Серия
Бриджъртън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Offer From a Gentleman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 61 гласа)
Форматиране
in82qh (2016)

„Сезонът на 1815 отдавна започна и макар човек да би помислил, че Уелингтън и Ватерло ще са основната обсъждана тема, истината е, че положението слабо се различава от миналогодишното и разговорите се въртят около вечната тема на висшето общество…

Както обикновено надеждите за брак на дебютантките са насочени към семейство Бриджъртън и по-точно към най-големия от неженените братя — Бенедикт. Той може и да не притежава титла, но красивото лице, стройното тяло и дебелия портфейл очевидно компенсират този му недостатък. Всъщност настоящият автор неведнъж е чувал някоя амбициозна мамичка да казва за дъщеря си: «Тя ще се омъжи за херцог… или за Бриджъртън».

От своя страна, мистър Бриджъртън изглежда изключително незаинтересован от младите дами, които посещават светските събития. Той присъства на почти всеки бал, но не прави нищо друго, освен да наблюдава вратата, вероятно в очакване на някой специален човек.

Може би… потенциална булка?“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 12 юли 1815

Пролог

Всички знаеха, че Софи Бекет е копеле.

Слугите бяха наясно, но обичаха малката Софи. Бяха я обикнали още когато едва тригодишна бе пристигнала в Пенууд Парк за първи път — малък вързоп, увит в твърде голямо палто, оставен на стълбите пред входната врата в една дъждовна юлска вечер. И тъй като я обичаха, се преструваха, че тя е точно тази, за която я представяше шестият граф на Пенууд — осиротялата дъщеря на негов стар приятел. Нямаше значение, че очите с цвят на горски мъх и дългата руса коса на Софи бяха точно като неговите. Нито че формата на лицето й забележително приличаше на тази на наскоро починалата майка на графа или че усмивката й бе абсолютно копие на тази на сестра му. Никой не искаше да нарани чувствата й или да загуби работата си, като изтъква тези факти.

Графът — Ричард Гънингсуърт — никога не обсъждаше Софи или произхода й, но сигурно бе наясно, че тя е негово копеле. Никой не знаеше съдържанието на писмото, което икономката бе измъкнала от джоба на момиченцето, когато я бяха открили в онази дъждовна нощ. Графът бе изгорил посланието секунди след като го бе прочел. Проследи как хартията потрепва и се извива сред пламъците, а след това нареди да пригодят за Софи стая близо до детските помещения. Оттогава тя живееше там. Той я наричаше София, а тя него — „милорд“ и се виждаха няколко пъти годишно, в редките случаи, когато графът се връщаше от Лондон.

Най-важното обаче беше, че Софи знаеше, че е копеле. Не бе съвсем сигурна откъде го е научила, просто го знаеше. Навярно е била наясно през целия си живот. Имаше съвсем бегли спомени от живота си, преди да дойде в Пенууд Парк. Помнеше дългото пътуване с карета през цяла Англия и баба си, която кашля и киха, изглежда невероятно слаба и й казва, че ще отиде да живее при баща си. Но най-ясно си спомняше как стои на стълбите в дъжда, уверена, че баба й се крие в храстите и чака да види дали ще я пуснат вътре.

Графът бе докоснал с пръсти брадичката на малкото момиченце, бе повдигнал лицето му към светлината и в този миг двамата бяха приели истината.

Всеки знаеше, че Софи Бекет е копеле, но никой не го коментираше и всички бяха напълно доволни от това положение.

Докато графът не реши да се ожени.

Софи остана много доволна, когато чу новината. Икономката каза, че икономът чул от секретаря на графа, че господарят им има намерение да прекарва повече време в Пенууд Парк, след като вече е семеен мъж. И макар графът да не липсваше кой знае колко на Софи, когато не бе там — трудно бе да ти липсва някой, който не ти обръща особено внимание, дори когато е наоколо — тя си помисли, че все пак може и да започне да й липсва, след като го опознае по-добре. А когато го опознаеше по-добре, той може би нямаше да отсъства толкова често. Освен това камериерката от горния етаж бе споменала, че икономката е чула от иконома на съседите, че жената, за която графът има намерение да се ожени, вече има две дъщери, приблизително на възрастта на Софи.

След седемте самотни години, прекарани в детското крило, Софи бе доволна. За разлика от другите деца в областта, тя никога не бе канена на местни партита и други събития. Никой не я наричаше „копеле“ в лицето, тъй като това би означавало да нарече графа лъжец, след като бе заявил, че Софи е негова повереница. Той никога не повдигна отново въпроса, нито пък правеше особени опити да накара хората да я приемат. И така, най-добрите приятели на десетгодишната Софи бяха камериерки и прислужници, а икономката и икономът можеха да минат за нейни родители.

Само че сега щеше да си има истински сестри.

О, знаеше, че няма да може да ги нарича сестри. Знаеше, че ще бъде представена като София Мария Бекет — повереница на графа, но щеше да ги чувства като сестри. А това бе единственото, което имаше значение.

И ето че в един февруарски следобед тя бе застанала в голямото фоайе в очакване, заедно с целия персонал, загледана в каретата на графа, която прекосяваше алеята, водейки новата графиня и двете й дъщери. Както и него, разбира се.

— Мислите ли, че тя ще ме хареса? — прошепна Софи на икономката, мисис Гибънс. — Имам предвид съпругата на графа.

— Разбира се, че ще те хареса, скъпа — прошепна тя в отговор, но в очите й не се четеше същата увереност. Напълно възможно бе новата графиня да не приеме лесно присъствието на незаконното дете на съпруга си.

— И ще вземам уроци заедно с дъщерите й?

— Няма смисъл да учите отделно.

Софи замислено кимна и започна да се върти неспокойно, когато видя каретата да се задава по алеята.

— Пристигнаха! — прошепна тя.

Мисис Гибънс посегна, за да я потупа по главата, но Софи вече се бе втурнала към прозореца и притискаше лице към стъклото.

Графът слезе пръв, след това се пресегна и помогна на две млади момичета. Те бяха облечени в еднакви черни палта. В косите на едната имаше розова панделка, а на другата — жълта. След като двете момичета отстъпиха встрани, той се протегна, за да помогне на последния пътник в каретата.

Дъхът на Софи спря докато чакаше новата графиня да се покаже. Малките й пръстчета бяха кръстосани, а от устните й се отрони едно-единствено „моля те“.

Моля те, нека ме обикне.

Може би ако графинята я обичаше, тогава и графът щеше да я заобича и може би, дори да не я наричаше своя дъщеря, щеше да се отнася към нея като към такава и да бъдат истинско семейство.

Софи гледаше през прозореца как новата графиня слиза от каретата. Всяко нейно движение бе толкова грациозно и елегантно, че напомни на Софи за нежната чайка, която от време на време долиташе, за да се потопи в езерцето в градината. Дори шапката й бе украсена с дълго перо, а тюркоазните му перушинки блестяха под лъчите на зимното слънце.

— Красива е — прошепна Софи.

Хвърли бърз поглед назад към мисис Гибънс, за да види реакцията й, но икономката стоеше с вперен напред поглед в очакване графът да въведе новото си семейство, за да ги представи.

Софи преглътна, не бе съвсем сигурна къде трябва да застане. Изглежда всички си имаха точно определено място. Слугите бяха строени по ранг — от иконома, та чак до най-нисшата кухненска прислужница. Дори кучетата седяха чинно в ъгъла, а каишките им бяха в ръцете на прислужника, който се грижеше за тях.

Тя обаче си нямаше място. Ако наистина бе дъщерята на дома, щеше да стои с гувернантката си и да очаква новата графиня. Ако пък наистина беше повереница на графа, щеше да бъде в почти същото положение. Но мисис Тимънс бе сериозно настинала и категорично бе отказала да слезе. Никой от прислужниците не повярва и за секунда, че гувернантката наистина е болна. Предната вечер се чувстваше съвсем добре, но никой не я винеше за измамата. Софи все пак бе незаконното дете на графа и никой не желаеше да бъде този, който ще нанесе потенциална обида на новата графиня като й представи копелето на съпруга й.

А тя трябваше да е сляпа, глупава или и двете, за да не осъзнае веднага, че момичето е нещо повече от повереница на графа.

Внезапно обзета от срамежливост, Софи се сви в един ъгъл, когато двама прислужници отвориха входните врати със замах. Двете момичета влязоха първи и се отдръпнаха встрани, когато графът въведе графинята. Той представи нея и дъщерите й на иконома, който от своя страна започна да ги представя на персонала.

А Софи чакаше.

Икономът представи прислужниците, готвача, икономката, конярите.

А Софи чакаше.

Представи помощничките в кухнята, камериерките от горния етаж, кухненските прислужници.

А Софи чакаше.

Най-накрая икономът — името му бе Ръмзи — представи най-нисшата от нисшите прислужници — момиче от кухнята на име Дулси, което бе наето само преди седмица. Графът кимна и измърмори някаква благодарност, а Софи все още чакаше, без да има каквато и да било представа какво да прави.

Затова се прокашля и пристъпи напред с нервна усмивка. Не бе прекарвала много време с графа, но при всяко негово посещение в Пенууд Парк я бяха изтиквали пред него и той винаги й отделяше няколко минути и я питаше за уроците, преди да я отпрати обратно към детската стая.

Той сигурно все още се интересуваше как вървят уроците й, дори след като се бе оженил. Със сигурност щеше да иска да знае, че се е научила да умножава дроби, както й, че мисис Тимънс скоро бе определила френското й произношение за „съвършено“.

Само че той бе зает, тъй като говореше нещо на дъщерите на съпругата си и не я чу. Софи отново се прокашля, този път по-силно и каза с по-писклив глас, отколкото бе възнамерявала:

— Милорд?

Графът се обърна.

— О, София — измърмори. — Не знаех, че си тук.

Софи засия. Все пак не я беше пренебрегнал.

— А тя коя е? — попита графинята й пристъпи, за да я огледа по-добре.

— Повереницата ми — отвърна графът. — Мис София Бекет.

Графинята я прониза с преценяващ поглед и очите й се присвиха.

След това се присвиха още повече.

И още повече.

— Разбирам — каза тя.

И всички в помещението бяха наясно, че тя наистина разбира.

— Розамунд — каза графинята, обръщайки се към двете си дъщери, — Поузи, елате с мен.

Момичетата веднага застанаха до майка си. Софи се осмели да им се усмихне. По-малката от тях й отвърна, но по-голямата, чиято коса бе с цвят на злато, последва примера на майка си, вирна нос и решително отмести поглед встрани.

Софи преглътна и отново се усмихна на приятелски настроеното момиче, но този път то прехапа нерешително долната си устна и сведе поглед към пода.

Графинята отново погледна Софи и каза на графа:

— Предполагам, че има подготвени стаи за Розамунд и Поузи.

Той кимна.

— До детските стаи. Точно до Софи.

Последва дълго мълчание докато накрая графинята не реши, че някои битки не трябва да бъдат водени пред слугите и каза само:

— Сега бих искала да се кача горе.

И се оттегли заедно с графа и дъщерите си.

Софи проследи с поглед как новото й семейство се качва по стълбите. Когато се скриха зад ъгъла, се обърна към мисис Гибънс и попита:

— Мислите ли, че трябва да се кача да помогна? Бих могла да покажа детското крило на момичетата?

Мисис Гибънс поклати глава.

— Изглеждат изморени — излъга тя. — Сигурно ще имат нужда да подремнат.

Софи се намръщи. Бяха й казали, че Розамунд е на единадесет, а Поузи на десет години. Бяха малко големи да подремват.

Мисис Гибънс я потупа по гърба.

— Защо не дойдеш с мен? Компанията ти ще ми дойде добре, а и готвачът ми каза, че тъкмо е направил пресен сладкиш. Мисля, че е още топъл.

Софи кимна и я последва. Щеше да има достатъчно време да опознае момичетата вечерта, да им покаже детското крило, а после щяха да станат приятелки, и след това и сестри.

Тя се усмихна. Би било прекрасно да има сестри.

* * *

Случи се така, че до следващия ден Софи не срещна Розамунд и Поузи, нито пък графа или графинята. Когато влезе в детската стая, за да вечеря, забеляза, че масата е сложена за двама души, а не за четирима, а мисис Тимънс, която чудодейно се бе възстановила от болестта си, каза, че новата графиня я е информирала, че Розамунд и Поузи са твърде уморени от пътуването, за да вечерят.

Само че момичетата трябваше да учат, така че на следващата сутрин пристигнаха в детското крило, пристъпвайки една крачка зад майка си. Софи вече учеше и силно заинтересована вдигна поглед от задачите по аритметика. Този път не им се усмихна. Някак си й се стори, че е най-добре да не го прави.

— Мис Тимънс — каза графинята.

Гувернантката направи реверанс и измърмори:

— Милейди.

— Графът ме информира, че вие ще обучавате дъщерите ми.

— Ще дам най-доброто от себе си, милейди.

Графинята посочи по-голямото момиче, онова със златната коса и очите с цвят на метличина и Софи си помисли, че изглежда красива като порцелановата кукла, която графът й бе изпратил от Лондон за седмия й рожден ден.

— Това е Розамунд. На единадесет е. А това е Поузи — посочи другото момиче, което все още не бе отделило очи от обувките си. — Тя е на десет.

Софи погледна Поузи с огромен интерес. Косата и очите й бяха доста тъмни, за разлика от тези на майка й и сестра й, а бузите й бяха леко пухкави.

— Софи също е на десет — отвърна мисис Тимънс.

Устните на графинята изтъняха.

— Бих желала да покажете на момичетата къщата и градината.

Мисис Тимънс кимна.

— Много добре. Софи, остави плочата. Можем да се върнем към аритметиката…

— Само моите момичета — прекъсна я графинята, а гласът й бе леденостуден. — Ще говоря насаме със Софи.

Софи преглътна и се опита да погледне графинята в очите, но стигна само до брадичката. Изправи се докато мисис Тимънс извеждаше Розамунд и Поузи в очакване на по-нататъшни инструкции от новата съпруга на баща си.

— Зная коя си — каза графинята в момента, в който вратата се затвори.

— М-милейди?

— Ти си негово копеле и не се опитвай да го отричаш.

Момичето не каза нищо. Това, разбира се, бе вярно, но никой никога не го бе казвал на глас. Поне не в лицето й.

Графинята сграбчи брадичката й и я дръпна, като принуди Софи да я погледне в очите.

— Чуй ме добре — изрече заплашително, — може и да живееш в Пенууд Парк, може и да споделяш уроците на дъщерите ми, но не си нищо повече от едно копеле и никога няма да бъдеш. Никога, никога не прави грешката да си мислиш, че си толкова добра, колкото нас останалите.

Софи леко простена. Ноктите на графинята се забиваха в кожата й.

— Съпругът ми — продължи графинята, — изпитва някакво заблудено чувство за дълг към теб. Това, че се грижи за грешките си, е достойно за уважение, но за мен е обида да си в дома ми — да те хранят, обличат и образоват — сякаш си му истинска дъщеря.

Но тя му беше истинска дъщеря. И беше в този дом много по-дълго от нея.

Графинята рязко я пусна.

— Не желая да те виждам — изсъска. — Никога няма да ми говориш, и ще се стараеш да не се озоваваш в компанията ми. Няма да говориш и на Розамунд и Поузи, освен по време на уроците. Сега те са дъщерите на този дом и не трябва да общуват с такива като теб. Имаш ли някакви въпроси?

Софи поклати глава.

— Добре.

С тези думи тя излезе от стаята и остави Софи с омекнали крака и треперещи устни.

И с ужасно много страхове.

* * *

С времето Софи научи малко повече за несигурното си положение в къщата. Прислужниците винаги знаеха всичко и то рано или късно достигаше до ушите й.

Графинята, чието кръщелно име бе Араминта, още първия ден бе настояла Софи да бъде отпратена от къщата. Графът бе отказал. Нямало нужда Араминта да обича Софи, казал хладно. Нямало нужда дори да я харесва. Но трябвало да се примири с нея. Вече седем години носел отговорността за момичето и нямало да се откаже сега.

Розамунд и Поузи последваха примера на майка си и се отнасяха към Софи с враждебност и презрение, макар че сърцето на Поузи очевидно не бе склонно към мъчения и жестокости, както това на Розамунд. Нямаше нещо, което тя да обича повече от това да щипе и извива кожата на ръцете на Софи, когато мисис Тимънс не гледаше. Софи никога не каза и дума. Силно се съмняваше, че гувернантката би имала куража да порицае Розамунд, която със сигурност щеше да изтича при майка си с някаква измислена история. Дори и да забелязваха, че ръцете на Софи постоянно са синьо-черни, никой не го коментираше.

Поузи от време на време се държеше мило, макар че през повечето време само въздъхваше и казваше: „Мама каза, че не трябва да съм добра с теб“.

Що се отнася до графа, той никога не се намесваше.

Животът на Софи продължи да тече в това русло през следващите четири години, докато един ден, в розовата градина, по време на чая, графът изненада всички като притисна ръка към сърцето си, изохка хрипливо и падна по лице върху каменните плочи.

Така и не дойде в съзнание.

Всички бяха шокирани. Та той бе само на четиридесет години. Кой би могъл да предположи, че сърцето ще го предаде на такава ранна възраст? Никой не бе по-изненадан от Араминта, която след сватбата отчаяно се опитваше да зачене така важния наследник.

* * *

— Може да очаквам дете! — побърза да каже тя на адвокатите на графа. — Не може да прехвърлите титлата на някакъв далечен братовчед. Може да очаквам дете.

Само че всъщност не очакваше и завещанието на графа бе прочетено месец по-късно. Адвокатите искаха да са сигурни, че са дали на графинята достатъчно време да разбере дали е бременна, преди да бъде принудена да седне до новия граф — доста разпуснат млад мъж, който по-често бе пиян, отколкото трезвен.

Повечето от заръките на мъртвия граф бяха обичайни. Оставяше различни суми на лоялни прислужници. Определил беше средства за Розамунд, Поузи и дори за Софи, така че трите момичета щяха да имат прилични зестри.

И тогава адвокатът прочете името на Араминта.

„На съпругата ми, Араминта Гънингсуърт, графиня на Пенууд, оставям годишен доход от две хиляди лири…“

— Само толкова?! — извика тя.

„… освен ако не се съгласи да подслони и се да грижи за повереницата ми мис София Мария Бекет, докато последната не навърши двадесет години, при което годишният доход ще бъде увеличен до шест хиляди лири.“

— Не я искам — прошепна Араминта.

— Няма нужда да я приемате — напомни й адвокатът. — Можете…

— Да живея с две хиляди лири на година? — тросна се тя. — Не мисля.

Адвокатът, който живееше с доста по-малко от две хиляди лири на година, не отговори.

Новият граф, който не бе спрял да пие от началото на срещата, само сви рамене.

Араминта се изправи.

— Какво решавате? — попита адвокатът.

— Ще я взема — отговори тя тихо.

— Да я намеря ли, за да й кажа?

Араминта поклати глава.

— Аз сама ще й кажа.

Само че когато намери Софи, пропусна да спомене някои важни факти…