Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Madness of Kings, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Илиев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вивиан Грийн. Лудостта на владетелите
Английска. Първо издание
Издателство „Рива“
Редактор: Петя Дочева
Художник: Веселин Цаков
Предпечатна подготовка — „Рива“
Печат „Абагар“ АД — Велико Търново
ISBN-10: 954-320-055-6
ISBN-13: 978-954-320-055-9
История
- — Добавяне
Петнадесета глава
„Здравословните проблеми“ на политиците
Във времето на монархиите личността и здравето на владетеля е от жизненоважно значение за неговия народ, защото от това що за човек е той и до каква степен решенията, които взема, засягат политическото развитие на страната, както и от способността му да взема такива решения, зависи доколко добре или зле ще живеят поданиците му. Във времето на демокрацията, или по-точно казано на полурепубликанското управление, в което абсолютната монархия вече не съществува, а конституционните монарси упражняват много ограничена власт, този проблем би трябвало да не е от голямо значение. И макар че Великобритания, Холандия, Белгия, Испания, скандинавските страни и Япония все още са монархии, кралската власт при тях се е превърнала в бледа сянка на онова, което е била някога. Факторът наследственост, който е толкова съществен по времето, когато представителите на европейските династични родове сключват бракове с близки свои роднини, вече не е от значение.
Реалната власт преминава в ръцете на президентите и диктаторите, на министър-председателите и политиците, а те от своя страна често стават обект на натиск от страна на бизнеса и на нечии други интереси. В страните с демократично държавно устройство по принцип съществува някакъв вид конституционно уредена процедура, която ограничава срока на управление на дадена личност, и периодично провеждани избори, които са гаранция срещу евентуални злоупотреби с властта и служебното положение на един или друг политик, първоначално отговорен и подходящ за поста, който заема, в резултат например на влошено здравословно състояние — умствено или физическо. Общо взето, политиците, които в ново време са изпадали в нервен срив или са показвали признаци на начеващо умопомрачение, са рядко явление и обикновено са принуждавани да подадат оставка от поста, който заемат, преди да навредят на обществото.
Погледнато от такава позиция, ще се окаже, че историята не е запазила имената на много политици, натоварени с голяма власт и отговорности, чието състояние на разсъдъка е поставяно под съмнение от техните съвременници. Но все пак такива примери не липсват. Пример за опасността от подобни явления е случаят с Уилям Пит Старши, първия граф на Чатам, който никога не е в особено добро здравословно състояние и чийто последен министерски мандат е прекъснат от остър нервен срив, вследствие от който той временно става жертва на маниакално депресивната форма на лудост. Друг пример е британският външен министър лорд Касълрей, страдащ от тежка форма на умопомрачение, довела до халюцинации, накрая до лудост и до самоубийството му през 1822 г.
И така, здравословното състояние на Пит никога не е блестящо; той страда от подагра, която вероятно наследява от баща си и от дядо си, а освен това получава пристъпи на тежка депресия и упорито безсъние. Това се случва дори през най-хубавите му години, когато стои начело на държавното управление на Великобритания по време на победоносната за страната Седемгодишна война срещу Франция. И тогава обаче влошеното му здраве оказва влияние върху начина, по който ръководи кабинета. „Наистина не съм добре, пише Пит през 1754 г.; страдам от болки и трудно се движа; тази подагра, която смятах, че ме е оставила на мира, отново напълно ме е завладяла.“ (Basil Williams, William Pitt. London, 1969, vol. I, p. 220.) Неговите чести отсъствия от заседания на кабинета стават повод за интриги от страна на колегите му, но блестящата му репутация и големият му политически опит карат младия крал Джордж III да му възложи през 1766 г. министърпредседателския пост, въпреки че никак не го харесва като личност.
Макар че, както винаги, Пит прави елегантен опит да прикрие физическите си недъзи, впечатлението, което прави при редките си посещения в Камарата на общините, е катастрофално. Краката му са увити в червен фланелен плат, подпира се с бастун и всичко това сякаш по някакъв театрален начин напомня за разрушителните сили, които вече атакуват неговото съзнание. Появяват се и усложнения — може би болестта на Брайт[197] — които предвещават не само ограничаване на двигателната активност на Пит, но и замъгляване на неговото съзнание под формата на маниакална депресия. Любовта му към показност става толкова екстравагантна, че го отвежда почти до ръба на банкрута. През април 1767 г. Пит поръчва на своя архитект, Дингли, да дострои тридесет и четири спални към резиденцията му Норт Енд Хаус, както и да закупи цялата недвижима собственост наоколо, която би пречила на гледката от резиденцията. Самият Пит обаче все повече се превръща в отшелник, който ден след ден седи в малката си стаичка на тавана на огромната къща и не желае да общува с никого, дори със собствената си съпруга. Оставят храната му в специална ниша извън стаята, така че да не се налага да вижда прислужниците, които я доставят. „Неговите нерви и духът му са засегнати в заплашителна степан, а бистротата на великия му ум е отслабена от увреждането… [което направи] нашия разговор наистина мъчителен.“ (Basil Williams, William Pitt, vol. II, p. 241.) Чатам се възстановява по-скоро благодарение на грижите на жена си, отколкото от предписанията на лекаря, но преживяното умопомрачение представлява кулминацията на продължителен период на разклатено здраве, който го измъчва от младини.
Чатам не е единственият виден английски министър, чието здравословно състояние се срива, докато е на поста си. Отличният външен министър, лорд Касълрей, който играе важна роля в подготовката на мирните договори след края на Наполеоновите войни, получава умопомрачение през 1822 г. За тази криза вероятно допринася донякъде и стресът, предизвикан от неговата непопулярност в обществото, но той е силно засегнат и фактически е направо обсебен и от един избухнал малко преди това скандал. Става дума за ареста на епископа на Клохър, който е заварен в една лондонска кръчма — „Уайт Харт“ на Сейнт Олбънс Плейс в Уестминстър — без червените си епископски панталони в откровено интимна сцена с някой си Джон Мовърли, волнонаемен войник от Първи гвардейски полк. Без ни най-малко основание Касълрей започва да се притеснява, че също е застрашен от уличаване в хомосексуализъм. Той споменава за това на крал Джордж IV, който съвсем естествено отказва да приеме сериозно тези опасения, в резултат от които министърът предполага, че може да се наложи „да бяга от правосъдието“ и да потърси убежище „на края на света“. Касълрей е под силен стрес седмици наред, поради което има пристъпи на амнезия, а почеркът му става нечетлив. Неговите лекари са разтревожени, че в резултат от това министърът неусетно може да полудее, и нареждат бръсначите да бъдат изнесени от спалнята, но на 12 август 1822 г. болният все пак прерязва гърлото си с джобно ножче.
Проблемите, засягащи политиците и техните избиратели, през двадесети век са малко по-различни от онези, с които се сблъскват Чатам и Касълрейдж. Повечето политици, заемащи отговорни постове през това столетие, не са нито шизофреници, нито луди, макар че малко по-нататък ще видим, че изключение от това правило може би трябва да се направи за диктаторите. Но дори и при това положение техните умове пак понякога са чувствително и дори катастрофално засягани от заболяванията, от които страдат.
Основната теза, защитавана в тази книга, се състои в твърдението, че много пъти между физическото и менталното здраве съществува неразривна връзка и че разделянето на едното от другото е напълно изкуствено. Все пак трябва да подчертаем, че влошеното здравословно състояние, било то във физически или в душевен аспект, не пречи непременно на съзидателните способности на онези, които градят политическа или академична кариера. Франклин Рузвелт и Джон Ф. Кенеди са велики американски президенти, а математикът Стивън Хоукин от Кеймбриджкия университет доказа, че физическият недъг не е непременно пречка за проява на изключителна творческа сила. От друга страна, и лудостта не е непременно творчески стерилна, особено в областта на изкуствата и литературата. От разгледаните досега случаи обаче трябва добре да е проличало, че душевното разстройство се отразява по твърде отрицателен и дори направо катастрофален начин върху характера на владетелите и върху начина, по който те управляват. Дори и при такива обстоятелства понякога се случва то да породи творчески проекти. Така например римският император Нерон е притежавал и положителни съзидателни качества. Руските царе Иван Грозни и Петър I проявяват брилянтна градивност като държавници. Богатото въображение на Лудвиг Баварски е предвестник на неговите артистични прояви.
Но ако приемем, че нито физическите, нито до известна степен психичните заболявания са пречка за постижения в положителна посока, когато физически недъг в най-общия смисъл на думата стане причина за психично увреждане на личността, политическата дейност и държавническите отговорности на дадена личност почти сигурно са негативно повлияни.
През 1969 г. Хю Летан пише: „След 1908 г. единадесет от тринадесетте британски министър-председатели и шест от единадесетте президенти на САЩ, докато заемат поста си страдат от някакъв вид заболяване, което ограничава в различна степен способностите им.“ (Hugh L’Etang, The Pathology of Leadership. London, 1969, p. 10.) Сър Хенри Камбъл-Банерман, който подава оставка като британски министър-председател през април 1908 г. още преди да е избран на този пост, страда от церебрално-васкуларна болест; припада през ноември 1907 г. и от края на януари 1908 г. е прикован на легло и няма възможност дори да се консултира с колегите си. Бонар Лоу, избран за министър-председател на 24 октомври 1922 г., вече е болен от рак на ларинкса в начален стадий и подава оставка, щом научава за заболяването си. Рамзи Макдоналд, първият министър-председател от Лейбъристката партия, е жив пример за политик, чието бавно, но трайно влошаващото се здравословно състояние води до увреждане и на умствените му функции. (David Marquand, Ramsay Macdonald. London, 1977, p. 695–762.) През 1931 г., малко след като е сформирано правителство, здравословното му състояние се влошава, а след като Англия изоставя златния стандарт, здравето му направо се срива. След две успешни операции от глаукома през 1932 г. министър-председателят постепенно се възстановява, но се оплаква от „умствено изтощение“. На 26 декември той пише: „Здравословният ми проблем не се състои в настинка или нещо подобно, но в пълен срив — от главата до петите, вътрешно и външно, пред който просто съм безсилен.“ На следващия ден продължава: „Поредният пристъп на депресия беше един от най-тежките и засегна всичко в мен… Най-накрая напрежението си каза думата… Остарях сякаш за един ден… Движа се като старец, мисълта ми също тече като на стар човек… Докога ли ще изкарам така?“
Поради лоялност към своите привърженици и от чувство за дълг и грешно разбрана политическа необходимост Макдоналд продължава безразсъдно да стои на поста си. Страда от безсъние и тежка форма на депресия. „През нощта мозъкът ми прилича на басейн, който се опитва да бъде в покой, но постоянно се вълнува от изблици, идващи откъм дъното.“ В началото на 1933 г. го забелязват да поглежда нервно през рамо, докато се намира в Камарата на общините. По късно обяснява, че обърканото си състояние се уплашил, че някакъв мъж в галерията за публика иска да го застреля. На една конференция по разоръжаването в Женева губи мисълта си по време на своята реч и се обръща към аудиторията с думите: „Дръжте се като мъже, не като манекени.“ Речите му стават многословни и често преминават в безсмислици и неясни пасажи. През февруари 1934 г. Том Джонс, секретарят на Лойд Джордж, отбелязва: „Той загуби всякакви ориентири и просто блуждае от едно двусмислие към друго.“ Известният политик и негов съвременник, Клемънт Атли, пък пише: „В кораба на консерваторите се вози само един пътник, обхванат от меланхолия“. Писателят Харолд Никълсън язвително отсъжда: „празен и изкуфял“.
В средата на март 1934 г. министър-председателят споделя, че прилича на „машина, която се движи по инерция; умът му изобщо не работи, а и цялото му тяло е една развалина“. С надежда да се възстанови той се разтоварва с пътувания в чужбина, но продължава да се чувства „много уморен и затъпял, с глава като от дърво, безпаметен и цял ден прекарва в прозевки“. Постепенно почеркът му става нечетлив и започва да забравя имена. Езикът му става трудноподвижен и дневникът му се изпълва с правописни грешки. Пенсионира се само на шестдесет и девет годишна възраст през 1935 г., но, изглежда, вече страда от Алцхаймер, болест, която бавно, но сигурно се развива.
Уинстън Чърчил, който стои начело на Великобритания в мрачните и тежки години на Втората световна война, е много различен по характер от Макдоналд. Той е сложна и загадъчна личност, сякаш по-пригодна за лидерски пост по време на война, отколкото в мир. Понякога умствената и емоционалната му нагласа влияят отрицателно на решенията, които взима. Син на модна красавица и на твърде зает с политиката баща, Чърчил не се радва на особено топли родителски грижи и това донякъде му помага да се подготви за бъдещата си кариера. Характерната му арогантност и себелюбие се формират още в детските му години, насаждайки у него волята и маниакалното желание за успех. Променливият успех в политическата кариера на Чърчил донякъде може да се обясни с психологическите травми от детството му. Подобно на други членове на неговия род, в това число и първия херцог на Марлборо, той може да бъде определен като циклотимик[198], който бързо преминава от едно състояние в друго, изпадайки от приповдигнато настроение в отчаяние, което може да го държи в плен доста дълго. Кариерата му достига своя връх по време на блестящото му политическо ръководство на страната през Втората световна война. С нейния край Чърчил се озовава в положението на кит, и то видимо застаряващ, изхвърлен на сушата.
Дори в годините на войната вече се забелязват слаби признаци на трайно забавяне на мисловните му процеси, което никак не е учудващо при огромния стрес, под който е принуден да работи, както и при няколкото сериозни боледувания, които прекарва. Между ноември 1943 г. и август 1944 г. Чърчил се разболява три пъти от пневмония, която го изтощава. „Един Господ знае къде щяхме да сме днес без него — пише в дневника си на 4 декември 1941 г. лорд Аланбрук, — но и къде ще стигнем начело с него.“ (Sir Arthur Bryant, The Turn of the Tide 1939–1943. London, 1957, p. 259.) На 28 март 1944 г. Чърчил изглежда „доста неспособен да се съсредоточи върху нещо повече от няколко минути и постоянно крачи насам-натам из стаята“. През декември 1947 г. личният му лекар, лорд Моран, има чувството, че Чърчил „живее с миналото и не понася никакви промени… някак непредсказуемо навлиза в старостта“. Дори още през април 1941 г. той изглежда „много депресиран и невероятно изтощен — почти в състояние на кома. Говорът му е станал много небрежен и забавен… Разговорът ми с него беше крайно потискащ. Общата атмосфера на угодничество и очевидната неспособност на стария човек да разбира това, което му говорех, ме накараха да си тръгна за дома за първи път с убеждението, че той не е в състояние да спечели войната.“
Но Чърчил притежава способността неочаквано и триумфално да се завръща. „Той се намира или на гребена на вълната, или под нея — пише генерал Измей през 1942 г. — ту шумно възхваляван, ту обект на силен гняв.“ Вродената му упоритост обаче, както и въздействието на неговото лидерство, която е част от гениалното в него, му дават сили да удържа достатъчно „черното куче“ на депресията си, за да може да изведе своята нация до победа.
След края на войната нещата са коренно различни. През юли 1945 г. на власт идват лейбъристите, но през октомври 1951 г. Чърчил отново заема министърпредседателското място. Здравето му вече е влошено и това се отразява върху мисловните му способности, както става ясно от доста критикуваните спомени на лорд Моран. (Lord Moran, Winston Churchill, The Struggle for Survival, 1940–1965. London, 1966.) Той получава поредица от леки удари — през август 1949 г., през февруари 1952 г. и през юни 1953 г. — които водят до частична пареза на лицето и затрудняват говора му, и той „трудно схваща какво трябва да прави, трудно се съсредоточава и подготвя речите си“. Последният от тези удари Чърчил получава по време на официалната вечеря в чест на министър-председателя на Италия, състояла се на 23 юни 1953 г. Въпреки че лекарите са наясно, че той е получил нов удар, който в известен смисъл допълнително намалява неговите способности, те, а и политиците се обединяват зад решението да запазят в тайна от обществото сериозността на здравословното му състояние. Все пак в средата на август 1953 г. вестник „Дейли Мирър“ задава въпроса: „Дали сър Уинстън Чърчил е в достатъчно добро състояние, за да ни управлява?“
Зад официалната фасада по онова време Чърчил е само бледа сянка на някогашната си същност. Говори неясно и ходи с големи затруднения. Чете малко, само романи и прекарва по-голямата част от времето си в игра на карти. Все по-трудно си спомня имена и обстоятелства и трудно се съсредоточава. Въпреки че осъзнава все по-малката си способност да управлява, още не е готов да подаде оставка и да се оттегли от политиката, не на последно място, защото няма голямо доверие на потенциалния си приемник, Антъни Идън, който също е болен човек. Чърчил няма желание и да стане член на Камарата на лордовете. Макар че активната му политическа кариера е към своя край, никой не се наема да му го каже. „Така в продължение на три месеца Великобритания няма нито ефективен министър-председател, нито външен министър.“ (R. Rhodes James, Anthony Eden, London, 1986, p. 370.) Чърчил се появява на годишната конференция на Консервативната партия в Блакпул в такъв вид, че вече и най-близките до него хора осъзнават, че оставката му наистина ще бъде в интерес на нацията. Така на 6 април 1955 г. той се оттегля от властта и макар че му предстоят още десет години живот, истинското му съществуване на този свят като че ли вече е приключило.
Чърчил е бил прав да се съмнява в надеждността на своя наследник Антъни Идън, който без съмнение е човек с големи дарби, но в състоянието му има някаква основополагаща нестабилност, за която допринася и тежкото заболяване, прекарано малко преди поемането на министърпредседателския пост и продължило и след това. Както пише Р. А. Бътлър, „Баща на Антъни е един луд баронет, а майка му — една много красива жена. Това представлява Антъни Идън — наполовина луд баронет, наполовина красива жена.“ Майка му някога мечтае да се омъжи за Франсис Нолис, но е разубедена от бъдещия крал Едуард VII. Така или иначе, тя не е обикновена жена — носят се слухове, че истинският баща на Антъни е Джордж Уиндам. Освен това е лекомислена и екстравагантна. „Със своето безпътство и липса на разум, тя не само ще разори Уиндълстън [семейното имение], но и напълно ще отчужди децата си.“ (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 11.)
Бащата на Антъни, сър Уилям Идън, с известно право наричан „кървавия баронет“, е изключително избухлив, нетолерантен и пламенен човек и за някои негови съвременници той наистина се намира на ръба на лудостта. „Пак агнешко, по дяволите! — крещи той, когато за обяд му сервират агнешко филе, след което го изхвърля през прозореца. Притежава обаче множество дарби: слави се като най-добрия ездач в графството, един от най-точните стрелци и се прочува като любител боксьор; на всичкото отгоре е възпитан и културен човек. «Природата го е обсипала с пълни шепи с всички свои дарове и проклятия и той не се е ограничавал нито в приемането им, нито в тяхното пилеене» — пише за него синът му Тимъти. (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 12–17.)
Независимо от своите дарби, интелигентност, способност и чар Антъни Идън никога не успява да се освободи напълно от това, което получава по наследство, както и от психологическата травма в детството си, а стресът и влошеното му здравословно състояние превръщат техните проявления направо в ад. Докато е външен министър в правителството на Чърчил, през 1952 г. Идън претърпява операция на жлъчния мехур, но за нещастие «ножът се отплесва» и срязва жлъчния канал. Пациентът вдига висока температура. Налага се да му направят втора операция, от която едва не умира. По съвета на един американски специалист — д-р Ричард Катъл, Идън се подлага на трета операция за отпушване на жлъчния канал, която продължава осем часа и е направена в Бостън. (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 362–366.) Интервенцията е успешна и пациентът се възстановява, но с необратими последици: чести пристъпи на остър обструктивен холангит, или хронична треска на Чаркот[199]. Когато става министър-председател, Идън формално е здрав, но здравето му е много крехко и на моменти, когато е подложен на голямо напрежение, става прекалено раздразнителен и подозрителен, а в преценките му понякога се долавя психическа неуравновесеност.
Тези тенденции в развитието на физическото и психичното му здраве помагат донякъде да си обясним поведението му по време на Суецката криза през 1956 г., което мнозина смятат за катастрофално. На външен вид изглежда като «дрогиран с лекарства», твърдят някои от неговите колеги, което не е изненадващо, като се има предвид, че лекарите го тъпчат ту с амфетамини, ту с транквиланти, на което вероятно се дължат честите резки промени в настроението му. Неврофизическият ефект от запушването на жлъчните канали става още по-очебиен, а комбинацията от влошеното физическо здраве и политическия стрес има пагубни лични и политически последствия.
Кризата завършва през август 1956 г., когато Антъни Идън вдига висока температура, следват периоди на отпадналост и превъзбуда. «Суецкият канал сякаш течеше през нашата дневна» — спомня си неговата съпруга Клариса. Личните лекари на Идън не са сигурни дали техният високопоставен пациент наистина е толкова болен, или просто е крайно изтощен. Междувременно семейство Идън приема поканата на Ян и Ан Флеминг за съвместна почивка в тяхната къща в Голдънай, Ямайка. Престоят им там предизвиква злостния коментар на сина на Чърчил, Рандолф, че положението на английските войски в Египет по време на Суецката криза много прилича на това на Хитлеровите при Сталинград по време на Втората световна война, с тази разлика, че Хитлер по онова време не е бил на зимна почивка на Ямайка. Когато министър-председателят се завръща в страната, става ясно, че той вече не е в състояние да изпълнява ефективно своите задължения. «За момент той погледна право към мен… и тогава в очите му видях, че е преследван от хиляди демони» — отбелязва един висш държавен служител по онова време. (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 594.) На 8 януари Идън подава оставка и постът му е наследен от Харолд Макмилан, чиято оставка ще бъде приета по-късно отново поради влошено здравословно състояние, предизвикано от проблеми с пикочния мехур — решение, за което след това той ще съжалява.
Хипотезата, че за политиците може да се съди, независимо от тяхното физическо и душевно здраве, както и без оглед на отраженията, които личният им живот може да има върху служебния, е погрешно от историческа гледна точка. Дори компетентността на Лойд Джордж като министър-председател и водач на Лейбъристката партия не може да се разглежда напълно независимо от сексуалните му авантюри. Пребиваването на министър-председателя Хърбърт Аскуит във властта е повлияно от особеностите на характера му. Предразположението на Чърчил към циклотимията го прави много подходящ за народен водач по време на война и нещастен като политик по време на мир. И въпреки това и по време на «военния» си период във властта той взема някои погрешни решения с катастрофални последици, повлияни по-скоро от емоционални импулси, отколкото от рационални съображения. Личността на Антъни Идън, формирала се както под влияние на наследствеността, така и на физическите заболявания, води до това, че Суецката криза се превръща в заплаха не само за самия него, но и за цялото английско общество.
Специализираните изследвания показват, че когато даден политик се издигне до върховете на властта и продължително упражнява тази власт, това може да има чисто физиологически ефект върху него и постепенно да го отдалечи от избирателите му, поради което представите му за политическата реалност стават ненадеждни. Така например продължителното управление на Маргарет Тачър като министър-председател от Консервативната партия доведе до известно намаляване на нейната политическа прозорливост и очевидно предизвика маниакалната ѝ загриженост да запази своята власт в кабинета, партията и страната.
Министър-председателите на Великобритания, които страдат от инвалидизиращи здравословни проблеми или от ограничени умствени способности, по принцип рано или късно са принудени да подадат оставка и във всеки случай притежават много по-малко реална власт от техните американски колеги. Американският опит в това отношение е, общо взето, далеч по-печален, понеже властта, която упражняват американските президенти, им предоставя много по-големи възможности да влияят отрицателно върху управлението на страната и особено когато самият президент страда от някакво физическо заболяване, оказващо негативен ефект и върху умствените му способности. Това явление се илюстрира особено добре от последните години от управлението на Удроу Уилсън.
Успешен, макар и много темпераментен, президент на Принстънския университет и преживял тежко детство в домашното си обкръжение, Уилсън е без съмнение човек с високи идеали и забележителна интелектуална енергия. Здравето му обаче винаги е било под въпрос, защото между 1874 и 1910 г. той прекарва дванадесет тежки заболявания, включително и три нервни срива, а и на относително млада възраст вече показва ясни признаци на дегенеративно артериално заболяване. Когато през 1913 г. Уилсън наследява на президентския пост Уилям Хауард Тафт, тогавашният негов лекар, Уайър Мичел, запознат със здравословното му състояние, изразява съмнения дали ще изкара успешно мандата си докрай.
И въпреки че през първите години на президентския пост Уилсън изглежда добре и успява да се справи с вътрешните законодателни проблеми на страната, вече са налице някои тревожни сигнали — силно главоболие, което пречи на зрението му; бъбречни проблеми и кръвоизлив в ретината, които показват, че президентът страда от високо артериално налягане. Влошаващото се здраве, изглежда, подсилва някои черти на неговия характер. На първо място — неговата неотстъпчивост и негативно отношение към компромисите, които той проявява още като президент на Принстънския университет, се задълбочават. През 1917 г. Уилсън вкарва Съединените щати в Първата световна война, но ролята, която му е отредена да играе по време на последвалата Мирна конференция в Париж през 1919 г., е чувствително повлияна от влошеното му здраве и неспособност да взима правилни решения.
През 1919 г. е вече напълно ясно, че Уилсън «е обект на бързи когнитивни и емоционални промени, дължащи се на високото кръвно налягане и на мозъчносъдовото му заболяване», което води до недостатъчно кръвоснабдяване на мозъка. (The Impact of Illness on World Leaders. Philadelphia, 1986, p. 20.) «Никога не съм виждал президента в такова умствено затруднение, в каквото се намира сега. Дори когато лежи, той проявява своите странности» — споделя един от най-близките му сътрудници — Гилбърт Клоус. (The Impact of Illness on World Leaders, p. 39.) Неговата раздразнителност, частична загуба на памет, стеснено зрително поле, нарастваща сприхавост и потайност усложнява общуването с колегите му Клемансо и Лойд Джордж[200] на Парижката мирна конференция, води до разрив между него и доверения му съветник полковник Хаус и до очевидна невъзможност да информира правилно американския народ за това, което се опитва да постигне. «Липсата на контакт между президента и народите, чиито лидери присъстваха на конференцията, го откъснаха от действителността, в която е възможно да бъдат постигнати полезни компромиси» — отбелязва тридесет и първият президент на САЩ Хърбърт Хувър. (Herbert Hoover, The Ordeal of Woodrow Wilson. New York, 1958, p. 293.)
В частност Уилсън проявява неподготвеност и не успява да възприема нещата в подробности, а насочва цялото си внимание почти до вманиачаване към предложението за създаване на Обществото на народите[201] и подписването на съответния договор за това, вярвайки безрезервно, но малко наивно, че тази организация ще реши всички най-важни политически и икономически проблеми на света. Неговият идеализъм обаче се развихря и той губи представа за реалностите. Вече доста уморен, здравето му рязко се влошава след прекарано тежко заболяване от инфлуенца или енцефалит, който придобива епидемични размери в Европа и Америка между 1917 и 1919 г.
След като изиграва своята роля в подписването на мирния договор, президентът се връща съсипан у дома. Когато в края на септември произнася реч в Пуебло, той едва се довлича до подиума и голяма част от това, което говори, прилича на «мънкане и изричане на думи, които сякаш никога преди това не е произнасял. Речта му е насечена от дълги паузи. Трудно му е да следва хода на собствените си мисли. Това е направо пародия на обичайния му брилянтен стил на говорене и логично мислене.» (Edmund Starling, Starling of the White House. New York, 1946, p. 152.)
Малко по-късно Уилсън получава тежък удар, който поразява зрението му и парализира лявата половина на тялото му. Здравият разум и политическата мъдрост диктуват подаването на оставка, но неговият лекар, Кари Грейсън, под натиска на втората съпруга на президента — Едит Галт Уилсън, скрива от обществеността последиците от заболяването му, като по този начин погрешно отдава предпочитание на лоялността си към личността на президента пред интересите на нацията. Така общественото мнение остава напълно неосведомено. Самият президент вероятно не си дава сметка за сериозността на заболяването си, тъй като по всяка вероятност по онова време той страда от аносогнозия — не знае за болестта си, което състояние е симптоматично при някои видове увреждания на мозъка като например тромбоза или кръвен съсирек в дясното мозъчно полукълбо.
Решението на Уилсън да продължи изпълнението на президентските си задължения е трагично и разрушително както в личен, така и в политически план, защото това означава, че от октомври 1919 г. до март 1921 г. държавният кораб на Съединените щати остава на практика без кормчия. Защото кормчията, поставен под свръхстрогите грижи на своята съпруга и на личния си лекар, живее почти изолиран и предпазен от каквито и да било контакти с реалния свят. В продължение на седем месеца той не се среща дори с хората от личния си кабинет; цял месец не е в състояние да чете дори вестник. Когато най-после на 13 април 1920 г. се среща със своите съветници, според Хърбърт Хувър президентът «още не е възстановил напълно физическите и умствените си сили». (Herbert Hoover, The Ordeal of Woodrow Wilson, p. 237.) В резултат на влошеното си здравословно състояние Уилсън загубва интелектуалната си сила, тъй като изпада в старческа деменция. Умственото му увреждане засяга и неговия характер и той става твърдоглав, свадлив, несхватлив и емоционално нестабилен. Когато през есента на 1920 г. Стоктън Астън му чете, президентът често се разридава, независимо че в действителност няма… конкретна причина за това“. Междувременно Сенатът на САЩ отказва да ратифицира главната цел на неговата политическа програма — Закона за създаването на Обществото на народите.
Уилсън не се кандидатира за втори президентски мандат, като подкрепя кандидатурата на зет си Уилям Макаду, но Уорън Г. Хардинг печели внушителна победа, което не е изненада за никого. Президентският мандат на Хардинг е белязан от корупция и скандали, които той се опитва да скрие от собствените си очи и да забрави, отдавайки се на пиене и игра на карти. Дали стресът допринася за преждевременната му смърт, не е съвсем сигурно, но това вероятно ускорява развитието на коронарно съдовото му заболяване, довело до апоплектичен удар, от който той умира на 2 август 1923 г. Уилсън го надживява — смъртта го спохожда на 3 февруари 1924 г. Случаят с Удроу Уилсън обаче е друг: влошаването на здравето му има наистина катастрофални политически последствия както за самия него, така и за страната, защото като личност и президент на САЩ значително превъзхожда Хардинг.
Лошото здравословно състояние на Уилсън, макар и на пръв поглед застрашително в перспектива, изглежда, не се отразява зле върху политическите му решения през първите му години като президент, нито пък се случва като с Франклин Д. Рузвелт, който успява да постигне впечатляваща победа на ума над тялото. Той е роден в богато аристократическо семейство, а чичо му Тиодор е президент на САЩ в първите години на двадесети век[202]. През 1905 г., когато е двадесет и три годишен, Франклин се жени за своя пета братовчедка, Елинор — красива и интелигентна жена. По-късно става адвокат и през 1910 г. влиза в политиката като сенатор от Демократическата партия в сената на щата Ню Йорк. Енергичен и настоятелен, справедлив и предизвикващ симпатиите на другите, той е сред твърдите привърженици на Уилсън и през 1920 г. се кандидатира за вицепрезидентския пост, но без успех.
През август 1921 г. Рузвелт и семейството му отиват на почивка в лятната си вила на остров Кампобело в Ню Брънсуик, Канада. След една следобедна разходка с лодка той се притичва на помощ при гасенето на горски пожар на съседен остров и прегрял от напрежение, решава да поплува в близкото езеро, което при прилив става част от залива Фънди. След плуването в студените води Рузвелт се разболява и вдига висока температура; усеща силни болки в гърба и краката, което е симптом на инфекциозната болест полиомиелит[203]. Недалеч от мястото, където бъдещият президент прекарва лятната ваканция, почива и известният по онова време хирург, осемдесетгодишният У. У. Кийн, който двадесет и осем години по-рано изиграва решаваща роля за спасяването на живота и на политическата репутация на президента Грувър Кливланд. Той страда от рак на горната челюст, която през 1893 г. докторът (в първата година на втория му президентски мандат) оперира успешно и замества с имплант от вулканизирана гума. Опасният медицински проблем остава в тайна от обществото и кариерата на президента Кливланд е спасена.
Кийн обаче не познава детския паралич и поставя на Рузвелт диагноза „нараняване на гръбначния стълб“, като му предписва интензивен масаж, което всъщност е най-лошото, което може да се направи в случай на полиомиелит. Две седмици по-късно Рузвелт все още има силни болки и парализирането му напредва. Тогава го преглежда доктор Робърт У. Ловет от Бостън, който поставя правилна диагноза и спира масажите.
Рузвелт обаче се възстановява само частично. Той опитва всички възможни физически упражнения, които биха укрепили мускулите на тялото му и прекарва доста време в Уорм Спрингс, Джорджия — топли минерални бани с постоянна температура 31 градуса по Целзий, които облекчават състоянието му. Но, така или иначе, той никога не успява да се възстанови напълно и краката му остават неподвижни. Не може да ходи, без да ги стяга с тежки метални скоби и да стои прав без чужда помощ. В психологически план болестта му го изправя пред едно предизвикателство, което той посреща мъжествено и решително. „Болестта на Франклин, спомня си Елинор, се превърна в благословия за него, защото тя му даде сили и смелост, които той не притежаваше. Наложи му се да размишлява върху фундаменталните въпроси на живота и да научи най-великия от всички уроци: този на безкрайното търпение и непреставащото нито за миг постоянство.“
През юни 1924 г. Рузвелт присъства на конференцията, завършила с номинирането на А. Л. Смит за кандидат-президент от Демократическата партия, който всъщност не успява на изборите, но смелостта на Франклин да се яви на конференцията в инвалидна количка предизвиква възхищението на присъстващите и се превръща в своеобразна прелюдия към издигането на собствената му кандидатура за президент през 1932 г.
Едва ли е нужно да припомняме за постиженията на Франклин Д. Рузвелт: „Новият курс“; програмата за възстановяване на американската икономика; симпатията му към потиснатите и инвалидите, защото собственото му здравословно състояние му помага да ги разбира по-добре; ролята му в международните отношения и най-вече за влизането на Съединените щати във Втората световна война през 1941 г. и така нататък. И въпреки това неговите здравословни проблеми рано или късно неизбежно си казват думата. Но още преди да бъде прикован към инвалидната количка, въпреки иначе крепкото си здраве той често боледува: от тифус през 1912 г., възпаление на апендикса през 1914 г., остра ангина през 1916 г., флегмонозна ангина през 1918 г. и накрая операция на сливиците през 1919 г., която според някои специалисти е причина за намалената имунна защита на организма му срещу полиомиелита, от който се разболява по-късно.
Като президент работи къртовски и през 1943 г., а и преди това, неговата издръжливост е подкопана, а решенията му са белязани от неувереност. (The Impact of Illness on World Leaders, p. 231–294.) Трудно може да се установи до каква степен влошаващото се здраве на президента повлиява върху неговите политически решения от периода непосредствено преди САЩ да влязат във Втората световна война и по време на войната, но се появяват признаци, че лидерските му способности по онова време започват да намаляват, поради което решителността, с която дотогава води своята политика, вече не е същата. Пример за това е непоследователното му отношение към Япония преди нападението на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., което му служи за оправдание да настоява САЩ да се намесят във Втората световна война.
Признаците на тези личностни промени у Рузвелт стават още по-забележими след Техеранската конференция през 1943 г., където той завързва сърдечно приятелство със Сталин, допринесло до известна степен за политиката, към която президентът се придържа две години по-късно в Ялта. След завръщането си оттам той изглежда „напълно изтощен“, „разглобен“ и „сякаш е на края на силите си“. В края на март 1944 г. един млад кардиолог от Националната болница в Бетесда, д-р Хауърд Бруън, го преглежда и установява, че президентът страда от хипертонична енцефалопатия на обменна основа, изразяваща се в моментни пристъпи на замъглено съзнание и лоша ориентация. Цветът на лицето му е синкав, краищата на пръстите на ръцете и устните му посиняват; дишането му е затруднено, което показва, че той страда от хронично белодробно заболяване и сърдечна недостатъчност, както и от високо кръвно налягане. Неговият лекар по онова време, д-р Рос Макинтайър, препоръчан му случайно от Кари Грейсън, който лекува Удроу Уилсън, повече или по-малко запазва в тайна тези резултати. Така вследствие от подвеждащите изявления на Макинтайър относно здравословното състояние на Рузвелт обществеността е напълно дезинформирана, подобно на случая със самия Удроу Уилсън две десетилетия по-рано. Това кара по-късно д-р Макинтайър да напише книга в свое оправдание — „Лекар на Белия дом“ (Ross McIntire, White House Physician. New York, 1946).
Но енцефалопатията и другите съпътстващи заболявания постепенно отслабват лидерските способности на Рузвелт и се отразяват негативно върху неговите решения по политически и военни въпроси. Това се изразява в появяващите се, макар и само от време на време, признаци на умора, неясно съзнание, интелектуални затруднения и поведенчески отклонения. Както се изразява Джим Бишоп, „понякога несъзнателно държи устата си отворена и не завършва мислите си, а наченатите изречения увисват във въздуха“. (Jim Bishop, FDR’s Last Year: 1 April 1944 — April 1945. New York, 1974.) Не е лесно да се дадат конкретни примери как подобни състояния се отразяват на обществената му дейност, но подкрепата, която Рузвелт дава на плана „Моргентау“ за бъдещето на Германия след войната[204] по време на Квебекската конференция в края на август 1944 г., може да се приеме като илюстрация на казаното по-горе. Рузвелт без съмнение е вече много болен, когато приема и е избран за безпрецедентния в историята на САЩ четвърти президентски мандат.
Така че, когато през март отива на Ялтенската конференция с Чърчил и Сталин, изгледите за него не са никак добри. Д-р Роджър Лий от Бостън си спомня: „Той беше много раздразнителен и изпадаше в гняв, ако трябва да се съсредоточи върху нещо по-дълго. Поради това, ако възникнеше някакъв проблем, който изисква по-задълбочено обмисляне, той сменяше темата. Освен това не спеше добре.“ Лорд Моран, който придружава Чърчил на конференцията, описва Рузвелт като „много болен човек, който проявява всички симптоми на склерозирали мозъчни артерии в напреднал стадий, така че според мен той няма да живее повече от няколко месеца“. (Lord Moran, Winston Churchill, The Struggle for Survival, 1940–1965, p. 226.) „Кордел[205] и аз сме на едно мнение по въпроса, че той е болен… и не трябва да бъде оставян да взема решения, които засягат както неговата страна, така и целия свят“ — пише видният американски политик и съвременник на събитията Джим Фарли. След завръщането си от Ялта президентът „прилича на жив труп“ и изпада в пълна апатия; речта му пред Конгреса представлява грозна картина — накъсана, безцелна и объркана.
Дали впечатлението, което Рузвелт прави, и политиката, която води, се дължат на влошеното му здравословно състояние, е спорен въпрос. Обръщайки се назад, ни се струва, че готовността, с която той удовлетворява исканията на Сталин и му позволява да установи властта си върху народите на Източна Европа е неправилна, но може би той по-добре е знаел какво върши, отколкото предполагат някои по-късни коментатори на неговите действия. В отношението на президента към Сталин личи известна напълно разбираема наивност, но поне в отделни моменти, независимо от външната страна на нещата, той е продължавал да работи в интерес на своята страна. На 1 април 1945 г. Рузвелт умира в Уорм Спрингс, Джорджия, от масиран инсулт в резултат на дългогодишно влошено здраве. Макар че оценката за него като политик винаги ще си остане превъзходна, няма съмнение, че здравословните му проблеми се отразяват отрицателно върху решенията, които взема.
Някои от неговите първи помощници са дори в още по-лошо състояние — и умствено, и физически. По странен каприз на своята психологическа нагласа Рузвелт избира на високите държавни постове хора, които, макар способни и интелигентни политици, в някои отношения са по-тежко болни от него — например хората, които по времето на Рузвелт и на неговия приемник Труман, служат като министри на военноморския флот. Клод А. Суонсън, който заема този пост през 1933 г., е с толкова крехка физика, че едва се държи на крака без чужда помощ, влиза и напуска служебния си кабинет с придружител, не е в състояние дори да държи цигара и говори толкова нечленоразделно, че е трудно да бъде чут или разбран. „В неговото физическо състояние — пише Харолд Айкс по служба в Белия дом през януари 1937 г. — той не беше в състояние да стои дълго време прав. Накрая краката му се подкосиха, бастунът му се хлъзна по гладкия под и той падна, изнемощял до смърт.“ „Фактът, че Суонсън продължава да бъде член на кабинета — коментира той по-късно, — след като всички знаят, че той нито физически, нито умствено е в състояние да изпълнява задълженията си, прави вероятно лошо впечатление.“ По повод на неговата смърт през юли 1939 г. Айкс отбелязва:
„През последните две-три години Суонсън беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Месеци наред той не беше в състояние да посещава заседанията на кабинета или да ходи на работа. Прекара много седмици в болница в пълна безпомощност. Не можеше да влезе в заседателната зала на кабинета без придружител и оставаше на мястото си, докато помощникът му не дойдеше да го измъкне от креслото и да му помогне да се дотътри до колата си.“ (Harold L. Ikes, The Secret Diaries. London, 1955, vol. II, pp. 30–31.)
Но въпреки крехката си физика — или може би именно заради нея — Суонсън е изключително агресивен и влиятелен политик, който убеждава Рузвелт да обяви война на Япония след бомбардирането на малкия военен кораб „Панай“ през 1937 г.
Непосредствените приемници на поста на Суонсън не са кой знае в колко по-добро здравословно състояние. Франк Нокс умира от сърдечен удар през април 1944 г. През 1947 г. Труман назначава на поста Джеймс Форестал, който е направил добро впечатление на Рузвелт. Войнстващ антикомунист и антисемит, той става жертва на силния стрес. Сънливостта, храносмилателните проблеми и тревожността така го завладяват, че той става все по-голям параноик и няма вяра на никого: не допуска например посетители без най-внимателното им проучване. Започва да си внушава, че дори в плажните чадъри има поставени подслушвателни устройства. Стеснителен, нерешителен и депресиран, Форестал се хвърля от шестнадесетия етаж на Американската военноморска болница в Бетесда на 22 май 1949 г.
Военният министър на САЩ по времето на Рузвелт през 1940 г. е описан като „много уморен и отпаднал стар човек“ на седемдесет и три годишна възраст, строг и безкомпромисен, страдащ от безсъние, който, вместо да предаде властта, остава на служба до септември 1945 г. Неговият колега, държавният секретар Кордел Хъл, който се пенсионира на същата възраст, след като е прекарал дванадесет години на поста си, страда от умора, атеросклероза и диабет; той е толкова чувствителен към студа, че поддържа в кабинета си парникова температура. Решенията му не са винаги от най-надеждните, но винаги е смятан за изразител на мнението на президента.
Още по-влиятелен от него по въпросите на външната политика е близкият съветник на Рузвелт, Хари Хопкинс. Харолд Айкс пише за него на 20 септември 1941 г.:
„Бил Бълит, напълно обезсърчен, ми довери, че президентът като че ли има нужда от някого, който да зависи от него и който да е блед, болен и измършавял от изтощение. Такъв той намери в лицето на Луис Хол, а сега — в лицето на Хари Хопкинс. Бил настояваше, че двамата си приличат даже и физически — приличат на живи трупове, прегърбени и слаби.“ (Harold L. Ikes, The Secret Diaries, vol. III, p. 616.)
Хопкинс е много тясно свързан с президента Рузвелт още от времето на „Новия курс“, та чак до последните му дни, когато съветите, които дава на президента, може би се оказват решаващи за поведението му на Ялтенската конференция. Когато лорд Моран го среща през декември 1941 г. във Вашингтон, уплашва се от външния му вид и пише за него: „Устните му бяха така обезцветени, сякаш имаше вътрешен кръвоизлив; кожата му имаше цвят на пергамент, а клепачите му бяха присвити и образуваха цепки, колкото да се видят очите, които трескаво се движеха насам-натам, както когато човек изпитва болка. Физически Хопкинс сякаш само наполовина беше на този свят.“ (Lord Moran, Winston Churchill, The Struggle for Survival, 1940–1965, p. 226–227.) Хопкинс години наред страда от влошено здраве: пептична язва през 1936 г., рак през 1939 г., мастна диария и протеинова недостатъчност; по-късно той умира от хемохроматоза — нарушение на обмяната на веществата, което засяга черния дроб. Болестите постоянно тормозят Хопкинс и го правят раздразнителен и импулсивен при вземането на решения.
За мнозина Америка преживява възход по времето на Джон Ф. Кенеди. Млад, енергичен, красив и с добро потекло, той притежава особено обаяние, което трудно може да бъде засенчено. Донякъде обаче този блясък постепенно изчезва с годините. Кенеди е известен женкар. „Не знам как е при теб, Харолд — казва веднъж Кенеди на учудения, да не кажем смутения английски министър-председател Харолд Макмилан, — но аз, ако три дни не спя с жена, получавам страшно главоболие.“ (Alisyair Horne, Macmillan, London, 1989, vol. II, p. 289.) Убийството на Кенеди се отразява благоприятно на неговата политическа и лична репутация, даже прекалено благоприятно. Но зад неговата привлекателна, та даже и мъжкарска външност се крие продължително физическо страдание и остри болки, които вероятно са се отразили върху политическите му решения, които понякога са не дотам трезви. При инцидента в Залива на свинете Кенеди е убеден, че Куба, която е политически сателит на Съветска Русия, представлява опасност за сигурността на Съединените щати. Той знае, че кубински бежанци преминават военна подготовка под ръководството на инструктори от ЦРУ в бази в Гватемала и нарежда да се извърши десант на кубинска територия въпреки предупрежденията на експертите. Десантът в Залива на свинете обаче се оказва фатална грешка. Кубинците разбиват нахлуващото подобие на войска. Кенеди е предупреден да не предприема такава „необмислена крачка“, както я нарича Диън Ачисън, но лошо си прави сметката. Решението му да посети Далас[206] през 1963 г. е неразумно и дори безразсъдно, защото той добре знае, че този град е център на силни антиправителствени настроения, и неотдавнашните посещения там на Адлай Стивънсън[207] и на сенатор Фулбрайт едва не довеждат до бунтове. Единственият коментар, който президентът прави по този повод пред брат си, е, че това обстоятелство само ще направи пътуването му по-вълнуващо.
Кенеди страда от хронични болки, за облекчаването на които взема стероидни лекарства, обезболяващи средства и стимуланти. Прекратява следването си в Принстънския университет, понеже заболява от инфекциозен хепатит. Първоначално го обявяват негоден за военна служба, но след това му разрешават да постъпи във военноморския флот, където състоянието на раната, получена при игра на футбол по време на следването, се влошава, след като японски разрушител се врязва в поверения му кораб. В резултат на това се налага лявата му пета да бъде подсилена и непрекъснато да носи гребеноподобна шина.
Но което е по-важно, той страда и от нарушена функция на надбъбречните жлези, така наречената Адисонова болест, която причинява слабост и неспособност на организма да се бори с инфекциите и която вероятно се отразява и на преценките му. Кенеди всячески се старае да запази влошеното си физическо състояние в тайна. За да прикрие характерните за болестта кафяви петна по кожата, той се пече на слънце и ползва лосиони за тен. Въпреки че заради заболяването операцията на гръбначния стълб е рискована, той се подлага на нея, но силните болки не престават. По време на предизборната борба като кандидат на демократите за президент през 1960 г. Кенеди напада своя конкурент Линдън Джонсън на националната конференция на Демократическата партия в Лос Анжелис, като споменава, че е прекарал инфаркт. Джонсън контраатакува с твърдението, че Кенеди пък страда от болестта на Адисон. Това обвинение незабавно е отхвърлено от привържениците на Кенеди, но умората, емоционалната нестабилност, депресията и раздразнителността му са все характерни симптоми на тази болест. Бъдещият президент на САЩ е в състояние частично да контролира своите болки като взема стероидни лекарства, но те, изглежда, предизвикват психични усложнения като страничен ефект. Лекуват го и със стимуланти като прокаина, както и с амфетамини, без да се знае какви са потенциално опасните за организма странични ефекти на този вид обезболяващи лекарства, с които той е осъден да живее до края на дните си.
Главен медицински консултант на президента става един моден по онова време нюйоркски лекар, д-р Макс Джейкъбсън, който лекува множество знаменитости като например Труман Капоти и Тенеси Уилямс. Джейкъбсън, когото Кенеди нарича с прякора „Доктор Добре съм“, придружава Кенеди във Виена, където президентът трябва да се срещне със съветския лидер Никита Хрушчов. Има известно основание да се предполага, че лекарствата, които Джейкъбсън му предписва, имат вредни последствия за организма и през април 1975 г. Академичният съвет на щата Ню Йорк отнема лекарските му права, след като е обвинен в четиридесет и осем случая на непрофесионализъм.
Бихме могли да продължим с предположенията относно психичните и здравни проблеми на някои от американските президенти и през последните години. Така например изглежда, че Ричард Никсън има склонност към мегаломания. Той казва на един от спътниците си в президентския самолет, докато кръжи над Вашингтон и Белия дом: „Виж, виж всичко това! То е мое!“ Прибягването на госпожа Рейгън към астрологията става символ на управлението на един изключително популярен, но доста остарял президент, който никога не е имал голям интерес към държавните дела. Но без съмнение казаното дотук е напълно достатъчно, за да се убедим, че и в Страната на свободата заемащите най-високи постове не са лишени от недостатъци.
За разлика от тях Макензи Кинг, министър-председател на съседната на САЩ Канада, няма здравословни проблеми, но от дневниците му става ясно, че има психични отклонения, проявяващи се във вярвания в странни неща като спиритуализъм; викане на духове; некромантия. Всички тези увлечения доминират в личния му живот. Въпреки че опитите категорично да се отхвърли предположението, че тези вярвания са повлияли съществено върху политическите му решения, твърде е вероятно в някои случаи онова, което става в затворения му личен живот, да намира отражение и в обществената му дейност.
Уилям Лайън Макензи Кинг е може би един от най-успешните канадски политици на двадесети век, задържал се на министърпредседателския пост по-дълго от който и да било премиер на страните от Британската общност, включително и сър Робърт Уолпол. Независимо от кризите и разцепленията в неговата партия и без да е обаятелен или изключителен оратор, той превръща Канадската либерална партия в непобедима политическа фаланга. Неговата кариера несъмнено е безпрецедентно успешна.
Но в личен план Кинг притежава загадъчен и сложен характер. В детството си и дори много години след нейната смърт през 1917 г. той е под силното влияние на майка си Изабел Грейс — дъщеря на Уилям Лайън Макензи, водач на неуспешния бунт в Торонто през 1837 г., от когото Макензи Кинг вероятно е наследил своя жив интерес към либерални и социални реформи. Дори на младини Кинг изглежда самотен. Не е безразличен към слабия пол и подобно на У. Ю. Гладстон проявява известен интерес към въпроса за реабилитацията на проститутките, към чиито услуги вероятно е прибягвал от време на време. Има и едно много близко, но без съмнение не на хомосексуална основа приятелство със своя състудент Бърт Харпър, чиято ранна смърт от удавяне в опита му да спаси един кънкьор, причинява на Кинг дълбока и искрена скръб. След този инцидент Макензи Кинг става още по-самотен и има само няколко близки приятели; живее затворено зад стените на „Лориър Хаус“ — неговото извънградско имение край Кингсмиър, където се подвизава като провинциален земевладелец.
Реалист и дори безпощаден като политик, към средната си възраст той заживява в един извънземен, но реален за него свят, населен с духовете, които той призовава да се явят посредством медиуми, спиритистични сеанси, сънища и нумерология. Извън този свят той отдава цялата си нежност на своя ирландски териер Пат. „Малкият Пат — пише Кинг през 1931 г. — дойде от спалнята и облиза краката ми — милата душица, той е почти като човек. Понякога си мисля, че ми е изпратен за утеха от милата ми майка.“ (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King. Toronto, 1976, p. 139.) През 1939 г., когато Великобритания обявява война на Германия[208], Кинг пише: „Малкият Пат е ангел във вид на куче, който един ден ще се превърне в кученце-ангел.“ Преди да стигне до тази метаморфоза, Пат преживява още две години и умира на зрялата за едно куче възраст от седемнадесет години. Докато умира, Кинг пее на висок глас до него псалма „Спасени в ръцете Исусови“ и гледа портрета на милата си майка. Покойникът е последван от нов Пат, който влиза в същата роля. „Преди да си легна — пише Кинг вечерта преди Коледа на 1944 г., — проведох кратък разговор с Пат, който се намираше в своята кошница. Поговорихме си за детето Христос и за пристигането му в яслата.“ Когато през 1947 г. крал Джордж VI удостоява Кинг с високата чест да получи Ордена за заслуги, той споделя в дневника си, че кучетата му заслужават повече тази награда от него.
Маниакалният интерес на Кинг към спиритуализма се развива относително късно по отношение на политическата му кариера. По време на предизборната кампания през 1925 г., когато е на петдесет и една години, той среща медиума госпожа Л. Блини от Кингстън, която значително повлиява върху житейската му философия. По-късно той отбелязва: „Въздействието върху мен от разговорите с тази жена е странно и ме отнася много близо до най-скъпите ми същества в Отвъдното, което вече ми се струва по-скоро Вездесъщо, присъстващо тук и сега.“ Веднъж госпожа Елини му казва, намеквайки за изборите: „След тежка борба ти ще преминеш безопасно в една идеална спокойна атмосфера, където отново ще вдъхнеш приятния свеж въздух на свободата и справедливостта.“ Тези думи Кинг смята за „истинско чудно видение за една ситуация, нещо, което може да бъде предвидено само по пътя на духовното прозрение.“ (Cp. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 163 ff.)
Седем години по-късно, по време на сеанс в Броквил, организиран от вдовицата на един канадски политик, госпожа Фулфорд, Кинг среща друг медиум — госпожа Ита Райт, която установява контакт между него и негови скъпи покойници: майка му, сър Уилфлид Лориър и други политици. По този повод Кинг пише: „Не може да има никакво съмнение, че лицата, с които говорих, бяха тези, които някога съм обичал, както и други мои някогашни познати, вече покойници. Това бяха духовете на хора, отишли си от този свят.“ (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 169.)
От онзи момент нататък подобни контакти играят много важна роля в живота на канадския политик. При пътуванията му до Европа, и по-специално до Англия той се консултира и с други медиуми, които до голяма степен разширяват контактите на Кинг с отвъдното, като му осигуряват възможност да разговаря например с Леонардо да Винчи, Лоренцо Медичи, с Пастьор (който му дава рецепта за сърдечния проблем на кучето му Пат) и с някои английски либерално настроени политици като лорд Грей от Фалодън[209], Гладстон[210] и Росбъри[211]. През януари 1935 г. Кинг влиза в контакт с духа на своя дядо, който го уверява: „ще станеш министър-председател през месец юни тази година… Готви се за продължителна борба… Лягай си навреме, когато ти е възможно, яж лека храна, не пий концентриран алкохол или вино и се опитвай да се молиш винаги, когато можеш.“ Пророчеството на дядо му се потвърждава и от духа на сър Уилфрид Лориър, но той — все пак, и това е разбираемо — не познава процента на мнозинството, с което Кинг в действителност спечелва изборите.
По време на едно пътуване до Европа Кинг се среща с Хитлер и пророчески го предупреждава, че в случай на война Британската империя ще се изправи обединена срещу него. Иначе той се отнася съчувствено към фюрера: „Убеден съм — пише Кинг на 27 март 1938 г., — че той е спиритуалист и че има видение, на което е верен, и че това видение е на неговата майка, която, сигурен съм, го ръководи.“ (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 187.)
След избухването на Втората световна война в дневника на Кинг по-рядко се споменава за спиритуалистични прояви, може би защото духовете по онова време очевидно не са били много добре осведомени за бъдещия ход на събитията. Така например баща му му казва, че Хитлер е застрелян от някакъв поляк, а майка му предрича, че въобще няма да има война. Но Кинг продължава да контактува с отвъдното, като при един от сеансите родителите му го уведомяват за успешното пристигане на Пат на оня свят, където се срещнал със своя приятел — кучето на семейство Патисън, Дери.
След края на войната Макензи Кинг продължава активно да практикува спиритуализъм, като отбелязва в дневника си след едно пътуване до Англия: „президентът Рузвелт [който е починал неотдавна] ми отне по-голямата част от предиобеда и се изказа много ласкаво за мен“. Той бил казал на Кинг: „Ти притежаваш способността на шотландците да не прибързваш. Ти не си просто умен. Ти си мъдър!“ (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 210.) Духът на сър Уилфрид Лориър му казал, че знае за това, че Чърчил много го харесва. Крал Джордж V пък му заявил, че посещенията, които крал Джордж VI и кралица Елизабет ще направят в Канада, „се дължат на тяхната симпатия към теб“.
Неведнъж се подчертава, че Кинг не допуска интересът му към свръхестествените неща да се намесва в политическата му кариера или да влияе на политическите му решения. Приятелката му Джоан Патерсън казва, че той „никога не би позволил това, в което вярва, да се намесва в живота му на политик“. (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 198–199.) Така или иначе, вярата му в свръхестественото играе толкова важна роля в личния му живот, че макар да не подпомага, поне допринася за определяне на насоките на обществената му дейност. По време на острата правителствена криза през 1944 г. по въпроса за военната повинност Кинг споменава, че нещата се оправят „само благодарение на силите на отвъдното“.
Много по-обезпокояващо е обаче до каква степен този влиятелен политически водач позволява животът му и решенията, които взема, да бъдат силно повлияни от нещо, което без съмнение представлява интелектуална баналност, а от гледна точка на духовността — изтъркана глупост. Това само подчертава безграничното му самолюбие. Защото неговите духове съветници му казват онова, което той всъщност иска да чуе. Посланията от отвъдното, към които се стреми, представляват отражение на собствените му желания. Ч. П. Стейси пише, че „комбинацията от наивност и егоизъм направо ни оставя със зяпнали уста… и с неизличимото впечатление за ограничена интелигентност.“ (C. P. Stacey, A Very Double Life: The Private World of Mackenzie King, p. 175–176.) Съветите от невидимия отвъден свят се процеждат в подсъзнанието на Кинг и благоприятстват за узряването на неговите идеи. Макензи Кинг наистина е политически гигант, но неговите крайности го правят доста уязвим и за доброто на Канада не успяват да го повалят.
Направеният преглед дотук със сигурност показва, че има съществена връзка между физическите заболявания и ограничаването на умствените способности. При политиците, заемащи отговорни постове в държавата, това може да доведе до гибелни последствия за хората, които те управляват. За света през двадесетото столетие проблемът за политическата некомпетентност става още по-сложен поради нарасналата продължителност на човешкия живот, в резултат на което нараства броят на престарелите политици във властта. Макар че Гладстон е все още министър-председател през 1894 г., когато е на осемдесет и пет годишна възраст, а папа Леон (Лъв) XIII е на престола до смъртта си през 1903 г., доживявайки до деветдесет и три, все пак влиянието на престарелите хора върху политиката на двадесети век е несравнимо по-голяма, отколкото през предходните столетия. И генерал Пилсудски (1867–1935) в Полша, и генерал Хинденбург (1847–1934) в Германия накрая на кариерата си страдат от напреднала форма на старческа деменция. Конрад Аденауер е канцлер на Германия до 1963 г., когато е на осемдесет и седем години. Испанският диктатор генерал Франко умира през 1975 г. на осемдесет и три годишна възраст. Аятолах Хомейни, който на практика еднолично управлява Иран и в известен смисъл подстрекава злите сили в тази страна, остава с недосегаем авторитет чак до смъртта си на осемдесет и седем годишна възраст през 1989 г. На осемдесет и девет години (през 1993 г.) Дън Сяопин продължава да стои начело на Китайската народна република, подпомаган от престарелите си съратници. Роналд Рейгън завършва третия си президентски мандат в Съединените щати, когато е вече седемдесет и пет годишен. Президентът на Франция, Франсоа Митеран, е преизбран на поста, който заема до седемдесет и девет годишна възраст. Често се казва, че старостта ни носи мъдрост и житейски опит, но да не забравяме, че на стари години умът вече не е толкова гъвкав и човек по-трудно усвоява и ражда нови идеи, което често е в ущърб на държавното управление. Старостта може да доведе и до физическо отпадане, което, както беше споменато по-горе, може да предизвика и увреждане на ума.
Общо взето, електоратът в повечето държави обикновено е обладан от наивната вяра във физическата и умствената пригодност на мъжете или жените, които избира да го ръководят — доверие, което последвалите събития на това управление могат и да не оправдаят. Но колкото по-демократичен е изборният процес в една страна, толкова по-големи са възможностите за предотвратяване на евентуални злоупотреби в тази насока. Както обаче още Жан-Жак Русо е забелязал с неудоволствие, но с чувство за реалност, общата воля също не е непогрешима. Изборът на мнозинството невинаги е правилният избор, тъй като хората често се подвеждат от чисто ефимерни емоции, от привидности, създавани от медиите или от изопачената реторика на някой болен мозък. Да бъдем нащрек срещу подобни опасности, е може би най-доброто средство за защита срещу пораженията, които могат да предизвикат умствената неуравновесеност или физическите заболявания на кандидатите за власт. За съжаление не съществува универсална гаранция, че хората ще си изберат добри управници или че тези, които дойдат на власт, ще се оттеглят, ако по някаква причина способностите им намалеят. Единственото ефикасно средство в такива случаи си остава непрестанната бдителност, която трябва да се прилага според древната латинска максима: Caveat emptor[212]!