на движението и държи конската сбруя. Римското население, което се случва да наблюдава процесията, е очаровано от това необикновено зрелище и засипва с дъжд от цветя и венци преминаващите, докато високопоставени военачалници, облечени в дълги туники по сирийската мода, са задължени да носят в златни купи вътрешностите на жертвените животни, смесени с вино и благовония. Когато стигат до новопостроения храм, императорът се изкачва на специално издигнатата за целта куличка и хвърля оттам на всички страни сред въодушевената тълпа от граждани подаръци — златни и сребърни чаши, дрехи, завивки и дори домашни животни, с изключение на прасета, които неговата религия му забранява да докосва.

Такива странни спектакли, които представляват зрелищна пантомима за зяпачите, сами по себе си са напълно безобидни, но натрапчивите идеи на Елагабал го завладяват напълно. Той си мисли, че щом самият е бог, значи трябва да се ожени за богиня. Когато му донасят в храма статуята на Атина Палада като евентуална кандидатка за женитба, той отхвърля това предложение, като казва, че видът ѝ е много войнствен за тази цел. Изборът му най-накрая пада на картагенската богиня на Луната, Танит, Астарта^[44] или Урания — тя е наричана с няколко различни имена. И наистина, каква по-подходяща годеница от богинята на Луната може да се намери за бога на Слънцето? В по-практичен план той поисква голяма сума пари като зестра, а на поданиците си нарежда да отпразнуват сватбата му с тържества и гощавки.

Но едно е да се ожениш за богиня и съвсем друго — да консумираш брака си с нея. Защото този млад и симпатичен император е обладан от съвсем човешки полов нагон, а вероятно и доста силен. В битността си на човешко същество той се жени първо за една представителка на римската аристокрация, а след това се развежда с нея, за да се ожени за Юлия Аквила. Тя обаче е посветена в службата на Девата Весталка, върховна жрица на богинята Веста, и е дала обет за вечно девство. Това представлява сериозно погазване на религиозното приличие, но императорът оборва своите критици с тезата, че бракът между две така свети личности не е светотатствен, а напротив — пресвещен. Въпреки че заявява открито, че връзките му с Юлия Аквила са свещени и неприкосновени, Елагабал скоро зарязва новата си съпруга в полза на една представителка на собствения му род. Въпреки това, в края на краткия си живот, той отново се връща в прегръдките на Юлия. Преди това обаче успява да сключи и пети брак — добра равносметка само за един четиригодишен период.

Изводът е, че Елагабал страда не само от ментално, но и от сексуално разстройство. Голямата му любов към фините неща го кара да започне да се облича като жена. Белосва лицето си, слага си руж, златни огърлици блестят по копринената му туника и в този вид с готовност танцува пред публика. „Той се занимаваше с обработка на вълна, понякога носеше мрежичка върху косата си и си боядисваше очите; мажеше ги с бяла боя и червена растителна тинктура^[45]. Все пак веднъж си избръсна наболия по брадичката мъх и това стана повод да обяви празник за отбелязване на тържествения случай. По-късно обаче започна да скубе космите, израсли по лицето му, за да прилича досущ на жена“ — разказва за него историкът Дион Касий (LXXX, 14). Друг път решава, че иска да се раздели с половите си органи. Същият Дион Касий пише по този повод следното:

„Той ползваше тялото си, за да върши и да позволява с него да се вършат множество причудливи неща… Ходеше вечер по кръчмите и носеше перука, за да практикува най-стария занаят. Обикаляше често и по бардаците, изхвърляше някоя проститутка от стаята ѝ и я заместваше в обслужването на клиенти. Най-накрая си определи една стая в двореца, където вършеше непристойните си деяния, като винаги стоеше чисто гол на вратата, както правят проститутките, или пък дръпваше перденцето, закачено със златни халки, и приканваше с нежен и приглушен глас минаващите.“ („История“, LXXX, 13)

Клиентите му, естествено, трябва скъпо и прескъпо да плащат за неговите услуги.

Престижът му на владетел на Римската империя едва ли може да бъде висок при слуховете, които се носят навсякъде за странното му поведение, но това не би пречило толкова много на живота на държавата, ако не назначава на министерски и други отговорни постове хора със същите вкусове и поведение. Най-изявеният му фаворит е някакъв бивш роб от Кария на име Хиерокъл, който привлича вниманието на Елагабал, когато случайно пада от една колесница и разкрива пред императора красивото си лице и чудесните си руси коси. Владетелят нарежда младият мъж да бъде доведен в двореца, учи го да се надбягва с колесница и даже се омъжва за него, наричайки го „свой съпруг“. Страстта на Елагабал към Хиерокъл, който придобива невероятно силно влияние върху дворцовия живот, е толкова гореща, че той рискува да си навлече гнева на баба си, като предлага бившият роб да бъде обявен за император. Хиерокъл обаче не е единственият мъж, очаровал с „нощните си подвизи“ императора травестит. Всеки, който се домогва до милостта му, трябва първо да извърши „прелюбодеяние“ с него. При това Елагабал се проявява и като мазохист: най обича тази му слабост да бъде открита от поредния му любовник, който преди да започне сексуалното общуване, хубаво да го натупа, така че „да му насини лицето“.

Само веднъж влиянието на Хиерокъл е поставено на сериозно изпитание. До ушите на императора достигат сведения за един много красив младеж на име Аврелий Зотик — син на някакъв готвач от Смирна, при това много атлетичен и на когото „онази работа… надминава с размера си съответните органи на останалите мъже“. Елагабал предоставя на Зотик управлението на двореца и „когато го вижда, че без дрехи отговаря на славата, която се носи за него, страстта му се разгаря още повече“. Хиерокъл обаче ревнува от новия си съперник и успява да уреди така нещата, че лекарите предписват на Зотик някакво лекарство, от което половата му мощ намалява. След „една цяла тревожна нощ, през която той напразно се опитва да постигне ерекция“, Зотик е изхвърлен от двореца и изпада в немилост, разказва Дион Касий („История“, LXXX, 16).

Такива внезапни издигания в дворцовата йерархия на империята се отразяват отрицателно както върху управлението на държавата, така и върху гражданите на Рим, които изразяват открито недоволството си. Елагабал отговаря на критиките по начина, по който правят това и неговите предшественици — като арестува, затваря и екзекутира всички, които поставят под съмнение действията му, а неговите фаворити получават за награда високи постове. Състезатели в надбягванията с колесници, освободени роби, артисти, един бръснар, един мулетар и един ключар — всички без изключение привлекли вниманието на императора с приятната си външност — получават високи постове в управлението на държавата. „Лудостта на императора го кара да изпада в такива крайности, че той понякога взема някого от конюшнята или от театралната трупа и го натоварва да отговаря за най-важните държавни дела“ — потвърждава Херодиан в историята си (кн. V, гл VII, 6).

Тези работи обаче съвсем не са онова, за което бабата на императора, Юлия Меза, се договаря с него, когато го качва на трона. Тя очаква силни позиции в управлението на империята и като балдъза на Септимий Север очевидно притежава по-високо чувство за отговорност към държавните работи от внука си. Тя се е надявала, освен това, че той ще бъде оръдие в нейните ръце, но и в това отношение претърпява голямо разочарование. Крайно разтревожена от неблагоразумието поведение на Елагабал, Юлия Меза успява все пак да го убеди да посочи братовчед си — другия ѝ внук, Алексиан, който вече е променил името си на Александър — за следващия римски император, като му даде титлата цезар. Така поне въпросът за престолонаследието е уреден, преди Елагабал да е слязъл от политическата сцена. Но тъй като той е едва в началото на двадесетте си години, баба му се замисля за възможността на маниакалното му управление да бъде сложен преждевременен край. За да укрепи преди това позициите на Александър, тя разпространява мълвата, че и той е син на Каракала, като по този начин излиза, че двете ѝ дъщери^[46] са си прехвърляли Каракала помежду си. Тогава майката на Александър — Мамея, страхуваща се за живота на сина си, се опитва да го отстрани от разпуснатия двор на братовчед му императора, така че на друго място да бъде обучен и възпитан по по-подходящ начин в необходимите за един бъдещ император науки и военно изкуство.

Въпреки обърканото си съзнание Елагабал все пак достатъчно добре схваща някои от нещата, които стават около него, и разбира накъде духа вятърът. Разгневен, той изгонва учителите на Александър от двореца. Тогава Мамея предупреждава сина си да не яде или пие нищо, което е приготвено в дворцовата кухня. Заедно с майка си^[47] тя започва тайно да подкупва военните с пари, така че, когато нещата стигнат до критичната си точка, да може да се разчита на тяхната помощ. Елагабал от своя страна предприема стъпки за анулиране на титлата цезар, която по-рано е дал на братовчед си.

Възникналото в края на 221 г. сл.Хр. недоволство сред военните води до метеж, потушен от префекта на Преторианската гвардия. Той обаче е твърде показателен за Елагабал, който усеща колко недоволна от него е армията, от която зависи оставането му на власт. В опит да си възвърне нейната подкрепа императорът уволнява някои от най-непопулярните си съветници и възстановява титлата цезар на братовчед си Александър, за когото малко преди това е заявил, че се намира на прага на смъртта. За да бъдат разсеяни всякакви съмнения сред военните, самият Александър тържествено е доведен с носилка във военния лагер. Но тази мярка се оказва твърде закъсняла. Войниците, спечелени за каузата на Александър с парите на Юлия Меза, го акламират като император, пренебрегвайки Елагабал. Изпаднал в крайно тежко положение, Елагабал прекарва нощта в лагерното светилище и като последен опит за спасение нарежда да арестуват всички по-видни привърженици на братовчед си Александър.

Но той не знае, че краят му вече е дошъл. Войниците се налагат по въпроса за това кой да бъде император, както са правили толкова много пъти в римската история. Те убиват Елагабал, майка му Семиада и неговите любимци, сред тях и Хиерокъл. Телата на жертвите са прекарани през целия Рим, обезобразени са и са захвърлени в каналите, които се оттичат в Тибър. Александър тържествено е обявен за император под името Александър Север. Баба му Юлия Меза и майка му Юлия Мамея могат най-сетне да си отдъхнат. А богът на Слънцето^[48] е принуден да напусне столицата на империята.

В действителност император Елагабал отговаря на всички критерии, според които днес един психиатър би поставил диагнозата психическо разстройство на личността под формата на нарцисизъм. Преди всичко той притежава огромно самочувствие за своята неповторимост и е направо вманиачен във фантазиите си за финес и власт, лишаващи го от възможността да прояви политически реализъм. Той очаква специално отношение и непоколебима вярност, без да поема никакви по-специални отговорности към тези, от които очаква да му служат по такъв начин. Проявява се и като ексхибиционист, който очаква постоянното одобрение и внимание от страна на околните. Ненормални са и личните му отношения и връзки, донякъде поради липсата на вложени чувства в тях и от двете страни — с други думи той рядко и в много малка степен проявява сериозни чувства към другите и те му отговарят със същото. На градивната критика реагира с безразличие или с гняв. Изцяло е погълнат от себе си, но трябва да признаем, че в началото е насърчаван да се съсредоточи върху изграждането на своя характер от баба си. Животът му преминава в сексуална неуравновесеност и объркано полово самосъзнание. Сменя много съпруги, но едва ли е имал и една истинска и важна за него връзка, ако не броим чисто физическите, и то тези, които осъществява със своите любимци. Накрая трябва да се посочи, че той е незрял млад егоист, който настоява да бъде обсипван с ласкателства и едва ли не да бъде боготворен, но всъщност е крайно егоцентричен, което е присъщо само на човек, страдащ от специфичната форма на психическо разстройство на личността, известно под името нарцисизъм.

Споменатите в тази глава римски императори страдат от различни форми на умопомрачение — ментално и физическо, но едно нещо ги обединява — всички те притежават абсолютна власт. Тази власт прави възможно Тиберий и Нерон да управляват като истински тирани, а Калигула, Комод и Елагабал да претендират за божественост. Но властта е като дрогата. Пристрастените към нея стават нейни роби, защото „апетитът към властта идва и расте с яденето“. Поради това представите на императорите са неясни, преценките им — неточни, сетивата им — притъпени, а последствията за техните поданици в обширната им държава са направо катастрофални: Сенатът е на колене, имперската съкровищница редовно е изчерпана, а невинни мъже и жени са подложени на мъчения и смърт.

Бележки

[21] двойно управление, тоест поделяне на властта между императора и Сената. — Б.пр. ↑

[22] Син на обожествения през 42 г. пр.Хр. — две години след смъртта му, Гай Юлий Цезар. — Б.пр. ↑

[23] родителка на целия свят. — Б.пр. ↑

[24] днешния остров Вентотене в Тиренско море. — Б.пр. ↑

[25] игра на думи с името Тиберий; означава нещо като Пияндура. — Б.пр. ↑

[26] Друз. — Б.пр. ↑

[27] най-нещастен от всички на този свят. — Б.пр. ↑

[28] по което телата на екзекутираните престъпници били влачени с куки към река Тибър, за да бъдат изхвърлени. — Б.пр. ↑

[29] за разлика от Тиберий. — Б.пр. ↑

[30] най-жадният за злато владетел. — Б.пр. ↑

[31] XXIII песен, стих 723. — Б.пр. ↑

[32] тоест самият Калигула. — Б.пр. ↑

[33] вж. подробности за това в следващия абзац. — Б.пр. ↑

[34] отново на същото място у Светоний. — Б.пр. ↑

[35] наречена Младша, за да бъде различавана от другата Агрипина — „Старша“, майката на Калигула. — Б.пр. ↑

[36] синът на Агрипина. — Б.пр. ↑

[37] в чест на богинята на мъдростта и познанието Минерва. — Б.пр. ↑

[38] „Какъв артист си отива!“. — Б.пр. ↑

[39] Водач на света, Основател на градове, Непобедим, Свръхмощен победител на амазонките. — Б.пр. ↑

[40] както видяхме малко по-горе. — Б.пр. ↑

[41] „с особена жестокост“. — Б.пр. ↑

[42] Хелиогабал, семитско божество на непобедимото слънце, въведено в Римската империя. — Б.пр. ↑

[43] неговата и тази на привържениците на Северите. — Б.пр. ↑

[44] на финикийски; Ищар в Месопотамия. — Б.пр. ↑

[45] от корени на билката Alkanna tinctoria. — Б.пр. ↑

[46] Юлия Мамея и Юлия Соемиада. — Б.пр. ↑

[47] бабата на Александър, Юлия Меза. — Б.пр. ↑

[48] пристигнал заедно с Елагабал в Рим. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вивиан Грийн Лудостта на владетелите (4)

Метаданни

Данни

Лудостта на владетелите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаРимски оргии

Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (4)

Втора глава
Римски оргии