Серия
Семейство Ковалски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusively Yours, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 44 гласа)

Редактори: Ralna, 2016


Първа глава

— Мърсувала си на задната седалка на Форд Гранада с Джоузеф Ковалски, най-продаваният и саможив писател от Дж. Д. Селинджър насам, и не ти е хрумнало да ми кажеш?

Кери Даниелс изсмука последната глътка от плодовия си шейк и сви рамене в отговор на шефката си.

Ти ще искаш ли всички да научат?

— Че съм правила секс с Джоузеф Ковалски?

— Не, че си правила секс на задната седалка на Гранада, модел от 78-ма година.

Кери нямаше представа как Тина Дешанел бе изровила мръсотията от младежките й прегрешения, но знаеше, че го е загазила.

Един изключително добре платен репортер на лъскаво седмично списание не би скрил сексуалната си авантюра с личност, която е в челната тройка от списъка с най-търсените автори на главния му редактор. А да пази такава пикантна малка подробност за себе си, нямаше да я доведе по-близо до целта й, а именно да седне на редакторския стол.

Тина извади една снимка от чантата и я плъзна по масата. Кери не погледна надолу. Тя съставяше кратък списък на ум, с хората, които знаеха, че някога бе запотила стъклата на една от най-грозните коли в историята. Приятелите й, полицаят, който потропа с фенерче по замъгленото стъкло в сюблимния момент. Родителите й, тъй като ченгето беше в лошо настроение същата вечер. Почти шестстотинте ученика от випуска в училището й онази година и всеки, на когото те бяха разказали. Кратък списък, може би не беше правилният израз.

— Беше 1989-а — подчерта Кери, тъй като шефката й очакваше да каже нещо. — Не е някое скорошно събитие. А и ти ми устрои засада с този шопинг.

Всъщност, масичката на откритото кафене беше заобиколена с достатъчно чанти, които да накарат и магаре на стероиди да залитне, но Кери знаеше, че тази терапия й бе предложена, преди да й съобщят лошата новина. Не би трябвало да се изненада. Тина Дешанел беше акула и всеки приятелски жест, трябваше да бъде разглеждан като прелюдия към захапване по задника.

— Засада? — Тина го повтори достатъчно високо и успя да предизвика вниманието на две холивудски старлетки, които бяха заети със сериозни демонстрации на интимност, в очевидните си опити да привлекат вниманието на папараците от някой евтин таблоид. Бясна шайка, към която скоро можеше да се приобщи и Кери, ако не се справеше подобаващо със ситуацията.

— Как си мислиш, че се почувствах аз? — продължи Тина. — Свързах се с някаква жена, която спомена в блога си, че е била в едно училище с Джоузеф Ковалски. Щом стана дума за пари я накарах да изплюе някои доказателства и тя ми изпрати снимките. Била е достатъчно мила и дори е добавила описания към тях.

Кери усети намека, след като й беше наврян в носа. Придърпа снимката с един от безупречно лакираните си нокти. Насреща й се усмихваше момиче с пухкав, розов пуловер, избелели дънки и розови обувки с висок ток. Обилният черен молив правеше тъмнокафявите й очи да изглеждат още по-тъмни, беше с розово червило, а косата й бе по-голяма от щата Уисконсин.

Кери се усмихна, като си спомни за онези дни на маши и аерозолни флакони. Ако агенцията за защита на околната среда беше забранила на клакьорската им група/мажоретния им състав да ги ползва, проблемът с глобалното затопляне днес можеше и да не съществува.

После погледна към момчето. Той се бе облегнал на отвратителна кафява кола, а ръцете му обхващаха талията на младата Кери. Сините очи на Джо, бяха тъмни колкото пуловера, който носеше, а усмивката му беше едновременно невинна и палава. И тези проклети трапчинки, за които си умираше. Меденокафявата му коса беше скрита под бейзболна шапка на Ред Сокс, но не й трябваше да я вижда, за да си припомни какво беше усещането, когато кичурите се плъзваха между пръстите й.

Изумяваше се, че понякога имаше моменти, в които това момче й липсваше.

Но на кого се усмихваха? За нищо на света Кери не можеше да си спомни, кой ги бе снимал. Тя откъсна поглед от щастливата двойка и прочете надписа отдолу.

Джо Ковалски и гаджето му Кери Даниелс, няколко часа преди ченгето да ги спипа докато се оправят и да се обади на родителите им. Носеше се слух, че когато Джо я е оставил пред тях, мистър Даниелс го гонил до дома му със стик за голф.

Кери се изсмя.

— Баща ми го гони до ъгъла на улицата. Дори и Гранада 78-ма може да надбяга затлъстяващ мъж на средна възраст със стик за голф в ръка.

— Това не ми се струва забавно.

— Не си видяла моя старец как преследва стоповете на колата насред улицата по хавлия. Всъщност и тогава не беше много забавно.

— Съсредоточи се, Кери — отсече Тина. — Нима не минаваш всеки ден покрай дъската с новините?

— Минавам.

— Е, не си ли видяла листа с подчертано „Най-търсените от списание Спотлайт“?

— Видяла съм го.

— Случайно да си забелязала, че от няколко години Джон Ковалски се подвизава под номер три?

Кери кимна и Тина се наведе над масата.

— Искам специално интервю от този мъж, само за моето списание. Без значение какво ще ти коства.

— Или…? — попита Кери.

Тина се облегна и скръсти ръце.

— Или кажи сбогом на кариерата си. Не ме предизвиквай, Кери. Виж, единадесетия му бестселър ще бъде летния филмов хит на десетилетието. Повече висша класа се реди на опашка да чете за този филм, отколкото за да се появи на червения килим преди церемонията по връчването на Оскарите. А той е абсолютна мистерия.

— Не разбирам защо си толкова решена да го преследваш. Та той е просто един автор.

— Джоузеф Ковалски не е само автор. Разигра медиите на малкия си пръст и стана известен. Появяваше се из сензационните нюйоркски партита с тази прелестна червенокоска, Лорън Хъкинс ли й беше името, да, точно тя. После Лорън го зашлеви със съдебен процес за емоционални щети за милиони долари. Той й плати с окончателно споразумение и изчезна от пейзажа. Там има някаква история и аз я искам. Читателите ни ще го изядат, а Спотлайт ще им го сервира, тъй като ти имаш достъп до него, такъв, какъвто никой друг няма.

— Имах. Имах достъп до него. — Кери въздъхна и избута снимката в другия край на масата, въпреки че предпочиташе да я запази и да се занася по нея по-късно. — Преди осемнадесет години.

— Ти си била ученическата му любов. Носталгия, скъпа! Според слуховете, той все още е ерген.

Кери знаеше това, тъй като родителите им все още живееха в същото малко Ню Хемпширско градче, с тази разлика, че господин и госпожа Ковалски сега обитаваха по-хубава къща. Много по-хубава, според майката на Кери.

— Издигна се в тази сфера — продължи Тина — заради острата си интуиция и възможността ти да общуваш с хора, без да споменавам факта, че ти имах доверие. Но това…

Думите заглъхнаха, но Кери чу ясно шефката си. Трябваше да набави специалното интервю или с кариерата й в Спотлайт беше свършено и можеше да започне отново от първото стъпало на друго списание. И след като кариерата й бе нейния живот, заплахата не беше безпочвена.

Но да срещне Джо отново? Идеята я заинтригува и изплаши до смърт едновременно.

— Той няма да разкрие изолирания си начин на живот пред списанието само заради това, че с него сме шокирали на няколко пъти училището, Тина. Беше забавно, но не беше чак толкова хубаво.

Тук вече лъжеше като за световно. Джо Ковалски бе установил златния стандарт в сексуалния живот на Кери. Грозна кола, касета на Уайтснейк и евтино вино, но той все още оглавяваше личната й класация в списъка „Десет начина да получиш по-добър оргазъм“.

Тина прокара език по предните си зъби, а Кери я познаваше достатъчно дълго, за да знае, че шефката й се готвеше да нанесе смъртоносния удар.

— Вече възложих на друг останалите ти истории — каза тя. Беше напълно нередно за Тина да упражни такава намеса спрямо човек с положението на Кери в списанието.

— Това е неприемливо, Тина. Престъпваш си…

— Не мога да престъпя граници, които нямам, Даниелс. Списанието е мое и повишението ти в редактор зависи от това дали ще вземеш интервю от Ковалски. Просто и ясно.

След което Тина бръкна в чантата си и извади още един лист за Кери.

— Ето ти информацията за полета.

 

 

Въпросният усамотен, продаван в огромни тиражи, автор се опитваше да реши дали да си купи обикновено телешко джърки или с терияки, когато чу, че Кери Даниелс е в града.

Джо Ковалски кимна към касиерката, която изостави един от клиентите, за да може да е първата, която ще съобщи новината. Това не беше първото завръщане на Кери, тъй като ако не бе посещавала родителите си за тези осемнадесет години, откакто замина, Джени Даниелс лично щеше да отлети до Лос Анжелос, да хване дъщеря си за ухото и да я доведе в къщи.

За първи път, обаче, Кери идваше да търси именно него и той бе уведомен за това.

— Разпитваше наоколо за телефонния ти номер — добави касиерката, докато го гледаше като прегладняла пираня. — Разбира се, никой няма да й го даде, защото знаем какво е отношението ти към уединението.

И защото никой не го знаеше, но той не сметна за необходимо да го изтъква. Беше изненадан, че на Кери й бе отнело толкова време да дойде и да го потърси, като се имаше предвид от колко години Тина Дешанел преследваше агента му.

— Сигурно е в комисията отговаряща за срещата ни със стария клас — каза Джо на касиерката, която се отчая. Комисиите не ставаха за горещи клюки.

Различни медии преследваха агента му от години, но именно Тина Дешанел, която придаваше съвсем ново значение на понятието упоритост, беше шефка на Кери Даниелс. Джо следеше кариерата на Кери от самото й начало и очакваше да го продаде рано или късно, което тя така и не направи. Поне до сега.

Въпреки че не беше отшелник като Селинджър, Джо харесваше уединението си. Ню Ингландската неприязън към непознати, които се бъркаха в живота на останалите, комбинирана със собствената му финансова щедрост под формата на игрища, площадки, дарения за библиотеките и всичко, от което се нуждаеха, бяха причина местните да не го издават.

Когато стана известен, съучениците му, които вече се бяха преместили от градчето, не си спомняха достатъчно за него, за да могат да предложат интересни случки за храна на медиите.

Никой не знаеше подробности от съдебното споразумение, освен адвокатите, семейството му и Лорен, която щеше да се окаже финансово разорена, ако решеше да наруши мълчанието. А според издателя му, колкото и невероятно да изглеждаше, той и Кери никога не бяха споменавани заедно в нито един репортаж на медиите. Джо съумяваше да опази личния си живот въпреки заобикалящата го прекомерна публичност.

— Не си чак толкова стар за да ходиш на сбирки със съученици — отбеляза Тифани, докато пърхаше насреща му с мигли и се опитваше да му намекне колко е млада.

Реши да купи по шест от двата вида и метна телешкото джърки в количката, в която почти нямаше място за останалата част от списъка му с покупки. Разкая се задето не накара Тери да дойде с него. Тя щеше да бута втора количка и да сложи на място наглата касиерка. Добре си играеше ролята, може би годините опит си казваха думата.

Като по сигнал, колоните изпращяха:

— Ъм… Тифани, може ли да дойдеш до каса номер едно, моля? Трябва да си прибера децата след десет минути.

Момичето извъртя очи с досада и се запъти към предната част на малкото градско магазинче, като преди това успя да се провикне през рамо:

— Тя ще отседне при родителите си, но предполагам, че знаеш къде живеят.

Да, и той реши така. Единственият въпрос бе, какво щеше да прави. Приготвяше се да напусне града за две седмици с цялото си семейство и щеше да бъде жалко, ако пропуснеше играта на Кери, каквато и да бе тя, в случай че това се окажеше истина. Не ставаше дума за факта, че тя бе в града, а че искаше да му се обади. От опит знаеше, че ако няма достатъчно почва, която да стигне на клюката в малкото градче за да цъфне и върже, хората щяха да добавят цяла купчина тор.

Джо прокара празен поглед по рафта с пеперони. Щом Кери Даниелс търсеше телефонния му номер, това означаваше, че някой е издал нещо. Най-вероятно бесният женски питбул, за когото работеше, беше открил, че топ репортерката му е била гадже на така мечтаната плячка. И ако това беше вярно, той и Кери бяха на път да се срещнат отново и този път Кери щеше да му се моли, точно както бе сторил той, преди тя да замине за Калифорния.

Два часа по-късно, след като разтовари покупките в дома си, Джо се засече с близначката си в кухнята на майка им. Тереза Ковалски Портър не изглеждаше доволна.

— Ти си едно тъпо копеле.

Докато Джо обичаше да си играе с думите, да ги вкусва с наслада, Тери просто ги бълваше така както изскачаха в главата й.

— Мислех те за идиот, за това че изобщо търпя глупостите й тогава — каза тя. — Но сега си на път да го повториш?

— Сигурен съм на деветдесет и девет процента, че шефката й я е изпратила тук да използва миналото ни, чрез което да ме принуди да дам интервю за списанието й.

— Кери Даниелс никога не се е нуждаела от помощ, когато се е стигало до манипулиране на хора. И изобщо не ми се иска да мисля за онзи един процент на гладен стомах.

Цялото семейство Ковалски някога таеше известна доза възмущение към Кери, но Тери не бе приключила с неприязънта си към нея. И всичко бе не само заради факта, че бе причинили това на брат й, а защото Кери я беше наранила много преди да стори същото с Джо.

Тери и Кери бяха най-добри приятелки още от предучилищна възраст, въпреки че имената им звучаха толкова изтъркано произнесени едно след друго. Неприятностите започнаха по време на първата година в гимназията, когато повишиха господин Даниелс.

С новия стил, който си купи с парите на тате и с тялото, което не спираше да се развива, Кери скоро започна да излиза с нови приятели. До началото на втората година, Кери остави Тери да диша прахта на социалния й живот, за което нямаше да й бъде простено. А връзката на Джо с Кери бе единственото нещо, което някога бе заставало между него и близначката му.

Именно за това, той дойде първо при нея.

— Не си ли любопитна поне малко, да узнаеш какво е станало от нея?

— Не. — Тя извади безалкохолно от хладилника и го отвори без да му предложи едно и на него, което не беше добър знак. — Тя разби сърцето ти и сега, след почти двадесет години, иска да извлече полза, като те продаде, за да се издигне в кариерата си. Постъпката й говори ясно, за това в какво се е превърнала, благодаря.

Джо изрита стола назад и седна.

— Това е само една вечеря, Тери. Вечеря с някого, който е значел много и за двама ни.

— Защо изобщо ми говориш за това, Джоузеф? Въобще не ми пука за Кери Даниелс. Ако искаш да вечеряш с нея, направи го. Зрял мъж си.

— Искам да ме покриеш пред нашите.

Тери се засмя, после взе списъка закачен на хладилника, за да сравни нещата в армията от пластмасови контейнери в краката й.

— Добре де, почти зрял.

— Знаеш, че мама ще ме побърка докато не се подготвя за тръгването вдругиден, въпреки че всяка година съм пръв в опаковането на багажа. Ако се изгубя от полезрението й дори за няколко часа, ще изпадне в истерия.

— Ама наистина си много глупав задник. Мама знае, че тя е в града. Кажи й, че отиваш на вечеря с кучката, която изтръгна сърцето от гърдите ти и го стъпка. Мислиш ли, че три буркана с фъстъчено масло ще са ни достатъчни?

— Заминаваме само за две седмици. Не искам целият проклет град да узнае, че отивам да се срещна с нея.

— Осем възрастни и пет деца… Мисля, че три ще са ни достатъчно.

— Тери. — Джо изчака докато сестра му не вдигна поглед от списъка. — Седем възрастни.

— Какво? О, да. — Тя се засмя на себе си, но болката бе изписана на лицето й. — Кой е глупавият задник сега, а?

— Той — отвърна брат й за кой ли път. — Обади ли се на бракоразводния адвокат, който ти препоръча агента ми?

— Отложих го за след пътуването. — Тя вдигна ръка, за да спре спора, който знаеше, че се задава. — Никога не съм мислела, че ще кажа това, но предпочитам да говорим за Кери Даниелс.

— Добре. Ако тя се съгласи за вечерята, ще кажа на всички, че имам важна среща в Бостън утре вечер. Ще ме подкрепиш ли?

— Защо просто не каза това и на мен? — попита тя, вече видимо раздразнена.

— Мислих да го направя. Едно време не споделях с теб за срещите ми с Кери и когато разбра, беше много обидена. Не исках да го правя отново.

Тя въздъхна и Джо предусети победа.

— Добре, ще те прикрия, но все още смятам, че си идиот. Колко буркана с кисели краставички изядохме миналата година?

 

 

— Искаш да направя какво?

Джо се изтегна на разнебитения кожения диван в офиса си и опита да не се изсмее на ужасения си агент и на шока в гласа му.

— Среща за вечеря. Репортер от списание Спотлайт. Правилно чу.

— Да не би тази кучка Дешанел да е отвлякла едно от децата? Заплашвала е майка ти? Познавам хора, Джо, мога да се погрижа за това.

— Кери е. Кери Даниелс.

Напрегната пауза.

— Това е просто чудесно. Разбира се, че искам да го направя, Джо. С предстоящата филмова премиера и настъпващия краен срок, умирам от нетърпение да видя как ще омаеш по ученическата си любов. Да се разкриеш професионално пред някого, пред когото си се разкрил лично? Чудесна идея.

— Дан, поеми си въздух.

— О, поемам си въздух и то доста дълбоко, направо хипервентилирам. Трябва да си сложа шибан плик на устата. Или може би ще е по-добре да омотая един плик около главата ти, защото мозъкът ти изтича.

— Убеден съм, че Тина Дешанел е разбрала, че сме били гаджета с Кери в гимназията. Сигурен съм, че Кери го прави също с толкова недоволство, колкото и аз.

— Тогава не го прави. Моля те, в името на моите петнадесет процента, не го прави.

— Само ще отида на вечеря с нея. После тя ще си замине за Калифорния и ще каже на шефката си, че е опитала.

— Защо просто не й се обадиш?

Добър въпрос. Такъв, на който не би искал да сподели жалкия отговор с Дан.

След всички тези години, не искаше да установи контакт с Кери по телефона. Искаше да види лицето й в същия момент, в който щеше да чуе гласа й. Добре, ако трябваше да бъде откровен, той искаше да провери, дали ще види онази Кери, в която беше влюбен.

В най-лошия случай, каквато и важна работа да си мислеше, че има с него, можеше да се свърши по телефона и нямаше да му се налага изобщо да я вижда. Беше просто любопитство, заради едно време, но му се искаше да я види отново.

— Аз съм известен — каза той тихо. — Плащам на хора, за да се обаждат по телефона вместо мен.

— Глупости. Като стана дума за плащане на хора, защо стоварваш това точно на мен? Джаки отговаря за публичността и пресата.

— Ще й се пръсне главата.

Мълчанието от другата страна трая толкова дълго и Джо си помисли, че агентът му е затворил. Но не извади този късмет.

— Джо, заедно сме от доста време, говоря ти като човек, който е зад гърба ти повече от петнадесет години, смятам, че това е дори по-лоша идея в личен план, отколкото в професионален.

— Знам, но въпреки това ще го направя.

 

 

Кери отпи още една голяма глътка от неизвестната марка вода и се въздържа да погледне за пореден път часовника си. Може би се бе разглезила от щедрата служебна сметка, но според нея среща в ресторант от евтина верига беше твърде висока цена за уединение.

Какво му ставаше на Джо, да кара агента си да се свърже с нея, за да уреди вечерята? Не можеше ли да вдигне телефона и да й се обади лично? Може би надутото му до пръсване его не му позволяваше да ползва телефона и за това се бе наложило да използва агента си, сякаш тя беше някакъв напълно непознат човек. Като че ли не знаеше, че той има белег с формата на амеба на дясната буза на задника си.

За жалост, изглежда мнението й нямаше значение. Тина се изрази много ясно, че ако Джоузеф Ковалски вдигне обръч, Кери трябваше да скочи през него, дори и да се наложеше да носи шапка с помпон и да лае като куче, ако това беше нещото, което щеше да ощастливи автора.

Полудяваше, като си помислеше за положението, в което се намираше и само при мисълта за шефката й, слепоочията й започваха да пулсират. Изкушението да си тръгне беше невероятно силно, но знаеше, че въпреки възможността да я наемат в което и списание да се явеше, това щеше да я върне години назад в мисията й да се изкачи на върха.

В крайна сметка беше само едно интервю.

От шестата му книга насам не се бе появявала негова нова снимка нито на кориците на книгите му, нито в пресата. Приличаше си на снимката, само че ги нямаха трапчинките и усмивката. Беше с типичното сериозно и съзерцателно изражение на писател, което тя не можеше да понася. Сигурно вече, особено като се имаха предвид парите, които бе направил, се бе превърнал в един презадоволен, дебел, плешив мъж, леко прегърбен от времето, прекарано над клавиатурата.

Колкото за себе си, смяташе, че остарява добре. Не беше толкова стегната както в гимназията, но все още беше достатъчно слаба, за да се вмъкне в скъпата и тясна черна рокля, която бе избрала за тази вечер. Косата й, която се спускаше по раменете, беше лъскава и гладка. Все още естествено руса, въпреки че не криеше, че си прави леки кичури.

— Здрасти, скъпа — дочу се глас и наперената жена в нея се изпари като дим. Отново беше на осемнадесет, с големи мечти, по-дълга и обемна коса, изпълнена с копнеж, който само Джо Ковалски можеше да задоволи.

Почти вкусваше виното, докато се обръщаше, подготвена за одъртелия, надебелял Джо и видя… просто Джо.

Копелето остаряваше дори по-добре от нея. Лицето му бе възмъжало и имаше лека следа от онова, на което на мъжете им бе позволено да наричат бръчки, придаващи характер, но все още вида му бе на палавото съседско момче. Разбира се, че не бе толкова слаб, колкото преди, но вероятно това не бе видимо за онези, които не бяха прекарали значително време с него в ученическите си години, плъзгайки ръце по голото му тяло.

В общи линии, той приличаше много повече на момчето, което я омагьоса и й бръкна в гащите, отколкото на скучния автор, когото тя трябваше да омае и да му вземе интервю.

— Здрасти Джо. — Тя бе складирала в главата си реплики, които преминаваха от сладки към забавни и ставаха сериозни, но изглежда, че всички бяха изтрити. — Благодаря, че дойде.

Той седна срещу нея.

— Времето се е отнесло дяволски добре с теб, ако не възразяваш да го отбележа.

Не, тя не възразяваше изобщо.

— И към теб. Между другото, интересен избор на ресторант. Да разбирам ли, че е заради ексцентричността на богатия и усамотен автор?

Той й се усмихна, като разкри прекрасните си трапчинки, а Кери потисна стенанието си. Защо не беше дебел и плешив, с противни стърчащи от ушите му косъмчета?

— Харесвам салатения бар — отвърна той. — Кажи ми, да не би Тина да се е скрила под масата и да ме връхлети по-късно в тоалетната?

Кери се засмя, отчасти заради облекчението, че темата бе поставена открито.

— Не, тя отказва да напусне града. Казва, че дробовете й не могат да понасят незамърсен въздух.

Тъмносините му очи бяха сериозни въпреки че трапчинките му се показваха.

— Тери очаква да ме продадеш за своя изгода още откакто попаднах в списъка на Ню Йорк Таймс.

Името на сестра му я накара да потрепне, а като чу, че тя има толкова лошо мнение за личността й, просто се натъжи. През редките моменти, в които си позволяваше да мисли за какво съжалява, имаше само две неща, и двете с фамилия Ковалски.

— Бях изнудена професионално — призна си Кери. — Ако не получа ексклузивно интервю за Спотлайт от теб, ще загубя работата си.

— Досетих се. Кой изплю камъчето?

Кери извади снимката от чантата и му я подаде.

— Не знам. Сещаш ли се кой ни засне тук?

— Алекс, не си ли спомняш? Нощта, в която… е, надписът е доста красноречив.

Тя си спомни. Алекс беше приятел на Джо, всички се движеха в една компания.

— Но Тина каза, че блогърът, който твърдял, че сте били в едно училище, бил жена.

— Името му вече е Алексис. Няма да повярваш колко е платил за циците си.

Кери се изсмя. Джо още гледаше снимката. Съдейки по начина, по който потрепваха ъгълчетата на устните му, разтегнати в лека усмивка и по това как килна глава, Кери сметна, че Тина беше права за носталгията.

Сервитьорката приближи масата с тефтер за поръчки в ръка.

Джо още не беше погледнал нагоре.

— Помниш ли нощта, в която започна да пиеш скрюдрайвърите без портокалов сок и направи стриптийз на масата за билярд у Алекс?

— Обзалагам се, че шегата за това как билярдната маса на Алекс е била разклатена добре е останала актуална дълго време — каза сервитьорката, а Джо едва тогава вдигна поглед.

— Можеш да бъдеш сигурна, че беше така — отвърна бързо той, но се бе изчервил.

— Сигурно вече има набор от съвсем нови шеги за това какво разклаща Алекс сега — каза Кери и разсмя Джо.

Сервитьорката чукна с химикал по тефтера си.

— Е, решихте ли какво искате?

Тогава той го стори, както винаги бе правил, когато му зададяха този въпрос. Погледна право към Кери с нескрит глад в очите си и каза:

— Да, и още как.

Тръпката, пронизала я през цялото тяло, започна от безупречната й прическа и стигна до марковите й обувки с висок ток. После проследи с поглед, изпълнен с притаено удоволствие как той поръча и за двама им. Любимият й още от гимназията чийз бургер с бекон, с повече кисели краставички и пържени картофки, без да спомене никаква салата, а уж идваше тук заради салатения бар.

Когато сервитьорката се отдалечи, тя го погледна с укор.

— Джо, това са повече калории, отколкото съм поела през последните две години.

Той махна с ръка на колебливото й възражение.

— Да минем по същество.

Кери не искаше. Беше твърде заета да се наслаждава на парещото очакване, което изпитваше винаги, когато Джо я погледнеше. Явно тези сини очи не бяха изгубили силата си за последните двадесет години.

Той се облегна назад и скръсти ръце. Сигурно трябваше да изглежда заплашително, но всичко, което стори този жест, бе да привлече вниманието й към хубавия загар на добре оформените му бицепси, които се очертаваха под бялата тениска. Тракането по клавиатурата определено не беше единственото упражнение, което извършваха ръцете му.

— Да видим дали мога да обобщя ситуацията ни — каза той. — Никога не давам интервюта. Ти искаш интервю. Не, задраскай това. Имаш нужда от интервю, защото побеснелият чакал, за който работиш, е подчертал, че от това зависи кариерата ти. Познах ли?

Паренето премина в леко вълнение.

— Топката е в теб.

— И още как, скъпа. Ако не ти дам онова, от което се нуждаеш, ще ти се наложи да се криеш зад палмите, за да чакаш пияни поп звезди, които ще изскочат по сутиени.

Това почти уби и последната следа от вълнението й.

— Отмъщението е сладко нещо и така нататък, а?

Трапчинките се появиха.

— А не е ли така?

Кери сви рамене. Тя не възнамеряваше да предлага сделки или да дава обещания. След толкова години сблъсъци със звезди, обикновено знаеше как да запазва самообладание. Но това бе Джо Ковалски. Той я бе виждал гола, а тя разби сърцето му. Това променяше правилата.

— Утре напускам града — каза той. — Ще отсъствам две седмици.

Вълнението пламна отново, но този път паниката бе много по-голяма от очакването.

— Винаги можем да използваме телефон, факс или електронна поща.

— Не и там, където отивам.

Тя се засмя.

— Да не става дума за Антарктида или колиба от трева по поречието на Амазонка?

— Дори няма да напусна щата.

Джо беше много слаб на карти в гимназията, не умееше да крие емоциите, но точно сега не можеше да разгадае лицето му. Инстинктите, които я изстреляха на върха на хранителната верига в Спотлайт в момента не й подсказваха нищо, останало бе само чувството, че той я подготвяше за нещо, в което тя нямаше да иска да се забърква.

Сервитьорката им донесе храната, като предостави на Кери още няколко минути за размисъл. Едно бе сигурно, Джо не беше лош човек, ако наистина не смяташе да й даде интервю, той просто нямаше да се съгласи да се срещнат на вечеря. Никога не би унижавал човек, заради едното удоволствие.

Ясно е, че тлъстите чекове могат да променят човек, но тя вече бе видяла доста от него, и чу достатъчно от майка си, за да знае, че Джо си беше Джо. Само че с по-скъпи играчки.

Това не означаваше, че няма да я кара да скача през обръчи разбира се. Сигурно щяха да са цяла редица и то горящи.

Тя захапа чийзбургера с бекон и отдавна забравения вкус експлодира на езика й. Затвори очи и простена, като дъвчеше бавно, за да се наслади напълно на преживяването.

— От кога не си яла такова нещо? — попита Джо.

Тя отвори очи и го видя, че я гледа. Кери преглътна в очакване на следващата хапка.

— Години. Твърде много години.

Джо се засмя и продължиха с непринудения разговор докато се хранеха. Кери спомена филма, той обърна внимание само на някои общи неща за него, но тя забеляза колко внимава да не каже нещо дори и леко наподобяващо материал за интервю.

Нямаше да може да го прелъже да й разкрие нещо, което щеше да разкара Тина от главата й.

— Знаеш ли — започна тя, докато още държеше половината си бургер. — Бих искала наистина да мога да се насладя на храната, но просто не мога с това, което витае във въздуха. Какво ще ми коства?

— Помислих доста преди да дойда и смятам, че трябва да дойдеш с мен.

— Къде?

— Там, където заминавам.

Кери остави бургера в чинията.

— За две седмици?

Периодът от време беше без значение, тъй като така или иначе не можеше да се върне в Калифорния без интервю. Но искаше да научи повече за това, с което се захващаше.

— Дали ще останеш за двете седмици си е твоя работа. За всеки ден прекаран със семейство Ковалски, ще си извоюваш правото на един въпрос.

Кери, за разлика от Джо, умееше да запазва хладнокръвието си и се постара да го стори и сега, докато прехвърляше думите му в главата си.

— Като споменаваш семейство Ковалски, имаш предвид…

— Цялото семейство. — Трапчинките му бяха по-изразителни от всякога. — Всеки един член.

Първата й мисъл беше По дяволите. Втората, да се замисли дали списание Пийпъл наемаше нови служители.

Джо бръкна в задния джоб на дънките си и извади сгънат лист от тетрадка.

— Ето списък с нещата, които ще са ти необходими. Надрасках го набързо отвън на паркинга.

Кери разгъна хартията и го прочете два пъти, като се опитваше да проумее в какво се забърква.

Носи_: Спрей против насекоми, дънки, тениски, няколко ватирани блузи, поне една с качулка, една поларена блуза (задължително), пижама (по желание), бельо (също по желание), бански (за предпочитане оскъден); още спрей против насекоми, маратонки; непромокаеми ботуши; хубави чорапи; слънцезащитен крем; две ролки с монети_.

Не носи: мобилен телефон; блекбери; лаптоп; фотоапарат; видеокамера; будилник; диктофон; нищо електронно.

Нямаше представа какво означаваше това, освен че Джо я искаше полугола и без възможност да изпрати съобщение за помощ.